Реймънд Фийст
Гневът на демонския крал (18) (Разказ за лудия бог)

14.
Измяна

Ру се намръщи.

Язон продължаваше да изрежда загубите им, причинени от огромната тежест на дълга, който поеха, за да заемат злато на Короната.

— И иска още! — изпъшка Ру.

— Не знам как можем да съберем още злато и да го заемем на херцога — отвърна Язон. — Ще трябва да разпродадем някои от по-печелившите ни концерни, а това ще увеличи проблемите ни с паричния приток. — Той поклати глава. — Можеш ли да намериш някой друг, който да заеме злато на херцога?

Ру се засмя.

— Мога да опитам да убедя Джейкъб Истърбрук да се включи. — Знаеше, че ще е без полза. Няколкото пъти, в които бе вечерял с Джейкъб, съзнателно бе отклонявал какъвто и да е разговор Джейкъб да подпомогне Кралството в предстоящата битка. Все пак имаше и други и Ру се залови да потърси решение. — До края на деня ще съм навън — каза той на Язон. — Ако обичаш, прати писмо на жена ми, че може да се задържа в града още няколко дни.

Язон си записа.

— После виж какво мисли Дънкан и го покани да се срещнем тук в пет часа. Бих искал да дойде и Луис.

— Къде ще си дотогава?

Ру се усмихна.

— Ще търся пари за херцога. В три ще съм в кафенето на Барет, а след това ще се върна тук. Дотогава ще съм тук-там по работа.

Ру си взе едно леко наметало, тъй като денят беше топъл. Сложи си и шапката — с широка периферия, със стилно жълто перо; беше обут в много скъпи ботуши за езда. На колана си носеше старата сабя.

Излезе сред оживените улици на Крондор и се обърна, за да изгледа с възхищение „Ейвъри и син“. Често се спираше да погледне огромния склад, който бе превърнал в щаб на своята търговия. Беше закупил земята около склада, беше построил допълнителни служебни сгради и сега фургоните му изпълваха големия двор.

Обърна се и се запъти за първата си среща — с един банкер, който макар и да не му беше съвсем приятел, все пак му дължеше услуга.

 

 

— Златото ми трябва — каза херцог Джеймс.

— Знам, милорд — отвърна Ру, — но повече злато не може да се намери.

— Винаги има повече — настоя херцог Джеймс. Изглеждаше уморен, с тъмни кръгове под очите, сякаш не беше спал. Напрежението в града нарастваше и слуховете за предстоящата война се усилваха. Предния ден в града беше стигнала вестта за голямо морско сражение на Банапис при Тъмните проливи, а и корабите от Свободните градове и Далечен бряг вече закъсняваха.

Ру каза:

— Ако вдигнете налозите, сигурно ще можете да изстискате още нещо от търговците и фермерите, но деловите среди вече са доста изнервени. Повечето злато, за което говорим, през последните няколко месеца капе на Изток.

— Не малка роля за което имаш и ти! — изръмжа херцогът и плесна с длан по масата.

Ру се ококори.

— Не съм направил нищо, което човек в моето положение не би направил, милорд! — Беше разгорещен и за миг почти забрави с кого разговаря, но бързо овладя гнева си. — Дал съм ви всеки меден петак, който би било разумно да ви дам. Ако ви дам повече, просто ще убиете кравата заради млякото.

Джеймс погледна дребния мъж срещу себе си.

— Тогава ще убием кравата. Трябват ми запаси и оръжие за още месец и ми трябват вчера.

Ру въздъхна.

— Тази нощ ще вечерям с Джейкъб Истърбрук и ще видя какво мога да изстискам от него.

Джеймс го изгледа продължително и мълчаливо.

— Тук той ще те надиграе.

— Какво искате да кажете?

— Ще разбере, че ти трябват бързи пари, и ще поиска нещо, което не искаш да продадеш.

Ру помисли за миг.

— Ако тази армия не бъде победена, всичко, което имам, ще е без значение. Щом трябва сега да поема загуба, не е ли все едно? — После стана. — С ваше позволение, трябва да се върна в кафенето на Барет до три, а ме чакат още две срещи дотогава. Трябва да уредя някои работи.

Ру се поклони и се обърна към вратата, но Джеймс го спря:

— Рупърт?

— Какво, милорд? — попита дребосъкът.

— Имаш ли много имоти в Ландрет и Шамата?

— И на двете места, ваша светлост.

— Може би няма да е зле да преместиш по-ценните си неща от северната страна на Морето на сънищата.

— Защо, милорд?

— Просто ми хрумна — отвърна херцогът и отново се зарови в купчината документи, с които се занимаваше, когато Ру бе дошъл.

Ру излезе. Във външния кабинет на секретаря на Джеймс бе окачена голяма карта на Западните владения. Ру бързо погледна зоната около Морето на сънищата. Долината на сънищата беше в ръцете на Кралството от близо сто години, но от дълго време беше спорна зона между Кралството и Велики Кеш. Ру пипна картата, точно при Края на сушата. Там се намираше най-западният опорен пункт на Кралството — на брега на Горчивото море. На североизток от него имаше малък залив, наречен залива Шандън. Едно малко градче, Дакадия, приютяваше единственото по-многолюдно население между Края на сушата и Морето на сънищата. Той проследи с пръст линията хълмове, минаваща източно от брега и южно от Края на сушата, до една точка, където се пресичаше с реката, свързваща Горчивото море и Морето на сънищата. На изток се издигаха планините Сиви рид. Изведнъж Ру се опули.

— Не би могъл!

Личният секретар на Джеймс вдигна глава:

— Какво, сър?

Ру се засмя.

— Все едно.

И след като напусна кабинета на херцога на Крондор, измърмори:

— По дяволите, бас държа, че го е направил!

Почти с танцова стъпка, Ру забърза по стъпалата, водещи към двора, където един лакей държеше коня му. Взе юздите и бързо го подкара към портата, като се озърташе и се чудеше къде е Ерик. Не го беше виждал от Банапис и започваше да се притеснява за приятеля си.

После настроението му помръкна — оставаха само още няколко седмици преди градът да бъде стегнат в лапите на войната. Ру сръга коня с пети, подкара към портата и поздрави с ленив жест командващия стражата лейтенант. Младият войник му отвърна, защото Ру Ейвъри често идваше в двореца и се знаеше, че е приятел на херцога. Което, наред с огромното му богатство, го правеше един от най-важните хора в Крондор.

 

 

— Отдели ли време да помислиш за предложението ми? — попита Джейкъб Истърбрук.

Ру се усмихна.

— Доста. — Реши, че най-добрата тактика пред деловия му съперник е да му каже откровено това, което той бездруго вече знаеше. — Но съм заел доста злато на Короната заради предстоящата война и затова кесията ми малко е поопразнена.

Силвия се усмихна на Ру, сякаш всичко, което каза, бе от съдбоносно значение за нея. Той й върна усмивката.

— Не мога да преговарям от името на компания „Горчиво море“, без да се посъветвам с партньорите си, но мисля, че каквото и споразумение да постигна тук, ще е приемливо за тях, след като им обясня как стоят нещата. — Помълча, докато довърши последната хапка от вечерята и отри ъгъла на устата си. — Но със сигурност мога да се лиша от някои капитали на „Ейвъри и син“, а има и няколко други, които могат да ти послужат, наред с онези, които вече обсъдихме.

Джейкъб се усмихна.

— Имаш контрапредложение?

— Може да се каже — отвърна Ру. — Откакто ти, изглежда, си хванал здраво търговията с Кеш, обмислям да се откажа от дворовете си за фургони в Шамата и корабостроителницата в пристанище Шамата. И двата имота са добри, но никой от тях не ми е донесъл и един петак печалба, откакто ги поех, както вероятно знаеш. — Последното го изрече със съжалителен смях.

— Е, наистина ти водя с едни гърди в търговията с юга. Създал съм си продължителни и изгодни връзки с няколко изтъкнати кешийски концерни. — Джейкъб избута стола си от масата и един от слугите притича да му помогне. — Коленете не ме държат. От времето ще да е. Когато небето е чисто и е горещо и сухо, ме болят почти толкова, колкото когато е на дъжд.

Ру кимна и се надигна от стола си.

— Би ли се заинтересувал от тези предприятия? — попита той.

— Винаги съм се интересувал, Рупърт, от увеличаването на имотите си. Всичко е въпрос на цена.

Ру се усмихна.

— Както си е редно.

— Хайде да се оттеглим в градината на чашка бренди, а после ще те оставя на дъщеря ми; не мога да се задържам до късни часове както някога.

Излязоха в топлата и пълна със звезди нощ. Градината ухаеше на цветя, пееха птици и щурци.

Ру помириса брендито си. Беше започнал да свиква с вкуса му, но все още не можеше да различи кешийското от произведеното в Даркмоор, макар че можеше да различи качественото като това от лошото, което предлагаше лорд Вазарий. Това пареше и дървесният му вкус бе по-силен от всичко, което бе опитвал досега, даваше му едно приятно чувство за вътрешна топлина и лекият привкус на грозде и дърво се задържаше в устата му дълго след като го глътнеше.

Силвия седеше до Ру, небрежно отпуснала ръка на коляното му, докато баща й говореше:

— Защо не приготвиш списък с подробностите и да ми го пратиш утре?

— Ще го направя — увери го Ру. — А колкото до имотите тук в Крондор, за които се интересуваше, има няколко, с които бих се разделил по същата причина, заради която гледам да се лиша от онези в Шамата.

— А Ландрет?

Ру сви рамене.

— Ами, поуредих малко търговия от северния бряг на Морето на сънищата до Крондор, и бизнесът там ми носи повече приход. Но това също зависи от цената.

Поговориха си още час за бизнес, след което Джейкъб стана и каза:

— Трябва да си лягам вече. Ако искаш, остани и си сипи още бренди. Силвия ще те забавлява, докато си тръгнеш. Лека нощ, Рупърт.

Старецът напусна градината и щом останаха сами, Силвия прокара ръка нагоре по крака на Ру.

— Да те позабавлявам ли? — попита го тя закачливо.

Ру остави чашата с брендито и я целуна. После каза:

— Да се качим горе.

— Не — настоя тя. — Искам да остана тук.

— В градината? — попита той.

— Защо не? — отвърна тя и почна да развързва корсажа си. — Топло е и не искам да чакам.

Любиха се под звездите и когато свършиха, Силвия се отпусна на тревата до Ру, с глава на гърдите му.

— Много рядко се отбиваш напоследък, Ру.

Ру се събуди от приятния си унес и отвърна:

— Нещата стават ужасни.

— Чувам, че идва война — каза Силвия.

— Много хора го говорят.

— Вярно ли е?

Ру помисли какво да й отговори.

— Мисля, че е вярно, макар че не знам дали ще е скоро. Но ти помисли дали да не заминеш на изток, ако чуеш, че работите в Крондор се влошават.

— Крондор? — учуди се тя и го щипна закачливо по рамото. — Мислех, че Кеш пак се е раздвижил.

— Така е — отвърна Ру. Опитваше се да й каже истината; обичаше я и искаше да не пострада, но не можеше да й се довери напълно заради верността й към баща й. — Но този път не мисля, че ще тръгнат за Долината. — Помисли как би се отразило това на преговорите му с Джейкъб. Реши, че няма да навреди, така че си позволи да поразкраси малко.

— Знаеш, че лорд Венкар е извикан от Риланон в Крондор.

— Той пък кой е? — попита Силвия.

Ру се зачуди дали тя наистина не знае, или просто иска да се направи на важна. Прокара ръка по голото й бедро и реши, че това не е важно.

— Той е кралският адмирал на Източния флот. Дебне в Соления залив с огромна флотилия, така че щом Кеш изкара корабите си от Дърбин, да може да ги удари от засада. Принц Николас отведе голяма ескадра на запад, отвъд Проливите, и ще поеме зад кешийския тил.

Силвия почна да си играе с космите по гърдите на Ру.

— Чух, че е излязъл да посрещне флота, превозваща съкровища.

Тогава Ру разбра, че тя знае много повече, отколкото разкрива. Страстта му набързо угасна и той каза:

— Е, не знам… Ох, трябва да се прибирам.

— О! — Тя се нацупи.

— Съжалявам, но трябва да оправя онези документи, дето ги иска баща ти.

Облече се, докато тя остана да лежи гола върху тревата, красива под светлината на голямата луна. Когато свърши, тя стана и го целуна.

— Е, щом трябва да тичаш, значи трябва. Ще се видим ли утре?

— Невъзможно. Но може би вечерта.

— Е, аз ще си лягам и ще мисля за теб, докато съм в леглото — каза тя и ръката й пробяга по корема му.

— Много ме затрудняваш — простена той.

Тя се засмя.

— Ами и ти направи живота ми труден. Как да помисля за друг мъж, като имам теб? — Целуна го и каза: — Баща ми иска да знае защо не се женя. Иска внуци.

— Знам. Невъзможно е.

— Може би боговете ще са добри и някой ден ще сме заедно.

— Трябва да тръгвам.

Той си отиде, а тя прибра роклята си. Вместо да се облече, я понесе през къщата и когато влезе в стаята си, я хвърли на пода.

Тих стон от леглото й я накара да се усмихне и тя прекоси в тъмното и видя две фигури, сплетени върху завивките. Плесна слугинята силно по задника и момичето изненадано изскимтя.

Дънкан Ейвъри вдигна очи към Силвия на бледата светлина, идваща през прозореца, и се усмихна.

— Здравей, скъпа — каза той с похотлива усмивка. — Омръзна ни да те чакаме.

Силвия избута слугинята и й каза:

— Вземи ми дрехите и ги занеси в пералнята.

Момичето изгледа безизразно господарката си и се изниза от леглото. Вдигна дрехите си, както и роклята на господарката си, и бързо изхвърча от стаята.

Силвия посегна и погали Дънкан.

— Е, поне те е подготвила.

— Винаги съм готов — каза той и я целуна по шията.

Тя го бутна по гръб и го възседна с думите:

— Искам да ми направиш една услуга.

— Винаги — изстена той и се взря в очите й.

— Знам — изгука тя, наведе се и го целуна.

— Миришеш на трева — отбеляза той.

— Не се съмнявам — промълви тя. — Забавлявах братовчед ти на моравата.

Дънкан се засмя.

— Ако разбере, че от неговите прегръдки си дошла в моите, това ще го убие. Много на сериозно ги взима тези работи.

Силвия стисна лицето му и ноктите й се забиха в бузата му.

— Няма да е зле и ти да го вземеш на сериозно, мое възбудено петле! Защото ще те направя толкова богат, колкото не си сънувал. — Знаеше, че ще й трябва мъж, който публично да „ръководи“ компаниите на баща й и на Ру, а Дънкан беше достатъчно глупав, за да го държи в ръцете си с години. Ако й омръзнеше, лесно щеше да се отърве и от него.

Без да обръща внимание на болката, Дънкан отвърна:

— Обичам богатството.

— Сега за услугата.

— Какво?

— Искам да убиеш Карли.

Дънкан помълча за миг и дъхът му се учести. Най-после каза:

— Кога?

— До седмица.

— Защо?

— За да мога да се оженя за Ру, глупако! — простена тя, докато удоволствието й се усилваше.

— Как бракът ти с братовчед ми ще ме направи богат? — страстно изпъшка Дънкан.

Изведнъж Силвия изви гръб и потръпна, след което рухна върху Дънкан, отвърнал на страстта й. След дълго мълчание той промълви:

— Как бракът ти с…

— Чух те — прекъсна го тя. „Колко е в неговия стил — помисли Силвия. — Не иска да изчака поне миг, за да ме остави да се насладя на удоволствието.“ Най-после се смъкна от него и каза:

— Защото, като му дойде времето, ще ме направиш вдовица на Рупърт. А после, като му дойде времето след траура, двамата ще можем да се оженим.

Дънкан се засмя, сграбчи я грубо за косата и дръпна главата й без намек за нежност.

— Страшна жена си — каза той и я ухапа закачливо по устата. — Романтиката не ти е присъща, мила. — Събори я и я погледна в очите. — Харесва ми идеята за брак, основан на алчност. Това е нещо, което мога да разбера.

— Добре — каза Силвия и го зашлеви през лицето — достатъчно силно, че да го заболи. — Просто ще продължим да се разбираме.

Силвия се отпусна по гръб и Дънкан започна отново да я възбужда, а тя си помисли, че ползата от него като глава на дома, както и надареността му в леглото, се понамаляват от дебелашкия му нрав. Като се започнеше с непростимото присъствие на слугинята тук. Щеше да накаже момичето още на сутринта, защото не й бе казала да легне с Дънкан. Капка ревност не изпитваше, но държеше на покорство, а не беше им го позволила.

Въздъхна и потрепери, щом той започна да проучва тялото й, и си помисли: година или две; можеше да изтърпи Дънкан за година-две, преди да го махне от пътя си. След това щеше да си потърси някой млад благородник, защо не онзи дразнещ я внук на херцога например, който толкова се опъваше на ухажванията й. Виж, той можеше да се окаже добро предизвикателство. Но който и да било, рано или късно тя щеше да получи титлата си. Можеше дори да отстъпи и да роди едно-две отрочета за барон или граф — можеше да се окаже необходимо. Помисли за цената да изгуби твърдостта на тялото си в майчинство и се зачуди дали има отвари или някакви магически средства, които да съхранят сегашната й външност. А после си помисли — защо да е само граф? Защо не херцог? Онзи Дашел, който работеше за Рупърт, имаше брат, нали? А рано или късно той щеше да порасне в сан, може би до херцог. После се зачуди дали ще е по-лесно да очарова брат му, или той щеше да се окаже прекалено голямо предизвикателство.

Докато Дънкан я целуваше по корема, тя помисли: „Това е, от което имам нужда. Ново предизвикателство.“ Всички мъже в живота й досега бяха толкова предсказуеми. А когато затвори очи и изви гръб нагоре, си помисли, че и принцът все още не е женен!

 

 

Пъг се материализира близо до брега, където група ученици слушаха лекцията на Чалмес по магия. Майсторът магьосник спря, когато видя кои са тримата мъже, защото Пъг беше довел и Накор и Шо Пи. Пъг изглеждаше различно — беше по-слаб и косата и брадата му бяха къси, като едва поникнали. В движенията му се долавяше умора.

— Милорд — каза Чалмес на Пъг, — това е толкова неочаквано, колкото последната ви поява.

— Има неща от съдбоносна важност, които трябва да обсъдим — отвърна Пъг. — Съберете останалите водачи в конферентната зала. Аз ще дойда скоро.

Дори магьосникът, който сега ръководеше общността, да възнегодува, че му нареждат по този начин, прикри го майсторски. Само сложи ръка на сърцето си в кешийския жест и отговори:

— Ще бъде сторено, милорд.

Накор изгледа учениците, които следяха сцената с нямо изумление, и каза:

— Къш!

Те се пръснаха бързо и оставиха тримата сами. Бяха се пренесли в Крондор с Калис, когото Пъг бе оставил за малко, за да се погрижи за предстоящата отбрана на града, докато Пъг дойде да го прибере. Внукът на Пъг, Арута, бе успял да предаде, че изпитва отчаяна нужда да поговори с него, така че Пъг намери за нужно да се върне бързо в града на принца.

— Знаеш какво да правиш, нали? — попита Пъг.

— Определено — каза Накор. — Не съм сигурен, че ми харесва, но разбирам, че е необходимо.

Пъг сви рамене.

— Ако преживеем тези следващи няколко месеца, тогава ще се безпокоим какво става тук. Освен ако нямаш по-добър план.

Накор потърка брадичка.

— Не знам. Може да измисля нещо, но така или иначе първо трябва да свършим другото.

— Добре, тогава да ви няма! — каза със смях Пъг. — Щом приключите, вземете коне и тръгнете за Сетанон. Не мисля, че имате повече работа в Крондор. И ако мен ме няма там, вижте с какво можете да помогнете на Томас.

Накор и Шо Пи забързаха към сала, който щеше да ги превози до града, а Пъг се обърна към голямата цитадела.

Влезе бързо в сградата и стигна до централната зала, където се бяха събрали старшите магьосници на острова. Когато влезе, те станаха. Той им махна да седнат и отиде до стола, заеман по традиция от най-старшия на съвета.

— Нещата се менят бързо — заговори им без предисловие. — Доволен съм, че ви позволих да играете своите игри на независимост от Кралството и от Кеш, докато властваше мирът, но вече е недопустимо нещата да продължат по същия начин.

Чалмес взе думата:

— Носят се слухове за война. Да не би да искате Академията да вземе страната на Кралството?

— Да — отговори Пъг.

— Мнозина тук са кешийци по рождение и не изпитват обич към Кралството — обади се друг магьосник.

— Вие сте Робърт Д’Лийс?

— Да — отвърна младият магьосник и сведе глава поласкан, че са го запомнили.

— Родом сте от Кралството.

— Вярно. Само изтъквам различията в лоялността ни след лоялността, която всички изпитваме към Звезден пристан.

— Нека да говорим направо — каза Пъг. — Звезден пристан е мой. Беше построен с мои пари, върху земя, отстъпена ми от краля, и докато аз не постановя друго, ще продължава да бъде мой.

— Така да е — отвърна Д’Лийс, — но много ще предпочетат да напуснат и според мен това ще е отстъпление от принципите, които ни обединяваха.

Пъг се усмихна.

— Разбирам и одобрявам академичната ви страст да си седите тук и да обсъждате очевидното, докато стигнете до някое дълбоко философско прозрение, но предвид това, че най-голямата армия в историята на света вече приближава по море към Крондор, не можем да си позволим такъв лукс.

При споменаването за флотата неколцина от магьосниците в залата се намръщиха.

— Ние мислехме, че събирането на кешийски войници на юг е предвестие за война, милорд — каза Чалмес. — Каква е тази история с флота?

Пъг отвърна:

— Ще бъда кратък. Огромна армия от другия край на Безкрайното море, подвластна на един демонски господар, плава към Крондор. След като градът бъде изпепелен, тази армия възнамерява да помете и завладее всичко между този остров и Илит, Крондор и Саладор. Ще има кръв и пепелища, каквито не сте в състояние да си представите.

Магьосниците заговориха помежду си и Пъг ги остави за около минута. После вдигна ръка и залата се смълча.

— Но още по-съдбоносното е, че тяхната крайна цел, без самите те да го знаят, е плячка, на която, ако сложат ръка, може да унищожи целия живот на Мидкемия.

— Възможно ли е? — възкликна Д’Лийс.

— Не само възможно, но и вероятно — отвърна Пъг, — освен ако не предложим помощ.

— Аз ще помогна — заяви младият магьосник.

Пъг се усмихна.

— Често подценяваме младостта — отбеляза той, докато другите, по-старите магьосници в съвета мълчаха.

Най-сетне Калиед, един от старшите магьосници с кешийско потекло, стана и заяви:

— Всичко, което сме съградили тук с толкова труд, ще бъде изложено на риск, ако това е вярно. Няма ли да е по-разумно да останем тук и да браним библиотеката и лабораториите?

— Не мога да ви заповядам да помогнете драговолно — каза Пъг. — Мога да се разпоредя да напуснете, но каква полза от това? — Той стана. — Ще се оттегля в кулата си за два часа. Съберете всички магьосници, владеещи бойна магия или защитна, или целебна, и им предайте каквото ви казах. Онези, които ще помогнат, ще взема със себе си. Другите могат да останат тук и да защитават Звезден пристан, ако са способни.

Пъг излезе, а магьосниците оживено заобсъждаха думите му. Той се качи по стълбите до кабинета си, влезе през мистичната врата, недопускаща други да проникнат, и още преди тя да се затвори напълно, се пренесе на Острова на чародея.

Гатис, таласъмоподобното същество, който бе служил и на Макрос, и на Пъг като иконом, беше на обичайния си пост в централното помещение на къщата, използвано като кабинет, с изглед към чудесната градинка.

— Господарю Пъг — поздрави го Гатис, — прав ли съм в предположението си, че господарят Макрос се е върнал?

Пъг се усмихна. Гатис веднъж го беше уверил, че между него и Макрос съществува мистична връзка.

— Да, истина е, макар да ми е неизвестно къде са сега с Миранда.

— С какво мога да ви бъда полезен?

— Трябва да се преоблека и ми донеси топла храна, докато се къпя.

Едно от най-чистите удоволствия, които предлагаше къщата на Острова на чародея, наричана Вила Беата, бяха баните в кешийски стил. Пъг се бе разпоредил да ги възстановят и когато Гатис пристигна с поднос с горещо телешко, сирене, хляб, зеленчуци и изстудена кана с бяло вино, Пъг седеше отпуснат блажено в един от горещите басейни. Като видя белезите по тялото му и огледа пак много късата му коса и брада, Гатис каза:

— Изглежда, сте имали известни неприятности.

Пъг се засмя.

— Винаги ми е допадал уклонът ти да подценяваш нещата, приятелю. — Взе бокала с вино, който му връчи зеленоликото същество, и след като отпи, го попита: — Ти знаеше ли, че Миранда е дъщеря на Макрос?

— Подозирах го, макар че имах твърде оскъдна възможност да поговоря с младата жена в няколкото редки случая, когато тя ви придружи тук от Звезден пристан. А и след като в поведението й имаше нещо, което ми напомняше за Черния, разкритието не ме изненадва.

— Но мен — да. Знаеше ли, майка й е била лейди Кловис?

— Виж, това е изненада — каза Гатис. — Запознах се с Черния, когато той ме спаси от родния ми свят, преди доста време, но ще да е било след като той е оставил Миранда и майка й.

— След като се нахраня — уточни Пъг, — трябва да се върна в Звезден пристан. Но преди да тръгна смятам да видя дали защитите са си на място. След няколко дни оттук ще мине много враждебна и голяма флота, и макар крайната им цел да е Крондор, част от тях може да се изкушат да се отбият и да проучат.

— В това ще следвам указанията ви — отвърна Гатис и се усмихна със зъбатата си усмивка. — Но доколкото мога да съдя вярно за тези неща, неколцина ваши ученици тук ще са в състояние да обезкуражат визитата на злонамерени мародерстващи елементи.

Пъг се засмя.

— Сам не бих могъл да го кажа по-добре.

— Ще се върнете ли скоро?

Изражението на Пъг стана строго.

— Не знам. Няма да е съвсем искрено, ако не ти кажа, че съдбата на тази планета е поставена на везните, така че стига да оцелея, ще се върна.

— А Черния?

Пъг сви рамене.

— Познаваш бившия си господар по-добре от мен, така че ти ми кажи.

Гатис му отвърна по същия начин — че нищо повече не може да се каже. Пъг довърши яденето и банята си, след което се облече в чист халат. После се пренесе обратно в кабинета си и слезе по стъпалата, където го чакаше голяма група ученици. Като ги видя, Пъг им викна:

— Всички, марш навън!

Учениците се разбързаха към главния изход, но Пъг сграбчи един за ръкава на халата, извърна го с лице към себе си и попита:

— Как се казваш?

— Джон, учителю — отвърна младежът извън себе си от радост, че легендарният владетел на Звезден пристан го е отличил с вниманието си.

— Иди в залата на съвета и им кажи всички да дойдат при нас отвън.

Ученикът затича към съвещателната зала, а Пъг си запробива път през тълпата, която бързо взе да се отдръпва, щом учениците видяха кой минава. Пъг стигна до една голяма скала, недалече от мястото, където пътят за пристанището завиваше по склона, и се покачи на нея.

Обърна се и погледна над езерото, като настрои мистичното си зрение, за да огледа далечното пристанище, и остана доволен, щом видя Накор, Шо Пи и двама войници. Качваха се на една баржа, превозваща пътници и товар между брега и острова.

Чалмес и другите членове на съвета си пробиха път през гъстата гмеж ученици и Чалмес попита:

— Пъг, какво става?

Пъг седна на скалата, като се постара колкото може да уподоби обичайната поза на Накор, и отвърна:

— Чакаме.

— Какво чакаме?

Пъг се усмихна и изпита леко извратено чувство на задоволство пред тяхното безсилие:

— Не искам да разваля изненадата.

Това ги накара да замълчат и в продължение на половин час всички много неловко зачакаха, докато баржата гребеше през езерото. Накрая Накор и другите с него се изкачиха по пътя и Пъг рече:

— Радвам се да ви видя.

— Това е капитан Стърджис от гарнизона на Шамата — каза Накор. — Учениците замърмориха при вида на втория военен, който носеше униформата на кешийския граничен легион. — А това е генерал Руфи ибн Саламон.

Генералът кимна.

— Милорд.

Пъг се обърна към събралите се магьосници и каза:

— Предполагам, че за двата часа, които ви дадох, сте успели да си пропилеете времето и да не изпълните нарежданията ми.

— Обсъждахме най-добрия начин да разпространим информацията, която ни дадохте — почна старият магьосник.

Пъг вдигна ръка и го прекъсна.

— Робърт Д’Лийс тук ли е?

Младият магьосник вдигна ръка и Пъг го посочи.

— Предполагам, че той е най-младият член на съвета, така ли е?

Магьосниците кимнаха.

— Добре. Това значи, че не сте съвсем безнадеждни — каза Пъг.

Д’Лийс като че ли се смути от тази забележка.

— Не съвсем — отвърна той.

Пъг се засмя и се изправи, за да го виждат всички. И заговори:

— Дори тук, предполагам, сте чули слуховете за война.

Някои магьосници казаха „да“, други закимаха.

— Войната е реална, но не с нашите съседи на юг. Насам идва огромен флот, от другия край на морето, и той носи на борда си ужасна на брой армия, навярно четвърт милион въоръжени бойци. — При тези думи неколцина магьосници ахнаха. Пъг вдигна ръце за тишина. — Кралството се подготвя за отбрана и както можете да си представите, имаме нужда от сигурна граница с Кеш. В това отношение вече са извършени някои промени.

През тълпата премина „шшшт“ и всички зачакаха Пъг да продължи.

— Велики Кеш и Кралството спорят от много години за богатите земеделски земи около Морето на сънищата. За да сложи край на този вечен спор, Кралството отстъпи някои земи на империята на Велики Кеш.

— На югозапад от Края на сушата има едно голямо скалисто възвишение, което ясно се вижда от море и суша, нарича се Руините на Морган — продължи той. — Моряците го познават добре. От върха на тази висока скала, право на изток до река Шамата, е прокарана нова граница. На империята на Велики Кеш са отстъпени всички земи южно от тази линия, по южните брегове на реката Шамата, Морето на сънищата и Голямото звездно езеро.

Събралата се група ахна и се чуха гневни викове. Един от мъжете, явно от Кралството, извика:

— Вие ни предавате!

— Не — каза Пъг. — Принц Ерланд от дълго време води преговори с императора на Велики Кеш по този въпрос. В замяна на това, че Кеш ще пази южния ни фланг от врага и ще поддържа сегашния ни договор, докато се сражаваме с могъщия враг, Кралството реши да удовлетвори някои териториални претенции, които Кеш поддържа от сто години. Тези от вас, на които не им харесва тази промяна в управлението, могат да напуснат.

— Но междувременно Звезден пристан все още е територия на Кралството и все още е мое владение. — Пъг запремества поглед от лице на лице. — Шамата сега е отстъпена на кешийците. Кралските сили се оттеглят през Голямото звездно езеро към Ландрет. Всеки от вас, който пожелае, може да отпътува с тях.

Чуха се още няколко протеста, но Пъг ги пренебрегна.

— Ние ще зачетем искането на Кралството за суверенитет на острова Звезден пристан — заговори генерал Саламон. — Градът Звезден пристан ще бъде кешийски. Докато се устроите с пристанище на северния бряг, на кралските граждани ще се осигури правото на свободно преминаване през град Звезден пристан.

Някой в тълпата извика:

— Кога го взимате?

— Вече го взехме — каза генералът. — Моите хора вече са заели малкото укрепление край пристанището на Шамата и гарнизона в града, и ще оставим малка част в езерото, за да осигурим мира. — Погледна Пъг и добави — Ако няма нещо друго, трябва да се връщам при хората си, милорд.

Пъг кимна.

— Благодаря ви, че дойдохте.

Генералът и кралският капитан си тръгнаха заедно надолу по хълма към кея. Пъг каза:

— С това приключихме. А сега още нещо. Нашественикът, за който ви споменах, е възможно най-опасният ни враг и аз се нуждая от онези от вас, които са готови да служат доброволно. Трябват ни онези от вас, които са способни да церят, способни са да действат като проводници на сведения и онези, които по някакъв начин ще могат да възпират магията на нашественика. — Помълча и добави: — Служат им пантатийци.

При споменаването на омразните змиежреци десетина души се развикаха:

— Аз ще помогна!

— Тези от вас, които са готови да заминат за Крондор, да се обърнат към Робърт Д’Лийс — каза Пъг. — Той ще бъде първият ми помощник в това отношение.

Д’Лийс го погледна объркано.

— Помощник?

Младите магьосници започнаха да се трупат около него.

Пъг скочи от скалата и Накор го попита:

— Сега какво ще правим?

— Ние ли? Аз заминавам с тази банда в Крондор, за да ги подготвя, после отивам в Сетанон. Ти чакаш тук да се погрижиш тази глупава сган да не започне война с Кеш в следващите две седмици, а после, след като се увериш, че ще се държат прилично, те искам в Сетанон. — Бръкна в халата си и извади едно цуранско транспортно кълбо. — Гледай да не го счупиш или загубиш, последното ми е. А пътят до Сетанон е дълъг.

Накор не изглеждаше доволен.

— Водата е стигнала до устата, а ти искаш от мен да остана тук като бавачка на тази сган?

Пъг се ухили.

— Че кой друг?

След което тръгна да поговори с Робърт Д’Лийс.

— Учителю? — каза Шо Пи на Накор.

— Какво?

— Имате ли представа какво искаше да каже Пъг с това, че имал друг план за Звезден пристан?

Накор помълча малко, след което се ухили широко.

— Имам, разбира се.