Реймънд Фийст
Гневът на демонския крал (9) (Разказ за лудия бог)

5.
Елвандар

Томас седеше неподвижно.

Крал Червено дърво, Ейрон Еаранорн на езика на елфите, заговори:

— В годините, след като напуснахме Северните земи за завръщането, ние се постарахме да разберем своите братовчеди. — Водачът на гламредел, „лудите“ елфи, оставени да се грижат сами за себе си в Северните земи преди векове, прикова с твърдия си поглед кралица Агларана. — Кланяме се на вас като владетел тук, господарке — замахна широко с дясната си ръка, — в Елвандар. Но вие не властвате над нас.

Томас погледна жена си. Владетелката на елфите на Елвандар се усмихна мило на воина, който властваше заедно с нея почти толкова години, колкото тя бе царувала над долините на елфите.

— Еаранорн — възрази тя, — онези, които предпочетоха да дойдат в Елвандар по призива на древната кръв или като гости, са свободни да напуснат по всяко време. Само онези, които предпочетат да останат тук по своя воля, са подчинени на нашата власт.

Бившият крал се попипа по брадичката.

— Това е спорът значи. Хм.

Огледа събралите се в Кралския съвет елфи. Татар, старшият съветник; Томас, получовекът, пълководецът и принц-консортът. Акайла, водачът на елдарите, които бяха останали в света на Келеуан, докато не ги бе открил човекът магьосник Пъг; и другите, в това число Пъг и сегашната му спътничка Миранда. След дълго мълчание старият крал запита:

— Къде бихме могли да отидем? Да се върнем при нашите не толкова щедри братовчеди ли?

Томас погледна Пъг, своя приятел от детинство, брат и съюзник във Войната на разлома, и неговите очи му разкриха, че и той знае отговора: тези „диви“ елфи нямаха къде да отидат.

Томас погледна и към Акайла, чиито познания и духовна сила не преставаха да изумяват Пъг, и вдигна пръст толкова лекичко, че магьосникът едва го забеляза. Акайла сведе глава едва-едва. Кралицата му отвърна с почти недоловимо кимване.

— Защо изобщо трябва да отивате някъде? — попита водачът на елдар, онези древни елфи, които стояха най-близо до Господарите на драконите и които все още пазеха своите древни знания и науки. — Та вие намерихте своите изгубени родственици след векове на самота и никой не се стреми да ви зароби, но ето, че се сърдите за нищо. Мога ли да попитам защо?

Червено дърво отрони тежка въздишка.

— Стар съм аз… — При тези думи Татар, Акайла и още неколцина се засмяха, не злонамерено, а искрено развеселени. — Добре де, аз съм едва на триста и седемдесет лета, докато някои тук са на два пъти повече, ала истината е, че лесът Еддер в Северните земи е сурово място, гъмжи от врагове, а храната е оскъдна. Тук, сред изобилието на Елвандар, трудно ще го разберете. — Той потръпна, сякаш споменът за Еддер го смрази. — Нямахме си тъкачи на заклинания и изцеряващо чародейство. Тук дори една сериозна рана заздравява само с отдих и храна; там най-невинното загнояване може да порази воина също като вража стрела. — Стисна юмрук и викна гневно: — Погребах жена си и синовете си. Според опита на моя народ аз наистина съм много стар.

— И многословен също така — прошепна Миранда на Пъг и потисна прозявката си. Пъг кимна — и той, както Миранда и другите, беше слушал много пъти приказките за битките на Червено дърво и за загубите му.

Калин, по-големият син на Агларана и наследник на трона, заговори:

— Мисля, че през последните тридесет години показахме своята добронамереност, кралю Червено дърво. И скърбим за вашите загуби… — Останалите от съвета закимаха в съгласие. — Но тук, завърнал се сред своята раса, вашият народ има най-добрата възможност да процъфти и да преуспее. По време на Войната на разлома и Голямото въстание ние загубихме мнозина, които сега почиват на Островите на блажените, но все пак спечелихме с това, че вие намерихте пътя дотук. В крайна сметка облагодетелствана е цялата раса на елфите.

Червено дърво се съгласи.

— Премислял съм възможния избор на моя народ. — И продължи с някаква нотка на гордост. — Синове нямам. — Погледна Калин и добави: — Трябва ми наследник.

Един млад воин от гламредел пристъпи от едната страна на краля с вързоп, увит с кожа, и развърза връзките му.

— Това е знакът на моя ранг — рече Червено дърво и разви вързопа. Целият съвет се изненада. Сред кожите лежеше колан с удивителна красота: копринени нишки — Пъг прецени, че са нещо много по-необичайно от проста коприна — и скъпоценни камъни с ослепителна яркост, вшити в неустоимо прелестни шарки.

— Ейсл-Хнат! — провъзгласи Червено дърво.

Пъг пренастрои възприятията си, огледа колана и прошепна на Миранда:

— Тази вещ е заредена със сила.

— Нима? — отвърна тя.

Пъг я изгледа и забеляза усмивката й — тя се мъчеше да не му се изсмее открито. Той за кой ли път си помисли, че силата и познанията й далеч надвишават онова, което разкрива.

Акайла стана от пейката от сплетени клони и пристъпи към Червено дърво.

— Може ли?

Червено дърво му подаде колана.

Акайла го огледа подробно, после се обърна към Татар.

— Това е велика и чудодейна магия. Ти знаеше ли, че е тук?

Татар, стареят сред Тъкачите на заклинания на кралицата, поклати глава и отвърна малко раздразнено:

— Не. А ти?

Акайла се засмя, както често се беше смял, докато учеше Пъг през годината, в която магьосникът бе живял с елдарите в Елвардейн, близначния лес на Елвандар, магически скрит под ледената шапка на Келеуан. В този смях нямаше нито капка насмешка, но имаше ирония.

— Това е положението — каза Акайла, обърна се отново към Червено дърво и владетелят на гламредел му кимна. Акайла отиде при Татар в кръга на кралицата и му подаде колана. Макар Акайла да беше неоспоримият водач и по възраст, и по знание сред съветниците на кралицата, той все пак бе пришълец и Татар си оставаше най-старшият съветник на Агларана.

Когато Татар взе колана и се обърна да го поднесе на Калин, Червено дърво заговори:

— Този колан се носи на висшия съвет и се предава от краля на неговия син. Както онзи, що беше мой баща, ми даде колана, за да означи с него положението ми на наследник, така и аз го връчвам на теб, принц Калин.

Принцът на елфите сведе глава и пое колана. Допря го до челото си и каза:

— Вашето благородство е неописуемо. Приемам с покорство щедростта ви.

Агларана се изправи и каза:

— Нашият народ отново е единен. — Обърна се към Червено дърво. — А вие сте истински Ейрон Еаранорн. — И сведе глава пред него. Зад него се появи един елф с нов халат и по повеля на кралицата го заметна върху снаряжението и кожите, които Червено дърво носеше по обичая на своя народ. — Ще удостоите нашия съвет, ако приемете място в него.

— За мен е чест — рече старият крал.

Акайла стана и настани Червено дърво между Татар и себе си.

Пъг се усмихна и намигна на Миранда. Като бе поставил гламредела над себе си и над съвета, но все пак след Татар, мъдрият водач на елдарите бе предотвратил години на възможно недоволство от страна на гламредел. Червено дърво щеше да е вторият единствено след Татар в дворцовия съвет.

Миранда кимна на Пъг да се отдалечат и след като се озоваха на безопасно разстояние, за да не може да ги чуят, попита:

— Колко още ще продължи всичко това?

Пъг сви рамене.

— Народът на Червено дърво дойде тук преди около трийсет години, двайсетина години след като Галайн и Арута се натъкнаха на него след падането на Арменгар.

— Значи спорят кой да е начело цели трийсет години? — попита с удивление Миранда.

— Не спорят — каза появилият се зад тях Томас. — Обсъждат. Елате с мен.

Отведе ги на едно уединено място, заслонено от съвета на кралицата с хитроумно преплетени клонки. От друга страна, оттук можеше да се гледа дървесният град Елвандар.

— Възможно ли е човек да свикне с това? — възкликна Пъг. Вгледа се в приятеля си и отново долови далечното ехо от някогашния си брат под сурово изсечените, нечовешки черти на високия воин.

Облечен в официалния си халат, Томас излъчваше сила и власт. Светлосините му очи, почти безцветни, се взираха в Елвандар.

— Да — промълви той. — Но красотата му не престава да ме вълнува.

— Никое живо същество не може да не го усети.

Беше вечер и Елвандар бе засиял от стотиците огньове — някои долу по земята, а други на площадките, издигнати сред клоните на дърветата. Из цялото горско селище бяха запалени сияещи фенери, но вместо с грубоватия жълт пламък на градските лампи те светеха с по-мека, синкавобяла светлина, която можеше да се види само тук. Самите дървета също така светеха — клоните им бяха осветени с меко сияние, леко синкаво или като зеленикава мъгла, сякаш листата фосфоресцираха.

Томас се обърна — обшитият му със златни нишки халат леко просветна — и каза:

— Време ли е да си слагам бронята, приятелю?

— Скоро, опасявам се — каза Пъг.

Томас промълви умислено:

— Когато спечелихме победата в Сетанон, се надявах, че сме приключили с тази история.

Пъг кимна.

— И аз се надявах. Но и двамата знаехме, че рано или късно пантатийците отново ще дойдат за Камъка на живота. — Намръщи се, сякаш се канеше да добави нещо, но го премълча. — Докато твоят меч стои забит в камъка и докато валхеру не са изчезнали окончателно, ние просто печелим време.

Томас не отговори. Продължаваше да се взира през плетеницата от клони към величественото сияние на Елвандар.

— Зная — най-после отрони той. — Ще дойде време, когато ще се наложи да извадя меча и да довърша онова, което започнахме тогава. — Беше изслушал с интерес разказа на Миранда за онова, което бе открила на южния континент. Татар, Акайла и другите я бяха разпитвали многократно през месеците, откакто бе дошла, изтръгвайки и най-малките подробности, които беше забравила. В много случаи нишката на търпението на Миранда беше на път да изтънее и да се скъса, но дълголетните елфи търпеливо и настойчиво водеха проучванията си.

Чуха се гласове, показващи че Агларана и нейните съветници идват, и кралицата, следвана от Татар, Акайла, Червено дърво и Калин, влязоха.

Миранда и Пъг сведоха глави, но кралицата каза:

— Дворцовият съвет приключи, приятели. Тук сме, за да обсъдим без официалности някои важни неща.

— Слава на боговете — каза Миранда.

Червено дърво се навъси.

— Запознатостта ми с вашата раса е ограничена. Но тази припряност, която наблюдавам у вас, човеците… ми е напълно непонятна.

— Припряност!? — възкликна Миранда, без да крие удивлението си.

— Ние се разправяме с тези пантатийци вече четиридесет години, Червено дърво — каза Пъг.

Старият елф взе предложения му бокал с вино и рече:

— Е, в такъв случай би трябвало да имате известна представа за врага.

Пъг изведнъж разбра, че старият елф се шегува, и се ухили.

— Напомняте ми за Мартин Дълголъкия.

Червено дърво се усмихна и годините се стопиха от лицето му.

— Виж, този човек го харесвам.

— Впрочем, къде е Мартин? — попита Томас.

— Тук съм — чу се гласът на бившия херцог на Крудий, който тъкмо се изкачваше по стълбата. — Не съм вече толкова пъргав като навремето.

— Но все още си доста добър с лъка, Мартин — каза Червено дърво. И добави: — Като за човек.

Мартин беше най-старият човек, когото Червено дърво можеше да нарече свой приятел. Вече деветдесетгодишен, Мартин приличаше на мъж на шестдесет. Силните му рамене и гърди все още бяха широки, макар ръцете и краката му вече да изглеждаха по-тънки, отколкото ги помнеше Пъг. Кожата му бе изсушена от слънцето и набръчкана, а косата му беше съвсем побеляла. Но очите му все още бяха будни и Пъг разбираше, че Мартин, след месеците, които бе преживял в Елвандар, си е съвсем с всичкия. У него нямаше и намек за треперене или старческо слабоумие. Макар да не го беше подмладило, вълшебството на Елвандар все пак го поддържаше жизнен.

Мартин кимна на Миранда и се засмя.

— Познавам едел — рече той, използвайки думата на елфите за самите тях — още от бебе. Хуморът им често е неуловим за хората.

— Както и представата им за „припряност“ — каза Миранда и погледна Пъг. — Вече близо година, че ако не и повече, все ни казвате, че трябвало да се заловим с това или с онова… и най-вече: „Трябва да намерим Макрос Черния“… но ви гледам, че си седите тука и не правите нищо.

Очите на Пъг леко се присвиха. Знаеше, че Миранда е много по-стара, отколкото изглежда, навярно може би по-стара от неговите седемдесет и няколко години, но тя твърде често проявяваше нетърпеливост, която го изумяваше.

— Онова, което Макрос ми остави в наследство, включваше много неща — каза той. — Библиотеката си, коментарите си, и в някаква степен силата си — но нищо не може да замени неговия опит. Ако някой може да ни помогне да разкрием загадката кой точно се крие зад онова, което ни заплашва, това е той. — Пъг се вгледа в очите й. — Не мога да се отърва от чувството, че някъде дълбоко зад онова, което всички видяхме, се таи нова загадка, много по-голяма и опасна от всичко, което вече сме изпитали. — После тонът му поомекна и той добави със закачливо-назидателен глас: — И съм склонен да очаквам от теб, повече от всеки друг, да си даваш сметка, че когато някой е в привиден покой, то този някой най-вероятно е съсредоточил цялата си мисъл върху текущите проблеми.

Миранда въздъхна.

— Ох, знам, знам, но се чувствам като кон, стоял твърде дълго вързан. Просто трябва да направя нещо!

Пъг се обърна към Томас.

— Ето ни го големия проблем, нали?

Томас кимна, после се обърна към най-старите и най-мъдрите в Съвета на Елвандар и попита:

— Какво трябва да се направи?

— Някога ти намери Макрос, като ме заведе в Покоите на Смъртта — каза Пъг. — Дали ще е от полза да се върнем там?

Томас поклати глава.

— Не мисля. А ти?

Пъг сви рамене.

— И аз. Освен това не съм сигурен какво бих могъл да кажа, когато отново се изправим пред Лимс-Крагма. Сега знам повече, отколкото тогава, но за естеството на боговете и за онези, другите, които им служат, все още съм пълен невежа. Не, в царството на мъртвите само ще си загубим времето.

— Онези същества не са лесни за разбиране от тия, които живеят в смъртни отрязъци — каза Акайла. — Но бъди така добър да задоволиш любопитството ми, Пъг: защо би било губене на време да търсите въпросното лице в Покоите на Смъртта?

— Всъщност не знам — каза Пъг. — Някакво предчувствие, нищо повече. Просто съм сигурен, че Макрос е жив. — После им описа как, когато бяха търсили последния път Черния чародей, Гатис — майордомът тогава на Макрос, а сега вече на Пъг, на Острова на чародея — им бе изтъкнал, че между тях има връзка и че ако Макрос е мъртъв, Гатис по някакъв начин щял да го разбере. Завърши разказа си с думите: — Няколко пъти през последните години ме е спохождало чувството, че Макрос не само е жив, а…

Миранда вече изглеждаше много раздразнена.

— А какво?

Пъг сви рамене.

— А че е някак си наблизо.

Тя въздъхна с досада.

— Не би ме изненадало.

Мартин се усмихна развеселено и попита:

— Защо?

Миранда погледна към окъпания в призрачни светлини Елвандар и каза:

— Защото опитът ми показва, че повечето от тези „легендарни“ индивиди в края на краищата се оказват поредният добре построен фалшификат, предназначен да убеди всички нас в тяхната „значимост“.

Агларана отпи от виното си и седна до Томас на една дълга пейка до перилото.

— Защо си толкова ядосана, Миранда?

Миранда сведе поглед за миг; когато отново вдигна очи и погледна кралицата на елфите, беше съвсем спокойна.

— Простете ми сприхавостта, владетелко. На нас в Кеш често ни се налага да се борим с примери на външна показност, на ранг или присъствие в двора, които нямат нищо общо с истинските стойности и качества. Мнозина израстват високо само поради произхода си, докато други, много по-способни хора, така и не достигат до значимост и животът им преминава в нищожен труд. И въпреки това тези „велики“ благородници нямат чувството, че са получили високия си ранг само заради случайното си раждане. — Красивото й лице се набръчка. — Въобразяват си, че фактът, че майките им са, каквито са, е достатъчно доказателство за божието благоволение. При моята… биография… ми се е налагало твърде често да се сблъсквам с подобни хора. Точно затова… точно затова не мога да понасям такива като тях.

— Е — каза Томас, — Макрос наистина сам построи легендата за себе си, за да се опази от натрапници, това го признавам, но като човек, който неведнъж е стоял до него, мога да свидетелствам, че легендата му е само една бледа сянка на истинската му мощ. Навремето той се изправи срещу дузина цурански Велики в същия този лес и макар вълшебството на нашите тъкачи да ни подпомогна в борбата срещу чародеите от чуждия свят, той се възправи сам, унищожи магиите им и ги накара да побегнат презглава към своя свят. Той е единственият сред хората, комуто не бих посмял да се противопоставя. Силата му е наистина изумителна.

Пъг кимна и каза:

— Точно затова трябва да го намерим.

— Но откъде да започнем? — попита Миранда. — От коридора?

— Едва ли — каза Пъг. — Твърде много хора искат да пробутат информация кой точно живее в Коридора на световете. — И добави сухо: — А тя съвсем не е точна. — Седна срещу кралицата на елфите и продължи: — Мисля, че бихме могли да отидем във Вечния град и да разпитаме Господаря на ужасите, когото затворихме там.

Томас сви рамене.

— Съмнявам се, че той ще знае много повече от онова, което вече сме разкрили. Той беше само инструмент.

— Замисляли ли сте се да не би този чародей да се намира тук, на Мидкемия? — обади се Акайла.

— Защо? — попита Мартин.

— Ами, това „предчувствие“ на Пъг — каза елдарът. — То е нещо, което аз лично не бих пренебрегнал с лекота. Често подобни предчувствия са предупреждения на собствените ни умове за неща, които не сме доловили съзнателно.

— Така е — рече Червено дърво и отхапа от една червена ябълка. — В пущинаците трябва да се разчита на инстинкта, инак ловецът няма да се върне с храна за семейството си, а воинът ще остане на бойното поле. — Погледна Пъг и добави: — Къде най-вече усещаш присъствието на Макрос?

— Колкото и да е странно — каза Пъг, — в Звезден пристан.

— Но защо не ми каза? — възкликна с укор Миранда.

Пъг се усмихна.

— Отвличаха ме други неща.

Миранда събра достатъчно благоприличие, за да се изчерви.

— Все пак можеше да ми го кажеш.

Пъг сви рамене.

— Не ти казах, защото прецених, че това произлиза от факта, че най-важните му ръкописи се съхраняват в кулата ми. Често имам чувството, че той наднича иззад рамото ми, когато ги чета.

— Остава също така открит въпросът с онзи артефакт, донесен от източния континент — каза Татар.

— Тъкачите чувстват, че в него има нещо чуждо — каза Агларана.

— Абсолютно — каза Томас. — И то е не само пантатийското присъствие. В него има нещо, което е чуждо дори за валхеру.

— Има нещо, което не разбирам — каза Мартин.

— Какво, приятелю? — попита го Калин.

— Във всички тези неща, още от първия цурански кораб, който се разби на брега на Крудий, та до падането на Сетанон, никой не е задал един важен въпрос.

— И той е? — попита Акайла.

— Защо всички тези заговори, всички тези замисли включват толкова хаос и разрушения?

— Това е в природата на валхеру — каза Томас.

— Но ние не сме се изправяли срещу Господарите на драконите — каза Мартин. — Ние се борихме само с пантатийците, както и с другите, които им служеха или бяха подлъгани от тях.

— Мисля, че видяхме достатъчни доказателства за природата на пантатийците — възрази Пъг.

— Не ме разбираш — каза Мартин. — Искам да кажа, че във всичко това много неща са без очевиден мотив. С годините разбрахме някои неща, например защо и как пантатийците действат по начина, по който действат, но не знаем защо се държат точно по този начин.

— Сигурно нещо ми се изплъзва, но продължавам да не те разбирам — каза Пъг.

— Защото не внимаваш — каза Миранда и се обърна към Мартин. — Кажи какво имаш предвид?

Старият лъкометец се обърна към Татар, Акайла и Червено дърво и каза:

— Поправете ме, ако кажа нещо погрешно. — А на Пъг и Томас рече: — Вие имате сили, които са невъобразими за мен, но повечето си живот съм преживял тук, в Запада, и се обзалагам, че познавам древната мъдрост на едел не по-зле от всеки друг човек.

— По-добре от всеки човек — поправи го Татар.

— В древното знание на еледел — продължи Мартин — има някои неща за Древните. — Обърна се към кралицата. — Впрочем, превелика владетелко, защо се предпочита този израз?

Кралицата се замисли за миг, после отвърна:

— Някога се е вярвало, че използването на името „валхеру“ може да привлече вниманието им.

— Суеверие — възкликна Миранда.

Мартин погледна Томас и повтори:

— Суеверие?

— Повечето от спомените, които са ми дадени за древните времена, са замъглени, а дори онези, които си спомням ясно, принадлежат на друго същество — каза Томас. — Много неща споделяме, но и много неща остават непознати. Някога на елдарите е била дадена сила да ни призоват, като изрекат имената ни на глас. Оттам може би произлиза това вярване.

Мартин по-добре от всеки освен Пъг разбираше странната двойственост на Томас. Той беше познавал този сегашен получовек, полунещо друго, още когато Томас и Пъг бяха момчета в замъка Крудий, пред очите му тайнствените мистични доспехи на отдавна мъртвия Господар на драконите Ашен-Шугар бяха превърнали Томас в това, което бе той сега — нито изцяло човек, нито Господар на драконите, а по нещо и от двете.

— Акайла? — попита Томас.

Старият елф кимна.

— Легендите го потвърждават. Ние, които сме били първите сред робите на валхеру, сме били способни да контактуваме с тях. От това може би се е породила практиката никога да не се изричат имената им на глас.

— Какво имаш предвид все пак? — попита Миранда Мартин.

Той сви рамене.

— Не съм сигурен, но ми се струва, че правим твърде много допускания и ако някое от тях се окаже погрешно, рискуваме всичко, като съставяме плановете си на основата на погрешни заключения. — Той се вгледа в Миранда. — Ти се върна от земята в другия край на света с артефакти, явно създадени от Древните, но ето, че Пъг и Калис твърдят, че те са „зацапани“, че не са това, което изглеждат.

Акайла отново кимна.

— Да, не са чисти. Знаем достатъчно за някогашните си господари, за да забележим, че тези предмети са докосвани от друга ръка.

— Но все пак ви пеят? — подхвърли Пъг.

— Да, те до голяма степен са на валхеру — вметна Агларана.

— Е, коя тогава е тази друга ръка? — попита Мартин.

— Третият играч — отвърна Пъг. И добави, като погледна Миранда. — Демонът… мисля, че това има предвид.

Мартин кимна.

— Да, така мисля. Ами ако пантатийците не са инструменти на Древните, а по-скоро са инструменти на тези демони?

— Това би обяснило някои нещица — каза Томас.

— Например? — попита Червено дърво и отпи от виното си.

— Ужасите например — каза Пъг.

— Какво имаш предвид? — попита Акайла.

— Те не биха могли да са съюзници на моите събратя — каза Томас. Използваше думата „събратя“ за валхеру, когато си мислеше, че го приемат като един от тях.

— А още по-малко техен инструмент — добави Акайла. — Цялата древна мъдрост, предавана от поколения при елдарите, сочи, че Ужасите са били съперници на валхеру в случаите, когато пътищата им са се пресичали.

— Все пак защо навремето не помислихме за тази странност? — попита Пъг.

— Защото бяхме малко заети — усмихна се Томас.

Челото на Пъг се набръчка.

— А Войната на разлома? — поклати закачливо глава Томас и се засмя.

Пъг също се усмихна.

— Разбирам какво искаш да кажеш, но това, което искам да кажа, е защо ти не помисли за това преди?

Този път бе ред на Томас да се смути.

— Не знам. Просто допуснах, че присъствието на Господаря на ужасите във Вечния град и на Властелина на ужасите в Сетанон са част от усилията на валхеру да ни отвлекат. Допусках, че пантатийците някак са се свързали с тези същества…

— Ти имаш спомени, известно познание и огромна сила, Томас, но ти липсва опит — прекъсна го Акайла. — Нямаш още и сто години, а носиш в себе си сили, които не се трупат за пет пъти по-дълъг срок. — Огледа всички. — Та ние сме само дечица, когато говорим за валхеру и за Властелините на ужасите. Само предполагаме, когато правим опит да ги разберем или да схванем техните цели.

— Съгласен съм, но все пак трябва да се опитваме, защото има неща, които просто не можем да допуснем да се стоварят върху нас — каза Пъг. — Трябва да разберем целта на онези, които се стремят да вземат Камъка на живота и да унищожат всички ни.

— Което отново ни връща към същото — каза Миранда. — Че знаем съвсем малко и че трябва да намерим Макрос Черния. А ти все още не си измислил откъде да почнем търсенето.

— Не знам — съкрушено каза Пъг.

— Може би трябва да престанете да търсите място и да започнете да търсите личност — каза Акайла.

— Тоест? — попита озадачено Пъг.

— Ти спомена за някакво чувство, че Макрос е близо. Може би е време да се съсредоточиш тъкмо върху това чувство, да потърсиш присъствието и да оставиш то да те отведе при него.

— Не знам как да го направя.

— Ти учи при мен за малко, Пъг, но има още много неща, на които трябва да те научим. Позволи ми да дам някои указания на теб и Миранда.

Пъг погледна приятелката си и тя кимна.

— Трябва ли да дойда и аз? — попита Томас.

Акайла погледна военния вожд на Елвандар и поклати глава.

— Сам ще разбереш кога трябва да тръгнеш, Томас.

После каза на свитата на кралицата:

— Ще трябва да се оттеглим на поляната за съзерцание. Татар, ще приема с благодарност помощта ти.

Старият съветник се поклони на кралицата и каза:

— С ваше позволение, господарке?

Тя кимна и четиримата заслизаха под клонестите беседки и жилища на елфския град и накрая стъпиха на земята, където ярко горяха вечерните огньове.

Отдалечиха се мълчаливо от сърцето на Елвандар и излязоха на тиха полянка. Тук Томас и Агларана бяха положили клетвите си; тук се извършваха само най-важните за елфите церемонии.

— За нас е висока чест — каза Пъг.

— Необходимо е — отвърна Акайла. — Тук нашата магика е най-силна, а подозирам, че ще ни е нужна, за да осигурим оцеляването ви.

— Какво предлагаш?

— Томас ми е говорил за вашите предишни странствания до Залите на мъртвите. Макар възгледите ни за вселената и нейния ред да са различни, ние разбираме вашата човешка представа достатъчно, за да знаем, че само грубата сила на Томас ви е помогнала да оцелеете в онова пътуване.

— Когато се събудих, дробовете ми горяха и имах чувството, че съм премръзнал до кости — каза Пъг.

— Не можеш да влезеш приживе в селенията на смъртта — каза Акайла. — Освен ако не си се подготвил усърдно.

— В залите на Лимс-Крагма ли ще трябва да се върнем? — попита Пъг.

— Може би — каза Акайла. — Затова дойдохме точно тук. Времето тече различно в различните селения, това поне помним от странстванията на нашия Господар през измеренията. Може да те няма с часове, а да преживееш години. Да те няма с месеци, а да преживееш минути. Няма как да разберем кое ще се окаже вярно. Колкото и дълго да продължи, ще трябва за известно време да изоставите телата си. Двамата с Татар ще се погрижим те да са готови да ви приемат, когато се върнете. Ще ви пазим живи.

— Много ще сме ви благодарни — каза Миранда.

Пъг я погледна, улови съмнението, изписано на лицето й, и каза:

— Не е нужно да идваш.

— Трябва — каза тя. — Ще разбереш защо.

— Кога?

— Скоро, струва ми се — отвърна тя.

— Какво трябва да направим? — попита Пъг Акайла.

— Легнете — отвърна той.

Те го послушаха и той каза:

— Първо, трябва да запомните какво ви казах за това как тече времето. Това е важно, защото трябва да бързате, докато сте в духовна форма. Ако се забавите макар само за час, тук на Мидкемия може да изминат месеци, а не знаем с каква бързина се приближава врагът. Второ, вашите тела ще следват духовете ви. Когато се завърнете, може да не се озовете тук. Ако всичко мине както се надяваме, ще пристигнете там, където е необходимо, а ние с Татар ще разберем, че сте успели, защото вие или ще се събудите тук, или телата ви ще изчезнат от погледите ни. И последно, ние не можем да ви помогнем при завръщането. Това е нещо, което ще трябва да постигнете със собствените си умения. Ние ще разберем дали сте се провалили само ако въпреки усилията ни телата ви умрат. С нашето изкуство можем да постигнем само това.

— А сега затворете очи и се опитайте да заспите — продължи той. — Ще ви споходят видения. Отначало ще са като сънища, но с всеки следващ миг ще стават все по-реални. Когато ви призова, станете.

Пъг и Миранда затвориха очи. Пъг чу гласа на Акайла, който започна да реди чародейното си слово. Имаше нещо познато в думите, но той не можеше да ги разбере. Беше все едно, че чува думите на забравена песен.

Скоро засънува Елвандар. Виждаше смътното сияние на напоените с вълшебство дървета над себе си, все едно че очите му бяха отворени. Но те се явяваха пред него като ярко просветващи цветове, сини и зелени, златни и бели, червени и оранжеви, а небето беше черно като най-тъмната пещера.

Пъг се „взря“ дълбоко в тази пустош и скоро различи цветни петънца, които започнаха да изплуват от непрогледния мрак. Времето мина неусетно и той видя звездни духове, танцуващи в небесата. Странно, някакъв далечен и пронизителен звук се вряза в съзнанието му, също така познат и едновременно непознаваем.

Времето продължи да тече, а Пъг потъна в усещания, каквито не бе изпитвал. Пред него се беше разтворила тъканта на вселената, не външните форми, нито дори илюзиите за материя и време, а самата тъкан на реалността. За миг се зачуди дали това не е „веществото“, за което говореше Накор, първоосновата на всичко съществуващо.

Умът му започна да се рее, да странства и той откри, че може по своя воля да се премества от едно място на друго. Но в същото време усещаше как лежи на поляната. Нещо в тялото му се бе променило и той усещаше как през него текат чужди сили.

Не се беше чувствал толкова силно свързан със света от онзи път, когато се качи на Кулата на изпитанието на далечния свят Келеуан. Щом се сети за онази своя част от живота си, той се обърна и погледна „надолу“ към Мидкемия.

Плуваше на няколко мили над най-високите върхове на Кралството, а моретата и бреговите линии изглеждаха като на карта. Но вместо да са плоски и безжизнени, сушата и водата приличаха на живи същества, пулсиращи с енергия и красота.

Той промени сетивата си и видя всяка риба, плуваща в морето. „Досущ като бог!“ — каза си Пъг.

— Пъг. — Далечен зов, който едва не го накара да изгуби възприятието си.

— Намери Макрос — последва указанието. — И внимавай с времето!

Той се огледа, и ето, че всяко живо същество си имаше знак за енергия, нишка от жизнена сила, започваща от Сетанон, от Камъка на живота, който обвързваше в едно всички живи същества на Мидкемия. С времето някои от нишките изчезваха, защото съществата умираха, но от него изникваха нови нишки с новите раждания. Приличаше на изумруден фонтан от пулсираща енергия, на въплътен живот, и тази дивна красота отне дъха на Пъг.

Сред милиардите сияещи нишки той затърси само една, една, в която имаше нещо познато. Загуби представа за времето, не знаеше часове ли са минали, или години, но накрая зърна нещо познато.

„Чародеят!“ — помисли Пъг, щом различи пулсиращата от мощ линия. Колко силна и изключителна беше! Той се съсредоточи. Но беше странна — съществуваше на две места едновременно.

— Стани! — чу се команда и Пъг се надигна.

Видя Акайла и Татар, но те му се сториха чужди, същества от груба материя и ограничена енергия, докато той самият беше създание с многократно усилени сетива и безпределна мощ. Озърна се да потърси Миранда и я видя като същество с ослепителна красота.

Тя беше гола. Но без дори намек за пол. На мястото на гърдите и бедрата й, които му бяха познати като собственото му тяло, той виждаше само гладкост, безлика и без никакви отличими белези. Лицето й бе овал, с две горящи светлини там, където трябваше да са очите. Нос нямаше. Една тънка резка заместваше устата й и тя се раздвижи, но вместо да чуе гласа й, го докосна нейният ум.

„Пъг?“ — попита Миранда.

„Да“ — отвърна той.

„И аз ли изглеждам така странно като теб?“ — каза тя.

„Изглеждаш зашеметяващо“ — отвърна той.

Изведнъж се видя през нейните очи. Беше същото безлико същество като нея. Двамата бяха с еднакъв ръст и телата им съществуваха със сиянието на енергия, струяща отвътре. Никой от двамата нямаше нито коса, нито полови органи, нито зъби или нокти.

От много далечно разстояние чу гласа на Акайла.

— Това, което виждате, са вашите истински същности. Погледнете надолу.

Те го направиха и видяха собствените си тела да лежат на тревата като заспали.

— Сега побързайте — каза Акайла. — Последвайте нишката, която ви води към Макрос, защото колкото по-дълго сте извън телата си, толкова по-трудно ще ви е да се завърнете. Ние ще ви пазим живи и когато дойде време да се върнете, ще трябва само да го помислите. Вашите тела ще се появят там, където ще ви потрябват — повтори той. — Дано боговете ви опазят.

Пъг отговори:

„Разбираме.“

А на Миранда каза:

„Готова ли си?“

„Да — отговори тя. — Къде отиваме?“

С мисъл той й показа нишката и каза:

„Следваме ето това!“

„То къде ще ни отведе?“ — попита тя, а той посегна, „хвана“ „ръката“ й и я поведе по нишката.

„Нима не го усещаш? Ще ни отведе точно там, където трябваше да очаквам, че ще ни отведе. Води ни към Небесния град. Ще отидем в дома на самите богове!“