Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Catcher in the Rye, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 177 гласа)

Глава XXV

Навън вече се зазоряваше. Беше доста студено, но на мене ми стана приятно, защото бях цял изпотен. Не знаех къде, по дяволите, да се дяна. Не исках да отида пак в хотел и да изхарча парите на Фийби. Най-после взех, че отидох пеша до Лексингтън и хванах метрото за Централната гара. Куфарите ми бяха там и аз си помислих, че ще мога да поспя в онази смахната чакалня с пейките. Така и направих. Отначало не беше много лошо, защото нямаше много хора и можех да вдигна крака на пейката. Не ми се ще да говоря за това. Не беше много приятно. Да не сте се опитали да спите на гара. Сериозно ви казвам. Ще се почувствате страшно потиснат.

Спах само докъм девет часа, защото милион хора нахълтаха и трябваше да си сваля краката от пейката. Не мога да спя със спуснати на пода крака. Тогава седнах. Главата още ме болеше. Дори по-силно. Мисля, че никога не съм се чувствал така потиснат. Не ми се искаше да си спомням за мистър Антолини, но си помислих какво ли ще каже на мисис Антолини, когато тя види, че не съм спал там. Но не ми пукаше много. Знаех, че мистър Антолини е много умен и все ще измисли какво да й каже. Можеше да й каже, че съм си отишъл у дома или нещо подобно. Това никак не ме тревожеше. Тревожеше ме друго — как му се троснах, че ме гали по главата. Искам да кажа, боях се дали не съм сбъркал, като си помислих, че се опитва да педерастничи с мен. Мислех си, дали пък не обича просто ей тъй да гали децата по главата, когато спят? Може ли човек да е сигурен в такива работи? Не може. Дори започнах да се питам дали да не взема куфарите и да се върна у тях, както му бях казал. Просто си помислих, че и педераст да е, той наистина се отнася много мило с мене. Спомних си как не се разсърди, че му телефонирам така късно, и ми каза да отида веднага у тях, ако искам. И колко труд си даде да ме съветва там за установяването на умствените ми възможности и какво ли не и как той единствен се доближи до Джеймс Касъл, дето ви разказах, че се преби. Всичко това ми премина през ума. И колкото повече мислех, толкова повече се измъчвах. Искам да кажа, измъчваше ме мисълта дали да не се върна пак при него. Може пък да ми е галел главата просто ей така. Колкото повече си мислех за това обаче, толкова повече се измъчвах и разстройвах. Отгоре на всичкото и очите ми бяха адски възпалени. Целите зачервени и лютяха от безсъние. Пък и носът ми протече, а нямах носна кърпа в себе си. Имах няколко в куфара си, но не ми се щеше и да го освобождавам от гардероба и да го отварям пред хората.

На пейката до мене някой беше забравил списание и аз започнах да го чета с надежда, че поне за малко ще ми отвлече мисълта от мистър Антолини и още милион други работи. Но от тази идиотска статия, която зачетох, ми стана май още по-зле. В цялата се разказваше за хормони. Описваше как трябва да изглежда човек — лицето му, очите му и прочие, когато хормоните му са в добро състояние. А пък аз никак не изглеждах така. Моят вид беше точно като на човек с лоши хормони. И ето че започнах да се безпокоя за хормоните си. Тогава прочетох още една статия — как да познаеш дали си болен от рак, или не. В нея се казваше, че ако имаш рани на устната, които не оздравяват бързо, това показва, че вероятно си болен от рак. А пък аз имах тази рана от вътрешната страна на устата си вече от две седмици! Значи имах и рак. Това списание можеше да развесели човека, няма що! Най-после престанах да го чета и тръгнах да се разходя. Представях си, че ще умра след няколко месеца, защото имах рак. Да. Сигурен бях. Разбира се, всичко това не ме докара до много розово настроение.

Времето изглеждаше на дъжд, но все пак излязох да се разтъпча. Преди всичко реших да закуся малко. Никак не бях гладен, но си помислих, че трябва да хапна поне нещичко. Искам да кажа, да погълна нещо, което съдържа малко витамини. Затова се запътих към източните квартали, където са по-евтини ресторантите — не исках да харча много пари.

Като вървях, минах покрай двама души, които разтоварваха голяма коледна елха от един камион. Единият все повтаряше на другия:

— Дръж я изправена, кучката. Дръж я изправена, майка й стара!

Ама че думи за коледна елха! Но и някак смешно ми се видя, та се разсмях. И това беше най-лошото, понеже още в същия миг ми се доповръща, ей богу! Дори започнах, но ми размина някак. Нито бях ял нещо лошо, нито нищо и въобще стомахът ми е здрав. Както и да е, размина ми и аз си помислих, че ще ми стане по-добре, ако хапна нещо. Тогава влязох в един много евтин наглед ресторант и си поръчах бухти с кафе. Само че не изядох бухтите. Не можех да преглъщам добре. Работата е, че като си разстроен от нещо, дяволски мъчно преглъщаш. Келнерът обаче беше много симпатичен. Взе си ги обратно, без да ми ги пише в сметката. Само изпих кафето. После си излязох и тръгнах към Пето авеню.

Беше понеделник пред Коледа и всички магазини бяха отворени. Не беше неприятно да вървиш по Пето авеню. Чувстваше се коледното настроение. По ъглите стояха брадати дядомразовци, звънтяха със звънчета, а и момичетата от Армията на спасението, тези, дето нито се червят, нито нищо, също звънтяха със звънчета. Все се оглеждах да видя онези двете калугерки, които срещнах вчера сутрин, но не ги видях. Знаех си, че няма да ги видя, защото нали ми казаха, че идват в Ню Йорк, за да учителстват, но все пак ги търсех с поглед. Както и да е, изведнъж се чувстваше коледно настроение. Милион деца бяха излезли в града с майките си, слизаха и се качваха в автобуси, влизаха и излизаха от магазини. Така ми се искаше Фийби да е с мене. Тя не е вече толкова малка, че да се заплесва като луда по щандовете с играчки, но обича да се закача и да гледа тълпата. По̀ предната Коледа я взех с мене на пазар в града. Страшно весело прекарахме. Мисля, че беше в универсалния магазин на Блумингдейл. Отидохме на щанда за обувки и поискахме за Фийби чифт много високи спортни обувки, от онези с по хиляда дупки за навървяне. Подлудихме горкия продавач. Фийби изпробва поне двайсет чифта и всеки път горкият продавач трябваше да нанизва едната обувка чак до горе. Мръсен номер беше, но нашата Фийби си умираше от смях. Най-после купихме един чифт домашни пантофи и помолихме да ги изпратят у дома. Продавачът се отнесе много любезно. Сигурно разбра, че сме се шегували, защото Фийби през цялото време се кикотеше.

И така вървях, вървях по Пето авеню без връзка и тям подобни. И изведнъж с мен започна да става нещо много страшно. Щом стигнех до пряка и слизах от тротоара на платното, изпитвах чувството, че никога няма да стигна до отсрещния тротоар. Струваше ми се, че потъвам все по-дълбоко и по-дълбоко и никой няма да ме види вече. Братче, как се изплаших! Не можете да си представите! Започнах да се потя като някой глупак — цялата ми риза и бельото потънаха в пот. После пък започна нещо друго. Щом стигнех до пряка, представях си, че разговарям с брат си Али. Казвах му: „Али, не ме оставяй да изчезна! Али, не ме оставяй да изчезна! Али, не ме оставяй да изчезна! Моля ти се, Али!“. А като стигнех до другата страна на улицата, му благодарях. И дойдех ли до другия ъгъл, всичко се повтаряше наново. Но все пак продължавах да вървя. Струва ми се, че се боях да спра — не помня, право да си кажа. Зная, че не спрях, докато не стигнах чак горе до Шестдесета улица, отвъд Зоологическата градина. Тогава седнах на една пейка. Едва си поемах дъх и се потях като идиот. Предполагам, че съм седял там около един час. Най-после реших да си вървя. Реших вече никога да не се връщам у дома, нито да отивам в друго училище. Реших само да видя моята Фийби, да си взема сбогом с нея, да й върна коледните пари и да тръгна на запад, като спирам колите по шосетата и моля за превоз. Реших да взема да отида до Холанд Тънел и там да спра кола да ме откара донякъде, после да спра друга, трета и така нататък и за няколко дни да стигна някъде на запад, където е много слънчево и никой не ме познава, и да си намеря работа в някоя бензиностанция, да наливам бензин в хорските коли. Не държах каква ще е работата. Стига само никой да не ме познава и аз да не познавам никого. Смятах да се преструвам на глухоням. Така нямаше да съм длъжен да водя глупави безполезни разговори с никого. Ако някой иска да ми каже нещо, ще трябва да го напише на листче и да ми го подаде. Това много скоро ще го отегчи до смърт и така ще се отърва от разговори до края на живота си. Всички ще мислят, че съм нещастен, глухоням глупак и ще ме оставят на мира. Ще ме оставят да наливам бензин в глупавите им коли и ще ми плащат заплата за това, а аз ще си построя една колиба някъде с парите, които изкарвам, и ще живея там до края на живота си. Ще си я построя до гора, но не вътре в нея, защото искам да е адски слънчево през цялото време. Ще си готвя всичката храна сам, а по-късно, ако реша да се оженя или нещо подобно, ще намеря някое красиво момиче, също глухонямо, и ще се оженим. То ще дойде да живее с мене в колибата ми и когато иска да ми каже нещо, ще го пише на листче, както всички останали. Ако имаме деца, ще ги скрием някъде. Ще им купим куп книги и сами ще ги учим да четат и пишат.

Страшно се запалих, като мислех за това, честна дума! Знаех, че идеята да се преструвам на глухоням е смахната, но все пак ми беше приятно да си мисля за това. Но наистина реших да отида на запад. Само исках първо да се простя с Фийби. Тогава изведнъж се затичах като луд през улицата — за малко не ме премаза една кола, ако искате да знаете самата истина — и отидох до една книжарница да купя хартия и молив. Помислих да й напиша една бележка и да й кажа къде да се срещнем, за да си взема сбогом с нея и да й върна коледните пари, после да занеса бележката в училището й и да помоля някого в дирекцията да й я предаде. Но само сложих хартията и молива в джоба си и тръгнах към училището й почти тичешком — доста бях развълнуван, за да мога да напиша бележката още в книжарницата. Вървях бързо, защото исках да получи бележката, преди да си отиде у дома за обед, а нямаше много време.

Разбира се, знаех къде е училището й, защото и аз учех в него като малък. Като стигнах там, обзе ме странно чувство. Не бях сигурен дали ще си спомня как изглежда отвътре, но си спомних. Съвсем същото си беше, както когато аз учех в него. Дворът между зданията си беше същият, винаги някак тъмен, а около електрическите лампи имаше същите мрежи, за да се не чупят, ако ги ударите с топка. Същите бели кръгове още си стояха нарисувани по пода за разни игри. И същите стари пръстени за баскетбола без никакви мрежи — само дъските и пръстените.

Навън нямаше никой, сигурно защото децата бяха в час и още не беше обед. Видях само едно дете, негърче, което отиваше към тоалетната. От задния му джоб стърчеше дървен номер, каквито даваха и на нас, за да се покаже, че има разрешение да отиде в клозета.

Продължих да се потя, но вече по-малко. Отидох до стълбите, седнах на първото стъпало и извадих от джоба си хартията и молива, дето ги бях купил. Стълбището миришеше както едно време. Като че ли някой току-що се е изпикал на него. Във всички училища стълбите миришат така. Както и да е, аз седнах и написах следната бележка:

Мила Фийби,

Не мога повече да чакам до сряда, затова сигурно ще започна да се придвижвам към запад днес подиробед. Ела да се срещнем при вратата на Музея на изкуствата в дванадесет и четвърт, ако искаш, и ще ти върна коледните пари. Не съм похарчил много.

Училището й беше почти до музея, тя и без това минаваше оттам, като си отиваше дома за обед, затова знаех, че й е много удобно да дойде.

Тръгнах нагоре по стълбите към дирекцията, за да дам бележката на някого да й я предаде в класната стая. Сгънах я десетина пъти да не може никой да я разгъне. Никому нямай вяра в тези идиотски училища. Но бях уверен, че ще й я предадат, щом съм неин брат.

Като се изкачвах по стълбите обаче, изведнъж пак ми се стори, че ще повърна. Само че не повърнах. Седнах за миг и се почувствах по-добре. Но докато седях, видях нещо, което ме вбеси. Някой беше написал на стената: „Да те…“. Просто побеснях от яд. Представих си как Фийби и всички други деца ще гледат тези думи, ще се чудят какво ли значат и как най-после някое мръсно хлапе ще им каже значението — съвсем изопачено, разбира се — и как те всичките ще си мислят за това и дори ще са неспокойни няколко дни. Просто ми се искаше да го убия този, който го е написал. Представях си, че е някой извратен глупак, който се е промъкнал в училището късно вечерта, за да пусне една вода или нещо подобно, и тогава го е написал на стената. Представях си как го наблюдавам, като го пише, и как му бия проклетата глава о стъпалата, докато умре, потънал в кърви. Но същевременно си знаех, че няма да имам кураж да го сторя. Знаех си. Това още повече ме разстройваше. Дори нямах кураж да изтрия думите от стената с ръка, ако искате да знаете истината. Боя се, че някой учител ще ме улови, като трия, и ще си помисли, че аз съм ги написал. Но накрая все пак ги изтрих. После се качих в дирекцията.

Директорът като че ли го нямаше в училището, но една бабка, трябва да беше поне на сто години, седеше пред една пишеща машина. Казах й, че съм брат на Фийби Колфийлд от 4Б-1 клас, и я помолих да предаде бележката на Фийби. Казах й, че е много важно, защото майка ми е болна и няма да може да приготви обед за Фийби, та трябва да се срещнем и да обядваме заедно в една закусвалня. Бабката беше много любезна. Тя взе бележката от мене и повика една друга жена от съседната канцелария, а тази другата отиде да я предаде на Фийби. После стогодишната бабка и аз си подрънкахме разни врели-некипели. Тя беше доста симпатична и аз й казах, че с братята ми сме учили в същото училище. Запита ме в кое училище съм сега и аз й казах, че съм в Пенси, а тя каза, че Пенси е много хубаво училище. И да исках, едва ли бих могъл да поправя мнението й. Пък и щом си мисли, че Пенси е много добро училище, нека си го мисли така. Никак не е приятно да казваш нови работи на столетници. Никак не обичат да ги слушат. След малко си отидох. Странно нещо. Тя извика: „На добър час!“ по мене също като стария Спенсър, когато напущах Пенси. Боже мой, смърт ми е да ми извикват „На добър час!“, когато заминавам за някъде. Това така ме разстройва!

Слязох по другото стълбище и видях същите мръсни думи на стената. Пак се опитах да ги изтрия с ръка, обаче този път бяха издълбани с ножче или нещо подобно и не можеха да се изтрият. Пък и каква полза? И милион години да имаш на разположение, пак не можеш да изтриеш и половината мръсни думи, написани по стените из цял свят. Просто невъзможно.

Погледнах часовника във вътрешния двор. Беше едва дванайсет без двайсет, така че ми оставаше да убия още доста време, докато се срещнем с Фийби. Но все пак отидох до музея. Нямаше къде другаде да отида. Помислих да се отбия в някоя телефонна кабина и да позвъня на моята Джейн Галагър, преди да съм се упътил към запада, но не бях в настроение. Преди всичко не бях сигурен дали се е завърнала дома за ваканцията. Затова просто отидох до музея и започнах да се въртя наоколо.

Докато чаках Фийби в музея, до самите врати, две хлапета дойдоха да ме питат къде са мумиите. Панталоните на едното, това, дето ме запита за мумиите, бяха разкопчани. Обърнах му внимание. То си ги закопча тъй, както си стоеше пред мене и разговаряше и дори не се потруди да се скрие зад някоя колона или нещо такова. Уби ме. Щях да се изсмея с глас, но се боях, че пак ще ми се приповръща, затова не посмях.

— Къде са мумиите, батко? — пак запита хлапето. — Знаеш ли?

Започнах да се правя малко на ударен пред тях.

— Мумиите ли? Ами какво е това мумии? — запитах едното хлапе.

— Нали знаете, мумиите — онези, мъртъвците. Дето ги погребвали в разни пирамини и тям подобни.

Пирамини! Ох, уби ме! Искаше да каже пирамиди.

— Ами как така вие, господа, не сте на училище? — запитах ги.

— Нямаме училище днес — каза едното хлапе, което говореше от името на двамата.

Кълна се, че лъжеше, копелето му недно. Обаче тъй като нямаше какво да правя до идването на Фийби, помогнах им да намерят мястото, където бяха мумиите. Бре, да се не види, уж знаех точно къде са проклетите мумии, но не бях ходил в този музей от години.

— Та толкова ли се интересувате от мумии вие двамата? — запитах ги аз.

— Да.

— Приятелят ти не може ли да говори?

— Не ми е приятел. Брат ми е.

— Не може ли да говори? — погледнах този, дето не продумваше дума. — Никак ли не можеш да говориш? — запитах го аз.

— Мога — каза той. — Но не ми се говори.

Най-после намерихме помещението с мумиите и влязохме.

— Знаеш ли как египтяните са погребвали мъртъвците си? — попитах едното хлапе.

— Не.

— Е, би трябвало да знаеш. Много е интересно. Завивали им лицата с едни платна, които напоявали с някакъв таен химикал. По този начин могли да стоят погребани в гробниците си хиляди години и лицата им нито се разлагали, нито нищо. Никой освен египтяните не знае как се прави това. Дори и съвременната наука.

За да стигнем до мястото на мумиите, трябваше да минем през една много тясна зала, от двете страни на която имаше каменни плочи, взети направо от гробницата на фараона. Бая си беше страшно и на двамата юнаци с мене май не им беше много приятно. Притискаха се с всички сили в мене, а този, дето почти не говореше, дори ме сграбчи за ръката.

— Хайде да си вървим — рече той на брат си. — Видях ги вече. Хайде, чуваш ли?

И току се врътна и хукна назад.

— Голям пъзльо е — каза другият. — Довиждане.

И той хукна след брат си.

Тогава останах сам в гробницата. Стана ми някак приятно. Така хубаво и спокойно беше. И тогава съвсем ненадейно забелязах нещо на стената. Никога не бихте могли да отгатнете какво беше. Същите мръсни думи, които видях в училището. Написани с червен молив или нещо такова, точно под застъклената част на стената, под каменните плочи. Ето цялата беда. Невъзможно е да намериш хубаво и спокойно местенце, защото няма такова. Може да си въобразиш, че има, но стигнеш ли до него и обърнеш ли за малко глава, някой ще се промъкне и ще напише някоя мръсотия под самия ти нос. Опитайте се и ще видите. Мисля, че дори ако някога умра и ме заврат в гробищата, и ми поставят надгробна плоча и всичко, на нея ще пише „Холдън Колфийлд“ и в коя година съм роден, и в коя година съм умрял, а точно под него ще има: „Е-а те!“. Съвсем съм убеден.

Като излязох от помещението с мумиите, трябваше да отида в тоалетната. Ако искате да знаете, имах малко диария. То диарията много не ме тревожеше, но нещо друго се случи. Като излизах от клозета, тъкмо преди да стигна до вратата, изгубих съзнание. И пак имах късмет. Искам да кажа, че можех да се пребия при падането, ако не бях се строполил някак на една страна. Странно нещо обаче. Почувствах се по-добре след припадъка. Честна дума! Ръката малко ме болеше от падането, но вече не ми се виеше свят така страшно.

Станало беше около дванайсет и десет, та се върнах и застанах пред вратата да чакам моята Фийби. Мислех си, че това може да е последната ни среща. И вече нямаше да видя никакви близки. Може би щях да ги видя пак, но след много години. Мислех си, че може да се върна у дома вече тридесет и пет годишен, ако някой се разболее и иска да ме види, преди да умре, но само по такъв повод бих напуснал колибата си и да се завърна. Дори започнах да си представям какво ще бъде завръщането ми. Знаех си, че мама ще е страшно нервна и ще започне да плаче и да ме моли да си остана у дома и да не се връщам в колибата си, но аз пак ще си отида. Ще бъда адски хладнокръвен. Ще я накарам да се успокои и тогава ще отида в другия край на гостната, ще си извадя табакерата и ще запаля цигара с адско спокойствие. Ще ги поканя всички да ме посетят някога, ако искат, ама аз няма нито да ги посещавам, нито нищо. Но ето какво ще направя. Ще поканя Фийби да ми гостува през лятото и за коледната и великденската ваканция. Ще поканя и Д. Б. да ми гостува за малко, ако иска хубаво, тихо място да пише, но няма да му позволя да пише сценарии за киното в моята колиба, само разкази и книги. Ще имам такова правило, че никой не бива да върши нещо фалшиво, когато ми гостува. Опита ли се да прави нещо преструванско, няма да може да стои при мен.

Погледнах часовника в гардеробната и видях, че е един без двайсет и пет. Започнах да се боя, че онази старица в училището е казала на другата жена да не предава бележката ми на Фийби. Боях се да не й е казала да я изгори или нещо подобно. От страх загубих и ума, и дума. Наистина исках да се видя с Фийби, преди да ударя на път. Ами че нали у мене бяха парите й за Коледа?

Най-после я видях. Видях я през стъклото на вратата. Забелязах я, защото си беше сложила моя смахнат каскет. Този каскет се забелязва на десет мили разстояние. Излязох от вратата и тръгнах по стъпалата да я пресрещна. Едно нещо не можех да разбера — какъв беше този куфар, дето го влачеше със себе си. Пресичаше Пето авеню, влачейки този идиотски грамаден куфар. Едва го влачеше. Като дойдох по-близо, видях, че това е моят стар куфар, този, дето го употребявах, когато бях в Хутънското училище. Не можех да си представя за какъв дявол й беше.

— Здравей! — каза тя, като се доближи. Съвсем се беше запъхтяла от този шантав куфар.

— Помислих си, че може да не дойдеш — казах аз. — За какъв дявол ти е този куфар? Нямам нужда от нищо. Просто тръгвам, както съм си. Няма да взема и куфарите от гарата. Какви дяволи си напъхала в него?

Тя сложи куфара на земята.

— Дрехите ми — каза тя. — Идвам с тебе. Може ли? Ще ме вземеш ли?

— Какво-о? — извиках аз. Едва не припаднах, като я чух. Кълна ви се. Зави ми се свят и си помислих, че ще припадна пак или нещо подобно.

— Свалих ги от задния асансьор, та Чарлин не можа да ме види. Не е тежък. Сложих само две рокли и домашните си пантофи, бельото си, чорапи и някои други неща. Вдигни го да видиш. Не е тежък. Вдигни го само веднъж… Не може ли да дойда с тебе? А, Холдън? Не може ли? Моля ти се.

— Не може. Млъкни!

Стори ми се, че ей сега ще се строполя мъртъв. Искам да кажа, съвсем нямах намерение да й кажа така грубо да млъкне, но просто ми се стори, че ще припадна пак.

— Защо не може? Моля ти се, Холдън! Няма да правя нищо — само ще дойда с тебе и нищо друго! Няма да си взема и дрехите, ако не искаш. Само ще си взема…

— Нищо не можеш да вземеш, защото няма да дойдеш. Тръгвам сам. Затова млъквай!

Моля ти се, Холдън! Моля ти се, пусни ме да дойда! Ще съм много, много, много… Ти няма дори…

— Няма да дойдеш! Сега млъквай! Дай ми този куфар — казах аз и взех куфара от нея. Почти бях готов да я ударя. За малко щях да я напляскам. Ей богу.

Тя се разплака.

— Нали щеше да играеш в някакво представление в училище. Щеше да си Бенедикт Арнолд в пиесата и какво ли не — казах аз. Много мръсно го казах. — Какво смяташ да правиш? Да се откажеш от пиесата ли?

Това я разплака още повече. А аз се зарадвах. Изведнъж ми се прииска да плаче, че да си изплаче очите. В този момент почти я мразех. Може би най-вече ме беше яд на нея, че няма да играе в пиесата, ако дойде с мене.

— Хайде да вървим — казах аз.

Пак тръгнахме нагоре по стълбите към музея. Реших да предам на гардероб шантавия куфар, дето го беше довлякла, а тя да си го освободи в три часа след училище. Знаех, че не може да го влачи със себе си в училище.

— Хайде да вървим! — казах аз.

Тя обаче не се изкачи по стълбите с мене. Отказа да дойде с мене. Все пак аз се изкачих, занесох куфара до гардероба, предадох го и слязох пак долу. Тя продължаваше да стои на тротоара, но ми обърна гръб, като я доближих. Бива си я за такива работи. И гръб може да ти обърне, ако реши.

— Няма да отивам никъде. Промених си намерението. Хайде, престани да плачеш и млъкни — казах аз. Смешно е, че тя съвсем не плачеше, като й го казах. Но аз все пак й го казах. — Хайде, ела! Ще те изпратя до училището. Тръгвай да вървим. Ще закъснееш.

Тя нито ми отговори, нито се помръдна. Опитах се да я хвана някак за ръката, но тя се дръпна. Все ми обръщаше гръб.

— Обядва ли? Кажи, обядва ли, а? — попитах я аз.

Не искаше да ми отговори. Само свали червения каскет — този, дето й го бях дал — и просто ми го хвърли в лицето. После пак ми обърна гръб. Страшно ме досмеша, но си замълчах. Вдигнах го и го пъхнах в джоба си.

— Хайде, ела, чуваш ли? Ще те изпратя до училището — казах аз.

— Няма да се връщам вече в училището.

Просто не знаех какво да кажа, като я чух. Няколко минути останах като вдървен.

— Но ти трябва да се върнеш в училище. Нима не искаш да играеш в тази пиеса, а? Нима не искаш да си Бенедикт Арнолд, а?

— Не искам.

— Разбира се, че искаш. Разбира се. Хайде сега да вървим — подканих я аз. — Казах ти вече, няма да отивам никъде. Ще си дойда у дома. Ще си отида, щом се върнеш в училището. Първо ще отида на гарата да си взема куфарите и после отивам право на…

— Казах ти, че няма да се върна в училището. Ти можеш да си правиш каквото щеш, но аз няма да се върна в училище — каза тя. — Затова млъкни!

За пръв път я чух да каже: „Млъкни!“. Страшно ми се видя. Господи, колко страшно грубо ми се стори! По-лошо от псувня. Тя все още не искаше да ме погледне и се дръпваше, щом сложех ръка на рамото й или нещо такова.

— Слушай, искаш ли да отидем на разходка? — попитах я аз. — Искаш ли да отидем на разходка до Зоологическата градина? Ако се съглася да не ходиш на училище следобед, а да дойдеш на разходка с мене, ще престанеш ли с тези смахнати глупости?

Тя пак не ми отговори, та повторих:

— Ако се съглася да не ходиш на училище следобед, а да дойдеш на разходка с мене, ще престанеш ли с тези глупости? Ти си умно момиче и утре ще си отидеш на училище, нали?

— Може да отида, а може и да не отида — каза тя и хукна като бясна през улицата, без дори да погледне дали идат коли. Понякога откача.

Аз обаче не я последвах. Знаех си, че тя ще ме последва, затова тръгнах към Зоологическата градина, покрай парка, а тя тръгна в същото направление, но от другата страна на улицата. Никак не ме поглеждаше, но явно беше, че ме наблюдава под око, за да види накъде вървя. Както и да е, вървяхме така по целия път до Зоологическата градина. Боях се само когато минаваше някой двуетажен автобус, защото тогава не я виждах къде е. Като стигнахме до Зоологическата градина обаче, аз й изревах:

— Фийби! Влизам в Зоологическата градина! Ела тук сега!

Тя не ме погледна, но явно беше, че ме чу, и като заслизах по стълбите към Зоологическата градина, обърнах се и видях, че пресича улицата и върви подире ми.

Нямаше много хора в Зоологическата градина, защото времето беше лошо, но около басейна, където плуваха моржовете, се мяркаше по някой човек. Тръгнах натам, но Фийби се спря и се престори, че уж гледа как хранят моржовете — един човек им хвърляше риба — и аз се повърнах. Помислих си, че това е удобен случай да я настигна. Отидох, застанах зад нея и лекичко сложих ръка на рамото й, но тя подклекна и ми се изплъзна — наистина може дълго да се сърди, когато реши. Тя остана там, докато хранеха моржовете, и аз стоях зад нея. Не слагах вече ръце на раменете й, защото, ако ги сложех, тя щеше да избяга от мене. Като си тръгвахме от моржовете, тя пак отказа да върви до мене, но не вървеше много настрана. Вървеше от едната страна на тротоара, а аз от другата. Пак не беше кой знае колко приятно, но беше по-добре, отколкото да е на една миля далече от мене като преди. Изкачихме се да погледаме малките мечета на онази там могилка, но нямаше много за гледане. Само една мечка беше излязла навън, полярната. Другата, кафявата, беше в пещерата си и не искаше да излиза. Само задницата й се виждаше. Едно малко момченце беше застанало до мене с каубойска шапка, нахлупена чак до ушите, и само повтаряше на баща си:

— Накарай я да излезе, татко. Накарай я да излезе.

Погледнах Фийби, но тя не се засмя. Нали знаете какви са децата, като са сърдити. Нито се засмиват, нито нищо.

Като напуснахме мечките, излязохме от Зоологическата градина, пресякохме малката уличка в парка и минахме през един от тези малки тунелчета, които винаги миришат, като че някой е ходил по малка работа в тях. Те бяха по пътя към въртележките. Фийби още не ми говореше, но сега вече вървеше до мене. Улових я отзад за колана на палтото й, просто ей така, да опитам, но тя пак се дръпна и рече:

— Дръж си ръцете при себе си, ако нямаш нищо против.

Още ми беше сърдита. Но по-малко от преди. Както и да е, все повече се приближавахме до въртележките и вече чувахме смахнатата им музика. Вечно свирят „О, Мери!“. Тази песен си свиреха и преди петдесет години, когато аз бях малък. Ето кое е хубавото на въртележките — все една и съща песен си свирят.

— Мислех, че въртележките са затворени през зимата — каза Фийби. За пръв път проговори най-после. Сигурно забрави, че ми е сърдита.

— Може би защото наближава Коледа — казах аз.

Нищо не ми отговори. Сигурно се сети, че уж ми е сърдита.

— Искаш ли да се повозим? — попитах я аз. Сигурен бях, че й се иска. Когато беше малка и ние с Али и Д. Б. я завеждахме в парка, тя си падаше по въртележките. Просто не можехме да я свалим от проклетите въртележки.

— Вече съм голяма за това — каза тя.

Мислех, че няма да ми отговори, но тя ми отговори.

— Не, не си. Хайде, качи се. Ще те чакам. Хайде, качвай се! — казах аз.

Вече бяхме до тях. Няколко деца се возеха, повечето съвсем малки, и няколко родители чакаха отвън, седнали на пейките. Взех, че отидох на гишето, дето продаваха билетите, и купих един билет за Фийби. После й го подадох. Тя стоеше до мен.

— На, вземи — казах й. — Чакай малко. — На ти и останалите пари.

Посегнах да й дам остатъка от парите, които ми беше дала.

— Дръж ги. Дръж ми ги! — каза тя. И веднага добави: — Моля ти се.

Много се разстройвам, когато някой ми каже: „Моля ти се!“. Искам да кажа, ако това е Фийби или някой като нея. Страшно ме разстрои. Обаче сложих парите обратно в джоба си.

— Няма ли и ти да се качиш? — запита ме тя. Някак особено ме запита.

— Може да се кача следния път. Сега ще те погледам — казах аз. — Взе ли си билета?

— Да.

— Хайде, качвай се тогава. Аз ще съм на тази пейка, ей тук. Ще те гледам.

Отидох и седнах на пейката, а тя се качи на въртележката. Заобиколи я цялата. Просто тръгна и обходи цялата въртележка. После се качи на един едър, очукан стар кон. Тогава въртележката тръгна и аз я гледах да се върти покрай мен. Имаше още само пет-шест деца на кончетата и музиката свиреше „Пушек влиза в очите ти“. Свиреше много джазово и весело. Всички деца се опитваха да уловят златното колело, и Фийби заедно с тях, та се боях да не падне от проклетия кон, но нито казах, нито направих нещо. С децата е така — искат ли да уловят златното колело, трябва да ги оставиш и да не казваш нищо. Паднат ли, ще паднат, но по-лошо ще бъде, ако им кажеш нещо. Като спря въртележката, тя слезе от коня си и дойде при мене.

— Този път и ти ще се повозиш — каза тя.

— Не, само ще те гледам. Смятам само да те погледам — казах аз. Дадох й още малко от парите. — Ето, вземи си още билети.

Тя взе парите от мене.

— Не съм ти сърдита вече — каза тя.

— Зная. Побързай. Въртележката ще тръгне пак.

Тогава, съвсем неочаквано, тя ме целуна. После си подаде ръката и рече:

— Вали! Започва да вали!

— Зная.

Тогава знаете ли какво направи — едва не умрях — взе, че бръкна в джоба ми, извади червения ми каскет и ми го сложи на главата.

— Ти не го ли искаш? — попитах аз.

— Може да го поносиш малко.

— Добре. А сега побързай. Ще си пропуснеш ездата. Няма да можеш да си вземеш твоя кон.

Тя обаче още се маеше.

— Сериозно ли говореше преди малко? Наистина ли няма да заминеш никъде? Наистина ли ще си дойдеш после у дома? — запита ме тя.

— Да — казах аз. И така си беше. Не я лъжех. Наистина си отидох после у дома. — Сега побързай! Кончетата тръгват.

Тя изтича, купи си билет и се върна на въртележката точно навреме. После пак я обиколи цялата, докато намери своя кон. Тогава се качи. Махна ми с ръка и аз й отвърнах.

Братче, какъв адски дъжд заваля! Като из ведро! Бога ми! Всичките родители и майки, и всички останали отидоха и застанаха под самия покрив на въртележките, за да не ги намокри до кости, но аз останах да седя на пейката още доста дълго. Бая се измокрих, особено палтото и панталоните ми. Моят ловджийски каскет наистина доста ме предпази в известно отношение, но все пак станах вир-вода. Обаче хич не ми пукаше. Изведнъж се почувствах толкова щастлив, като гледах моята Фийби да се върти покрай мене, че ако искате да знаете, чак ми идеше да извикам от щастие. И не зная защо. Просто защото беше толкова хубава, като се въртеше със синьото си палто и всичко. Ех, защо не бяхте и вие там!