Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Catcher in the Rye, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 176 гласа)

Глава XX

Останах да седя, да се напивам все повече и да чакам тези Тина и Жанин да излязат на сцената и да изпълнят номера си, но ги нямаше. Един тип с къдрава коса, същински педераст, излезе да свири на пиано, а след него онази неговата хубавица Валенсия излезе да пее. Хич я нямаше, но все пак беше по-добра от Тина и Жанин, че поне пееше хубави песни. Пианото беше точно до бара, където седях, и тази Валенсия стоеше точно до мене. Аз й понамигнах, но тя се престори, че не ме вижда. Сигурно не бих се държал така, ако не бях вече адски пиян. Като свърши номера си, тя избяга така бързо, че дори не ми даде възможност да я поканя на чашка, затова повиках келнера да дойде. Казах му да попита Валенсия дали иска да изпие една чаша с мене. Каза, че ще я пита, но сигурно не й е предал поръчката ми. Такива са хората — никога не предават поръчката ти.

Братче, седях на този идиотски бар до около един часа и се напих като свиня. Едва гледах. Стараех се поне да не бъда шумен. Не исках никой да забележи и да започне да разпитва на колко съм години и прочие. Но, братче, едва гледах. Като се напих съвсем, пак започнах с тази глупава история — да си въобразявам, че имам куршум в червата. Все си държах ръката на стомаха под сакото, за да не капе кръвта ми по пода. Не исках никой да разбере, че съм ранен. Исках да прикрия факта, че съм едно ранено копеле. Накрая пак ми се прииска да ударя един телефон на моята Джейн и да видя дали си е вече у дома. Тогава се разплатих. Станах от бара и отидох до един автомат. Продължавах да си държа ръката под сакото, за да спирам кръвта да не тече. Братче, колко бях пиян!

Но когато влязох в телефонната кабина, вече нямах настроение да се обаждам на Джейн. Предполагам, защото бях прекалено пиян. Тогава взех, че звъннах на Сали Хейз.

Трябваше да извъртя най-малко двайсет номера, докато налучкам нейния. Братче, две не виждах!

— Ало — казах аз, когато някой вдигна слушалката. Почти изревах това „ало“, толкова бях пиян.

— Кой е там? — запита един студен женски глас.

— Аз съм, Холдън Колфийлд. Искам да говоря със Сали, моля.

— Сали спи. Тук е баба й. Защо се обаждате в такъв късен час, Холдън? Знаете ли колко е часът?

— Да. Искам да говоря със Сали. Много е важно. Повикайте я.

— Сали спи, млади човече. Позвъни й утре. Лека нощ.

— Събудете я! Събудете я, хей! Ама че работа!

Тогава се чу друг глас.

— Холдън, аз съм — каза Сали. — Какво ти е дошло на ума?

— Сали, ти ли си?

— Да. Стига си крещял. Пиян ли си?

— Да. Слушай, чуваш ли? Ще дойда на Бъдни вечер. Разбра ли? Да ти окича идиотската елха. Съгласна ли си? А, Сали, съгласна ли си?

— Да. Ти си пиян. Иди да спиш сега. Къде си? Кой е с тебе?

— Сали, ще дойда да ти окича елхата. Съгласна ли си, а?

— Да, съгласна съм. Иди да спиш сега. Къде си? Кой е с тебе?

— Никой. Аз съм с мене. — Братче, колко бях пиян! И още се държах за корема. — Сали, простреляха ме. Бандата на Роки ме простреля. Знаеш ли това? Сали, знаеш ли това?

— Не те чувам. Иди да спиш сега. И аз трябва да лягам. Позвъни ми утре.

— Слушай, Сали! Искаш ли да ти окича елхата? Искаш ли, а?

— Да, искам. Лека нощ. Върви си у дома и си легни. — Тя ми затвори телефона.

— Лека нощ, лека нощ, Сали, рожбо, Сали, любима, миличка — казах аз. Можете ли да си представите колко бях пиян? Тогава и аз окачих слушалката. Реших, че Сали сигурно току-що се е върнала от някоя среща. Представях си как е излязла някъде с двамата Лънт и онзи фукльо от Андовър. Как всичките плуват в някакъв чайник и си говорят изискани глупости, кокетничат и се преструват. Страшно съжалявах, че й се обадих. Когато съм пиян, се побърквам.

В телефонната кабина останах доста дълго. Стисках телефона, за да не загубя съзнание. Право да си кажа, никак не ми беше добре. Най-после обаче излязох и отидох в тоалетната, залитайки като простак, и напълних един умивалник със студена вода. После взех, че си натопих главата чак до ушите. Дори не се погрижих да я избърша или нещо такова. Просто я оставих, проклетата, да тече вода от нея. После отидох до онзи радиатор до прозореца и седнах на него. Той беше приятно топъл. Добре ми стана, защото треперех като куче. Странно нещо, винаги страшно треперя, когато съм пиян.

Понеже нямаше какво да правя, останах да си седя на радиатора и да броя малките бели квадратчета на пода. Станах вир-вода. Реки вода се стичаха по врата ми, по цялата яка и връзката и прочие, но на мен не ми пукаше. Толкова бях пиян, че никак не ми пукаше. След малко онзи, дето акомпанираше на Валенсия на пианото, онзи с много къдравата коса, дето приличаше на педераст, дойде да си среши златните къдрици. Докато ги решеше, подхванахме разговор, само че той не беше особено любезен.

— Хей, ще видите ли тази малка Валенсия, като се върнете в бара? — запитах го аз.

— Много е вероятно — отговори той.

Остроумно копеле. Все остроумни копелета срещам.

— Слушайте. Поздравете я от мене. Попитайте я дали този идиот келнерът й е предал поръчката ми. Бъдете така любезен, а?

— Я се прибирай у дома си, момче. На колко си години?

— Осемдесет и шест. Слушайте. Ще я поздравите от мене, нали? Дадено, а?

— Я се прибирай у дома, момче!

— Няма да се прибирам. Братче, само как свирите на това пиано! — казах аз. Само му правех вятър. Страшно лошо свиреше, ако искате да знаете истината. — Трябва да свирите по радиото — продължих аз. — Хубавец като вас. С такива дяволски златни къдрици. Имате ли нужда от импресарио?

— Хайде, малкият, прибери се у дома като добро момче. Прибери се у дома и право в кревата.

— Нямам дом, където да отида. Шегата настрана — трябва ли ви импресарио, а?

Не ми отговори. Просто си излезе. Вече си беше сресал косата, оправил пътя и прочие и си излезе. Също като Страдлейтър. Всички тези красавци са една стока. Свършат ли да си решат глупавата коса, ще те зарежат сам.

Когато най-после слязох от радиатора и отидох до гардероба, вече се бях разплакал. Не зная защо, но плачех. Предполагам, защото се чувствах така потиснат и самотен. Но като стигнах до гардероба, не можах да си намеря идиотския номер. Гардеробиерката беше много мила обаче. Даде ми палтото и без номер. И грамофонната плоча „Малката Шърли Бийнз“ ми даде — още я влачех със себе си. Дадох й един долар за любезността, но тя отказа да го вземе. Само ми повтаряше да си вървя у дома и да си легна. Опитах да си уговоря среща с нея, след като свърши работа, но тя не прие. Каза, че била достатъчно стара да ми бъде майка и прочие. Показах й белите си коси и й казах, че съм на четиридесет и две години — разбира се, само се занасях. Но тя все пак беше мила. Показах й червения си каскет и тя го хареса. Накара ме да си го сложа, преди да изляза, защото косата ми беше още мокра. Добра жена беше.

Не се чувствах много пиян, когато излязох навън, но пак беше станало много студено и зъбите ми адски затракаха. Не можех да ги спра. Отидох пеша до Мадисън авеню и започнах да се въртя да чакам автобуса, защото вече почти не ми бяха останали пари, та трябваше да икономисвам от такситата и прочие. Но никак не ми се вземаше автобус. Пък и не знаех накъде да вървя. Тогава взех, че тръгнах към парка. Реших да мина покрай онова езерце и да видя какво правят дяволските патици, там ли са, или не. Още не бях разбрал дали остават там, или не. Не беше далече до парка, пък и нямаше къде другаде да отида — още не знаех и къде ще спя — та тръгнах натам. Нито бях уморен, нито нищо. Само ми беше адски тежко на душата.

И тогава, тъкмо стигнах до парка, се случи нещо ужасно. Изпуснах плочата на нашата Фийби. Разби се на хиляди парченца. Хем беше в голям плик и пак се разби. Едва не се разревах, дявол да го вземе, така ужасно ми стана, но все пак извадих парченцата от плика и ги сложих в джоба на палтото си. Не че нещо можеше да стане от тях, но просто ей така, не ми даваше сърце да ги хвърля. После влязох в парка. Братче, колко тъмно беше там…

Цял живот съм живял в Ню Йорк и познавам Централния парк като дланта си, защото все там се пързалях и карах колело, когато бях малък, но страшна мъка видях, докато намеря проклетото езеро нея вечер. Знаех точно къде се намира — съвсем близо до южния вход — и все пак не можех да го намеря. Сигурно съм бил по-пиян, отколкото си мислех. Вървях, вървях, а наоколо ставаше все по-тъмно и по-тъмно и все по-страшно и по-страшно. Жива душа не срещнах през цялото време, докато бях в парка. И добре че не срещнах. Сигурно щях да подскоча до небето от страх, ако бях срещнал някого. Най-после намерих езерото. А то — наполовина замръзнало, наполовина — не. Никакви патки обаче не видях наоколо. Заобиколих цялото езеро — едва не се цамбурнах в него по едно време, но кьорава патица не видях. Тогава ми хрумна, че ако ги има изобщо, може да са нещо заспали до самия бряг, на тревата. Затова едва не се цамбурнах в езерото. Но не можах да намеря никаква патица. Най-после седнах на една пейка, където не беше така адски тъмно. Братче, треперех като лист. Косата ми, макар да бях с ловджийския си каскет, се беше превърнала в ледени висулки на тила. Това ме обезпокои. Помислих си, че сигурно ще хвана пневмония и ще умра. Представих си милиони кретени на погребението ми и прочие. Дядо ми от Детройт, който вечно извиква на висок глас номерата на улиците, когато се возиш на автобус с него, и лелите ми — имам около петдесет лели — и всичките ми мръсни братовчеди. Ама сган ще бъде! Всички дойдоха, когато Али умря, цялата тая пасмина. Имам една глупава леля — дето устата й страшно вони — и Д. Б. ми каза, че тя все повтаряла колко спокоен вид имал Али в ковчега. Мене ме нямаше на погребението. Още бях в болницата. Нали трябваше да ме закарат в болницата, защото си бях наранил ръката. Както и да е, много ме беше страх, че ще хвана пневмония с тези ледени висулки по косата и че ще умра. Страшно ми беше мъчно за майка ми и баща ми. Особено за мама, която още не можеше да прежали брат ми Али. Представях си как няма да знае какво да прави с костюмите ми и със спортните ми екипи и прочие. Само едно ми беше утехата — сигурен бях, че няма да пусне горката Фийби да дойде на погребението ми, защото е още малка. Само това ми беше утехата. После си представих как цялата тази сбирщина ме натиква в гробищата, с името ми над надгробната плоча и прочие. И наоколо ми само мъртъвци. Братче, като умреш, полагат големи грижи за тебе. Дано, когато наистина умра, се намери някой свестен човек да ме хвърли в реката или нещо такова. Каквото и ще да прави с мене, само да не ме натиква в тия идиотски гробища. И после да идват хора в неделя и да ми слагат букети цветя връз корема и подобни глупости. Кому са потрябвали цветя, като е мъртъв? Никому.

През хубаво време родителите ми доста често ходят да слагат цветя на гроба на Али. Няколко пъти ходих с тях, но после се отказах. Преди всичко никак не обичам да го виждам в тези шантави гробища. Обкръжен с мъртъвци и паметници, и прочие. При слънчево време пак не е толкова лошо, но два пъти — два пъти бяхме там, когато започна да вали. Просто ужасно. Дъждът мокреше надгробната плоча и тревата, която растеше по корема му. Мокреше целия гроб. Всички, дошли на гробищата, хукнаха към колите си като луди. Ето кое ме вбеси. Всички можеха да се качат в колите си, да си пуснат радиото и прочие, а после да отидат някъде за обед — всички освен Али. Това ми беше просто непоносимо. Зная, че само тялото му е в гробищата, а душата му е в рая, зная всичките тези дивотии, но все пак ми беше непоносимо. Така ми се искаше той да не е там. Вие не го познавате. Ако го познавахте, щяхте да разберете. Когато слънцето грее, не е толкова лошо, но и слънцето си грее само когато му се ще.

След малко, за да отклоня мислите си от пневмонията и прочие, си извадих парите и се опитах да ги преброя на мъждивата светлина на уличната лампа. Останали ми бяха три банкноти по един долар, пет монети по двадесет и пет цента и една пет цента — братче, цяло състояние бях прахосал, откакто напуснах Пенси. Тогава взех, че отидох до езерото и започнах да мятам монетите през езерото — откъм незамръзналата му половина. Не зная защо го направих, но го направих. Може би съм си мислил, че това ще отвлече мислите ми от пневмонията и смъртта. Но не ги отвлече.

Започнах да си мисля какво ли ще й е на моята Фийби, ако се разболея от пневмония и умра. Детински мисли, но не можех да ги спра. Доста ще й бъде мъчно, ако се случи нещо такова. Много ме обича. Искам да кажа, доста е привързана към мене. Така си е. Както и да е, тези мисли не ми излизаха от ума и най-после реших да взема да се промъкна у дома и да я видя, да не би да умра и прочие. Ключът от вратата беше у мене и аз реших да взема да се промъкна в апартамента и да си побъбря с нея малко. Само главната врата ме безпокоеше. Страшно скърца, проклетата. Блокът е доста стар, а домоуправителят е един мързелив копелдак, та всичко скърца и стърже. Страх ме беше да не ме чуят родителите ми, като се промъквам. Но все пак реших да опитам.

Тогава си вдигнах чуковете от парка и тръгнах за дома. Вървях пеша през целия път. Не беше много далече, пък и аз не бях нито уморен, нито вече пиян. Само дето беше много студено и нямаше жива душа наоколо.