Реймънд Фийст
Гневът на демонския крал (21) (Разказ за лудия бог)

17.
Унищожение

Ерик изруга.

— Да, сър — каза сержант Харпър. — Точно това щях да кажа и аз.

Съобщението беше от Грейлок и Ерик чак сега разбра защо атаките през изминалите два дни бяха толкова откъслечни. Нападателите се бяха изсипали от горите и сега атакуваха отбраната на Грейлок, на половин ден езда на изток. Тонът на съобщението на Грейлок беше спокоен — изтъкваше, че имал малки неприятности с неприятеля, но в същото време подчертаваше загрижеността си за бежанците, които най-вероятно са ударени по пътя.

Когато вестта пристигна, хората на Ерик тъкмо се бяха устроили на лагер. Човешкият поток от града беше почти пресъхнал. Ерик беше спрял неколцина, за да поговори с тях, но никой не можа да му предложи що-годе сносни сведения — бяха твърде изплашени, нямаха представа какво са видели и единствената им грижа беше час по-скоро да избягат от града, който скоро щеше да бъде подложен на унищожение.

Един все още беше мокър, след като беше преплувал през подземна улица, която знаел от момче; окаяните му вещи бяха събрани на вързоп на гърба му. Знаеше само, че по-голямата част от града е в пожарища.

Ерик нямаше нужда да му казват точно това. И сам можеше да види стълба пушек, вдигащ се откъм запад. Същия пушек беше видял, когато пламна град Хайпур, от разстояние от сто мили — колона от гъст черен дим, която се бе издигнала на хиляди стъпки във въздуха преди да се слегне надолу като гигантски чадър. Дни наред вятърът донасяше към тях вонята на пушек, а ситната пепел се сипеше на стотици мили околовръст. Ерик не се съмняваше, че когато Крондор падне, ще го постигне същата участ.

Той даде заповеди и мъжете се разтичаха по задачите. Половината си част, тежките пиконосци, изпрати да тръгнат след гражданите, поддържани от отряд стрелци, които се натъкнаха на неговите позиции, след като бяха откъснати от собствената си част. Леката конница поведе със себе си към позициите на Грейлок.

Точно както се опасяваше, само на около миля езда се натъкнаха на първите признаци от действията на нападателите. Два изгорели фургона, а земята около тях беше покрита с трупове. Имаше няколко разсъблечени жени, явно насилени, преди да ги убият, и мародерите не бяха оставили след себе си нито един здрав чифт ботуши или по-ценен накит.

Ерик огледа фургоните и забеляза, че от единия към гората води следа от разсипано зърно.

— Гладни са — каза той на сержант Харпър.

— Да ги изловим ли, капитане?

— Не. Бих искал, но трябва да подкрепим Грейлок.

— Да, сър.

Продължиха в галоп, като оставяха конете да отдъхнат само когато се наложеше, защото Ерик беше решен на всяка цена да стигне до Грейлок привечер. Знаеше, че част от конете ще окуцеят при такава бясна езда, но знаеше също така, че за да се изпълнят плановете за защитата на Кралството, не могат да позволят на врага бързо да съкруши първите позиции на съпротивата.

Крондор щеше да падне и му оставаха само още два-три дни. Ерик прецени, че Изумрудената кралица и нейните магьосници отчаяно държат да слязат на брега. Това означаваше, че запасите им са оскъдни. Използването на магия, за да се взривят укрепленията във външния залив, го беше стъписало. Единственият път, когато пантатийците на Изумрудената кралица бяха прибягвали до магия, бе онзи мост от светлина над река Ведра и Пъг го беше унищожил, причинявайки смъртта на хиляди. Ерик беше изслушал с неверие донесението на един от пратениците на Уилям, но огньовете по кейовете доказваха, че врагът е в Крондор.

Зачуди се как ли е Ру. Дали се беше добрал жив и здрав в имението си?

 

 

Ру седеше тежко на стола, стиснал в ръка халба студена вода, току-що извадена от герана.

— Благодаря ти, Хелън — каза той.

Хелън Джейкъби и децата чакаха в преддверието на имението. Ру току-що беше пристигнал след изнурителната нощна езда, в която трябваше да отбягва нападателите, да се бие и в същото време да пази фургоните си да не се пръснат. Беше пристигнал в имението предния ден и след като се увери, че всичко е наред, се върна, за да помогне на Луис да докара фургоните. Честотата, с която се натъкваше на вражески войници на цял ден езда от града, му казваше достатъчно неща, които не му се искаше да знае за битката в Крондор. Лично беше видял опустошаването на един град от Изумрудената кралица и не изпитваше никаква охота да види това повторно.

Преди два дни напред бяха изпратени три допълнителни фургона и сега слугите усилено ги товареха с домашни вещи за пътя на изток. Предвид скоростта на вражеското настъпление Ру смяташе да им заповяда да потеглят още призори. Вече бе решил целият керван да тръгне право за Даркмоор, вместо да отбива в Рейвънсбърг. Щеше да спре само колкото да предложи на майката на Ерик и Натан, и може би на Мило, Розалин и семейството й, да тръгнат с тях. Това поне го дължеше на Ерик. Но нямаше да се задържа. Врагът настъпваше твърде бързо, а Крондор не беше успял да го задържи, както се надяваха.

Още един ден, помисли той и отпи дълбоко от студената вода. Ако нашествениците се бяха забавили само още един ден, нямаше да има никакви грижи. Знаеше също така, че тази вечер трябва да отиде до имението на Истърбрук и да настоява Силвия и баща й веднага да го напуснат. Те едва ли знаеха, че врагът е толкова близо. Щеше да им осигури подслон в хановете си в Даркмоор и Малаково средище, без да събуди подозрителността на Карли — в края на краищата половината население на Крондор беше хванало пътя на изток.

Изпи водата, остави халбата и попита:

— Къде е Карли?

— Горе, с Дънкан.

Ру се усмихна.

— Тъкмо се чудех къде ли е пък той. — Стана. — Я да ги видя какво правят.

Хелън изглеждаше угрижена.

— Каза, че щял да й помогне да премести някакви неща.

Ру я погледна.

— Все още имаме достатъчно време да се махнем оттук. Не се тревожи.

Тя се усмихна и каза:

— Ще се опитам.

Ру се качи горе и ги намери в спалнята. Дънкан тъкмо вдигаше една тежка ракла, пълна с най-отбраните дрехи на Карли.

— Търся те от два дни! — сопна се Ру на братовчед си.

Дънкан се усмихна.

— Много се объркаха работите в Крондор. Ходих да те търся в кафенето на Барет, но те нямаше. Докато стигна до кабинета ти, Луис ми каза, че си се върнал в кафенето на Барет, после хайде пак до кафенето, тебе пак те нямаше, и хайде — пак до кабинета.

— Когато най-после стигнах, фургоните бяха тръгнали — продължи Дънкан. — Видях бъркотията при северната порта, затова хукнах към южната и тръгнах оттам. Реших, че ще ти трябва сигурен меч тук, да ти пази семейството. — Ухили се и понесе раклата покрай Ру и после надолу по стълбите.

— Вярваш ли му? — попита Карли.

— Не — отвърна Ру.

— Сигурно е бил с някоя курва, когато е почнала паниката, и е дошъл направо тук. Но поне е прав, че имам нужда от закрила.

Тя прегърна съпруга си.

— Страх ме е, Ру.

Той я потупа по рамото.

— Спокойно. Ще се оправим.

— Крондор е единственият дом, който съм имала.

— Ще се върнем, щом всичко това свърши. Натрупах едно богатство, ще натрупам и друго. Ще се възстановим. Но първо трябва да се погрижим децата да са някъде на сигурно.

При споменаването на децата тя забрави собствените си страхове.

— Кога заминаваме?

— Призори. Луис води последните фургони, с толкова наемници, колкото можа да изкрънка, и керванът ще замине за Даркмоор. Имам коне и хора да оправят фургоните там, пък като отдъхнем, ще тръгнем за Малаково средище.

— Защо там?

Ру помисли дали да й каже, но после реши, че само ще я обърка и изплаши повече.

— Защото врагът ще бъде спрян при Даркмоор. Малаково средище ще е достатъчно далече от битките и всички ще сме в безопасност.

Карли прие уверенията му и забърза по стълбите да нагледа прибирането на багажа. Хелън наглеждаше децата и Ру се впечатли от кроткия й нрав, с който ги успокояваше и залисваше. Остана няколко минути с четирите, слушайки бръщолевенето им — все за разни детски работи, не особено важни за него.

Към края на деня приготвиха студена храна и всички ядоха. Присъствието на Дънкан му се стори странно, тъй като Дънкан не беше проявявал досега почти никакъв интерес към семейството му, ако се оставеха настрана опитите му да очарова Карли. Тъй или иначе, Дънкан му се струваше залисан по нещо друго.

Когато свършиха, Ру каза:

— Дънкан, искам да чакаш долу при конюшнята и да ми се обадиш, щом Луис пристигне с последния фургон.

Дънкан кимна любезно.

— Като дойде, ще взема няколко души и ще овършея наоколо. Човек никога не знае кога може да връхлетят тия нашественици от хълмовете или кога местните разбойници ще се опитат да се възползват от цялата суматоха.

Ру погледна двете жени и четирите деца, после изгледа Дънкан навъсено.

— А бе, то почти е сигурно, че ги няма тъдява, но не вреди човек да е по-предпазлив, нали? — оправда се братовчед му.

Щом излезе, Хелън попита:

— Рупърт, опасно ли е?

Спокойната й откритост не позволи на децата да изпитат отчаяние и Ру благодари на боговете, че тя е тук.

— Войната е винаги опасна, особено когато нашественикът е гладен и е далече от дома си. Ето защо взимаме с нас всичко, което може да му послужи, а което не може да вземем с нас, ще унищожим.

— Ще го унищожим? — възкликна объркана Карли. — Не и мебелите ми и другите ми неща, нали?

Ру реши, че е по-добре да не споменава, че нашествениците най-вероятно ще изпепелят къщата до основи.

— Не. Просто ще изгорим храната, която не можем да отнесем, и ще се погрижим да не останат оръжия или сечива. Ако не можем да вземем с нас някой фургон, ще го счупим. Ако някой кон окуцее, ще го убиваме, а месото ще отравяме. Тая нощ ще прекопаем градината и ще се погрижим тук да не остане нищо за врага.

Карли изглеждаше много отчаяна от новината, че ще си загуби градината, но си замълча.

— Татко, къде отиваме? — попита Абигейл.

Ру се усмихна.

— Ти утре ще се возиш на едно фургонче, миличко. Пътят ще е дълъг и ще трябва да се държиш прилично. Но ще отидем там, където се е родил татко ти, и ще видим много други интересни места.

— Не искам — каза Абигейл.

Хелън се усмихна.

— Това го казва много често напоследък.

Ру погледна Карли и тя се намеси:

— Тя просто не знае за какво става дума.

— Деца, ние тръгваме на дълъг път и ни чака едно голямо приключение — каза Ру.

Хелмут тозчас се ухили и зарева от възторг, а момчето на Хелън, Вилем, каза:

— Като в сагите ли?

Ру му отвърна с широка усмивка.

— Да, точно като в сагите! Ние сме на едно голямо приключение и трябва да сте храбри и да правите точно каквото ви казват майките ви. Ще има мъже с мечове и ще видите нови места и страхотни гледки.

— Битки ще има ли? — попита момчето с ококорени очи.

Ру се отпусна в стола.

— Ако боговете са добри, не. Но ако има, ние ще ви защитим. — Запремества поглед от лице на лице, от съвършените черти на дечицата, към нервната усмивка на жена си, до решителния израз на Хелън и каза твърдо:

— Да, ще ви защитим.

 

 

Ерик стигна до позицията на Грейлок късно вечерта. Беше се натъкнал на няколко пъти на следи от сражения и бе видял касапницата, оставена по пътя на войските на Изумрудената кралица. Навсякъде се валяха трупове и беше ясно, че първата грижа на враговете е да проливат кръв. Тук-там се мяркаха пръснати монети и други неща, но не можеше да се намери нищо годно за ядене.

Оуен го поздрави и попита:

— Как вървят нещата? Зле?

— Много зле — каза Ерик, слезе от седлото, остави на един от хората на Грейлок да се погрижи за коня му и тръгна след бившия мечемайстор на Даркмоор до лагерния огън, на известно разстояние от барикадите, които бяха вдигнали край пътя.

Грейлок му посочи едно котле с още димяща гозба и каза:

— Първо хапни.

Ерик си взе дървена купа и лъжица и изведнъж осъзна колко е прегладнял. Напълни си паницата, а Грейлок му подаде комат хляб и мях с вино.

— Кажи сега какво знаеш — подкани го той, след като Ерик вече бе нагълтал две пълни лъжици от вкусната гозба и бе отпил от виното.

— Ако Крондор вече не е паднал днес, ще падне утре, несъмнено. Двореца го няма.

И двамата знаеха какво означава това. Почти със сигурност рицар-маршал Уилям не беше между живите, а херцог Джеймс можеше да се е спасил или не. Принцът и другите от двора му, благородниците, неизпратени на бойното поле, трябваше вече да са се оттеглили в безопасност в Даркмоор, ако всичко се бе развило според плана.

— При нас беше доста спокойно — каза Грейлок. — Приближиха няколко вражески отряда съгледвачи, но ги прогонихме, а щом видят укрепленията ни, като че ли са склонни да ни подминават.

Ерик кимна, без да спира да дъвче. След като преглътна, каза:

— Ако нещата вървят според плана, ще загубят много време, докато се мотаят на север и на юг, преди да разберат, че се въртят в кръг. Може би ще си върнем малко от времето, което загубихме при Крондор.

Грейлок прокара длан по лицето си и Ерик видя, че е много уморен.

— Надявам се. Но все още ни чака много работа.

Ерик остави празната купа и отпи от виното.

— Е, поне няма вече бежанци зад нас… така че най-малкото отпада грижата ни за ариергард.

Оуен кимна.

— Сега само ще браним. Ще накараме тези копелета да платят за всяка педя земя. — После се ухили на Ерик, спомняйки си за незаконното му рождение. — Ти да не се обиждаш?

— Ни най-малко — каза Ерик. — Аз съм копеле по рождение, а тия нашественици си го просят насила. — Въздъхна. — Сигурно съм бил и по-уморен, но не помня кога.

Оуен кимна.

— От напрежението е. Винаги да си нащрек. Е, след като ти и момчетата ти трябва да поемете поста тук, докато аз се оттеглям утре, ние поемаме стражата тая нощ. Трябва да си отдъхнете.

— Благодаря, Оуен.

Грейлок се усмихна лукаво.

— Трябва да ти кажа нещо. Принц Патрик… ме назначи за рицар-генерал.

— Е, честито, сър — каза Ерик.

— Съболезнования, по-скоро. Поех задълженията на Калис — да отбранявам целия хребет от Тъмни лес до Дорджин, и мисля, че скоро ще съжаля, че не го възложиха на теб.

— Аз вече съм достатъчно объркан — отвърна Ерик. — Не мога да си представя дори какво точно трябва да правя тук.

— Просто си уморен. Поспи малко и на заранта ще имаш повече усет за нещата. Всичко друго да забравиш, помни едно — че трябва да бавиш копелетата. Следващите три месеца трябва да ги задържим в планините.

Ерик въздъхна.

— До зимата.

— Когато паднат снеговете и те все още са от западната страна на планините, ще знаем, че сме победили. Ще почнат да мрат от глад, а ние ще изчакаме до пролетта, когато ще можем да ги подгоним чак откъдето са дошли.

Ерик кимна, но усети, че клепачите му натежават и че повече не може да мисли.

— Ще ида да си взема одеялото и да поспя.

— Няма нужда — каза Оуен и посочи приготвената наблизо походна постеля. — Наредих да ти постелят. На хората ти също им се каза да отдъхнат. Тази нощ просто забравяш за грижите си, Ерик.

— Няма да споря — каза Ерик и отиде при постелята, свали меча и ботушите си, загърна се в грубото войнишко одеяло и потъна в дълбок сън.

 

 

Ру целуна Карли по бузата.

— Това не ми харесва, Рупърт — каза тя почти през сълзи.

— Знам, но трябва да се погрижа всичко да е готово. Не ме чакай и се грижи за Хелън и децата. Ще се върна преди изгрев-слънце.

Стояха на вратата на къщата на имението. Ру целуна още веднъж жена си по бузата, после излезе и затвори вратата. Забърза към слугинската постройка и плевника, където бяха струпани фургоните му.

Луис де Савона, един от старите му приятели от дружината на Калис, а сега — един от най-доверените му помощници, се грижеше за ремонта. Луис не бе споделил почти нищо за живота си преди деня, в който Ру се запозна с него в затвора, освен че някога бе служил в двора на Родез, предпоследното херцогство на изток. Ру на свой ред не беше и настоявал. Подобно на мнозина, получили изкупление срещу служба на Короната, Луис предпочиташе да забрави миналото си и Ру уважаваше това му желание.

Имаше нещо мрачно в характера на Луис, някакъв гняв, заплашващ да избухне в най-неочаквани моменти, но Ру му се доверяваше. А и в този момент имаше нужда от човек, който се чувства зависим от него.

На три пъти наетите охранници и коларите на Рупърт бяха отблъсвали нападатели. Двама от коларите бяха ранени, а двама наемници — дезертирали, след като проличавало, че битката отива на зле, но макар дясната му ръка да беше осакатена, Луис си оставаше все така опасен противник с нож в лявата. Лично бе убил трима нападатели и бе принудил останалите да се откажат от намерението да му вземат фургона.

— Ще бъдем ли готови до изгрев-слънце? — попита Ру.

Луис кимна.

— Да. Но може би ще е добре да тръгнем час по-рано, та да ни е чист пътят.

— Не ме притеснява пътят — каза Ру. — Ерик и Кралската армия държат главния път. Могат да ни притеснят нападателите през хълмовете.

Имението му, като повечето разположени източно от града, беше доста далече от пътя и не можеха да знаят какво е положението по него, след като го оставиха.

— Трябва да се видя с Джейкъб Истърбрук — каза Ру и махна на един от конярите да му доведе отпочинал кон. — Ще отскоча назад по пътя да видя дали още го държим, или ще трябва да си намерим друг маршрут.

— Друг маршрут?

Ру кимна.

— Да, знам още един път.

— Защо не ми го кажеш още сега, за всеки случай? — попита Луис. На Ру не му хареса това „за всеки случай“, но се съгласи.

— Има един път, който двамата с Ерик използвахме, за да стигнем до Крондор, преди години. Всъщност една тясна пътека, но фургоните ще минат. — Описа му как да хване пътеката, стесняваща се на места почти до козя пътечка, но по която той неведнъж беше прекарвал фургони.

— Като стигнеш подножията, ще намериш едно разклонение. Хвани на югоизток и ще видите фермите и лозята на север от Рейвънсбърг. Оттам, ако можеш, хвани Кралския път.

Луис кимна.

— Кога ще се върнеш?

— Стига да си нямам неприятности, ще се върна преди изгрев-слънце. Ако не съм тук до съмване, тръгвайте без мен. Кажи на Карли, че ще ви настигна.

— А Дънкан?

— Той каза, че ще обиколи около имението, за да се погрижи да не ни безпокоят.

Луис кимна. Двамата с Дънкан бяха живели заедно почти цяла година и през това време бяха развили непреодолима неприязън един към друг. Луис никак не вярваше на Дънкан и го търпеше само заради Ру.

Доведоха коня на Ру и той го яхна.

— Е, дано утре да се видим.

Луис му махна за довиждане и Ру потегли, разбрал неказаното: че ако утре не се видят, значи Ру ще е мъртъв.

 

 

— Това никак не ми харесва — каза Миранда.

Бяха се събрали в пещерата на Оракула на Аал, след като Макрос и Миранда се върнаха в Мидкемия и повикаха останалите.

— Че на кого му харесва? — отвърна Пъг. — Но трябва да сме на две места едновременно.

— Времето изтича — изръмжа Ханам. — Способността ми да удържам гнева на това същество, без да ям, е на изчерпване. — Сааурският магьосник в демонска форма се обърна към Пъг. — Знаеш какво трябва да се направи и какво трябва да се каже.

Калис, който досега беше седял мълчаливо, каза:

— Възможно е никой от вас да не се върне. — Макар да говореше на всички, очите му бяха приковани в Миранда.

Тя кимна и каза:

— Знаем какъв е рискът.

Той въздъхна.

— Аз трябва да съм в Даркмоор.

— Не — каза Пъг. — Мога да ти кажа защо. — Погледна Макрос, а след него — Миранда. — Някои неща са скрити за нас и ние усещаме, че тези неща трябва да си останат скрити, заради собствената ни защита и тази на другите, но зная до последната фибра на естеството си, че ти трябва да останеш тук.

Миранда и баща й бяха намерили вратата в Пътя на световете и бяха влезли през нея в пещерата на Шила. Бяха гледали от устието на пещерата как из небето се разлетяха демони, видяха демони малки и големи, откъм посоката, където им казаха, че се намира град Ахзарт. След като видяха много повече демони, отколкото можеха да победят, те се бяха върнали на Мидкемия и потърсиха Пъг.

Бяха съставяли план в продължение на два дни и вече беше решено, че Макрос и Миранда ще се върнат при тунелите под планините Ратх’Гари, а Пъг и Ханам ще отидат на Шила. Ханам в демонската си форма нямаше да привлече внимание, а Пъг можеше с по-голям успех да остане невидим, отколкото Макрос и Миранда.

Миранда и баща й щяха да се опитат да запушат разлома към Мидкемия завинаги — нещо, което Макрос бе направил веднъж с разлома между Мидкемия и Келеуан, докато Пъг и Ханам щяха да се опитат да затворят входа към света на демоните.

Миранда погледна баща си, после Пъг, и рече:

— Трябва да поговоря с Калис насаме.

Тя стана, отиде при седящия полуелф и му даде знак да тръгне с нея. Минаха покрай гигантския спящ оракул — дракон, потънал в своя дълбок, прераждащ сън. Обкръжили го бяха мъже, млади, както и стари, слугите му, предаващи си един другиму познанието; Оракулите на Аал и техните слуги щяха да умрат когато им дойдеше времето, но знанието им щеше да живее, докато се намират тела, които да съхранят умовете им.

След като се отдалечиха достатъчно от другите, Миранда каза:

— Какво те тревожи?

Калис се засмя.

— Всичко. — После добави: — Боя се, че никога вече няма да те видя.

Тя въздъхна и го докосна по бузата.

— Ако такава е ориста ни, трябва да я приемем. Ако не, ще се видим отново.

С характерната за него елфска сдържаност, той само леко повдигна вежда и промълви:

— Пъг?

Тя кимна.

— Има неща, които просто трябва да бъдат. — Пристъпи до него, опря глава на гърдите му и рече: — С времето ще научиш много повече, отколкото знаеш сега, и ще помниш онова, което сме имали като дар, дар ценен и удивителен, но също така ще разбереш, че е било урок и за двама ни, че сме могли по-добре да проумеем какво наистина е било нужно.

Той я прегърна и за миг я притисна до себе си, след което бавно я пусна и промълви:

— Не твърдя, че съм те разбрал, но приемам, че това, което ми казваш, е истина.

Тя го погали по лицето, вгледа се в очите му и каза:

— Моят мил Калис. Винаги готов да служи. Винаги готов да се отдаде. И никога не поиска от никого нещо за себе си. Защо?

Той се усмихна и сви рамене.

— Въпросът е кой съм. Много имам да се уча. Както благоволи да ми напомниш, все още съм млад. Имам чувството, че като служа, мога да се уча, а като се уча, ще мога да открия кой съм.

— Ти си нещо великолепно и неповторимо — тихо каза тя и го целуна по бузата.

Той кимна.

— Докато чакам в тази пещера, можеш ли да ми намекнеш поне какво предстои да извърша?

— Знам само това, което ми каза Пъг.

— Тогава да го попитам още веднъж. — Мина покрай нея и отиде при Пъг и Макрос, които ги чакаха с Ханам.

— Ако не знаеш защо съм тук, можеш ли поне да ми кажеш какво подозираш? — попита Калис.

Пъг се обърна и посочи един огромен подиум, издигащ се от каменния под на няколко стъпки от дремещия дракон.

— Затова — рече той и всички в каменната зала усетиха леко отместване, сякаш нещо ги беше раздвижило, въпреки че никой не беше помръднал. Но на мястото на празния подиум сега върху каменния под лежеше гигантска гема, сияеща със зелена светлина, със забит в нея златен меч.

Гемата пулсираше с вътрешен живот и Калис усети, че тя го привлича властно, и пристъпи към нея.

— Камъкът на живота — промълви той.

— Човек трябва леко да бъде отместен във времето, за да го види — каза Пъг.

Калис погледна меча.

— Мечът на баща ми.

— Онази част от валхеру, която се опита да го завладее, въплътена в тялото на Дракен-Корин — каза Пъг, — се хвърли над този камък и твоят баща заби в него меча. Не знам защо, но това сложи край на Войната на разлома. Валхеру потънаха дълбоко в стените на кристала, а твоят баща не пое риска да извади меча си.

Калис кимна, без да сваля очи от скъпоценния камък.

— Ще проуча това нещо.

Миранда се обърна към Пъг и каза:

— Не можем да чакаме повече.

Пъг, Макрос и Ханам се събраха и Пъг пристъпи и застана до демона. С умствения си взор нарисува знака над вратата към Шила, ясно различимия глиф, показващ кой праг в Коридора им е нужен. Миранда го беше запомнила, а след това бе предала този спомен на Пъг все едно, че сам беше стоял пред него. Той кимна, стопи се и изчезна с демона.

Миранда погледна за последно към Калис, после кимна на баща си, хвана го за ръката и със силата на волята си пренесе себе си и Макрос до тунелите под планините отвъд морето.

 

 

— Съобщение от капитан Брейър, сър.

Ерик потърка очи и примига. Беше успял да поспи един час след битката. От предния ден, когато Грейлок тръгна на изток, бяха нападнати три пъти, като последното нападение беше привечер. Лесно бяха отблъснали хвърлените срещу тях сили, отчасти благодарение на Грейлок, който беше оставил след себе си отряд от петдесет стрелци пехотинци. Ерик знаеше, че ще трябва да ги отпрати поне един ден преди той сам да започне да се оттегля, защото нямаше да могат да се изравнят с конницата, но беше доволен от присъствието им.

Задачата му беше да удържи пътя, докато не се разбере, че натискът по фронта е общо взето равностоен, след което да се оттегли, създавайки впечатление за слабост в отбранителната линия. Планът на принц Патрик и лорд Уилям предвиждаше врагът да спечели терен между Крондор и Даркмоор, но само там, където искаше Кралството.

Ерик прочете съобщението и каза:

— Дотук добре. — Освободи войника и изгледа вестоносеца, хадатски планинец. — Хапни и отдъхни, после тръгни призори.

Планинецът кимна и напусна, а Ерик се обърна, загърна се в одеялото и се опита да заспи пак. Доста време остана буден — мислеше за Кити и се чудеше дали тя е добре. Беше почти сигурен, че е тръгнала достатъчно рано, за да избегне опасностите по пътя. После мислите му се насочиха към Ру и Ерик се зачуди дали той и семейството му са в безопасност.

 

 

Джейкъб Истърбрук седеше зад бюрото си с безразлична физиономия, докато Ру се мъчеше да го убеди да заповяда на прислугата си да стяга багажа и да тръгват.

— Разбирам опасностите, младежо — каза той накрая, стана, обиколи бюрото и посочи една карта на Кралството на стената между два големи рафта с книги. — Въртя бизнес с Империята на Велики Кеш още отпреди ти да си се родил. Имам търговия и с Квег. Ако политиката в района се промени, предполагам, че ще мога да продължа бизнеса си, все едно кой ще е на власт.

Очите на Ру се разшириха от искрено удивление. Беше яздил през нощта, стигнал бе къщата на Истърбрук два часа след съмване и бе помолил да поговори с търговеца.

— Джейкъб, напълно уважавам таланта ти в бизнеса, но се опитвам да ти изтъкна, че насам идва армия от жестоки главорези. Знам я тази армия. Служих при тях известно време.

При тези думи Джейкъб вдигна любопитно вежда.

— Нима?

— Да. И нямам време да ти описвам подробностите. Но повярвай ми, като ти казвам, че тези хора не се интересуват от сделки и преговори; ще дойдат тук и ще изгорят тази къща до основите, след като първо плячкосат всичко, което струва поне един меден петак.

Джейкъб се усмихна и усмивката му не се хареса на Ру.

— Ти си много талантливо момче, Рупърт, и подозирам, че след време ще се справяш добре и сам, дори без помощта на херцог Джеймс. Без негова помощ едва ли щеше да го направиш, но все едно, оная афера със зърнения дефицит в Свободните градове беше гениална. — Седна отново зад бюрото и отвори едно чекмедже. Извади отвътре някакъв свитък и го постави на масата. — Разбира се, ако не разчиташе на неговата помощ, сигурно щях да наредя да те убият, когато взе да ставаш досаден, но след като нещата тръгнаха както трябва, не се оплаквам. — Джейкъб въздъхна. — За да бъдат нещата открити, това е пълномощие — той посочи навития пергамент — да преговарям с нашествениците и да започна обсъждане с оглед прекратяването на враждебните действия.

— След като опожарят Крондор?!

Усмивката на Джейкъб се разшири.

— Какво го е грижа Велики Кеш за унищожаването на някакъв си град на Кралството?

— Велики Кеш?

— Рупърт, не бъди тъп. Сигурно си се досетил, че разчитах на още нещо, освен на безспорния си талант, когато подхванах търговията на юг. Имам приятели по високи места в имперския двор и те ме улесниха да те отстраня от пътя си по кешийските търговски маршрути. Сега те искат бързо да се споразумеят с нашествениците, с тази Изумрудена кралица, и да уточнят нова граница.

Ру го гледаше зашеметено.

— Нова граница?

— Принц Ерланд сключи споразумение за ненамеса с Велики Кеш в замяна на териториални отстъпки в Долината на сънищата — изтъкна Джейкъб. — Което мисля, че знаеш, предвид имота, който ми продаде в Шамата. Само не разбра, че новият управител на Шамата ще е повече от щастлив да признае правата ми върху тези активи. Но същественото в този договор е, че макар да сме се заклели да не нахлуваме в Кралството, ние не сме се споразумели за нищо, което би ни попречило бързо да се разберем с новите владетели на земята на север от Империята. С тази цел в момента, още докато си говорим с теб, насам приближава голяма армия, чиято задача е да окупира всички земи в Долината, не само тези, които са ни отстъпени по договора, и ние ще продължим да владеем тези земи, след като неприятностите приключат.

— „Ние“? Ти си кешиец? — промълви Ру.

Джейкъб разпери ръце и сви рамене.

— Не по рождение, скъпи Рупърт. По професия.

— Ти си шпионин!

— Предпочитам да мисля за това като за посредник, който урежда цялата търговия между Кралството и Велики Кеш — стоки, услуги и… информация.

Ру стана.

— Е, тогава гори в ада ако щеш, все ми е едно, Джейкъб. Но няма да позволя Силвия да загине тук с теб.

— Дъщеря ми е свободна да напусне, ако иска — каза Джейкъб. — Отдавна съм престанал да се опитвам да й се налагам. Ако тя иска да тръгне с тебе, може.

Ру остави стареца в кабинета му, бързо се изкачи по стъпалата към стаята на Силвия и отвори, без да чука.

Силвия седеше на леглото, а Дънкан стоеше пред нея, с единия крак на леглото и наведен напред. Едната му ръка беше на рамото й, свойски отпусната, а усмивката му бе възможно най-чаровната. Силвия изглеждаше ядосана от това, което й говореше Дънкан, и двамата бяха толкова погълнати в спора си, че в първия миг не забелязаха появата на Ру.

— Не! — каза Силвия. — Трябва да се върнеш и да го направиш още тази нощ, глупако! Напусне ли имението, ще е твърде късно.

— Кое ще е късно? — попита Ру. Силвия скочи от леглото, а Дънкан отстъпи настрани.

— А, братовчеде — каза Дънкан, — тъкмо се опитвах да убедя госпожица Истърбрук, че трябва да се евакуира.

Ру огледа сцената и бавно извади сабята си.

— Чак сега разбирам какъв глупак съм бил.

— Ру! — викна Силвия. — Не мислиш, че… че Дънкан и аз…

Дънкан вдигна ръце в помирителен жест.

— Братовчеде? Какво правиш?

— Откакто е започнало това, все не можех да разбера защо никога не мога да се преборя с Джейкъб. Сега откривам, че е агент на Велики Кеш и че моят братовчед подхранва с тайни сведения любовницата ми.

Дънкан сякаш се канеше да каже нещо, но усмивката му изведнъж стана зла и той с рязък жест извади сабята си.

— По дяволите, тези игрички ми омръзнаха!

Замахна и Ру парира, след което атакува. Дънкан лесно отби острието.

— Значи ставаме двама — каза Ру.

Дънкан се ухили и лицето му стана зло и пълно с омраза.

— Представа нямаш колко съм очаквал този миг, братовчеде. Да чакам разрешението ти да седна на масата, да тичам по поръчките ти, докато ти фаворизираше онова родезийско псе. Е, това ще сложи край на всичките ми оскърбления и повече няма да съм длъжен да деля Силвия с теб.

— Такава била работата значи?

— Разбира се, идиот такъв! — писна Силвия и се изтъркаля от леглото, когато вихрещите се удари на остриетата засвистяха твърде опасно към нея.

— Моя любов, не е нужно да убивам дебелата крава — каза Дънкан. — Ще убия Рупърт тук, после ще се оженя за Карли. Като мине време, ще се отървем от нея и тогава ти ще можеш да се омъжиш за мен.

Рупърт замахна за удар по главата на Дънкан и когато сабята на Дънкан литна нагоре, за да парира, изви оръжието си за странична атака. Дънкан едва смогна да извие китката си, за да посрещне сабята му.

— Много ловко, братовчеде — каза Дънкан. — Но в сабята никога не си ми бил равен и го знаеш. Рано или късно ще направиш грешка и ще те убия.

Ру не отвърна нищо. Очите му бяха пълни с омраза от разбирането какъв кръгъл идиот се бе оказал. Направи ляв финт, после замахна отдясно с посичащ удар, който за малко щеше да откъсне лявата ръка на Дънкан, но по-високият майстор на сабята ловко отстъпи назад.

— Карли никога не би се омъжила за теб, свиня такава. Тя те мрази.

Дънкан отвърна с усмивка:

— Тя просто не ме познава. Не познава по-добрите ми страни. — Замахна с все сила и за малко не посече рамото на Ру. Ру се сниши и отби оръжието на братовчед си, после също отвърна със замах и Дънкан отскочи назад.

Силвия стоеше зад леглото в ъгъла, стиснала завесите.

— Убий го, Дънкан! — изпищя тя. — Не си играй с него!

— С удоволствие — каза Дънкан и изведнъж нападна с повече скорост, отколкото Ру можеше да допусне, че е възможно.

Ру положи всички усилия да се защити и се увери, че неговата скорост не отстъпва на тази на братовчед му, но Дънкан беше по-опитен със сабята. Единственото предимство, с което Ру разполагаше, бе, че се беше бил на смъртен двубой само преди година, докато Дънкан от години не беше срещал сериозен противник. Дънкан започна да импровизира и Ру усети предимството си. Ако можеше да изтощи по-опитния си братовчед, да го измори, навярно щеше да оцелее. И той заотстъпва, докато Дънкан започна да влиза за смъртен удар.

Не спираха да пристъпват напред и назад, със замахвания и посичания, с блокиране и париране. Две свещи мятаха танцуващи сенки из стаята, с разлюлени и пушливи от вихъра на движенията им пламъци. Дрънченето на стоманата привлече слуги до вратата на спалнята на Силвия. Една ококорена слугиня я открехна и Силвия изпищя:

— Доведи Самюъл!

Ру знаеше, че Самюъл, кочияшът, е зъл здравеняк с бичи врат и сега, след като разбра, че Джейкъб работи в полза на Велики Кеш, подозираше, че Самюъл може да е един от агентите му. Разбираше, че ако дойде и Самюъл, той е мъртъв.

Ру се престори на разколебан и когато Дънкан се хвана на въдицата, предприе яростна контраатака, като принуди братовчед си да отстъпи чак до отсрещната стена. Тогава Ру се обърна, скочи към вратата, тръшна я и пусна резето. После се обърна и викна:

— Няма да ти дойде скоро помощ, Дънкан.

— Не ми е нужна — отвърна Дънкан и запристъпва през стаята към Ру. Ру се присви и зачака.

Силвия стоеше като замръзнала в ъгъла, с изписана на лицето й омраза, и гледаше двамата бавно въртящи се в кръг мъже.

Последваха удари, но не пострада никой. Всеки от двамата знаеше уменията на другия — твърде дълго се бяха упражнявали заедно. Макар Дънкан да въртеше може би по-добре сабята, Ру се бе упражнявал с него повече от всеки друг и можеше да се каже, че са равностойни.

От лицата на двамата капеше пот, ризите им бяха подгизнали. Дъхът им бързо свършваше в душната, затворена стая в топлата лятна нощ.

Ру се вгледа внимателно в Дънкан, за да улови някакъв признак, че променя стила или че се е уморил. Безсилната ярост на Дънкан се усилваше, защото макар да бе побеждавал редовно Ру в тренировките, този път дребният мъж дори като че ли печелеше леко надмощие.

Блъскането по вратата ги предупреди, че е дошъл Самюъл.

— Госпожице! — извика той.

— Нападнаха ме! — изпищя тя. — Рупърт Ейвъри се опитва да ме убие. Братовчед му Дънкан ме брани. Разбий вратата!

Миг след това заблъскаха по вратата.

Кочияшът и поне още един слуга блъскаха с рамене. Ру знаеше, че вратата е от тежък дъб и е заключена с тежко желязно резе — нали лично я беше заключвал толкова пъти. Щеше да им се наложи да потърсят таран — раменете им нямаше да издържат.

После мерна някакво бързо движение и разбра, че Силвия се опитва да притича от леглото и покрай него, за да отвори. Той отскочи назад и замахна към нея. Тя изпищя и отстъпи.

— Не бързай толкова, любов моя — изпъшка той. — Двамата с теб имаме сметки за уреждане.

Дънкан изкрещя, хвърли се напред и изтласка Ру към другата страна на леглото, срещу Силвия. После погледна към вратата, сякаш преценяваше шанса си да я отвори. Сабята на Ру изсвистя и върху бялата копринена риза на Дънкан изби червено петно — острието го беше пернало по дясното рамо.

Ру се усмихна. Знаеше, че макар раната да е малка, шамарът за суетния Дънкан е ужасен. Ру пръв бе пуснал кръв и Дънкан щеше да стане още по-опасен и безразсъден.

Дънкан изруга и започна да напада като обезумял. Отново изтласка Ру до ъгъла, след което замахна с удар, целящ да го посече на две. Ру беше предвидил хода и знаеше, че Дънкан ще действа в обичайния си стил и ще го атакува отдясно. Практиката през годините беше показала, че Ру има навика да отбива вдясно, когато избягва. Ру знаеше, че Дънкан знае това, и понеже това бе единственият му възможен ход, направи неочакваното. Метна се със скок на леглото вляво и се преметна като акробат. По-скоро чу, отколкото видя как сабята на Дънкан се удари в стената. Скочи долу до Силвия, обърна се и видя как Дънкан издърпа оръжието и се хвърли на леглото. Силвия изпищя, измъкна изпод възглавницата кама и замахна към Ру. Неговото внимание беше приковано в Дънкан, но той улови движението с крайчеца на окото си и се сниши. Болка прониза рамото му, след като ударът, замислен за врата му, не улучи и върхът на камата се плъзна в мускула по рамото му и се заби до кокал.

Дънкан отново замахна да посече Ру и той се отдръпна и събори Силвия, която залитна на пътя на замаха на Дънкан.

Двамата мъже замръзнаха за миг, когато сабята на Дънкан се заби дълбоко в хълбока на Силвия Истърбрук. Красивата млада жена, чието лице се бе изкривило от омраза и ярост, изведнъж се вкочани и очите й се разшириха от ужас.

Тя погледна надолу, неспособна сякаш да схване какво е станало, после краката й се подгънаха. Докато Дънкан се опитваше да изтръгне сабята от тялото на Силвия, Ру замахна и го порази право в гърлото.

Очите на Дънкан изведнъж се разшириха — удивлението му не отстъпваше на това на Силвия преди миг. Той залитна, рухна върху леглото, главата му се отпусна върху една от възглавниците на любовницата му, а дланите му посегнаха към гърлото. От шията, устата и носа му потече кръв и той захъхри, мъчейки се да спре кръвта с ръцете си.

Ру се изправи, целият в кръв и пламнал от болка, останал без дъх, и загледа как братовчед му лежи на леглото на Силвия и кръвта му цапа сатенените чаршафи и възглавници. След миг дланите на Дънкан се отпуснаха, главата му се килна наляво, сякаш той се взря в Ру и Силвия, и животът в очите му угасна.

Ру погледна Силвия, която лежеше в краката му, с очи, празни като тези на Дънкан. Ударите по вратата ставаха все по-силни и Ру разбра, че я разбиват с нещо тежко.

Залитна към вратата и извика:

— Отдръпнете се!

Издърпа тежкото резе, отвори я и видя трима слуги — Самюъл, един коняр, чието име не знаеше, и готвача, всички с оръжия в ръце. Готвачът държеше кухненски сатър, но другите бяха със саби.

Ру ги изгледа гневно и каза:

— Отдръпнете се или ще умрете.

Като видяха касапницата зад дребния мъж със сабята в ръка, тримата отстъпиха.

Ру излезе в коридора.

Зад тримата мъже чакаха други слуги, слугини, готвачи, градинари и прочие.

— Силвия е мъртва — каза Ру.

Една от слугините ахна, а друга се усмихна с явно доволство.

— Вражеската армия настъпва насам — продължи Ру. — Утре ще е тук. Грабвайте кой каквото може и бягайте на изток. Не го ли направите, утре вечер по това време ще ви изнасилят, ще ви избият или поробят. Сега ми направете път!

Всички се обърнаха и побягнаха по стълбите.

Заслиза олюлявайки се по стъпалата и когато стигна долу, видя, че слугите опразват къщата от всичко, което става за носене. Помисли дали да не се върне в кабинета на Джейкъб и да убие предателя, но беше твърде изтощен. Силите му едва щяха да стигнат, за да се прибере у дома. Раната му не беше сериозна, но можеше да стане, ако не се превържеше.

 

 

Луис почистваше рамото на Ру, а Карли се суетеше до тях с леген с вода в ръце.

— Не е страшна — каза Луис. — Костта е оголена, но ще се оправи. — Шиеше раната с копринен конец и игла от принадлежностите за шиене на Карли.

Ру примижа от болка и Луис каза:

— Сигурно адски боли.

Ру, пребледнял от загубата на кръв, промълви:

— Боли.

— Е, ако ти бяха срязали някоя артерия, вече щеше да си умрял, така че се смятай за щастливец. — Дръпна здраво последния шев и махна с ръка да му подадат парче плат, за да превърже раната. — Ще сменяме превръзката два пъти на ден и ще почистваме раната. Ако забере, ще е лошо.

И двамата се бяха обучавали в превързването на рани, така че Ру знаеше, че е в сигурни ръце.

— Много съжалявам за Дънкан — каза Хелън Джейкъби.

Ру им беше казал, че двамата с Дънкан били нападнати от разбойници, побягнали пред нашественическата армия. Погледна Карли и реши да й каже истината, когато всичко свърши и след като семейството му се оттегли в безопасност и може да я помоли за прошка. Можеше и да не изпитва повече любов към жена си, но сега вече разбираше, че това, което ги свързва, е много по-стабилно от илюзията за любов, която бе изпитвал със Силвия.

През целия път към дома, с пулсиращата с всеки удар на сърцето рана, се беше проклинал затова, че се бе оказал такъв глупак. Как бе възможно да си въобрази, че тя го обича? Та той никога в живота си не бе обичан от никого, освен може би от Ерик и останалите мъже, с които бе служил отвъд морето, но това бе обич на приятели. Така и не се беше научил да обича жени — само обятията им.

На два пъти усети как сълзите се стичат по лицето му при мисълта колко пъти бе мечтал тази мръсна кучка да е майка на децата му, и все повече се ядосваше на самия себе си.

А и доверието му към Дънкан… Как можеше да е бил толкова сляп? Беше се оставил кръвната връзка и подкупващият му чар да го подведат за истинския му нрав: Дънкан беше мързелив, самовлюбен и натрапчив. Всъщност истински Ейвъри.

Ру изпи халбата с вода, която му подаде Хелън, и каза:

— Луис, ако с мен стане нещо, искам да поемеш „Ейвъри и син“ за Карли.

Карли се разплака.

— Не! — Тя коленичи пред съпруга си. — Нищо няма да стане с теб! — Изглеждаше отчаяна, сякаш всеки момент щеше да загуби Ру.

Ру се усмихна.

— Почти стана тази нощ. Не се каня скоро да напускам този свят, но съм преживял достатъчно войни, за да знам, че човек не го питат за часа на смъртта му. — Остави халбата и хвана ръцете й. — Казах „ако“, нищо повече.

— Разбирам.

После погледна Хелън и каза:

— Бих искал да останеш с нас. Искам да кажа, след като свърши всичко това. Всички ще трябва да се възстановяваме и ще ни трябват колкото се може повече приятели.

Тя се усмихна.

— Разбира се. Ти винаги си бил толкова щедър към мен и децата. Те гледат на теб като на свой баща, а аз не мога да ти се отблагодаря за грижите, които прояви за компанията ми.

Ру стана.

— Страх ме е, че и двете ни компании ще са много зле, когато тази война свърши.

— Ще оцелеем — каза Хелън. — И ще възстановим всичко.

Ру се усмихна и погледна жена си, тя все още изглеждаше уплашена.

— Легнете сега да поспите. Тръгваме след няколко часа. Двамата с Луис имаме да обсъдим още някои неща.

— Ами раната ти? — каза Карли. — Трябва да си починеш.

— Ще си почина в каляската, обещавам. Един-два дни няма да яздя.

— Добре — каза тя и махна на Хелън да се качат на горния етаж.

Луис проследи с очи Хелън и когато двете се качиха горе, каза:

— Страшна жена е.

— Знам го, откакто я видях.

— Та какво все пак се случи?

Ру го изгледа.

— Какво искаш да кажеш?

— Мога да позная рана от кама, щом я видя. Нанасял съм ги много. Освен това си ударен отзад. Всеки разбойник, който знае какво прави, щеше да те убие… А и разбойниците не нападат въоръжени мъже, от които няма какво да се открадне.

— Ходих в имението на Истърбрук.

Луис кимна.

— И си заварил Дънкан със Силвия.

— Ти си знаел?

Старият боец отново кимна.

— Разбира се, че знаех. Би трябвало да съм сляп идиот, ако не го знаех.

— Излиза, че слепият идиот съм аз.

— Повечето мъже стават идиоти, когато почнат да мислят с оная си работа — каза Луис. — Дънкан спеше с тая мръсница повече от година.

— И ти не ми каза нищо! Защо?

Луис въздъхна.

— Причината да напусна двора на Родез беше срамът заради една жена. Жената на един благородник ме направи на глупак. Раних го в бой. Докато стигна в Крондор и ме хванат, той беше издъхнал и трябваше да ме обесят за убийство. Тогава се запознах с теб в килията. — Кимна умислено. — Знам как мисли човек, когато е влюбен, когато е заслепен от нечия хубост и се превърне в глупак заради една нежна ласка и топъл дъх. Знам, че жената, която съсипа живота ми, беше пресметлива кучка, която нямаше повече полза от мен, щом оставех ложето й, отколкото от слугата, който й чисти обувките, но дори сега мисълта за нея възбужда глада ми. — Затвори очи, унесен в спомена. — Не мога да твърдя, че ако сега се появи ей там, отвън, и ме покани да споделя ложето й, ще съм достатъчно умен да й откажа — Помълча и добави: — Някои мъже така и не си взимат поука, други го правят преди да е станало късно. Ти от кои си?

— Никога повече не бих искал да се окажа толкова голям идиот — отвърна Ру.

— Да, но се зазяпваш по Хелън Джейкъби и се чудиш какво ли ще е да полегнеш в тези нежни обятия, да положиш глава на този пищен бюст, да усетиш как краката й се увиват около теб.

Ру погледна Луис и присви очи.

— Какво ми говориш?

Луис сви рамене.

— Част от това е каквото би се чудил всеки здрав мъж, защото Хелън е красива жена, с топъл и нежен нрав — и аз съм си мислил за всички такива жени, макар че съм пазил тези мисли за себе си — всички мъже го правят, — но другата част е самият Рупърт Ейвъри, който търси нещо, което си няма.

— Какво е то?

— Не знам, приятелю — каза Луис и се надигна. — Но каквото и да е, няма да го намериш в прегръдките на друга жена, както не си го намерил в прегръдките на жена си или на Силвия Истърбрук — Той посегна и потупа Ру по главата. — Ще го намериш тук. — След което го докосна по гърдите. — И тук.

Ру въздъхна.

— Може би си прав.

— Знам, че съм прав — каза Луис. — Освен това Хелън е опасна по свой начин, както беше опасна Силвия.

— Защо? — попита Ру. — Силвия ми измени и се опитваше да използва Дънкан, за да убие Карли, та тя да се омъжи за мен, а после да убие и мен, за да ми вземе богатствата. — Той изгледа в упор Луис. — Не мислиш, че Хелън е такава, нали?

— Не — отвърна с въздишка Луис. — Тя е опасна по друг начин. Тя наистина те обича. — Обърна се към вратата и добави: — Когато това свърши, ще постъпиш добре, ако я отпратиш. Грижи се за нея, ако трябва, но не я дръж край себе си, Ру. Сега трябва да ида да се погрижа за фургоните. Ти си почини. Имаш нужда.

Ру остана да седи сам, с усещането, че всичките му сили са се изцедили. Единственото, което можеше да направи, бе да се премести на един диван до масата и да легне на него с лице надолу, за да не притиска раненото си рамо. Хелън била влюбена в него? Невъзможно. Да го харесва — да. Да е благодарна за грижите му за нея и децата — да. Но да го обича? Невъзможно.

И изведнъж усети как целият му гняв, цялата болка и самота в живота му избиха на повърхността. Никога не се беше чувствал толкова глупаво, толкова нелепо, толкова изигран. Двама души, за които беше мислил, че го обичат, се бяха наговорили да го убият и бяха мъртви.

А сега Луис му казваше, че жената, на която той се възхищаваше повече от всичко на света, е влюбена в него и че той трябвало да я отпрати. Сълзите бликнаха сами и той остана да лежи, изпълнен със съжаление и яд от собствените си недъзи. Сънят дойде бързо, след като изтощението надмогна самосъжалението, и сякаш бяха минали само няколко кратки мига на отдих, когато Луис дойде и му каза, че е време да тръгват.

Ру се изправи на треперещите си крака и остави Луис да му помогне да стигне до подредените за тръгване фургони. Карли, Хелън и децата вече бяха в каляската, готови за път.

— Оставих те да спиш до последната минута — каза Луис и му даде знак да се качва.

Ру погледна през рамо и видя, че слънцето изгрява.

— Трябваше да сме тръгнали преди час.

Луис сви рамене.

— Работата беше много и времето не стигна. Но още един час, и вече няма да сме в безопасност. — И посочи на запад.

В сивата светлина на утрото Ру видя стълбовете дим в далечината. Горящи къщи. На северозапад също се мяркаха отблясъци от пожарища.

— Близо са.

— Да — кимна Луис.

— Да тръгваме.

Ру се качи в каляската и се присви до Карли. Хелмут, синчето му, седеше от другата страна на майка си, а Хелън бе седнала между двете си деца. Абигейл седеше на пода, между краката на Карли, играеше си с една кукличка и си пееше песничка. Ру отпусна глава на рамото на жена си и затвори очи.

Каляската подрусваше и той сигурно нямаше да може да заспи, но поне очите му щяха малко да отпочинат. Зачуди се как ли ще преговаря Джейкъб Истърбрук с нашествениците.

 

 

Джейкъб Истърбрук седеше кротко зад бюрото си. Знаеше, че първите мигове на опознаване с нашествениците ще са критични. Ако проявеше страх или паника, най-малкия намек за колебливост или враждебност, щяха да реагират лошо. Но ако се държеше спокойно и помолеше да му разрешат да поговори с някои от по-важните им особи, все някой щеше да предаде писмото му от ключовите фигури в кешийския двор на тази тяхна Изумрудена кралица и тогава той щеше да е сигурен, че положението му е уредено.

Изпитал бе изненадващо отчаяние, когато разбра, че дъщеря му е мъртва. Никога не я беше обичал особено, но тя се беше оказала полезна, също като майка си преди години.

Джейкъб се зачуди защо някои мъже изпитват такава загриженост към децата — за това си оставаше загадка.

Конският тропот отвън възвести идването на нападателите и Джейкъб се овладя. Беше премислил какво да каже. Стъпки отекнаха по коридора и вратата рязко се отвори.

Влязоха двама странно облечени мъже, единият с меч и щит, а другият с лък. Косите и на двамата бяха мазни и сплъстени, с дълги плитки; и двамата имаха белези по страните си — знак за някакъв ритуал, реши Джейкъб, а не толкова от битки.

Джейкъб вдигна двете си ръце да им покаже, че не е въоръжен — държеше свитъка с пълномощията в лявата си ръка. Сведенията му от далечния континент гласяха, че обитателите му говорят вариант на кешийския език, използван преди години в Горчивото море и свързан с диалектите на Квег и Ябон.

— Здравейте — бавно каза Джейкъб. — Искам да говоря с някой началник. Имам писмо от императора на Велики Кеш.

Двамата воини се спогледаха. Стрелецът зададе въпрос на другия на език, какъвто Джейкъб не беше чувал никога, и онзи с щита му кимна. Мъжът с лъка вдигна оръжието си, стреля и стрелата прикова Джейкъб към гърба на стола.

Докато светлината пред очите му гаснеше, той видя как двамата извадиха ножове и пристъпиха към него.

По-късно същата сутрин един капитан на един от многото наемнически отряди на служба при Изумрудената кралица дойде с ескадрон от двадесет души. Те се развърнаха, обкръжиха имението и десетина слязоха от конете и нахълтаха вътре. Всички в отряда умираха от глад и за известно време всичко освен храната щеше да остане недокоснато.

След няколко мига един от бойците излезе от къщата. На лицето му бе изписана погнуса.

— Какво става? — попита капитанът.

— Онези проклети джиканджийски канибали! Ядат някого вътре.

Капитанът поклати глава.

— Точно сега съм почти изкусен да се включа. — И се озърна. — Къде е Канхтук? Той им говори брътвежа. Трябва да им кажем да излязат на пътя и да си намерят някаква друга храна. Стига са яли хора.

Мъжете се върнаха и единият каза:

— Отзад има малко животни: пилета, едно псе, че и няколко коня!

— А из полето има добитък, капитане! — рече друг конник.

Капитанът се изсмя и се смъкна от седлото.

— Конете приберете за резерва. Пилетата изколете. Бързо напалете огън.

Мъжете се разтичаха да изпълнят заповедите му. Капитанът знаеше, че добитъкът трябва да се предаде на интенданта на кралицата, но първо той и хората му щяха да похапнат пиленца. Щом си помисли за печено пиле, стомахът му се сви. Никога в живота си не беше изпитвал такъв глад.

Когато мъжете почнаха да избиват пилетата, капитанът извика:

— Заколете и кучето!

Изпита облекчение, че бяха намерили храна. За него оставаше загадка как в една земя, която изглежда толкова тучна, може да няма храна. Бяха намирали злато и скъпоценни камъни, фини тъкани и рядко красиви изделия — всичко, което обикновено биваше скрито, но никаква храна. През целия му живот като войник бягащите отмъкваха със себе си златото и скъпоценностите си, всичко ценно, но изобщо не ги интересуваха такива неща като храни, брашно, зеленчуци и добитък. А тук дори дивечът се срещаше рядко, сякаш някой го беше отвел. Сякаш врагът в отстъплението си взимаше със себе си всичко, което става за ядене. Пълна безсмислица.

Капитанът седна и взе донесената му от един от мъжете бутилка вино. Отпи жадно и разсеяно се зачуди колко още ще се противи преди да се включи в джиканджийския пир.

След като изтри уста с опакото на ръката си, осъзна, че в следващите дни няма да му се наложи да се притеснява от това. Чу воя на кучето, а след него — и крякането на пилетата. Войниците му скоро щяха да приготвят обяда.