Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Войната на студенокръвните (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rage of a Demon King, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2011 г.)

Издание:

Реймънд Фийст. Войната на студенокръвните (том 2)

Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона

Американска

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“, 2009 г.

ИК „Бард“ ООД, 2009 г.

ISBN: 954-585-355-7

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Гневът на демонския крал от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Гневът на демонския крал
Rage of a Demon King
АвторРеймънд Фийст
Първо издание1997 г.
САЩ и Великобритания
Оригинален езиканглийски
Жанрфентъзи
Видроман
ПоредицаВойната на студенокръвните
ПредходнаВъзходът на търговеца принц
СледващаПарчета скършена корона
ISBNISBN 9545853506

Гневът на демонския крал (на английски: Rage of a Demon King) е третият роман от поредицата на Реймънд ФийстВойната на студенокръвните“. За пръв път романът е издаден през 1997 г.

Действието се развива след това в първите две книги от поредицата и описва дългоочакваното нападение на армиите, пристигащи в Островното кралство от континента Новиндус. Завръщат се Макрос Черния, Пъг и Томас и заедно с Миранда и Накор се подготвят да се изправят срещу магическите сили на противника. Защитата на град Крондор, която се подготвя от години, е замислена така че да нарани възможно най-много вражеските армии – близо 150 хиляди войници.

Оказва се че огромната армия всъщност е събрана, а сега подтиквана от демоните, а целта е да бъде достигнат град Сетанон.


24.
Даркмоор

Калис се взираше в лазурната гема.

Беше толкова погълнат от нея, че почти не забеляза появата на четири фигури в огромната зала на Оракула.

После погледна новопристигналите и видя баща си, в неговите бляскави доспехи от бяло и злато, застанал до Накор, Шо Пи и облечен в расо монах на Ишап.

— Татко — рече Калис и прегърна Томас. После се здрависа с Накор.

— А това е Доминик — каза Накор. — Той е абатът на Сарт. Реших, че ще е полезно да го взема с нас.

Калис кимна.

— Какво гледаше, когато дойдохме? — попита Томас.

— Виждам разни неща, татко — отвърна Калис.

— Трябва да поговорим — каза Томас, погледна другите и добави: — Но първо трябва да изразя почитта си.

Отиде до огромния, кротко полегнал дракон, спря до гигантската глава, докосна я нежно и промълви:

— Добра среща, стара приятелко. — После се обърна към най-старшия от нейните спътници и попита: — Тя добре ли е?

Старецът кимна.

— Тя сънува и в сънищата си преживява хиляди животи, споделя ги с душата, която ще се всели в това велико тяло след нея. — Махна към едно младо момче, което дойде и застана пред Томас. — Както правя аз с моя следовник.

Томас кимна.

— Най-древна от расите, пренесохме ви от една участ в друга.

— Има риск — каза старецът, — но има и цел. Това поне знаем.

Томас кимна и се върна при Калис и другите.

Доминик гледаше с ококорени очи.

— Никога не бих повярвал!

Накор се засмя.

— Каквото и да видя, никога не си въобразявам, че съм видял всичко. Вселената предлага безкрайни изненади.

— Как успяхте да дойдете всички заедно? — попита Калис.

— Дълга история — отвърна Накор, извади едно цуранско транспортно кълбо и каза: — Малко останаха от тези. Трябваше да взема повече.

Калис се усмихна.

— За съжаление, разломът към Келеуан е на Звезден пристан, а последния път, когато го видях, беше здраво в ръцете на Кеш.

— Не чак толкова здраво — ухили се Накор.

— Какво искаш да кажеш?

Накор сви рамене.

— Пъг ме помоли да измисля нещо и аз го направих.

— Какво? — попита Томас.

— Ще ти кажа, след като преживеем това изпитание и съдбата на Звезден пристан отново има значение.

— Калис, какво имаше предвид с това, че виждаш разни неща в гемата? — попита Томас.

Калис го погледна изненадано.

— Ти не ги ли виждаш?

Томас насочи вниманието си към Камъка на живота — артефакт, който познаваше по-добре от всяко друго живо същество на Мидкемия. Остави ума си да се отпусне и се вгледа в хладната зеленикава повърхност. След малко забеляза пулсираща светлина, смътна и недоловима, и отрони:

— Не виждам образи.

— Странно — каза Калис. — За мен те бяха съвсем ясни още в първите няколко мига.

— И какво виждаш? — попита Накор.

— Не знам дали мога да го обясня с думи. Но мисля, че виждам истинската история на света.

Накор седна на пода.

— О, това е много интересно. Моля те, кажи ми какво мислиш, че виждаш.

Калис също седна и се отпусна, сякаш за да събере мислите си.

Изведнъж се появиха Пъг и Миранда.

Томас поздрави радушно стария си приятел и Миранда и им махна също да седнат.

— Какво става? — попита Пъг.

— Калис се кани да ни разкаже какво вижда в Камъка на живота — каза Томас.

Калис погледна Миранда и Пъг и за миг задържа погледа си върху магьосника. После се усмихна.

— Радвам се, че отново ви виждам заедно.

Миранда отвърна на усмивката му и каза:

— И ние.

— Трябва да говоря за Камъка на живота — рече Калис.

Накор се обърна към Шо Пи и размаха пръст.

— Запомни всяка дума, ако искаш да продължиш да си мой ученик.

— Да, учителю.

Калис заговори:

— Камъкът на живота е Мидкемия, в най-чистата й форма, отражение на целия живот, който е бил, който е сега или ще бъде, от зората до края на времето.

Всички мълчаха. Калис обмисляше думите си.

— В началото не е имало нищо, а после се е появила вселената. Пъг и моят баща са свидетели на това сътворение, както съм чувал. — Той се усмихна на баща си. — Няколко пъти.

— Когато вселената се е родила, тя е притежавала съзнание, но по начин толкова невъобразим за нас, че ние не разполагаме с подходящи понятия, с които да разберем тази съзнателност — продължи той.

Накор се ухили.

— Като мравки, носещи храна в мравуняка си, докато на планината седи дракон. Мравките нямат понятие за дракона.

— Не е само това, но сравнението не е лошо — каза Калис.

— Това съзнание е нещо повече, отколкото всеки от нас — и всички заедно — можем да си въобразим. То е толкова огромно и толкова извън времето… — Калис замълча и добави: — Не мисля, че мога да кажа нещо повече за него. Когато Мидкемия се е оформила, е била дом на сили, на първични природни стихии. Макар и безмозъчни, те са били сили, които са градили и рушили.

— Ратхар и Митхар — каза Томас. — Слепите богове на Сътворението.

— Толкова подходящо име за тези сили, колкото всяко друго — съгласи се Накор.

Калис продължи:

— Тогава настъпило преподреждането на нещата. Породила се разумността и безумните същества станали целеустремени. Ние сме тези, които определяме боговете по начин, който изглежда смислен за нас, но те са нещо много повече от това. Редът на вселената е като скъпоценен камък с много стени и ние виждаме само една от тях, онази, която отразява съществуването на собствения ни свят.

— Значи е споделена с други светове? — попита Пъг.

— О, да — каза Калис. — С всички светове. Това е една от ключовите причини, поради която това, което правим тук, има дълбок отпечатък във всеки друг свят в космоса. То е първичната борба между онова, което означаваме с думата „добро“, и онова, което наричаме зло, и съществува във всяко кътче на сътворението.

Той огледа останалите в огромната пещера и рече:

— Бих могъл да говоря с часове, затова почакайте да извлека най-същественото, което мисля, че открих.

Помълча малко, след което продължи:

— Валхеру са били нещо много повече от просто първата раса, живяла на Мидкемия. Били са мост между безсмъртното и тленното. Били са първият експеримент, ако щете, на боговете.

— Експеримент? — учуди се Пъг. — Що за експеримент?

— Не знам — каза Калис. — Дори не мога да съм сигурен, че това, което казвам, е вярно. Просто чувствам, че е вярно.

— Вярно е — каза Накор.

Всички очи се извърнаха към дребния исаланец. Той се ухили.

— Просто изглежда логично.

— Кое изглежда логично? — попита Пъг.

— Питал ли се е някой освен мен защо мислим? — попита Накор.

Въпросът му дойде като гръм от ясно небе и всички се спогледаха слисани. Пъг се засмя.

— Не, напоследък не.

— Мислим, защото боговете са ни дарили със способността да схващаме — заяви Доминик.

Накор размаха пръст.

— Знаеш, че това е догма, и знаеш, че боговете са точно толкова творение на човечеството, колкото човечеството е творение на боговете.

— Какво искаш да кажеш? — обади се Пъг.

— Просто се чудех — каза Накор. — Мислех си за онази история, която ми разправи, когато ти и Томас отидохте да намерите Макрос и сте видели сътворяването на вселената.

— И? — попита Томас.

— Ами — почна Накор, — на мене ми се струва, че трябва да започнете отначало.

Пъг се втренчи в дребосъка и избухна в смях. След миг се смееха всички.

— Е — каза Накор, — хуморът е доказателство за интелигентност.

— Добре де, Накор — каза Миранда. — За какво говориш все пак?

— Че нещо е дало начало на всичко — каза той.

— Да — каза Доминик. — Имало е първичен тласък.

— Може ли да предположим, че е самосътворение? — попита Накор.

— Че Вселената просто един ден е решила да се събуди? — обади се Миранда.

Накор се замисли, после каза:

— Има нещо, което според мен никога не бива да забравяме: всичко, за което говорим, е ограничено от собствените ни възприятия, от нашата способност да разбираме, накратко — от самата ни природа.

— Вярно — съгласи се Пъг.

— Следователно, да кажем, че вселената един ден се е събудила, е може би едновременно най-подходящото и най-неточното определение — каза Накор.

— Подобен дебат е нещо обичайно за църковните събори — намеси се Доминик. — Упражненията по логика и вяра често се оказват безплодни.

— Но според мен тук ние разполагаме с нещо, с което са разполагали малцина от твоите братя, абате — каза Накор. — С очевидци на сътворението.

— Стига наистина да са видели точно това — каза Доминик.

— Аха — рече Накор и едва сдържа насмешката си. — Не можем да сме в сигурни в нищо, нали?

— „Какво е реалност?“ е обичаен въпрос на съборните разисквания, за които споменах — каза абатът.

— Реалност е онова, в което се блъскаме в тъмното — сухо каза Миранда.

Накор се засмя и рече:

— Ти разправяше за оная голяма топка, дето се пръснала и направила вселената, нали?

Пъг кимна.

— Е, ами ако всичко е било вътре в тази топка?

— Смятаме, че е било — каза Пъг.

— Е, тогава какво е било извън топката?

— Ние — бързо отвърна Пъг. — И Градината, и Вечният град.

— Но вие сте дошли от тази голяма топка — каза Накор, стана и закрачи, възбуден от това, че е на ръба на разбирането. — Искам да кажа, че сте били родени векове след сътворението, но от веществото вътре в топката, ако схващате.

— А Вечният град? — попита Миранда.

— Може би той е сътворен в още по-далечното бъдеще.

— От кого? — попита Пъг.

Накор сви рамене.

— Не знам, и за момента не ме интересува. Може би като станеш на хиляда години, тъкмо ти ще създадеш Вечния град и ще го отпратиш назад към зората на времето, за да имате с Макрос някое местенце, където да седнете и да позяпате как се ражда вселената.

— Бебета вселени и магьосници на хиляда години — изсумтя Доминик. Явно се мъчеше да запази търпение, но не успяваше.

Накор вдигна ръка.

— Защо не? Знаем, че пътуването във времето е възможно. Което ни довежда до въпроса — какво е времето?

Всички се заспоглеждаха, но никой не каза нищо.

— Времето е време — каза Доминик накрая. — То бележи прехода на събитията.

— Не — каза Накор. — Хората бележат прехода на събитията. На времето му е все тая — времето просто е. Но какво е? — След което отвърна на собствения си въпрос, доволно ухилен: — Времето е това, което пречи всички неща да стават наведнъж.

Пъг повдигна вежда.

— Значи в топката всичко е ставало наведнъж?

— А после вселената се е променила! — ликуващо каза Накор.

— Защо? — попита Миранда.

Накор сви рамене.

— Кой знае? Просто се е променила. Пъг, ти ми каза, че когато си видял за последен път Макрос, той започнал да се слива със Сариг. Това Макрос ли беше, или Сариг?

— И двамата, за кратък миг, но все пак си беше предимно Макрос.

— Колко жалко, че не мога да го попитам: „Ти докато се сливаше, загуби ли усещането, че си Макрос?“ — За миг Накор наистина изглеждаше изпълнен със съжаление, но после широката му усмивка се върна. — Мисля, че ще е безопасно да заявим, че колкото повече се сливаш с един бог, толкова по-малко оставаш ти.

— Разбирам — каза Доминик.

— Какво? — попита Миранда.

— Накъде бие този луд. — Старият абат чукна с пръст по главата си. — Умът. Духът на боговете, онова „всичко“, за което той говори като за „веществото“. Ако всичко е ставало наведнъж, преди това сътворение, то тогава всяко нещо е било всичко. Никакви различия.

— Да! — ухили се Накор, доволен от разсъжденията на абата.

— Следователно по причини, които никога няма да разберем, целостта на сътворението се е задействала, за да се диференцира. Това „раждане“ на вселената е било средство за вселената… — Очите на абата се опулиха. — Било е опит на вселената да стане съзнателна!

Томас присви очи.

— Не схванах. Хората са съзнателни, както и други интелигентни раси, и боговете са съзнателни, но вселената е… тя просто е, и точка.

— Не — каза Накор. — Защо има хора? Защо има други мислещи същества?

— Не знам — каза Пъг.

Накор го погледна сериозно.

— Защото тленността е средството, чрез което вселената, това „вещество“, за което говоря, става самосъзнаващо се, самоусещащо се. Всеки живот е един вселенски експеримент и всеки от нас връща знание на вселената, когато умира. Макрос положи усилие да се слее с един бог и разбра, че колкото повече се отдалечаваш от тленността, толкова повече се лишаваш от своята самосъзнателност. По-малките богове са по-отдалечени от „аза“, отколкото смъртните същества. По-великите богове — още повече, бас държа.

Доминик кимна.

— Сълзата на Боговете позволява на Ордена да влиза в общение с Великите богове. Тази задача е много трудна. Рядко го опитваме, а когато го правим, съобщенията често се оказват неразбираеми. — Старият абат въздъхна. — Сълзата е ценен дар, защото ни позволява да правим магия, която доказва на тези, които ни служат, че Ишап все още е жив, за да можем да служим и да се трудим за неговото завръщане, но естеството на боговете, дори на този, когото почитаме ние, е далече извън способностите ни да го разберем.

Накор се засмя.

— Добре. Но щом тази вселена се е родила в деня, в който Макрос, Пъг и Томас са наблюдавали това, какво ни казва то за вселената?

— Не знам — призна Пъг.

— Че е бебе — каза Накор.

Пъг се засмя — не можа да се сдържи.

— Вселената е на няколко милиарда години.

Накор сви рамене.

— Това може да значи и двегодишна вселена. И ако е така?

— Тогава какво? — попита Миранда.

— Да — каза Томас. — Всички това е чудесно, но ние имаме други проблеми.

— Вярно — каза Накор. — Но колкото повече разберем за това, в което сме замесени, толкова по-голям шанс имаме да решим тези проблеми.

— Съгласен съм, но откъде да започнем?

— Преди малко попитах защо мислим. Може би имам някаква идея. — Накор замълча, после продължи: — Да допуснем за миг, че вселената, всичко в нея, и всичко, което е било или ще бъде, е свързано.

— Че имаме нещо общо ли? — попита Доминик.

— Не, нещо повече от това: че всички сме едно и също. — Накор се обърна към Пъг и Миранда. — Вие го наричате магия. Аз го наричам „фокуси“. — Обърна се към Доминик. — Ти го наричаш молитва. Но то е едно и също и е…

— Да? — настоя Пъг.

— Тук се натъквам на проблем. Не знам какво е. Наричам го „веществото“. — Той въздъхна. — То е нещо основно, нещо, от което е направено всичко.

— Би могъл да го наречеш дух — предложи Доминик.

— Можеш да го наречеш и помия — сухо каза Миранда.

Накор се засмя.

— Каквото и да е, ние всички сме част от него и то е част от нас.

Пъг замълча за миг.

— Това е влудяващо. Имам чувството, че почти съм на ръба да разбера нещо, но то просто ми се изплъзва.

— И какво общо има това с оправянето на нещата?

— Всичко. Нищо. Не знам — каза Накор. — Просто нещо, за което си мислех.

— В много от това, което казваш, отекват неща, които някога знаех — когато бях едно цяло с Ашен-Шугар — каза Томас.

— Така мисля — отвърна Накор. — Вселената е жива, същество с невъобразима сложност и огромност. Тя е, по липса на по-подходящ термин, бог. Може би Богът. Не знам.

— Макрос го наричаше Всевишния — каза Томас.

— Това е добро! — възкликна Накор. — Всевишният бог, Онзи над всичко, както ишапийците наричат Ишап.

— Но ти не говориш за Ишап — каза Доминик.

— Да. Той е важен бог, но не е Всевишния. Не мисля, че Всевишния изобщо някога е имал име. Той просто Е. — Накор въздъхна. — Можете ли да си представите едно същество със звезди в главата си, милиарди при това? Ние имаме кръв и жлъчка, то има светове и комети, и разумни раси… всичко!

Накор беше така очевидно възбуден, че Пъг погледна към Миранда и видя усмивката й, отразяваща собствената му насмешка от задоволството на този странен дребосък.

— Всевишният, ако щете, знае всичко, той е всичко, но е бебе. Как се учат бебетата?

Пъг, който беше отгледал децата си, каза:

— Наблюдават, родителите им ги поправят, подражават…

— Но — прекъсна го Накор, — ако ти си Бог, но няма нито мама Бог, нито тате Бог, как се учиш?

Миранда почна да се смее.

— Представа нямам.

— Експериментираш — каза Доминик.

— Да — каза Накор и се ухили още по-широко. — Пробваш разни неща. Създаваш разни неща, например хора, и ги пускаш да правят каквото си щат, за да видиш какво ще стане.

— Значи ние сме нещо като космически куклен театър, така ли? — попита Миранда.

— Не — отвърна Накор. — Бог не ни гледа на някаква небесна сцена, защото Бог е също така и самите кукли.

— Съвсем се обърках — призна Пъг.

— Отново се връщаме на въпроса защо мислим — обясни Накор. — Ако Бог е всичко — ум, дух, мисъл, действие, прах, вятър — погледна Миранда, — помия, всичко, което е и може да бъде, то тогава за всяко нещо, което Той е, може да се смята, че има предназначение.

— Какво е животът? — попита той риторично. — Той е средство за развитие на мисълта. А мисълта за какво е? Тя е средство да постигнеш съзнание, стадий между физическото и духовното. А времето? То е средство да държиш нещата разделени. И накрая, защо са хората и елфите, и драконите, и другите мислещи същества?

— За да може духът да бъде самосъзнаващ се? — обади се Доминик.

— Правилно! — възкликна Накор. Още малко и щеше да затанцува от възторг. — Всеки път, когато някой от нас отиде в залата на Лимс-Крагма, ние споделяме своя жизнен опит с Бог. После се връщаме и го правим отново, отново и отново.

Миранда не изглеждаше убедена.

— Искаш да кажеш, че живеем във вселена, където злото е също така по вина на този Бог, както и доброто?

— Да — каза Накор. — Защото Бог не гледа на нещата като на добро или зло. Бог се учи за доброто и злото. За него това е само странният начин, по който се държат някои същества.

— Значи е тъп — сухо каза Пъг.

— Не, Той просто е огромен! — настоя Накор. — Той прави това отново и отново, милиарди по милиарди пъти на ден, на милиарди светове!

— Веднъж двамата с Пъг попитахме Макрос какъв е смисълът да живеем в една толкова огромна, толкова сложна вселена, след като една нищожна планета може да бъде покорена от валхеру — каза Томас. — Той ни каза, че естеството на вселената се е променило след Войните на хаоса и че повторната поява на валхеру в Мидкемия щяла да промени реда на нещата.

— Не мисля — каза Накор. — О, искам да кажа, че това би било крайно неприятно за всеки на Мидкемия, но вселената рано или късно ще се поправи. Бог се учи. Разбира се, милиарди хора може да умрат преди да стане нещо, което да поправи нещата.

— Това е безсмислено! — отбеляза Миранда.

— Ако го погледнеш по този начин, да — каза Накор. — Но ми харесва да мисля, че смисълът е в това, че ние учим Бог да постъпва правилно… ние поправяме едно бебе… и го учим, че си заслужава да се бориш за доброто, че добротата е по-добро нещо от омразата, че сътворяването е по-добро от разрушаването, и още много неща също така.

— Все едно — каза Пъг. — Този въпрос е твърде академичен за населението на Кралството.

— Накор е прав — каза Калис.

Всички се обърнаха към него.

— Той току-що ми помогна да разбера какво става и защо съм тук.

— Защо? — попита Миранда.

Калис се усмихна и каза:

— Трябва да отключа Камъка на живота.

 

 

Ерик отпи. Виното беше бяло и охладено — така го поднасяха в тази част на херцогството.

— Благодаря — каза той и остави бокала на масата.

Принц Патрик, Оуен Грейлок и Манфред фон Даркмоор седяха заедно с него. В стаята имаше още десетина други благородници, някои облечени като дворцови контета, а други — мръсни и оплискани с кръв като Ерик.

— Справихте се добре, предвид бързината, с която падна Крондор — каза принцът.

— Благодаря, ваше височество — отвърна Ерик.

— Съжалявам, че нямахме повече време за подготовка — каза Грейлок.

— Времето никога не стига. Но направихме достатъчно, за да ги задържим тук, при Даркмоор.

В залата дотича вестоносец, отдаде чест и връчи съобщение на Грейлок. Той го отвори и каза:

— Лоша вест. Южните ни резерви са съкрушени.

— Съкрушени! — изпъшка Патрик и плесна отчаяно с ръка по масата. — Те трябваше да бъдат хитро прикрити, да са готови да ударят по врага и да му пускат кръв откъм тила. Какво е станало?

Оуен подаде свитъка на принца, но обяви високо, за да чуят и останалите:

— Кеш. Придвижили са армията си южно от Дорджин. Южното крило на врага е било притиснато много здраво и когато са се натъкнали на кешийците по фланга и на джуджетата отпред, са обърнали на север и са превзели нашето укрепление.

— Кеш се е намесил? — попита един стар благородник, когото Ерик не познаваше.

— Трябваше да се очаква — каза Патрик. — Ако преживеем тази война, ще се разправяме и с Кеш след това.

— Какво е станало с лорд Съдърланд? — попита благородникът.

— Херцогът на Южните блата е мъртъв. Грегъри също, както и граф Ландрет. Загинали са в битката. Господа, ако това донесение е вярно, въпреки всичките ни намерения и цели, южните ни резерви вече не съществуват — каза Грейлок.

Един от контешки облечените благородници се намеси:

— Може би трябва да обмислим оттегляне към Малаково средище, ваше височество?

Принцът му хвърли смразяващ поглед, но не удостои предложението с коментар, а се обърна към Ерик.

— Тези от вас, които току-що дойдоха, моля, последвайте скуайърите до квартирите си. Очакват ви баня и чисто облекло. Ще се радвам да вечерям с вас след един час. — Стана и останалите станаха след него. — Ще продължим това обсъждане утре на разсъмване. Дотогава ще имаме повече данни. — Обърна се и напусна залата.

След като принцът излезе, Манфред махна на Ерик и Оуен да се приближат и каза:

— Е, господа, изглежда, сме в трудна ситуация.

Ерик кимна.

— Разбрах в какво влизам в момента, в който прекосих моста.

— Ние сме хора на принца, ако позволите да напомня, ваше благородие — каза Оуен.

Манфред махна пренебрежително с ръка.

— Това го кажете на майка ми. — След което се усмихна съжалително. — Още по-добре е да не й го казвате.

— Не можем да си свършим работата като в същото време се стараем да избягваме майка ти, Манфред — каза Ерик.

— Той е прав — каза Оуен.

Манфред въздъхна и каза:

— Знам. Оуен, наредих на сегашния ни мечемайстор да ви върне старите квартири. Там сигурно ще се чувствате по-удобно, а и честно казано, тук стана доста претъпкано.

— Обзалагам се, че Пърси не е щастлив — усмихна се Оуен.

— Бившият ти помощник никога не е бил щастлив — той така си се е родил. — Манфред се обърна към Ерик. — Ти ще отседнеш в една стая близо до моята. Колкото по-близо си до мен, толкова по-малко вероятно е майка да прати някого да те убие.

Ерик не беше убеден в това.

— Херцог Джеймс се опита да я вразуми.

— Никой не може да „вразуми“ майка ми. Подозирам, че ще го разбереш още тази нощ. Ела да ти покажа стаята. — После каза на Грейлок: — Оуен, с теб ще се видим на вечеря.

— Да, милорд — каза Оуен.

— Този замък е доста голям — каза Манфред, когато излязоха. — Лесно можеш да се загубиш. Ако се загубиш, попитай някой слуга накъде да вървиш.

— Не знам колко ще остана — каза Ерик. — Оуен и принцът не са ми казали каква е следващата ми задача. Заместих Калис при отстъплението, но тази фаза приключи.

— Подозирах — каза брат му. — Изглежда, си се справил доста добре. Надявам се и аз да се справя, когато му дойде времето.

— Ще се справиш — каза Ерик.

Завиха на ъгъла и Ерик се спъна. От един страничен коридор идваше тържествена процесия — застаряла жена в бляскави одежди, следвана от двама стражи и свита от няколко дами. Тя се спря, щом видя Манфред, но когато позна Ерик, очите й блеснаха.

— Ти! — изсъска тя с презрение. — Копелето! Копелето убиец! — Обърна се към най-близкия страж и заповяда: — Убий го!

Слисаният страж погледна Манфред, който му махна с ръка да отстъпи и каза:

— Майко, това вече го обсъдихме. Ерик получи прошка от краля. Каквото и да е било, вече е свършило.

— Никога! — извика старата жена с омраза, която изненада Ерик. Представял си беше неприязънта й от годините, когато майка му настояваше баща му да потвърди, че му е син, но никога не бе преживявал подобно нещо. От всички мъже, с които се беше сражавал, никой не го беше гледал с такава чиста омраза, каквато гореше в очите на Матилда фон Даркмоор.

— Майко! — каза Манфред. — Стига. Заповядвам ти да престанеш!

Жената насочи гневния си поглед към сина си и Ерик моментално разбра, че омразата й не е насочена само към него. Тя пристъпи напред и за миг Ерик се уплаши, че ще удари сина си. Но тя само изсъска през зъби:

— Ти да заповядваш на мен? — Огледа сина си от глава до пети. — Ако беше мъж като брат си, щеше на място да убиеш това копеле, преди да е избягал. Ако беше поне наполовина мъж, колкото баща си, щеше вече да си женен и да имаш син, и претенциите на това копеле нямаше да означават нищо. Или искаш той да те убие? Или искаш да лежиш в прахта, докато този убиец ти взима титлата? Или…

— Майко! — изрева Манфред. — Стига! — После се обърна към стражите. — Придружете майка ми до покоите й. — На майка си каза: — Ако можеш да се владееш, вечеряй с нас, но ако не можеш да поддържаш капка достойнство пред принц Патрик, направи ни услугата да вечеряш в стаята си! Сега си върви!

Манфред се обърна и тръгна. Ерик го последва, но се озърна през рамо. Тя не откъсваше очи от него и на всяка стъпка по пътя си Ерик знаеше, че старата жена желае смъртта му.

Ерик толкова се беше залисал, че едва не блъсна Манфред, когато зави на ъгъла.

— Съжалявам, Ерик — рече Манфред.

— Не знаех. Искам да кажа, мислех, че разбирам…

— Че разбираш майка? Е, щеше да си първият. — Махна на Ерик да го последва. — Твоята стая е ей там, в дъното на коридора.

Влязоха в стаята заедно.

— Избрах тази стая по две причини — каза Манфред и посочи прозореца. — Има бърз изход. И е една от малкото стаи в Даркмоор, до която няма таен проход.

— Таен проход?

— Доста са, наистина — каза Манфред. — Този замък е бил разширяван няколко пъти, след като първият барон е построил първата кула. Имало е няколко бързи изхода в случай, че замъкът падне, после са добавили още няколко стаи с тайни входове, за да може баронът да навестява любимите си слугини през нощта. Някои от тях вършат добра работа — така слугите могат да се движат из замъка, без да пречат, но в повечето случаи са изоставени стари проходи, полезни само за тези, които искат да шпионират съседите си, или за наемни убийци.

Ерик седна на един стол в ъгъла.

— Благодаря.

— Няма защо — каза Манфред. — Мога да ти предложа баня и чисти дрехи. Веднага ще накарам слугите да донесат вода. Дрехите в гардероба би трябвало да ти станат. — Той се ухили. — На баща ни са.

— Толкова ли ти е приятно да дразниш майка си? — попита го Ерик.

На лицето на Манфред се изписа гняв.

— Повече, отколкото би предположил.

Ерик въздъхна.

— Мислил съм си за някои неща, които ми каза за Стефан, когато дойде да ме посетиш в затвора. Предполагам, че никога не съм разбирал колко тежко е било за теб.

Манфред се засмя.

— Няма и да разбереш.

— Може ли да те попитам нещо?

— Какво?

— Защо тя те мрази? Знам защо мрази мен, но теб те погледна по същия начин.

— Това, братко, е нещо, което мога да реша да ти разкрия един ден, или не, но засега нека просто да кажем, че майка никога не е одобрявала пътя, по който избрах да живея живота си — отвърна Манфред. — Докато бях втори син, който няма да наследи титлата, това бе само източник на един дребен конфликт. Но след… кончината на Стефан напрежението значително нарасна.

— Извинявай, че попитах.

— Няма нищо. Мога да разбера любопитството ти. — Манфред се обърна към вратата. — И някой път може би ще ти кажа. Не защото имаш право да го знаеш, а защото ако го направя, това би направило майка ми ужасно нещастна.

Манфред се усмихна злобно и излезе. Ерик зачака слугите да донесат водата за баня. Беше задрямал, когато почукаха. Стана сънено, отвори вратата и вътре нахълтаха половин дузина слуги, понесли ведра гореща вода и голямо метално корито.

Той се остави на двамата, които внесоха коритото, да му свалят ботушите, докато другите го пълнеха. Като седна в горещата вода, почувства, че всички болежки се смъкват от тялото му. Излегна се за малко по гръб, а после изведнъж, когато един от слугите почна да го мие, се надигна и почти изскочи от коритото.

— Какво има, милорд?

— Не съм лорд. Може да ме наричаш „капитан“ — и освен това мога да се къпя сам.

— Да ви приготвя ли дрехи, докато се къпете?

— А, да, би било добре — каза Ерик. Другите слуги излязоха, а този, който говореше, заизбира дрехи от гардероба.

— Да ви донеса ли ботуши, капитане?

— Не, ще си нося моите.

— Ще ги почистя тогава, сър. — И вече беше излязъл, докато Ерик успее да възрази. Ерик сви рамене и усърдно почна да се търка. Рядко се бе радвал напоследък на лукса на гореща баня и щом се изкъпа, се почувства като новороден. Знаеше, че щом свърши вечерята, освен ако принцът не настоява за ново заседание, ще се върне и ще спи като труп.

Но после премисли образа и реши, че ще спи леко, макар и при залостена врата. Нямаше представа за времето, но реши, че не бива да закъснява за вечерята с принца на Крондор. Избърса се и огледа дрехите, избрани му от слугата. Човекът беше подредил светложълт клин, бледосиня туника и едно наметало с много леко сивкав цвят, почти бяло. Ерик реши да остави наметалото и навлече клина и туниката. Тъкмо когато свърши, слугата отвори вратата и каза:

— Ботушите ви, капитане.

Ерик беше смаян. Само за няколко минути човекът бе успял да смъкне от тях всичката кал и мръсотия и да ги лъсне до блясък.

— Благодаря — каза Ерик.

— Да поръчам ли да приберат коритото, докато вечеряте?

— Да — каза Ерик и нахлузи ботушите. Слугата излезе, а Ерик прокара длан по брадичката си. Съжали, че няма бръснач. Ако беше казал, сигурно щяха да му донесат, но не беше, затова реши, че малко косъмчета са за предпочитане пред това да кара принца на Крондор да го чака.

Излезе в коридора, тръгна към съвещателната зала и видя двама стражи да стоят пред вратата. Попита ги накъде е трапезарията и единият отдаде чест и рече:

— Последвайте ме, капитане.

Поведе го през няколко коридора до нещо, което според Ерик трябваше да е част от първоначалната цитадела или помещение, добавено скоро след това, тъй като трапезарията изглеждаше удивително малка. Имаше квадратна маса с място за дузина вечерящи на всяка страна, но стените бяха само на няколко стъпки зад всеки от тях, така че ако прекалено много хора се опитаха да се размърдат едновременно, работата щеше да стане доста заплетена. Ерик кимна на няколко благородници, които беше срещал в Крондор, и беше подчертано пренебрегнат от няколко други, потънали в разговори. Оуен вече беше тук и му посочи да седне до него.

Ерик обиколи масата и видя, че три стола отдясно на Грейлок са празни.

— Седни тук — каза Грейлок и му посочи мястото вляво от себе си. Потупа стола отдясно и каза:

— Този е за принца.

Ерик забеляза, че всички благородници на масата го гледат, и изведнъж се смути. Херцози и графове, барони и скуайъри — всички бяха на по-малко почетни места. Знаеше, че кой къде седи по отношение на принца е много важен въпрос в дворцовите интриги, и изведнъж съжали, че не го бяха сложили на най-отдалеченото място.

След няколко минути вратата зад тях се отвори, Ерик се обърна и видя влизащия принц Патрик. Всички станаха и сведоха глави.

След това влезе барон Манфред, техният домакин, следван от майка си.

Принцът зае мястото си, а Манфред седна от дясната му страна. Матилда тръгна към своя стол, но когато видя Ерик, заяви:

— Няма да седя на една и съща маса с убиеца на моя син!

— Тогава, мадам, ще вечеряте сама — каза Манфред и кимна на стражите да изведат майка му от залата. Тя се обърна и мълчаливо излезе с ескорта.

Няколко от присъстващите благородници заговориха тихо, но принцът се окашля многозначително.

— Ще започнем ли? — попита той.

Манфред сведе глава и принцът седна. Другите последваха примера му.

Храната беше разкошна и виното бе най-доброто, опитвано някога от Ерик, но умората му пречеше да се съсредоточи. Все пак дискусиите около него бяха много важни, защото мъжете говореха за предстоящото сражение.

В един момент някой отбеляза, че северният фланг се държал толкова добре, че можело да се окаже разумно да привлекат част от войниците му за подкрепление в Даркмоор. Принцът чу забележката и каза:

— Това няма да е разумно. Не можем да очакваме, че няма да се върнат тук на следващия ден.

Дискусията се насочи към предстоящата битка и след малко принц Патрик каза:

— Капитан фон Даркмоор, вие повече от всеки присъстващ тук сте се сражавали с врага. Какво можем да очакваме?

Всички очи в стаята се обърнаха към Ерик. Той погледна към Грейлок, и Оуен леко му кимна.

Ерик се окашля и заговори.

— Можем да очакваме между сто и петдесет и сто и седемдесет и пет хиляди войници да се струпат пред градските стени и по цялата дължина на Кошмарния хребет.

— Кога? — попита едно пищно облечено дворцово конте.

— По всяко време — отвърна Ерик. — Още утре.

Мъжът пребледня и каза:

— Може би, ваше височество, би трябвало да призовем армията на Изтока. Те са на лагер в хълмовете на изток.

— Армията на Изтока ще бъде призована тогава, когато аз реша, че е време — заяви Патрик и погледна Ерик. — Що за хора са тези, с които се бием?

Ерик знаеше, че принцът е чел всяко донесение, пращано от Калис в трите му пътувания до Новиндус — по време на царуването на дядо му Арута, при регентството на чичо му Николас и последния път. Освен това самият той беше говорил с принца по същия въпрос поне пет-шест пъти, така че разбираше, че му нареждат да говори заради онези благородници в залата, които не бяха опитали вкуса на битката.

Ерик пак погледна Грейлок, който му кимна едва-едва, с лека усмивка. Познаваше Оуен достатъчно добре, за да разбере какво се иска от него.

— Ваше височество — почна Ерик. — Силите на врага са съставени от първоначални наемнически части, мъже, които са се сражавали срещу заплащане при много сурови условия. Оттогава те са закалени в убийство, терор и тъмна магия и са се превърнали в сила, с каквато Кралството в цялата си история никога не е водило война. — Той огледа залата. — Някои от тях са войници, сражавали се из половината свят, от падането на Западните земи в Новиндус до разрушаването на Крондор. От двадесет години те не познават нищо друго освен война, грабеж, плячкосване и насилие. — Улови погледа на контето и добави: — Някои от тях са канибали.

Мъжът пребледня, сякаш щеше да припадне.

Ерик продължи:

— Ще дойдат при нас, защото нямат друг избор. Ние унищожихме флотата им и те нямат храна. Сред тях има също така между десет и двадесет хиляди сааурци — точния им брой не знаем. — Някои от източните благородници го изгледаха тъпо. — За тези, които не са запознати, сааурците са гущероподобни същества, донякъде родствени с пантатийците, но са по девет стъпки високи. Яздят огромни бойни коне и звукът на тяхната атака е като планински тътен.

— О, богове! — възкликна контето и се надигна, затиснал устата си с длан. Изхвърча от стаята и след миг тишина неколцина от лордовете в залата избухнаха в смях.

Принцът също се засмя, а след като веселието заглъхна, каза:

— Благородни господа. Всяка дума, която изрече капитан фон Даркмоор, е вярна. Нещо повече: той дори подценява противника.

— Какво ще правим? — попита един добре облечен лорд, който изглеждаше така, сякаш никога не е държал меч.

— Ще се бием, милорд. Стоим тук, при Даркмоор и по Кошмарния хребет. И няма да помръднем, защото ако врагът премине, Кралството е обречено. Ще бъде победа или смърт. Друг избор няма.

В залата се възцари тишина.