Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Войната на студенокръвните (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rage of a Demon King, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2011 г.)

Издание:

Реймънд Фийст. Войната на студенокръвните (том 2)

Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона

Американска

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“, 2009 г.

ИК „Бард“ ООД, 2009 г.

ISBN: 954-585-355-7

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Гневът на демонския крал от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Гневът на демонския крал
Rage of a Demon King
АвторРеймънд Фийст
Първо издание1997 г.
САЩ и Великобритания
Оригинален езиканглийски
Жанрфентъзи
Видроман
ПоредицаВойната на студенокръвните
ПредходнаВъзходът на търговеца принц
СледващаПарчета скършена корона
ISBNISBN 9545853506

Гневът на демонския крал (на английски: Rage of a Demon King) е третият роман от поредицата на Реймънд ФийстВойната на студенокръвните“. За пръв път романът е издаден през 1997 г.

Действието се развива след това в първите две книги от поредицата и описва дългоочакваното нападение на армиите, пристигащи в Островното кралство от континента Новиндус. Завръщат се Макрос Черния, Пъг и Томас и заедно с Миранда и Накор се подготвят да се изправят срещу магическите сили на противника. Защитата на град Крондор, която се подготвя от години, е замислена така че да нарани възможно най-много вражеските армии – близо 150 хиляди войници.

Оказва се че огромната армия всъщност е събрана, а сега подтиквана от демоните, а целта е да бъде достигнат град Сетанон.


16.
Боеве

Ерик даде знак и извика:

— Ето там!

Мъжете обърнаха конете и препуснаха. Битката за града се вихреше от предишния ден пред най-северната порта на източната стена. Нашествениците, слезли на брега, бяха неорганизирани.

Частите на Ерик бяха ударени на два пъти, веднъж призори и втория път на заранта, от голяма част сааурски конници. Ерик остана доволен, когато откри, че въпреки грамадния си ръст конете на сааурците са точно толкова пострадали от дългия път през морето, колкото и по-малките, яздени от хората. Освен това, за първи път откакто се помнеха, сааурците трябваше да се бият не срещу наемници, а срещу истински войници. Тежките пиконосци на Кралството и сблъсъкът с дисциплиниран противник, с дългите дванадесет стъпки железни пики, както и умението да нападат в строй, бяха принудили сааурците да отстъпят. Ерик нямаше представа доколко всичко това ще помогне за крайния изход на кампанията, но въодушевлението, което изпитаха хората му от това, че успяха да надвият ужасните гущероподобни при първия сблъсък, беше неизмеримо.

Сега се сражаваха с рота наемници, които макар и да не изглеждаха поотделно толкова страшни като сааурците, им създаваха повече трудности и заради броя си, и защото бяха сравнително отпочинали, докато хората на Ерик бяха отбили два щурма през последните двадесет и четири часа.

Но когато откъм юг приближи свежата кралска конница, Ерик се увери, че частите му могат да изтласкат нашествениците, които накрая побягнаха към лесовете на север. Той се обърна и се огледа за първия си помощник, лейтенант Клифърд. Махна му с ръка и нареди:

— Препусни назад, но спри на стрела разстояние от дърветата, за да не навлезеш в капаните. После върни мъжете и се прегрупирайте. Аз тръгвам към портата да видя дали има нови заповеди. — Лейтенантът отдаде чест и препусна да изпълни заповедта му.

Ерик пришпори уморения си кон към портата, покрай залостените домове, сякаш собствениците им очакваха да се върнат и да ги заварят непипнати, все едно че просто някаква морска буря е ударила Крондор. Други къщи бяха оставени със зейнали врати. По пътя продължаваше да се излива непрекъснат поток от бежанци, движещи се в обратната на Ерик посока, и му се наложи на няколко пъти да се развика, за да го пропуснат.

Бягството вече взимаше панически размери и Ерик беше сигурен, че се връща за заповеди за последен път. Отне му близо половин час, за да измине разстоянието, което нормално щеше да вземе за три пъти по-малко време, а когато стигна портата, видя, че суматохата е пълна.

Видя още два фургона, избутани встрани от пътя. Разсеяно си помисли дали не са на Ру. Все пак се надяваше, че повечето му фургони са се измъкнали от града преди да почне вчерашното сражение и че вече са в пълна безопасност и на път за Даркмоор.

Приближи портата и извика:

— Сержант Маки!

Сержантът, който командваше охраната на портата, се обърна и като видя, че е Ерик, отвърна:

— Да, сър?

— Някакви заповеди?

— Не, сър. Както преди. — След което отново се обърна към тълпата, мъчеща се да излезе от града, за да въведе ред.

— Е, късмет тогава, сержанте — извика Ерик.

Войникът, стар ветеран и приятел по чашка с Ерик и другите членове на Пурпурните орли, се обърна и каза:

— И на вас, сър. Късмет на всички ни. — След което отново се зае със задачите си.

На Ерик му трябваше свеж кон, но не можеше да рискува да се връща в града. Щеше да препусне към командния си пост и да види дали там ще се намери отпочинало животно. Беше наредил да държат свежите коне на достатъчно разстояние от възможните места на бойни сблъсъци, което опазваше животните… но също така ги правеше недостъпни.

Започна с усилие да си пробива път през бягащата от града тълпа. Знаеше какъв е замисълът, но това отчаяно човешко море го караше да се чуди дали ще може да бъде толкова жесток като принца и херцога, защото мнозина от тези, които подминаваше, щяха да бъдат изловени и избити от конниците на Изумрудената кралица, щом те се развърнеха по широкия път. Ерик не можеше да опази всички.

Стигна края на предградията и завари там неколцина от хората си, отдъхващи под сянката на едно дърво.

— Докладвай! — заповяда Ерик на един от тях и войникът се изправи.

— Току-що ни удари поредният им патрул, капитане. Дойдоха откъм дърветата и се изненадаха, когато ги засипахме със стрели. — Войникът посочи към далечните дървета.

— Лейтенант Джефри е някъде там.

На Ерик му трябваше малко време да свърже името Джефри с определено лице и изведнъж си даде сметка колко голяма е станала командата му. Първата половин година беше познавал всеки мъж в частта си, ала през последните два месеца армията на принца бе удвоила размерите си с пристигането на частите, пратени от Далечния бряг и от Ябон, наред с подразделенията от изток. Много от хората, които сега разчитаха на него за оцеляването си, му бяха непознати, докато повечето мъже, които той лично беше обучавал, бяха заминали в планините.

Продължи напред и скоро намери лейтенанта. Боецът, облечен в табарда на Ла Мут, вълча глава на синьо поле, отдаде чест.

— Капитане, преди малко един патрул се натъкна на нас. Не знаеха, че сме тук.

Ерик погледна труповете, нападали по открития терен южно от дърветата.

— Пускат напред части без никаква координация — каза той. — Сааурците и другите части, с които се бихме днес, не са ги известили, че ги чакаме.

— Може ли да се очаква, че това ще продължи дълго?

Ерик си припомни личния си опит с армията на кралицата в Новиндус и отвърна:

— До време. Никога няма да имат нашите вътрешни връзки и дисциплина, но ни превъзхождат по численост и когато тръгнат срещу нас, ще дойдат всички наведнъж. — Погледна следобедното слънце и се разпореди: — Пратете вестоносец при резервите ни и доведете две роти да сменят мъжете тук, и… — посочи развятия щандарт на тежките пиконосци — предайте на пиконосците да останат на позиции още няколко часа.

— Смятате, че сме ги отблъснали?

Ерик се усмихна. По-старият лейтенант от Ла Мут разбираше от занаята си. Искаше просто да види що за младо капитанче са назначили да го командва.

— Едва ли — каза Ерик. — Само малко затишие преди истинската буря. Но мисля да се възползвам от него.

Преди да тръгне по задачата, лейтенантът го попита:

— А онези змиежреци?

— Не знам, лейтенант — отвърна Ерик. — Но със сигурност ще разберем, когато пристигнат.

Джефри отдаде чест и тръгна. Ерик извика след него:

— И ми доведете свеж кон!

 

 

— Нещо идва насам — промълви Миранда.

Баща й стоеше зад нея, с избили по челото му капчици пот, и се мъчеше да задържи около двамата заклинанието, което ги правеше невидими. Бяха намерили входа на разлома, отвеждащ към света на Шила, и Миранда се опитваше да пробие през него, за да види какво може да се очаква от другата страна. Според казаното им от Ханам, ако просто нагазеха през него, най-вероятно щяха да се набутат в лапите на цял куп разярени демони.

За просто око портата на разлома изглеждаше като най-обикновена плоска стена. За Макрос и дъщеря му районът бе оживял от мистична енергия.

— Някой се е опитал да я запечата отсам — каза Макрос.

Миранда прати тънка, сондираща струя енергия през разлома. От другата страна се долавяха присъствия и тя отстъпи назад в тъмното.

— Можеш да оставиш заклинанието. Наоколо няма никого.

Макрос го направи.

— Сега какво ще правим? — попита Миранда.

Баща й се отпусна тежко на земята и рече:

— Ще се опитаме да се прокраднем през този разлом, ще се опитаме с бой да проникнем през него или ще потърсим трети начин да влезем в Шила.

— Първият не изглежда възможен, а вторият не ми се струва никак привлекателен — каза Миранда. — Какво мислиш за третия?

— Ако има път към Шила през Коридора на световете, ясновидецът Мустафа ще го знае.

— При Табърт? — попита Миранда.

— Защо пък не? — каза Макрос. — Уморен съм. Можеш ли да ни заведеш там?

Челото на Миранда се набръчка.

— Ти да си уморен?

— Никога не бих го казал на Пъг — каза Макрос, — но подозирам, че когато той ме издърпа толкова рязко от Сариг, отново съм станал съвсем смъртен. Повечето ми мощ идваше от бога на магията, но след като тази връзка се прекъсна… — Той сви рамене.

— Адски неподходящ момент да го казваш! — ядоса се Миранда. — Предстои ни да се преборим с крал на демони, а изведнъж се оказва, че не си в най-добрата си форма поради някаква си старост?

Макрос се надигна с гримаса.

— Още не съм съвсем готов за овесената каша и дебелия шал, дъще. Все още мога да срина тази планина, ако се наложи!

Миранда се усмихна, хвана го за ръката и насила го отведе в Ла Мут. Гостите на Табърт бяха пъстра сбирщина, но до един се надигнаха и отстъпиха, когато чародеят и дъщеря му се появиха от нищото, на няколко стъпки пред тезгяха.

Табърт стоеше зад тезгяха и само повдигна вежда, щом Миранда му каза:

— Трябва ни килерът ти.

Ханджията въздъхна, все едно че каза: „Каква ли история ще трябва да измисля, за да обясня тази загадка?“, но кимна и рече:

— Желая ви успех.

Бързо минаха зад тезгяха и влязоха в задната стая. Миранда поведе Макрос надолу по едни стъпала и после по дълъг коридор. В дъното на коридора имаше ниша, отделена с най-обикновена завеса, окачена на метална пръчка. Тъкмо това бе порталът, който Миранда бе използвала, когато за пръв път влезе в Коридора на световете. Дръпнаха завесата, която отделяше нишата, и след като пристъпиха през прага, се озоваха в Коридора на световете.

— Зная дългия път до хана „При Честния Джон“ — каза Миранда и посочи наляво. — Да знаеш по-кратък?

Макрос кимна.

— Ей натам. — И посочи в обратната посока.

Двамата забързаха.

 

 

Уилям следеше вихрещата се битка от наблюдателницата си. Бранителите на кейовете бяха започнали да обстрелват прииждащите към тях кораби. Хитро прикритите балисти и катапулти бяха потопили вече три, но флотата продължаваше да настъпва.

Едно от най-ценните притежания на Уилям беше „шпионското стъкло“, подарено му преди години от херцог Джеймс. То притежаваше обичайните свойства на всеки добър далекоглед, като увеличаваше предметите десет пъти, но също така имаше и едно необикновено свойство: можеше да разкъсва илюзии. Джеймс, твърде сдържан по отношение на произхода му, така и не беше разкрил тайната.

Уилям огледа настъпващия команден кораб и видя грозния демон, присвит на трона на средната палуба. Въпреки отвращението си огледа внимателно съществото. Всички други около него бяха под неговия контрол с помощта на мистични нашийници и вериги.

Трудно беше да се разгадае изражението на демона, защото в лицето му нямаше нищо, което поне малко да напомня за човешки черти. Пъг бе предупредил принц Патрик, Джеймс и Уилям за онова, което беше разбрал за смъртта на Изумрудената кралица и замяната й с демон, но тази информация се пазеше от всички освен от шепа офицери. Уилям и Джеймс бяха решили, че хората ще си имат достатъчно грижи, за да ги плашат и с мощта на един демонски господар.

Уилям обърна стъклото на деветдесет градуса и демонът се скри от погледа му. Седящата там илюзорна жена беше царствена, красива и по някакъв начин дори по-страшна на вид от демона, чийто гняв и омраза поне си личаха открито.

Уилям върна далекогледа в предишното положение, за да може да види през илюзията, и демонът отново изникна пред очите му. После остави стъклото.

— Заповеди — спокойно каза той и един от дворцовите пажове пристъпи напред. Скуайърите служеха при защитниците по стената, като адютанти на различните офицери, а пажовете служеха за бегачи. За кратък миг Уилям се вгледа в нетърпеливото лице на момчето, готово да отнесе заповедите му където му се заповяда. Не можеше да е на повече от тринайсет или четиринайсет години.

За миг Уилям се изкуси да му каже да бяга, да напусне града толкова бързо, колкото младите му крака позволят, но вместо това нареди:

— Предай на командата на пристанището да изчакат, докато се приближат, след което искам всички да стрелят по онзи голям кораб със зеления корпус. Това е командният им кораб и искам да го потопят.

Момчето хукна, а Уилям въздъхна. Опитът най-вероятно щеше да се окаже напразен — демонският кораб със сигурност беше най-защитеният от цялата флота.

Скоро пристигнаха донесения, че вражеският флот е дебаркирал нагоре и надолу по брега и че конни части са щурмували най-северната порта на източната стена. Уилям прецени възможностите си, повика нов вестоносец и му каза:

— Изтичай долу на двора и предай на някой от ездачите да отнесе заповедите ми на източната порта. Да се затвори градът.

Щом момчето се обърна, Уилям го спря:

— Пейдж.

— Да, сър?

— Вземи кон и тръгни с ездача; напусни града и предай на капитан фон Даркмоор, че е време да поеме на изток. Ти оставаш с него.

Момчето изглеждаше смутено, че са му заповядали да напусне, но отвърна само „Слушам, сър!“ и побягна.

Един капитан от кралската гвардия погледна рицар-маршала и поклати глава.

— Поне едно от тях мога да спася — каза Уилям.

Капитанът мрачно кимна. Вражеският флот се опитваше да пристане. От корабите се заразвиваха въжета, екипажите се мъчеха да метнат клуповете по кнехтите на кейовете. Стрелите се изсипваха по всеки, който не беше се заслонил, и мъжете от нашественическата армия падаха във водата набучени като таралежи.

Но първият кораб, а после и вторият, успяха да се привържат за брега и бавно започнаха да се издърпват към кейовете. Единственото място, където не можеха да приближат, беше там, където бяха потънали първите три кораба. После започнаха да мятат въжета към по-задните кораби и Уилям разбра намерението им. Първоначално смятаха, че ще им бъде наложена бавна обсада, с организирано приставане, след като бъде овладяна тази част на града. Сега разбра, че няма да има опити опразнените кораби да се изтеглят от кейовете.

Всъщност към кейовете щяха да привържат само няколко кораба, но те щяха да служат като щит за по-задните. Щяха да метнат куки и скоро корабите щяха да се долепят един до друг. През залива щеше да се изпъне рампа от кораби, платформа, която щеше да позволи на хилядите нашественици да преминат от палуба на палуба и да слязат по кейовете на Крондор. Начинанието беше опасно, защото ако защитниците успееха да предизвикат пожари на който и да било от корабите, всички щяха да се изложат на риск.

Когато корабът на кралицата приближи достатъчно, всяка бойна машина в огневия обхват предприе атака. Сто тежки канари полетяха във въздуха, придружени от дузина запалени бали сено, напоено с огнено масло. Както беше допуснал Уилям, всички бяха посрещнати от невидима преграда и отскочиха или се плъзнаха настрани. Забеляза със задоволство, че един от по-големите камъни се натресе върху друг кораб, който не бе защитен, и нанесе сериозни щети на войниците, скупчени по палубите му.

Уилям нареди да изстрелят колкото може повече огнено масло по най-предните кораби — и изведнъж по цялата дължина на терасата избухнаха пламъци. Уилям бе отхвърлен назад, сякаш зашлевен от огромна огнена ръка, и падна зашеметен на пода. Примигна да махне сълзите и установи, че едва вижда — всичко му изглеждаше премрежено зад червено перде.

Разбра, че очите му са обгорени. Единствената причина да не ослепее напълно беше, че се бе обърнал точно когато бе започнала атаката. Опипа наоколо и забеляза до себе си смътна фигура, която простена, щом я докосна. Две ръце го надигнаха и един глас каза:

— Маршале?

Разпозна гласа на един от пажовете, който беше стоял в дъното на стаята.

— Какво стана? — дрезгаво попита Уилям.

— По стената лумнаха пламъци и всички… пламнаха.

— Капитан Рейнард?

— Мисля, че е мъртъв, сър.

Разнесоха се викове и няколко души притичаха.

— Кой е? — Уилям виждаше само смътни фигури.

— Лейтенант Франклин, милорд.

— Вода, моля ви — каза Уилям и усети как лейтенантът го пое от скуайъра, и го подкрепи да се добере до един стол. Усети вонята на собствената си изгоряла коса и плът, и колкото и да примигваше, не можеше да облекчи очите си от заслепяващите червени сълзи.

Уилям успя да седне и каза:

— Лейтенант, кажете ми какво става.

Лейтенантът изтича до терасата.

— Пращат хора на брега. Огънят, който изсипахме над тях, беше ужасен, но те идват, сър.

Скуайърът донесе леген с вода и чиста кърпа, и Уилям изми лицето си. Болката беше непоносима, но той приложи една хитрина, на която го беше научил още като дете един от учителите му в Звезден пристан, за да я пренебрегне. Водата не помогна много на зрението му и той прецени, че сигурно е ослепял до края на живота си, колкото и близък да се окажеше този край.

Гръмкият трясък на кършещо се дърво, последван от викове и грохот на битка долу, го накара да попита:

— Лейтенант, какво става долу в двора?

— Сър, удариха кралския пристан — каза лейтенантът. — Вражеските войници дебаркират.

— Синко, би ли ми помогнал да се изправя? — каза Уилям на скуайъра.

— Да, милорд… — Опита да го каже спокойно, но не можа да прикрие страха си.

Уилям усети ръцете на младежа около кръста си и се изправи.

— Обърни ме към вратата — спокойно каза той. Звуците на битката вече отекваха и по коридорите. Вражеските воини се изкачваха по стълбището, водещо към командния център на Уилям.

— Лейтенант Франклин — каза Уилям.

— Сър? — отзова се спокойният глас на офицера.

— Застанете вляво от мен, сър.

Офицерът изпълни заповедта и Уилям бавно извади меча си от ножницата.

— Застани зад мен, момче — тихо каза той, когато шумът от боя по коридорите се усили.

Момчето се подчини, но не пусна ръцете си от кръста на рицар-маршала — подкрепяше ранения да не падне.

Уилям съжали, че няма какво да каже на момчето, за да го окуражи. Знаеше, че ще свърши в ужас и болка. Помоли се само дано да е бързо. Когато звуците на битката се приближиха и останалите в помещението се втурнаха напред да бранят вратата, Уилям промълви:

— Момче?

— Да, сър? — чу се тих, изплашен глас зад него.

— Как се казваш?

— Теранс, сър.

— Откъде си?

— Баща ми е скуайър на Белмънт, сър.

— Ти се справи добре. Сега ми помогни да стоя здраво. Не бива рицар-маршалът на Крондор да умре на колене.

— Слушам, сър.

По гласа на момчето Уилям разбра, че плаче.

Изведнъж се разнесе вик и Уилям видя как една сянка скача към него. По-скоро чу, отколкото видя как мечът на лейтенант Франклин светна и нападателят рухна.

Нова сянка се появи вляво от първата, откъм дясната ръка на Уилям, и почти ослепелият рицар-маршал на Крондор замахна с меча си.

А после Уилям, дете на Пъг магьосника и на Катала, от планинския народ на Турил, роден на един чужд свят, усети режеща болка и потъна в мрака.

 

 

Джеймс бавно пристъпваше през лепкавата, дълбока до коленете тиня. Екът от битките кънтеше из каналите. Хората му крачеха с извадени оръжия. От време на време отваряха капаците на фенерите, за да се огледат и да си поемат дъх, но се оправяха в сумрака главно по смътната светлина, струяща отгоре, докато подминаваха водостоците и уличните шахти.

— Стигнахме — каза нечий глас.

— Дайте сигнал — заповяда Джеймс и някой изсвири пронизително.

Един от мъжете отвори с ритник някаква врата и Джеймс чу как наблизо се отварят още врати. Влезе с първите двама в мазето и се качи нагоре по стълбите. Нахлуха в някакво помещение, осветено от свещ.

Както очакваше, съпротивата беше слаба, но за малко да го прониже стрелата на един арбалет, пусната иззад обърнатата за заслон маса.

— Спрете стрелбата! — извика той. — Не сме тук, за да се бием.

Миг тишина, след което един глас проговори:

— Джеймс?

— Здрасти, Лизли.

Зад масата се изправи висок стар мъж.

— Изненадан съм, че те виждам тук.

— Ами хрумна ми, щом така и така минавам оттук, да ти дам шанс да се измъкнеш.

— Толкова ли е зле?

— Много повече — каза херцогът и махна на човека, който минаваше за Лизли Ригър, Брайън, Анри и още дузина имена, но чието главно прозвище си беше Праведника, водача на крондорската Гилдия на крадците — Шегаджиите. Джеймс се огледа.

— Нещата не са се променили много… освен че навремето тук беше по-оживено.

Мъжът, за когото Джеймс винаги щеше да мисли като за Лизли, каза:

— Повечето братя са извън града, спасяват си живота.

— Но ти остана?

Лизли сви рамене.

— Аз съм оптимист. — И добави: — Или глупак. — И въздъхна. — Малко кралство е това, на Шегаджиите, но си е мое кралство.

— Вярно. Хайде ела. Има едно място, където можем да се спасим.

Джеймс и войниците му взеха със себе си Лизли и дрипавата сбирщина крадци с него, и се върнаха в каналите.

— Къде отиваме? — попита Лизли, щом нагазиха до колене в лепкавата мръсотия.

— Нали знаеш къде реката влиза в града, до онази изоставена мелница?

— С настилката отгоре?

— Точно тя — каза Джими. — Използвахме я, когато вкарвахме контрабанда с Тревър Хъл и бандата му, не помня вече преди колко години беше. Ако си бил в Крондор, когато Шегаджиите и контрабандистите на Хъл работеха заедно, щеше да знаеш. Има един огромен строеж, който вдигаме горе от няколко месеца.

— Няколко месеца? — учуди се Лизли. — Как сте го направили, без да забележим?

Джеймс се засмя.

— Щото сме отгоре. Правехме го денем, докато ти и крадците ти спите долу.

— Защо дойде да ме вземеш?

Джеймс въздъхна.

— Ами защото си единственият ми брат, за когото знам, тъй че не можех да те оставя да умреш сам в мазето.

— Брат? Сигурен ли си?

— Толкова сигурен, че мога да се обзаложа.

— Чудил съм се за това — каза Лизли. — Майка ни помниш ли?

— Малко. Убили са я, когато тъкмо съм прохождал.

— При „Главата на глигана“?

— Не знам. Възможно е. Прибрали са ме от улицата и са ме отгледали Шегаджиите. А ти?

— Бях на седем. Имах малко братче. Мислех, че и то е умряло. Отведоха ме в Ромни и там ме отхраниха.

— Предполагам, че баща ни не е искал двамата му сина да са заедно. Може да ни е търсил същият, който е убил майка ни.

Стигнаха една широка пресечка на каналите, с мръсна вода, която се лееше отгоре в средата на прохода, и Лизли каза:

— Винаги ми се е струвало странно, че осиновителите ми в Ромни ме отгледаха, за да работя като крадец в Крондор.

— Е, — отвърна Джеймс, докато заобикаляха падащата отгоре вода — така и няма да го разберем. Татко умря преди много години и не можем да го попитаме.

— Ти разбра ли изобщо кой е бил? Аз така и не можах.

Джеймс се ухили в тъмното.

— Да, разбрах. Случайно. Чух му веднъж гласа и после още веднъж, след години, и след като подуших тук-там, разбрах кой беше предишния Праведник.

— И кой?

— Имал ли си някога неудоволствието да срещнеш един особено кисел и зъл свещар, чийто дюкян беше в южния квартал, близо до двореца?

— Не бих казал, че си спомням такъв. Как се казваше?

— Доналд. Ако го беше срещал, щеше да го запомниш. Много гаден беше.

— Но истински гений между престъпниците.

— Какъвто бащата, такива и синовете — каза Джеймс.

Щом стигнаха до едно място в дългия тунел, откъдето почнаха да се изкачват, Лизли каза:

— Ще излезем ли изобщо живи от това?

— Сигурно не — отвърна Джеймс. — Но пък никой не излиза жив от тоя живот, нали?

— Така си е. Но задна вратичка все пак имаш ли?

— Вие без задни вратички не можете — каза Джеймс. — Ако изобщо можем да се измъкнем живи оттук, ето това е тя. — И посочи една голяма двукрила врата, достатъчна да пропусне цял фургон.

— Сега разбирам думите ти, че сте могли да вкарвате контрабанда оттук — каза Лизли, докато двама войници отваряха огромните дървени врати. Те се открехнаха тихо — явно бяха смазани наскоро — и светлината отвътре освети сто войници, изпънали лъкове, арбалети и мечове.

— Стигнахме.

Лизли подсвирна от възхищение.

— Виждам, че готвите топло посрещане на всеки, който реши да мине оттук.

— Много по-топло, отколкото си представяш — каза Джеймс.

Махна на Лизли и Шегаджиите му да влязат и добави:

— Добре дошли в последния бастион на Крондор.

След като Джеймс и всички с него влязоха вътре, вратите се затръшнаха с трясък и кръгът се затвори.

 

 

Ерик чу тръбния зов и веднага извика команда. Бяха се сражавали непрекъснато с по-малки части на нашественическата сила и им бяха донесли, че подобни боеве се водят близо до морската порта, най-северната. А до този момент бяха забелязали само няколко души недалече от южната порта на града, което за Ерик беше чудесно, тъй като се бе разпоредил на северната порта да отидат колкото може повече хора. И двете порти продължаваха да пропускат непрекъснатия поток от бежанци към Кралския път, водещ на изток. На една миля източно от сегашната му позиция двата човешки потока щяха да се слеят и да оформят гъста, бавно движеща се маса от изморени, уплашени и отчаяни хора.

Задачата на Ерик беше да брани тила на тази колона колкото може по-дълго. Знаеше, че това означава оттук до Рейвънсбърг, доколкото можеше да прецени. Оттам някъде противникът най-вероятно щеше да престане да ги преследва. Имаха да завладяват град и да попълват запаси, а макар нашествениците да печелеха много единични битки, все още бяха в по-неизгодно положение заради дългия път през морето.

От сааурците беше видял малко и се чудеше защо ги задържат след първия сблъсък. Не можеше да отдели много време, за да измисли нещо, с което да надхитри противника — имаше твърде много неща, на които трябваше да се реагира незабавно: врагът непрекъснато хвърляше срещу позициите му малки щурмови отделения. Битките бяха къси и напрегнати и досега Ерик беше спечелил всички, но хората му се изтощаваха и загубите растяха.

Беше се разпоредил за един фургон, в който натовари ранените и ги отпрати на изток с бежанците. Сега тръбните сигнали го предупредиха, че портите ще се затворят. Докато се заемаше с организирането на отстъплението, едно младо момче стигна на галоп при него и викна:

— Капитане?

— Да?

Момчето бе облечено в униформата на дворцов паж. По лицето му се стичаха сълзи.

— Лорд Уилям заповяда да ви кажа да се оттегляте.

Ерик го беше разбрал вече от тръбата и затова се зачуди защо момчето е дошло тук.

— Нещо друго?

— Аз трябва да замина с вас.

И тогава Ерик разбра. Поне едно от придворните момчета беше спасено.

— Препусни на изток и ще стигнеш един фургон с ранени. Прикрепи се към тях и помагай в грижите за ранените.

— Слушам, сър.

Момчето пришпори коня и се отдалечи, а Ерик се залови с работата си по ръководенето на отстъплението. Всичко, което беше прочел в библиотеката на Уилям, го беше научило, че организираното отстъпление е най-голямата тънкост, която може да се постигне в битка. Склонността да се хвърля оръжието и да се бяга презглава беше почти непреодолима, а ариергардният бой беше непознат за хора, свикнали да настъпват.

Беше обсъждал всичко това с Уилям на теория през последните две години и особено след като получи новия си пост в началото на тази седмица, и беше решен да не допусне нито една негова част да се втурне в безреден бяг.

Целия следобед от далечни места до ушите му стигаха звуци от битки, въпреки че неговата команда беше оставена на мира. Реши, че е защото нашествениците са проникнали в града и не смятат за необходимо да настъпват от юг или от изток.

Но също така знаеше, че това може да се промени, стига Джеймс и Уилям да отприщят своите малки „изненади“.

Далечен тътен, огромен стълб от черен дим миг след това, и Ерик разбра, че първата от гадните им изненади е отприщена. Към подпорите на кейовете бяха привързали бурета с квеганско огнено масло, бяха струпали много от тях също и в мазетата и в по-ниските постройки, и по протежение на първите три градски карета. В момента, в който ги запалиха, целият воден фронт на града изригна в невъобразим пожар и вражеските войници на сто стъпки разстояние от всяка такава сграда загинаха. Тези, които не изгоряха на въглен, умряха от липсата на въздух, изсмукан от огъня от дробовете им.

Ерик погледна на югозапад, към двореца, уплашен от мисълта, че бойците на Изумрудената кралица може да са проникнали в цитаделата. Последва оглушителен гръм и Ерик разбра какво е станало.

Някакъв лейтенант, когото Ерик не познаваше добре, казваше се Роналд Бъмарис, попита смаяно:

— Какво беше това, капитане?

— Дворецът, лейтенант.

След половин час човешкият прилив откъм най-северната порта на града спадна до тънка вада и Ерик заповяда на мъжете си да оформят ариергарда.

Погледна още веднъж към придвижващите се на изток граждани, след което, щом в далечината лумна нов пожар, отново се обърна на запад и зачака.

 

 

В „При Честния Джон“ беше оживено, както обикновено, и Макрос и Миранда тръгнаха през тълпата. Махнаха учтиво на домакина си, но отклониха поканата му да пийнат. Тръгнаха съсредоточено към стъпалата и се качиха на горния етаж, при галерията.

Стигнаха до стаята на Мустафа и влязоха. Старецът вдигна очи и рече:

— А, пак ли си ти?

— Да — каза Миранда.

— Настигна ли го оня Пъг?

Миранда се усмихна.

— Може да се каже.

— Какво мога да направя за теб? Откровение?

Миранда седна на стола срещу ясновидеца и каза:

— Позна ли баща ми?

Мустафа примижа и отвърна:

— Не. Трябваше ли?

— Аз съм Макрос.

— О — каза старият гадател. — Мислех, че си умрял. Или те няма. Нещо такова.

— Трябва ми информация — каза Миранда.

— Това ми е работата.

— Трябва ми път към света Шила.

— Няма да ти хареса — каза Мустафа. — Пълно е с демони. Някакъв идиот е отпушил преградата между Петия кръг и онзи свят, и сега е адско.

Макрос се изсмя сухо.

— И така може да се каже.

— Защо ви трябва да ходите там?

— За да затворим разлома — каза Миранда. — Единия между Шила и Мидкемия, после другия — между Шила и другия свят.

— А, това е трудно. — Старецът потърка брадичка. — Имам информация, че това може да се окаже полезно. Мога да ви покажа една врата до едно място недалече от града Ахзарт. Мисля, че точно там искате да идете.

— Откъде знаеш? — попита Макрос.

— Че какъв продавач на информация щях да съм, ако не го знаех, нали?

— Колко? — попита Миранда.

Мустафа каза цената — душичките на една дузина неродени дечица — и Миранда стана.

— Сигурно Квери Дагат няма да е толкова нахален.

При споменаването на един от главните му конкуренти Мустафа каза:

— Чакайте малко! Дайте ми контрапредложение.

— Притежавам Магическо слово, което ще ти изпълни голямо желание.

— Къде е уловката?

— Трябва да го изречеш на Мидкемия.

Старецът въздъхна.

— Мидкемия, според всички донесения, в момента не е никак приятно място.

— Това е една от причините, поради които трябва да затворим онези портали. Щом го направим и бъркотията се разчисти, можеш да отидеш на Мидкемия, да си изречеш желанието и да се върнеш тук.

— Бих искал да се отърва от няколко годинки — отвърна старецът с въздишка. — Знаете, че тук не старея, но много късно в живота си открих Коридора, а повечето церове за младост, които открих, включват много неприятни изисквания, например да изядеш още тупкащото сърце на любимата си или да убиеш бебенца в люлките им. Етиката ми не го позволява.

— На твое място — подхвърли Миранда — щях да си пожелая… добро здраве. Човек може да е млад и пак да има проблеми.

— Умно. Но нямаш две такива желания, нали?

Миранда поклати глава.

— Добре тогава. Приемам.

— Разбрахме се.

Старият ясновидец бръкна под масата и извади една карта.

— Ние сме тук — каза той и посочи голям черен квадрат, обграден от четирите страни с черти, които се огъваха при докосване. — Когато тръгнете, кажете на вещицата при вратата, че искате да излезете през номер шестстотин петдесет и девет. — Пръстът му се заби в картата. — Това ще ви издърпа ето тук. Тръгнете надясно, минете през шестнайсет врати надясно — помнете, че вратите са заплетени и ако броите наляво, ще минете през не която трябва. Шестнайсетата врата ще се отвори в една пещера на Шила, на около ден езда до Ахзарт. Като стигнете там, пътуването ви няма да е проблем, нали?

— Няма.

— Просто продължете право на юг и ще видите града от дясната си страна. Но за да ви дам по-ясна представа какво ви чака — рече той и отмести картата, — нека ви кажа нещо за тия демони.

Той помълча и продължи:

— Това, което хората наричат „пъкъл“, има седем кръга. Горното ниво е само едно доста неприятно място, населено от същества, които не се различават много от тези, които срещате на Мидкемия. Седмият кръг е населен от онези, които са ви познати като „Ужасите“. Те са животопийци и създания на неведома енергия; не могат да съществуват във вашия свят, без да убият всичко, до което се докоснат. До такава степен мразят живота, какъвто ние го познаваме, че не са добре дошли в „При Честния Джон“.

Миранда прие, че последното е много важно, но си нямаше представа какво точно може да значи. И тъй като гореше от нетърпение да се залови със задачата, не обърна внимание на коментара.

— Демоните на Петия кръг не са чак толкова страшни. Някой по-цивилизован може да прескача тук от време на време и стига да не се опитва да нагълта някой от другите клиенти, Джон ще се примири заради бизнеса.

— Какво общо има това с нас? — попита Макрос.

— Ти май си доста нетърпелив за един мъдър и могъщ чародей, а? — попита Мустафа и вдигна ръка, когато Макрос понечи да възрази.

— Млък. Сега ще ти изясня всичко. Демоните живеят от живот. Точно както други се хранят с растения или животни, те ядат плът и живот. Това, което вие наричате живот, ум или дух, за тях е като напитка. Плътта изгражда телата им, също като вашите или моето, но духът изгражда тяхната сила и техния разум. Всеки древен демон е погълнал много врагове и пази пленените им души, за да ги изяде, щом му се наложи.

— Не разбирам — каза Миранда.

— Демоните са като… акулите. Имате ли акули на Мидкемия?

— Да — отвърна Миранда.

— Те плуват на ята, но по непонятни причини често се нахвърлят една върху друга и се разкъсват. Ако изгладнеят, една акула може да бъде изядена от друга, докато в същото време тя яде трета. Демоните са нещо такова. Ядат се един друг, когато край тях няма друг източник на плът и дух. Когато намерят път към свят с по-висша уредба, го опустошават и се тъпчат с плът и дух. Като поглъщат дух или ум, те стават по-разумни, но ако не намерят нов източник, оглупяват. Така че по-силните духове имат нужда от повече умове, за да не оглупеят.

— Това го разбрах — каза Макрос.

— Да — кимна Миранда. — Демонът, от който пострада Пъг, измени на своя господар, за да може да се храни необезпокояван в нашия свят!

— Твърде вероятно — рече Мустафа. — Те не притежават това, което ние бихме нарекли чувство за вярност.

— Благодаря — каза Миранда и понечи да си тръгне.

— Чакайте, има още нещо.

— Какво? — попита Макрос.

— Ако затворите демоните между собствения им свят, където те могат да издържат, без да се хранят, и Мидкемия, те рано или късно ще унищожат целия живот на Шила. После ще почнат да се ядат едни други.

— Какво ни засяга? — попита Макрос.

— Не демоните. Рано или късно от тях ще остане жив само един, вероятно кралят им Маарг, ако той е преминал, или Тугор, главатарят му. А без източник на храна той ще почне да линее и рано или късно ще умре. Но преди да се превърне в прегладнял и оглупял демон, той ще е много сърдит и много силен.

— Което значи? — попита Миранда.

— Което значи само едно: като влезете, просто се постарайте да заключите вратата след себе си.

Миранда примига, после се разсмя.

— Ще го направим.

— Не само тази към Мидкемия. Залостете и вратата към Пътя на световете, като се върнете. Ако тук се развихри един разгневен демон, ще е много неприятно.

— Ще го запомня.

— А заплащането? — попита Мустафа и стана.

Миранда се усмихна малко злобно.

— Ще ти го кажа като се върнем.

След като напуснаха малката му стая, Мустафа седна и промърмори:

— Защо винаги ставам такъв глупак пред една хубава жена? — И удари с юмрук по масата. — Първо вземи парите, тъпако!