Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Catcher in the Rye, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 176 гласа)

Глава X

Още беше твърде рано. Не съм сигурен колко беше часът, но не беше прекалено късно. Най мразя да си лягам, когато дори не съм уморен. Затова отворих куфара и извадих чиста риза, а после отидох в банята, измих се и си смених ризата. И ето какво намислих да правя — да сляза долу и да видя, дявол да го вземе, какво става в „Зала Лавендър“. Към хотела имаше кабаре, наречено „Зала Лавендър“.

Докато си сменях ризата обаче, за малко щях да ударя един телефон на сестричката ми Фийби. Наистина много ми се говореше с нея по телефона. Тя е мъдро човече и прочие. Но не можех да рискувам да й телефонирам, защото е малко дете и сигурно вече не беше на крак и близо до телефона. Помислих си, че бих могъл да затворя телефона, ако се обадят родителите ми, но и това нямаше да бъде сполучливо. Щяха да се досетят, че съм аз. Майка ми винаги познава, че съм аз. Голям психолог е. Но наистина нямах нищо против да си побъбря с Фийби.

Трябва да я видите. В живота си не сте виждали такова хубаво и умно дете. Наистина е умно. Искам да кажа, че откакто е тръгнала на училище, има само отлични бележки. Всъщност аз съм единственият глупав в семейството.

Брат ми Д. Б. е писател, и прочие, а брат ми Али, този, дето умря и за когото ви разказах, беше мъдрец. Аз само съм глупавият. Но трябва да видите тази дъртица Фийби. Тя има такава червена коса, малко като тази на Али, която е много къса през лятото. През лятото я носи зад ушите, а ушенцата й са такива малки и хубавки! През зимата обаче е доста дълга. Понякога майка ми я сплита, но понякога не я сплита. Наистина е хубава обаче. Тя е само на десет години. Слабичка е като мене, но хубаво слаба. По кънкьорски слаба. Един път я наблюдавах от прозореца, когато пресичаше Пето авеню, за да отиде в парка. Тъничка е като кънкьорка. Ще ви се хареса. Мисълта ми е, ако кажете нещо на Фийби, тя разбира точно за какво говорите. Искам да кажа, че можете дори да я заведете навсякъде със себе си. Ако например я заведете на някой лош филм, тя веднага разбира, че филмът е лош. Ако я заведете на доста хубав филм, разбира, че филмът е доста хубав. Д. Б. и аз я заведохме да види този френски филм „Жената на хлебаря“ с Ремю. Просто си умря по него. Любимият й филм обаче е „Тридесет и деветте стъпала“ с Роберт Донат. Знае целия този филм наизуст, защото я заведох да го гледа десетина пъти. Например когато Донат идва в онази шотландска ферма, за да се скрие от полицаите, Фийби извиква в един глас с него: „Ще ми хванете краката!“. Знае целия филм наизуст. И когато онзи професор във филма, който всъщност е немски шпионин, си вирва малкия пръст, на който част от средната става липсва, за да посочи Роберт Донат, нашата Фийби го изпреварва — тя вдига своето пръстче и в тъмнината го завира в самото ми лице. Бива си я. Ще ви се хареса. Единствената беда е, че понякога е твърде любвеобилна. Прекалено се отдава на чувствата си за нейната възраст. Наистина така е. И още нещо прави — пише книги непрекъснато. Само че не ги завършва. Все за някаква девойка на име Хейзъл Уедърфийлд — само че нашата Фийби го пише Хейзал. Тази Хейзъл Уедърфийлд е момиче детектив. Минава за сираче, но все някакъв баща изскача отнякъде. Бащата е винаги „висок, привлекателен джентълмен, двайсетинагодишен“. Убива ме. Тази наша Фийби! Бога ми, ще ви се хареса. Умна си беше още като съвсем малко хлапе. Когато беше съвсем-съвсем малка, водехме я с Али в парка, особено в неделни дни. Али имаше платноходка, с която обичаше да се забавлява в неделни дни, и ние водехме Фийби с нас. Тя си слагаше бели ръкавици и вървеше точно помежду ни, като същинска дама и прочие. И когато ние с Али поведохме разговор за разни работи изобщо, нашата Фийби все слушаше. Понякога забравяхме, че е с нас, защото беше такова малко детенце, но тя непрестанно ни напомняше за себе си. Прекъсваше ни през цялото време. Ту ще бутне или дръпне Али, ту мене и ще каже: „Кой? Кой казал това? Соби или дамата?“. И ние ще й отговорим, а тя ще каже „О!“ и ще продължи да слуша внимателно. Искам да кажа, смайваше и Али. И той я обичаше. Сега е на десет години и вече не е такова малко момиченце, но все още смайва всички — или поне всеки що-годе разумен човек.

И така, тя беше човек, с когото винаги ще ти е приятно да поговориш по телефона. Но много ме беше страх, че някой от родителите ми ще вдигне слушалката и тогава ще открият, че съм в Ню Йорк и изритан от Пенси и прочие. Затова просто си дооблякох ризата. Когато се приготвих съвсем, слязох с асансьора във фоайето на хотела да видя какво става там.

Като изключим няколко пъпчиви младежи и няколко блондинки с вид на проститутки, фоайето беше доста празно. Чуваше се обаче оркестърът да свири в „Зала Лавендър“, та отидох там. Макар че нямаше голям наплив, дадоха ми лоша маса — съвсем назад. Трябваше да размахам един долар под носа на оберкелнера. В Ню Йорк парите наистина говорят. Честно слово!

Оркестърът беше ужасен — Бъди Сингър. Страшно гърмеше, но не приятно, а отвратително. Имаше малко хора на моята възраст в кабарето. Всъщност нямаше нито един като мене. Повечето бяха наперени мъжаги с приятелките си. Освен на съседната маса. На съседната маса седяха три момичета по на около тридесет години. И трите бяха доста грознички и шапките им ги издаваха, че не са от Ню Йорк, но едната от тях, блондинката, не беше съвсем лоша. В нея имаше нещо мило и аз започнах да я заглеждам, но точно тогава келнерът дойде да ми вземе поръчката. Поръчах си уиски със сода и му казах да не го смесва — говорех страшно бързо, защото, ако вземеш да мънкаш и хъмкаш, те си мислят, че нямаш двадесет и една години и отказват да ти продават алкохолни напитки. И все пак си имах неприятности с него.

— Съжалявам, сър — каза той, но имате ли нещо, с което да удостоверите възрастта си? Може би шофьорска книжка?

Аз му отправих един от тези студени погледи, като че ли адски ме е обидил, и го запитах:

— Изглеждам ли на по-малко от двадесет и една година?

— Съжалявам, сър, но ние си имаме…

— Окей, окей — казах аз и в ума си го изпратих по дяволите. — Донесете ми една кока-кола.

Той си тръгна, но аз го повиках пак.

— Не можете ли да й налеете малко ром или нещо подобно? — запитах аз с най-любезен глас. — Как мога да седя в такова заведение трезвен като краставица? Не можете ли да й сложите малко ром или нещо такова?

— Съжалявам, сър — рече той и ми обърна гръб.

Не му се сърдя обаче. Загубват си службата, ако ги хванат, че продават алкохолни напитки на малолетни. А пък аз съм си малолетен, дявол да го вземе! Пак започнах да мятам погледи към трите вещици на съседната маса. Тоест към блондинката. Другите две бяха грозни като самата смърт. Не го правех грубо обаче. Просто изгледах и трите с този много хладнокръвен поглед. Но какво направиха те? Взеха да се кикотят като глупачки! Вероятно мислеха, че съм твърде млад за такива работи. Това страшно ме ядоса — като че ли имах намерение да се женя за някоя от тях или нещо подобно. Трябваше да ги смразя с поглед след това, но бедата беше там, че много ми се танцуваше. Понякога много ми се танцува и този път ми се прииска пак. Затова изведнъж се наклоних малко към тях и рекох:

— Някоя от вас, момичета, не би ли желала да потанцува?

Не ги запитах грубо или нещо подобно. Напротив, дори много галантно. А те, дявол да го вземе, решиха, че това е ужасно смешно. Още повече се закикотиха. Истински глупачки бяха, честно слово!

— Хайде, хайде! — казах аз. — Ще танцувам с вас поред! Съгласни ли сте? Какво ще кажете, а?

Наистина ми се танцуваше.

Най-после блондинката стана, защото беше ясно, че на нея говоря, и ние излязохме на дансинга. Другите две глупачки едва не изпаднаха в истерия, като станахме. Трябва наистина да съм бил много загорял, за да обърна внимание на такива патици. Но струваше си труда. Блондинката се оказа чудо танцьорка. Как танцуваше това момиче! В живота си не съм срещал по-добра танцьорка от нея. Честно слово! Някои от тези глупачки наистина могат да ти вземат ума, като затанцуват. Вземи някоя умница и тя все ще се опита да те води в танца или пък ще танцува така лошо, че ще предпочетеш да си седиш на масата и да се напиеш.

— Вие танцувате чудесно! — казах аз на блондинката. — Трябваше да станете професионалистка. Сериозно ви говоря. Веднъж танцувах с една професионалистка, но вие сте два пъти по-добра от нея. Чували ли сте някога за Марко и Миранда?

— Какво? — каза тя. Дори не ме слушаше. Въртеше очи из цялото кабаре.

— Питах дали сте чували някога за Марко и Миранда.

— Не зная. Не съм чувала.

— Е добре, те са танцьори. Тя е танцьорка. Не е много добра обаче. Прави всичко, каквото се изисква, но все пак не е много добра. Знаете ли кога една танцьорка е наистина страшна?

— Хм…

— Ето, аз си държа ръката на гърба ви. Започна ли да мисля, че няма нищо под ръката ми — нито задник, нито крака, нито нищичко — значи, че момичето е страшна танцьорка.

Обаче тя не се слушаше. Затова и аз престанах да й обръщам внимание за известно време. Само танцувахме. Господи, как танцуваше тая квачка! Бъди Сингър и оркестърът му свиреха „Само едно нещо на света“, но даже и те не можеха съвсем да развалят песента. Чудесна песен е. Не се опитвах да правя никакви фокуси в танца — много мразя, когато някой започне да прави куп фокуси на дансинга, за да се изфука — но колкото и да я въртях насам-натам, тя се водеше чудесно. Смешното е, че докато си мислех, че и на нея е приятно, тя изведнъж изтърси:

— Снощи видяхме Питър Лори с приятелките ми. Киноартиста. Той самия. Купуваше си вестник. Много е миличък.

— Блазе ви — казах аз. — Наистина ви върви. Известно ли ви е това? — Страшна глупачка, ей богу! Но каква танцьорка! Не можах да се сдържа да не я целуна по вятърничавата глава — знаете, точно там, дето беше пътят й. Тя се разсърди, като я целунах.

— Хей! Какво значи това?

— Нищо. Нищо не значи. Отлично танцувате наистина — казах аз. — Имам сестричка, която е още в четвърти клас. Голям дявол. Вие танцувате почти като нея, а тя няма равна в танца ни тук, ни на онзи свят.

— Бъдете по-внимателен в изразите си, ако нямате нищо против.

Майко, каква дама. Царица, ей богу!

— Откъде сте, момичета? — запитах я.

Тя не ми отговори обаче. Предполагам, че въртеше очи да не би Питър Лори да се покаже отнякъде.

— Откъде сте, момичета? — попитах я отново.

— Какво? — каза тя.

— Питам откъде сте. Не отговаряйте, ако не ви се иска. Не си напрягайте ума, моля.

— От Сиатъл, щата Вашингтон — каза тя. Оказа ми голямо благоволение с отговора си.

— Много добра събеседница сте — казах й. — Това известно ли ви е?

— Кое?

Не повторих. Така и така не ме слушаше.

— Имате ли настроение да потанцуваме с разни хватки, ако засвирят бърз танц? Не просташки, с подскачане или нещо подобно, а просто да потанцуваме леко и хубаво. Всички ще си седнат, когато оркестърът засвири бърз танц, особено старите и дебелите мъже, и ще имаме много простор. Съгласна ли сте, а?

— Безразлично ми е — каза тя. — Слушайте, на колко сте години?

Това някак си ме ядоса.

— О, боже мой, не разваляйте настроението — казах аз. — Дванайсетгодишен съм, ей богу. Едър съм за възрастта си.

— Слушайте, казах ви вече. Не обичам такъв език — каза тя. — Ако ще ми говориш все така, ще отида при приятелките си, да знаеш.

Заизвинявах се като луд, защото оркестърът започваше да свири бърз танц. Тя започна да танцува с хватки — но много хубаво и леко, не просташки. Наистина славно танцуваше. Трябваше само да се докоснеш до нея. И като се въртеше, задничето й трепкаше така хубаво! Взе ми ума. Истина ви казвам. Като седнахме, вече бях почти влюбен в нея. Ето така става с момичетата. Направят ли нещо хубаво, и да не са много приятни наглед, па дори и да са глупавички, почти се влюбваш и вече не знаеш къде си. Ах, тези момичета! Боже мой! Могат да те подлудят. Наистина могат.

Не ме поканиха да седна на масата им — от простотия, разбира се — но аз все пак седнах. Блондинката, с която танцувах, беше някоя си Бърнис Крабз или Кребз. Имената на двете грозни бяха Марти и Лавър. Казах им, че се наричам Джим Стийл, само за майтап. После се опитах да завържа малко интелигентен разговор, но беше просто невъзможно. С клещи трябваше да теглиш думите от устата им. Не можеше да се каже коя е най-глупавата. И трите непрекъснато въртяха очи из цялото кабаре, като че ли очакваха всеки миг да влезе стадо филмови звезди. Сигурно си мислеха, че като дойдат в Ню Йорк, филмовите звезди все ще се въртят в това кабаре, а не в „Сторк Клъб“ или в „Ел Мороко“ и прочие. След половин час най-после успях да разбера, че и трите работят в Сиатъл. Работели в едно застрахователно дружество. Запитах ги дали обичат работата си, но можеше ли да чуеш смислен отговор от тези квачки? Мислех, че двете грозни, Марти и Лавърн, са сестри, но те много се обидиха, като ги запитах. Явно беше, че никоя от тях не иска да прилича на другата, и имаха право, но беше много забавно все пак.

Танцувах и с трите поред. Едната грозна, Лавърн, не беше много лоша танцьорка, но другата, Марти, беше смърт. Все едно да влачиш Статуята на свободата по дансинга. Единственият начин да направя влаченето по-приятно, беше да я позанасям малко. Затова й казах, че съм видял Гари Купър, филмовата звезда, на другия край на дансинга.

Къде? — попита тя страшно възбудена. — Къде?

— Ух, само за миг го изпуснахте. Той току-що излезе. Защо не погледнахте, като ви казах?

Тя спря да танцува и запротяга врат над хорските глави, дано да го види.

— Ех, жалко! — каза тя.

Страшно я бях съкрушил обаче. Жал ми стана за нея. С някои хора не бива да се шегуваме, дори да го заслужават.

Но най-смешното стана после. Като се върнахме на масата, Марти каза на другите две, че Гари Купър току-що излязъл. Братче, Лавърн и Бърнис едва не се самоубиха, като чуха това. Страшно се развълнуваха и започнаха да разпитват Марти видяла ли го е и прочие. А моята Марти каза, че само за миг го е зърнала. Уби ме.

Затваряха вече бара, та им поръчах по две напитки, преди да са затворили, а за себе си поръчах още една чаша кока-кола. Масата гъмжеше от чаши. Едната грозна, Лавърн, ми се подиграваше непрекъснато, че пия само кока. Имаше много изтънчено чувство за хумор. Тя и Марти пиеха „Том Колинз“[1] — посред декември, ей богу! Толкова му разбираха. Блондинката, Бърнис, пиеше уиски с вода. Просто го хабеше. И трите само въртяха очи да видят филмови звезди. Едва разговаряха — дори помежду си. Марти разговаряше повече от другите две. Току изтърсваше някоя просташка приказка: например тоалетната наричаше „женското заведение“, а оня нещастник, смачканият кларнетист на Бъди Сингър, намираше за „страхотен“, когато станеше прав и пускаше няколко фантастични луди вариации. Кларнета му пък наричаше „свирка“. Простичка си беше, няма що. Другата грозна, Лавърн, се мислеше за много духовита. Непрекъснато ме караше да се обадя на баща ми по телефона и да го попитам какво смята да прави тази вечер. Непрекъснато ме питаше дали баща ми си има любовница. Четири пъти ме пита все същото — ама че духовито! Бърнс, блондинката, почти не обели дума. Всеки път, когато я попитвах нещо, тя казваше: „Какво?“. Скоро това започна да ми действа на нервите.

Щом си изпиха чашите, и трите станаха и казаха, че трябва да си лягат. Щели да стават рано да ходят на първото представление в „Рейдио сити мюзик хол“. Опитах се да ги накарам да останат още малко, но не се съгласиха. Тогава се сбогувахме. Казах им, че ще ги потърся в Сиатъл някой ден, ако отида там, но се съмнявам. Искам да кажа, съмнявам се, че ще ги потърся някога.

Сметката излезе около тринайсет долара с цигарите и всичко. Мисля, че трябваше поне да си направят устата да платят онова, което бяха изпили, преди да седна при тях. Разбира се, нямаше да ги оставя да си платят, но поне да си бяха направили устата. Но това няма значение. Толкова бяха глупави и шапките им бяха толкова прости и смешни и прочие. Пък и така ми домъчня, като чух, че ще стават рано, за да отидат на първото представление в „Рейдио сити мюзик хол“! Като си представих само, че едно момиче може да дойде в Ню Йорк чак от Сиатъл, и то с такава ужасна шапка, само за да стане рано да види първата програма в „Рейдио сити мюзик хол“, така ми домъчня, че щях да се пръсна. Бих ги почерпил по триста коктейла, само да не ми бяха казали това.

Скоро след тях и аз си отидох. И без това вече затваряха, а оркестърът отдавна беше спрял да свири. Преди всичко в такива места е ужасно скучно, ако нямаш някоя добра партньорка за танц или ако келнерът не ти разреши да си поръчаш истинска пиячка вместо само кока-кола. Няма нощно заведение на света, където можеш да се заседиш дълго, ако нямаш поне малко алкохол, за да се напиеш. Или ако не си с някое момиче, по което си падаш.

Бележки

[1] Марка разхладително питие. — Б.пр.