Реймънд Фийст
Гневът на демонския крал (32) (Разказ за лудия бог)

28.
Възраждане

Ерик потрепери.

Даркмоор лежеше завит под дебел снежен юрган, макар че личеше, че лятото се завръща. Ерик опря гръб на стената, загледан как животът в града се пробужда. Войниците от армията на Изтока прочистваха улиците от изостаналите вражески войници, опитали да се изпокрият в опожарените сгради.

Източните порти бяха отворени още призори. Малобройните части на нашественическата армия бяха твърде уморени, премръзнали и изгладнели, за да оказват някаква съпротива след падналия изневиделица снеговалеж.

Ерик гледаше как частите на кралската армия навлизат в града. Неговите хора бавно и грижливо ги пропускаха, Патрик разпределяше новодошлите по Кошмарния хребет, а Ерик очакваше Джедоу, Харпър и другите. Беше дошла вест, че джуджета и елфите също се връщат по домовете си.

Един познат глас извика:

— Фон Даркмоор!

Ерик видя махащия отдолу Джедоу Шати.

— Е, как се справихте?

— Много добре, докато не дойде тоя проклет сняг. За малко да ми измръзне задникът!

Ерик бързо слезе по стъпалата и стисна ръката на стария си приятел. Попита го първо за лошата новина:

— Колко?

— Твърде много — поклати глава Джедоу. — Нямам точната бройка от последните няколко дни, но адски много. — Обърна се и загледа влизащата конница на Саладор, с развети от утринния вятър знамена. — Преди две нощи загубихме Харпър.

— По дяволите! — изруга Ерик.

— Не ни стигат сержантите, Ерик.

— Е, поне вие се пазете.

— Какво ще правим сега?

— Принцът ще каже.

— А почивка ще има ли?

— Мисля, че Патрик се кани да остави на източната армия да поизтласка нашествениците. Тъй че докато не получиш друга заповед, настанявай се някъде край двореца и намери за хората храна и одеяла.

— Слушам, сър — отвърна Джедоу. — Това ще им хареса.

— И съобщи в цитаделата къде сте, след като се настаните. Аз имам да свърша някои неща.

— Слушам, сър! — повтори Джедоу, обърна се кръгом и се отдалечи.

 

 

Градът бавно се съвземаше. Три дни след като бе донесено, че нашествениците са на безопасно разстояние в другия край на Рейвънсбърг, Ерик чу познат мил глас от двора.

— Ерик!

Бързо се обърна. В един фургон, тътрещ се през входа на замъка, седеше Кити заедно с Ру и жена му, децата им и семейство Джейкъби.

За малко не събори един скуайър, докато тичаше по стъпалата към двора, и на свой ред за малко не беше съборен от жена си, когато тя полетя в прегръдките му. Целуна я и я прегърна.

— Какво правиш тук? Нали всички трябваше да се изтеглите в Малаково средище?

— Почти го стигнахме — отвърна Ру и скочи от фургона. — Но после се натъкнахме на тая армия и реших, че ще е безопасно да се помъкнем след нея.

— Къде е Луис? А Натан и майка ми?

— Не са с нас — каза Ру. — Пратих ги за Малаково средище с един списък. До утре трябва да са там.

— Какъв списък?

— Неща, които да докарат в Даркмоор — каза Ру и махна на Карли и другите да слизат. После потупа Ерик по гърдите, а Кити го целуна по бузата.

— Големи финансови загуби претърпяхме двамата с теб, приятелю.

Ерик се засмя и целуна Кити. После каза:

— Онези пари, дето ти ги заех… Не съм и очаквал да ги видя отново.

— Е, както и да е — каза Ру, — нали си съдружник. — Прегърна Карли през кръста, а Хелън Джейкъби дойде и застана до тях. — Вече всички сме съдружници.

— В какво? — попита Ерик.

— „Ейвъри, Джейкъби и фон Даркмоор“! Мило и Натан товарят в Малаково средище неща, които ще са нужни тук. Очаквам скоро да се завърти добра търговия.

— Ру, никога няма да се промениш — засмя се Ерик.

— А, промени се той — каза Карли и се изчерви. — Ще си имаме бебе.

Ерик се засмя.

— Е, хайде влизайте и да видя с какво мога да ви нагостя.

Запътиха се към цитаделата. Ерик погледна Кити и каза:

— Нямаш представа колко чудесно изглеждаш.

А тя отвърна:

— Не, но знам колко чудесно изглеждаш ти.

— Хайде да хапнем и ще ти покажа къде съм отседнал — каза Ерик, прегърна я и двамата бавно тръгнаха към цитаделата, отдадени на простичката радост от това, че са един до друг.

 

 

Ерик влезе в стаята и Патрик каза:

— Капитане, семейството ви настани ли се? — Всички се засмяха. В съвещателната зала се бяха събрали Оуен, Калис, Арута и другите оцелели благородници от Западните владения. Пъг и Миранда стояха в една ниша от другата страна.

Ерик се изчерви.

— Да, сър. — Беше представил Кити на принца предната вечер, а тази сутрин се беше наложило вестоносецът, носещ съобщението на принца за съвещание, да тропа здраво по вратата му, за да го измъкне от прегръдките на Кити. Натан, Мило, Розалин и другите също бяха пристигнали. Ру беше излязъл по разни свои сделки, затова принцът бе изпратил Ерик лично да настани някъде семейството си.

— Имам да се оправям с държавни и военни дела колкото за двама крале и дузина херцози, Ерик, но исках да уредя един въпрос, преди нещата да са се проточили прекалено — каза Патрик.

Вратата се отвори и Ерик настръхна, като видя как един войник въведе в залата Матилда. Старата баронеса се поклони на принца, но когато очите й срещнаха тези на Ерик, пламнаха от омраза.

— Госпожо — каза Патрик. — Поканих ви тук, за да уредим един въпрос.

— Да, ваше височество? — попита Матилда.

— Не е тайна, че питаете лоши чувства към Ерик фон Даркмоор…

Матилда го прекъсна.

— Не използвайте това име! Той няма право да се нарича фон Даркмоор!

— Госпожо! — кресна Патрик и удари с длан по масата. — Вие се забравяте! Прощавам ви много заради вашата болка, но внимавайте какво говорите!

Старата дама едва не си прехапа езика в усилието си да не отвърне, но сведе глава. Тонът на Патрик беше леден.

— Покойният ви съпруг изрично отказа да лиши Ерик от това име! Нещо повече — Ерик си го заслужи! А вие сте длъжна да изоставите всякаква злонамереност към капитан фон Даркмоор. Той е мой човек и служи тук. Ако той по някакъв начин пострада и аз разбера, че в това имате пръст вие, вашият ранг и фамилните ви връзки е нищо няма да ви помогнат срещу моя гняв. Ясно ли е?

— Да — отвърна тя със също толкова леден тон като на принца. После погледна Ерик и заяви с едва сдържан гняв: — Е, копеле, вече нищо не може да те спре, нали? След като Манфред е мъртъв и ти си единственият от копелетата на Ото, който носи това име, приятелят ти вече може да те назначи и за барон.

— Как смеете! — викна Патрик и даде знак на един от стражите да изведе Матилда.

— Ваше височество — намеси се Ерик. — Моля да ме извините, но нека да остане. Има нещо, което трябва да й съобщя.

Патрик не изглеждаше доволен.

— Какво?

Ерик погледна Матилда в очите и каза:

— Госпожо, вие ме мразехте, без да ме познавате, през целия ми живот. Причината мога да търся само в слабостта на баща ми към други жени, макар че колкото и отскоро да ви познавам, вече мога да го разбера.

При тези думи тя настръхна.

— Може би ако бяхте обичлива, добра и мила, той пак щеше да се разсейва по други, така че вероятно вината не е у вас — продължи Ерик. — Но все едно. Баща ми е мъртъв, вашите синове — също. Но аз няма да бъда следващият барон на Даркмоор. — Ерик погледна старата жена право в очите. — Вие имате внук.

— Какво? — възкликна Матилда. — Що за глупост е това?

— Не е глупост. Детето е син на Стефан.

Ръката на Матилда се вдигна към устата й, очите й се напълниха със сълзи и тя попита:

— Къде е той?

— Тук, в замъка.

— Коя е майка му? Искам да го видя!

Ерик махна на един от стражите и каза:

— Иди в хана срещу моста и намери Мило, ханджията от Рейвънсбърг, и дъщеря му, Розалин. Доведи ги тук с детето.

Патрик се намеси.

— Някъде другаде, капитане, ако нямате нищо против.

Ерик се поправи:

— Доведи ги в голямата зала.

— Мадам, моля изчакайте ги там — каза Патрик. — Ще освободя Ерик след минута.

След като Матилда излезе, принцът на Крондор рече:

— Капитане?

— Да, ваше височество?

— Там някъде — каза Патрик, — само на няколко мили отвъд стените на този град, е новата западна граница на Кралството. Аз съм принцът на Крондор, но Крондор вече не съществува! И макар всички ние тук да съзнаваме, че ужасната гибел е избегната, тази война съвсем не е свършила. Имам поръчение за теб, стига да пожелаеш да го приемеш.

— Да, сър?

— Върни ми Западните владения.

Ерик погледна Калис, но той поклати глава и промълви:

— Аз се връщам у дома. — Погледна към Пъг и Миранда и добави: — Обещах.

— Ти си новият Орел на Крондор, Ерик — каза Оуен.

Ерик стоеше стъписан.

— Тоест, след като ми върнеш града — каза Патрик и добави с горчивина: — Или онова, което е останало от него, за да можем да започнем възстановяването.

— Това е първата ми заповед — продължи той. — Презимуваме тук, отпочиваме и се съвземаме, а напролет тръгваме към Крондор. Изтласкваме остатъците от нашественическата армия и започваме възстановяването. После продължаваме да оправяме нещата едно по едно, ден по ден.

Ерик разбираше, че поставената му задача е неимоверно тежка.

— Но двамата с жена ти можете да прекарате една спокойна зима преди да започнем — обади се Оуен.

Ерик помълча за миг, след което каза:

— Приемам, ваше височество.

Временното доволство от това, че Ерик прие да командва специалните части на Калис, бързо приключи и принцът продължи:

— Арута — каза той и лорд Венкар пристъпи от ъгъла, където бе стоял досега. — Необходим ми е нов херцог на Крондор и това ще си ти. Баща ми ще утвърди избора веднага щом го известя. Ти и двамата ти синове сте много важни за мен. Между другото Джеймсън и Дашел вече са барони.

Арута се поклони.

— Благодаря, ваше височество. — Беше очевидно, че получаването на поста, държан преди от баща му, е за Арута въпрос на чест. Ерик забеляза напрежението му и си даде сметка, че е от мъката, която изпитва заради смъртта на родителите си и вуйчо си. Но Арута изведнъж се ухили и Ерик ясно видя приликата с баща му. — Мисля, че на момчетата новите титли ще им се сторят доста забавни.

Патрик се усмихна и каза:

— Несъмнено. — След което отново насочи вниманието си към списъка пред себе си и продължи:

— Грейлок, ти си новият рицар-маршал на Крондор, докато не намеря някой по-добър.

— Няма да е трудно, ваше височество, тъй че, моля ви, не го протакайте — отвърна Оуен.

Патрик се наведе към него и каза тихичко:

— По-добре се надявай да е трудно, защото иначе ще трябва да си поприказваме кой кого хваща за яката.

— Разбрано, ваше височество — отвърна гробовно Оуен.

— До пролетта трябва да разберем и дали ни е останал някакъв флот — каза Патрик. — Ерик, искам да пратиш хора до Сарт и да се поразтърсят. Да видят дали са оцелели някои от корабите ми.

— Ако намерим такива, ваше височество, къде да им кажем да отидат? — попита Калис. — В Илит ли?

Патрик погледна една карта.

— Не, ще трябва да отворя търговия с Далечния бряг и Островите на залеза колкото се може по-скоро. Кажете им да се отправят към онзи пристан, който лорд Викор направи в залива Шандън. Мислехме го за временен, но ще се наложи да го превърнем в постоянен. — Бяха му съобщили, че пристанището на Крондор вече е недостъпно и ще остане такова поне за една година. — Всъщност точно така ще го наречем — пристан Викор.

Назначенията и разпределянето на предстоящата работа продължиха в същия дух.

 

 

Миранда и Пъг гледаха. Калис напусна съвещанието и отиде при тях.

— Двамата с татко тръгваме още тази вечер — каза Калис и погледна Миранда. — Каза ми, че очакваш от мен още една услуга.

Миранда кимна.

— Да. — Свали ръката си от кръста на Пъг и отведе Калис настрана. — В Елвандар има една жена. Казва се Елия.

— Не я познавам — каза Калис.

— Тя е от Новиндус. Мъжът и е загинал и сега тя е сама, на чуждо място със синовете си.

Очите на Калис се присвиха.

— Да не са две момчета близначета?

— Да.

— А, виждал съм ги да учат другите деца да играят футбол — каза Калис. — Хубави деца.

— Не познавам нравите на вашия народ, освен онова, което си ми разказвал, но усещам, че в нея има нещо — каза Миранда. — Двамата имате много общи неща. Потърси я. Това е всичко, за което те моля.

— И двамата сме в нашия дом, но сме непознати — отвърна Калис.

Миранда го погали по бузата.

— Не за дълго, струва ми се.

Томас слезе по стъпалата и каза:

— Синко, време е.

— Да, татко — кимна Калис.

Пъг дойде при своя приятел от детинство и каза:

— Дано не минат пак много години, преди да се видим отново.

— Дано. — Прегърнаха се. — А ти? — попита Томас. — На Острова на чародея ли се връщаш?

— Не. С Миранда трябва да останем тук и да помогнем в някои неща, поне за известно време.

— Когато свършите, елате ни на гости.

— Ще дойдем.

Томас и Калис си тръгнаха. След миг мълчание Миранда промълви:

— Е?

— Какво?

— Няма ли да кажеш нещо?

Пъг се засмя.

— Например?

Тя го сръга в гърдите.

— Мъже! Защо всички сте толкова задръстени?

Пъг я сграбчи и я придърпа към себе си.

— Какво искаш да ти кажа? Ти си моят живот, Миранда. Запълваш в сърцето ми място, за което мислех, че никога повече няма да изпита щастие. Остани с мен. Омъжи се за мен.

Миранда отвърна:

— С едно условие.

— Какво? — попита той донякъде закачливо, донякъде — загрижено.

— Искам бебе.

Пъг зяпна и отстъпи назад.

— Бебе? — примигна той. — Но как? Та ти си на двеста години!

Тя му отвърна с гримаса.

— Камъкът на живота. Отново съм млада и мога да бъда майка. — Сграбчи го за халата, дръпна го към себе си, целуна го и добави: — Освен ако не искаш да си намеря някой друг.

— Не! — възкликна той. — Просто…

— Знам — каза тя тихо. — Но за пръв път съжалявам, че нямам деца, а сега имам нов шанс. — Гласът й затихна. — Любими, знам, че страдаш за смъртта на децата си, каза ми за болката от това, че ги надживяваш, но този път ще е различно, обещавам ти.

Той се вгледа в очите й.

— Не се съмнявам.

— Добре — каза тя и го поведе надолу по стъпалата към покоите, които им бе заделил Манфред. — Хайде да правим бебето.

Пъг се засмя.

 

 

Ру, Натан и другите бяха придружили Ерик до цитаделата, когато извикаха Розалин, Мило и Герд. Влязоха, Ру с обичайното си нахалство, а останалите — малко по-плахо.

Матилда бавно пристъпи и застана пред Розалин, която държеше малкото момченце. Вниманието на Герд бе привлечено от един наниз на шията на баронесата и той посегна да го хване. Розалин лекичко дръпна ръката му, но Матилда каза:

— Не, остави го да си поиграе.

— Много е палав — тихо каза младата жена.

Очите на Матилда се замрежиха от сълзи и тя каза:

— Много прилича на татко си.

Розалин се изчерви.

— Той е добро момче.

Матилда се обърна към Ерик.

— Какво предлагаш? — Тонът й отново беше сдържан и властен.

— Нищо не предлагам — каза Ерик. — Стефан беше барон, когато е станал баща на Герд. — Видя как Розалин сведе очи при спомена за насилието и как Рудолф леко стисна ръката й да й вдъхне увереност. — За мен е ясно, че Герд е барон Даркмоор. — После тонът на Ерик стана стоманен. — А мен Патрик ще ме провъзгласи за баронски регент. — Очите на баронесата се разшириха и Ерик почти прочете мислите й; заговор, за да може Ерик да заграби баронството. Но преди да е успяла да проговори, Ерик продължи: — Аз обаче имам задължения. Затова трябва да делегирам на някого да води делата на баронството. Следователно тук ще управлявате вие, милейди. Нека Розалин и мъжът й да живеят тук или в града, както предпочетат, и виждайте момчето ежедневно. Но ще го направите следващия барон на Даркмоор. — След което сниши глас: — Но този път гледайте да се справите по-добре, отколкото със Стефан, иначе ще се върна. — Баронесата го гледаше безизразно. — Манфред беше много добър човек. Въпреки разногласията ви с него. От него можеше да се получи добър учител за момчето. Отнасяйте се с Герд така, както е трябвало да се отнасяте със синовете си, и между двама ни няма да има проблеми. Но ако детето пострада по някакъв начин, ще се върна. Ясно ли е?

Матилда погледна покрай рамото му и видя, че детето се усмихва. Пристъпи към Розалин и каза:

— Може ли да го подържа?

Розалин подаде Герд на старицата и му каза:

— Герд, това е баба ти.

Ерик излезе. Ру го последва и го попита:

— Дали ще подейства?

— Тя да му мисли, ако не подейства. — Ерик се обърна към приятеля си. — През следващата година ще се навърташ тук като муха на тор, тъй че ако се случи нещо, за което трябва да знам, уведоми ме.

Ру се ухили.

— А ти къде ще си?

Ерик се усмихна и поклати глава.

— Ще възвръщам цяло кралство, както изглежда.

 

 

Херолдът наду тръбата и Патрик каза:

— Е, да тръгваме да преговаряме.

Сутринта бе пристигнала вест, че голяма част тежка конница се придвижва от юг и се влачи по пътищата западно от Дорджин в калта след проливния дъжд.

Съгледвачите донесоха, че над тази част, приближаваща към Даркмоор, се вее знамето на Кеш. Сега Патрик яздеше с Ерик, Оуен, Пъг и Арута да видят каква ще да е тази кешийска армия, стигнала толкова далече на север.

— Може пък да ни идат на помощ — подхвърли Накор, който крачеше до коня на Пъг.

— Нещо ме съмнява — каза Пъг.

Когато се срещнаха, един от херолдите на Кралството попита високо:

— Кой иде пред принца на Крондор?

Кешийският херолд отвърна:

— Ваше височество, господа, имам честта да ви представя дълбоко почитаемия лорд-генерал Бешан Солан.

— Генерале — каза принц Патрик. — Мога ли да попитам каква е причината за вашето присъствие в Кралството?

— Ваше височество — отвърна генералът. — Да бъдем кратки. Мокро е и бих искал да се прибера в лагера си. Следяхме отблизо това нашествие, след като ни осигурявахте забележително точни сведения за врага и за неговите намерения. Но, за съжаление, ние претърпяхме значителни загуби и затова моят господар, Негово най-имперско величество, реши, че бившите граници между Велики Кеш и вашето Кралство вече не са приемливи за нас.

Патрик изглеждаше готов да избухне.

— Смеете да влизате в собствените ми владения, за да ми кажете, че Империята смята да анексира територии извън споразумението ни?

— С една дума — да.

— Е, генерале, тогава огледайте се добре. Може би няма да ви убегне от вниманието, че ядрото на армията на Изтока в момента е в Даркмоор. Дойде ли пролетта, мога да им заповядам да тръгнат на юг също толкова лесно, колкото и на запад. Сигурен съм, че мога да убедя баща си да отложим с година връщането на Западните владения, докато не се оправим с някои кешийски нахалници.

Генералът не изглеждаше впечатлен.

— Ваше височество, при цялата ми дължима почит, вашите западни армии са пръснати и обезкървени, а източните ви армии не могат да останат тук за дълго, иначе ще срещнете трудности по източните си граници. Не ви е останала значителна флота. С две думи, макар да можете със сигурност да създадете известни трудности на Велики Кеш за кратък период, каква би била ползата ви в дългосрочен план? — Извади един навит пергамент и продължи: — Ето условията на договора, които моят господар изпраща на баща ви.

Патрик кимна и един войник взе свитъка от кешийския генерал. Патрик кимна на Арута, който го взе, отвори го и зачете.

— Проклятие! — изруга той след малко.

— Какво пише? — попита Патрик.

— Та те искат всичко! Ние запазваме всичко оттук на изток. Кеш претендира за всички земи между Звездното езеро и Зъбите на света западно от планините Каластий.

— Историческите граници на Кеш, както знаете — каза генералът. — Отпреди нещастната война с бунтовническата Конфедерация на юг да ни принуди да изоставим наследствените си земи.

— Наследствени земи! — възкликна Патрик. — Това са бълнувания на вашия презаблуден император, генерале!

— А какво става с Квег и Свободните градове на Натал? — попита Арута.

— Кеш ще се оправи със своите непослушни деца, когато му дойде времето — отвърна генералът.

— Ако сте така любезен да изчакате, милорд, ще нахвърля отговор до вашия господар — каза Патрик. — И можете да му предадете от мое име, че официалната декларация за война от баща ми ще пристигне съвсем скоро.

— Ваше височество? — намеси се Накор.

— Какво! — сопна се Патрик.

— Мисля, че мога да помогна.

— Какво си наумил? — попита го Пъг.

— Само гледайте! — Накор извади цуранското транспортно кълбо и изчезна.

— Какво измисли пак това странно дребно човече? — попита принцът.

— Не знам, но обикновено постига неочаквани резултати — отвърна Пъг. — Мисля, че можем да си позволим да изчакаме малко.

— Да изчакаме тогава — каза Патрик.

След няколко минути Накор се появи и каза:

— Погледнете на юг.

Всички се обърнаха на юг. Там към небето се извиси огромна колона рубинена светлина.

— Това пък какво е? — попита кешийският генерал.

— Звезден пристан — каза Пъг.

— Звезден пристан! — възкликна генералът. — Невъзможно! Звезден пристан е на стотици мили оттук.

— Въпреки всичко — каза Пъг — тази светлина идва от Звезден пристан.

— Това е демонстрация на сила — заяви Накор. — За да ви покаже, че там има седемстотин разгневени магьосници, на които никак не им харесва как зачитате договорите си.

— Седемстотин? — учуди се Пъг. — Мислех, че са четиристотин.

Накор се ухили.

— Поканихме на гости някои от старите ти цурански приятели.

Пъг се ококори.

— Триста Черни халата?

— Е, може да са с няколко по-малко.

— Седемстотин магьосници? — ахна генералът.

— Ядосани магьосници — припомни Ерик.

— И един много ядосан принц, с армията на Изтока на лагер само на десет мили оттук! — добави Патрик. — Дойде ли пролетта, можете да очаквате война на два фронта, генерале. А ако се съди по тази малка демонстрация, едва ли ще ви се иска дори да помислите какво би означавало това за Империята.

Кешийският генерал се заозърта колебливо и накрая каза:

— А вие какво предлагате, ваше височество?

— Да опростим нещата — каза Патрик. — Вие се връщате в старите граници, а напролет дипломатите на баща ми и на вашия император могат да започнат отново преговорите за границите между нашите две владения.

— Старите граници!

— Да — каза Патрик. — Връщаме си Шамата! — Викът му така стресна коня му, че го накара да се завърти в пълен кръг. — Мислете за това, докато яздите на юг, и няма да е зле да тръгнете натам още призори, иначе лично ще поведа армията си в поход! Разбрахте ли ме?

Генералът погледна червеното зарево в небето и каза:

— Да, ваше височество.

— Добре!

Патрик обърна коня си и потегли назад. Ерик и Грейлок яздеха от двете му страни.

Пъг изчака докато кешийците си тръгнат и после попита Накор:

— Какво обеща на Чалмес и другите, за да ги накараш да направят тая шашма?

Накор се усмихна.

— Дадох им Звезден пристан.

— Какво?!

— Добре де, нали ми каза да измисля нещо.

Пъг попита тихо:

— Отстъпил си им моето херцогство?

— Наложи се. Независимост както от Кралството, така и от Кеш беше единственото, което можах да измисля, за да ги накарам да се намесят. А и цураните биха предпочели такъв неутралитет на Мидкемия. И точно затова помогнаха. Впрочем, ти все едно губеше Звезден пристан, било от магьосниците или от Империята. Така според мен е по-добре.

— Как си могъл да отстъпиш цяло херцогство! Сега какво да кажа на краля?

Накор сви рамене и се ухили.

— Все ще измислиш нещо.