Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Войната на студенокръвните (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rage of a Demon King, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2011 г.)

Издание:

Реймънд Фийст. Войната на студенокръвните (том 2)

Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона

Американска

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“, 2009 г.

ИК „Бард“ ООД, 2009 г.

ISBN: 954-585-355-7

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Гневът на демонския крал от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Гневът на демонския крал
Rage of a Demon King
АвторРеймънд Фийст
Първо издание1997 г.
САЩ и Великобритания
Оригинален езиканглийски
Жанрфентъзи
Видроман
ПоредицаВойната на студенокръвните
ПредходнаВъзходът на търговеца принц
СледващаПарчета скършена корона
ISBNISBN 9545853506

Гневът на демонския крал (на английски: Rage of a Demon King) е третият роман от поредицата на Реймънд ФийстВойната на студенокръвните“. За пръв път романът е издаден през 1997 г.

Действието се развива след това в първите две книги от поредицата и описва дългоочакваното нападение на армиите, пристигащи в Островното кралство от континента Новиндус. Завръщат се Макрос Черния, Пъг и Томас и заедно с Миранда и Накор се подготвят да се изправят срещу магическите сили на противника. Защитата на град Крондор, която се подготвя от години, е замислена така че да нарани възможно най-много вражеските армии – близо 150 хиляди войници.

Оказва се че огромната армия всъщност е събрана, а сега подтиквана от демоните, а целта е да бъде достигнат град Сетанон.


8.
Развой

Миранда заговори.

— Къде сме?

Пъг чу думите, макар да знаеше, че са проекции на ума й. Зачуди се на тази странна проява на човешкия ум, който се стреми винаги да принуди нещата да съвпаднат с неговите възприятия, все едно каква е истинската им природа.

— На път към рая — отвърна той.

— Откога пътуваме? — попита тя. — Сякаш е от години.

— Странно — отвърна Пъг. — На мен ми изглежда само като мигове. Времето е усукано.

— Акайла беше прав — отбеляза тя.

— Обикновено е прав — каза Пъг.

Пътуваха през многоцветен космически въртоп, или поне така го виждаше Пъг. Звездите се носеха през вихрушки от яростни цветове, вместо пустотата на нощта, която очакваше. Повечето звезди бяха безцветни.

— Никога не съм виждала подобно нещо — прошепна Миранда в ума на Пъг с благоговение. — Откъде знаеш накъде да вървиш?

— Следвам нишката — отвърна той и посочи с мисъл крехката нишка на сила, която следваха от Мидкемия.

— Тя продължава вечно — промълви тя.

— Съмнявам се. Но все пак мисля, че Макрос Черния е тръгнал на много дълго пътуване.

— Ние неговото пътуване ли следваме?

— Явно — каза Пъг.

Странстваха през космоса и накрая се спуснаха на един свят, зелено-синьо кълбо, кръжащо около жълта звезда. Около света кръжаха три луни.

— Върнахме се там, откъдето тръгнахме — каза Миранда.

Пъг насочи вниманието си към света долу и видя, че това наистина е Мидкемия.

— Не — каза той. — Мисля, че пристигнахме в много по-ранно време, отколкото когато тръгнахме.

— Пътуване във времето?

— Правил съм го и преди — отвърна той.

— Трябва да ми го обясниш някой ден.

Пъг излъчи веселост.

— Никога не съм владеел напълно тези събития. И винаги ми се е струвало, че рисковете са много повече от ползите.

— Не мислиш ли, че едно пътуване във времето, за да се убие Изумрудената кралица, няма да е лошо? — попита тя с насмешка.

— Не можем. Иначе щяхме да сме го направили.

— В това е парадоксът, нали?

— Нещо повече, има закони, които дори не можем да си въобразим. — Той замълча и Миранда не можа да прецени дали изтече миг или година, преди отново да заговори. — Всичко от реалността, каквато я познаваме, е само една илюзия, сън за някаква стихия, която почти не можем да осъзнаем.

— Много тривиално звучи, казано така.

— Но не е. Това може би е най-дълбокото нещо, което човечеството би могло да възприеме.

Спуснаха се към една сцена, позната на Пъг. Край развалините на Сетанон стоеше войска, предвождана от крал Луам. Пъг изпита странно чувство, когато видя самия себе си, преди петдесет години, да слуша отново прощалните думи на Макрос.

— Какво казва? — попита Миранда.

— Слушай — отвърна Пъг.

По-младият Пъг каза:

— Да, но е трудно.

Високият слаб мъж с кафяв халат каза:

— Всички неща свършват, Пъг. Дойде краят на моето време на този свят. След като присъствието на валхеру беше премахнато, силите ми се възстановиха. Ще се преместя на нещо ново. Гатис ще дойде с мен. За всичко друго на моя остров съм се погрижил, така че нямам повече задължения тук.

— Но Гатис не си е отивал! — каза Миранда.

— Знам.

Тя насочи вниманието си към своя любим и усети нещо познато.

— Странно ли ти се струва?

— Иронично може би.

Макрос Черния, легендарният чародей, се сбогуваше с Томас, облечен в бляскавата си златна и бяла броня.

— Отново го прави, нали? — каза Миранда.

— Какво? — попита Пъг.

— Лъже те.

— Не. Този път не — отвърна Пъг. — Той искрено вярва в това, което казва за пантатийците и Мурмандамус.

— Силите, дадени на онзи, който се представи в облика на Мурмандамус, не бяха плод на шарлатански илюзии — каза Макрос. — Той беше сила. Да направиш такъв като него и да плениш и насочиш сърцата дори на толкова тъмна раса като моределите е изисквало много. Навярно без влиянието на валхеру през преградите на пространството и времето, змийското племе може да стане като другите, просто поредната разумна раса между многото. — Загледа се за миг в далечината. — Но от друга страна, може и да не стане. Внимавай с тях.

— За това Юе е прав — каза Миранда. — Пантатийците никога не биха могли да изкупят греховете си. Наследството на валхеру им е наложено неизкупимо.

— Не — каза Пъг. — Нещо друго е. Нещо много по-голямо.

Пъг и Миранда погледаха как Макрос довършва сбогуването си и Пъг усети събудилите се в него стари чувства.

— Беше трудно време — каза той на Миранда.

По-скоро усети, отколкото чу разбирането й.

Макрос, повече от всеки друг човек в живота на Пъг, бе главната фигура в неговото развитие. Пъг все още сънуваше дните в Конгрегацията на планетата Келеуан, сънища в които Макрос бе сред неговите учители. Имаше неща, все още заключени в главата му, неща, които само Макрос или времето можеха да отключат.

Видяха как Макрос се обърна и се отдалечи от събралата се армия, от Пъг и Томас. Докато се отдалечаваше, започна да чезне.

— Евтин театър — каза Миранда.

— Не, не е театър — каза Пъг. — Гледай.

Той превключи сетивата си и видя, че Макрос не изчезва от погледа, а се променя. Тялото му продължаваше да върви, но стана някак недосегаемо, изтъкано сякаш от мъгла и дим. Нагоре потече енергия, щом Макрос заговори на някаква невидима стихия.

— Какво е това? — попита Миранда.

— Не съм сигурен — отвърна Пъг. — Но имам подозрения.

— Господарю — каза Макрос на невидимата сила. — Какво е повелението ти?

— Ела. Време е — каза един глас.

Миранда и Пъг доловиха радостта на чародея, щом той се възнесе над загадъчни енергии и полетя в пустотата също като Миранда и Пъг в Елвандар.

— Виж! — каза Миранда и двамата видяха тялото му да лежи на земята. — Умрял ли е?

— Всъщност не — каза Пъг. — Само духът му се движи някъде другаде. Него трябва да последваме.

Понесоха се бързо през години и през огромни разстояния, преследвайки самата същност на Макрос Черния. Времето отново престана да има смисъл. Накрая отново се върнаха на Мидкемия и се изправиха пред нова гледка, високо над огромните върхове на планините Ратх’Гари.

— Вече сме били тук! — каза Миранда.

— Не — отвърна Пъг. — Искам да кажа — да, били сме тук, но все още не.

— Виж, ето го Небесния град, който сътвори.

— Не — отвърна Пъг. — Това е истинският.

Под заснежените планински върхове се простираше град с невероятна хубост. Кристални стълбове крепяха високи покриви като гигантски диаманти, ярките им стени просветваха с вътрешен пламък. Пъг каза:

— Долу, на хиляди стъпки под облаците, е Градът на мъртвите богове. Там те отведох тогава и това напомня илюзията, която създадох за теб, но моето беше само бледа сянка на това.

Миранда се съгласи.

— Това е истинско, докато твоята илюзия бе дим и сянка, но в същото време изглежда по-малко реално.

— Това, което построих аз, беше създадено за да излъже сетивата ти. Докато това принадлежи на ума. Ние го възприемаме в пряк контакт.

— Разбирам — рече тя. — Но все пак съм объркана.

Пъг изведнъж се промени и отново стана такъв, какъвто го знаеше, мъж от плът и кръв, с тяло, което й бе познато не по-зле от собственото й.

— Така по-добре ли е? — попита я той; думите привидно излязоха от устните му.

— Да — отвърна тя.

— И ти можеш да направиш същото. Просто трябва да го пожелаеш.

Тя се съсредоточи и изведнъж усети, че е станала телесна, и като вдигна ръка пред очите си, я видя каквато очакваше да е, от здрава плът.

— Това е само поредната илюзия — каза Пъг, — но ще ти осигури по-здрава опора, на която да стъпиш.

Залата, в която се озоваха, беше подобна на създадената с илюзия от Пъг, за да излъже Миранда, когато се срещнаха за пръв път. Когато тя за първи път бе дошла да търси Пъг, той й бе устроил една весела игра на гоненица, завършила накрая в планините Ратх’Гари. Беше създал илюзорен вариант на това място, в който да се скрие от нея.

— Подобно е, но е и много повече! — каза тя. Таваните над тях сякаш бяха от самите небесни сводове; светлините, струящи надолу, бяха звезди. Миранда видя, че докато в илюзията на Пъг бяха заделени малки пространства за култа към всеки от боговете, тук пространствата бяха големи колкото градове.

Енергийната нишка, която бяха следвали, се спускаше в лека дъга от тавана и изчезваше от погледите им.

Движейки се покрай нея, те подминаха едно кръстовище на две пътеки и застанаха там, където се допираха зоните на четири божества. Някакви странни движения във въздуха накараха Миранда да попита:

— Усещаш ли го?

— Превключи възприятието си — каза й Пъг.

Миранда опита и изведнъж залата се изпълни със сенчести фигури. Също като енергийните същества, в каквито се бяха превърнали те в горите на Елвандар, на тези същества им липсваха белези и отличителни черти. Но докато Пъг и Миранда бяха сияйни същества от светлина, тези бяха сенчести фигури, едва доловими със смътното си излъчване.

— Какво са те?

— Молитви — отвърна Пъг. — Всеки, който се моли на боговете, бива чут. Ние възприемаме тази молитва като образ на молещата се личност.

Миранда погледна нагоре. Една огромна статуя седеше на трон от лазур. Фигурата беше на мъж, неподвижен и бял, обкръжен с бледосиньо сияние. Очите му бяха затворени. Няколко от смътните фигури пристъпваха към тази статуя.

— Кой е този? — попита тя.

— Еортис, мъртвият бог на морето. Килиан пази владението му, докато се върне.

— Мъртъв е, но ще се върне?

— Скоро ще разбереш повече, но засега е достатъчно да се каже, че ако моите подозрения се окажат основателни, с тази война е свързано нещо много по-сериозно от побеждаването на обезумели същества, склонни към безсмислено унищожение.

Той посочи една далечна стена и каза:

— Насочи умствения си взор натам и ми кажи какво виждаш.

Тя го послуша и на стената се появи гигантски символ. Отначало й бе непонятен, но после придоби познати контури.

— Виждам Седмолъчата звезда на Ишап на поле от дванадесет точки в кръг.

— Взри се по-дълбоко — нареди той.

Тя го направи и след малко се открои друга фигура.

— Виждам друга фигура, с четири ярки светлини, свързващи горните четири точки на звездата. И има много смътни точки между дванадесетте ярки.

— От трите точки на звездата под ярко осветените, кажи ми какво виждаш.

Миранда се съсредоточи и след малко видя какво има предвид Пъг.

— Една от тях просветва смътно! Онази в центъра. Другата вдясно от нея… — Тя се поколеба.

— Какво? — попита той.

— Не е смътна! Тя е… блокирана. Нещо пречи да се види!

— Така го възприемам и аз — каза Пъг. — Какво мислиш за остатъчната светлина?

— Мисля, че е мъртва.

— В такъв случай смятам, че може би съм близо до разгадаването на истината. — Тонът, който излъчи в ума й, я накара да помисли, че не е доволен да научи точно тази истина.

Тръгнаха към дъното на Залата на боговете и се озоваха между две статуи. Едната беше съвсем безжизнена и Пъг каза:

— Водар Хоспур, мъртвия Бог на знанието. Колко много щяхме да знаем, ако той можеше да се върне.

— Никой ли не почита вече знанието?

— Малцина — каза Пъг. — Мощта и богатствата, изглежда, заемат повече от човешкото време от всичко останало. От всички хора, които съм срещал, само Накор като че ли искрено го привлича знанието.

— Знанието на какво?

— На всичко — отвърна той развеселено.

Обърнаха се и погледнаха другата статуя. Тънката нишка от духа на Макрос се спускаше в главата й. Миранда се взря в чертите на колоса и ахна.

— Макрос!

— Не — отвърна Пъг. — Виж името в подножието на тази статуя.

— Сариг — каза тя. — Кой е той?

— Не съвсем мъртвият Бог на магията.

— Тоест Макрос Черния! — ахна тя и за пръв път, откакто я познаваше, Пъг видя на лицето й искрено объркване и дори малко страх. — Макрос е бог? — попита Миранда и за пръв път, откакто я беше срещнал, Пъг долови в гласа й искрена тревога.

— Да — отвърна той. — И не.

— Какво искаш да кажеш?

— Ще научим повече, след като поговорим с него — отвърна Пъг. — Мисля, че знам отговора, но искам да го чуя от устата му. — Пъг се възнесе във въздуха и се озова пред лицето на гигантската неподвижна статуя. И извика високо:

— Макрос!

Гробна тишина.

Миранда се издигна до Пъг и попита:

— Сега какво?

— Той спи. Сънува.

— Какво значи всичко това? — попита тя. — Не разбирам.

— Макрос Черния се стреми да се издигне до божественост — отвърна Пъг. — Стреми се да запълни празнината, оставена след заминаването на Сариг. Или пък Сариг е създал Макрос Черния, за да се издигне някой ден и да го замести. Нещо такова. — Посочи нишката на силата. — Тази нишка все още съществува и в другия й край ще намерим смъртното тяло, което познаваме като Макрос, но и ума, есенцията, душата, която е тук, в това новотворящо се същество. Те са едно цяло и в същото време различни, свързани са и същевременно разделени.

— Колко дълго ще продължи това издигане до божество? — попита Миранда, без да крие благоговението си.

— Векове — отвърна тихо Пъг.

— Какво ще правим?

— Ще го събудим.

Илюзията бе, че Пъг е затворил очи и е съсредоточил вниманието си. Миранда долови прилива на енергия у чародея и усети, че се кове могъща магия. Зачака, но макар да очакваше някакво освобождаване на енергия, тя само продължаваше да се усилва. Скоро Миранда изпита непреодолима възхита, защото макар да беше мислила, че разбира магическите умения и таланта на Пъг, сега разбра, че е грешала и за двете. След още няколко мига искрено се изуми, защото макар собственото й познание в магията да не беше незначително, това сега бе недостижим за нея подвиг.

Изведнъж взрив във въздуха разтърси статуята пред тях. Ек на хиляда цимбали прониза въздуха и ги оглуши. Изригна светлина и Миранда видя нещо, макар и само за миг: очите на Макрос се отвориха и ги погледнаха.

Гмурнаха се в непрогледен мрак и последното, което тя чу, бе едно умолително:

— Не!

Умът на Пъг се пресегна и докосна нейния.

— Това е трудно. Ще се опитам да го последвам. Телата ни ще се появят там, където поискаме да бъдат, така че тръгни след мен, докато аз следвам Макрос.

— Знам как — отвърна тя и почувства отдалечаването му. Изведнъж мракът бе навсякъде и за миг Миранда изпита страх, защото нямаше опорна точка.

После отвори очи.

Беше премръзнала. Каменният под на помещението сякаш изсмукваше топлината от тялото й. Беше в кабинета на Пъг в Звезден пристан! Знаеше какво им бяха казали елфите — че телата им ще се появят там, където им потрябват, когато се завърнат от своето духовно пътуване, но все пак беше очаквала, че ще е в Елвандар. Сега се намираше на стотици мили оттам. Пъг лежеше в безсъзнание до нея. Тя нямаше представа откога са били лишени от надзора на Акайла и Татар, но й беше ясно, че Пъг е само на мигове от смъртта, ако не се съвземе. Опита се да направи заклинание за място — той можеше да изчезне всяка секунда и ако тя не подготвеше заклинанието, издирването му щеше да е трудно.

С усилие прочисти съзнанието си и тъкмо бе готова да изрече заклинанието, когато Пъг се надигна и седна. Вдиша болезнено, после още веднъж.

Тя спря заклинанието и попита:

— Какво стана?

Пъг примига и вдиша по-дълбоко.

— Не знам. Нишката, свързваща Макрос със Сариг, беше прекъсната и онази, която се сви, се върна към Мидкемия. Последвах половината на ума на Макрос и ето ни тук.

И двамата бяха премръзнали и вкочанени и отначало им беше трудно да се движат. Пъг покрачи малко из стаята, за да възстанови кръвообращението си.

— Това е вторият път, който правя това, и не беше по-приятно от първия.

— Къде е Макрос? — попита Миранда.

— Трябва да е някъде наблизо. Това е единственият възможен отговор.

Отиде до вратата на кабинета и я отвори, после забърза надолу по стъпалата на кулата. Бутна долната врата и почти се сблъска с един млад ученик.

— Учителю Пъг! — възкликна младежът и се ококори. Пъг и Миранда не му обърнаха внимание и тръгнаха към главния вход на Академията. Всички — и студенти, и учители — ги зяпаха и докато стигнат главния вход за Звезден пристан, отвсякъде се носеха викове:

— Пъг! Пъг!

— Усещам го! Той е близо — каза Пъг.

— Аз също — каза Миранда.

Излязоха навън и се огледаха. Пъг посочи.

— Там!

Край брега на езерото се беше струпала възбудена тълпа ученици и Пъг чу гласа на Накор.

— Отдръпнете се! — викаше той.

Във въздуха висеше един мъж и Пъг усети танцуващите около него енергии. Приличаше на просяк, само с една мръсна препаска на слабините, косата и брадата му също така бяха мръсни и сплъстени, но излъчваше сила. Въздухът около него искреше и той сякаш бе издигнат нагоре по нишката от енергия, която Пъг бе проследил от Небесния град.

Пъг и Миранда забързаха към събралите се ученици и Пъг викна:

— Отдръпнете се!

— Учителю Пъг! — извика някой и щом чуха името му, всички отстъпиха.

На самия бряг Накор и Шо Пи гледаха с напрегнато внимание висящия във въздуха мъж.

— Виждаш ли? — каза Накор, щом Пъг дойде при него. — Опитва се да се издигне, но онази, другата сила, онова нещо във въздуха, го връща тук, към водата.

Накор като че ли изобщо не беше изненадан от появата на Пъг.

— Случило се е нещо удивително — продължи Накор — и скоро ще разберем истината. — Погледна Пъг. — Или ти вече го знаеш?

Просякът цопна във водата и тя го заля до кръста. Пъг видя как нишката от енергия се намота от небето и накрая сякаш изчезна във водата около него. Мъжът плачеше. Пъг нагази във водата и коленичи до него.

— Макрос?

След малко мъжът го погледна и прошепна дрезгаво:

— Знаеш ли какво направи? Бях на ръба на божествеността. — Затвори очи за миг и хлип разтърси раменете му. После вдиша дълбоко. — Знанието, разбирането — то си отива, като вода, плискаща се от съд, твърде плитък, за да може да я задържи. — Посочи главата си и притвори очи, сякаш се опитваше да задържи някакъв образ. После продължи: — Все едно видях вселената в нейната цялост, но сякаш надничах през дупка в плет, и когато ти ме дръпна от плета, всяка секунда виждах все по-малко и по-малко… Само допреди мигове можех да ти кажа тайните на вселената! Но сега, колкото и да се опитвам да си спомня, понятията ми убягват и ми остава само съзнанието за това, което загубих! Години труд отидоха на вятъра.

— Беше ни нужен — каза тихо Пъг.

— Времето ми тук бе изтекло! — настоя Макрос, стана и изгледа следовника си. Коленете му се огъваха. — Не беше в правото ти да ме връщаш. Следващата ми мисия е непонятна за теб.

— Очевидно — каза Миранда.

Макрос я погледна и очите му се присвиха.

— Миранда?

— Здравей, татенце — каза младата жена. — Как лети времето, нали?

Пъг ги гледаше изумено. Накор се засмя:

— „Татенце“, а?

Макрос Черния, легендарният чародей, въздъхна и каза:

— Трябва да поговорим. — Вдиша дълбоко и добави: — Мисля, че се посъвзех.

— Добре — каза Миранда. — Защото се каним да ти поднесем още една изненада.

Макрос я изгледа с подозрение.

— И каква е тя?

— Мама — отвърна Миранда. — Опитва се да унищожи света.

Дори Накор едва успя да прикрие изумлението си при тези думи.

— Трябва да пийна нещо — каза Макрос унило.

Миранда сбръчка носле.

— Първо трябва да се окъпеш.

Докато Макрос се къпеше, Миранда, Пъг и Накор седяха и го чакаха в кабинета на Пъг. Шо Пи обслужваше чародея, а Пъг отваряше бутилка много добро вино от Даркмоор.

— Трябва да споделиш с мен някои неща — каза Миранда.

Пъг погледна любимата си и отвърна:

— Май и двамата трябва да си споделим някои неща. „Татенце“?

Накор се ухили.

— Мисля, че това ме прави нещо като твой пастрок, само дето аз бях първият мъж на Йорна, а Макрос — вторият.

— Тя се наричаше Джаня, когато се родих — каза Миранда.

И като че ли без да забелязва радостта на дребосъка от всичко това, каза на Пъг с едва сдържан гняв.

— Онзи твой фокус в Небесния град, когато извади Макрос от съзнанието на Сариг…

— Какво? — възкликна Накор и се ококори. — Трябва да чуя това.

— И какво? — каза Пъг.

— Почувствах какво правеше.

— И?

— Силата, самият обхват от енергии, които използва… би могъл да унищожиш Изумрудената кралица и жалката й пантатийска сган толкова лесно, колкото да разровиш мравуняк! Защо тази война продължава толкова дълго, Пъг? Защо не си направил нищо, за да я спреш?

Пъг въздъхна.

— Защото, също като мравките, онези, които оцелеят, просто ще се пръснат и ще започнат отново. А има и нещо друго.

— Какво? — попита Миранда.

— Нещо, което не можем да обсъждаме тук, поне засега — каза от вратата Макрос. — Пъг, много е опасно.

Пъг посочи един празен стол и окъпаният вече чародей седна и взе чашата, която го чакаше.

Макрос бе облякъл чист халат, черен вместо обичайния си кафяв. Отпи от виното и каза:

— Чудесно е. Все пак в това да си жив има и някои предимства.

— Аз съм Накор — каза Накор.

Макрос присви очи, вгледа се за миг в лицето на Накор и възкликна:

— Исаланеца! Помня те. Ама как само ме измами на карти.

— Същият. — Разчувстван, почти със сълзи на очите, Накор призна: — Ти беше най-добрият ми противник. — Обърна се към Пъг. — Сгреших, когато казах, че Макрос едва ли ще си спомни за мен.

— Този мошеник направи нещо, на което само той е способен — каза Макрос. — Накара ме да помисля, че използва магия, така че докато издигам защита, той да може да подмени картите.

— Да подмени картите? — учуди се Пъг.

— Цялото тесте! — изсмя се Макрос.

— Просто го смених с белязано тесте — уточни скромно Накор.

— Ще престанете ли! — извика Миранда и плесна с ръка по масата. — Това не ви е среща на стари приятели. Това е…

— Какво? — попита Пъг.

— Не знам. Опитваме се да спасим света, а вие си говорите как сте играли на карти.

— Първо обаче искам да ви попитам за тези ваши отношения. Изглежда, че всички сте свързани, а аз нищо не знам за това.

— Всички сме свързани — каза Макрос.

Пъг изведнъж се притесни.

— Само не ми казвай, че съм твой незаконен син. — Погледна Миранда и видя, че и на нейното лице се е изписала тревога.

— Успокой се — каза Макрос. — Не си й брат. — Въздъхна. — Но когато казах, че ми беше като роден син, го казах най-сериозно. — Отпи пак от виното и промълви замислено. — Когато се роди, аз почувствах бъдещото величие в теб, момко. Ти беше синът на една девица в Крудий и на странстващ войник. Но както долавят силата в децата и ги обучават в Конгрегацията, така и аз видях величието в теб, навярно повече от всеки друг жив чародей на този свят.

— И какво направи? — попита Накор.

— Отключих този магизъм. Иначе как Пъг да стигне до по-висшата магика?

— Сариг ли? — попита Пъг.

Макрос кимна.

— Аз съм негово създание.

— Сариг? — възкликна Накор. — Мислех, че той е легенда.

— Легенда е — каза Миранда. — Но и мъртъв бог, от глава до пети. Но явно не е толкова мъртъв, колкото мислят някои.

— Защо не започнеш отначало? — каза Пъг.

— И този път истината — добави Миранда.

Макрос сви рамене.

— Историята, която разказах на теб и Томас, за да ни мине по-неусетно времето в Градината на Вечния град, бе много по-забавна от истината, Пъг.

— Аз бях още дете. Градско момче от далечна земя…

— Престани! — каза Миранда. — Пак почнахте! Татко!

Макрос въздъхна.

— Добре. Роден съм в град Кеш. Баща ми беше шивач, а майка ми един чудесен човек, жена, която успяваше да се оправи със сметките на баща ми, да поддържа къщата в ред и да отгледа един своенравен и непослушен син. Баща ми имаше много богати търговци сред клиентелата си и живеехме съвсем добре. — Погледна дъщеря си и добави: — Доволна ли си?

Тя кимна.

— Но развих вкус към приключението, или поне към грубовата компания. Още много млад тръгнах на път с неколцина мои приятели, без знанието и благословията на родителите си. Купихме една карта, която уж трябваше да показва местоположението на изгубено съкровище.

Накор кимна.

— Търговци на роби.

— Да. Беше капан за глупави момченца, които щяха да свършат на робския пазар в Дърбин.

— Преди колко време беше това? — попита Пъг.

— Преди около петстотин години — сви рамене Макрос. — В зенита на мощта на Империята.

Помълча, после продължи:

— Избягах от търговците на роби и се скрих в планините, но се изгубих. Примрял от глад, намерих един древен изоставен храм. Почти в несвяст рухнах върху олтара и се помолих на бога на това светилище да ме спаси, в замяна на което да му служа.

Макрос примига, сякаш се мъчеше да си спомни.

— Не помня какво точно се случи след това. Но мисля, че говорих на Сариг и или умрях и той ме взе преди стигна до палата на Лимс-Крагма, или ме завладя точно преди да издъхна; но от този момент вече бях създание на Сариг. Може би моята молитва е била първата, отправена към него след Войните на хаоса, макар че все някой трябва да е построил онова светилище. Може би някой ден ще го разбера. Но каквото и да е било, онази предсмъртна молитва ми отвори път, проводник ако щете, и от онзи рухнал храм аз вече престанах да бъда момче и станах човек на магиката. Знаех неща все едно че имах спомени за тях, но в същото време знаех, че не мога да имам спомени. Сариг бе част от мен и част от мен беше в Сариг.

— Нищо чудно, че имаше такова могъщество — каза Пъг.

— За да проумеете това, което се каня да ви кажа, трябва да изоставите всичките си суеверия и досегашни представи — каза Макрос. — Боговете са едновременно реалност и илюзия. Реални са с това, че съществуват и упражняват сила над този свят и самите нас. Илюзии са с това, че изобщо не са каквото си ги представяме ние.

Накор се изсмя хрипливо.

— Страхотно!

Път кимна.

Макрос продължи:

— В природата съществуват сили и ние взаимодействаме с тях. Докато мислим за тях, някои от тях се превръщат в онова, за което ги мислим.

— Чакай малко — каза Миранда. — Обърках се.

— Помисли за древните хора, сгушени в някоя пещера и съзерцаващи чудото на огъня. В студените нощи той е техният приятел и източник на живот. Те приписват личност на този огън и след време започват да го почитат. После това се развива в култ към Духа на огъня, което на свой ред се превръща в бога на огъня.

— Прандур — каза Пъг.

— Точно така — каза Макрос. — И когато започнат да го почитат достатъчно хора, енергията, която ние наричаме Прандур, започва да проявява някои черти, определени атрибути, които съответстват на очакванията на нейните поклонници.

Накор беше почти обезумял от радост.

— Човекът е създал боговете! — възкликна той.

— Може да се каже и така — каза Макрос. В очите му имаше дълбока болка. — В по-голямата част от живота си съм бил част от присъствието на Сариг на Мидкемия и другаде, очите и ушите му, и мислех, че съдбата ми е накрая да се слея с него, да облека мантията му и да върна магията в пълната й слава на Мидкемия. — Погледна Пъг и добави: — Ти беше един от успешните ми опити. Ти върна Висшата магия на Мидкемия.

— Всичко това е много интересно — каза Миранда, — но какво ще кажеш за майка?

Накор помръкна.

— Мисля, че Йорна е мъртва.

— Какво? Откъде знаеш? — възкликна Миранда.

— Когато я видях за последен път, усетих, че друго същество обитава тялото й и че онази, която знаехме като твоя майка, вече я няма. Мога само да предполагам, че е мъртва или че се е скрила някъде.

— Как всички вие се вписвате в това? — попита Пъг.

— Като млад, срещнах едно момиче, Йорна — каза Накор. — Беше красива и умна и изглежда, не й бях безразличен. — Той се ухили. — Аз не съм красавец, не бях красавец и като млад. Но като всички млади мъже, исках да бъда обичан от красива жена.

— Тя обаче не ме обичаше — продължи той. — Обичаше властта и жадуваше за онова, което вие наричате магия. Искаше да остане млада и вечно красива. Страхуваше се от смъртта и още повече от това, че ще остарее. Затова й показах някои номерца. Показах й как да борави с онова, което наричам „веществото“, и след като научи всичко, на което можех да я науча, тя ме изостави.

— И намери мен — каза Макрос и погледна Миранда. — Срещнах майка ти в Кеш и тя беше точно такава, каквато я описа Накор: красива млада жена, която ме преследваше с жар. Пренебрегнах жаждата й за власт. Бях заслепен. Въпреки възрастта и способностите си се държах като глупав младеж. Коварството й открих по-късно, след като се роди ти, Миранда, но преди тя да научи всичко, на което можех да я науча. Тя беше на столетия от тази възможност, макар че не го знаеше — а аз отказах да й показвам повече.

— И затова ме взе от нея и ме остави с онези странници? Бях само на десет години!

— Не — каза Макрос. — Аз те приех, когато тя остави и двама ни, и ти намерих добри хора, които да те отгледат. Знам, че те навестявах съвсем за кратко, от време на време, но… беше трудно.

— Това кога е било? — попита Пъг. — По времето, когато си станал Черния чародей?

— Да — каза Макрос. — Отношенията мис човечеството на онова равнище бяха много трудни. Навремето не го съзнавах, но Сариг ме използваше. Боговете действат по неразбираеми за нас начини, така че много от онова, което ме тласкаше, бе подтикът или желанието, а ясните цели рядко бяха мои. Намерих онзи остров, изоставен от хората, построили онази чудесна вила. Предполагам, че са били семейство от Кеш, вероятно благородници от Квег, избягали оттам, когато е настъпил упадъкът. И издигнах черния замък, за да плаши пътниците, и животът стана досущ като онова, което завари ти, когато за пръв път дойде на острова, Пъг. Кога беше това? Преди петдесет-шестдесет години?

Пъг кимна и каза:

— Понякога ми се струва, че беше вчера, когато Кълган и аз стояхме на брега и четяхме писмото ти. — Пъг се взря в лицето на чародея. — Но толкова от това, което направи, колкото от онова, което ми каза… толкова много е било само лъжа и заблуда.

— Да, но и много беше истина. Можех да усещам бъдещето, дори го виждах ясно понякога. Това не беше лъжа. Животът ми се показваше в разсеяни мисли, случайни сънища и видения, които неочаквано се сбъдваха. Ако беше напълно жив, Сариг можеше да ми даде повече, но пък ако беше жив така, както ние си представяме тези неща, сигурно нямаше да има нужда от мен.

— Значи когато ми каза, че ще заема мястото ти — каза Пъг, — наистина си мислел, че си приключил тук?

— Да — каза Макрос. — Но онези приказки, които ти разправих, за крале, които ще трябва да съветваш, и войни, които трябва да спираш, бяха за да отклоня интереса ти към мен, за да ме оставиш да си намеря своя път, без да идваш да ме търсиш, когато ти потрябва съвет!

— Ако ти се беше слял със Сариг, нямаше да ми се позволи да те върна, Макрос. Той нямаше да го позволи.

— Така е — призна Макрос. — Проблемът е, че знам колко съм забравил. — В очите му се събраха сълзи. — Аз… не мога да го обясня.

Накор присви очи.

— Ти ли си бил това?

— Какво искаш да кажеш? — попита Макрос.

— Беше ли онова, което познаваме ние, или е бил онзи… богът на магията?

— Не знам — тихо каза Макрос.

— Какво искаш да кажеш? — попита Пъг.

— Поправи ме, ако греша — каза Накор на Макрос, — но докато ставаше все по-богоподобен, не почувства ли, че твоето „аз“ се смалява? Не се ли почувства все по-отдалечен от онова, което беше?

Макрос кимна.

— Вярно е. Моят живот се превърна в сън, в смътен спомен.

— Подозирам, че ако бе постигнал божественост, нямаше да го разбереш, защото ти, умът, който наричаме Макрос, щеше да престанеш да съществуваш — отбеляза Накор.

Макрос помълча, после каза:

— Ще трябва да обмисля това.

— А Кралицата? — попита Миранда. — Тя защо не е майка ми?

Накор сви рамене.

— Не знам. Може би е сключила лоша сделка с пантатийците. Когато беше Кловис, тя жадуваше за вечна младост и практикуваше една много гадна некромантия. Лоши неща, в които бе затънала до гуша. Това беше преди двайсет години, така че кой знае какво е станало оттогава. Може да е била наказана заради неуспешния си заговор с Върховния господар на града на Змийската река и неговия магьосник, или просто така да е било изгодно за онова, което я е обладало, за да я използва по този начин. Не знам. Но знам, че жената, за която и двамата с баща ти навремето бяхме женени, вероятно е мъртва.

Пъг се обърна към Миранда.

— Ако наистина е дошло време да си изясним нещата, защо не ни кажеш за твоята роля в това?

— Когато силите ми започнаха да се изявяват, го скрих от своите втори родители — каза Миранда. — Те се опитаха да ме склонят да се омъжа за един от местните търговци, така че избягах. — Тя погледна ядосано Макрос. — Това беше преди двеста и петдесет години, а ти изобщо не си направи труда да дойдеш!

Макрос отвърна само:

— Съжалявам.

— Намерих една стара магьосничка. — Усмихна се и продължи: — Когато се наложи, мога да заприличам на нея и предвид увлечението на някои мъже към хубавото личице и кръглия задник, това е доста полезно умение.

— Много хубав номер е — съгласи се Накор.

— Тя беше грозна, но имаше душа на светица и ме взе при себе си. Бързо откри дарбите ми и ме научи на това, което знаеше. След като умря, започнах да търся други, които могат да ме учат. Преди около петдесет години бях задържана от кешийската тайна полиция. Една хитра лисица, Рауф Маниф Хазара-Хан, видя в мен мощно оръжие, така че ме нае.

— Хазара-Хан е добре известно име в Крондор — каза Пъг. — Този не беше ли братът на кешийския посланик?

— Същият. Брат му бе донесъл за някакви странни неща, свързани с битката за Сетанон, не най-маловажните от които бяха появата на драконови ездачи в небето, гигантски взрив от зелен огън и пълното унищожение на един от по-скромните градове на Кралството. Така че ми възложиха задачата да разбера какво точно става.

— И? — попита Пъг.

— И аз дезертирах.

Накор се изкикоти.

— Чудесно!

— Когато почнах да откривам истината, разбрах, че сме замесени в по-важни неща от служенето на една или друга държава.

— Така е — каза Пъг. — Трябва да се справим с доста сложни проблеми и да вземем важни решения.

— И най-важното — вметна Накор. — Трябва да разберем кой стои зад всички тези неща.

— Третият играч — каза Миранда.

— Знам кой е той — промълви Макрос.

— Демонският крал ли? — попита Миранда.

— Не — каза Пъг и погледна Макрос. — Ако е това, което мисля аз, положението е такова, че може би дори не е безопасно да го обсъждаме.

— Определено не и тук — съгласи се Макрос. — Бихме могли обаче да се допитаме до някой познавач на древната мъдрост от ордена на Ишап.

— Което значи, че трябва да отидем в Сарт — каза Пъг.

Макрос се прозя.

— Добре. Но първо искам да подремна.

— Ела в моите покои — каза Накор. — Имам поне пет-шест спални.

— Не му позволявай да ти досажда с въпросите си цяла нощ — каза Пъг на Макрос.

Когато Накор и Макрос излязоха, Пъг се обърна към Миранда.

— Е, май най-после започваме да се доближаваме до сърцевината на нещата.

— Може би. Баща ми сам призна, че е лъжец, забрави ли?

— А ти?

— Никога не съм те лъгала.

— Но скри някои неща от мен.

— Ами ти? — отвърна тя с обвинителен тон. — Още не си ми казал защо просто не литнеш над морето и не потопиш флотата на кралицата. Видях какво направи. Направо не можах да повярвам каква сила контролираш.

— Мога да ти обясня това, но чак когато идем на някое безопасно място — каза Пъг.

— Безопасно от какво?

— Дотогава и това не мога да обясня.

Миранда поклати глава.

— Понякога ме дразниш, Пъг.

Пъг се засмя.

— Сигурно. Но и ти си имаш трески за дялане.

Тя го прегърна и каза:

— Ето една истина: обичам те.

— Аз също те обичам… И не мислех, че ще се чуя някога да го казвам на друга жена, откакто умря Катала.

— Крайно време е — промълви тя.

Пъг се поколеба.

— Ами Калис?

— И него обичам.

Усети напрежението у Пъг и добави:

— Но по различен начин. Той е много особен приятел. Има нужда от безкрайно много, а иска съвсем малко. Ако преживеем всичко това, мисля, че мога да му помогна да намери щастието си.

— Значи ли това, че избираш него?

Миранда леко се отдръпна, за да може да го погледне в очите.

— Не, глупчо. Означава, че мисля, че знам някои неща за него и от какво наистина се нуждае.

— Например?

— Нека най-напред всички да преживеем това, и ще ти кажа.

Той се усмихна и я целуна. Тя се притисна плътно до него и прошепна в ухото му:

— Може би.

Той я плесна отзад и тя се засмя.