Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Catcher in the Rye, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 177 гласа)

Глава XV

Не съм спал много дълго, защото беше около десет часът, като се събудих. Щом си изпуших цигарата, почувствах глад. Не бях хапвал нищо след двете кюфтета, които изядох с Бросард и Акли, като отидохме на кино в Ейджърстаун. А това беше много отдавна. Струваше ми се преди петдесет години. Телефонът беше точно до мене и аз посегнах да се обадя и да поръчам да ми изпратят малко закуска, но се изплаших да не би да я изпратят по Морис. Ако си мислите, че умирах от желание да го видя, трябва да сте полудели. Тогава просто останах да си полежа и изпуших още една цигара. Помислих си да позвъня на Джейн да видя дали вече си е отишла, но нямах настроение.

После взех, че позвъних на Сали Хейз. Тя учеше в пансиона на Мери А. Уудръв и знаех, че вече се е завърнала у дома си, защото получих писмо от нея преди две седмици. Не бях чак много луд по нея, но се познавахме от няколко години. С моята глупост си мислех, че е доста интелигента. А си мислех така, защото тя знаеше сума неща за театър, пиеси, литература и всички тези работи. Щом някой знае много за такива неща, трябва ти доста време да разбереш дали е глупав, или не. А докато разбера за Сали, минаха години. Може би щях да разбера много по-рано, ако не бяхме се натискали толкова. Бедата ми е, че започна ли да се натискам с някое момиче, все си мисля, че е доста интелигентно. Между двете неща няма никаква връзка и въпреки това все така си мисля.

Все пак й звъннах. Първо се обади прислужницата, после баща й. Най-после и тя самата.

— Ти ли си, Сали? — попитах аз.

— Да, кой е там? — каза тя. Страшна преструвана. Вече бях казал на баща й кой се обажда.

— Холдън Колфийлд. Как си?

— Ах, Холдън! Отлично съм. А ти как си?

— Екстра! Слушай, как я караш? Тоест как си с училището?

— Чудесно — каза тя. — Хм… Нали знаеш…

— Браво. Ами, слушай, дали си свободна днес? Неделя е, но все се намира по някое дневно представление в неделен ден. Благотворително или нещо подобно. Искаш ли да отидем?

— С удоволствие. Възхитителна идея!

Възхитителна! Най мразя тази дума. Така престорено звучи. За миг ми се дощя да й кажа, че се отказвам от излизането. Обаче продължихме да си чешем езиците. Всъщност тя си го чешеше. Аз не можех да се вредя да кажа дума. Първо ми разказа за някакъв си студент от Харвардския университет — сигурно е бил от първи курс, но тя го премълча естествено — който страшно я ухажвал. Обаждал й се денонощно. Денонощно! Уби ме. После ми разказа за някакъв кадет от Уест Пойнт, който бил готов да си пререже гръкляна за нея. Много важно. Казах й да се срещнем под часовника в хотел „Билтмор“ в два часа, и да не закъснява, защото дневните представления сигурно почват в два и половина. Тя вечно закъсняваше. Тогава затворих телефона. Корем ме заболяваше от нейните глупости, но беше много хубава. След като уговорих срещата със Сали, станах, облякох се и прибрах куфара. Преди да напусна стаята обаче, погледнах през прозореца, да видя какво правят онези там, извратените, но транспарантите на всички бяха спуснати. Сутрин бяха от скромни по-скромни. После слязох долу с асансьора и се отписах от хотела. Не видях Морис никъде. Разбира се, не се бях залетял да го търся, копелдака му с копелдак.

Като излязох от хотела, взех такси, но нямах никаква представа къде ще отида. Нямаше къде да отида. Беше едва неделя, а аз не можех да се завърна дома преди сряда — или вторник най-рано. А никак не ми се искаше да отивам в друг хотел — и пак да ми разбият черепа. Тогава взех, че казах на шофьора да ме откара на Централната гара. Тя беше точно до хотел „Билтмор“, където имах среща със Сали по-късно, и реших да си оставя куфарите в едно от онези шкафчета, от които ти дават ключа, и да отида да закуся. Бях вече гладен. В таксито си извадих портфейла и си преброих парите. Не помня колко ми бяха останали, но капиталът ми не беше много голям. За някакви си две седмици бях изхарчил царска сума. Истина. Страхотно разточителен съм, ей богу. Каквото не похарча, ще го загубя. Много често забравям да си взема и рестото в ресторанти, нощни заведения и прочие. Това просто вбесява родителите ми. И не мога да им се сърдя. Макар че баща ми е доста богат. Не зная какви пари вади — никога не е говорил за това с мене — но предполагам, че доста много. Той е юрисконсулт на една корпорация. Тези мъжаги наистина ринат парите с лопати. Че е доста богат, се съди и по това, че вечно влага пари в разни постановки на Бродуей. Всъщност те винаги пропадат и майка ми се вбесява от това. Откакто умря брат ми Али, тя не е много добре. Страшно е нервна. И това е една от причините, поради които хич не ми се искаше да й кажа, че пак са ме отрязали.

Като си оставих куфарите на багаж, отидох в една закусвалня и закусих. Ядох като никога: сок от портокали, шунка с яйца, препечен хляб и кафе. Обикновено само пия портокалов сок. Много малко ям. Наистина. Затова съм и толкова кльощав. Предписаха ми да ям много тестени работи и глупости, за да наддам на килограми, но аз нищо не спазвам. Когато изляза някъде, обикновено ям само един сандвич с швейцарско сирене и мляко с малц. Не е много, но в малцовото мляко има много витамини. Х. В. Колфийлд. Холдън Витамин Колфийлд.

Докато си ядях яйцата, две калугерки с куфари и прочие — сигурно се местеха в друг манастир или нещо такова и чакаха влака — дойдоха и седнаха до мене на бара. Те като че ли не знаеха какво да правят с куфарите си, та им помогнах. Куфарите им бяха от евтините — имитация кожа или нещо такова. То няма значение, разбира се, но страшно мразя, когато някой е с евтини куфари. Зная, че звучи ужасно, но мога дори да намразя някого само като го гледам, че е с евтини куфари. И то защото веднъж ми се случи едно нещо. Когато учех в Елктън Хилс, спях в една стая с Дик Слейгъл, който имаше много прости куфари. Държеше ги под леглото си вместо на рафта, та да не ги гледат редом с моите. Страшно ми беше мъчно и все ми се искаше да изхвърля моите или нещо подобно. Готов бях дори да ги разменя с неговите. Моите, купени от Марк Крос, бяха от истинска кожа с всичките му глупости и сигурно струваха доста пари. Но странно нещо. Ето какво се случи. Най-после взех, че сложих моите под леглото си вместо на рафта, за да не изпитва Слейгъл това идиотско чувство за малоценност. Но вижте какво стана. На другия ден той ги извади и ги сложи на рафта. И трябваше да мине известно време, докато разбера, че той постъпи така, защото искаше другите да мислят, че това са неговите куфари. Истина ви казвам. Много беше особен в това отношение. Непрекъснато говореше против куфарите ми: прекалено нови и буржоазни били. Страшно обичаше тази дума. Беше я прочел или чул някъде. Всичко, което имах, за него беше адски буржоазно. Дори писалката ми наричаше буржоазна. Вечно ми я искаше, но въпреки това я намираше за буржоазна. Само около два месеца живяхме в една стая. След това и двамата поискахме да ни преместят. Но странно нещо. След като се премести в друга стая, той взе да ми липсва, защото имаше адски силно чувство за хумор и понякога ни беше страшно весело заедно. Няма да се учудя много, ако и аз съм му липсвал. Отначало той само на шега наричаше нещата ми буржоазни и на мен не ми пукаше — всъщност дори ми се виждаше смешно. Но след известно време стана явно, че той вече не се шегува. Работата е там, че наистина е тежко да живееш в една стая с някого, ако твоите куфари са много по-хубави от неговите — ако твоите са наистина хубави, а неговите не са. Мислиш си, че ако другият човек е умен и прочие и има добро чувство за хумор, няма да го интересува чии куфари са по-хубави, но не е така. Съвсем не е така. Това беше една от причините да живея в една стая с глупак като Страдлейтър. Добре че куфарите му бяха хубави като моите.

Както и да е, тези две калугерки седнаха до мене и ние горе-долу завързахме разговор. Калугерката до мене държеше касичка — от тези, в които ще видите калугерки или девойки от Армията на спасението да събират пари около Коледа. Ще ги видите застанали по ъглите, особено по Пето авеню пред големите универсални магазини и други такива места. Както и да е, тази до мен си изпусна касичката на пода и аз се наведох да й я подам. Попитах дали събира пари за благотворителни цели. Каза, че не. Не могла да я сложи в куфара, като си опаковала вещите, затова я носела в ръце. Много приятно се усмихваше, като те погледне. Имаше голям нос и носеше от онези очила с някакви железни рамки, които не са много привлекателни, но лицето й изглеждаше страшно добродушно.

— Помислих си, че ако събирате волни пожертвования, мога да си дам лептата — казах аз. — Вие вземете все пак тези пари, за когато събирате пожертвования.

— О, колко мило от ваша страна — каза тя, а другата, приятелката й, ме изгледа.

Другата си пиеше кафето и четеше някаква малка черна книжка, която приличаше на Библия, само че беше много тънка. Но пак нещо от рода на Библията. И двете закусваха само препечен хляб и кафе. Това много ме потисна. Страшно мразя да ям шунка с яйца или нещо такова, а някой до мен да яде само препечен хляб с кафе.

Те приеха моята лепта от десет долара. Хиляди пъти ме питаха сигурен ли съм, че мога да си позволя такава щедрост. Казах им, че имам доста пари у себе си, но като че ли не ми повярваха. Все пак приеха парите накрая. И двете толкова дълго ми благодариха, че просто ми стана неловко. Обърнах разговора към по-общи теми и ги запитах къде отиват. Казаха, че са учителки и идват от Чикаго, за да преподават в някакво калугерско училище на Сто шестдесет и осма или Сто осемдесет и шеста улица, изобщо на някоя от тези улици чак, по дяволите. Тази до мене, с железните очила, каза, че преподава английски, а приятелката й преподавала история и конституция. Тогава аз, глупакът, започнах да се питам като е калугерка, какво ли си мисли тази, дето седи до мен и преподава английски, когато чете някои книги от английската литература. Не непременно много любовни, но в които се говори за любовници и прочие. Да вземем например тази Юстасия Вай от „Завръщане в родината“ на Томас Харди. Не че Юстасия е прекалено сексуална или нещо такова, но все пак се питаш какво си мисли една калугерка, като чете за тази Юстасия. Разбира се, не казах нищо. Само казах, че съм най-добър по английски.

— О, така ли? О, как се радвам! — каза онази с очилата, дето преподаваше английски. — Какво четохте тази година? Много ми е интересно да зная.

Наистина беше симпатична.

— Ами повечето време са занимавахме с англосаксонците. „Беоулф“ и „Грендел“, и „Лорд Рандъл, сине мой“, и там всички тези неща. Но от време на време трябваше да четем и други книги, за специална бележка. Аз четох „Завръщане в родината“ от Томас Харди и „Ромео и Жулиета“, и „Юлий“…

— О, „Ромео и Жулиета“ ли? Прекрасно! Сигурно страшно ви харесва! — Съвсем не очаквах такова отношение от калугерка.

— Да, много ми хареса. Имаше някои работи, които не ми особено харесаха, но, общо взето, трогателна пиеса.

— Какво не ви хареса? Можете ли да си спомните?

Право да си кажа, беше ми някак неловко да говоря за Ромео и Жулиета с нея. Искам да кажа, тази пиеса е доста любовна на места, а пък тя беше калугерка и прочие, но нали ме питаше, поговорихме за нея.

— Ами не мога да кажа, че съм луд по Ромео и Жулиета — казах аз. — Тоест допадат ми… но не зная как да кажа. Понякога доста ме дразнят. Дори ми беше по-мъчно, когато убиха Меркуцио, отколкото когато Ромео и Жулиета се самоубиха. Работата е, че Ромео престана да ми е много симпатичен, след като Меркуцио бе промушен от онзи там другия, Жулиетин братовчед, как му беше името?

— Тибалт.

— Точно така, Тибалт — казах аз, — все му забравям името. Ромео беше крив за това. Искам да кажа, Меркуцио ми е най-симпатичен в пиесата. И аз не зная защо. Всички тези Монтегювци и Капулети не са лоши хора — особено Жулиета, но Меркуцио е… А, трудно ми е да обясня — той е и умен, и забавен, и всичко. Работата е, че просто полудявам от яд, когато убият някого — особено някого, който е умен и забавен, и всичко — и то по чужда вина. Ромео и Жулиета поне си бяха сами виновни за всичко.

— В кое училище учите? — запита ме тя. Сигурно искаше да отклони разговора от Ромео и Жулиета.

Казах й — в Пенси. Тя била чувала за него. Каза, че било добро училище. Премълчах си. Тогава другата, онази, дето преподаваше история и конституция, каза, че трябва вече да тръгват. Взех сметката им, но те не ме оставиха да я платя. Тази с очилата ме накара да й я върна.

— Вие бяхте прекалено щедър вече — каза тя. — Много мило момче сте. — Наистина беше симпатична. Малко ми напомняше майката на Ърнест Мороу, дето я срещнах във влака. Особено когато се усмихваше. — Много приятно ни беше да се разговорим с вас — додаде тя.

Отвърнах, че и на мене ми беше приятно да поговоря с тях. Щеше да ми е още по-приятно обаче, ако не се боях през цялото време, докато говорехме, че изведнъж ще ме запитат дали съм католик. Това много често ми се случва, може би понеже фамилното ми име е ирландско, а повечето хора от ирландски произход са католици.

Всъщност баща ми е бил някога католик. Като се оженил за мама обаче, се отказал от това. Но католиците ще се опитат да разберат дали си католик дори ако не знаят фамилното ти име. Когато бях в Хутънското училище, познавах едно момче, Луис Шейни, което беше католик. Той беше първото момче, с което се запознах там. Двамата седяхме един до друг пред кабинета на лекаря: беше първият училищен ден и докато чакахме за медицински преглед, заговорихме за тенис. Той се интересуваше много от тенис, а и аз също. Каза ми, че всяко лято ходел на националните състезания във Форест Хилс и аз му казах, че също ходя, и тогава заговорихме за някои големи тенис шампиони. Много разбираше от тенис за възрастта си. Истина. И изведнъж по средата на разговора, ни в клин ни в ръкав, ме запита: „Не забелязахте ли случайно къде се намира католическата църква в града?“. От начина, по който ме запита, беше явно, че се мъчи да разбере дали съм католик. Не че имаше някакви предразсъдъци или нещо подобно — ни най-малко — просто искаше да разбере. Разговорът за тенис и прочие му беше приятен, но, разбира се, щеше да му още по-приятен, ако бях католик. Ето такива работи ме вбесяват. Не казвам, че това развали разговора ни — нищо подобно — но и съвсем сигурно е, че не го направи по-приятен. Затова много се зарадвах, че тези две калугерки не ме запитаха дали съм католик. Не че щеше да ни се развали разговорът, ако ме бяха запитали, но сигурно вече нямаше да е същото. Не казвам, че осъждам католиците за това. Ни най-малко. Сигурно и аз щях да правя като тях, ако бях католик. Донякъде това е като куфарите, за които ви разказах. Искам само да кажа, че такива работи развалят хубавия разговор. Ето това е всичкото.

Като станаха да си вървят, двете калугерки де, направих нещо много глупаво и неловко. Пушех цигара и като станах да се сбогувам с тях, случайно взех, че им духнах малко дим в лицата. Без да искам, разбира се, но им духнах. Взех да се извинявам като луд и те бяха много мили и учтиви, но все пак беше много неловко.

Като си отидоха, започнах да съжалявам, че им дадох само десет долара. Но нали се бях уговорил с тази Сали Хейз да отидем на театър, трябваше да имам малко пари за билети и прочие. Все пак съжалявах. Да се не видят и парите! Все те ще ти развалят настроението.