Дж. Д. Селинджър
Спасителят в ръжта (11)

Глава XI

Изведнъж, като си излязох от кабарето, пак ми влезе в главата Джейн Галагър. Влезе и не можеше да излезе. Седнах в едно мръсно кресло във фоайето и започнах да си мисля как тя и Страдлейтър са седели в идиотската кола на Ед Банки, и макар да бях доста сигурен, че нищо не се е случило — познавах Джейн много добре — все пак не ми излизаше от ума. Много добре я познавах. Истина. Ето например знаех, че освен шах с пулове обичаше всички видове спорт, и като се запознахме, цяло лято играхме тенис почти всяка сутрин и голф почти всеки следобед. Наистина я опознах съвсем отблизо. Не искам да кажа физически или нещо такова — нищо подобно — но бяхме все заедно. Невинаги е необходимо да имаш физическа връзка с едно момиче, за да го опознаеш.

А ние се запознахме, защото нейният доберман идваше да си върши работата на нашата морава и това много дразнеше майка ми. Тя повика майката на Джейн по телефона и вдигна голяма врява. Майка ми може да вдигне голяма врява за такова нещо. Няколко дни по-късно случайно видях Джейн, легнала по корем до плувния басейн на клуба, и я поздравих. Знаех, че живее в съседната къща, но никога не бях разговарял с нея или нещо подобно. Обаче тя ме поля със студен душ, като я поздравих този ден. Изпотих се, докато я убедя, че не ми пука къде си върши работата кучето й. Ако ще и в гостната да си я върши, все ми е едно. Както и да е, след това станахме добри приятели с Джейн. Същия следобед играх голф с нея. Тя загуби осем точки. Спомням си. Осем. Страшно се измъчих, докато я накарам да си отваря очите поне като замахне да удари топката. Все пак извънредно много подобрих играта й. Много ме бива за голф. Ако ви кажа с какъв резултат завършвам играта, сигурно няма да ми повярвате. Веднъж за малко щяха да ме снемат на късометражен филм, но в последната минута се разколебах. Помислих си, че ако човек мрази киното като мене, ще излезе много кофти да се остави да го снемат на късометражен филм.

Смешно момиче беше тази Джейн. Не мога да кажа, че беше красавица. На мене обаче ми взе ума. Устата й беше някак голяма. Искам да кажа, когато говореше и се разпалваше за нещо, устата й някак се движеше на петдесет страни — устните и всичко. Убиваше ме. И никога не си затваряше устата съвсем. Винаги беше полуотворена, особено когато играеше голф или четеше някоя книга. Вечно четеше, и то много хубави книги. Четеше и сума стихове. На нея единствено, освен в семейството ми, съм показвал бейзболната ръкавица на Али с всички стихове, изписани по нея. Тя не познаваше Али, защото това беше първото й лято в Мейн — преди това ходела на нос Код — но аз много й разказвах за него. Интересно й беше да ме слуша.

Майка ми не я харесваше много. Искам да кажа, мама винаги мислеше, че Джейн и майка й я поздравявали извисоко. Мама често ги срещаше в Гринич, защото Джейн и майка й ходеха на пазар с тяхната кола „Ла Сал“. Мама дори не намираше Джейн за хубава. Аз обаче я намирах. Просто ми харесваше на вид, и толкоз.

Спомням си един подиробед. Единствения път, когато с Джейн почти бяхме стигнали до милувки. Беше събота и валеше дяволски силно, а аз седях у тях на верандата — имаха голяма стъклена веранда. Играехме шах. От време на време я занасях, защото не си вадеше царете от последния ред. Но все пак не я занасях много. Никак не ми се щеше да я занасям много. Наистина страшно обичам да занасям момичетата, когато ми падне случай, но странна работа: момичетата, които ми харесват, са от тези, които никога не ми се иска да занасям. Понякога си мисля, че би им било приятно, ако ги позанасям — дори съм уверен в това — но мъчно е да започнеш, след като си ги познавал от доста дълго време и никога не си ги занасял. Та думата ми беше за онзи следобед, когато с Джейн почти стигнахме до милувки. Валеше като из ведро, ние седяхме на верандата и изведнъж онова пиянище, дето беше женено за майка й, излезе на верандата и попита Джейн дали има цигари вкъщи. Не го познавах много добре, но ми изглеждаше от онзи вид хора, които ще ви заговорят само за да ви поискат нещо. Мръсен тип. Както и да е, Джейн не му отговори, когато я запита дали знае къде има цигари. Тогава той я попита повторно, но тя пак не му отговори. Дори не вдигна поглед от играта. Накрая той си влезе вкъщи. Тогава попитах Джейн каква е работата. Тя дори на мен не искаше да отговори. Престори се, че е много съсредоточена върху следния ход в играта. И тогава изведнъж на шахматната дъска капна една сълза. На един от червените квадрати — братче, още я виждам. Джейн само я размаза по дъската с пръста си. Не зная защо, но това адски ме разстрои. Тогава станах и я накарах да се помести, за да седна до нея — всъщност седнах в скута й, факт. Тогава тя наистина се разплака и докато се усетя, вече я целувах, където ми падне — по очите, по носа, по челото, по веждите, по ушите — по цялото лице освен по устата. Тя някак все не ме оставяше да стигна до устата. Както и да е, по-далече от това ние никога не отидохме в милувките. След малко тя стана и отиде да си сложи онзи пуловер в червено и бяло, който съвсем ми вземаше ума, и отидохме в някакво идиотско кино. По пътя я попитах дали мистър Кюдахи — така се казваше пиянището — не се е опитвал да я закача. Тя беше още малка, но имаше страшна фигура, а този мръсник Кюдахи не би се посвенил от нищо. Тя обаче ми каза, че не я е закачал. Никога не можах да разбера каква беше работата. От някои момичета никога нищо не можеш да разбереш.

Не искам да си мислите, че тя беше леден сталактит или нещо подобно само защото не се целувахме и не се закачахме много. Съвсем не. Ето например, ние си държахме ръцете непрекъснато. Разбира се, това не е много нещо, но с нея е страхотно да си държиш ръцете. Повечето момичета, като им уловиш ръката, държат я като умряла в твоята или пък мислят, че трябва да си мърдат ръката, като че ли се боят да не се отегчиш или нещо подобно. А с Джейн не беше така. Ще влезем в някое кино при нещо подобно и веднага ще си хванем ръцете и няма да се пуснем, докато не свърши филмът. И то без да сменяме положението или да мислим, че правим кой знае какво. С Джейн дори не ме беше грижа дали ръката ми е изпотена, или не. Само знаех, че съм щастлив. Истински щастлив.

Сетих се и нещо друго. Веднъж в киното Джейн направи нещо, което просто ми взе ума. Даваха кинопрегледа или нещо подобно и изведнъж усетих ръка отзад на врата си — нейната ръка. Странна постъпка. Искам да кажа, тя беше още малка, а повечето момичета започват да галят някого по врата, когато са на около двайсет и пет или трийсет и обикновено галят мъжете си или децата си — аз например галя сестричката си Фийби, но само от време на време. Но когато едно момиче те погали, то е толкова мило, че просто премаляваш.

Така или иначе, ето какво си мислех, като седях в това мръсно кресло в хола. Ах, тази Джейн. Щом стигна до момента, когато е седяла със Страдлейтър в идиотската кола на Ед Банки, просто полудявам. Знам си, че тя не би му позволила нищо, но все пак полудявам. Право да си кажа, дори не ми се приказва за това.

Във фоайето вече нямаше почти никой. Дори всичките съмнителни блондинки вече бяха изчезнали и изведнъж ми се поиска да се махна по дяволите. Нещо ме потискаше. А не бях нито уморен, нито нещо подобно. Отидох в стаята си и си облякох палтото. Погледнах и през прозореца да видя какво правят извратените типове, но навсякъде беше тъмно. Слязох долу с асансьора, взех такси и казах на шофьора да ме закара в „Ърни“. Това е нощен локал в Гринич, където брат ми Д. Б. ходеше доста често, преди да отиде да се продаде на Холивуд. Понякога водеше и мене. Ърни е голям, дебел негър, който свири на пианото. Страшен сноб е и едва ли ще ти проговори, ако не си някоя важна птица или знаменитост, или нещо такова, но на пианото свири наистина добре. Толкова е добър, че почти ти става противно. Не зная точно как да ви обясня, но така е, наистина много обичам да го слушам да свири, но понякога просто ми се ще да му преобърна проклетото пиано. Мисля, че това е, защото, когато свири, чувстваш, че е човек, който няма да ти проговори, ако не си важна птица.