Дж. Д. Селинджър
Спасителят в ръжта (2)

Глава II

Те си имаха отделни стаи и прочие. И двамата бяха по на около седемдесет години, ако не и повече. Намираха си удоволствия в живота, макар и глуповати, разбира се. Знам, че това звучи подло, но аз не го казвам с подла мисъл. Само искам да кажа, че много мислех за стария Спенсър, а мислиш ли за него прекалено много, започваш да се питаш за какъв дявол живее още. Искам да кажа, че беше съвсем прегърбен и имаше ужасна стойка, и в клас изпуснеше ли тебешир пред черната дъска, все някое момче от първия чин трябваше да стане, да го вдигне и да му го подаде. Според мене това е ужасно. Но ако си мислиш за Спенсър само колкото трябва, а не прекалено много, можеш да си представиш, че не я кара толкова зле. Например един неделен ден, когато неколцина момчета се отбихме при него да пием топъл шоколад, той ни показа онова старо степано индианско одеяло, дето си го бяха купили с мисис Спенсър от някакъв индианец в Йелоустоунския парк. Явно беше, че старият Спенсър е изпитал голямо удоволствие от тази покупка. Ето какво искам да кажа. Вземаш някого дяволски стар, като стария Спенсър, и виждаш, че той може да изпита удоволствие от купуването на едно одеяло.

Вратата на стаята му беше отворена, но аз почуках за всеки случай, ей тъй, от учтивост. Дори го виждах. Седеше в голямо кожено кресло, цял увит в одеялото, за което току-що ви казах. Като почуках, той погледна към мене.

— Кой е? — кресна. — Колфийлд ли? Влез, момче.

Вън от клас винаги крещеше. Действаше ти на нервите понякога.

Още щом влязох, съжалих, че съм дошъл. Той четеше „Атлантик Мънтли“ и наоколо му беше пълно с хапчета и лекарства, и всичко миришеше на капки за нос. Това много ме потисна. Аз и без това не си падам по болни хора. Най-потискащо ми подейства това, че старият Спенсър беше в своя много мрачен охлузен стар халат, в който сигурно се беше родил или нещо подобно. Изобщо не обичам много да гледам старци по пижами или халати. Буцестите им старчески гърди и крака все се показват. Краката на старците по плажове и разни места винаги изглеждат толкова бели и проскубани.

— Здравейте, сър — поздравих аз. — Получих бележката ви. Много благодаря. — Той ми беше изпратил бележка, с която ме канеше да се отбия и да си взема сбогом преди ваканцията, защото нямаше да се върна вече. — Не беше нужно да ми пишете. И без това щях да дойда да се сбогувам.

— Седни там, момче — каза старият Спенсър. Имаше предвид леглото.

Седнах на него.

— Как е грипът ви, сър?

— Слушай, момчето ми, ако се чувствах по-добре, щях да повикам лекар — каза старият Спенсър. И с това се отпуши. Започна да се смее самодоволно като смахнат. Най-после се изпъна и каза: — Защо не си на мача? Мисля, че днес е големият мач.

— Да. Бях. Само че току-що се върнах от Ню Йорк с отбора по фехтовка — отвърнах аз. Братче, леглото му беше като камък.

Спенсър започна да става дяволски сериозен. Знаех си аз.

— Значи ни напущаш, а? — рече той.

— Да, сър. Така изглежда.

И той започна по стар навик да кима. Никога в живота си не съм виждал човек толкова да клати глава, колкото старият Спенсър. Не знаеш дали кима така от много мислене, или просто защото си е едно мило старче, което не може да си различи лакътя от задника.

— Какво ти каза д-р Търмър, момче? Разбрах, че доста сте си поговорили.

— Да, вярно. Поговорихме си. Стоях в кабинета му около два часа, струва ми се.

— Какво ти каза?

— Ами… че животът е спортна игра и тям подобни. И че трябва да се играе според правилата. Беше доста мило от негова страна. Искам да кажа, че все вдига много пара или нещо такова. Все се въртеше около това, че животът е игра и прочие. Нали знаете.

— Животът наистина е игра, момче. Животът е игра, която трябва да се играе според правилата.

— Да, сър. Зная това. Зная го.

Игра ли? Да има да взема. Хубава игра! Ако си откъм страната, която бие, игра е, разбира се, признавам. Но ако си откъм другата страна, която яде бой, тогава що за игра е това? Никаква. Няма игра.

— Писал ли е вече д-р Търмър на родителите ти? — попита ме старият Спенсър.

— Каза, че ще им пише в понеделник.

— А ти самият съобщи ли им?

— Не, сър, не съм им съобщил, защото ще ги видя навярно в сряда вечерта, като си отида у дома.

— А как, мислиш, ще посрещнат новината?

— Ами… доста ще се ядосат — казах аз. — Наистина. Това е май четвъртото училище, което сменям. — И заклатих глава. Имам такъв навик. „Братче!“ — рекох си аз. И „Братче!“ също казвам по навик. Отчасти, защото имам грозен речник, и отчасти, защото понякога се държа доста хлапашки за възрастта си. Тогава бях на шестнайсет години, а сега карам седемнайсет, а понякога се държа, като че ли съм на тринайсет. Това е просто смешно, защото съм шест фута и два и половина инча висок и имам бели коси. Наистина имам. От едната страна на главата си — от дясната — имам милион бели косми. Имам ги още от дете. И все пак продължавам да се държа понякога като дванайсетгодишен. Всички го казват, особено баща ми. То си е вярно донякъде, обаче не напълно. Хората винаги считат нещата за напълно верни. Хич не ми пука, само че ми писва, когато ми казват да се държа, както подобава на възрастта ми. Понякога се държа като много по-възрастен, отколкото съм — наистина, ей богу — но хората никога не забелязват това. Та те никога нищо не забелязват.

Старият Спенсър пак закима. И взе да си чопли носа. Той се правеше, че уж само го щипе, но всъщност си завираше палеца право вътре. Сигурно си мислеше, че това не е толкова нередно, понеже само аз бях в стаята. Не че ми пука много, но все пак е доста отвратително да гледаш някого как си чопли носа.

Тогава той каза:

— Имах честта да срещна майка ти и баща ти, когато бяха дошли да си поговорят с д-р Търмър преди няколко седмици. Чудесни хора.

— Да. Много са мили.

Чудесни. Ето дума, която ми е смърт. Звучи фалшиво. Повдига ми се, като я чуя.

Изведнъж старият Спенсър доби вид, като че ли има да ми каже нещо много екстра, нещо остро като бръснач. Той се изправи в креслото и някак взе да се върти. Обаче излезе лъжлива аларма. Само вдигна „Атлантик Мънтли“ от скута си и се опита да го хвърли на леглото до мене. Не улучи. Леглото бе само на около четири пръста от него, но все пак не улучи. Станах, та вдигнах списанието и го сложих до леглото. И изведнъж дяволски ми се поиска да се омета от стаята. Усещах, че предстои страшно конско евангелие. Не че имах нещо против самата идея, но никак не ми се щеше да ми четат конско и същевременно да ми мирише на капки за нос и да гледам стария Спенсър по пижама и халат. Наистина не ми се щеше.

И ето че започна.

— Какво става с тебе, момче? — каза старият Спенсър. И то необичайно строго. — По колко предмета изкара изпита този срок?

— По пет, сър.

— По пет. А по колко пропадна?

— По четири. — Преместих си малко задника на леглото. Никога през живота си не бях сядал на такова твърдо легло. — Английски изкарах добре — казах аз, — защото още в Хутънското училище бях учил всички тия неща за „Беоулф“ и „Лорд Рандъл, сине мой“. Искам да кажа, почти нямаше какво друго да уча по английски, освен да напиша някое съчинение от време на време.

Той дори не ме слушаше. Едва ли някога слушаше какво му говорят.

— Аз те скъсах по история просто защото не знаеше абсолютно нищо.

— Разбирам, сър. И още как го разбирам. Нямахте друг избор.

— Абсолютно нищо — повтори той. Ето това ме вбесява. Когато хората ти повтарят нещо, с което си се съгласил още първия път. След това го и потрети. — Но абсолютно нищо. Много се съмнявам дали си отворил учебника поне веднъж през целия срок. Отвори ли го? Право си кажи, момче!

— Ех, понадзърнах един-два пъти — казах му аз. Не исках да го обидя. Луд беше по своята история.

— Понадзърнал си, а? — каза той много саркастично. — Твоята, хм, изпитна работа е ей там, на моя шкаф. Най-отгоре на купчината. Донеси я, моля те!

Това беше мръсен номер, но аз отидох и му я донесох. Нямах друг избор. После пак седнах на неговото циментено легло. Братче, не можете да си представите колко съжалявах, че се отбих да си взема сбогом с него.

Той държеше изпитната ми работа, като че ли бе лайно или нещо подобно.

— Ние учихме за египтяните от четвърти ноември до втори декември — каза той. — Ти сам си избра тази тема за свободно съчинение. Би ли желал да чуеш какво си имал да кажеш?

— Не, сър. Не особено — отвърнах аз.

Но той все пак зачете. Невъзможно е да възпреш учител, щом си е наумил да прави нещо. Той просто си го прави.

— „Египтяните били древна кавказка раса, която обитавала една от северните области на Африка. Последната, както знаем, е най-големият континент в Източното полукълбо.“

И аз трябваше да седя там и да слушам тази плява. Наистина беше мръсен номер.

— „Египтяните са особено интересни за нас днес по различни причини. Съвременната наука все още се стреми да узнае какви са били тайните примеси, които египтяните са употребявали, когато обвивали мъртвите, та лицата им не изгнивали в продължение на безброй векове. Тази интересна загадка е все още едно предизвикателство към съвременната наука на двадесетия век.“

Той спря да чете и остави изпитната ми работа. Някак взе да ми става омразен.

— Твоето есе, така да го наречем, свършва дотук — каза той със същия много саркастичен тон. Никой не би допуснал, че такова старче може да бъде толкова саркастично. — Обаче ти си ми написал една забележка долу на страницата — добави той.

— Зная — казах аз. Казах го много бързо, защото исках да го възпра, преди да е започнал да чете и това на глас. Но можеш ли да го спреш? Беше се разпалил като фишек.

— „Уважаеми мистър Спенсър — зачете той на висок глас, — това е всичко, което зная за египтяните. Някак си не могат да ме заинтересуват, макар вашите лекции да са много интересни. Нищо, ако ме скъсате, тъй и тъй съм скъсан по всичко, освен по английски. С почит, ваш Холдън Колфийлд.“

Той остави идиотската ми изпитна работа и ме погледна, като че ли ме е бил без остатък на пинг-понг или нещо такова. Мисля, че никога няма да му простя, задето прочете на глас тая глупост. Аз не бих му я прочел на глас, ако той я беше написал — наистина не бих. Преди всичко бях написал тази идиотска бележка само да не му е много мъчно, че ме скъсва.

— Сърдиш ли ми се, че те скъсах, момче? — каза той.

— Не, сър. Ни най-малко — казах аз. Дявол взел го, как ми се искаше да престане да ме нарича непрекъснато „момче“.

Щом като свърши с изпитната ми работа, опита се да я метне на леглото. Само че пак не улучи, разбира се. Трябваше още веднъж да стана, да я вдигна и да я сложа върху „Атлантик Мънтли“. Отегчително е да правиш това всеки две минути.

— Какво би сторил на мое място? — каза той. — Право си кажи, момче!

Е, явно си беше, че му е много терсене, дето ме е скъсал. Затова пуснах няколко едри лафа. Казах му, че съм истински глупак и други такива. Казах му, че бих направил същото на негово място и как повечето хора не преценяват колко тежко е да си учител. И други такива. Големи лафове.

Смешно е обаче, че някак все си мислех за нещо друго, докато пусках големите лафове. Аз живея в Ню Йорк и си мислех за езерото в Сентръл Парк, долу до южния вход. Мислех си дали ще е замръзнало, когато си отида у дома, и ако е, къде ли се дяват патиците? Питах се къде ли се дяват патиците, когато езерото стане цялото на лед и замръзне. Дали идваше някой с камион и ги откарваше в зоологическата градина или нещо такова. Или пък просто си отлитаха.

Върви ми обаче. Искам да кажа, можех да премятам стария Спенсър с големи лафове и същевременно да си мисля за онези патици. Смешна работа. Не е нужно да си напрягаш много мозъка, когато говориш с учител. Изведнъж обаче той ме прекъсна, както нижех лафовете. Все ще те прекъсне.

— Как се чувстваш от тази работа, момче? Много би ме интересувало да зная. Много би ме интересувало.

— Искате да кажете за изключването ми от Пенси и всичко това ли? — казах аз. Някак все ми се щеше да вземе да си закрие буцестите гърди. Гледката не беше много красива.

— Ако не се лъжа, мисля, че си имал неприятности и в Хутънското училище, и в Елктън Хилс. — Не го каза само саркастично, ами и някак мръсно.

— Нямах много неприятности в Елктън Хилс — му отговорих. — Всъщност, точно не ме изключиха или нещо подобно. Аз просто един вид си напусках.

— А защо, смея ли да попитам?

— Защо ли? Ами че то е дълга история, сър. Искам да кажа, доста е сложно.

Не ми се щеше да се впускам в подробности пред него. И без това нямаше да разбере нищо. Изобщо нямаше да загрее. Една от най-важните причини да напусна Елктън Хилс беше, че бях обграден от лицемери. И туй то. С лопата да ги ринеш. Например имаха онзи там директор, мистър Хаас, по-голям лицемер от онова копеле не съм виждал. Десет пъти по-мръсен от нашия Търмър. В неделните дни например този Хаас тръгваше да се ръкува с всичките родители, като дойдеха в училището с колите си. Адски любезен и прочие. Освен ако някое момче имаше стари и смешни на вид родители. Да знаете как постъпи с родителите на моя съквартирант. Искам да кажа, ако майката на момчето е дебела и кофти или нещо такова, а баща му е някой човечец, дето носи от онези костюми с високите рамене и кофти обуща от бяла и черна кожа, тогава бай ти Хаас само ще се ръкува с тях и ще пусне по една фалшива усмивка, и ще отиде да се разговаря, може би цял половин час с родителите на някое друго момче. Не мога да понасям такива работи. Просто полудявам. Така ме потискат, че стигам до лудост. Мразех това идиотско Елктън Хилс.

Старият Спенсър ме запита нещо тогава, но не го чух. Мислех си за нашия Хаас.

— Какво казахте, сър? — попитах аз.

— Имаш ли някакви особени угризения, че напускаш Пенси?

— О, разбира се, че имам малко угризения. Разбира се, но не много. Поне засега още не. Предполагам, че още не съм го почувствал както трябва. Сега само си мисля за връщането ми у дома в сряда. Голям простак съм.

— Никак ли не те е грижа за бъдещето ти, момче?

— О, разбира се, грижа ме е. Разбира се. Грижа ме е, разбира се. — Помислих си за минутка. — Но не твърде много, струва ми се.

— Ще се загрижиш — каза старият Спенсър. — Ще се загрижиш, момче. Ще се загрижиш, когато стане твърде късно.

Не ми беше приятно да чуя това. Звучеше ми, като че ли съм вече мъртъв или нещо подобно. Много ме потисна.

— Сигурно ще се загрижа — казах аз.

— Бих желал да налея малко разум в тази твоя глава, момче. Мъча се да ти помогна. Мъча се да ти помогна, ако мога.

И наистина се мъчеше. Явно беше. Само че бяхме твърде раздалечени на двата полюса, там е всичкото.

— Зная, че се мъчите, сър — казах аз. — Много ви благодаря. Не се майтапя. Ценя това. Така си е.

Тогава станах от леглото. Братче, да ме убиеха, не можех да седя повече там.

— Работата е обаче, че трябва да тръгвам. Имам доста неща в гимнастическия салон, които трябва да си прибера, че ще си ги нося дома.

Той ме погледна и пак закима с глава, сериозно замислен. Изведнъж дяволски ми домъчня за него. Но просто не можех да вися повече там, както бяхме на два полюса един от друг, и той вечно не улучваше леглото, като метнеше нещо на него, с този оръфан стар халат, и откритите му гърди, и цялата къща, изпълнена с тази грипова миризма на капки за нос.

— Хайде, хайде, сър. Не се тревожете за мене — казах аз. — Сериозно ви говоря. Ще се оправя. Точно сега аз просто съм в такъв период. Та нали всеки човек преминава през разни периоди и какво ли не?

— Не зная, момче. Не зная.

Смърт ми е, когато някой отговаря така.

— Разбира се, разбира се, че преминава — казах аз. — Истина ви казвам, сър… моля ви се, не се тревожете за мене. — Сложих леко ръка на рамото му. — Разбрахме се, нали?

— Не би ли желал чашка горещ шоколад, преди да си тръгнеш? Мисис Спенсър ще се…

— Наистина много бих желал, но работата е, че трябва да тръгвам. Трябва да отида право в гимнастическия салон. Благодаря ви все пак. Много ви благодаря, сър.

Тогава се ръкувахме с всичките му там глупости. И все пак това ме натъжи адски.

— Ще ви драсна някой и друг ред, сър. Сега гледайте да ви мине грипът.

— Сбогом, момче.

Като затворих вратата и тръгнах към всекидневната стая, той извика нещо след мене, но не можах да чуя точно какво каза. Почти съм сигурен, че извика: „На добър час“. Дано не е. Дано, дано не е. Никога не бих извикал „На добър час“ след когото и да е. Ужасно звучи, като си помислиш само.