Дж. Д. Селинджър
Спасителят в ръжта (4)

Глава IV

Нямах кой знае каква работа, та слязох долу в умивалнята да си побъбря с него, докато се бръсне. Там нямаше никой освен нас, защото всички бяха на мача. Беше адски горещо и прозорците бяха запотени. На стената имаше десетина умивалника и Страдлейтър зае средния. Аз се залостих на съседния и започнах да пускам и спирам студената вода — имам нервен навик. Докато се бръснеше, Страдлейтър си подсвиркваше „Песен за Индия“. Свиреше пискливо и все фалшиво, но вече избираше някоя песен, която е трудна дори за добър майстор, като например „Песен за Индия“ или „Убийство на Десето авеню“. Наистина биваше го да съсипе някоя песен.

Нали си спомняте, като казах преди, че Акли е нечистоплътен. Е, и Страдлейтър беше нечистоплътен, но по различен начин. По-скоро прикрито. Той винаги изглеждаше добре, моят Страдлейтър, но да видите например самобръсначката, с която се бръснеше. Адски ръждива, пълна с пяна, косми и мръсотия. Като се докараше, той винаги изглеждаше добре, но все пак си беше прикрит нечистоплътник, само че вие не го познавате както аз. Той се докарваше, защото беше лудо влюбен в себе си. Мислеше, че е най-красивият момък в западното полукълбо. И беше доста красив. Ще го призная. Но по-скоро от този вид красавци, за които родителите винаги питат „Кое е това момче?“, ако го видят на снимка в годишния ви албум. Искам да кажа, че красотата му беше някак албумна. Познавах много момчета в Пенси, които според мене бяха далеч по-красиви от Страдлейтър, но те не биха ви се сторили красиви, ако видехте снимките им в албум. Я носовете им ще изглеждат дълги, я ушите им щръкнали. Често съм забелязвал това.

Така или иначе, аз седях на умивалника до този, на който Страдлейтър се бръснеше, и току пусках и спирах водата. Все още бях с ловджийския каскет на главата, обърнат с козирката назад. Този каскет ми правеше истинско удоволствие.

— Хей — подвикна Страдлейтър, — искаш ли да ми направиш една голяма услуга?

— Каква? — попитах аз не особено въодушевено. Той все ще ти поиска голяма услуга. Вземи някой много хубав младеж или някой, който си мисли, че е убийствен красавец и все ще ти поиска да му направиш голяма услуга. Само защото те са лудо влюбени в себе си, мислят, че и ти си лудо влюбен в тях и че умираш от желание да им направиш услуги. Някак смешно ми се вижда.

— Ще излизаш ли довечера? — каза той.

— Може да изляза, а може и да не изляза. Не зная. Защо?

— Имам да чета около сто страници по история за понеделник — каза той. — Какво ще кажеш, ако те помоля да ми напишеш съчинението по английски? Ще загазя, ако не предам тая проклета работа до понеделник, затова те моля. Какво ще кажеш, а?

Много смешно. Наистина.

— Та нали мене ме изключват за слаб успех от това идиотско училище, а ти искаш да ти пиша съчинение — казах аз.

— Да, зная. И все пак работата е, че ще ми дойде нанагорно, ако не го предам. Хайде, ти си добро момче, а?

Не му отговорих веднага. Добре е за такива типове като Страдлейтър да ги държиш в напрежение.

— На каква тема? — попитах аз.

— Каква да е. Нещо описателно. Някоя стая или къща, или място, където някога си живял, или нещо такова, ти знаеш какво. Само да е адски описателно.

При тези думи той се прозя широко. Сякаш ме прободе в задника. Искам да кажа, изпитвам такова чувство, ако някой се прозява точно когато иска да му направиш голяма услуга.

— Само не го прави прекалено хубаво, това е всичко — каза той. — Този кучи син Харцел мисли, че си убийствен по английски, а той знае, че сме в една стая. Затова, искам да кажа, не слагай всички запетайки и прочие там, където трябва.

Ето още нещо, което страшно ме дразни. Искам да кажа, ако те бива да пишеш съчинения, а някой започне да говори за запетайки. Страдлейтър вечно правеше това. Искаше да те накара да мислиш, че единствената причина, поради която е слаб в писането на съчинения, е, че поставя запетайките не на място. В това отношение приличаше много на Акли. Веднъж седях до Акли на баскетболен мач. Имахме един страшен лъв в тима — Хауи Койл, който вкарваше топката от средата на игрището, без дори тя да докосне дъската или каквото да е. През цялата игра Акли все повтаряше, че Койл има съвършено телосложение за баскетбол. Боже, как мразя такива неща!

След малко се отегчих да седя на умивалника, та се отдръпнах няколко стъпки назад и започнах да танцувам онзи танц с тропането само заради адския му шум. Просто се забавлявах. Всъщност не мога да танцувам този танц, но умивалнята имаше каменен под и той беше добър за тропане. Започнах да имитирам един филмов актьор. В един от онези музикални филми. Мразя филмите като отрова, но ми прави удоволствие да им подражавам. Страдлейтър ме наблюдаваше в огледалото, докато се бръснеше. Само публика ми дай. Обичам да се показвам.

— Аз съм синчето на губернатора — казах аз. Просто се разсипвах от тропане. Танцувах и тропах с крака по цялата умивалня. — Баща ми не ми дава да стана танцьор. Иска да отида в Оксфорд. Но този танц е в кръвта ми, дявол да го вземе.

Страдлейтър се изсмя. Все пак имаше някакво чувство за хумор.

— Довечера е премиерата на „Красавиците на Зигфелд“. — Започнах да се задъхвам. Много лесно се задъхвам. — Главният танцьор не може да играе. Пиян е като свиня. И кого ще вземат да го замести? Мене, кого другиго. Синчето на губернатора!

— Откъде взе този каскет? — каза Страдлейтър. Имаше предвид ловджийския ми каскет. Досега не беше го видял.

И без това вече бях останал без дъх, та престанах да се правя на ударен, свалих си каскета и го погледнах най-малко за двадесети път.

— Купих си го в Ню Йорк тази сутрин. За един долар. Харесва ли ти?

Страдлейтър кимна одобрително.

— Чиста работа — каза той.

Само ми се подмазваше обаче, защото веднага след това добави:

— Слушай, ще ми напишеш ли това съчинение? Трябва да зная.

— Ако намеря време, ще го напиша. Ако не намеря, няма да го напиша — казах аз.

И пак отидох да седна на умивалника до неговия.

— С кого имаш среща? — запитах го. — С Фицджералд ли?

— Да върви по дяволите! Казах ти, че свърших с тази свиня.

— Така ли? Отстъпи ми я, момче. Шегата настрана. Тя е моят тип.

— Вземи я… Но е голяма за тебе.

Изведнъж — без никаква сериозна причина, освен дето бях в настроение да се правя на луд — ми се поиска да скоча от умивалника и да направя двоен нелсон на Страдлейтър. Това е хватка при борба, за сведение, когато улавяте противника за врата и душите до смърт, ако искате. И аз я направих. Хвърлих се отгоре му като пантера.

— Престани, Холдън, за бога! — извика Страдлейтър. На него не му беше до игра. Пък се и бръснеше. — Какво искаш да направя, да си отрежа шантавата глава или що?

Аз не го пусках обаче. Здравата го бях пипнал.

— Освободи се от клещите ми — казах аз.

— Исусе Христе. — Той пусна бръсначката, изопна изведнъж ръцете си нагоре и се освободи от хватката ми. Много яко момче беше, а пък аз съм много слаб. — Престани вече с тези глупости — каза той. И пак започна да се бръсне. Винаги вземаше контра, за да изглежда блестящ. И то с мръсната си стара самобръсначка.

— С кого имаш среща, ако не с Фицджералд? — попитах го аз. Пак седнах на умивалника до неговия. — С онова бебе Филис Смит ли?

— Не. Така смятах, но работите се объркаха. Сега попаднах на съквартирантката на гаджето на Бъд То… Хей, щях да забравя. Тя те познава.

— Кой ме познава? — попитах аз.

— Тази, дето имам среща с нея.

— Така ли? — изненадах се аз. — Как се казва? — Това доста ме заинтригува.

— Мисля, че… Ух, Джейн Галагър.

Братче, едва не умрях, като каза това.

— Джейн Галагър! — възкликнах аз. Дори скочих от умивалника, когато го каза. Едва не си умрях. — Ей, прав си, познавам я. Тя фактически живееше точно до мен миналото лято. Имаше един фамозен доберман. Така се запознахме. Кучето все влизаше в нашата…

— Тъмнееш ми, Холдън, за бога — каза Страдлейтър. — Защо е нужно да стоиш точно пред светлината?

Братче, как бях развълнуван. Истина!

— Къде е тя? — запитах го. — Трябва да сляза и да кажа поне едно „здрасти“ или нещо такова… Къде е тя? В другото крило ли е?

— Да.

— Как стана дума за мене? В Брин Морз ли учи сега? Казваше, че може да отиде там. Или пък в Шипли? Така казваше. Мислех, че е отишла в Шипли. Как стана дума за мене?

Бях много развълнуван. Истина.

— Не зная, за бога. Повдигни се, моля ти се. Седнал си на пешкира ми — каза Страдлейтър.

Бях седнал на глупавия му пешкир.

— Джейн Галагър! — възкликнах аз. Не можех да дойда на себе си. — Исусе Христе!

Страдлейтър си мажеше косата с „Виталис“^[1]. С моя „Виталис“!

— Тя е танцьорка — казах аз. — Занимава се с балет и тям подобни. Репетираше около два часа всеки ден, в най-голямата жега. Боеше се, че от балета може да й погрознеят краката — да станат дебели де. Играехме непрекъснато шах с пулове.

— Какво си играл с нея през цялото време?

— Шах с пулове.

— Шах с пулове ли? За бога!

— Да. Не искаше да мести нито един от царете си. Получеше ли цар, не искаше да го мести. Просто го оставяше на задния ред. Нареждаше ги всичките на задния ред. Никога не ги използваше. Просто обичаше да си ги гледа на задния ред.

Страдлейтър не каза нищо. Повечето хора не се интересуват от такива неща.

— Майка й беше в нашия голф клуб — казах аз. — Понякога носех топките на играчите, за да изкарам малко пара. Няколко пъти носех топките и на майка й. Много слаба играчка беше.

Страдлейтър едва ме слушаше. Решеше разкошните си къдрици.

— Трябва да сляза долу, поне да й кажа едно „здрасти“ — рекох аз.

— Защо не слезеш?

— Ще сляза, една минутка.

Той пак започна да си оправя пътя. Решеше се по цял час.

— Майка й и баща й са разведени. Майка й е омъжена повторно за някакъв пияница — казах аз. — Само кожа и кости и с космати крака. Спомням си го. Все къси гащета носеше. Джейн казваше, че уж бил драматург или дявол знае какво, но аз го виждах само да кърка и да слуша криминални пиеси по радиото. И да се шляе гол из цялата къща. Пред Джейн и всички.

— Така ли? — попита Страдлейтър. Това истински го заинтригува. Това, дето пиянището се шляеше из къщи гол и пред Джейн. Страдлейтър беше много сексуално копеле.

— Имала е страшно детство. Шегата настрана.

Това обаче не интересуваше Страдлейтър. Интересуваха го само сексуални неща.

— Джейн Галагър, господи! — Не можеше да ми излезе от ума. Наистина не можеше. — Трябва поне да сляза да й кажа едно „здрасти“.

— Защо, по дяволите, не слезеш, вместо само да го повтаряш? — викна Страдлейтър.

Отидох до прозореца, но не можеше да се види нищо, така беше запотен от горещината в умивалнята.

— Не съм в настроение точно сега — отвърнах аз. И наистина не бях. Човек трябва да има настроение за такива неща. Мислех си, че е отишла в Шипли. Можех да се закълна, че е отишла в Шипли.

Закрачих напред-назад из умивалнята. Нямах какво друго да правя.

— Хареса ли й мача? — попитах аз.

— Да, предполагам. Не зная.

— Каза ли ти тя, че непрекъснато играехме шах с пулове и въобще каза ли ти нещо?

— Не зная. За бога, та аз току-що се запознах с нея — каза Страдлейтър. Беше свършил да реши разрошената си коса. Прибираше всичките си мръсни тоалетни принадлежности.

— Слушай, ще я поздравиш ли от мене, а?

— Добре — каза Страдлейтър, но си знаех, че сигурно няма да я поздрави. Такива като Страдлейтър никога не предават поздрава ти на другите.

Той се върна в стаята, но аз се повъртях още из умивалнята, замислен за моята Джейн. После и аз се върнах в стаята.

Когато влязох, Страдлейтър си връзваше връзката пред огледалото. Прекарваше почти половината от живота си срещу огледалото. Седнах в креслото си и започнах да го наблюдавам.

— Хей — подвикнах му, — не й казвай, че са ме изхвърлили от училището, а?

— Дадено.

Едно е добро у Страдлейтър. Не беше нужно да му обясняваш всяка глупава дреболия както на Акли. Предполагам, най-вече защото не го интересуваше много. Да, точно затова. С Акли беше друго. Акли обичаше да си пъха носа навсякъде.

Страдлейтър облече моята жилетка.

— Господи, гледай да не ми я разтегнеш — казах аз. — Обличал съм я само два пъти.

— Няма да я разтегна. Къде, по дяволите, са цигарите ми?

— На бюрото. — Никога не знаеше къде си оставя нещата. — Под шапката ти.

Той ги сложи в джоба на жилетката си — на моята жилетка.

Изведнъж обърнах каскета си с козирката напред, за разнообразие. Изведнъж станах нещо нервен. Доста нервно момче съм.

— Слушай, къде отиваш на среща с нея? — запитах го. — Знаеш ли вече?

— Не зная. В Ню Йорк, ако имаме време. Тя се е разписала да се върне до девет и половина, ей богу!

Не ми хареса начинът, по който го каза, та рекох:

— Сигурно е постъпила така, защото не е знаела какво красиво и очарователно копеле си ти. Ако знаеше, сигурно щеше да се разпише за десет и половина сутринта.

— Точно така е — каза Страдлейтър. Не беше лесно да го изкодошиш. Имаше голямо самомнение.

— Не се будалкай сега. Направи ми това съчинение — каза той. Беше си облякъл палтото, готов да тръгне. — Не се престаравай, само го направи адски описателно. Е?

Не му отговорих. Нямах настроение. Само казах:

— Питай я дали още държи царете си на задния ред.

— Дадено — каза Страдлейтър, но знаех си, че няма да я пита. — Сега не се притеснявай.

Той тресна адски вратата и излезе от стаята.

Седях около половин час след неговото излизане. Искам да кажа, просто седях, без да правя нещо. Все си мислех за Джейн и за това, че Страдлейтър има среща с нея, и всичко това така ме изнерви, че едва не полудях. Вече ви казах какво сексуално копеле беше Страдлейтър.

Изведнъж Акли пак се вмъкна в стаята през завесата на банята както обикновено. Един път в живота си истински се зарадвах, като го видях. Отвлече мисълта ми от другите неща.

Той се въртя при мен до вечеря, приказва ми за всички момчета в Пенси, каза, че ги мрази и в червата, и все си стискаше голямата пъпка на брадата. И то без носна кърпа. Струва ми се дори, че това копеле изобщо нямаше носна кърпа, ако искате да знаете истината. Поне никога не го бях виждал да си служи с носна кърпа.