Дж. Д. Селинджър
Спасителят в ръжта (8)

Глава VIII

Беше твърде късно да викам такси или каквото да е, затова тръгнах пеша за гарата. Не беше много далече, но дърво и камък се пукаше от студ, а снегът затрудняваше ходенето, пък и куфарите току се удряха в краката ми. Все пак чистият въздух ми беше приятен. Единственото неприятно нещо беше, че от студа ме заболя носът и горната устна, където Страдлейтър ме млецна. При удара устната ми се беше разранила от зъбите и здравата ме болеше. На ушите ми беше приятно топло обаче. Този каскет, дето го купих, имаше наушници и аз ги спуснах — не ми пукаше как изглеждам. И без това нямаше жив човек наоколо. Всичко живо спеше.

Късметлия излязох, като стигнах на гарата, защото трябваше да чакам само десет минути за влака. Докато чаках, грабнах малко сняг с шепа и си измих лицето. Все още имаше доста кръв по него.

Обикновено обичам да се возя на влак, особено нощем, когато всички лампи светят, а прозорците са така тъмни и някое момче минава по коридора да предлага кафе, сандвичи и списания. Обикновено си купувам сандвич с шунка и около четири списания. В нощен влак обикновено мога дори да прочета един от тези глупави разкази в списанията, без да ми се приповръща. Нали ги знаете? За разни кофти мъже с изострени челюсти, все на име Дейвид, и разни кофти красавици, все на име Линда или Марси, които вечно палят лулите на Дейвидовците. Та в нощен влак обикновено мога да прочета дори такъв глупав разказ. Но този път не можах. Просто не ми се щеше. Ей тъй седях и не вършех нищо. Само си свалих ловджийския каскет и го сложих в джоба.

В Трентън ненадейно се качи една мадама и седна до мене. Всъщност целият вагон беше празен, защото беше доста късно, но тя седна до мене вместо на празната седалка, защото носеше голям куфар, а аз седях с лице по посока на движението. Тя завря куфара точно посред пътеката, където и кондукторът, и всеки можеше да се препъне. Беше закичена с орхидеи, сякаш се връщаше от голям прием или нещо такова. Предполагам да имаше четиридесет или четиридесет и пет години, но изглеждаше много добре. Много си падам по жени. Истина. Не че съм прекалено сексуален тип или нещо подобно, макар и да съм си доста сексуален. Но ей тъй, просто ги харесвам. Все си оставят идиотските куфари насред пътеката. И както си седяхме, тя изведнъж ме попита:

— Извинете, но този етикет не е ли от училището Пенси? — Гледаше към куфарите ми горе на багажника.

— Да — отвърнах аз. Права беше. Наистина на един от куфарите ми имаше етикет от Пенси. Мръсна работа!

— О, вие в Пенси ли учите? — каза тя. Имаше приятен глас. От тези, дето звучат приятно по телефон. Трябваше да си носи телефон, където ходи.

— Да — казах аз.

— О, чудесно! Може би познавате сина ми тогава — Ърнест Мороу? Той учи в Пенси.

— Да. В един клас сме.

Синът й несъмнено беше най-големият копелдак, който някога е учил в Пенси, откак съществува това мръсно училище. Винаги се шляеше из коридора, след като си е взел душа, и удряше момчетата по задниците с мокрия си пешкир. Ей такова момче беше.

— О, колко приятно! — каза ми дамата. Но не надуто. Много беше симпатична. — Трябва да кажа на Ърнест, че сме се запознали — добави тя. — Може ли да попитам за името ви, моето момче?

— Рудолф Шмид — излъгах аз. Не ми се искаше да й разказвам цялата си биография. Рудолф Шмид се казваше разсилният в нашето крило.

— Харесва ли ви Пенси? — попита тя.

— Пенси ли? Ами, не е много лошо. Не че е рай или нещо подобно, но не е по-лошо от повечето училища. Някои от учителите са доста съвестни.

— Ърнест просто обожава Пенси.

— Известно ми е — казах аз. После започнах да й правя малко вятър. — Той много лесно се приспособява към нещата. Наистина. Искам да кажа, бива го да се приспособява.

— Така ли мислите? — попита тя. По гласа й личеше, че е страшно заинтригувана.

— Ърнест ли? Разбира се — казах аз.

Наблюдавах я, като си сваляше ръкавиците. Беше червива с пръстени.

— Току-що си счупих един нокът на излизане от таксито — каза тя. Погледна ме и някак се усмихна. Страшно хубава усмивка имаше. Честна дума. Повечето хора или почти нямат усмивка, или пък имат грозна усмивка. — Ние с баща му понякога се безпокоим за него — каза тя. — Понякога се боим, че не е много общителен.

— Какво искате да кажете?

— Ами много чувствително момче е. Всъщност никога не е дружил с други момчета. Може би гледа малко по-сериозно на нещата, отколкото подобава на възрастта му.

Чувствителен! Уби ме. Този Мороу беше, кажи-речи, толкова чувствителен, колкото клозетна седалка.

Изгледах я хубаво. Нямаше вид на много глупава. Струваше ми се, че има дяволски добра представа на какъв хулиган е майка. Но можеш ли да твърдиш със сигурност — искам да кажа, когато се касае за нечия майка. Всички майки са много побъркани. И все пак майката на Мороу ми хареса. Тя беше както трябва.

— Бихте ли желали една цигара? — попитах аз.

Тя се огледа.

— Мисля, че това купе не е за пушачи, Рудолф — каза тя.

Рудолф. Уби ме.

— Нищо. Можем да пушим, докато почнат да пискат — казах аз.

Тя взе една цигара и аз й я запалих.

Хубава беше, като пуши. Гълташе пушека, но не го дърпаше до петите, както правят повечето жени на тази възраст. Много беше очарователна. Пък и сексапилна си беше, ако искате да знаете.

Гледаше ме някак странно.

— Може да греша, но струва ми се, че ви тече кръв от носа, моето момче — каза тя изведнъж.

Кимнах с глава и си извадих носната кърпа.

— Удариха ме със снежна топка — казах аз. — Такава ледена!

Може би щях да й кажа точно какво се беше случило, но щеше да отнеме много време. Наистина ми беше симпатична. Започвах дори да съжалявам, че се нарекох пред нея Рудолф Шмид.

— Милият Ърни — казах аз, — той е един от любимците на училището. Това известно ли ви е?

— Не.

Кимнах с глава.

— Наистина нужно беше доста дълго време, докато го опознаят. Той е странно момче. Особено в много отношения — разбирате ли какво искам да кажа? Например аз, като се запознах с него, отначало си помислих, че много се надува. Така си помислих. Но той не е такъв. Просто си има особен характер и е нужно време, за да го опознае човек.

Милата мисис Мороу не каза нищо, но да я бяхте видели. Беше се разтопила.

Такива са майките, само им дай да слушат какви деца чудо са синовете им.

Тогава съвсем започнах да й правя вятър.

— Каза ли ви той за изборите? — попитах я. — За изборите в класа ни.

Тя поклати отрицателно глава. Бях я докарал просто до транс. Честна дума.

— Знаете, много от нас искахме Ърни да стане председател на класа ни. И единодушно го предложихме. Та той беше единственото момче, което можеше да се справи с работата — казах аз. Братче, как я преметнах! — Но избраха друго момче — Хари Фенсър. А знаете ли защо избраха другото момче? Просто защото Ърни не позволи да поставят кандидатурата му. Толкова е стеснителен и скромен. Отказа, и толкоз! Майко, колко е стеснителен! Трябва да го накарате да превъзмогне тази стеснителност. — Погледнах я. — Нима не ви е разказал за това?

— Не е.

Кимнах с глава.

— Такъв си е Ърни. Никога не би ви разказал. Това му е единственият недостатък — прекалено стеснителен и скромен. Трябва да го карате да се поотпуска от време на време.

Точно в този момент кондукторът дойде да провери билета на мисис Мороу и това ми даде възможност да престана да я пързалям. Радвам се, че я поизпързалях обаче. Ами че такива типове като Мороу, които ви пляскат по задника с мокрия пешкир — и то така, че да ви заболи — са подлеци не само докато са деца. Те си остават подлеци цял живот. Но бас държа, след всичките лъжи, които изтърсих, мисис Мороу ще си мисли винаги, че синчето й е такова стеснително и скромно момче, че не е дало да го изберат за председател. Може да си мисли… Кой знае? Майките не загряват много такива работи.

— Бихте ли желали един коктейл? — попитах я аз. На мене самия ми се пиеше. — Можем да отидем във вагон-ресторанта. Съгласна ли сте?

— Но не е ли забранено да се сервира алкохол на ученици? — каза тя. Не рязко обаче. Беше твърде очарователна и мила, за да бъде рязка.

— Е, да, но на мене обикновено ми дават, понеже съм висок — отвърнах аз. — Пък имам и доста много бели коси. Обърнах си главата и й показах белите си коси. Страшно я смаях. — Елате с мене, защо не искате? — казах аз. Щеше да ми е приятно да дойде с мене.

— Наистина, мисля, че е по-добре да не дойда. Много ви благодаря все пак — каза тя. — Във всеки случай вагон-ресторантът сигурно вече е затворен. Твърде късно е, знаете.

Тя имаше право. Съвсем бях забравил колко е часът. Тогава ме погледна и ми зададе въпроса, който се страхувах, че ще ми зададе:

— Ърнест ни писа, че ще си бъде у дома в сряда, че коледната ви ваканция ще започне в сряда — каза тя. — Да не са ви повикали дома внезапно, да нямате някой болен вкъщи? — Тя наистина имаше загрижен вид. Явно беше, че не пита просто от любопитство.

— Не, всички са отлично у дома — казах аз. — Но аз не съм добре. Трябва да ми правят операция.

— О, колко жалко! — каза тя. И наистина й стана мъчно за мене. Веднага съжалих, че го казах, но вече беше късно.

— Не е нещо сериозно. Имам един малък тумор в мозъка.

— О, какво говорите! — и от ужас закри уста с ръка.

— О, всичко ще мине! Съвсем на повърхността е. И такъв мъничък. Ще го извадят за около две минути.

Тогава измъкнах от джоба си едно разписание на влаковете и го зачетох. Само за да престана с лъжите си. Веднъж почна ли, мога да лъжа с часове, стига да съм в настроение. Шегата настрана. С часове.

След това вече не говорихме много. Тя зачете един брой на списание „Вог“, а аз погледах малко от прозореца. В Ню Йорк слезе от влака. Пожела ми успешна операция и прочие. Все ме наричаше Рудолф. После ме покани през лятото да ида на гости на Ърни в Глостър, щата Масачузетс. Каза, че къщата им е точно до плажа и че имали тенискорт и прочие, но аз само й благодарих и казах, че отивам в Южна Америка с баба си. И това беше дебела лъжа, защото баба ми едва ли някога излиза от къщи, освен когато отива на някое идиотско матине или нещо подобно. Но не бих гостувал на този кучи син Мороу и милиони да ми дават, па ако ще да съм и в най-окаяно положение.