Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Catcher in the Rye, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 204 гласа)

Информация

Превръщане от PDF в чист текст: Уфтак Музгашки
uftak (25.08.2006)
Сканиране и разпознаване
cantona
Корекция
e-bookBG (14.04.2006)
Допълнителна корекция
Еми (2017)

Източник: http://e-bookbg.com

Издание:

Джеръм Дейвид Селинджър. Спасителят в ръжта

Преводач: Надя Сотирова

Редактор: Иван Петров

Художник: Трифон Калфов

Техн. редактор: Елена Тонкова

Коректор: Екатерина Тодорова

История

  1. — Корекция
  2. — Допълнителна корекция от Еми

Глава XII

Таксито, което наех, беше истински старо и вонеше, като че някой си беше повърнал червата в него. Все на такива вонливи таксита попадам, когато излизам късно нощем. На всичко отгоре навън беше глухо и самотно, макар да беше събота вечер. Почти нямаше жива душа. От време на време мъж и жена пресичаха улицата, прегърнати през кръста, или група хулигани с гаджетата си се смееха като хиени за нещо, в което сигурно нямаше нищо смешно. Ню Йорк е ужасен, когато някой се кикоти по улицата нощем. Чува се с мили надалеч. И това те прави самотен и тъжен. Така ми се искаше да можех да си отида дома и да си побъбря с моята Фийби. Най-после, след като се повозихме малко, се разговорихме с шофьора. Наричаше се Хорвиц. Много по-симпатичен беше от предишния шофьор. Както и да е, помислих си, че може да знае за патиците.

— Абе, Хорвиц — казах аз, — минавали ли сте някога покрай езерото в Централния парк? Долу, край южния вход?

— Какво каза?

— Питам за езерото. Онова малко езерце, където са патиците, нали знаете?

— Да, та какво?

— Е, нали знаете патиците, дето плуват из него? Пролет и лете. Не знаете ли случайно къде отиват зиме?

— Кой къде отива?

— Патиците. Не знаете ли случайно? Искам да кажа — дали идва някой с камион или нещо подобно и ги отнася, или отлитат сами — на юг ли, къде ли? — Хорвиц се извърна цял и ме изгледа. Много припрян тип беше, макар и не лош човек.

— Откъде, по дяволите, да знам? — каза той. — За какъв дявол ми трябва да знам такава глупост?

— Е, не се ядосвайте — казах аз. Страшно се беше ядосал, не зная защо.

— Кой се ядосва? Никой не се ядосва.

Престанах да разговарям с него, щом така лесно се обиждаше. Но той сам започна пак. Извърна се цял и каза:

— Рибите обаче не отиват никъде. Те, рибите, си стоят на мястото. В езерото си стоят.

— Друга е работата с рибите. Рибите са различни. Аз говоря за патиците — казах аз.

— Какво им е различното? Няма нищо различно тук — отвърна Хорвиц. Щом проговореше, изглеждаше, че се ядосва за нещо. — Бога ми, за рибите е по-тежко през зимата, отколкото за патиците. Та помислете малко, за бога, за какво имате тази глава?

Помълчах около минута. После казах:

— Добре. А какво правят рибите, когато цялото това езеро се превърне в дълбок лед и хората се пързалят отгоре?

Хорвиц пак се извърна към мен и ми закрещя:

— Какво правят ли, дявол да ги вземе? Стоят си на мястото, и толкова!

— Те не може да не усещат леда. Просто не може да не го усещат.

— Кой каза, че не го усещат? Никой не казва, че не го усещат — каза Хорвиц. Той така се разпали, че се изплаших да не блъсне колата в някой електрически стълб или нещо подобно. — Та те си живеят в самия лед. Такава е природата им, бога ми! Замръзват в едно положение за цялата зима.

— Така ли? Ами какво ядат тогава? Искам да кажа, ако са съвсем замръзнали, те не могат да плуват и да си търсят храна и прочие.

— Но боже мой, какво става с вас, та не разбирате? Ами че телата им поемат храна и всичко чрез водораслите и разните там боклуци в леда. Нали порите им са отворени? Такава им е природата, бога ми. Сега разбрахте ли ме? — каза той и целият се извърна да ме изгледа.

— Аха — казах аз и прекъснах разговора. Боях се, че ще разбие това идиотско такси. Пък и беше така докачлив, че не изпитвах никакво удоволствие да споря с него.

— Бихте ли желали да спрете да пийнем по чашка? — казах аз.

Той обаче не ми отговори. Може би още размишляваше. Все пак го попитах повторно. Добър човечец беше. Доста забавен и прочие.

— Нямам време за пиене — каза той. — Впрочем на колко си години, синковец? И защо не си си у дома и в леглото?

— Не съм уморен.

Когато слязох от таксито пред локала на Ърни и си платих, Хорвиц пак заговори за рибите. Не му излизаха от ума.

— Слушай — каза той. — Ако ти беше риба, майката природа щеше да се погрижи за тебе, нали? Право ли казвам? Да не си мислиш, че тези риби ей така си умират, като дойде зимата, а?

— Не, но…

— Дяволски прав си, не умират — каза Хорвиц и подкара колата, като че бягаше от ада. По-кибритлия човек не съм срещал. От всичко се докачаше.

Въпреки късния час у Ърни беше претъпкано. Повечето бяха галфони от подготвителните училища и колежите. Всички училища на света започват коледната ваканция по-рано от училищата, в които аз попадам. Имаше такава навалица, че едва можах да си оставя палтото на гардероба. Беше твърде тихо обаче, понеже Ърни свиреше на пианото. Бога ми, свиренето му беше нещо като свещенодействие. Няма друг като него. Още няколко двойки освен мен чакаха за маси и се бутаха и повдигаха на пръсти да зърнат Ърни, като свири. Пред пианото му имаше страшно голямо огледало, а самият той бе осветен с прожектори, така че всички можеха да наблюдават лицето му, като свири. Пръстите му не се виждаха, като свири — само едрото му лице. Страшна работа. Не зная какво свиреше, когато влязох, но каквото и да беше, здравата го усмърдя. На всички високи тонове слагаше трилери и правеше разни ефектни фокуси, от които ми призля. Но да бяхте чули тълпата, когато той спря да свири. Сигурно щеше да ви се приповръща. Просто полудяха. Бяха същите простаци, които се смееха като хиени в киното на онези места, които най̀ не са за смях. Кълна се, че ако бях пианист или актьор, или нещо подобно и всички тези глупаци ме считаха за страхотен, щях да се намразя. Не бих желал дори да ми ръкопляскат. Хората все ръкопляскат където не трябва. Ако бях пианист, щях да се затворя в килера и там да свиря. А като спря да свири и всички се изпребиха да му ръкопляскат, Ърни се завъртя на стола си и направи един страшно престорен скромен поклон. Искаше да покаже, че не е само страхотен пианист, но и дяволски скромен мъж. Ужасно фалшиво ми се видя — искам да кажа, като знаех какъв голям сноб е. Странно обаче, някак си ми дожаля за него, като спря да свири. Струва ми се, че той дори не съзнава кога свири добре и кога не. И не само той е крив за това. Виновни са донякъде и всички тези глупаци, които се пребиват да му ръкопляскат — те биха развратили всекиго, ако ги оставите. Както и да е, това пак ме потисна и ми развали настроението и аз едва ли не си взех палтото да се върна в хотела, но беше още твърде рано и не ми се стоеше сам.

Най-после ми намериха една отвратителна маса, до самата стена, зад една идиотска колона, откъдето не можех да виждам нищо. Масичката беше такава, че за да стигнеш до нея, трябва просто да се прекачваш през столовете, ако хората на съседната маса не станат да ти сторят път — а те, разбира се, никога не стават, мръсниците! Поръчах си уиски със сода, най-любимото ми питие след дайкири с лед. У Ърни сервираха алкохол и на шестгодишни, така тъмно беше там, пък и никой не се интересуваше на колко години си. И наркоман да си, пак не ги е грижа.

Наоколо ми бяха все кретени. Честно слово. На другата масичка, от лявата ми страна, почти връз мене седеше смешен младеж със смешно момиче. Бяха горе-долу на моята възраст или малко по-големи. Много бяха смешни. Явно беше как се мъчат да не изпият прекалено бързо минималната си доза. Известно време се вслушвах в разговора им, защото нямаше какво да правя. Той й разказваше за някакъв футболен мач, на който бил през деня. Описа й всяка минута от играта — честна дума, не се шегувам. По-скучно нещо не съм чувал. Явно беше, че момичето му никак не се интересуваше от тоя мач, но тя беше още по-смешна от него, та сигурно не й оставаше нищо друго, освен да слуша. Не им е лесно на грозните момичета. Така ми е мъчно за тях понякога. А понякога не мога дори да ги гледам, особено ако са с някой глупчо, който им разказва подробно за футбол. От дясната ми страна пък разговорът беше още по-глупав. Вдясно от мен седеше един йейлски франт в сив костюм с много стилна жилетка. Всички тези аристократични копелета си приличат. Баща ми иска да ме изпрати в „Йейл“ или в „Принстън“, но кълна се, че няма да отида в никой от тези аристократични университети, та ако ще да пукна, бога ми. Както и да е, този йейлски франт беше със страшно хубаво момиче. Братче, колко беше хубава! Но да бяхте чули разговора им. Преди всичко и двамата бяха малко на градус. Докато я препипваше под масата, той й разказваше за някакъв тип от неговото общежитие, който изял цяла туба аспирин и едва не се самоубил. Момичето му само повтаряше: „Какъв ужас… Недей, мили. Моля ти се. Недей тука“. Представете си да препипваш някое момиче и същевременно да му разправяш как някакъв си се самоубил! Убиха ме!

Страшно ми доскуча да седя сам. Нямаше какво да правя, освен да пуша и да пия. И ето какво направих: взех, че поръчах на келнера да запита Ърни дали иска да изпие една чаша с мене. Поръчах да му каже, че съм брат на Д. Б. Но не вярвам той да му е предал поръчката. Тези копелета никога не предават поръчката ти. И изведнъж едно момиче се приближи и извика:

— Холдън Колфийлд!

Казваше се Лилиан Симънс, брат ми Д. Б. ходи с нея известно време. Имаше много голям бюст.

— Здравей! — казах аз. Опитах се да стана, но това беше трудна работа на такова място. До нея стоеше някакъв флотски офицер, който изглеждаше, като че ли е глътнал бастун.

— Колко се радвам да те видя — каза Лилиан Симънс. Чиста преструвка. — Как е големият ти брат? — Ето всъщност какво я интересуваше.

— Отлично. В Холивуд е.

— В Холивуд ли? Чудесно! Какво прави там?

— Не зная. Пише — казах аз. Не ми се щеше да говоря по въпроса. Тя очевидно считаше за голям успех това, че той е в Холивуд. Всички така мислят. Най-вече онези, които никога не са чели разказите му. Това ме вбесява.

— Колко интересно — каза Лилиан и ме представи на флотския офицер. Наричаше се капитан Блоп или нещо подобно. Беше от тези типове, които мислят, че ще ги вземат за педерасти, ако не ти счупят поне четиридесет пръста, като се ръкуват с тебе. Боже, как мразя това.

— Самичък ли си, бебчо? — попита ме Лилиан. Беше заприщила цялото движение по пътеката. Очевидно обичаше да заприщва движението. Келнерът я чакаше да се отмести от пътя, но тя дори не го забелязваше. Много беше смешно. Очевидно не беше много симпатична на келнера, очевидно не беше много симпатична дори на флотския офицер, макар че беше излязъл с нея. И на мене не ми се видя симпатична. На никого не беше симпатична. Някак си ви караше да изпитвате съжаление към нея.

— Не си ли с момиче, бебчо? — попита ме тя. Вече бях станал от стола, а тя дори не ми каза да седна. Такива като нея могат да те държат с часове на крак.

— Не е ли красавец? — каза тя на моряка. — Холдън, ти просто се разхубавяваш от минута на минута.

Тук морякът й каза да тръгва. Каза й, че са задръстили цялата пътека.

— Холдън, ела на нашата маса — каза Лилиан. — Вземи си чашата.

— Но аз се готвех да си вървя — отвърнах аз. — Имам среща…

Явно беше, че се мъчи да се държи любезно с мене, за да го кажа после на Д. Б.

— Ах ти, малък дяволе. Така да бъде. И като видиш големия си брат, кажи му, че го мразя.

И тогава си отиде. Морякът и аз си казахме, че ни е било приятно да се запознаем. Нещо, което винаги ме убива. Винаги казвам: „Приятно ми беше“, когато се запознавам с хора, които никак не са ми приятни. Ако искаш да живееш с хората обаче, трябва да казваш такива неща.

След като й бях казал, че имам среща, не ми оставаше друго, освен да си вървя. Не можех дори да почакам да чуя Ърни да изсвири нещо поне донякъде свястно. Обаче по никой начин не можех да приема да седна на една маса с Лилиан Симънс и този моряк и да се отегчавам до смърт. Затова си отидох. Страшно ме догневя обаче, когато си вземах палтото. Вечно ще се намери някой да ти развали работата.