Реймънд Фийст
Гневът на демонския крал (8) (Разказ за лудия бог)

4.
Интимни връзки

Даш се изсмя.

— И тогава попитах — продължи Джими, — червените пъпчици по-трудно ли се отглеждат от жълтите?

Оуен Грейлок, рицар-капитанът на армията на принца на Запада, каза:

— Ти направо си я обидил, Джеймс.

Джими се усмихна.

— В онази странна земя това, което говориш, е много по-важно от това, което имаш предвид. — Той отпи от халбата си. — При други обстоятелства момичето можеше да ми се стори привлекателно, но това нейно презрение към мен само защото идвам от друга страна… Всякаква романтична връзка беше невъзможна.

— Да, ама с онова слугинче по-късно същата нощ май нямаше такива проблеми — подхвърли Ру.

— Мислех, че си заспал — ухили се Джими.

Ру поклати глава.

— Бях, но вие ме събудихте. Реших, че ще е по-малко неловко, ако се направя на заспал. Освен това имам приятели, които се сношаваха само на педя от мен по биваците. — И хвърли поглед към Ерик.

Кити, която стоеше зад Ру и тъкмо слагаше нови пълни халби, каза „О?“ с твърде многозначителен тон, след което се обърна и тръгна към тезгяха.

Ру се засмя, засмяха се и всички останали, а Ерик се изчерви.

— Какво става тук? — попита Дънкан Ейвъри. — Нещо май се заформя между двама ви, а?

— Не, доколкото знам — вдигна рамене Ерик и хвърли поглед след Кити.

— Доколкото знаел! — възкликна Джедоу Шати. — Момче, или има нещо, или няма. Толкова е просто, дори за задръстен като теб.

Ерик се надигна от масата.

— Прав си. Извинете ме.

И тръгна след Кити. Джедоу се засмя.

— Богове, ако това момче наистина е толкова тъпо, когато стане дума за жени, май ще трябва да го убием, за да го отървем от мъките.

Джими погледна брат си, а Даш каза:

— Не знам. Кити е странно момиче. Мисля, че тя просто… обича да има някой силен мъж около себе си.

— Ерик е точно такъв — каза Ру.

Ерик отиде при тезгяха.

— Кити?

— Да, старши сержант? — отвърна тя хладно.

— Ами… — Той отново се изчерви. Тя го прикова с очи. — Аз… такова…

— Хайде, изплюй го преди да си се задавил.

— Какво искаше да кажеш?

— Да кажа? — попита тя и го изгледа скептично. — С кое?

— С това „О“.

— Нищо. Просто „О“ като „О“.

Ерик изведнъж разбра, че го правят на глупак, и усети как червенината се надига от врата към лицето му.

— Ти май се занасяш с мен.

Тя се пресегна през тезгяха и го потупа по страната.

— Никак не е трудно.

— Какво ти става? — попита той, загубил всякакво чувство за хумор. — Да не си ми сърдита?

Тя въздъхна.

— Просто съм сърдита на всички мъже.

— Е, ами тогава изкарай си го на някой друг — каза Ерик.

Очите й се присвиха.

— Виж ти каква неочаквана нежност за човек, който е убивал с дузини и е спал с курви до приятелите си.

Ерик се обърка. Погледна я и попита смутено:

— Ти какво мислиш за мен?

Кити се вгледа в лицето му дълго и мълчаливо, след което тихо отвърна:

— Не знам.

Ерик я зяпна. На светлината на факлата горната й устна лъщеше. Беше се изпотила, въпреки вечерния хлад.

След малко тя попита:

— А ти какво искаш?

Ерик поклати глава.

— И аз не знам, но… просто не ми хареса, когато ти…

— Казах „О“? — довърши вместо него тя.

Прозвуча толкова глупаво, че Ерик се засмя.

— Да, точно това имах предвид.

— Я ела с мен — каза тя.

Даде знак на едно от другите момичета, че излиза, и поведе Ерик през кухнята, покрай готвача и помощниците му, и излязоха през задната врата в двора зад хана.

За миг Ерик изпита странното чувство за нещо познато; беше отраснал точно в такъв двор, с конюшнята и ковачницата, и с плевника зад хана, разбира се. Около кладенеца имаше дървена пейка, за по-ниските, които не могат лесно да извадят ведрото. Кити седна на нея и махна на Ерик да седне и той.

— Колко е тихо тук — каза Ерик.

Кити сви рамене.

— Не съм забелязала. Обикновено съм много заета.

Ерик седна, а Кити се наведе и го целуна. За миг той остана неподвижен, после отвърна на целувката й. Целувката продължи дълго. После тя се отдръпна, погледна го и каза:

— Никога не съм го правила.

— Не си целувала мъж? — Гласът на Ерик беше пълен с изненада.

— Аз съм крадла, не съм курва — каза тя. — Изнасилвали са ме и мъже са си пъхали езиците в устата ми, но никога не бях целувала някого.

Ерик зяпна.

— Ами Боби? — успя той да изломоти най-сетне.

Тя сви рамене.

— Какво Боби?

— Ами, аз мислех… — Ерик се поколеба. — Просто всички смятахме, че вие с него…

Тя сведе очи.

— Щях да го направя, ако беше поискал. Той беше добър с мен. Даже по-добър, отколкото заслужавах. Искам да кажа, той се държа грубо с мен онази нощ, когато ме хванахте, заплашваше, че ще ме обеси и така нататък, но общо взето ми беше смешно. И не позволи на никого да ме нарани. — Кити посочи към хана. — Трябваше да следя за Шегаджии и за всеки, който души наоколо, но сега съм просто момичето на тезгяха. Не е лошо. Защото не искам да съм курва.

Сведе очи.

— Щях да легна с Боби, защото той беше добър с мен, но не го обичах и той не ме обичаше. — Погледна Ерик. — Мисля, че той не обичаше никого… освен може би капитан Калис.

— Боби му беше предан.

— По едно време мислех, че може да е от онези мъже, които обичат други мъже. — Тя махна с ръка. — Не че ме интересува — не съм поклонничка на Сунг Благочестивата. После чух, че прескача редовно в „Бялото крило“, и мисля, че просто е искал да го чеше където го сърби някоя, която…

— За която не му пука ли? — помогна й Ерик.

— Аха. Точно така. Че ако го направи с мен или с някоя друга, която не е курва, това може да направи нещата… нали разбираш, различни.

Ерик кимна.

Кити въздъхна.

— Боби се шегуваше и ме разсмиваше. Отначало се боях от него, защото казваше, че ще ме убие, ако предам принца или херцога, и виждах в очите му, че говори сериозно. Но след време, когато хората тук почнаха да се държат добре с мен, ами… престанах да се боя.

— Нямам къде да отида, тъй че харесва ли ми, или не, това е домът ми. — Тя помълча малко, загледана към хана. — Не е лош живот. Знам, че идва нещо голямо. Не може да работиш тук и да не схванеш някои неща. Войници, които не дрънкат за това, което правят, пазят тайна. Така че идва нещо голямо. Не зная какво и мисля, че не държа да го знам. — Отново се смълча и вдигна очи към светлата луна.

После изведнъж се обърна към Ерик.

— Но след като Боби вече го няма, ти си мъжът, който се държи най-мило с мен. Мъжете понякога казват разни работи за мен на другите момичета, но ми е все едно. Докато ти, ами… ти просто винаги си бил добър с мен.

Ерик сви рамене и отвърна:

— Мисля, че знам какво е да си имал лош късмет.

— Не можеш да знаеш какво е да си на улицата.

Той не отвърна нищо, само я гледаше. Тя продължи:

— Малките момиченца не ги ценят много, освен за курви. В някои места от момиченцата се печелят добри пари. — Кити се присви. — Мама беше курва, това си е истина. Никой не знае кой е бил баща ми. Мама ме изхвърли на улицата, когато бях шестгодишна. Мисля, че сигурно е искала да не остана в бордея. Сводникът й все ме гледаше.

— Прибра ме един мъж, Даниелс, и ме отведе в каналите. Дадоха ми ядене и ми казаха, че ще се грижат за мен, но че трябва да правя каквото ми кажат. Там имаше и други деца. Бяха мръсни, но бяха сити.

— Просех и се научих на разни хитрини. Можех да плача, уж че съм се изгубила, и ако някой по-засукан спреше да разбере какво е станало, друг някой му срязваше кесията. После станах дръжка.

— Дръжка?

— Крадецът не трябва да има в себе си нищо, което не е негово. Повечето Шегаджии работят на двойки. Татът предава щърбела колкото може по-бързо, дръжката го предава на торбаря, а той го отнася при Мамчето.

— При Мамчето?

— Така Шегаджиите наричат мястото, където живеем… където живеех.

— О.

— Все едно, после видях мама и си поговорихме. Не се бяхме виждали две-три години. Тя ми каза, че имам сестра, курва. Казваше се Бетси.

— Намерила си я значи?

— Да. И се разбирахме добре. На нея не й харесваше, че съм крадла, а на мен не ми харесваше, че е курва, но иначе се разбирахме. Харесваше ми. Тя беше единствената, която не се влачеше непрекъснато подир мен, за да ми иска нещо.

— Когато ми пораснаха тези — тя посочи гърдите си, — някои мъже взеха да стават груби с мен. Когато бях близо до други татове или при Мамчето, си бях добре. Но човек невинаги може да е сред свои хора, нали разбираш?

Ерик кимна.

— Мушкали са ме много пъти, докато не почнах да се обличам както ме хванахте — като мръсно миризливо момче.

Ерик не знаеше какво да каже.

— Искам да кажа, че никога не съм правила нещо с мъж, защото съм го искала.

Ерик изчака и след като тя се умълча, попита тихо:

— Да не ми казваш, че сега го искаш?

В очите й бликнаха сълзи и тя кимна, почти недоловимо. Той въздъхна и я сгуши в прегръдката си. Никога досега не се беше чувствал толкова неуверен в себе си. Беше спал с жени, откакто стана войник, и помнеше какво му беше казала първата — да се отпусне, — но всяка жена, с която беше лягал, знаеше повече от него. А сега го молеха да легне с момиче — молеше го Кити, която познаваше от мъжки ръце само насилието.

Целуна я по бузата, после по брадичката и по устните. Отначало тя беше много скована, но после, след още няколко целувки, започна да се отзовава. После стана, хвана го за ръката и го поведе към плевника, където спеше.

 

 

— Ерик! — извика подозрително познат глас. — Горе ли си?

Кити измърмори сънено: „Кой вика?“ и се сгуши в ръцете му. Бяха се любили плахо, бавно и непохватно отначало, но после бурно, докато Ерик не почувства, че се намира в разгара на огнена битка. Развихри се порой от смях и сълзи, и накрая тя се отпусна изтощена в сеното.

Малко по-късно се любиха пак и този път Кити беше много по-сигурна какво иска. Ерик никога не беше изпитвал такова нещо с друга жена.

Зачуди се дали не е влюбен.

Отвън пак го извикаха.

— Накор. Ще го убия — измърмори Ерик, надигна се от постелята и почна да се облича.

Кити се събуди и попита:

— Това да не е оня смешният комарджия?

— В момента никак не ми е смешен — отвърна Ерик.

Докато нахлузваше ботушите си, тя го прегърна през кръста и каза:

— Благодаря ти.

Той се изненада.

— За какво?

— Че ми показа онова, за което говорят другите момичета.

За миг Ерик загуби дар слово.

— Няма защо.

Тя опря глава на рамото му.

— Сигурен ли си?

— Това не беше услуга — отвърна грубо Ерик.

— О, значи и на теб ти е харесало? — попита тя уж невинно.

Ерик усети, че пак го дразни. Беше доволен, че се е изчервил.

— Май трябва да те напердаша — измърмори той.

Тя го целуна по рамото.

— Някои момичета в „Бялото крило“ искат доплащане за това, както съм чувала.

Заля го вълна на неувереност, толкова истинска, че все едно меч забиха в гърдите му. Той се обърна и я стисна за ръцете, по-силно, отколкото искаше, но като видя паниката в очите й, я пусна.

— Извинявай — прошепна Ерик. — Но не мога да търпя, когато ми се подиграваш.

Кити се вгледа в лицето му, в очите й бликнаха сълзи и тя изведнъж се разплака. Опря брадичка на рамото му, притисна буза до страната му и прошепна:

— Ти извинявай. Не знам да се държа другояче.

— Никога няма да те нараня — прошепна той.

— Знам — отвърна му тя тихо. — Толкова съм объркана… — Отдръпна се и той видя, че се усмихва. — И за това си виновен ти, Ерик фон Даркмоор.

Той я целуна.

След малко се чу кашлица, Ерик се обърна и видя Накор да наднича отдолу — беше се качил на стълбата към плевника.

— А, тук си бил!

Без да каже и дума, Ерик изпъна крак и ритна стълбата. Накор изпищя. Чу се едно силно „туп“, после „оох“ и стенания.

Кити се разсмя, а Ерик продължи да се облича. След малко — Накор още стенеше и не ставаше от сеното — каза:

— Като си свършиш пиесата, вдигни стълбата, ако обичаш.

Стоновете моментално се смениха с кикот.

— Добре ме познаваш май — каза Накор.

Стълбата се появи на ръба на плевника. Ерик се обърна към Кити. Вече беше облечена. Слезе пръв по стълбата, а тя го последва.

— Извинявай, че досаждам на теб и на милата дама, но трябва да те видя — каза Накор.

— Защо? — попита Ерик.

— Да ти кажа довиждане за малко.

Шо Пи, някогашният боен другар на Ерик и сегашен ученик на Накор, стоеше мълчаливо на прага.

— Къде заминаваш тоя път?

— Пак за Звезден пристан. Кралят ме помоли да се върна там, докато лорд Арута не дойде да помогне на баща си. — Лицето му стана сериозно. — Става нещо. Принц Ерланд отплава тази нощ с един кешийски кораб.

— Не е наша работа — каза Ерик.

Накор кимна.

— Разбирам.

— Ами, лек път и ми се обади като се върнеш.

Накор кимна.

— Ще се обадя.

Махна на Шо Пи да го последва и си тръгнаха. Ерик се загледа след тях, докато се скриваха в нощта.

— Това е най-странният дребосък, когото съм виждала — промълви Кити.

— Не си първата, която го забелязва — каза Ерик. — Но е свестен човек и струва колкото шестима, когато си на път с него. Твърди, че нямало магия, но ако има някой, който разбира от магия повече от него, не съм го срещал.

Кити го прегърна.

— Какво искаше да каже с това, че „става нещо“?

Ерик я целуна.

— Ти хващаш шпиони, а искаш от мен да говоря за тайни?

Тя кимна и опря глава на гърдите му.

— Понякога си мисля, че разбирам какво става, Ерик. Събирам разни парченца, които чувам. Друг път не съм сигурна дори какво правя тук. Откакто умря Боби, често ми се струва, че съм в едно от онези места, за които говорят жреците — един от по-малките адове. Не мога да напусна хана, освен ако не водя двама стражи със себе си. Шегаджиите са ме белязали за смърт, но пък те са единственото семейство, което познавам.

— Когато имам време, ще те отведа някъде далече от града.

Тя се притисна до него за миг, после каза:

— Трябва да се връщам на работа.

Влязоха заедно. Кити мина мълчаливо през кухнята и зае обичайното си място зад тезгяха.

Джедоу Шати и Оуен Грейлок си седяха на масата, но Ру го нямаше.

— Къде е Ру? — попита Ерик, докато сядаше.

— Е, ти се забави и той, Джими и Даш си тръгнаха. Имали някаква важна среща — каза Грейлок.

— Накор намери ли те? — попита невинно Джедоу.

— Да — отвърна Ерик сърдито.

— Не в съвсем неудобен момент, надявам се — каза Джедоу и се ухили.

Ерик се изчерви и отвърна:

— Не.

— Това е добре — каза Джедоу. След което избухна в смях, толкова заразителен, че Грейлок и Ерик също се разсмяха.

Кити дойде до масата с кана бира и попита:

— Какво ви е толкова смешно?

И тонът, и изражението й говореха красноречиво, че тя е предмет на някаква шега, казана от Ерик, някаква хвалба на мъж завоевател, и че нищо няма да може да поправи щетите.

— Накор — каза Грейлок и отново се разсмя.

— О — каза Кити, сякаш това обясняваше всичко. Усмихна се на Ерик и той й върна усмивката.

След като тя ги остави, Джедоу попита:

— Значи има нещо между вас двамата все пак?

Ерик кимна и каза:

— Да. И това адски ме плаши.

Грейлок вдигна халбата си като за наздравица.

— Виж, това вече е сериозно.

Джедоу кимна мъдро.

— Много сериозно.

— Кое? — попита Ерик разтревожено.

— О, ама той наистина е много зле — каза Джедоу.

— Така си е — отговори Грейлок.

— Какво искате да кажете? — настоя Ерик.

— Ама ти наистина ли не си бил влюбен досега? — попита Грейлок.

А Джедоу подхвърли язвително:

— Той е толкова тъп, че и да е бил, не го е разбрал.

Ерик намръщи чело и се загледа в бирата си, сякаш търсеше отговора в нея. После изведнъж се ухили на двамата си приятели и се обърна да погледне Кити, която много усърдно чистеше тезгяха и си говореше тихичко с едно от другите слугинчета.

— Влюбен съм — каза Ерик на приятелите си. Каза го като откровение.

Грейлок и Джедоу не можаха да се сдържат и се разсмяха пак.

— Хайде, момче — каза Джедоу. — Май ти трябва още едно пиене.

Грейлок поклати глава и въздъхна.

— Ех, де да можех пак да съм млад…

Ерик бе учуден от всички тези странни чувства на радост и на неувереност, които кипяха в него. Погледна крадешком към Кити и видя, че и тя го гледа. Усмихна й се и тя отвърна на усмивката му.

А след това, докато Джедоу и Грейлок си подхвърляха хитроумни намеци, над Ерик надвисна тъмен облак — той се замисли за предстоящата битка. И се зачуди как е могъл да си позволи да мисли за нещо друго.

 

 

Силвия ухапа закачливо Ру по врата.

— Оу — каза той, къде на шега, къде от истинска болка. — Много силно хапеш.

Тя се нацупи.

— Трябваше да те накажа. Много дълго те нямаше.

Сви се в прегръдката му и той каза:

— Знам. Но наближава… — И спря. За малко да каже „нашествието“.

— Кое наближава?

Ру се вгледа в лицето й на светлината на свещта. Беше дошъл късно и веднага си легнаха. Баща й беше някъде навън по работа и той реши да остане цялата нощ, вместо да се връща в градската си къща преди съмване, какъвто му беше навикът, когато Джейкъб Истърбрук си беше у дома. Щом си помисли за изгодите, които баща й бе извлякъл от неговите компании в търговията с Велики Кеш, Ру отново се зачуди дали не изтървава неща, които тя казва на баща си. Но се постара да потисне тревогата си.

— Исках да кажа, че колкото повече наближавам целта си — да взема под свой контрол целия превоз по Горчивото море, толкова по-малко време ми остава за всичко друго.

Тя го ухапа по рамото, този път толкова силно, че го накара наистина да изреве.

— Това го обяснявай на жена си — подразни го Силвия и посочи следите от зъбките си. — И това.

После стана от леглото и Ру отново се възхити на красотата на голото й тяло. Беше най-красивата жена, която бе срещал, а на светлината на единствената горяща свещ приличаше на изваяна от оживял мрамор, без никакъв недостатък. Ру помисли за пълничкото, пухкаво тяло на жена си, отпуснато и вяло, за белезите, които й бяха останали от ражданията, и неволно се удиви, че изобщо е способен да прави любов с нея.

Силвия си облече робата и той каза:

— Какво ти става?

— Имаш време за Хелън Джейкъби, а на мен от няколко дни не си се обаждал.

— Не е възможно да ме ревнуваш от Хелън!

— Защо? — Тя го погледна с укор. — Често ходиш при нея, нали? Не може да се каже, че е някоя кльощава селска мома, и не е непривлекателна. И непрекъснато повтаряш колко я цениш заради ума й.

Ру стана от леглото и каза:

— Аз убих мъжа й, Силвия. Дължа й някакво утешение. Но не съм я пипнал.

— Бас държа, че би искал да я опипаш — заяде се Силвия.

Ру понечи да я прегърне, но тя го отблъсна и се отдръпна.

— Силвия, не си права.

— Аз ли не съм права? — каза тя и пусна робата си да се разтвори.

Ру се възбуди отново.

— Ти си мъжът с жената, с децата и високото положение. Аз бях една от най-желаните за брак дъщери в Кралството, докато не срещнах теб. — Нацупена, тя пристъпи към него и гърдите й се отъркаха в оголената му гръд. — Аз съм любовницата. Аз съм жената без положение. Можеш да ме напуснеш, когато поискаш. — Ръката й заописва малки кръгчета по корема му.

Дишането на Ру се учести.

— Никога няма да те оставя, Силвия.

Тя посегна по-надолу и го погали.

— Знам.

Той смъкна робата, грабна я и я хвърли в леглото. Облада я бързо, вричайки се във вечната си любов. Тя гледаше втренчено балдахина над тях и се мъчеше да потисне прозявката си. На устните й се оформи самодоволна усмивка, която нямаше нищо общо със страстта и удоволствието, но имаше всичко общо с властта. Ру беше на път да стане най-важният търговец в историята на Кралството, и в същото време беше под пълната й власт. Тя се вслуша в учестеното му дишане, докато страстта му растеше, отвлечена и отегчена. Новото усещане от любовта с него отдавна се бе изчерпало и тя предпочиташе братовчед му Дънкан, който бе много по-привлекателен, пък и апетитът му към повече изобретателност в креватната игра много повече съвпадаше с нейния.

Знаеше, че Ру ще се ужаси, ако разбере, че двамата с Дънкан често делят същото това легло, а понякога вкарват в него и някой от слугите. Знаеше, че Дънкан ще е податлив, докато са му достъпни пищните дрехи, хубавите ястия, редките вина, красивите жени и всички други изкушения на богатството. От него щеше да излезе великолепен любовник, след като тя се омъжеше за Ру, а някой ден — и негов напълно приемлив пред обществото заместител. Докато Ру достигаше върха на своята жар, Силвия разсеяно мислеше колко ли още ще трябва да чака, за да се омъжи за този отблъскващ дребосък, след като уреди убийството на дебелата му жена. И докато мислеше как един ден ще завладее финансовите империи и на баща си, и на Ру, усети, че най-сетне и нейната страст се усилва, и тъй като Ру не можеше да се сдържа повече, тя се сля с него в изблик на неудържима похот, представяйки си, че е най-властната жена в историята на Кралството.

 

 

Ерик почука на вратата и Уилям вдигна глава.

— Да, старши сержант?

— Можете ли да ми отделите една минута, сър?

Уилям му махна към стола и Ерик седна.

— Какво има?

— Не е за обучението — каза Ерик. — То си върви добре. Лично е.

Уилям го гледаше равнодушно. Макар да служеха заедно, всеки позволяваше понякога другият да зърне една или друга страна от личния му живот, но никога не бяха разговаряли по лични въпроси.

— Слушам те — каза рицар-маршалът на Крондор.

— Обичам едно момиче и, хм, ако не възразявате, просто исках да поговорим за това как човек може да е войник и да е женен.

Уилям помълча, после кимна.

— Изборът е труден. Някои се справят добре със семейните неща. Други — не. — Замълча. — Мъжът, който беше на този пост преди мен, Гардан, беше някога сержант също като теб. Служил е при лорд Боррик, херцога на Крудий, когато баща ми е бил там като дете. Дошъл е в Крондор с принц Арута и се е издигнал до този пост. И през цялото време е бил семеен.

— Как се е справял?

— Добре, общо взето — каза Уилям. — Имаше няколко деца, едно от които стана войник като него. Загина при опустошаването на Далечния бряг.

Ерик помнеше разказите на втория си баща, Натан, за онези дни.

— Гардан вече беше умрял. Другите му деца са живи, мисля.

Уилям стана, затвори вратата, върна се и седна на ръба на бюрото си. Ерик забеляза, че освен официалния си служебен табард рицар-маршалът е предпочел да облече проста войнишка униформа без отличителни знаци.

— Виж, това, което предстои… — почна Уилям. Помъчи се да намери подходящите думи и продължи: — Дали такава връзка е разумна?

— Разумна или не, аз я имам — отвърна Ерик. — Никога не съм изпитвал такива чувства към никое момиче.

Уилям се усмихна и за миг на Ерик му се стори, че е свалил години от раменете си.

— Разбирам.

— Ако не възразявате, че ви питам, вие били ли сте женен някога, сър?

— Не — каза Уилям и в гласа му се долови нотка на съжаление. — В живота ми като че ли никога не е имало място за семейство.

Отиде при стола си и седна.

— Честно казано, и в моето семейство нямаше много място за мен.

— Баща ви ли? — попита Ерик.

Уилям кимна.

— Имаше време, когато си бяхме толкова сърдити, че не си говорехме. После го преодоляхме. Но е трудно. Ако видиш баща ми, ще си помислиш, че ми е син. На външност е с не повече от десет години по-стар от теб. — Уилям въздъхна. — Иронията е в това, че както се оказа, като станах войник, аз изпълних някогашната негова момчешка мечта. Той настояваше да изучавам магия.

Уилям се усмихна.

— Представяш ли си, да растеш някъде, където всички практикуват магия, или да си женен за някоя, която го прави, или да си син или дъщеря на човек, който го прави?

Ерик поклати глава.

— Но все пак дарбата трябва да ви е вродена в семейството. Срещал съм сестра ви.

Уилям се усмихна тъжно.

— Друга ирония. Гамина е осиновена в нашето семейство. И е много по-веща в магическите неща от мен. Аз имам само един жалък талант. Мога да разговарям с животните. Разговорите обикновено са доста къси и безинтересни. Освен с Фантус, разбира се.

При споменаването на огнедрейка Ерик каза:

— Не съм го виждал из двореца напоследък.

— Той идва и си отива, когато му хрумне. И когато го попитам къде е, настойчиво ме пренебрегва.

— Все още не съм по-близо до решението си отпреди — каза Ерик.

— Познавам това чувство — въздъхна Уилям. — Имаше една млада чародейка от Звезден пристан, от пустинното племе на Джал-Пур, дойде да учи при баща ми, когато бях момче. Беше с две години по-голяма от мен.

— Беше най-красивата жена, която съм виждал — въздъхна Уилям. — С тъмна коса и очи с цвета на кафе. Вървеше, все едно танцуваше, а гласът й беше музика. Бях пленен още щом я видях. Тя знаеше, че съм синът на Майстора, момчето на Пъг, и че съм увлечен по нея. Преследвах я навсякъде, бях истинска напаст. Тя ме търпеше милостиво, но след време, мисля, почнах да й опъвам нервите.

Уилям се загледа през прозореца към двора.

— Мисля, че тъкмо безразличието й към моите ухажвания и предложения за годеж бяха причината да напусна Звезден пристан и да дойда в Крондор. — Усмихна се на спомена. — Тя дойде две години по-късно.

Ерик вдигна въпросително вежда.

— Бащата на принц Арута имаше един магьосник съветник, един чудесен старчок, Кълган. Не беше от най-могъщите чародеи, но беше един от най-умните мъже. За мен в много отношения той бе като дядо. Смъртта му удари много тежко баща ми. Все едно, принц Арута реши, че му е нужен магически съветник в двора, затова помоли баща ми да му прати най-добрия в Крондор. Татко изуми всички, като изпрати вместо някого от майсторите нея. Отначало помислих, че я е пратил само за да ме провери. — Усмихна се тъжно и продължи почти през смях: — Представяш ли си ужаса на благородниците, когато се разбра, че тя не само е кешийка, но е далечна родственичка на един от най-могъщите и благородни властелини от Джал-Пур. Само желязната воля на принц Арута принуди двора да я приеме.

Уилям въздъхна.

— В деня, в който тя се появи, нещата тук станаха много трудни, за повечето от тях не мога да говоря, но е достатъчно да ти кажа, че накрая разбрах, че двамата сме съвсем различни хора от онова, което бяхме в Звезден пристан. Освен това открих, че чувствата ми не са се променили, и се смаях, когато разбрах, че двете години раздяла са променили и начина, по който тя гледа на мен. Станахме любовници.

Ерик чакаше мълчаливо.

— Бяхме заедно шест години.

— И какво стана?

— Тя умря.

— Ако не искате да говорите за това…

— Не искам — прекъсна го Уилям.

Ерик се почувства неловко.

— Е, аз да си ходя, сър. Не исках да отварям стари рани…

Уилям махна с ръка.

— Не си. Тези рани са си с мен всеки ден, и винаги са си отворени. Това е една от причините, поради които не се ожених.

Когато стигна до вратата, Ерик каза:

— Ако нямате нищо против, че питам, сър, как се казваше тя?

Без да го поглежда, все така извърнат към прозореца, Уилям промълви:

— Джезара.

Ерик тихо притвори вратата и закрачи по коридора. Все още не знаеше как да постъпи, но реши да насочи ума си към работите, които му предстояха, а чувствата си към Кити да остави такива, каквито са.