Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Catcher in the Rye, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 177 гласа)

Глава XXIV

Мистър и мисис Антолини имаха елегантен апартамент на Сатън Плейс, за гостната се слизаше по две стъпала, имаха и бар, и всичко. У тях бях ходил няколко пъти, защото, след като напуснах Елктън Хилс, мистър Антолини идваше доста често на обед у нас, за да види как я карам. Тогава не беше женен. После, когато се ожени, доста често играех тенис с него и мисис Антолини в тенис клуба „Уест Сайд“, във Форест Хилс, на Лонг Айлънд. Мисис Антолини членуваше там. Беше въшлива от пари. Най-малко шейсет години беше по-стара от мистър Антолини, но, изглежда, си живееха добре. Преди всичко и двамата бяха интелектуалци, особено мистър Антолини, само че той беше по-скоро духовит, отколкото интелектуален, когато си с него — нещо като Д. Б. Мисис Антолини беше повечето сериозна. Доста лош задух имаше. И двамата четяха всички разкази на Д. Б. — и мисис Антолини ги четеше — а когато Д. Б. тръгна за Холивуд, мистър Антолини му се обади по телефона и му каза да не отива. Брат ми все пак отиде, макар мистър Антолини да казваше, че човек, който пише като Д. Б., няма работа в Холивуд. Всъщност точно така казвах и аз.

Бях решил да вървя пеша до къщата им, защото не исках да харча парите на Фийби, освен ако се наложи, но се почувствах особено, като излязох навън. Някак замаян. Затова взех такси. Не ми се искаше, но нямаше как. Дори се измъчих страшно, докато намеря такси.

Мистър Антолини отвори вратата, като позвъних — след като операторът на асансьора най-после ме пусна, мерзавецът. Беше по халат и чехли, а в едната си ръка държеше чаша уиски. Изискан човек, но грозен пияница.

— Холдън, момчето ми! — възкликна той. — Боже мой, та той е пораснал с още две педи. Много се радвам да те видя.

— Как сте, мистър Антолини? Как е мисис Антолини?

— И двамата сме отлично. Дай си палтото. — Той ми взе палтото и го окачи на закачалката.

— А пък аз очаквах да те видя с някое пеленаче на ръце. Нямало къде да отидеш! Снежинки по клепките ти…

Много е остроумен понякога. Обърна се й извика към кухнята.

— Лилиан! Какво става с кафето?

Лилиан беше кръщелното име на мисис Антолини.

— Готово е! — извика тя. — Холдън ли е? Здравей, Холдън!

— Здравейте, мисис Антолини!

Винаги се крещеше в тази къща. И то защото никога двамата не се случваха в една и съща стая по едно и също време. Странно наистина.

— Седни, Холдън — каза мистър Антолини.

Явно беше, че е вече на градус. Стаята изглеждаше, като че ли току-що са имали гости. Навсякъде се виждаха чаши и блюда с фъстъци.

— Извинявай за безредието — каза той. — На гости ни бяха приятели на мисис Антолини от щата Бъфало… Бизони от Бъфало[1].

Аз се изсмях, а мисис Антолини ми изкрещя нещо от кухнята, но не можах да я разбера.

— Какво каза? — попитах мистър Антолини.

— Каза да не я гледаш, като влезе. Току-що е станала от леглото. Вземи една цигара. Пушиш ли още?

— Благодаря — казах аз и взех една цигара от кутията, която ми поднесе. — Само от време на време. Умерено пуша.

— Убеден съм в това — каза той и ми запали цигарата с огромната запалка, която беше на масата. — Значи, ти се раздели с Пенси — каза той. Все такива ги приказва. Понякога това ми е много забавно, но понякога не. Малко като че ли прекаляваше. Не искам да кажа, че не беше остроумен, напротив, но понякога просто ти действа на нервите, когато някой вечно повтаря неща като „Значи, ти се раздели с Пенси“. И Д. Б. понякога го прекалява.

— По какво загази? — попита ме мистър Антолини. — Как изкара по английски? Ще ти посоча веднага вратата, ако са те скъсали по английски, ти, малки отличнико по писане на съчинения.

— О, по английски изкарах добре. То всъщност имахме повече литература. Написал съм само около две съчинения за целия срок — казах аз. — По реторика пропаднах обаче. Имахме курс по реторика. На него пропаднах.

— Защо?

— Ами не зная. — Не ми се искаше много да влизам в подробности. Още се чувствах някак замаян и изведнъж главата страшно ме заболя. Честа дума. Но явно беше, че него го интересува, та му разказах малко. — Той е такъв един курс, където всяко момче от класа трябва да стане и да държи някаква реч. Нали знаете? Без подготовка, направо. И ако се отклониш от темата, всички изведнъж викат: „Отклони се!“. Това просто ме вбесяваше. Получих колец по този предмет.

— Защо?

— О, не зная. Този номер с виковете „Отклони се!“ ми действаше на нервите. Сам не зная. Там е работата, че аз обичам, когато някой се отклони от темата. По̀ ми е интересно.

— Та не ти ли се иска хората да се придържат към въпроса, когато ти разказват нещо?

— О, разбира се. Обичам хората да се придържат към въпроса и прочие. Но не обичам прекалено много да се придържат. Не зная. Предполагам, че не обичам, когато някой винаги се придържа към въпроса. Момчетата, които получиха най-добрата бележка по реторика, бяха именно тези, които винаги говореха по същество — признавам. Но имаше едно момче, Ричард Кинсела, Той не се придържаше много към темата и те вечно му ревяха: „Отклони се!“. Ужасно беше, защото преди всичко той беше много нервен — много нервно момче наистина и устните му вечно трепереха, когато беше негов ред да говори, и едва можеше да го чуеш, ако седиш някъде на заден чин. Когато обаче устните му преставаха да треперят, неговите речи ми харесваха повече от всички други. Но и той едва ли не пропадна по този предмет. Получи три плюс, защото му ревяха: „Отклони се!“. Например той говори за фермата, която баща му купил във Вермонт. През цялото време, докато говори, не преставаха да му реват: „Отклони се!“. И онзи учител, мистър Винсън, му писа колец, защото не казал какви животни и зеленчуци, и глупости растат във фермата и прочие. А този Ричард Кинсела — ще вземе да разказва за тези работи, пък изведнъж ще започне за писмото, дето майка му получила от чичо му, и как чичо му се разболял от детски паралич, когато бил на четиридесет и две години, как не пускал никого да го посети в болницата, защото не искал да го видят в шини. Това нямаше много общо с фермата, признавам, но беше хубаво. Хубаво е, когато някой ти разказва за чичо си. Искам да кажа, мръсно е да му крещиш през цялото време: „Отклони се!“, когато той е така симпатичен и развълнуван… Не зная. Мъчно ми е да ти обясня.

Пък не ми се искаше и да се мъча да се обяснявам. Преди всичко изведнъж ме хвана страшно главоболие. От сърце желаех мисис Антолини да дойде по-скоро с кафето. И това е нещо, което адски ме дразни — искам да кажа, когато някой ти каже, че кафето е съвсем готово, а то не е.

— Слушай, Холдън… Един кратък, малко блудкав педагогически въпрос. Не мислиш ли, че за всяко нещо си има време и място? Не мислиш ли, че щом някой започне да разказва за фермата на баща си, трябва да свърши за нея, пък после да ти разкаже за шината на чичо си? Или ако шината на чичо му е толкова интересен въпрос, не трябваше ли нея да избере на първо място за своя тема, а не фермата?

Нямах настроение да мисля, да отговарям и прочие. Главата ми се пръскаше от болка и се чувствах ужасно. Ако искате да знаете, даже и стомахът ме болеше.

— Да — не зная. Предполагам, че би трябвало. Искам да кажа, трябваше да избере чичо си като тема вместо фермата, ако това го е интересувало повече. Но мисълта ми е, че повечето пъти сам не знаеш какво те интересува най-много, докато не си започнал да говориш за нещо, което не те интересува най-много. Просто не зависи от тебе. Според мене трябва да оставиш човека на мира, ако поне е интересен и се вълнува от нещо. Обичам, когато някои се вълнуват от нещо. Това е хубаво. Но вие просто не познавате този учител мистър Винсън. Можеше да те вбеси понякога, той и проклетият клас. Вечно ще ти повтаря да обобщаваш и опростяваш. Но има неща, с които това е просто невъзможно. Искам да кажа, не можеш да обобщаваш и опростяваш нещо само защото някой иска това. Вие не го познавате този мистър Винсън. Искам да кажа, много беше интелигентен и всичко, но явно, че нямаше много мозък в главата.

— Ето най-после и кафето, господа! — каза мисис Антолини и внесе поднос с кафе, сладки и други подобни. — Холдън, да не си ме погледнал! В невъзможен вид съм!

— Здравейте, мисис Антолини — казах аз. Понечих да стана, но мистър Антолини ме дръпна за яката да седна. Косата на мисис Антолини беше цялата с тенекиени ролки и нямаше нито червило на устните, нито нищо. Не изглеждаше много блестящо. Доста стара ми се видя.

— Ще ви оставя това тук. Наливайте си двамата — каза тя. Подноса постави на масичката за цигари, като разбута чашите да не пречат. — Как е майка ти, Холдън?

— Отлично, благодаря. Не съм я виждал много скоро.

— Мили, ако Холдън се нуждае от нещо, ще намериш каквото ти трябва в гардероба за бельо. Най-горния рафт. Аз си лягам. Не мога да се държа на краката си повече — каза мисис Антолини. Явно беше много изморена. — Можете ли да си оправите сами кушетката за спане, момчета?

— Ще се погрижим за всичко. Ти си легни — каза мистър Антолини. Той целуна мисис Антолини, а тя ми каза довиждане и си отиде в спалнята. Вечно се целуваха пред хората.

Изпих половин чаша кафе и взех малко кейк, който беше твърд почти като камък. Мистър Антолини обаче изпи само още едно уиски. Явно беше, че го пие много силно. Ако не внимава, може да стане и алкохолик.

— Преди няколко седмици обядвах с баща ти — изведнъж каза той. — Известно ли ти е това?

— Не.

— Обаче ти е известно, разбира се, че той е много загрижен за тебе?

— Да, да, известно ми е.

— Изглежда, че преди да ми телефонира, бе получил дълго, тревожно писмо от последния ти директор, в което той се оплаквал от тебе, че не си правел никакво усилие да си подобриш бележките. Бягал си от занимания. Идвал си на урок винаги неподготвен. Изобщо си бил напълно…

— Не съм бягал от занимания. Това не беше позволено. Имаше някои часове, които не посещавах от време на време, като часа по реторика например, но никога не съм бягал от клас.

Никак не ми се искаше да споря по този въпрос. От кафето ми стана малко по-добре на стомаха, но главоболието ми още продължаваше.

Мистър Антолини си запали още една цигара. Като комин пушеше. После каза:

— Право да си кажа, не зная какво да ти говоря, Холдън.

— Разбирам. Много е мъчно да се говори с мене. Напълно го разбирам.

— Имам чувството, че вървиш към някаква страшна, страшна пропаст. Не, честно слово, не зная точно каква… Слушаш ли какво ти говоря?

— Да.

Явно беше, че той се мъчи да се съсредоточи.

— Може би ще стигнеш дотам, че на тридесетгодишна възраст ще седиш по баровете и ще ненавиждаш всеки влизащ, който има вид на човек, играл футбол като ученик. А пък може и да клъвнеш само толкова образование, че да ненавиждаш хората, които казват: „фафла“, „фнимание“. А може и да завършиш в някоя кантора, където ще замеряш с изрезки от вестник най-близката до тебе стенографка. Просто не зная. Но разбираш ли изобщо накъде бия?

— Да, разбира се — казах аз. И наистина разбирах. — Но грешите по въпроса с ненавиждането. Тоест че ще ненавиждам и футболисти, и всички. Наистина грешите. Малко са момчетата, които ненавиждам. Но ето какво може да стане: може да ги ненавиждам известно време, както например онзи, Страдлейтър от Пенси, и после онова другото момче, Роберт Акли. От време на време ги ненавиждах, признавам си, но искам да кажа, че то не трае много дълго. И след известно време, ако не ги видех, ако не дойдеха в стаята ми или ако не ги видех в трапезарията няколко пъти, вече някак ми липсваха. Това искам да кажа, някак ми липсваха.

Мистър Антолини помълча малко. Стана, взе още едно парче лед, пусна го в чашата си и пак седна. Явно беше, че размишлява. На мен все ми се искаше да продължим разговора на сутринта вместо сега, но той се беше разпалил. Хората вечно се разпалват за спор, когато най не ти се иска.

— Добре. Послушай какво ще ти кажа сега… Кой знае дали ще мога да ти го кажа така, че да го запомниш — както бих желал — но ще ти напиша писмо след ден-два. Тогава ще ме разбереш ясно. Както и да е, слушай сега. — И пак започна да се съсредоточава. После каза: — Тази пропаст, към която си полетял, е особена пропаст, ужасия. Този, който пада в нея, никога няма да почувства дъното. Само пада все по-надолу и по-надолу. Това става с хора, които някога в живота си са търсили нещо, което средата им не може да им даде. Затова са се отказали да търсят. Отказали са се дори още преди да започнат да търсят. Следиш ли какво ти казвам?

— Да, сър.

— Наистина ли?

— Да.

Той стана и си наля още уиски в чашата. После седна пак. Мълча доста дълго.

— Не искам да те плаша — каза той, — но много ясно те виждам да умираш благородно по един или друг начин за някоя високо недостойна цел. — После ме изгледа някак странно. — Ако ти напиша нещо, ще го прочетеш ли внимателно? И ще го запомниш ли?

— Да. Непременно — казах аз. И си удържах думата. Още пазя листа.

Тогава отиде до бюрото в другия край на стаята и без да сяда, написа нещо на един лист. После се върна и седна с листа в ръка.

— Колкото и да е чудно, това не е писано от поет. Писано е от психоаналитик — Вилхелм Щекъл. Ето какво каз… Но ти слушаш ли ме?

— Да, разбира се.

— Ето какво казва той: „Незрелият човек се познава по това, че иска да умре благородно за някое дело, докато зрелият човек се познава по това, че иска да живее скромно за това дело“.

Той се наведе към мене и ми подаде листа. Прочетох го, щом ми го подаде, после му поблагодарих и го сложих в джоба си. Мило беше от негова страна да си даде толкова труд наистина. Жалко само, че никак не можех да се съсредоточа. Братче, така адски уморен се почувствах изведнъж.

Явно беше обаче, че той никак не беше уморен. Преди всичко доста си беше пийнал.

— Мисля, че много скоро ще трябва да решиш накъде искаш да вървиш — каза той. — И тогава трябва да тръгнеш за там. Но без отлагане! Нямаш и минута за губене. Наистина нямаш.

Кимнах с глава, защото беше вперил поглед в мене, но не разбирах много добре за какво говори. Все нещичко ми беше ясно, но не бях сигурен, че правилно го разбирам. Така адски бях уморен.

— Не обичам да говоря банални неща — продължи той, — но според мене, щом разбереш ясно кой път искаш да хванеш, първата ти работа трябва да бъде да залегнеш в учението. Необходимо е. Ти си мислещо същество — независимо дали това определение ти харесва, или не. Знанието те привлича. И мисля, че веднъж превъзмогнеш ли тези мистър вайнесовци с техните „устни съчин…“.

— Винсъновци — поправих го. Той искаше да каже винсъновци, не вайнесовци. Все пак не биваше да го прекъсвам.

— Е, добре, винсъновци. Превъзмогнеш ли веднъж тези мистър винсъновци, ще започнеш да се доближаваш до онези знания, които ще станат много скъпи на сърцето ти. Но, разбира се, това ще стане, ако ги искаш и ако ги търсиш и проявиш търпение. Между другото ще откриеш, че не си първият, който е бил объркан, уплашен и дори отвратен от хорското поведение. Ти ще се зарадваш и насърчиш, като разбереш, че съвсем не си единственият. Много, безброй много хора са се вълнували като тебе за морални и духовни проблеми. За щастие някои от тях са записвали вълненията си. От тях можеш да се поучиш — ако поискаш. Тъй като един ден други ще се поучат от тебе, ако си имал нещо да им кажеш. Има нещо много красиво в такова заимстване… То не е образование. То е история. Поезия!

Той млъкна и отпи от чашата си. После почна пак. Братче, как се беше увлякъл. Добре че не се опитах да го спра или нещо подобно.

— Не искам да ти внушавам, че само образованите и учените хора могат да дадат нещо ценно на света — продължи той. — Не е така. Но подчертавам, че образованите и учените хора, ако имат преди всичко блестящ и творчески ум — което за съжаление е рядко — могат да оставят несравнимо по-ценно наследство, отколкото онези, които имат само блестящ и творчески ум. Те се стремят да се изразяват по-ясно и обикновено упорито довеждат своите замисли докрай. А и най-важното е, че деветдесет на сто от тях са по-скромни от неучените, макар и мислещи хора. Разбираш ли изобщо какво говоря?

— Да, сър.

И пак се умълча. Не зная дали ви се е случвало такова нещо, но доста е неприятно да седиш и да чакаш някого да проговори, когато се е замислил. Наистина е неприятно. Само се мъчех да не се прозявам. Не че бях отегчен или нещо подобно — ни най-малко — но изведнъж така адски ми се приспа.

— Образованието ще ти послужи и за друго. Ако се задълбочиш достатъчно, то ще ти даде представа за умствените ти възможности. За какво друго си способен и за какво не си. След известно време ще разбереш кой начин на мислене ти подхожда и кой не. Ако не друго, това поне ще ти спести много време от опити да усвояваш идеи, които не ти подхождат и не ти вървят. Ще узнаеш точната си мярка и по нея ще облечеш ума си.

Тук съвсем внезапно се прозях. Ама че дръвник излязох, но просто не можах да се въздържа. Обаче мистър Антолини само се изсмя.

— Хайде, ела да ти постелем кушетката — каза той.

Последвах го до шкафа и той се опита да свали от най-горния рафт чаршафи и одеяла, и прочие, но му пречеше чашата уиски в ръката. Затова изпи чашата, постави я на пода и тогава свали нещата от рафта. Помогнах му да ги пренесем до кушетката. Леглото оправихме заедно. Не го биваше много в тези работи. Нищо не постла както трябва. Но на мен ми беше все едно. И прав можех да заспя, толкова бях уморен.

— А как върви любовта?

— Много добре. — Ужасен събеседник бях, но съвсем не ми беше до разговор.

— Как е Сали? — Той познаваше Сали Хейз. Бях го запознал с нея.

— Добре е. Днес имах среща с нея. — Братче, струваше ми се, че двайсет години са изминали от тази среща. — Вече не се разбираме много.

— Страшно хубаво момиче. Ами какво стана с онова другото момиче? Дето ми разказа за него, от Мейн?

— О, Джейн Галагър ли? И тя е добре. Сигурно ще й звънна утре.

Вече бяхме привършили с постилането на кушетката.

— Разположи се сега — каза мистър Антолини. — Дявол знае къде ще денеш тези твои дълги крака.

— Няма нищо. Свикнал съм с къси кревати — казах аз. — Много ви благодаря, сър. Вие с мисис Антолини наистина ми спасихте живота тази вечер.

— Нали знаеш къде е банята? Ако искаш нещо, просто повикай. Аз ще поседя малко в кухнята. Ще ти пречи ли светлината?

— Ни най-малко. Много благодаря.

— Добре тогава. Лека нощ, красавецо.

— Лека нощ, сър. Много ви благодаря.

Той отиде в кухнята, а аз влязох в банята да се съблека и приготвя за спане. Не можех да си измия зъбите, защото нямах четка за зъби. И пижама нямах, а мистър Антолини не се сети да ми даде неговата. И така, върнах се в гостната, загасих малката лампа до кушетката и се мушнах под завивките само по къси гащета. Кушетката беше твърде къса за мене, но можех да заспя и прав, без да ми мигне окото. Лежах буден само няколко секунди и размишлявах за нещата, които мистър Антолини ми говори. За умствените възможности и прочие. Наистина мистър Антолини е доста умен човек. Но проклетите ми очи се затваряха и аз заспах.

И тогава се случи нещо. Никак не ми се ще да говоря за това.

Изведнъж се събудих. Не зная нито колко беше часът, нито нищо, зная само, че се събудих. Усетих нещо на главата си, нечия ръка. Братче, адски се изплаших. И то чия ръка? На мистър Антолини. Той седеше в тъмното на пода до кушетката и ту ме галеше, ту ме потупваше по главата. Братче, подскочих до небето.

— Какво правите? — извиках аз.

— Нищо! Просто седя и се възхищавам на…

— Но какво правите, кажете? — запитах повторно. Просто не знаех какво да кажа, дявол да го вземе — искам да кажа, адски бях объркан.

— Не можеш ли да говориш по-тихо? Аз просто си седя тук…

— Трябва да вървя — казах. Братче, колко бях нервен! Започнах да си обувам панталоните в тъмното. Едва успях да ги обуя, така дяволски нервен бях. В училищата съм срещал повече извратени типове от всеки друг и все пред мене ще си правят извратеностите.

Къде трябва да вървиш? — попита мистър Антолини. Мъчеше се да се държи съвсем непринудено и спокойно, но всъщност никак не беше спокоен. Честна дума.

— Оставих куфарите си на гарата. Мисля, че ще сторя най-добре да отида да си ги взема. Всичките ми неща са в тях.

— Можеш да ги вземеш и утре сутрин. Сега си легни. И аз ще си легна. Какво ти е?

— Нищо не ми е, само че всичките ми пари и неща са в един от куфарите. Ще се върна пак. Ще взема такси и ще се върна веднага — казах аз. Братче, как се препънах в тъмното! — Работата е, че те не са мои, парите де. На майка ми са и аз…

— Не ставай смешен, Холдън. Лягай да спиш. И аз ще си легна. Нищо няма да им стане на парите до утре…

— Не, не, шегата настрана. Трябва да си вървя, честно слово. — Вече бях почти облечен, само че не можех да си намеря връзката. Не можех да си спомня къде съм сложил тази идиотска връзка. Тогава си облякох сакото без нея.

Мистър Антолини вече беше седнал в голямото кресло, по-настрана от мене, и ме наблюдаваше. Беше тъмно и аз не го виждах много добре, но знаех, че ме наблюдава. И продължаваше да се налива. Виждах, че държи в ръка вярната си чаша.

— Ти си много, много странно момче.

— Известно ми е — казах аз.

Дори не се огледах много из стаята за връзката си. Така си и тръгнах без нея.

— Сбогом, сър — казах аз. — Шегата настрана, много ви благодаря.

Той вървя подире ми до вратата и като повиках асансьора, мистър Антолини остана да стои на прага. И само повтаряше, че съм „много, много странно момче“. Странен! Има много здраве! И остана да чака на прага, докато дойде този проклет асансьор. Дявол да го вземе, никога в живота си не бях чакал така дълго асансьор. Кълна ви се.

Не знаех какво да говоря, докато чаках асансьора, но мистър Антолини още стърчеше на прага, затова казах:

— Ще започна да чета някои хубави книги. Честна дума. — Все трябваше да кажа нещо, каквото и да е. Страшно беше неудобно.

— Прибери си куфарите и тичай право тук. Ще оставя вратата отключена.

— Много благодаря — казах аз. — Довиждане.

Асансьорът най-после дойде. Взех го и се спуснах надолу. Братче, как ме тресеше! Цял се бях изпотил. Натъкна ли се на такива извратености, започвам да се потя като идиот. А подобни случки съм имал барем двайсетина пъти, откакто бях малък. Просто не мога да понасям това.

Бележки

[1] Името на щата Бъфало значи „бизон“.