Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Catcher in the Rye, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 176 гласа)

Глава XXIII

Бях много кратък на телефона, защото се боях, че родителите ми ще ме изненадат точно посред разговора. Не ме изненадаха обаче, и мистър Антолини беше много любезен. Каза, че мога да отида още веднага, ако искам. Сигурно съм събудил и него, и жена му, защото страшно много се бавиха, докато отговорят на телефона. Най-напред ме попита дали ми се е случило нещо лошо и аз му казах, че не е. Казах му обаче, че съм изключен от Пенси. Помислих си, че е по-добре да му кажа. Като чу това, той възкликна: „Боже милостиви!“. Имаше добро чувство за хумор. Каза ми да отида веднага у тях, ако искам.

Този мистър Антолини беше, кажи-речи, най-добрият учител, който съм имал. Доста млад беше, не много по-стар от брат ми Д. Б., и с него можеше да се шегуваш, без да губиш уважението си към него. Именно той най-после вдигна онова момче, за което ви казах, че скочи от прозореца, Джеймс Касъл. Мистър Антолини му провери пулса, после си свали сакото и покри Джеймс Касъл с него, а след това пренесе момчето на ръце чак до лечебницата. Не му пукаше, че сакото му ще се изцапа с кръв.

Като се върнах в стаята на Д. Б., Фийби беше пуснала радиото. Тъкмо предаваха танцова музика. Беше го пуснала тихо, за да не чуе прислужницата. Да можехте да я видите само. Седнала в средата на леглото, извън завивката, с кръстосани крака, като някой йога. Слуша музика. Убива ме!

— Хайде, ставай — казах аз. — Танцува ли ти се?

Бях я учил да танцува още като беше съвсем мъничка. Много добра танцьорка е. Всъщност аз само й бях показал. Тя се учи повечето сама. Не можеш да научиш някого как се танцува истински.

— Ти си с обувки — каза тя.

— Ще ги събуя. Хайде ставай.

Тя просто скочи от леглото, после почака да си сваля обувките и тогава потанцувахме малко. Наистина дяволски добра е. Не обичам хората, които танцуват с малки деца, защото повечето пъти изглежда ужасно. Искам да кажа, ако например в ресторант видите някой морук да излиза с хлапето си на дансинга. Прихване го през кръста, вирне му се рокличката отзад, а то и без това не го бива за две пари в танца, и гледката е просто ужасна, но аз никога не танцувам с Фийби пред хора. Ние просто се забавляваме вкъщи. С нея изобщо е по-различно, защото тя може да танцува. Следва те, както и да играеш. Само трябва да я държа много близо, та да не пречи това, че краката ми са много по-дълги от нейните. И тя се води. Можеш да се въртиш и подклякаш и дори да импровизираш, тя пак се води.

Дори танго можеш да танцуваш с нея, ей богу!

Изиграхме четири танца. Помежду танците тя е страшно забавна. Застава готова и чака. Ни дума не продумва. И двамата стоим готови и чакаме оркестъра да засвири. Убива ме. Не дава дори да се смееш.

И така танцувахме четири пъти и после затворих радиото, Фийби пак скочи в леглото и се мушна под завивките.

— Все по-добре танцувам, нали? — попита ме тя.

— И още как! — казах аз. Пак седнах до нея на леглото. Бях се задъхал. Сигурно от многото пушене, едва си поемах дъх. А пък тя не се беше задъхала.

— Пипни ми челото — изведнъж каза тя.

— Защо?

— Пипни го. Само малко го пипни.

Пипнах го. Нищо не усетих обаче.

— Много ли пари? — попита тя.

— Не. Трябва ли да пари?

— Да. Аз го правя да пари. Пипни пак.

Пак го пипнах и пак нищо не усетих, но казах:

— Като че ли сега започва да пари.

Не исках да развивам у нея чувство за малоценност. Тя кимна с глава.

— Мога да го загрея така, че да надхвърли термометъра.

Термометъра. Кой ти каза това?

— Алис Холмборг ми каза как. Кръстосваш си краката, спираш дъха си и после мислиш за нещо много, много горещо. Радиатор или нещо подобно. Тогава цялото ти чело така започва да гори, че може да изгори ръката на някого.

Уби ме. Дръпнах си ръката от челото й, като че ли ме грозеше страшна опасност.

— Благодаря ти, че ми каза — рекох аз.

— О, никога не бих изгорила твоята ръка. Щях да спра, преди челото да стане прекалено горещо. Шшшт!

Тя изведнъж се дръпна като светкавица и седна чак в горния край на кревата. Страшно ме изплаши.

— Какво има? — попитах аз.

— Главната врата! — високо прошепна тя. — Те са!

Скочих бързо, изтичах до писалището и загасих лампата. После смачках цигарата в подметката си и я сложих в джоба. След това се размахах като луд, за да прогоня дима — не трябваше даже да пуша, ей богу. После грабнах обувките си, влязох в дрешника и затворих вратата. Братче, как бясно биеше сърцето ми! Чух мама да влиза в стаята.

— Фийби! — каза тя. — Стига си се преструвала. Видях светлина в стаята ти, мила госпожице…

— Добре дошли! — чух да казва Фийби. — Не можех да заспя. Хубаво ли прекарахте?

— Чудесно! — каза майка ми, но явно не беше искрена. Не й е много весело, когато излиза. — Мога ли да зная защо си будна? Да не ти е било студено?

— Не, не ми беше студено, но просто не можех да заспя.

— Фийби, да не си пушила цигара тук? Кажи си право, мила госпожице.

— Какво? — попита Фийби.

— Не ме ли чу?

— Запалих една цигара само за минутка. Само веднъж смръкнах. После я хвърлих от прозореца.

— А защо, мога ли да попитам?

— Защото не можех да заспя.

— Не ми харесва това, Фийби. Никак не ми харесва — каза майка ми. — Искаш ли още едно одеяло?

— Не, благодаря. Лека нощ — каза Фийби. Явно беше, че иска да се отърве от мама.

— Как беше филмът? — попита майка ми.

— Екстра. Само да не беше Алисината майка. Тя все се навеждаше през мен цялата вечер, да я пита дали е грипозна. Дойдохме си с такси.

— Дай да ти пипна челото.

— Нищо не съм прихванала. Пък и на нея й нямаше нищо. Майка й само си въобразяваше.

— Хайде, спи сега. Как беше вечерята ти?

— Гадна — каза Фийби.

— Ти чу какво каза баща ти за тази дума. Какво беше толкова гадно? Чудесен агнешки котлет. Извървях цялото Лексингтън авеню, само да…

— Агнешкият котлет не беше лош, но Чарлин винаги диша в лицето ми, когато ми подава нещо. Диша върху цялото ядене. Над всичко диша.

— Хайде, спи сега. Дай една целувка на мама. Каза ли си молитвата?

— Казах я в банята. Лека нощ!

— Лека нощ. И веднага да спиш. Главата ми се пръска от болка — каза майка ми. Много често я боли глава. Истина.

— Вземи няколко аспирина — каза мъдрицата Фийби. — Холдън ще се върне в сряда, нали?

— Да, доколкото ми е известно. Пъхай се под завивката сега. Хубаво, хубаво се мушни.

Чух майка ми, като излезе и затвори вратата. Почаках няколко минути. После излязох от дрешника. Блъснах се право във Фийби, защото беше тъмно като в рог, а тя беше скочила от леглото и идеше да ми разкаже всичко.

— Ударих ли те? — попитах аз. Трябваше да си шепнем сега, защото нашите бяха у дома. — Трябва да си обирам крушите — казах аз. Напипах ръба на кревата в тъмнината и седнах да си обуя обувките. Доста бях нервен, признавам си.

— Не си отивай сега — прошепна Фийби. — Почакай да заспят.

— Не. Сега. Най-добре сега — казах аз. — Тя ще е в банята, а татко ще слуша новините или нещо такова. Най-добре сега.

Едва си завързах връзките на обувките, толкова нервен бях. Не защото щяха да ме убият или нещо подобно, ако ме заловяха у дома, но щеше да бъде крайно неприятно и прочие.

— Къде си, дявол те взел? — попитах Фийби. Толкова беше тъмно, че не можех да я видя.

— Тук. — Тя беше съвсем до мен, но аз не я виждах.

— Куфарите ми са на гарата — казах аз. — Слушай, имаш ли малко пари, Фийби? Фалирал съм, кажи-речи.

— Само коледните ми пари. За подаръци и прочие. Още не съм купувала нищо.

— Аха. — Не ми се искаше да й взема парите за коледните подаръци.

— Искаш ли малко? — каза тя.

— Не искам да ти взема тези пари.

— Мога да ти заема малко — каза тя. И аз я чух да отива към бюрото на Д. Б., да отваря милион чекмеджета и да опипва с ръка. В стаята беше тъмно като в рог.

— Ако си отидеш, няма да ме видиш в пиесата — каза тя. Гласът й звучеше някак странно.

— Ще те видя. Няма да замина преди това. Нима мислиш, че ще изпусна такава пиеса? — казах аз. — Знаеш ли какво ще направя? Сигурно ще остана у мистър Антолини до вторник вечер. Тогава ще си дойда у дома. Ако намеря удобен случай, ще ти ударя един телефон.

— Ето, вземи — каза Фийби. Мъчеше се да ми подаде парите, но не можеше да ми намери ръката.

— Къде си?

Тя пъхна парите в ръката ми.

— Ей, не ми трябват толкова много — казах аз. — Дай ми само два долара, толкова ми стигат. Сериозно ти казвам. На, вземи. — Помъчих се да й върна останалите, но тя не иска да ги вземе.

— Вземи ги всичките. Ще ми ги върнеш. Донеси ги на представлението.

— Колко са, за бога?

— Осем долара и осемдесет и пет цента. Не, шестдесет и пет цента. Изхарчих малко от тях.

Тогава изведнъж се разплаках. Не можех да се удържа. Заплаках тихичко, за да не ме чуят, но плаках. Фийби страшно се изплаши и дойде при мен и се опита да ме накара да спра, но веднъж почнеш ли, не можеш да спреш по поръчка. Когато се разплаках, все още седях на ръба на кревата и Фийби ме прегърна през врата, и аз я прегърнах, но все пак не можах да спра да плача още дълго време. Мислех, че ще се задуша или нещо такова. Братче, Фийби си изкара ума от страх. Идиотският прозорец беше отворен и аз усещах, че трепери, защото беше само по пижама. Опитах се да я накарам да си легне в леглото, но тя не щеше. Най-после спрях да плача, но ми трябваше много, много време, за да спра. Тогава си закопчах палтото. Казах й, че ще държа връзка с нея. Тя каза, че мога да спя при нея, ако искам, но аз казах не, по-добре да офейкам, че мистър Антолини ме чака и прочие. После си извадих каскета от джоба и й го дадох. Тя харесва такива смахнати шапки. Не искаше да го вземе, но аз я накарах. Бас държа, че е спала с него. Много обича такива шапки, честна дума. Тогава пак й казах, че ще й звънна при пръв удобен случай, и си отидох.

Излизането от дома се оказа несравнимо по-лесно от влизането по няколко причини. Първо, вече не ми пукаше дали ще ме хванат. Бога ми, не ми пукаше. Мислех си, ако ме хванат, нека ме хванат. Донякъде дори ми се искаше да ме хванат.

Надолу слязох пеша, не взех асансьора. Слязох по задната стълба. Едва не си разбих черепа в около един милион кофи за смет, но все пак се измъкнах благополучно. Операторът на асансьора не ме забеляза. Сигурно продължава да си мисли, че съм у семейство Дикстайн.