Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Войната на студенокръвните (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rage of a Demon King, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2011 г.)

Издание:

Реймънд Фийст. Войната на студенокръвните (том 2)

Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона

Американска

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“, 2009 г.

ИК „Бард“ ООД, 2009 г.

ISBN: 954-585-355-7

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Гневът на демонския крал от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Гневът на демонския крал
Rage of a Demon King
АвторРеймънд Фийст
Първо издание1997 г.
САЩ и Великобритания
Оригинален езиканглийски
Жанрфентъзи
Видроман
ПоредицаВойната на студенокръвните
ПредходнаВъзходът на търговеца принц
СледващаПарчета скършена корона
ISBNISBN 9545853506

Гневът на демонския крал (на английски: Rage of a Demon King) е третият роман от поредицата на Реймънд ФийстВойната на студенокръвните“. За пръв път романът е издаден през 1997 г.

Действието се развива след това в първите две книги от поредицата и описва дългоочакваното нападение на армиите, пристигащи в Островното кралство от континента Новиндус. Завръщат се Макрос Черния, Пъг и Томас и заедно с Миранда и Накор се подготвят да се изправят срещу магическите сили на противника. Защитата на град Крондор, която се подготвя от години, е замислена така че да нарани възможно най-много вражеските армии – близо 150 хиляди войници.

Оказва се че огромната армия всъщност е събрана, а сега подтиквана от демоните, а целта е да бъде достигнат град Сетанон.


9.
Заговори

Ерик размърда рамене.

Парадната униформа му беше неудобна и главата още го болеше от удара, който бе получил миналата седмица. Сега бе тъпо пулсиране, когато се обърнеше бързо или когато се измореше, тоест — всеки ден.

Наемниците от Новиндус, които се съгласиха да минат на кралска служба, се оказаха интересен тренировъчен проблем за Джедоу Шати и другите сержанти. Алфред бе повишен в сержант, така че Ерик зависеше от един нов тиранин в ротата си, ефрейтор Харпър.

Докато Ерик разсеяно разтриваше тила си, Калис попита:

— Още ли боли?

— Всеки ден все по-малко, но ти беше прав за удара на онзи сааурец. Още два пръста и щеше да ме разсече на две.

Калис кимна. Принцът и свитата му влязоха в стаята и Патрик каза:

— Започваме съвещанието.

Николас, чичо на принца на Крондор и адмирал на Западния флот на Кралството, започна:

— Според последните ни разузнавателни сведения е абсолютно сигурно, че ще дойдат оттук: бърз удар през Крондор и през планините към Сетанон.

Патрик кимна.

— Съгласен съм, макар че баща ми все още се безпокои от възможността съзнателно да ни се подават лъжливи сведения и накрая да се окаже, че флотът ще заобиколи от другата страна на света към Саладор, за да стигне до Сетанон от изток.

— Това е една възможност, която винаги сме смятали за малко вероятна — отвърна Калис. — Сега сме сигурни, че е напълно изключена.

Ерик огледа присъстващите. До принца седеше Джеймс, херцог на Крондор, а от другата страна на принца — Уилям, рицар-маршал на Крондор. Оуен Грейлок, бивш мечемайстор в Даркмоор, а сега рицар-капитан на Кралската армия, седеше до Уилям. Николас седеше до Джеймс, а Калис — между Ерик и Николас. От другата страна на Оуен седеше непознат за Ерик мъж, някакъв писар, който бързо записваше всичко, което се говореше, на съвсем непознато за Ерик писмо.

— Нашият враг е хитър, но потайността не е сред качествата му. Опитаха се веднъж да бъдат потайни — когато отвлякоха Маргарет и другите от Крудий — каза Калис.

Патрик изсумтя.

— Опустошаването на Далечния бряг не е точно моята представа за потайност.

— Точно това искам да кажа — подчерта Калис. — Ако бяха отвлекли неколцина обикновени граждани тук-там и бяха пуснали заразените им двойници из Крондор…

— Но защо изобщо трябваше да се занимават с отвличания? — попита Джеймс.

— Точно това имам предвид — каза Калис. — Те не разсъждават като нас. Съмнявам се, че изобщо ще можем да ги разберем. — Той посочи картата на стената. — Саладор и Крондор създават проблеми и пътят от Саладор до Сетанон е по-лесен, но стигането до Саладор създава много допълнителни проблеми. Пътуването е по-дълго, което значи, че има допълнителен риск от непредвидени щети за припасите или корабите при буря. И е маршрут, който е много по-вероятно да привлече вниманието на империята към флота.

Стана и отиде до картата. Махна с ръка и един слуга я свали и я замести с друга в по-дребен мащаб, показваща целия свят, какъвто го знаеха. Посочи Новиндус и каза:

— Теченията тук принуждават всеки, който идва насам, да се движи по права линия от източния бряг на Новиндус до една точка точно на югоизток, на върха на Триагия, след което трябва да възвият право на север, за да стигнат южния бряг на Кеш. Този маршрут увеличава времето за път с около месец. Това го открихме, когато използвахме брианския кораб, за да стигнем до Новиндус миналия път. Но в сравнение с него прекосяването на Безкрайното море, за да се стигне Горчивото море от града на Змийската река, е почти по права линия. — Посочи дългия извит бряг на Кеш на източната страна на континента и продължи: — Южно от Кралското море брианските и други кешийски разбойници обикалят редовно. Освен това тук… — той посочи района на океана североизточно от веригата планини, наричани Огърлицата на Кеш — е най-тежката концентрация на Имперския Източен флот. Те няма да седят и да гледат как покрай тях минават шестстотин вражески кораба, дори да знаят, че крайната им цел е Кралството. — Поклати глава. — Освен това нашественическият флот ще трябва да мине покрай Ролдем и другите източни кралства, които може да ги жилят по пътя.

Калис огледа всички и продължи:

— Не, те ще минат оттук, по този маршрут. Търговците, които пленихме, говорят за едни и същи задачи: да се овладеят и задържат жизненоважни пунктове по планините, така че да осигурят на допълнителните сили лесен преход.

Уилям се обърна към адмирал Николас.

— Ники, говорихме за риска от преминаването на Тъмните проливи…

— Не е чак толкова рисковано, ако знаеш какво правиш, дори в късна есен — каза Николас. — Амос Траск и баща ми са го преминали и посред зима. Но за да мине този флот проливите и да стигне до Крондор, ще трябва да дойдат не по-рано от късна пролет или през лятото. Тогава времето е най-добро, приливите са най-кротки… — Замълча и се загледа в пространството.

— Какво има? — попита принц Патрик.

— Все още настоявам да ми разрешите да отплавам срещу тях преди да са навлезли в Горчивото море.

Патрик въздъхна и погледна Джеймс.

— Ники, на този терен вече сме били — каза херцогът на Крондор.

— Знам — каза Николас. — И знам, че е рисковано, но помислете за предимствата! — Стана, отиде при Калис и махна на писаря. — Дайте ми по-голямата карта.

Писарят веднага окачи друга карта с много по-голям мащаб, показваща Западните владения и по-главните части на Кеш и севера, от Далечния бряг до Малаково средище. Николас посочи Тъмните проливи.

— Те са с шестстотин или повече кораби. Не е възможно да имат толкова капитани. — Той удари с длан по стената. — Ако изкараме флотата при Островите на залеза или по-наблизо, да речем, при Тулан… — пръстът му се заби в най-южния град на Далечния бряг — можем да ги сгащим, когато започнат да минават през проливите. Мога да поставя трийсет големи бойни кораба в тила им и още трийсетина малки. Удряме ги отзад и потапяме колкото можем, а после, когато се обърнат да се бият, отплаваме. Познаваме ветровете и теченията по-добре от тях. Можем да се измъкнем! — Ерик никога не го беше виждал толкова оживен. — Ако извадим и малко късмет, можем да ги спипаме, докато ескортните им кораби влизат в проливите преди бойните, и няма да могат да обърнат и да се върнат заради собствените си кораби! Можем да потопим една трета, дори половината от флотата им!

— Ако обаче разделят ескорта и поставят половината в тила, можеш да загубиш всички кораби, които имаме в Запада, без да им нанесем сериозни щети — каза Патрик и поклати глава. — Чичо, ако Западният имперски флот беше с нас или ако квеганските бойни галери можеха да отплават от източната страна на проливите, може би щях да поема този риск. — Принцът въздъхна. — Ние сме най-малката морска сила на Запад.

— Но имаме най-добрите кораби и хора! — възрази Николас.

— Знам — съгласи се Патрик. — Но нямаме достатъчно.

— Нито време, за да ги построим — каза Уилям. — Продължаването на тази дискусия е безсмислено.

— Може би — каза Джеймс.

— Какво? — попита Патрик.

Старият херцог се усмихна.

— Нещо, което ти току-що каза. За рейдовете на Квег от изток. Вероятно ще мога да го уредя.

— Как? — попита принцът.

— Оставете аз да се погрижа за това.

— Добре — каза Патрик. — Но все пак ми обясни какво си наумил преди да си ни въвлякъл в поредната война с Квег.

Джеймс се усмихна.

— Чакам някои донесения от Квег. И когато ги получа… — Той се обърна към Ники. — Когато ги получа, можеш да подкараш флотата си към Тулан. И да кажеш на херцог Хари да пусне флотата си от Островите на залеза и да ги постави под твоя флаг. Тази ескадра главорези ще раздуе флотилията ти до… колко, петдесет кораба?

Николас се въодушеви.

— Шейсет и пет!

Джеймс вдигна ръка.

— По-кротко. Този план може и да не проработи. До месец ще те уведомя дали става, или не.

Принцът се обърна към останалите на масата и попита:

— Нещо друго?

— Защо Крондор? — обади се Грейлок.

— Какво имате предвид, капитане? — попита Патрик.

— Съгласен съм, че е възможно да навлязат в Горчивото море, но защо да нападат Крондор?

— Виждаш ли друга възможност? — попита принцът.

— Няколко — отвърна Грейлок. — Никоя от тях не е очевидно по-добра, но двете, които на мен ми се струват приемливи, ако аз бях командващият армията на Изумрудената кралица, щяха да са или да дебаркирам северно от Крондор, да задържа защитниците му затворени в града с малка сила, като придвижа армията покрай града, после на изток, по Кралския път, или да сляза на брега между Края на сушата и Крондор, като се придвижа южно от града покрай кешийската граница, а после на север към източния проход. Бих пожертвал част от армията си, задържайки кралските сили в града, но по-малко, отколкото при щурм.

— Какво ще кажеш, Уилям? — попита Патрик.

— Обсъдили сме го, но в донесенията ни няма нищо, което да намеква, че генерал Фадавах, главнокомандващият на кралицата, е склонен да оставя нещо живо зад фронтовата си линия.

— А храна? — подхвърли Ерик.

— Моля? — попита принцът на Крондор.

— Извинете, ваше височество, но при толкова кораби и хора, които подмятахме насам-натам през последните няколко години, ако те докарат дори шестстотин кораба… Мога да ви покажа сметките си, но мисля, че когато дойдат тук, храната им вече ще е свършила.

— Да, точно така е! — каза Николас. — Не могат да нападнат Квег за храна, нито да извършат набези тук, по крайбрежието на Джал-Пур. Ще трябва да плячкосат Крондор, за да осигурят армията си с провизии преди да поемат на изток.

— Съгласен съм — каза Патрик. — Точно затова, ако планът на Джеймс не проработи, искам флотата да е развърната на север, близо до Сарт. И когато се опитат да слязат на брега, ще ги ужилиш.

— По дяволите, Патрик — изруга Николас, — това е най-неподходящият момент! Знаеш, че ще поставят най-бързите си кораби по кръговата си отбрана. Ще им трябват само един или два големи бойни кораба, за да пробият през онова, което ще сме оставили в устието на залива. След това могат да вкарат десантните си кораби в залива и да завземат града! Не може и едното, и другото, Патрик. Ако искаш да защитавам града, флотата ми трябва да е разделена по равно, между кораби вътре в залива и онези, които ще бранят извън вълнолома.

— Извинете — пак се обади Ерик.

— Да? — каза Патрик.

— Ако не е твърде късно, може да се промени начинът, по който корабите влизат в залива.

Джеймс се ухили.

— Вече работим над това, старши сержант. Ще ги принудим да влязат на пълен завой през нова система от вълноломи…

— Не, милорд — прекъсна го Ерик. — Имам предвид да построим друга стена покрай северната дига към залива, да поставим морска порта между новата стена и старата, да ги накараме да плават срещу вятъра, не с теченията към стария вълнолом, така че да са колкото се може по-бавни, когато ще трябва да завият в самия залив. Може би дори да ги накараме да се влачат на буксир.

— Защо е новата стена? — попита Калис.

— За катапулти и балисти — отвърна Грейлок. — Ще подпалваме всичко, което завие и не вее кралските цветове.

— Ако потопите първите два или три кораба, докато влизат… — каза Николас.

— Ще трябва да завият извън залива и да дебаркират на бреговата ивица северно от града! — довърши Патрик.

— Или да се опитат да слязат на самата стена — каза Уилям. — Старши сержант, впечатлен съм.

Патрик погледна херцог Джеймс.

— Можем ли да го направим?

— Можем, но ще е скъпо да го направим навреме. А търговците ще вдигнат вой заради неудобствата.

— Да вдигнат — каза Патрик.

Един скуайър влезе и поднесе документ на херцог Джеймс.

Той го отвори и го прочете.

— Те са отплавали!

— Сигурни ли сме? — каза Патрик.

Херцог Джеймс кимна на Калис и той заговори.

— Оставихме там няколко агенти, един бърз кораб и най-добрия си екипаж. Вестоносецът е препускал два дни до кораба ни, след което корабът е отплавал веднага. Знаем, че е по-бърз от всичко, с което разполага кралицата, а те напредват със скоростта на най-бавния кораб във флотилията. — Той пресметна наум, след което огледа масата. — Ще бъдат при проливите точно преди Средилетие.

— Това ни оставя три месеца за подготовка — каза Джеймс.

— Направи каквото трябва и ме уведоми за подробностите по този твой квегански план колкото може по-скоро — каза Патрик и стана. — Край на заседанието.

Херцог Джеймс махна на Ерик да отиде при него.

— Да, сър?

— Прати съобщение на онзи твой приятел и му кажи да се яви тук колкото може по-скоро. Трябва да ми свърши една работа.

— Слушам, сър.

След като Ерик излезе, Джеймс се обърна към Уилям.

— Време е да кажем на младия фон Даркмоор истината, струва ми се.

— Няма да му хареса — обади се Оуен Грейлок.

— Но ще изпълни заповедите — каза Уилям. — Той е най-добрият.

Джеймс се усмихна.

— Нали? Имаме късмет, че разполагаме с него. — После усмивката му помръкна. — Дано и някои други да извадят късмет като нас.

— Ако имаше друг начин… — почна Уилям.

Джеймс вдигна ръка.

— Убеден съм, че ще видим повече болка и разруха през следващата половин година, отколкото Кралството е познало в цялата си история. Но когато пушеците улегнат, все пак ще има едно кралство. И един свят. И онези, които все още ще живеят, ще бъдат най-щастливите.

— Надявам се и ние да сме между тях — каза Грейлок.

Джеймс отвърна с горчива нотка:

— Не разчитай на това, приятелю. Не разчитай.

И без повече приказки излезе.

 

 

— Пак? — възкликна Ру. — Защо?

— Защото трябва да ми закупиш още квеганско огнено масло.

— Но, ваша светлост — каза Ру и се размърда неловко пред херцога на Крондор. — Мога да пратя писмо на лорд Вазарий…

— Не. Трябва да отидеш лично.

Ру присви очи.

— Няма да ми кажете за какво е всичко това, нали?

— Каквото не знаеш, не могат да го изтръгнат от теб с изтезания, нали?

Отговорът не се хареса на Ру, но той все пак каза:

— Кога искате да тръгна?

— Другата седмица. Трябва да уредя някои неща, след което потегляш. Разходката ще е кратка, не се безпокой.

Ру стана.

— Щом казвате.

— Казвам го. Е, лек ден.

— Лек ден и на вас, ваша светлост — отвърна Ру и тонът му показа, че не е особено доволен, че ще трябва да изтърпи още едно гостуване при партньора си. Не че лорд Вазарий не беше гостоприемен човек, но неговата представа за гостоприемство се изразяваше в това да досажда на госта си с безкрайни истории над лоша храна и вино. А и онази негова дъщеря! Ру смяташе, че тя е в състояние да го накара да се откаже от жените. Но после се сети за Силвия и се поправи, че е почти в състояние да го откаже от жените.

След като той напусна покоите на херцога, се отвори друга врата и един скуайър докладва:

— Лорд Венкар, ваша светлост.

— Доведи го.

Миг по-късно Арута влезе в стаята, все още прашен от пътя.

— Здравей, татко.

Джеймс го целуна по бузата и попита:

— Стана ли?

Арута се ухили и за миг. Джеймс долови в сина си нотка от своята младост.

— Стана.

Джеймс удари с юмрук по дланта на лявата си ръка.

— Най-после! Нещо да тръгне както ние го искаме. Накор иска ли?

— И още как — отвърна Арута. — Този луд би го направил само заради удоволствието да види физиономиите на онези тъпи магьосници. Но също така разбира, че трябва да опазим южния си фланг.

Джеймс погледна картата в кабинета си.

— Това е проблемът…

— Има и още един — каза Арута.

— Какво?

— Джими и Даш ги искам извън града.

— На мен ми трябват тук.

— Говоря сериозно, татко. Те са наследили невъзможното ти чувство за безсмъртие и ако ги оставиш сами да решават, ще стоят в града, докато падне. Знаеш, че е така.

Джеймс се вгледа в лицето на сина си и въздъхна. После седна зад бюрото и каза:

— Добре. Когато флотът на кралицата се появи откъм Края на сушата, ги отпрати. Къде искаш да заминат?

— Майка им ще гостува на семейството си в Ролдем.

— Това е подходящо — сухо каза Джеймс.

— Много — кимна Арута. — Виж, двамата с теб имаме нищожен шанс да оцелеем. Мен можеш да излъжеш, дори самия себе си можеш да излъжеш, но не можеш да излъжеш майка.

Джеймс само кимна.

— Никога не съм я виждал толкова посърнала, а съм я виждал как понася почти всичко, което мога да си представя. — Срещна, без да трепне, погледа на баща си и добави: — Да си твой син е страхотна възможност за човек да изпробва нервите си.

Джеймс се ухили и за миг заприлича на младия баща, който разказваше историите за Джими Ръчицата, когато Арута беше дете.

— Но пък никога не е скучно, нали?

— Вярно — никога. — След това се вгледа в баща си. — Ти ще останеш до края, нали?

— Това е моят дом — каза Джеймс. — Роден съм тук. — Дори да имаше съжаление в думите му, скри го добре.

— Смяташ да загинеш тук?

— Не смятам да загивам, но ако се наложи, няма да бъда на друго място. — Джеймс плесна с длан по масата. — Виж, много неща не можем да предвидим и едно от тях е дали утре ще си жив. Животът твърде често ми е доказвал, че е твърде крехък дар. Запомни: никой не си отива жив от живота. — Той стана. — Сега иди да си починеш и ела да вечеряш с мен. Майка ти ще се зарадва да те види. Ако успея да повикам и децата, ще си направим семейна вечеря.

— Това наистина ще е приятно — каза Арута.

Излезе и щом вратата се затвори, Джеймс отиде до друга врата и се промуши през нея. Тръгна по един коридор към малка врата — наложи му се да се наведе, за да мине. После по едно вито стълбище стигна до една заключена врата, почука два пъти и когато отвътре му отговориха с единично почукване, почука отново. Ключалката щракна и вратата се отвори.

Даш и Джими го чакаха с двама мъже, облечени с униформи без отличителни знаци и с черни качулки с прорези на очите. В стаята имаше уреди за изтезание, а по стената висяха железни стеги. На един дървен стол седеше мъж с отпусната на гърдите глава.

— Нещо ново? — попита Джеймс.

— Нищо — отвърна Даш.

— Върни се при работодателя си. Току-що му казах, че заминавате за Квег. Той не е много щастлив и ще бъде още по-малко щастлив, ако разбере, че не си в кабинета и не вършиш това, за което ти плаща.

— Квег? Пак? — учуди се Даш.

Джеймс кимна и каза:

— Ще ти обясня по-късно.

Когато Даш стигна до вратата, Джеймс каза:

— А, между другото. Баща ти се върна, така че тази вечер ела да вечеряш с нас.

Даш кимна и излезе. Дядо му каза на Джими:

— Свести го.

Джими лисна чаша вода в лицето на мъжа и той вдигна глава. Джеймс го хвана за косата и го погледна в очите.

— Господарите ти щяха да са по-добри, ако не бяха затъпили толкова ума ти. Жена ми си ляга да спи с ужасно главоболие и това ме прави много зъл през деня. Така че ще трябва да го направим по стария начин.

Кимна на двамата палачи. Те си знаеха работата и бързо и ефикасно се заловиха да прилагат инструментите на занаята си. Затворникът, агент на Изумрудената кралица, заловен предния ден, започна да пищи.

 

 

Ру се стараеше да изглежда любопитен, докато Вазарий разправяше една изключително досадна история за някаква сделка, сключена с търговски съюз от Свободните градове. Самата история не можеше да задържи вниманието му — по въпроси, свързани с бизнеса, той беше безкрайно любопитен, а и особеностите на сделката бяха необичайни, само че Вазарий съумяваше да разкаже нещата по най-отегчителния начин, като лишаваше случката от всичко, което поне смътно можеше да напомня лично присъствие или хумор. Това, което поддържаше интереса на Ру, не беше нелепият му разказ. До този момент Ру все още не бе добил никаква представа кои са били важните особи, защо са се забъркали в този договор или дори за какво е била сделката, нито пък какво й е странното на тази история — но беше убеден, че дори и с малко подканяне от негова страна Вазарий ще направи разказа си още по-безсмислен и глупав.

— И после? — подхвърли Ру, с което подтикна Вазарий да се впусне във вметнато в скоби изложение на някаква тема, която изглеждаше донякъде смислена само и единствено за него на този свят. Погледът на Ру се зарея към Ливия, която изглеждаше увлечена в някакво мълчаливо общуване с Джими. Ру не беше сигурен, но момичето като че ли бе някак смутено в присъствието на личния му секретар и Ру се чудеше какво ли е станало помежду им при последното им гостуване. Ако човек слушаше Джими, то той се бе държал изключително благородно, дотам, че да избегне и най-малките намеци, които биха могли да доведат до полово сношение.

Ру изведнъж усети, че Вазарий мълчи и вметна тъкмо навреме:

— Виж ти, виж ти. Колко интересно…

— Много — каза квеганският благородник. — Не може човек да избърза, да загуби със стоката на лорд Венченцо и после да се хвали с нея.

Ру реши, че няма да е зле да поразпита дискретно кой ли ще да е този лорд Венченцо, така че ако някой ден тази тема отново се повдигне, да има поне някаква податка за какво изобщо става въпрос.

Най-после гощавката приключи и Вазарий отпрати Джими и дъщеря си и предложи на Ру доста прилично бренди.

— От онова, което беше така любезен да ми изпратиш — обясни квеганският благородник.

Ру помисли, че ще трябва да му прати и нещо малко по-добро, в случай че отново му възложат да дойде тук. След като отпиха от брендито, Вазарий попита:

— Каква е истинската причина за гостуването ти?

— Ами всъщност трябва ми още масло — каза Ру.

— Можеше да ми изпратиш писмена поръчка, Рупърт. Не беше необходимо да идваш тук лично.

Ру погледна чашата си и сякаш претегляйки думите си, заговори колебливо. Истината беше, че Джеймс го беше накарал да го репетира до изнемога, докато не се убеди, че ще го изрече с най-подходящия тон:

— Всъщност имам нужда от една услуга.

— И каква е тя?

— Сигурен съм, че империята ви си има агенти, или поне „приятели“, които предават определен вид сведения.

— Би било оскърбително, ако започна да го отричам. Няма държава на Мидкемия, която да не разполага с такива ресурси.

— В такъв случай вероятно сте се зачудили защо в Кралството се изграждат нови военни сили.

— Да, не ни е убягнало от вниманието, че са в ход твърде много военни проекти.

Ру въздъхна.

— Истината е, че има донесения от кралски агенти в Кеш, че императорът мисли да си върне Долината на сънищата.

Вазарий сви рамене.

— Че какво толкова му е новото? Кралството и Кеш се бият за Долината като две сестри за любимата си рокля.

— Тук има нещо повече. Изглежда, че Кеш се кани да щурмува Крондор с цел да отреже всички пътища между него и Края на сушата.

— Ако е вярно, това би изолирало Края на сушата.

— Да не говорим, че ще отреже Шамата и Ландрет и ще даде на Империята контрол над Звезден пристан.

— Аха — каза Вазарий. — Магьосниците.

Ру кимна.

— Кралството ги смята за нещо като неизвестен фактор.

— И с право — каза Вазарий. — И ние си имаме магьосници, но всички са слуги на имперския двор.

Ру си добави наум пропуснатата част — „иначе са мъртви“.

Вазарий продължи:

— Толкова много магьосници, оставени без надзор, могат да създадат големи неприятности.

— Както и да е, работата е в това, че ние ще струпаме много хора и припаси в Крондор. Ще превозим товари от Илит и други части на Ябон, а също така и от Далечния бряг.

— Все още не разбирам какво общо има това с мен.

— Ще стигна и до това. — Ру се окашля драматично. — Трябва да защитим някои критични товари и, хм, за нас ще е благоприятно, ако бъдат превозени на квегански кораби, тъй като Велики Кеш едва ли ще очаква подобен товар да бъде превозван на квегански галери.

— Аха — каза Вазарий и замълча.

— Трябват ми дузина тежковъоръжени бойни галери в Карс до третата седмица след Банапис.

— Дузина! — Вазарий се ококори. — Какво превозвате?

— Оръжия и други изделия.

Ру знаеше, че Вазарий си представя огромен товар злато, идващо от Сивите кули, изкопано от джуджетата и обменено срещу стоки на Кралството, което да се закара до Крондор, за да се плаща на войниците. Точно това херцог Джеймс искаше да си помисли Вазарий. Ру знаеше, че според квеганеца дванадесет бойни галери са твърде скъп ескорт за оръжеен товар.

— Което значи, че те би трябвало да тръгнат оттук три седмици преди Празника на Средилетието — каза Вазарий. — Замълча и пресметна наум. — Което значи, че ще са в Тъмните проливи някъде в Деня на Средилетието. Това означава, че златото ще ви трябва в Крондор два месеца след Средилетие.

— Приблизително тогава — каза Ру, като се престори, че не е забелязал подхвърлянето на Вазарий за злато.

— Дузина имперски галери ще излязат скъпо.

— Колко? — попита Ру.

Вазарий му каза някаква цифра и Ру започна вяло да се пазари, за да изглежда, че се опитва да смъкне цената. Знаеше, че златото изобщо няма да се плати на Квег, защото Вазарий смяташе да открадне товара, а така или иначе нямаше никакво злато. Но по същото време щяха да се появят шестстотин вражески кораба. И Ру освен това знаеше, че Вазарий няма да изпрати дванадесет галери, а щеше да прати всички, които имаше, което означаваше две дузини или повече, стига да успееше да ги върне в Квег навреме, за да им нареди да заминат.

Продължиха да си говорят цялата нощ и Ру съжали, че брендито не беше по-добро. По едно време се зачуди, малко разсеяно, как ли се оправя Джими с Ливия.

 

 

Джими облиза кръвта на устната си и каза:

— Какво?

Ливия го зашлеви отново, после го ухапа силно по врата и отвърна:

— О, защо вие варварите не говорите на цивилизован език!

Седеше срещу Джими със смъкната до кръста тога. Джими се беше напил от наркотизираното вино и се мъчеше да мисли трезво, но съчетанието от наркотик, алкохол и една млада, здрава, полугола жена, която се опитваше да прави секс с него, му пречеше да се съсредоточи. Единственото, което можеше да направи, бе да се преструва, че не разбира езика й.

По едно време Джими доби впечатлението, че Ливия му е ядосана, защото не се бе опитал да се люби с нея при последното им гостуване. Допускаше, че е повече заради пропуснатата възможност да го отхвърли, отколкото заради някаква страст към него, но предвид горещия нрав на тази квеганска дама не можеше да е сигурен. В момента беше ясно, че тя се старае да му докаже някаква своя, различна от неговата гледна точка, която, изглежда, включваше доста шамари, хапане и много закани, че никога няма да може да прави любов с друга жена, след като го направи с Ливия. В полукоматозно състояние, Джими трескаво се надяваше, че последното не е вярно. Въпреки че начинът, по който тя скачаше върху него и от него го караше да мисли, че сигурно ще му нанесе достатъчно щети, за да охлади интереса му да проверява доколко твърдението й е вярно доста време занапред.

— Престани! — кресна той и се опита да се надигне, което му донесе поредния шамар през лицето и ушите му закънтяха. После Ливия започна да му къса дрехите.

По-нататък помнеше, че получи сериозни драскотини по гърба и задника, а по някое време някой — слуга според него — хвърли отгоре им едно ведро с вряла вода, последвано от друго с ледена. После Ливия му правеше разни интересни неща с едно перце и желе от трънки.

Най-после, докато лежаха изтощени в прегръдките си, тя изломоти, че никога не била срещала мъж като него. Джими никога не се беше смятал за женкар, защото макар да обичаше жените и компанията им, когато един младеж има баба, способна да чете чужди мисли, той научава за жените неща, каквито малцина мъже могат да си въобразят. Години наред всеки път, щом се озърнеше към някое по-засукано девойче с похотливи намерения, баба му го повличаше настрана и му четеше поредната лекция за отношението му към жените. Това отне много време, но най-после той започна да гледа на жените като на приятели и врагове, също като на мъжете, освен когато не спеше с тях, когато определено се различаваха от мъжете — нещо, заради което той беше вечно благодарен.

Сегашното обаче бе нещо извън досегашния му опит и той не беше сигурен, че би приел да повтори опита си. Знаеше, че са го опили, и бе приложил някои от духовните техники, на които го беше научил дядо му, и когато тя беше започнала разпитите си, бе започнал да й говори лъжи.

Вече беше сигурен, че когато тя и баща й сравнят бележките си, планът, замислен от дядо му, ще се задвижи. Постара се да не се разсмее, защото всичко толкова го болеше, че не можеше да мръдне. Остави се сънят да го надвие и в полусън се зачуди как ли се справя Даш.

 

 

— А бе ти си една лъжлива торба с говна и кралско куче от главата до петите. — Морякът погледна Даш предизвикателно.

Даш стоеше прав и се олюляваше много повече, отколкото можеше да му причини изпитото. Още преди години беше усвоил изкуството да изглежда по-пиян, отколкото е, и можеше да мине за пиян не по-зле от най-добрия актьор. Целият номер беше в това да натъркаш малко люто чушле или ейл на пръста си, после да го натъркаш по очите, за да кървясат. На този номер го беше научил дядо му.

— Не позволявам никой да ме нарича лъжец! — Той погледна ядосано квеганския моряк. — Казах ти, че го видях! С очите си! — Сниши глас и зашепна заговорнически: — И мога да ти кажа кога и къде.

— Кога и къде какво? — попита друг от картоиграчите.

Даш се беше върнал в пристанищната кръчма, която беше посещавал при последното им пътуване до Квег — тогава се бе представил за кралски моряк с една свободна нощ — и се беше включил в приятелска игра на „пашава“. След като поспечели малко и позагуби малко, започна да печели непрекъснато, но само колкото да поддържа интереса на хората около себе си.

Най-после се появиха две местни акули в картите и поискаха да се включат в играта. Както се очакваше, на Даш му предлагаха питие след питие, с надеждата, че усетът му към картите ще се притъпи.

Той се пригоди към усилията им и загуби достатъчно пари, за да ги задържи около масата, след което си върна достатъчно, за да поддържа интереса им. Докато играеше, говореше.

— Нали ви казах: баща ми плаваше с принц Николас и със самия Амос Траск! Той пръв е стигнал до земите отвъд Безкрайното море.

— Няма такива земи — сопна се един квегански моряк.

— Ти пък откъде знаеш? — върна му го Даш. — Вие тук сте просто каботажни бъзльовци. В цялата ви страна няма и един моряк, който да е преплувал морето.

Това привлече към него вниманието на всички мъже в кръчмата. Няколко от тях бяха готови да го научат на добро държане, в случай че започне да обижда отечеството им. Даш заговори на спечелената публика.

— Истина е! Вече двайсет години принцът на Крондор изпраща хора да въртят търговия там! Тамошните хора са прост народ, който боготвори слънцето и дори децата им носят златни дрънкулки и си играят с играчки от злато. Принцът ги е накарал да копаят злато срещу стъклени мъниста. Лично съм виждал златото. Със собствените си очи! Най-големият товар на света! Толкова злато, че може да напълни тази стая. Даже повече! Беше високо колкото двама мъже, ако единият стъпи на раменете на другия. А в основата запълваше стая два пъти по-голяма от тази гостилница.

— Толкова злато няма на света — изръмжа един мъж, казваше се Гракъс. Биваше го в комара и Даш подозираше, че е смел мъж, ловък крадец и потенциален убиец. Но беше подходящ за целите му: беше алчен до безскрупулност.

— Виж, ще ти кажа само едно: когато корабът на господин Ейвъри тръгне оттук и след като го върнем в Крондор, заминаваме с кораби на флотата отвъд Тъмните проливи. Защо?

Мъжете замърмориха, после неколцина попитаха защо.

— Защото най-голямата флота за превоз на ценности в историята на света идва насам и още докато ние си седим тук и се дрънкаме, ще премине проливите на Банапис.

— В деня на Средилетието? — попита Гракъс.

— Ами да де! — каза Даш. — Къде ще са вашите галери тогава? Къде ще са всички кешийски пирати от Дърбин?

— Той е прав, Гракъс — каза един моряк. — Нашите кораби ще са в пристанището, та екипажите да могат да празнуват. Дори робите гребци в галерите получават по чаша вино на този ден.

— И в Дърбин е така — каза друг. — Плавал съм в това пристанище в деня на Средилетието. Дори и да има някой трезвен капитан призори, не се и опитва да тръгне.

— А бе, всичко това може и да е вярно, ама все пак ми е малко трудно да го повярвам — каза Гракъс.

Даш се огледа, сякаш искаше да види дали някой не го наблюдава, което беше доста трудно, тъй като всички в стаята го наблюдаваха много напрегнато. Бръкна под ризата си и извади малка кесия. Развърза я и изсипа съдържанието й на масата — малка свирка и едно пумпалче.

Гракъс грабна свирката и прошепна:

— Злато!

— Взех ги срещу една медна монета от едно момченце — каза Даш. — И то много се зарадва. Никога не беше виждало мед. Но злато имат навсякъде.

Пумпалът и свирката бяха от златото в хазната на краля, топени и ковани отново и отново — Джеймс беше връщал изделията на няколко пъти, защото златарят не можеше да си набие в главата, че херцогът иска да изглеждат грубо изработени. Даш взе свирката от Гракъс и каза:

— Това момче ми плати в злато целия път срещу един меден петак.

Помълча малко и продължи:

— Виждал съм и други мъже да се връщат оттам с толкова злато в кесията, че да могат да се оттеглят за цял живот в някоя богата ферма, истината ви казвам. Ако някой от вас се е отбивал в „Котвата и делфина“ в Крондор, Доусън, дето я държи, взе златото да отвори тоя хан, като си продаде дрехите на туземците. Когато се върна, вонеше на пор, понеже три месеца не беше имал с какво да се преоблече, но се върна богат.

Виждаше, че ги е хванал, и знаеше, че дори да се бе задържало съмнение в умовете на някои от тези мъже, желанието на другите да му повярват ще натежи многократно. Когато дойдеше Банапис, всеки квегански пиратски екипаж, който можеше да отплава, щеше да чака в Тъмните проливи.

Даш прибра дрънкулките и реши да загуби достатъчно, че да му се наложи да ги отстъпи на печелещия мизата, защото историята му щеше да е по-убедителна с веществени доказателства. Освен това, ако напуснеше обран, имаше по-голям шанс да се върне жив на кораба си.

 

 

— Готови ли сте? — попита Пъг.

Макрос и Миранда кимнаха и протегнаха ръце.

Накор си взе довиждане с Шо Пи и стисна ръцете на Макрос и Пъг. Пъг и Миранда сплетоха ръце и кръгът беше затворен.

Пъг занарежда заклинанието си и изведнъж се озоваха в каменен двор някъде високо в планините. Един слисан монах изтърва ведрото с вода, което носеше, и ги зяпна опулен. Пъг го погледна и каза:

— Трябва да се видим с абата.

Монахът само кимна и хукна нанякъде. Още няколко монаси занадничаха през прозорците да видят внезапно появилите се натрапници.

— Надявам се, че знаеш какво правиш — каза Макрос.

— Съдействието между магьосници и духовници е рядкост, но се е случвало — отвърна Пъг.

Намираха се в двора на абатството на Ишап край Сарт, в планините северно от Крондор. Пъг беше гостувал тук няколко пъти, след като се бе запознал със сегашния абат, който по онова време беше обикновен жрец.

Скоро един сивокос мъж, на ръст приблизително колкото Пъг, закрачи енергично към тях. До него вървеше млад жрец, понесъл боен чук и щит на лявата си ръка. Когато мъжът приближи достатъчно, позна Пъг и го поздрави по име.

— Здравей, Доминик — отговори Пъг. — Отдавна не сме се виждали.

Абатът на Сарт кимна.

— От почти трийсет години. — Огледа тримата спътници на Пъг и добави: — Като гледам, това не е визита на вежливост. — Обърна се към своя придружител. — Прибери си оръжията, брате Майкъл. Няма заплаха.

След като жрецът воин се оттегли, Доминик каза:

— Вие сериозно наранихте гордостта му, Пъг. Минахте през защитните му прегради все едно, че ги няма.

Пъг се усмихна.

— Наистина ги нямаше. Кажи му да постави няколко под библиотеките в планината. Минахме през пода.

Доминик също се усмихна.

— Ще му кажа. Елате да вземем по нещо освежително и ще ми кажеш какво ви води насам.

— Имаме нужда от вашето знание, абате — намеси се Макрос. — Но тук няма да е безопасно да го обсъждаме.

— Кой сте вие? — попита абатът.

— Това е Макрос Черния — каза Пъг.

Дори името да впечатли Доминик, той не го показа.

— Славата ви се носи навсякъде.

— А това са Накор и Миранда — продължи Пъг.

Доминик се поклони на двамата и каза с лека усмивка:

— Това абатство е може би най-безопасното място на Мидкемия… стига да поставим и онези прегради под библиотеката.

— За онова, което предстои да обсъдим, няма безопасно място на Мидкемия — каза Пъг.

— Да не би да ми предлагаш да ме отведеш на друг свят, както направи преди толкова много години?

— Точно така — отвърна Пъг. — Само че този път няма да те изтезават.

— Е, това е добре. — Доминик го погледна изпитателно. — Ти не си се променил, но аз съм. Вече съм стар и ми е нужна убедителна причина да напусна този свят на тази възраст.

Пъг премисли отговора си, после каза:

— Трябва да поговорим за вашата най-съкровена тайна.

Доминик присви очи.

— Няма да наруша клетвата си, така че кажи ми какво знаеш.

— Знаем истината за Седмолъчата звезда и Кръста в нея. Знаем, че петата звезда е мъртва, както и шестата, — каза Макрос. Сниши глас и добави: — Но седмата звезда не е мъртва.

Доминик го изгледа втренчено, после се обърна към един от монасите наблизо.

— Ще отида с тези хора. Кажи на брат Грегъри да ви ръководи, докато ме няма. Предай му също така да изпрати запечатаното ковчеже в кабинета ми на Върховния отец в нашия храм в Риланон.

Монахът сведе глава и забърза да изпълни нарежданията на абата.

— Е, да тръгваме — каза Доминик.

Оформиха кръг и Пъг каза:

— Макрос, аз имам силата, но не и знанието.

— Аз имам и двете — отвърна Макрос. — Следвайте ме.

Изведнъж изчезнаха и пустотата около тях по-скоро се долавяше, отколкото се усещаше или виждаше.

Мислите на Миранда достигнаха Пъг.

„Когато за пръв път пристъпих в Коридора на световете, се зачудих какво става, щом пристъпиш в пустотата.“

Мислите на Пъг отвърнаха на безликата сивота.

„Това е пустотата между реалностите. Тук не съществува нищо.“

„Не си прав — достигнаха го мислите на Макрос. — Няма място във вселената, без нещо да го обитава. То може да не е явно за онези, които преминават, но има същества, които обитават пустотата.“

„Възхитително“ — стигнаха ги мислите на Накор.

Изведнъж се озоваха сред изпълнена със звезди нощ от чисто черно, затворени в някакъв въздушен мехур, с топлина и гравитация. Под тях, плуващо през пустотата, се виждаше място, което Пъг никога не бе помислял, че ще посети отново.

— Вечният град — промълви той.

— Какво невероятна красота — каза Накор. Пъг се взря в очите на исаланеца и видя, че са пълни с удивление.

— Да, красив е — каза Пъг.

Градът лежеше проснат под тях в изкривена симетрия, която се стремеше сякаш да улови взора и в същото време някак му се изплъзваше. Към небесния купол на града се издигаха кули и минарета, които изглеждаха прекалено тънки, за да могат да поддържат тежестта си. Арки, които можеха да се реят на мили над най-високия покрив в Крондор, свързваха огромните разстояния между сградите с невероятно чужда архитектура.

Те се понесоха надолу, без да усещат никакво движение.

— Кой е построил този град? — попита Миранда.

— Никой — отвърна Макрос. — Поне никой от тази реалност.

— Какво искаш да кажеш?

Макрос сви рамене.

— Той е бил тук още когато нашата вселена се е появила. Пъг, Томас и аз бяхме свидетели на това, което познаваме като нашата реалност. Това място вече беше тук.

— Артефакт от по-ранна реалност? — предположи Накор.

— Навярно — каза Макрос. — Или нещо, което просто е, защото трябва да бъде.

Доминик, който през цялото време беше мълчал, попита:

— Защо на това странно и непонятно място, Пъг?

— Защото то навярно е единственото място, където можем да поговорим свободно, без да станем плячка на стихията, стояща зад всичкото зло и разруха, вихрещо се в нашия свят.

Спуснаха се над един огромен площад, много пъти по-голям от Крондор — плочи с размери колкото цял град сменяха цветовете си в хипнотизиращи шарки. Щом приближиха, видяха, че шарката се повтаря по улиците, излизащи от огромния площад.

Миранда каза:

— Това е град. Има си сгради, неща, които приличат на къщи, и въпреки това е лишен от живот.

— Не бързай с това заключение, дъще — каза Макрос и посочи. — Онзи фонтан ето там може да е създаден за украшение или да е форма на живот, толкова чужда за нашето разбиране, че да не можем никога да общуваме с нея.

— Ами ако самият град е формата на живот? — попита Накор.

— Възможно е.

— Защо е трябвало боговете да създават такова място? — попита Доминик.

— Зависи за кои богове говорим — отвърна Макрос.

Кълбото се спусна през една ивица на пустотата и кацна върху тучна зелена морава, обкръжена от дървета и растения, всички красиво подкастрени. После изчезна.

— Това е може би най-отдалеченият кът на реалността — каза Макрос. — Градината.

— Сега можем да говорим, но първо трябва да направя нещо — каза Пъг.

— Какво? — попита Миранда.

Но Пъг вече бе притворил очи и мърмореше заклинание. Всички усетиха енергията, която се събра около него, после тя изведнъж изчезна и той отвори очи.

— Тази преграждаща магия е много мощна — каза Миранда. — Защо бе нужно да търсим защита от подслушване в този толкова отдалечен кът на реалността?

— Всичко ще се разбере — отвърна Пъг, погледна абата и каза: — Време е.

— Какво искаш да узнаеш? — попита абатът на Сарт.

— Истината — каза Пъг. — Ишап е мъртъв.

Доминик кимна.

— От времето на Войните на хаоса.

— Ишап? — възкликна Миранда. — Единственият над всички? Най-великият от всички богове е мъртъв?

— Преди четиридесет години една стихия от неизвестен произход се опита да унищожи един артефакт на поклонниците на Ишап, магическа гема, известна като „Сълзата на боговете“ — каза Пъг.

— Това не е много известно — поясни Доминик. — Само принц Арута, неколцина от най-доверените му съветници и Пъг узнаха за кражбата. За да се разбере значението й, трябва да знаете някои неща за естеството на боговете и тяхната роля в живота на Мидкемия.

— Обясни го на Миранда и Накор — каза Макрос.

Доминик посочи една пейка наблизо и рече:

— Ще седна, ако нямате нищо против.

Отидоха с него до пейката и старият абат седна. Накор и Миранда седнаха в краката му, а Пъг и Макрос останаха прави. Доминик заговори:

— По времето на Войните на хаоса на Мидкемия се появил нов ред. Преди Войните на хаоса, като ръка в ръкавица, властвали една първична сила на сътворението и една на разрушението; тези сили били почитани от валхеру като Ратхар и Митхар, „Тя, която е ред“, и „Той, който е хаос“, двамата слепи богове на Началото. Но с набезите си през небесата валхеру се оказали неволен проводник на промяна. Защото във всяка област, която посещавали, във всяка област, която свързвали със своята родна, те създавали вълни в потока на времето и промени в реда на вселената. Войните на хаоса представлявали бунт в космически мащаб, след като вселените се постарали да се преподредят в по-фино изтъкана тъкан, по-ясно очертани отпреди, в резултат на което се появили боговете.

Доминик ги погледна един по един.

— Всеки свят в космоса, всяка планета и звезда в множеството вселени притежава общо свойство, енергии, съществуващи на множество нива. Много от тях са придали форми на тези енергии като съзнание, докато други са оформили онова, което наричаме магия. Някои нямат живот, както си го представяме ние, докато други гъмжат от живот. Накрая всеки свят потърсил собственото си ниво.

Накор изглеждаше прикован от думите му.

— Но те са свързани, нали?

— Като цяло — да, и в това е сърцевината на материята — каза Доминик. — Когато боговете се появили, те се подредили по начини, за които можем само да предполагаме; но с времето придобили свойства, които ясно изявяват естеството си. В по-голямата си част те са органични неща, доколкото енергията или умът могат да се нарекат органични, тоест без съзнанието, както ние мислим за него.

Макрос кимна.

— Това го знам със сигурност.

Доминик продължи:

— Съществували са седем същества, отговорни за крайния ред на Мидкемия. Човечеството им е приписало имена, макар че какво мислят те сами за себе си е неведомо за нас. Това били Абрем-Сев, Ковача на действието; Ев-Дем, Вътрешния творец; Графт, Тъкача на желанието; и Хелбинор, Въздържащия.

— Тези са четиримата останали Велики богове — продължи Доминик, — онези, които са оцелели след Войните на хаоса, когато По-малките богове се разбунтували и валхеру полетели за последен път в небето на Мидкемия.

— Какво е причинило Войните на хаоса? — попита Накор. — Защо По-малките богове са се разбунтували срещу Великите богове?

— Никой не знае — каза Доминик. — Човечеството е било младо на този свят, избягало е на Мидкемия от други светове, когато валхеру вилнеели из множествената вселена.

— Лудият бог — каза Макрос.

— Кой е той? — попита Накор.

— Безименния — подхвърли Пъг. — Поводът да сме тук.

— Ти каза, че са съществували седем по-велики същества, но назова само четири — обади се Миранда.

Доминик кимна.

— Първоначално са били седем. Освен четиримата, които наричаме Строителите, е имало други три. Арч-Индар, Безкористната, Богинята на доброто, която предизвиквала всеки творчески и позитивен импулс на нашия свят. Смятаме, че тя се е самопожертвала за окончателното прогонване на Безименния от Мидкемия.

— Тогава кой е Ишап? — попита Миранда.

— Най-могъщият от всички Велики богове — каза Доминик. — Бил е Уравновесителя, Матрицата, онзи, чиято висша задача е била да държи другите богове на техните места.

— А седмият бог? — попита Миранда. — Кой е този Безименен?

— Налар — каза Пъг. И след кратко мълчание въздъхна: — Голямо облекчение.

— Защо облекчение? — попита пак Миранда.

— Налар е безименен, тъй като дори ако изречеш името му, рискуваш да се превърнеш в негов инструмент — каза Доминик. — Той е бил отхвърлен от другите четирима Велики богове, за да се поддържа известно равновесие, докато ние се мъчим да върнем Ишап към живот.

— Значи се молите всеки ден, за да върнете най-великия от всички богове към живот?

— Да.

— Мислили ли сте колко още трябва да го правите?

— Столетия — каза Макрос. — Дори хилядолетия. Нашият живот е само кратък миг от възрастта на вселената.

— Така е — каза Доминик. — Ето защо онези, които почитат Ишап, са самообреклите се пазачи на Знанието. Водар-Хоспур, Богът на знанието, също е умрял във Войните на хаоса и знанието ни служи в усилието ни да върнем реда на вселената до онова, което трябва да бъде.

— Невероятно — каза Миранда.

— Знам — каза Пъг. — Това означава, че което сме преживели — Войната на разлома, Великия бунт, тези постоянни набези на пантатийците, всичко, което привидно изглежда на заговор от затворените валхеру да върнат свободата си, всичко това е само една измама.

— На Налар? — попита Миранда.

— Какво би спечелил той с унищожението на света? — попита Накор.

— Не разбирате естеството на боговете, — каза Доминик. — Никой човек не може да го разбере. Неговата природа е онова, което човек нарича „зло“. Той е проводникът на унищожението, също както Арч-Индар е била проводникът на творението. Да унищожи, да разкъса и сведе целия живот до най-първичната му форма е толкова в неговата природа, колкото е било за Митхар, древния Бог на хаоса. Но и нещо повече, защото докато Митхар е бил безумен, Налар е притежавал ум. Съзнание. И още по-важно — самосъзнание. Докато другите Властващи богове са били живи, всичко се е намирало в равновесие. И неговата склонност да унищожава и причинява зло е била удържана от един ум, съзнаващ собствената си цел, както и от силите на Ишап и Арч-Индар, подкрепяни от другите четирима, Строителите. Но по време на Войните на хаоса Налар е полудял.

— Другото име за Войните на хаоса е времето на гнева на Лудия бог — каза Пъг.

— А може би — намеси се Накор — тъкмо неговата лудост е предизвикала Войните на хаоса.

— Никога няма да го узнаем — каза Доминик. — Дори толкова могъща група като вас е нещо съвсем дребно в сравнение с могъществото, което обсъждаме.

— Ние сме само вощеници пред техните звезди — кимна Макрос.

— Но един безжизнен свят не е проблем за бог, който съществува еони — каза Доминик. — Животът е нещо упорито и рано или късно той би се върнал на Мидкемия, било като се породи сам от безжизнената пръст и вода, или донесен от други светове, а междувременно мъртвият свят на Мидкемия би осигурил на Налар възможност да се освободи от затвора си, защото другите богове ще са отслабнали. Малките богове вероятно ще умрат заедно с планетата — те са само посредници между живите същества и Великите богове, и Великите богове биха загубили много от своята сила.

— Защо другите богове просто не са унищожили Налар? — попита Миранда.

— Защото не са могли — каза Доминик. — Бил е твърде могъщ.

— Твърде могъщ?

— Да — отвърна Доминик. — Ентропията на унищожението, силите, използвани от Налар, са най-могъщите във вселената. Без Арч-Индар и Ишап Строителите не са могли да го унищожат. Могли са само да го затворят. Той е погребан под една планина, голяма колкото Мидкемия, на планета, голяма колкото нашето слънце, в една вселена, невъобразимо отдалечена от нашата, и въпреки това е достатъчно могъщ, за да протегне ръка и да повлияе на умовете на своите слуги.

— Онези, които му служат, често си нямат представа кому служат — каза Пъг. — Те само изпитват нужда да вършат разни неща, но нямат разум.

— Другите богове са дали на моя орден Сълзата на боговете — въздъхна Доминик. — Ако имаме някаква сила, то е само заради нея. Цялата жреческа магия не е нищо повече от отвърнати молитви, но след като Ишап е мъртъв, нямаме кой да отвръща на молитвите ни.

— Ето защо, веднъж на сто години, се ражда тази мистична гема, в една пещера високо в планините — каза Пъг. — И я отнасят в Риланон, където я поставят в най-вътрешното светилище на храма на Ишап.

— Там е, за да можем да говорим на другите богове и по този начин да можем да извършваме чародейства, да правим добрини и да караме хората да идват и да почитат Ишап, така че някой ден той да се върне при нас и да възстанови равновесието — обясни Доминик.

— Но дотогава — каза Макрос — си имаме малък проблем.

— Значи какво излиза? — попита Миранда. — Че валхеру, демоните, войните и унищожението — излиза, че всичко това е една отвличаща тактика на един безумен бог, който е толкова могъщ, че всички Велики богове и Малки богове, взети заедно, не могат да го унищожат, така че на нас се пада да му се противопоставим, така ли?

— Нещо такова — призна Макрос.

Миранда можа само да го изгледа стъписано.