Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Catcher in the Rye, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 177 гласа)

Глава VI

Някои неща мъчно се помнят. Сега си мисля кога ли Страдлейтър се върна от срещата си с Джейн. Искам да кажа, не си спомням точно какво правех, когато чух глупавите му стъпки по коридора. Сигур още съм гледал от прозореца, но кълна се, че не помня. То е, защото бях дяволски разтревожен. Когато истински съм разтревожен за нещо, не ми е до шеги. Чак в тоалетната става нужда да ходя, когато съм разтревожен за нещо. Само че не отивам. Прекалено съм разтревожен, за да отида. И не искам да си прекъсвам тревогата. Ако познавахте Страдлейтър, и вие бихте се тревожили. Няколко пъти бях ходил на среща с момичета заедно с това копеле и зная какво говоря. Той нямаше капка съвест. Истина ви казвам.

Но да продължа. Коридорът ни беше покрит с линолеум, та стъпките му се чуваха как приближават право към стаята. Не помня дори къде седях, когато влезе — на прозореца ли, в моето кресло ли, или в неговото. Кълна се, че не помня.

Той влезе и веднага се заоплаква колко е студено навън. После запита:

— Къде, по дяволите, са всички? Тук прилича на истинска морга.

Не си дадох труд да му отговоря. Щом беше такъв глупак да не може да се сети, че е събота вечер и всички са излезли или заспали, или у дома си за края на седмицата, защо пък да се трепя да му обяснявам? Той започна да се съблича. А за Джейн — ни дума. Ни една-едничка дума. И аз мълчах. Седях и го наблюдавах. Само ми благодари, че съм му дал да облече новата ми жилетка. Сложи я на закачалката и я закачи в гардероба.

После, като си сваляше вратовръзката, ме запита дали съм му написал идиотското съчинение. Казах му, че е там, на леглото му. Той отиде и го зачете, докато си разкопчаваше ризата. Застанал там — чете и си глади голите гърди и корема с едно такова глупаво изражение на лицето. Все си гладеше корема или гърдите. Лудо беше влюбен в себе си.

Изведнъж каза:

— За бога, Холдън. Та това е за някаква идиотска ръкавица за бейзбол!

— Та що от това? — попитах аз с леден глас.

— Какво искаш да кажеш с „та що от това“? Обясних ти, че трябва да напишеш за някаква стая или къща, или нещо такова.

— Ти каза, че трябва да бъде описателно. Дявол да го вземе, та не е ли все едно дали е за бейзболна ръкавица, или друго?

— Мамка ти мръсна! — разядоса се той. Просто се вбеси. — Всичко правиш наопаки. — И като ме изгледа, продължи: — Нищо чудно, че ти сложиха ритника. Никога нищо не правиш както трябва. Истина ти казвам. Никога нищичко!

— Добре, върни ми го тогава — казах аз. Отидох и го дръпнах от ръката му. И взех, че го скъсах.

— За какъв дявол направи това? — извика той.

Дори не му отговорих. Само хвърлих парчетата в коша. После си легнах на леглото и двамата не проговорихме дълго време. Той се съблече съвсем, остана само по долни гащи, а аз, както лежах на леглото, си запалих цигара. Не беше позволено да се пуши в спалните, но късно през нощта, когато всички спяха или бяха излезли, нямаше кой да подуши дима. Освен това запуших, да дразня Страдлейтър. Излизаше от кожата си, когато някой нарушава реда. Той никога не пушеше в спалнята. Само аз.

Все още не обелваше нито дума за Джейн. Затова най-после казах:

— Доста късно се връщате, ако тя се е разписала само до девет и половина. Не закъсня ли тя заради тебе?

Той седеше на ръба на леглото и си режеше идиотските нокти на краката.

— Само няколко минути — рече той. — Дявол да го вземе, кой се разписва да се прибере в девет и половина в събота вечер?

Господи, как го мразех!

— Ходихте ли в Ню Йорк? — попитах аз.

— Ти луд ли си? Как можехме да отидем в Ню Йорк, когато тя се беше разписала за девет и половина?

— Жалко, много жалко! — казах аз.

Той ме погледна.

— Слушай — рече, — ако смяташ да пушиш, защо не отидеш в умивалнята? Ти можеш да вървиш по дяволите оттук, но аз трябва да остана в това училище, докато свърша.

Не му обърнах никакво внимание. Наистина никакво. Продължих да си пуша като луд. Само малко се извърнах на една страна и го загледах как си реже идиотските нокти на краката. Ех, че училище! Все гледаш някой да си реже идиотските нокти на краката или да си изстисква пъпките, или нещо такова.

— Поздрави ли я от мене?

— Да.

Виж го ти, копелето, беше я поздравил!

— Какво каза тя? — рекох аз. — Попита ли я дали още държи царете си на задния ред, когато играе шах с пулове?

— Не, не я попитах. Та ти какво си въобразяваш, че сме правили цяла вечер — играли сме шах ли?

Дори не му отговорих. Господи, как го мразех!

— Щом не сте ходили в Ню Йорк, къде ходихте? — попитах го след малко. Едва сдържах гласа си да не се разтрепери. Братче, така започвах да се нервирам. Просто имах чувството, че нещо странно се е случило.

Той свърши с рязането на ноктите. Тогава се надигна от леглото по белите си гащета и започна да се закача с мене. Дойде до леглото ми, надвеси се над мене и взе да ме удря по плещите — играеше му се на глупака.

— Престани! — рекох аз. — Къде ходи с нея, щом не сте били в Ню Йорк?

— Никъде. Само седяхме в идиотската кола. — Още един път ме удари по рамото уж на шега.

Престани! — извиках аз. — В чия кола?

— На Ед Банки.

Ед Банки беше треньорът по баскетбол в Пенси. Страдлейтър пък беше един от любимците му, защото играеше център в тима и Ед Банки винаги му даваше колата си, когато му дотрябваше. Не беше позволено на учениците да вземат колите на преподавателите си, но тези копелета, спортистите, винаги се поддържаха.

Страдлейтър продължаваше да се преструва, че се боксира с мене. В едната ръка държеше четката си за зъби и я пъхна в устата си.

— Какво правихте? — попитах аз. — Сви ли я в идиотската кола на Ед Банки? — Гласът ми трепереше страшно.

— Какви ги приказваш? Искаш ли да ти измия устата със сапун?

— Кажи, сви ли я?

— Това е професионална тайна, братче.

Какво стана след това, не помня добре. Зная само, че скочих от леглото, уж че тръгвам за умивалнята или нещо такова, а после се опитах да го фрасна с всичка сила право в четката за зъби, та да му разрежа идиотското гърло. Само че не улучих. Ръката ми се отплесна. Само го ударих от едната страна на главата и нищо повече. Сигурно го заболя, но не колкото исках. Сигурно щеше много да го заболи, но аз го ударих с дясната ръка, а нали ви казах вече, че тази ръка не мога да я свия в хубав юмрук.

Както и да е, в един миг се намерих на пода, а той седеше на гърдите ми, червен като рак. Тоест беше стъпил на колене върху гърдите ми, а той тежеше поне един тон. Беше ми хванал ръцете и аз не можех да го ударя. Иначе бих го убил.

— Какво ти става, дявол да те вземе? — повтаряше той, а глупавото му лице все повече се зачервяваше.

— Махни мръсните си колене от гърдите ми — казах аз. Почти се разревах. Истина ви казвам. — Разкарай се, махни се от мене, мръсно копеле!

Той обаче не се махаше. Продължаваше да ми държи ръцете, а аз го наричах кучи син и какво ли не в продължение поне на десет часа. Едва си спомням всичко, което му наговорих. Казах му, че си мисли, че може да свие всяко момиче, което поиска. Казах му, че хич не му пука дали момичето държи царете си на задния ред, или не, и то защото е страшно глупав простак. Той побесняваше, когато го наречеш простак. Всички простаци побесняват, когато ги наречеш простаци.

— Млъкни сега, Холдън — каза той с онова едро, зачервено, глупаво лице. — Млъкни, казвам ти!

— Дори не знаеш дали името й е Джейн или Джен, ти, проклет простако!

— Разбери, млъкни, Холдън! Дявол те взел, предупреждавам те! — каза той. Истински го бях разгневил. — Ако не млъкнеш, ще ти ударя един.

— Махни смрадливите си мръсни колене от гърдите ми.

— Ако те пусна да станеш, ще си затвориш ли устата? — Дори не му отговорих.

Той пак повтори:

— Холдън, ако те пусна да станеш, ще си затвориш ли устата?

— Да.

Той стана, станах и аз. Гърдите ме боляха адски от мръсните му колене.

— Ти си мръсен, глупав кучи син и простак — казах му аз.

Това истински го вбеси. Той ми се закани с глупавия си пръст пред самото ми лице:

— Холдън, дявол да го вземе, предупреждавам те. За последен път. Ако не си затвориш муцуната, ще те…

— Защо да я затворя? — извиках аз. Просто крещях. — Там е цялата беда с вас простаците. Вие никога не искате да обсъждате нещата. По това винаги можеш да познаеш простака. Той никога не иска да обсъди разумно никой въпрос.

Тогава той наистина ми цапна един и в миг се намерих пак на пода. Не помня дали беше нокаут, или не, но мисля, че не беше. Твърде трудно е да нанесеш нокаут на някого освен в идиотските филми. Но от носа ми шуртеше кръв из цялата стая. Като си отворих очите, Страдлейтър фактически беше застанал отгоре ми. Под мишницата си държеше прибора за бръснене.

— Дявол да те вземе, защо не млъкваш, като ти казвам? — Гласът му беше доста нервен. Сигурно се беше изплашил да не съм си разбил черепа ли, що ли, като тупна на пода. Жалко, че не го разбих.

— Търсеше си го, дявол да те вземе — рече той. Братче, колко беше разтревожен!

Дори не си дадох труд да стана. Само лежах известно време и го наричах простак и кучи син. Така бях ядосан, че просто ревях.

— Слушай, върви си измий лицето — каза Страдлейтър. — Чуваш ли?

Отвърнах му да отиде той да си измие просташката мутра — много детинско от моя страна, но бях страшно разядосан. Казах му да се отбие по пътя и да свие мисис Шмид. Мисис Шмид беше жената на разсилния. Около шестдесет и пет годишна баба.

Продължих да лежа на пода, докато чух, че Страдлейтър затвори вратата и тръгна надолу по коридора към умивалнята. Тогава станах. Не можех да намеря никъде ловджийския си каскет. Най-после го открих. Беше под леглото. Сложих си го и завъртях козирката към гърба, както ми харесваше, после отидох и си погледнах глупавото лице в огледалото. Никога в живота си не сте виждали толкова кръв. Цялата ми уста и брада бяха в кръв, дори и пижамата, и халатът. Това донякъде ме изплаши, но донякъде и възхити. Всичката тази кръв някак ми придаваше вид на побойник. През целия си живот бях се сбивал не повече от два пъти, като и двата пъти бях ял бой.

Не съм много побойник. Пацифист съм, ако искате да знаете истината.

Имах чувството, че Акли сигурно е чул цялата врява и е буден. Затова минах през завесите на банята и влязох в стаята му само да видя какво прави. Много рядко влизах в стаята му. Тя винаги миришеше някак странно поради нечистоплътните му, мръсни навици.