Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Войната на студенокръвните (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rage of a Demon King, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2011 г.)

Издание:

Реймънд Фийст. Войната на студенокръвните (том 2)

Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона

Американска

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“, 2009 г.

ИК „Бард“ ООД, 2009 г.

ISBN: 954-585-355-7

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Гневът на демонския крал от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Гневът на демонския крал
Rage of a Demon King
АвторРеймънд Фийст
Първо издание1997 г.
САЩ и Великобритания
Оригинален езиканглийски
Жанрфентъзи
Видроман
ПоредицаВойната на студенокръвните
ПредходнаВъзходът на търговеца принц
СледващаПарчета скършена корона
ISBNISBN 9545853506

Гневът на демонския крал (на английски: Rage of a Demon King) е третият роман от поредицата на Реймънд ФийстВойната на студенокръвните“. За пръв път романът е издаден през 1997 г.

Действието се развива след това в първите две книги от поредицата и описва дългоочакваното нападение на армиите, пристигащи в Островното кралство от континента Новиндус. Завръщат се Макрос Черния, Пъг и Томас и заедно с Миранда и Накор се подготвят да се изправят срещу магическите сили на противника. Защитата на град Крондор, която се подготвя от години, е замислена така че да нарани възможно най-много вражеските армии – близо 150 хиляди войници.

Оказва се че огромната армия всъщност е събрана, а сега подтиквана от демоните, а целта е да бъде достигнат град Сетанон.


18.
Забавяне

Подът се разтърси от силен тътен.

— Целият ли град смяташ да гръмнеш, Джими? — попита Лизли.

Джеймс огледа другите в сумрака на склада и промълви тихо:

— Може би.

Погледна брат си на смътната светлина на единствения фенер. От два дни войниците му извършваха набези през каналите, събираха информация, отбелязваха как вървят боевете горе и координираха отбраната на града. Едно от нещата, които Джеймс беше разбрал, бе, че демонската магия най-вероятно ще доведе до бързото им влизане в Крондор. Тъкмо поради това, вместо да хвърли всички сили по стените и да не остави нищо вътре, той бе жертвал живота на стотици войници — за да си помисли врагът, че градът се отбранява тежко и чак след като навлезе в Крондор да разбере, че битката тепърва започва.

Докато координираше отбраната от подземния си команден пункт, той бе получил възможността да опознае брат си. Беше изпитал тъга, когато осъзна, че макар да наближаваше седемдесетте, беше прекарал с брат си едва няколко часа. Знаеше, че Лизли е убиец, професионален крадец, контрабандист и сводник, виновен в толкова престъпления, колкото мухи могат да кацнат върху купчина тор, но в него виждаше самия себе си, ако не беше имал шанса да срещне принц Арута преди толкова години. Беше казал на Лизли за тази среща — как бе зърнал принца на улицата, докато се мъчеше да се измъкне от тайната полиция на Джоко Радбърн, и как след това бе спасил живота на Арута от един наемен убиец по покривите. Това действие беше превърнало Джими Ръчицата, момчето крадец, в скуайър Джеймс, а после, след още близо петдесет години, в Джеймс, херцог на Крондор.

Джеймс въздъхна.

— През всички тези години можех да те използвам много пъти, ако знаех, че мога да ти вярвам.

Лизли се засмя.

— Джими, за малкото време, откакто те познавам… колко? Три посещения за четиридесет години?… Те заобичах като брат, какъвто си ми, но чак да си вярваме? Шегуваш се.

Джеймс се засмя.

— Предполагам. Ако имаше възможност, сигурно щеше да ме обесиш за измяна и ти да станеш херцог на Крондор.

— Едва ли. Никога не съм имал такава амбиция.

Двамата чуха поредния глух тътен и един от стражите каза:

— Това май беше изоставеният склад при мелниците край реката. Там струпахме двеста бурета.

Още преди обсадата хората на Джеймс бяха оставили бурета с квеганско масло на стратегически места.

— Ти да беше видял защитата на Арменгар — каза Джеймс. — Този град беше радост за всеки бранител и истински кошмар за всеки нападател. — И той направи вълнообразно движение с ръката си като змия, пълзяща из тревата. — Нямаше ни една улица без завои, по-дълга от един изстрел с лък. Нямаше нито една постройка с прозорци на приземния етаж, тежките дъбови врати, можеха да се залостват само отвътре, а всеки покрив бе плосък.

Войниците се усмихнаха и закимаха, а един рече:

— Платформи за лъкометците.

Джеймс каза:

— Абсолютно. Така защитниците можеха да се придвижват от покрив на покрив по дълги талпи, които издърпваха след себе си, докато онези долу бяха изложени на стрелите на всяка стъпка от пътя си. Когато войските на Мурмандамус влязоха в града, Ги дьо Батира подпали двайсет и пет хиляди бурета с нафта.

— Двайсет и пет хиляди! — възкликна Лизли. — Шегуваш се!

— Не. А когато всичко това гръмна… — Той седна и опря гръб на стената. — Не мога да ви го опиша. Просто си представете една огнена кула, стигаща до небесата, и ще добиете смътна представа. А шумът… Бях почти оглушал. Ушите ми звъняха цяла седмица.

На вратата се почука и мъжете извадиха оръжията си. Чукането се повтори по уговорения начин, единственият светилник бе загасен и пуснаха патрула.

Бързо влязоха половин дузина войници, следвани от трима цивилни.

— Намерихме ги да се мотаят наоколо — каза водачът на патрула.

Ригър ги огледа и каза:

— Мои са.

— Ти пък кой си? — попита един от тримата.

Джеймс се засмя.

— Анонимността си има и недостатъци. — Обърна се към тримата крадци. — Това ви е шефът. Праведника.

Тримата се спогледаха и единият каза:

— Да бе, а ти си херцогът на Крондор.

Всички, без тримата се засмяха. Млада жена, една от крадлите на Лизли, отиде при тях и им обясни как стоят нещата. Когато стана ясно, че не се шегува, и когато един от тежковъоръжените войници също го потвърди, тримата се смълчаха. Херцогът и водачът на Гилдията на крадците можеха и да седят в мазе, свързано с канала, но все пак си бяха най-властните особи в града.

На равни интервали излизаха и се връщаха отделения съгледвачи, които донасяха новини за боевете навън. Бранителите караха нашествениците да платят за всяка улица и къща, но изходът бе предрешен.

След като изтърпя известно време, Лизли каза:

— Щом битката е загубена, защо не заповядаш на момците си да напуснат града?

— Съжалявам, но няма как заповедите ми да стигнат до тях — отвърна Джеймс и на лицето му се изписа искрено съжаление. — А и за да подейства планът ни, нашествениците трябва да помислят, че сме хвърлили всичките си сили тук.

— Голям гадняр си — каза Лизли. — Не знам дали аз щях да мога да заповядам толкова много от хората ми да идат на сигурна смърт.

— Разбира се, че би могъл — отвърна му спокойно Джеймс. — Ако работата ти е да опазиш Кралството, жертваш един град, дори да е градът на принца.

— Е, какъв е планът?

— Имам тук долу няколко хиляди бурета с квеганско огнено масло, и са приготвени да се излеят в каналите. Рано или късно онези копелета над нас ще се досетят, че част от населението се крие в каналите, и когато го направят, съм им приготвил малка изненада.

— Няколко хиляди? — Ригър подсвирна от възторг. — Това му се вика гадна работа. Огънят ще се разнесе по водата.

— Нещо повече — каза Джеймс и му посочи една верига, сравнително нова на вид, която висеше до една от стените. До нея беше поставен един войник, който трябваше да я пази.

— Тя пък за какво е?

— Това го взех от стария Ги дьо Батира, когато побягнахме от Арменгар. Дръпнеш ли тая верига, пускаш тънка струя нафта в тунелите. Има сложна система дренажи, тръби и водостоци…

— Знам ги. Първите канали на стария град. Били са запушени, когато са построили по-дълбоките канали преди сто години.

— Е, сега са отворени. — Джеймс се облегна на стената. — Има някои предимства в това да разполагаш с всички планове за строеж на сгради и обществени места из града. Когато тези водостоци се запълнят от нафтата, тя ще проникне към по-широките тунели. Ще се свърже със съществуващия вече в каналите газ от квеганското масло, плаващо над мръсотията, и колкото бурета с масло се изсипят там, огньовете ще ги подхванат и целият град ще духне.

— Ще духне?

— Ще се взриви — каза Джеймс. — И два камъка няма да останат от Крондор, когато прахът се слегне.

— Проклет да съм! — изруга Ригър.

— Това е единственият дом, който съм познавал — промълви Джеймс. — Каналите и двореца, крадци и благородници. Роден съм в Крондор.

— Ако се каниш да умреш тук, няма ли поне да ми дадеш възможност да се поотдалеча малко преди да дръпнеш тази верига?

Джеймс се засмя.

— Разбира се. Щом дръпнем веригата, ще разполагаме с около час, освен ако вече огънят не е пламнал от тази страна на каналите. — Сви рамене. — Не знам колко време ще имаме тогава. — Посочи една врата в източната стена на тунела. — Там има тунел, водещ в една сграда в предградията. Както казах, това беше най-добрият маршрут на Тревър Хъл и Шегаджиите за контрабанда в и от Крондор.

— Значи отпращаш всички, дърпаш веригата и бягаш презглава?

— Ами нещо такова. — Джеймс се ухили.

Ригър приседна до брат си.

— Не че държа да си показвам носа посред бял ден, обграден от армия нашественици, но ще рискувам, вместо да седя тук и да чакам да се опържа.

Някакъв шум накара всички да вдигнат очи към тавана — пода на мазето на старата мелница. Капакът беше скрит, но пазачите пристъпиха тихо до него с готови за бой оръжия.

— Май са стигнали вече в тази част на града — прошепна Джеймс.

— Или някой се опитва да си намери скривалище — отвърна му също шепнешком Лизли. — Може да е някой от моите хора.

Джеймс даде знак на един от стражите и мъжът кимна, остави меча и щита си на пода и тихо се заизкачва по стълбището към капака. Бутна го леко, надникна и отстъпи, явно изненадан.

— Милейди — промълви той.

Джеймс рязко извърна глава и видя жена си да слиза по стълбите.

— Какво търсиш тук! — викна й той.

Гамина вдигна ръка.

— Не ми говори с такъв тон, Джими.

Джеймс едва удържа гнева си.

— Ти трябваше вече да си в Даркмоор, с Арута и момчетата. Небеса, как си дошла тук?

Беше кална и с оцапано лице. Косата й беше разрошена и покрита със сажди.

— Забравил си, че Пъг ти даде едно от онези цурански транспортни кълба. Аз — не.

— Но как се сети къде да ме намериш?

Тя го погали по бузата и каза:

— Глупаво старче! Нима си мислеше, че не мога да ти прочета мислите макар и на цял свят разстояние?

Ядът му затихна.

— Защо дойде? Знаеш, че може изобщо да не успеем да се измъкнем оттук.

Очите й се насълзиха.

— Знам. Но нима мислиш, че след всички тези години заедно бих могла да живея без теб?

Джеймс я прегърна и я притисна до гърдите си.

— Трябва да се махнеш оттук.

— Няма — твърдо заяви Гамина. — А и не мога. Устройството е изчерпало силата си. Най-доброто, което можех да направя, бе да се добера до пазара край стената, после го хвърлих някъде в калта. Дойдох дотук пеш. — Прегърна го по-силно и му прошепна: — Ти не можеш да живееш без този проклет град, но трябва да знаеш, че аз пък не мога да живея без теб.

Той мълчаливо я притисна до себе си. След почти петдесет години брак знаеше, че не може да спечели нито един спор с нея. Намерението му беше да напусне града последен и ако съдбата реши — да загине заедно с Крондор. Мислеше, че ще е за нейно добро — откакто бяха съставили плана за победа над врага постоянно се бореше с мисълта за ужасната цена, която трябваше да платят гражданите на столицата на принца. За тях не можеше да има ранно предупреждение, нито организирана евакуация, защото ако врагът решеше, че в града няма да има плячка и храна, щеше да го подмине. Нещо повече, врагът трябваше да помисли, че главните сили на кралската армия са унищожени в Крондор.

Джеймс трудно можеше да понесе представата да изостави толкова много хора, всичко, което беше съставяло живота му, и да умре, когато можеше да поживее още. Сигурно беше и от страха от духовете на онези, които трябваше да платят крайната цена, за да може той да спечели време за Кралството. Не знаеше. Знаеше само, че когато дойдеше моментът този град да загине — градът на принц Арута да загине, — то и той щеше да загине с него. Но сега трябваше да напусне, защото знаеше, че Гамина няма да тръгне без него.

— Това е жена ти, така ли?

— Това е единствената жена, която съм обичал, Лизли. — Обърна се към нея и се усмихна.

Очите й се разшириха и тя попита:

— Брат ти? Чувала съм за теб, но не знаех как изглеждаш — каза Гамина. Погледна единия, после другия и добави: — Та то е очевидно.

Джеймс й махна да седне.

— Чакай да ти разправя за времето, когато за пръв път се запознах с този приятел… Всички все се опитваха да се сбият с мен, защото ме взимаха за него.

Лизли се засмя.

— Хубава история.

Джеймс започна разказа си за странната задача, на която го беше изпратил принц Арута с приятеля му Локлир. Гамина знаеше историята не по-зле от самия него, тъй като я беше слушала безброй пъти, но се отпусна до мъжа си, положи глава на рамото му и го остави да я разкаже. Войниците и крадците, криещи се в сумрака, щяха да се отвлекат за малко от ужасната съдба, която ги чакаше, и пак за малко щяха да послушат за по-добри времена, когато героите бяха побеждавали, а силите на злото бяха съкрушавани. Освен това, както каза Лизли, историята наистина беше добра.

 

 

Калис бдеше. Вътре в Камъка на живота имаше нещо. Забелязал го бе минути след като Пъг отмести Камъка на живота във времето, за да могат да го видят. Усещаше енергия вътре в него и след като се беше взирал с часове вече си вярваше, че я вижда.

След като прекратяха своите мистични уроци, спътниците на Оракула щяха да приближат и някои от тях щяха да останат да бдят с него известно време. Деляха храната си с него, макар да не помнеше какво точно ядяха. Цялото му внимание беше заето с огромната гема.

Той се отпусна и остави ума си да блуждае; от време на време го спохождаха мигновено проблясващи образи. Виждаше хора, които много приличаха на баща му, виждаше и разни други неща: събития, случващи се по места, невъзможно отдалечени оттук, създания и живи същества от други времена. И зърваше смътни очертания на сили, движещи се зад тези образи, и те бяха съвсем неустоими.

Часовете се проточиха в дни и Калис изгуби представа за времето — потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в загадката на Камъка на живота.

 

 

Ерик извика няколко заповеди и хората му започнаха организираното отстъпление. Врагът бе на по-малко от половин миля надолу по пътя, с цялата си мощ, а от Грейлок беше дошла вестта, че следващата отбранителна позиция е подсигурена.

Ерик беше решил, че най-добрият начин да се спечели време в замяна на изгубеното след бързото падане на Крондор е като го прави ден за ден, вместо да се мъчи да задържи първия опорен пункт още три седмици. Първоначалният боен план изискваше от тях да задържат първата отбранителна позиция седем дни; Ерик я бе удържал цели девет.

Оставаха още седем отбранителни опорни пункта, докато стигнат планините при прохода за Даркмоор, и ако можеше да добави по още три-четири дни на всяка позиция, щяха да си възвърнат голяма част от времето, което бяха изгубили. Но не беше оптимист за реализирането на целта — планът за защитата на Запада предвиждаше най-северната и най-южната позиция да останат несъкрушими, докато центърът на Ерик бе най-„меката“ отбрана, отстъпваща, за да подмами врага. Северният и южният фланг трябваше да притиснат като във фуния врага в центъра, поставяйки ядрото на армията на Изумрудената кралица на Кралския път, разтегнато на пет мили от авангарда до тила. Проблемът при този план бе в това, че с всеки изминал ден срещу позицията на Ерик щяха да бъдат хвърляни все повече вражески войници.

Неведнъж в първата седмица от боевете Ерик бе съжалил, че Калис го отзоваха на онова неведомо място, където присъствието му бе наложително, и че бяха възложили командването на центъра на Грейлок. Ерик щеше да предпочете първоначалната си задача — да държи северния фланг. Воденето на бой иззад силно укрепена позиция беше много по-лесно от тази акция на забавяне.

Предните му наблюдатели бяха видели разветите бойни флагове — знак, че врагът подготвя мащабна атака срещу позицията му. Беше предвиждал да се отдалечи поне на още една миля по пътя, докато врагът се появи. Използва ръчни сигнали, за да заповяда на войниците си да се скрият, а на стрелците си — да отстъпят. Те трябваше да обстрелват врага по фланговете на походния им строй, но донесенията този път показваха, че броят им е твърде голям, за да рискува да изложи лъкометците си на открито. Щеше да импровизира и да намери друго място по пътя, където да ги разположи, за да забавят вражеското настъпление и същевременно да им остане възможност за отстъпление.

Трудността беше в това, че в първата фаза на оттеглянето, ако врагът атакуваше, щеше да им остане малко време да се подготвят. Ако можеха да забавят вражеската колона и да се отдръпнат достатъчно, щяха бързо да се окопаят и да се отбраняват, ако ги достигнат, но ако ги удареха, докато отстъпват, превъзхождащият брой на противника щеше да се окаже гибелен.

Ето защо трябваше да задвижи хората си по пътя и да се доберат бързо до следващата подготвена отбранителна позиция, където чакаше частта на Грейлок. Там заедно щяха да отбраняват позицията, докато врагът не спре настъплението и тогава хората на Грейлок щяха да отстъпят към следващия опорен пункт. Това щеше да е тактиката през следващите три седмици или докато стигнат Даркмоор. Щом врагът изтеглеше крайните си северни и южни флангове, се предвиждаше тамошните части да се придвижат по фронтовата линия, добавяйки към центъра свежи войници, но тази фаза от операцията се предвиждаше след поне месец, а ако врагът не изтеглеше фланговете си, подкрепата нямаше да е налице.

След като мъжете тръгнаха, Ерик се позадържа в тила с последния ред на ариергарда. Погледна на запад към късното следобедно слънце и видя вдигащия се пушек. Крондор гореше и Ерик се зачуди как ли се справят Уилям, Джеймс и другите. Изрече наум молитва към Рутия, Богинята на късмета, ако има и най-малка възможност, дано да се измъкнат.

После обърна коня си и препусна в галоп да настигне колоната. До следващата позиция им оставаха около три часа и още един час да се окопаят, преди да се стъмни. Представа нямаше дали врагът ще продължи похода до здрач и след това ще атакува, или ще изчака до съмване, но така или иначе смяташе да не остане неподготвен.

 

 

Звуците на битката се процеждаха дори и в недрата на дълбокото мазе. Бойците тичаха до наблюдателните постове по мрежата от канали и се връщаха и Джеймс имаше груба представа за вражеското разположение в града. Пожарите бушуваха в централната третина на Крондор, а боевете в източния участък бяха леки и спорадични.

Основните вражески сили изчакваха зад огнената стена, докато пожарите затихнат. Единственият съгледвач, който се бе осмелил да излезе и огледа, съобщи, че хиляди въоръжени мъже изчаквали сред догарящите отломки на доскорошната западна третина на града. Дворецът се бе превърнал в камара овъглен камънак, който още димеше и Джеймс знаеше, че шуреят му сигурно е загинал. Гамина бе потвърдила, че не може да достигне Уилям с умствената си реч. Макар обикновено тази нейна дарба да бе ограничена в разстоянието, със семейството й въпросът за обхвата не стоеше толкова категорично. Съпруга си например беше намерила от десетки мили разстояние.

Двамата седяха на каменния под в тъмното влажно помещение. Всички се бяха умълчали, предусещайки надвисналата над главите им съдба. Планът за измъкване изискваше голям късмет, а в този момент всички имаха чувството, че късметът няма да им стигне.

Джеймс даде указания на един съгледвач, който беше намерил изход на запад, и младежът забърза да изпълни заповедта. Гамина дремеше на рамото му. Някъде към привечер съгледвачът се върна.

Нещо в поведението му накара всички да настръхнат.

— Милорд! — каза младежът.

— Докладвай — заповяда Джеймс.

— Кораби нападат нашествениците.

Гамина притвори очи и каза:

— Николас не е там.

— Значи е флотът на лорд Венкар от залива Шандън — каза Джеймс. Потупа жена си по рамото и бавно се надигна. — Твърде стар съм, за да седя на тези каменни подове. — Помогна на Гамина да се изправи. — Време е.

— Какво ще правим? — попита Лизли.

— Ще се опитаме да оцелеем — отвърна Джеймс и погледна жена си. — Лорд Венкар беше скрил флотата си в залива Шандън и трябваше да се съедини с остатъците от флотата на Николас, след като премине Проливите, и да тръгнат след нашествениците. След като нашественическата флота хвърли котва, трябваше да ги ударят колкото може по-силно и да подпалят колкото може повече кораби, докато ние подпалваме града. Както разбирате, нещата не тръгнаха точно както ги замислихме. Но ако ядрото на армията им, ключовият й корпус наистина е в западната третина на града и те очакват пожарите да затихнат, можем да пуснем нафтата в старата канализация. Така целия град под тях ще гръмне и след като и корабите им пламнат, няма да им остане никакъв избор, освен да изгорят.

— С каква радост го каза само — подхвърли Лизли.

— Това е моят град — заяви през стиснати зъби Джеймс.

— Е, и какво сега?

— Гледай хората ми и стой настрана — каза Джеймс и даде знак на войниците си.

Мълчаливо и с вещина шестима от тях приближиха до една голяма двукрила дървена врата и я отвориха, а двама отвориха външната врата. След като крилата й се отвориха широко, шестимата от другата страна затъркаляха бурета от един огромен склад. Други двама занатискаха един стар ръждясал железен лост.

— Накарай момчетата си да помогнат — каза Джеймс и посочи неподдаващия лост.

Лизли махна с ръка и четирима от крадците му притичаха и добавиха силата на мускулите си към напъна. Лостът се раздвижи и всички чуха шума на нахлуващата вода.

— Зад онази стена има една стара щерна — каза Джеймс. — Лостът ще я отвори и ще отпрати мощен поток по канала към залива.

Лизли загледа с възхищение как шестимата облечени в черно войници затъркаляха бурета с нафта по рампата, водеща към водата. Течението се усили забележимо и буретата бързо се понесоха по него.

Едно от търкалящите се бурета се удари отстрани във вратата и изпращя. Въздухът се изпълни с мириса на квеганското масло.

— Малко на повърхността също е добре — каза с мрачна усмивка Джеймс.

— Щом казваш — промърмори скептично Лизли. — Я кажи сега какъв е този твой план за измъкване?

— Щом всички бурета тръгнат към кейовете — отвърна Джеймс, — разполагаме с около един час. Да се надяваме само, че флотът ще си свърши работата.

 

 

Лорд Кароул Венкар, адмирал на кралския флот на Изтока, извика:

— Огън!

Дузина катапулти от най-близките кораби избълваха огнения си товар високо във въздуха, за да се срине с трясък върху корабите в залива.

— Господин Деворак — каза адмиралът.

— Да, сър?

— Не мислите ли, че тези копелета ни помагат, като вързаха всичките си кораби в тази гигантска камара?

— Така е, сър.

Старият адмирал беше с ролдемско потекло, родом от Риланон, и кракът му никога не беше стъпвал в Запада, докато не бе прекарал флота си през Мрачните проливи късно тази пролет. При преминаването беше изгубил два кораба, приемлива жертва за всяко преминаване в този сезон, и беше извадил късмет да срещне само един чужд боен кораб по пътя до залива Шандън — кешийски, настигнат и потопен преди да отнесе на някого вестта, че ядрото на Кралския източен флот е вече в Горчивото море.

Вестта за смъртта на адмирал Николас бе трагична новина за Венкар, защото макар да го беше срещал само два пъти по светски поводи в столицата, репутацията, както и подвизите му, бяха добре известни. Но Венкар беше щастлив, че поне веднъж в живота си можеше да се понесе с вдигнати платна срещу врага, с лъсналите под слънцето бойни машини, с мъжете, готови да влязат в ръкопашна схватка. По-голямата част от кариерата му беше преминала в гонене на дрипави пирати, в развяване на флаговете пред очите на размирните съседи от Източните кралства или в изпълнение на парадни функции в кралския дворец. А сега щеше да прави онова, за което се бе подготвял през целия си живот, и ако можеше да се вярва на онова, което му казаха, когато тръгна от Риланон преди няколко месеца, съдбата на Кралството зависеше от тази битка.

— Заповеди за флотата, господин Деворак.

— Да, сър?

— Усилете атаката и никой вражески кораб да не бъде пуснат да избяга.

— Слушам, сър.

— До привечер не искам нито един чужд кораб от тук до Илит. Това е морето на Николас, по дяволите, и няма да позволя да плават в него.

Части от флотилиите на Горчивото море и Островите на залеза се отдръпнаха и поеха на север, за да потърсят корабите, акостирали между града и Сарт, а други заплаваха още по на север. Корабите, спрели по брега между Края на сушата и Крондор, до един бяха подпалени при преминаването на флотата на Венкар, а на изток всички бяха изгорели или потопени.

Радостта на адмирала се усилваше, като виждаше, че планът му действа. Беше заповядал да изсипят всичкия огън над първата редица кораби, превръщайки ги само за няколко минути в огнен ад, преди да са успели да се откъснат от другите. Сега пламъците обхващаха все повече и повече кораби. Камъните, изсипващи се върху тях, само усилваха опустошението.

— Отваряйте си очите за всеки, който се опита да се измъкне — каза Венкар.

— Слушам, сър — отвърна капитан Деворак.

Лорд Венкар загледа как „Кралски дракон“, под командата на капитан Рийвис, повежда на север малка флотилия, за да потопи всеки кораб, който му излезе на пътя.

— Сигнал до „Кралски дракон“ — каза адмиралът. — Успешен лов.

— Слушам, сър — каза капитанът и предаде заповедта на сигналчика на такелажа.

Венкар знаеше, че Николас е погребан в морето на път към Островите на залеза където ескадрата бе спряла да се снабди с продоволствие и да поправи щетите, след което отново бе вдигнала платна за рекордно кратък срок. Но адмиралът изпитваше онова, което щеше да изпита всеки стар моряк — че Николас някак все още крачи по мостика на онзи кораб. Той отдаде чест на кораба и на спомена за един от двамата най-добри моряци, които бе познавал, учител и ученик, Амос Траск и Николас Кондуин.

После вниманието му отново се върна върху текущите дела и той видя как един малък кораб се откъсва от кейовете и се насочва право към тях.

— Потопете го, капитан Деворак.

— Слушам, адмирале.

Докато се носеха срещу вражеския кораб, адмирал Кароул Венкар се загледа към града на принца, столицата на Западните владения, целият обгърнат в пламъци. Дълбока тъга премина през него, докато гледаше рухващото величие, но той отложи чувствата си за по-късно — все още му предстоеше да спечели една битка.

 

 

Джеймс дръпна веригата. Тежкото дрънчене отгоре му подсказа, че механизмът работи.

— Нафтата ще се процеди надолу през дренажите и тръбите и ще избие през каналите. Ако извадим късмет, ще разполагаме с един час да се измъкнем оттук.

— Тогава да тръгваме — каза Лизли.

Войниците бързо се заизкачваха по стъпалата към горното мазе. Единият отиде при друго късо стълбище и надникна през капака. Даде знак, че пътят е чист, и всички бързо излязоха навън.

Вечерта беше по-тъмна от обичайното, защото въздухът бе натежал от черните пушеци. Всички закашляха и войниците извадиха парчета плат и ги овързаха около носовете и устата си. Крадците закъсаха парцали от ризите си и направиха същото; един подаде парцал на Гамина.

Отвсякъде се чуваше шум от битка, но сражаващи се не се виждаха. Съгледвачите на Джеймс бързо затичаха напред.

Покрай тях профучаха конници — окървавени и уплашени войници на Кралството, отстъпващи в безреден бяг. Джеймс прошепна на хората си:

— Трябва да намерим друг път. Преследвачите ще се появят всеки момент.

И думите му се оказаха пророчески: зад конниците тежко изтътна ескадрон от сто сааурски ездачи. Джеймс, който виждаше гущероподобните същества за пръв път, възкликна:

— Богове! Калис направо ги подценява в описанията си.

Цялата група успя да се добере в убежището, без да ги забележат и когато отново се скриха в подземието, Лизли каза:

— А сега какво?

— Кой според теб е единственият друг изход, който може да е останал без охрана? — попита Джеймс.

— При северната порта, но това ще ни изкара на север от града, не на изток — отвърна Лизли.

— Вярно — каза Джеймс. — Но имаме по-малко от час, а северната порта е на половин час оттук. Предпочитам да съм извън града, когато изгърми, вместо да съм вътре и да се чудя кой може да е отвън. Ако можем да влезем в лесовете на север от Крондор, може да успеем да намерим път на изток.

Огледа трийсетте войници и дузината крадци и разбра, че всичко може би ще е напразно.

„Но трябва да опитаме.“

Погледна Гамина.

— Да, трябва да опитаме — каза тя.

И той ги поведе през канала.

 

 

Очите на лорд Венкар се разшириха от удивление. Съществото сякаш се появи отникъде и закрачи през горящите палуби на вражеския флот. По пътя към Крондор бяха подпалили петдесет кораба, близо деветдесет кораба бяха взети на абордаж, пленени или потопени, така че повече от половината вражеска флота беше извадена от строя. По груби сметки Венкар бе преценил, че още сто и петдесет или двеста кораба са се пръснали по северното крайбрежие на Горчивото море и вече се сражават с флотилията на капитан Рийвис.

Но ето че изведнъж от пъкъла на доскорошния залив на Крондор изскочи този демон и тръгна право към него, крачейки през палубите на горящите кораби. Адмиралът спокойно извади сабята си и рече:

— Мисля, че това същество иска да ни вземе на абордаж, господин Деворак.

— Огън! — извика капитанът и балистите и огнените стрели полетяха към създанието.

Част от тях го улучиха и съществото нададе вой, щом стрелите се забиха във високото му петнадесет стъпки туловище — но то продължи да крачи през огъня и изглеждаше по-скоро раздразнено, отколкото ранено.

— Завийте, господин Деворак.

— Слушам, адмирале.

Флотата се оттегляше, но флагманският кораб на Венкар, „Кралска слава“, бе най-близо до горящия противников флот. Съществото стигна до външното перило на последния кораб в залива и стъпи на него. С мощен скок и гневен писък звярът разпери огромните си криле и литна към кораба на Венкар.

— Сигнал до флотата — каза Венкар, щом личната му орис надвисна над кораба му. — Оттегляй се на пълна скорост!

Така и не разбра дали предадоха съобщението, защото Джакан, самоизбралият се демонски крал на армиите на Новиндус, се спусна отгоре му, сграбчи го, прекърши гръбнака му и отхапа половината му глава. Адмиралът за миг изпита задоволство, когато заби сабята си дълбоко в хълбока на съществото, но така и не чу болезнения вой, защото издъхна още преди Джакан да усети раната.

Капитан Деворак замахна със сабята си, но в следващия миг и неговата глава бе отхапана. Стрелците отгоре пуснаха залп по съществото без никаква полза, а не чак толкова храбрите сред екипажа налягаха по палубата.

Двамата главни командири на Кралския флот вече бяха мъртви и всеки от капитаните трябваше да вземе решението си сам. Но поне ядрото на нашественическия флот беше унищожено.

 

 

Джакан изби и изяде всеки мъж, когото докопа, докато не осъзна, че корабът се носи на северозапад от града. Мразеше допира с морска вода — тя изсмукваше енергията му, — макар че можеше за известно време да я изтърпява. Така че литна във въздуха към огнения ад на своя флот и на града. Огънят не му причиняваше болка, макар да значеше ужасна загуба на жизнена енергия и плът.

И тогава нещо го призова. Нещо неизречено му каза, че не може просто да почне да унищожава тази армия, която бе заграбил, а трябва да я използва, трябва да я придвижи на изток, трябва да намери онова нещо, което го зове.

И от някакъв тъмен извор, от огромно разстояние до него стигна дума, място и цел: Сетанон.

 

 

Джеймс видя как водещият ги страж вдигна ръка. Всички спряха. Бяха подминали други по пътя си — бегълци, както и нашественици. Все още като че ли никой не изпитваше охота да нападне каналите, но Джеймс знаеше, че щом нашествениците са подгонили и тези, които се крият в подземията, значи градът вече е техен.

Той разбра, че им остават не повече от десет минути. Бяха само на двайсетина крачки от тъй наречената морска порта, използвана главно от контрабандисти и крадци, за да влизат и излизат от града.

Лизли изпрати напред един от крадците си — млада жена, която ловко се изкатери нагоре и докладва, че пътят е чист. Джеймс даде знак и евакуацията започна.

— Хайде, излизай — каза му Лизли.

Джеймс отвърна:

— Не. Аз съм последен.

— Капитаните и потъващите кораби ли? — попита брат му.

А той отвърна с усмивка, едва прикриваща болката и умората:

— Нещо такова.

— Оставам с теб — заяви Гамина.

— Не.

Джеймс я чу в ума си. „Не искаш да напуснеш, нали?“

„Не искам да умра, но причиних толкова смърт и разруха… Това е единственият дом, който познавам, Гамина. Не виждам как ще мога да живея след всичко това.“

„Мислиш ли, че не го разбирам? — попита тя. — Чувам мислите ти и усещам болката ти. Разбирам всичко, което можеш да кажеш.“

Той се вгледа в очите й и се усмихна — усмивка на обич и пълно доверие.

А после светът около тях избухна. Шестимата от другата страна на портата изпопадаха на земята зашеметени. Тримата, които бяха на прага, бяха изхвърлени нагоре като тапи от бутилка. Единият скърши врата си от сблъсъка с тавана, другите двама паднаха с прекършени кости.

Въздухът в тунела се превърна в пламъци. И в този кратък миг умовете на Гамина и Джеймс се сляха, спомените им се прегърнаха — от първия миг, в който се бяха срещнали, когато Джеймс плува в езерото край Звезден пристан и за първи път зърна любовта на своя живот.

Почти удавен, той бе спасен от тази жена, която се беше взряла в ума му и бе видяла всичко, което беше той, всичко, което беше дотогава, и го беше обикнала, която го обичаше въпреки всичко, което бе направил оттогава, въпреки нещата, които бе искал от нея и които й бяха причинявали болка.

Всичко около тях бе забравено, щом двамата се впиха в тази дълбока, споделена своя любов, любовта, която им бе донесла син, спасен сега и някъде далече, и двама внуци, които обожаваха. За един кратък миг те отново преживяха своя живот, от пътуването до Велики Кеш до завръщането в Крондор. Докато пламъците поглъщаха плътта им, умовете им бяха потънали в тази дълбока взаимна любов — и те не изпитаха болка.

 

 

— Гамина? — изкрещя Пъг.

— Какво става, магьоснико? — попита Ханам.

Пъг прошепна отчаяно:

— Дъщеря ми е мъртва.

Съществото не посмя да докосне магьосника, за да го утеши. Гладът беше жесток и докосването до човешка плът щеше да го ожесточи още повече.

— Съжалявам — изръмжа съществото.

Пъг вдиша дълбоко, после въздъхна още по-дълбоко.

— Синът ми и дъщеря ми са мъртви. — Беше усетил смъртта на Уилям преди два дни, а сега, с кончината на Гамина, част от живота му бе свършила. — Знаех, че ще надживея и двамата, но да го знаеш и да го изпиташ са две различни неща.

— Винаги е така — каза сааурският велемъдър в демонското тяло. — В нашата раса има благословия, която се повтаря, когато момчето стане мъж и му дадат първото оръжие: „Дядото умира, таткото умира, синът умира.“ Всеки сааурец я повтаря, когато се подготвя да влезе в битка, синовете редом до бащите, защото няма по-зла съдба за един родител от тази да надживее детето си.

— Макрос наричаше дългия живот проклятие. Сега го разбирам. Когато преди години умря жена ми, беше едно, но това… — Пъг се разплака, после се съвзе и каза: — Знаех, че Уилям е изложен на риск, защото той избра войнишкия живот. Но Гамина… — Гласът му затрепери и той отново заплака.

Мина време и демонското същество каза:

— Трябва да побързаме, магьоснико. Усещам, че контролът ми се изплъзва.

Пъг кимна, стана и двамата излязоха от пещерата.

Макрос и Миранда трябваше да са дошли.

Пъг каза заклинанието и двамата изведнъж станаха невидими. Той разбираше затруднението на Макрос, защото да вършиш две неща едновременно винаги е проблем, но съчетано със стреса от това всеки миг да очакваш нападение и с тревогата, свързана с постигането на целта, всичко беше по-трудно и от най-трудните неща, с които Пъг се беше справял.

Пъг левитира и откри, че след като преодолееш първоначалното напрежение при издигането във въздуха, всъщност е много по-лесно да се зарееш към град Ахзарт, отколкото да тръгнеш пеш.

От въздуха гласът на демона изрече:

— Летящи!

Половин дузина крилати същества хвърчаха през небето на юг и Пъг си даде сметка, че ако той и сааурския велемъдър не бяха невидими, съществата щяха да се спуснат надолу и да ги нападнат. Както му бяха предсказали, животът на този свят се поглъщаше бързо. Тучните доскоро степи бяха залинели и тревата бе станала кафява; отсъствието на живот бе толкова явно, че никой не можеше да го сбърка със спящата кротост на зимата, след която заспалите растения щяха отново да се пробудят с пролетните дъждове.

Дървета, почернели и чворести, осейваха пейзажа, а водите течаха толкова прозрачни, че Пъг разбра, че в тях не живеят дори водорасли. Не се чуваше никакво бръмчене на насекоми из въздуха, нито птичи зов. Виеше само вятърът.

— Тук е най-лошо — каза Ханам, сякаш прочел мислите на Пъг. — Точно тук съществата влязоха в нашия свят.

— И скоро целият ще стане такъв?

— Да.

— Сега разбирам защо толкова бързат да намерят нови светове — каза Пъг. — Но как са могли да достигнат до този свят, а не до нашия?

Чу се джавкащ звук, който Пъг схвана като смях, последван от гласа на Ханам:

— В своята припряност да нахлуят в този свят и да се тъпчат, демоните унищожиха жреците на Ахзарт, единствените на този свят, способни да контролират портала. Според това, което ми каза за пантатийците на вашия свят, излиза, че демоните нямат съюзници на вашия свят, готови да ги доведат по своя воля.

— Доколкото видях Джакан, по нищо не му личеше, че гори от желание да отвори пътя за братята си.

— Нека да те предупредя, Пъг от Мидкемия. При тях знанието идва с пленяването и поглъщането на души. Този демонски крал може да научи за Коридора или Пътя на световете, както го наричате, и за способността на някои от вашите хора да отварят разломи и да ги удържат. Щом е така, когато завладее достатъчно земя, когато се почувства достатъчно укрепнал, може да започне да нахлува в други светове.

— Не се сетих за това.

— Значи разбираш, че дори да победим тук, трябва да се върнеш и да надвиеш Джакан.

— Ако аз не успея, ще го направи Томас — отвърна Пъг.

Влязоха в опожарения град и почнаха да търсят големия храм, входа, през който бяха влезли демоните. Вътре намериха кости на сааурци, мъртви жреци с разкъсани крайници от нахлулите преди години демони.

— Не е тук! — каза Пъг.

— Кое?

— Порталът. Разломът към този свят от селението на демоните. Не е тук.

Пъг отново ги направи видими.

— Къде ли е?

— Може да има само един отговор — каза Ханам.

— Какъв?

— Преместили са портала с магия, за да е по-близо до разлома към твоя свят. Това значи, че подготвят пътя към твоя свят за Маарг! Той сигурно скоро ще дойде!

— Къде е това?

— На другия край на света.

— Не мога да ни пренеса през целия свят и в същото време да ни държа невидими! — каза Пъг. — Не мога да ни пренеса на място, което никога не съм виждал.

— Тогава трябва да летим бързо и да се бием с всеки, който ни се изпречи на пътя.