Реймънд Фийст
Гневът на демонския крал (4) (Разказ за лудия бог)

Пролог
Пробив

Стената потръпна.

В нявгашната тронна зала на Джарва, последния ша-шахан на Седемте държави на Сааур, високата тридесет стъпки каменна стена срещу празния трон сякаш се люшна — и после изчезна и се появи черна пустота. Струпаха се кошмарни същества — създания с ужасни зъби и отровни нокти. Някои бяха с лица на мъртви зверове, други — с човешки облик. Имаше чудовища с могъщи криле, с еленски или с бичи рога. Всичките бяха с масивни мускули и зла решимост, изчадия на тъмно чародейство и с пагубен нрав. Всички в залата останаха неподвижни, вкочанени от ужас пред онова, което идеше от другата страна на новосътворения портал. Високи като дървеса в древен лес демони стояха присвити, за да не бъдат забелязани.

Неимоверна енергия бе нужна за отваряне на портал и от години демоните биваха възпирани от прокълнатите жреци на далечния град Ахзарт. Едва когато лудият висш жрец бе отключил портала и бе пропуснал първия демон, за да устои градът му пред нашественическата армия на Сааур, преградата се бе сринала.

Сега светът на Шила се валяше в руини и пепелища, оцелелият живот се беше свел до дребни твари по морското дъно, лишей, полепнал по скалните пукнатини на далечните планински върхове, и дребни гадини, щъкащи боязливо под камънаците, за да избегнат гибелта си. Всичко по-голямо от най-малкото насекомо беше погълнато. Глад терзаеше вече демонската орда и демоните се връщаха отново към древния си обичай да се хранят един с друг. Но елитът на демонските пълчища възпря кървавите междуособици, щом бе довършена новата порта от Петия кръг към Шила и даде на върховния владетел на демонското кралство път за общение.

Демонът без име стоеше в края на тълпата призовани в тази величава някога зала. Надничаше боязливо иззад една от каменните колони, за да не би да привлече ненужно внимание. Рядка и неповторима душа беше пленил и я бе укрил в себе си, използваше я и ставаше все по-лукав и опасен. За разлика от повечето си събратя, бе открил, че лукавството върши повече работа от откритата крамола и че носи ценна жизнена сила и разумност. Все още проявяваше подобаващата смесица от боязън и заплаха спрямо онези над себе си — достатъчно боязлив, за да го смятат, че е под тяхната власт, но и достатъчно опасен, за да не се опитват да го погълнат. Гибелно опасна бе тази позиция и ако направеше макар и една грешна стъпка и привлечеше внимание към собствената си неповторимост, най-близките до него главатари щяха да го унищожат. Защото умът му се превръщаше в нещо чуждо и вече бе придобил достатъчно съзнание, за да е заплаха за всички тях.

Демонът знаеше, че лесно би могъл да надвие поне четирима от проявяващите върховенство над него, но да се издигнеш твърде бързо в ордата означаваше да привлечеш нежелано внимание. В краткия си живот той бе видял поне половин дузина други, издигнали се твърде бързо и пак толкова бързо унищожени от големите главатари — било за да предпазят себе си от предизвикателството, било за да защитят свой любим слуга.

Най-могъщият от тези главатари беше Тугор, Първи служител на Маарг Великия, комуто предстоеше да възвести волята си. Тугор падна на колене и опря чело в пода. Другите последваха примера му.

Демонът без име чу тънък гласец, разбра, че иде от душата, която бе пленил, и се постара да го озапти, но гласецът винаги изричаше нещо важно. „Наблюдавай“, чу той този път в ума си като едва доловимо нашепване, дори като своя собствена мисъл.

Неудържим порой от енергии окъпа залата, потръпващата стена сякаш набъбна като вълна на прилив, а после изчезна с появата на портала към родния свят. В залата нахлу вятър, засмукан през зева между двата свята; всичко в тази зала бе призвано да се върне в родните владения. По природа демоните притежаваха инстинктивен усет за по-могъщите същества от тях, затова близостта до Тугор накара безименния демон да изтръпне от ужас. Ала от присъствието, излъчено през процепа в пространствената тъкан, той почти припадна.

Всички бяха на колене, с чела, опрени в каменните плочи, освен безименния демон, все още скрит зад колоната. Той видя как Тугор вдигна лице срещу зейналата пустота. От зева в стената дойде глас, изпълнен с гняв и гибел.

— Пътя намерихте ли?

— Намерихме го, Превелики! — отвърна Тугор. — Пратихме двама от нашите главатари през разлома към Мидкемия.

— Какво донасят те? — запита строго отвъдният глас и безименният демон долови в него нотка на още нещо освен гняв и власт. Нотка на отчаяние, може би.

— Донку и Джакан не донасят — отвърна Тугор. — Не знаем нищо. Смятаме, че не са могли да удържат портала.

— Други пратете тогаз! — заповяда Маарг, Властелинът на Петия кръг. — Не ще премина, докато пътят не е чист. На този свят не сте оставили нищо, което да мога да изям. Когато отново отворя пътя, ще премина и ако не е останало нищо за поглъщане, ще изям сърцето ти, Тугор! — Звукът от засмукания от залата въздух секна, щом разломът между световете се затвори. Гласът на Маарг увисна в празното, потръпването изчезна и стената отново стана като преди.

Тугор се изправи и закрещя от ярост и безсилие. Останалите се занадигаха бавно — не беше подходящият момент да привличат вниманието на втория по могъщество в расата си. Прочут беше Тугор с навика да смъква глави от раменете на ония, за които помисли, че стават твърде могъщи, за да не се появи съперник, който да оспори властта му. Дори се шепнеше, че Тугор трупа сили за деня, в който ще може да предизвика Маарг за върховенство над расата.

Тугор се обърна и рече:

— Кой е следващият?

Без сам да съзнава защо, безименният демон се надигна и пристъпи.

— Ще отида аз, господарю.

Ликът на Тугор — конски череп, увенчан с големи рога — остана почти безизразен, но доколкото бе възможно да изрази нещо, то беше удивление.

— Кой си ти, малък глупчо?

— Все още нямам име, господарю — каза безименният.

Тугор направи два широки разкрача, избута от пътя си неколцина от първите си главатари и се извиси над демончето.

— Пратих главатари, които не успяха да се върнат. Защо мислиш, че ти ще успееш там, където те не можаха?

— Защото съм боязлив и ще се крия и следя, господарю — кротко отвърна безименният. — Ще събирам сведения, ще се крия, ще тая силата си, докато мога отново да отворя портала от другата страна.

Тугор помълча малко сякаш обмисляше, а после замахна, удари демончето и то отпрати чак до отсрещната стена на залата. Демонът имаше малки крилца, все още неукрепнали достатъчно, за да лети с тях, и те като че ли се прекършиха от сблъсъка с каменната стена.

— Това беше заради самонадеяността ти — каза Тугор с гняв, почти достигащ гибелния праг.

— Ще пратя теб — изръмжа той на следващия по могъщество главатар, после рязко се обърна, сграбчи един друг, разкъса гърлото му и кресна: — А това е за всички вас затова, че не проявихте капка кураж!

Няколко демона се обърнаха и побягнаха от залата, останалите нападаха по камъните, оставяйки се на милостта на Тугор. Той се задоволи с вече убития, изгълта бързо кръвта и жизнената му енергия и захвърли празната обвивка.

— Върви — каза Тугор на главатаря. — Разломът е в далечните хълмове на изток. Пазачите му ще ти кажат какво трябва да узнаеш преди да се върнеш… стига да можеш. Върни се и ще те възнаградя.

Главатарят бързо напусна залата. Малкият демон се поколеба и го последва, без да обръща внимание на парещата болка в гърба. С повече храна и отдих крилете щяха да зараснат. На излизане от двореца на два пъти го предизвикаха други демони, тласкани от глада. Уби ги бързо. Изпитите им жизнени енергии поуспокоиха болката в крилете и в ума му оживяха нови мисли и идеи. И изведнъж той разбра защо е тръгнал след главатаря, пратен да отвори наново разлома.

Гласът, който някога идваше от мускалчето, което носеше на шията си, но който вече обитаваше главата му, каза:

— Ще издържим, после ще укрепнем, а после — ще направим каквото трябва.

Малкият демон забърза към мястото на разлома — пролуката между световете, през която бяха избягали остатъците от пълчищата на Сааур. Беше научил някои неща и знаеше, че някакъв съюзник беше предал демоните, че този портал е трябвало да остане отворен, но се е затворил. На два пъти го бяха отваряли насила, но той отново бързо се затваряше, защото онези, от другата страна, използваха противозаклинания. Поне десетина могъщи демони бяха загинали от ръцете на Тугор заради неспособността на войската да премине.

Главатарят стигна до мястото на портала. Придружаваха го десетина демони. Малкият демон вървеше след тях, уж че ги придружава.

Мястото на разлома беше невзрачно — голямо петно разкаляна земя с изпотъпкана от преминалите хиляди сааурски коне и ездачи трева — и от жените и децата им също, разбира се. Тревата около разлома беше пожълтяла, дори почерняла от стъпките на демоните, но тук-там се мяркаха зелени петна. Ако разломът останеше затворен, дори и тези нищожни извори на жизнена енергия щяха да бъдат погълнати. Малкият демон присви очи и видя странното усукване в увисналата във въздуха енергия — много трудно за забелязване, освен ако не го потърсиш специално.

Онова, което сааурците и много други смъртни раси наричаха „магия“, всъщност си беше само извличане на жизнени енергии за демоните и някои от тях можеше да загинат при отварянето на разлома. Ако не отстраняха преградите от другата страна, щеше да е невъзможно да задържат разлома отворен за повече от няколко секунди и много демони щяха да умрат, за да се постигнат макар и две-три такива преминавания. Никой демон не отдаваше живота си доброволно — не им беше в природата, — но всички се бояха от Тугор и Маарг и таяха надежда, че други ще заплатят скъпата цена, докато те самите ще оцелеят за придобивките.

Главатарят заповяда:

— Отворете пътя!

Демоните знаеха, че някои ще умрат при опита, но накрая разтвориха умовете си и пуснаха енергиите да потекат. Малкият демон се взря във въздуха и забеляза потрепващия блясък на отвора. Главатарят се присви за скок през краткотрайната пролука.

Докато се хвърляше, съпроводен от писъците на падащите наоколо демони, демончето се метна на гърба му. Изненадан, главатарят изрева стъписано и гневно, после започна да пропада в разлома.

Озоваха се в някаква огромна тъмна пещера и демончето захапа с всички сили точно под черепа на главатаря, там, където се съединяваше с врата, най-слабото място. Енергията се вля в него, а гневът на главатаря се превърна в ужас и болка. Той заподскача из тъмното, като се мъчеше отчаяно да смъкне убиеца от гърба си. Демончето захапа още по-злобно. Главатарят се хвърли назад, за да го премаже в стената, но грамадните му криле му попречиха.

Главатарят рухна на колене й малкият демон разбра, че печели. Енергията преля в него и той почувства, че всеки момент може буквално да се пръсне от нея; и преди беше пирувал до изнемога с надвитите, но никога не бе поглъщал такава колосална енергия в едно пиршество. Вече бе станал по-силен от този, когото изяждаше. Краката му, по-дълги и по-мускулести, отколкото бяха само допреди миг, стъпиха върху твърдия камък и той надигна смаляващата се жертва — тя скимтеше немощно и последните й струи жизнена сила се изцеждаха.

Скоро всичко свърши и победилият демон се изправи, замаян от притока на сила. Никаква храна от плът или плод, никакви халби с ейл или регали с вино не можеха да доведат същество от неговия вид до това състояние. Той съжали, че няма някое от сааурските огледала, защото съзнаваше, че е пораснал поне с една глава над онова, което бе само допреди мигове. А на гърба си усети как крилете, което щяха да го понесат в небето, започват отново да растат.

Но отново усети как чуждите мисли нахлуха в ума му. „Наблюдавай и бъди нащрек!“

Извърна се и се огледа в тъмнината.

Подът беше отрупан с тела на смъртни същества. Видя както сааурци, така и от онези, които наричаха пантатийци, и някакво същество от трети вид, непознато за него, по-дребно от сааурците и по-голямо от пантатийците. Нищо не бе останало от жизнените им енергии, затова той бързо ги заряза.

„Катинарите“ още си стояха на мястото, преградите, причинили смъртта на онези демони, които се бяха опитали да проникнат без чужда помощ. Той ги огледа грижливо и разбра, че пратените преди него демони са могли лесно да ги премахнат.

Колкото до валящите се из залата безжизнени тела, те му подсказаха, че е било приложено велико чародейство, за да се попречи на идвалите тук демони да разрушат преградите. След това се зачуди какво ли е сполетяло събратята му, защото ако бяха унищожени в тази битка, все щеше да се задържи някаква остатъчна енергия. А такава не долови.

Изтощен от битката, но и замаян от новата си жизнена сила, демонът понечи да свали първия катинар, но чуждият глас промълви: „Почакай!“

Демонът се поколеба, а после посегна към малката стъкленица, която носеше на шията си. И без да помисли за последствията, придобилият нова мощ демон я отвори и затворената вътре душа излетя на свобода. Ала вместо да отлети и да се слее с великия дух на своите предци, душата премина в демона.

Демонът потръпна и склопи очи, щом новият разум го овладя. Ако не беше така залисан с промяната си след победата, едва ли щеше да се покори така лесно на подтика да освободи душата, и ако не беше така объркан, новото съзнание едва ли щеше да успее да наложи господството си. Умът, завладял демона, остави в резерв малко субстанция в стъкленицата и той я задуши отново. Част от субстанцията трябваше да остане отделена от демона, като своеобразна котва срещу настойчивата демонска похот и апетит. Дори с тази котва надделяването над демонския нрав щеше да е въпрос на непрекъсната борба.

Като се взря през нечовешките очи, новосъздаденото същество отново огледа преградите и вместо да ги унищожи, изрече древно сааурско заклинание и ги укрепи. Съществото можеше само да си представи гнева на Тугор, когато следващият пратеник се взривеше в огнена агония при опита си да премине в този свят. Препятствието нямаше да задържи проникването на демоните вечно, но все пак щеше да осигури ценно време на това ново същество.

Присвило нокти, а после и ръце, които изведнъж му се сториха прекалено дълги, създанието се зачуди за третата раса, налягала мъртва по пода. Съюзник ли беше тя, или противник на пантатийците и на сааурците?

Съществото се отказа от тези засега безсмислени разсъждения. Щом новият разсъдък, получен от демона и пленената душа, се сля в едно, познанието се разгърна и то усети, че поне един-два безмозъчни демона се скитат безцелно из тези каменни зали и галерии. Разбра, че тъкмо преградите бяха опазили малкия демон, яхнал главатаря през разлома, както и че главатарят е зашеметен, лишен от разум и доведен до животинско състояние, колкото и да беше могъщ. Но съществото, което доскоро бе демон, разбра също така, че рано или късно, когато витаещите тук демони се нахранят и натрупат сила и лукавство, ще се върне и разумът им. А с разума — и паметта, и с нея нуждата да се върнат в тази пещера и да разрушат преградите, за да отворят пътя.

Първо, съществото трябваше да издири и убие тези демони, за да не се случи това. След което следваше друго издирване. „Джатък“, тихо каза съществото. Синът на последния владетел на Сааур в света на Шила щеше да властва тук над останките от последната войска на Сааур, а то имаше да му казва много неща. Сливането продължаваше, демонското естество бе обуздано и след това преля в другото съзнание. Бащата на Шаду — който сега служеше на Джатък — овладя лъжовното тяло и тръгна към един от тунелите. Умът на Ханам, последния от велемъдрите на Сааур, беше намерил начин да надхитри смъртта и измяната и сега щеше да намери последните от своя народ, за да ги предупреди за великата заблуда, която щеше да обрече поредния свят на унищожение, ако не успееха да я спрат.