Реймънд Фийст
Гневът на демонския крал (10) (Разказ за лудия бог)

6.
Внедряване

Калис посочи.

Ерик кимна и даде сигнал на взвода да тръгне след него. Мъжете хукнаха на прибежки през дерето, привели глави под ръба на проядения от порои склон.

Тези учения бяха омръзнали на Ерик до смърт и в същото време той изпитваше безпокойство, че не са достатъчни. За тази половин година, откакто се беше заел с първата група войници в планините, той вече разполагаше с хиляда и двеста войници, способни да оцелеят сами колкото може по-дълго.

Други шестстотин бяха почти готови — трябваше им само още малко подготовка.

Групата, която водеше сега, бяха тъкмо тези, за които се страхуваше, че така и няма да се превърнат в бойците, нужни, за да се спечели предстоящата война.

Алфред го потупа по рамото и той се обърна. Ефрейторът му посочи един мъж в другия край на дерето — не се беше привел достатъчно.

Ерик кимна и Алфред бързо пропълзя и смъкна войника на дъното на дерето. Острите камъни ожулиха и двамата, но ръката на Алфред се лепна на устата на войника и близките постове не успяха да чуят вика му. Ерик чу само шепота на ефрейтора:

— Дейвид, мързелът ти току-що уби и теб, и другарите ти.

Упражнението се бе провалило. Сякаш прочел мислите на Ерик, Калис се изправи и каза:

— Достатъчно.

Всички също се изправиха. Алфред дръпна рязко Дейвид за яката и закрещя:

— Смотаняци дебелоглави такива! Жалки подобия на войници! Ще съжалите за деня, в който бащите ви са погледнали майките ви, щом се разправя с вас.

— Ефрейтор, върни ги в лагера — каза Калис.

— Чухте командата на капитана! — изрева Алфред. — Към лагера. Бегом, марш!

Войниците затичаха в раздърпана колона.

Калис ги погледа мълчаливо, докато не се отдалечиха, после каза:

— Лошо.

Ерик кимна. Слънцето вече потъваше на запад.

— Всеки път по залез имам чувството, че сме изгубили още една стъпка. Така и няма да осигурим навреме шест хиляди обучени мъже.

— Знам — отвърна Калис.

Ерик го погледна и се помъчи да разчете нещо по лицето му, но не успя. Калис беше загадка за него — също толкова неразгадаем колкото текстовете на чужди езици, които Уилям пазеше в библиотеката си. Калис се усмихна.

— Не това е проблемът. Не се тревожи. Когато му дойде времето, ще имаме шест хиляди бойци на терена. Няма да са толкова добре тренирани, колкото ни се иска, но ядрото ще е стабилно и този гръбнак от наистина чудесни войници ще опази останалите живи. — Вгледа се мълчаливо в лицето на своя старши сержант, после каза: — Забравяш, че единственото, на което не можеш да ги научиш, е закалката, която човек получава в истинския бой. Някои от хората, за които смяташ, че са подготвени, ще умрат още в първите няколко минути, докато други, за които си готов да заложиш всичко, че ще загинат — те ще оцелеят, дори ще се изявят като най-добрите в разгара на битката.

Усмивката му изчезна.

— Не, проблемът, за който говоря, е друг. Имаме внедряване.

— Внедряване? Шпионин?

— Не един, а няколко, както подозирам. Само предчувствие, нищо повече. Тези, с които си имаме работа, са недодялани, но съвсем не са глупави.

Ерик реши, че е време да сподели собственото си безпокойство.

— Затова ли гвардейците на принца пазят никой да не види как кралските инженерни части строят снабдителните пътища по билото на Кошмарния хребет?

— Кошмарния хребет? — попита Калис. Изражението му този път можеше да се разчете — просто името му беше непознато.

— Така го наричаме в Рейвънсбърг — отвърна Ерик. — На север сигурно се нарича другояче. — Той посочи. — Водех един отряд на север и ги отведох по-надалече от обикновено. Натъкнахме се на рота Първопроходци и група от личната гвардия на принца. Зад хребета сечаха дървета и къртеха скалите. Инженерният корпус на принца строи път. Този хребет минава от Зъбите на света през Даркмоор чак до средата на Кеш. Почти е невъзможно да бъде прекосен, ако няма път, и горе до него са намирани много мъртви пътници. Затова го наричаме Кошмарния хребет.

Калис кимна и каза:

— Да. Не е трябвало да ходиш там, Ерик. Капитан Субаи не беше доволен, принц Патрик също. Но си прав — тъкмо това е причината да не допускат никого там, в случай че врагът наистина има агенти, които душат извън Крондор.

— Значи ще напуснете града?

Калис въздъхна.

— Де да беше толкова просто.

Замълча и се загледа в залеза. Ярките оранжеви и розови тонове на фона на черните облаци далече на запад придаваха странен вид на настъпващата вечер. Сякаш нищо толкова красиво не можеше да съществува на този свят, като се имаше предвид приближаващото се зло.

— Подготвили сме няколко плана — каза Калис. — Ти се грижи войниците ти да са в готовност. Ще ти се съобщи къде да ги отведеш и какви са възможностите. След като излезеш в планините с хората под твоя команда, ти сам ще трябва да взимаш решенията, Ерик. Сам ще трябва да преценяваш кое е най-доброто, както за хората ти, така и за цялата кампания. Много неща ще зависят от твоята преценка. Но докато принцът и рицар-маршалът не те запознаят с цялата операция, няма да ти кажа никакви подробности, за да не ги издадеш пред когото не бива.

— Пред внедрените ли?

— Да. Или пък ако някой агент на пантатийците те похити, опие те с някаква отвара и те накара да заговориш, или ако са наели някой, който да чете човешките мисли като лейди Гамина. Представа нямаме какво може да се случи. Ето защо това, което чуеш, няма да го споделяш с никого, и ще ти се казва само това, което трябва да знаеш.

Ерик кимна, после каза:

— Малко съм разтревожен…

— За момичето ли?

Ерик се изненада.

— Откъде знаеш?

Калис му даде знак да тръгнат след отдалечилите се войници и каза:

— Що за капитан щях да съм, ако не знаех всичко за живота на моя старши сержант?

Ерик нямаше отговор за това, но каза:

— Разбира се, че съм притеснен за Кити. Притеснен съм и за Ру и неговото семейство. Притеснен съм за всички.

— Започваш да говориш като Боби, макар че той нямаше да го каже по този начин. — Калис се усмихна. — Щеше да каже: „Имам скапано много работа и нямам време, а трябва да я свърша с пасмина тъпаци.“

— Точно така щеше да каже — засмя се Ерик.

— Той ми липсва, Ерик. Знам, че и на теб ти липсва. Боби беше един от първите, които подбрах. Първите от моите „отчаяни“.

— Мислех, че си го взел от граничните барони — каза Ерик.

— Боби щеше да го обясни така — засмя се Калис. — Всъщност щяха да го обесят, защото уби един войник в пиянска свада. Наложи се да го напердаша пет-шест пъти, докато го науча да се владее.

— Да го напердашиш? — Ерик едва не се препъна в един камък.

— Казах му, че всеки път, когато си изтърве нервите, ще го карам да се съблича до кръста и ще видим. Ако издържи, а аз не, свободен е. Шест пъти го бих, докато разбере, че съм много по-силен, отколкото изглеждам.

Ерик знаеше, че това е истина. Бащата на Калис беше владетел някъде на север. Според мълвата майка му била кралицата на елфите. Но каквато и да беше истината за произхода на Калис, силата му бе несравнима. Ерик беше много силен и от всички онези войници, които бяха служили с него в първото му пътуване до Новиндус, само грамадният Биго му беше равен. Но Калис правеше неща, които според Ерик бяха просто невъзможни. Веднъж почти без усилие бе вдигнал цял фургон, за да може Ерик да смени колелото — а за това бяха нужни поне още двама мъже.

— Чудя се как все пак не си го убил — каза Ерик. — Много опърничав беше.

Калис се засмя.

— За малко, и то на два пъти. Боби не беше от тези, които лесно приемат поражението. Когато се върнахме след първото си пътуване до Новиндус и закуцукахме в пристанището на Крондор като пребити псета, принц Арута ме нарече „Орела“ заради знамето на кораба ни. — Ерик кимна. Знаеше не по-зле от всеки друг, че в онази далечна земя Калис бе играл ролята на наемнически капитан, а дружината му носеше името Пурпурните орли. — Боби предпочете да се нарече „Кучето на Крондор“. Принц Арута не беше доволен, но не каза нищо.

Калис замълча, после продължи:

— Не казвай на никого какво подозираш, Ерик. Не искам да загубя още един старши сержант. Боби може да си е мислил, че е куче, но беше предан и корав. Ти си също толкова предан и корав, макар и още да не го знаеш.

Ерик кимна.

— Благодаря.

— Не съм свършил. Не искам да загубя още един старши сержант, защото херцог Джеймс го е обесил, за да му затвори устата. Ясен ли съм?

— Съвсем.

— Добре тогава. Да върнем тия скапаняци в Крондор и да ги дадем на Уилям да ги направи гарнизонни плъхове. Ако изобщо влязат в битка, може да оцелеят малко по-дълго от средния войник, така че ще сме им направили благодеяние, но никой от тези мъже няма да ни е от полза.

— Истина е — каза Ерик.

— Иди и потърси други мъже, Ерик. Отчаяни хора, ако трябва, но ми намери мъже, които да можем да обучим.

— А къде да ги търся? — попита Ерик.

— Иди се виж с краля преди да е напуснал Крондор — каза Калис. — Ако го помолиш учтиво, може да ти даде пълномощие да измъкнеш най-добрите мъже на граничните барони. На бароните никак няма да им хареса, но ако загубим тази война, нашествието откъм Северните земи ще е последната ни грижа.

Ерик много добре помнеше картата на Кралството в кабинета на Уилям и каза:

— Това значи, че трябва да ида до Северен страж, Железни проход и Висок замък.

— Почни с Железни проход — каза Калис. — Трябва да се движиш бързо и като водиш хората на юг, прекарай ги през Тъмни лес и заобиколи Сетанон. Доведи ги тук колкото се може по-скоро. — И добави с възможно най-злата си усмивка: — Имаш два месеца.

— Трябват ми поне три! — изстена Ерик.

— Конете ще умориш, ако трябва, но имаш два. Трябват ми още шестстотин свестни мъже, по двеста от всеки от онези гарнизони до два месеца.

— Но това ще опразни гарнизоните им! Всички барони ще възразят.

— Разбира се, че ще възразят — отвърна с усмивка Калис. — Точно затова ще ти трябва кралското пълномощие.

Ерик го погледна, после хукна напред.

— Къде тръгна? — викна след него Калис.

— За Крондор — извика през рамо Ерик. — Трябва ми всеки миг, а и трябва да си взема довиждане с някои хора.

Смехът на Калис заглъхна зад гърба му. Ерик продължи да тича и скоро подмина слисания Алфред и подтичващите към лагера войници.

 

 

Прекара тежък ден с краля и след това с Кити. Кралят, макар да склони да опразни северните си гарнизони от войниците, необходими, за да пазят владенията му от мародерстващите таласъми и черни елфи, не бе възхитен от идеята на Калис подборът на тези мъже да се повери на един сержант. Все пак напомни на Ерик, че вече има дворцов ранг и че не би трябвало да позволява на никой от бароните да оспорва правото му да изпълни въпросните заповеди, но Ерик тайно се чудеше как все пак ще може да принуди един благородник с почти четиристотин въоръжени мъже, обучени да му се подчиняват, да направи каквото поиска от него, в случай че кралското пълномощие се окаже недостатъчно.

Каза на Джедоу, че Калис ще се върне по-късно с мъжете, които трябваше да се преназначат в гарнизона на принца, и отиде да потърси Кити.

Тя прие новината за предстоящото му двумесечно отсъствие външно спокойно, но Ерик вече я познаваше достатъчно добре, за да разбере, че е разстроена. Много му се искаше да остане с нея поне един ден, но си даваше сметка, че срокът на Калис е почти неизпълним.

Излязоха от хана и прекараха един час заедно. Накрая Ерик за малко щеше да наруши думата, която бе дал на Калис — да не споделя с никого това, което подозира. Само предупреди Кити, че ако се случи да го няма, когато стане страшно трябва да се измъкне от Крондор и да отиде в Рейвънсбърг. Знаеше, че когато вестта за нашествениците стигне до града, ще остане много малко време за бягство преди принцът да заповяда градът да се затвори. Кити беше достатъчно умна да съобрази за какво й намеква. Трябваше да иде в „Червената патица“ в Рейвънсбърг, при Фрида и Натан. Той й обеща, че ще я намери там.

Тръгна на път два часа преди съмване. Знаеше, че по пътя ще му се наложи да се отбие в някой хан, но всеки час, който можеше да спести, си струваше харча. При това харчеше кралско злато, а не свое.

Утрото го завари все още на цял час път от най-близкия хан. Малката луна беше изгряла, така че не беше съвсем тъмно и Кралският път се очертаваше ясно, но Ерик все пак караше коня си ходом, вместо да рискува да го осакати, ако животното се спъне.

Конят не беше толкова едър като повечето коне в конюшнята на принца, но изглеждаше по-издръжлив. Щеше да му се наложи често да сменя конете в пътуването си и щеше да е на седло от преди съмване до след свечеряване почти цели две седмици, докато стигне Железни проход, а дори и тогава щеше да му се налага да изцежда и последните сили на животните, но нямаше как.

Ерик изруга наум капитана си и продължи напред в нощта.

 

 

Накор посочи.

— Ето там, пак!

Шо Пи кимна.

— Като миналия път, учителю.

Накор едва се сдържа да не го скастри да престане да го нарича „учителю“. Беше все едно да кажеш на едно куче да престане да се чеше от бълхите.

— Кешийски патрули по южния бряг на Морето на сънищата — каза Накор. — Калис вече го съобщи на командира на гарнизона, но ето че пак виждаме кешийски пиконосци да яздят с развети знамена. — И се разсмя.

— Какво му е смешното, учителю?

Накор го потупа по рамото.

— То е очевидно, момче. Лорд Арута е сключил сделка.

— Сделка ли? — учуди се Шо Пи.

Лодката вече се насочваше към брега.

— Ще видиш — каза дребният мъж.

Двамата с Шо Пи се бяха качили на кораб в Крондор и отплаваха през тесния пролив между Горчивото море и Морето на сънищата. Сега лодката щеше да ги свали на пристана Шамата, където щяха да си купят коне и да поемат за Звезден пристан. Накор носеше документи за лорд Арута и заповеди от принц Патрик и херцог Джеймс. Имаше някои подозрения какво точно съдържат тези заповеди, защото няколко от тях носеха кралския печат, а не този на принца.

Остатъкът от пътуването мина без произшествия и накрая Накор и Шо Пи се озоваха на сала, който превозваше пътници и стоки през Голямото звездно езеро до острова на Звездния пристан и общността на живеещите там магьосници.

Арута, лорд Венкар, син на херцог Джеймс, ги срещна на пристана.

— Накор, Шо Пи! Много се радвам да ви видя! — Той се засмя. — Последната ни среща бе доста кратка.

Накор също се засмя. Преди време се беше видял с току-що пристигналия Арута за по-малко от две минути, защото трябваше да отиде с Шо Пи и Пъг в Елвандар.

Щом стъпиха на брега, Накор каза:

— Нося писма от баща ти.

— Да тръгваме тогава — отвърна Арута.

— Ти как разбра, че идваме? — попита Накор.

Тръгнаха към огромното здание на Звезден пристан и Арута, когото кралят бе пратил да управлява магьосниците, каза:

— Много лесно. Нашият наблюдател ви видя ей оттам. — И посочи прозорците на една висока кула.

— Сигурно е някой от моите ученици — каза Накор.

Влязоха в сградата, минаха през дългата зала и продължиха към кабинета на Арута.

— Чалмес, Калиед и другите създават ли ти неприятности? — попита Накор.

При споменаването на родения в Кеш традиционалист, който се съпротивляваше на идеята островът да се подчинява на кралските закони, Арута поклати глава и отвърна:

— Нищо сериозно. Мърморят, но понеже са свободни да преподават и да си правят изследванията, не се оплакват от управлението ми.

— Сто на сто кроят нещо — каза Накор.

— Несъмнено — съгласи се Арута, щом стигнаха до кабинета. — Но мисля, че няма да стигнат кой знае докъде без външна помощ. Твърде безгръбначни са, за да се опитат да се отцепят без силен съюзник.

Влязоха и Арута затвори вратата.

— И сме подготвени за това — каза графът и пое документите, пратени от баща му. — Извинете ме за малко — каза той и счупи печата на първото, лично писмо от херцога.

Накор се загледа в лицето на графа, докато той четеше. Беше висок като баща си, но повече приличаше на майка си, с нейните фино изваяни черти и почти деликатни устни. Очите му обаче бяха бащините му. Бяха опасни. Косата също беше като на баща му — тъмнокафяви къдрици. Сякаш виждаше Джеймс като младеж.

— Знаеш ли какво пише тук? — попита Арута.

— Не — отвърна Накор. — Но мога да предположа. Ерланд наскоро се върна от Кеш. Отби ли се тук?

Арута се засмя.

— Нищо не може да ти убегне, а?

— Когато човек поживее толкова дълго като мен, като разчита само на ума си — каза Накор, — се научава да обръща внимание на всичко.

— Да. Ерланд се отби тук за една нощ.

— Значи сте сключили сделка с Кеш.

— Да речем, че сме постигнали разбирателство — каза Арута.

Шо Пи не разбираше за какво си говорят, но не го показа. Предпочиташе да остави учителя си и графа да си приказват, без да ги прекъсва.

Накор се засмя.

— Баща ти е най-злият и опасен човек, когото съм срещал. Добре че е на наша страна.

Арута го погледна тъжно.

— В това отношение няма да споря. Никога не съм имал свой живот.

Подаде му писмото през бюрото и Накор го взе и отбеляза:

— Не ми изглеждаш особено притеснен.

Арута сви рамене.

— И у мен го имаше онзи бунтовнически нрав, който притежават повечето млади мъже, но честно казано, повечето от нещата, които баща ми ме е карал да направя, бяха интересни; дори предизвикателни, бих казал. Синовете ми, както може би си забелязал, са съвсем друг случай. Жена ми е много по-великодушна към „приключенческите“ характери, отколкото беше майка ми. — Стана, докато Накор четеше писмото на херцога. — Често съм си мислил какъв ли живот трябва да е имал баща ми, за да израсне буквално от крадец до херцог. — Той надникна през малкия прозорец, гледащ към брега. — Толкова съм слушал за Джими Ръчицата, че ми стига за цял живот.

— Не мислех, че баща ви е самохвалко — обади се Шо Пи. Накор продължаваше да чете.

— Не от баща ми, а от другите — каза Арута. — Баща ми е променил историята на Крондор. — Той замълча умислено. — Трудно е да бъдеш син на велик мъж.

— Хората очакват много от сина на един велик мъж — отбеляза Накор и остави писмото на бюрото. — Искаш ли да остана?

— Да. Поне за известно време — каза Арута. — Трябва ми някой доверен човек тук, когато всичко това избухне. Някаква сигурност, че Чалмес и останалите няма да направят някоя беля.

— О, сто на сто ще направят, като разберат какви са ги забъркали баща ти и принц Ерланд — засмя се Накор. — Но аз ще погрижа да не пострада никой.

— Добре. Ще тръгна следващата седмица, след като се погрижа за някои дреболии.

— В Крондор ли трябва да се върнеш?

Арута кимна.

— Да. Познавам баща си.

— Разбирам. — Накор въздъхна.

— Сега си починете и ще се видим на вечеря — каза Арута.

Разбрал, че ги канят да си тръгнат, Шо Пи стана и отвори вратата пред Накор.

След като излязоха от кабинета на Арута, Шо Пи попита:

— Учителю, какво имахте предвид, като попитахте Арута дали трябва да се върне?

— Баща му заповяда да отиде в Риланон под предлог, че носи писма за краля — отвърна Накор, докато вървяха по коридора. — Арута знае, че баща му едва ли ще напусне Крондор, когато започнат боевете. Иска да се погрижи синовете му да не останат при дядо си.

— Войната наистина носи рискове — каза Шо Пи, — но защо внуците на херцога ще са в по-голям риск от другите?

— Защото когато пристигне флотата на кралицата, едва ли някой в Крондор ще оцелее — мрачно отвърна Накор.

Шо Пи нямаше какво да каже.

 

 

Ерик даде знак и конниците спряха. Един от съгледвачите му препускаше обратно към тях. Ерик вече два месеца обикаляше граничните барони, за да му отстъпят най-добрите си бойци, и сега близо шестстотинте конници, в три колони зад него, оставяха зад гърба си поредните двадесетина мили. Ерик ругаеше наум Калис през всяка една от тези мили, но вече бе събрал хората.

Всеки от граничните барони, когото посети, прочете кралското пълномощно със смесица от неверие и гняв. Всеки барон се смяташе за владетел с изключителни права, васал на Короната, който не се отчита нито пред граф, нито пред херцог. Да им дойде някакъв си жалък старши сержант от гарнизона на принца със заповеди да му се разреши да си подбере когото си иска и да го отведе, срещу някакви съвсем смътни обещания, че хората ще бъдат заместени по-късно — това никой от тях не можеше да понесе.

Баронът на Северен страж дори искаше да задържи Ерик, докато се получи потвърждение, но Ерик вече разполагаше с отряд от близо двеста души и баронът се отказа.

Във Висок замък баронът само се прегърби, сякаш стовариха още товар върху и без това нелекото му бреме, и се подчини почти без да възразява. Ерик подозираше, че отрядът от четиристотин души, облечени в ливреите на Северен страж и Железни проход, също допринесе донякъде, за да го убеди.

Бяха яздили през неизбродните степи на Високи хълмове, дома на номадски племена, които пасяха овцете си и ги търгуваха срещу друга нужна стока с бароните и малките селца, все още оцеляващи някак си по Северните земи. На няколко пъти се натъкнаха на току-що изоставени биваци, сякаш приближаването на толкова много въоръжени мъже бе накарало разбойническите банди да побегнат.

След третия такъв бивак Ерик заповяда двама от хората му от Железни проход да препуснат напред като авангард. Не му беше много приятно, че трябва да се безпокои толкова далече в границите на Кралството, но от всички земи между Далечния бряг и Кралското море тези между Зъбите на света — голямата планинска верига на север — и границата на Тъмния лес, бяха най-враждебните. Знаеше се, че разбойнически банди таласъми и тъмни елфи са прониквали чак до Сетанон в годините преди Войната на разлома, и колкото и нагъсто да сновяха кралските патрули през тези области, те все още си оставаха диви и негостоприемни.

Сега яздеха през рехави гори и пътят ги водеше към много по-гъстия Тъмен лес, а Ерик вече бе изгубил броя на удобните за засада места, покрай които бяха минали.

Съгледвачът дръпна юздите и докладва:

— Въоръжена група на бивак, старши сержант. Поне сто души.

— Сто? — попита Ерик. — Някой видя ли те?

— Не, не са поставили постове и изглежда, не се безпокоят много.

— Какви са?

— Нямат никакво знаме, нито униформи. Приличат на разбойници.

Ерик освободи съгледвача и се обърна към мъжа, когото бе назначил за действащ ефрейтор — един сержант от Железни проход, казваше се Гарет.

— Искам бойна линия зад нас, на петдесет разкрача — половината хора. При първия сигнал да се изсипят от двете страни. Останалите да стоят в готовност, да ударят със сила в средата, ако се наложи, в колона по двама. Вземи четирима от най-добрите си хора и тръгнете с мен.

Макар и с десетина години по-възрастен от Ерик, мъжът изпълняваше заповедите му безпрекословно. Ерик харесваше това, че е дисциплиниран, и възнамеряваше да го направи сержант колкото е възможно по-скоро, защото виждаше в него човек, който може да опази хората му.

Това беше едно от нещата, заради които Ерик бе длъжен да се съгласи с плана на Калис, макар и с неохота: мъжете, които го изпратиха да доведе, се бяха закалили в многото години боеве с таласъми, тъмни елфи и разбойници. Повечето от тях имаха опит като планински бойци и нямаше да е трудно да се претопят в частта, която вече имаше под свое командване.

Първите двадесет мъже се развърнаха зад Ерик.

— Бъдете готови за сблъсък.

Ерик, Гарет и четиримата подбрани от него поеха напред.

Запровираха си през гъстите дървета и скоро лагерните огньове се появиха пред очите им. Около тях се виждаха налягали осемдесетина мъже, още двайсетина си говореха прави насред поляната. Имаше петнайсетина безредно вдигнати палатки, няколко души поддържаха огньовете и се грижеха за провизиите в средата на поляната. Ерик видя и товарни фургони и коне, вързани в другия край на поляната. Той се обърна и прошепна на Гарет:

— Това не са разбойници.

Ефрейторът кимна, после каза:

— Най-добре е да ги ударим.

За него нямаше съмнение: трябваше да влязат в бой. Ерик обаче се зачуди. Макар да нямаше още обед, мнозина от мъжете спяха.

— Чакат някого — каза той.

— Откъде знаете, старши сержант? — попита Гарет.

— Тук са поне от седмица и им е омръзнало. — После посочи изкопания вдясно от поляната нужник.

— Подуших го — отвърна Гарет. — Прав сте. От доста време са тук.

— И освен ако не греша много, тук няма нищо, заради което си струва да чакат, така че чакат да се появи някой.

— Кой?

— Точно това смятам да разбера.

Махна на мъжете да тръгнат напред и те подкараха конете и навлязоха в полезрението на лагеруващите.

Някакъв отегчен войник седеше и лъскаше меча си. Вдигна очи разсеяно и видя Ерик и останалите тъкмо когато излязоха на поляната. Очите му се ококориха и той извика.

Щом чу вика му, Ерик настръхна и извика на хората си:

— В атака!

Тропотът на връхлитащите ездачи изпълни следобедния въздух. Хората в лагера се разтичаха за оръжията си и битката започна.

Според плана на Ерик, колоната нахлу в самия център на лагера, докато другите го обкръжаваха от всички страни. Стрели засвистяха из въздуха, закрещяха мъже и заотеква грохот на стомана. Ездачите помитаха поляната. Много от тях бяха конни стрелци и бързо намираха целите си, докато враговете още трескаво навличаха броните си.

Ерик връхлетя върху двама, прегази ги и препусна към средата на лагера. Водачът на тези хора, който и да беше, щеше със сигурност да е там и той бе решил на всяка цена да го намери преди някой по-припрян стрелец на Кралството да го е поразил със стрелата си.

Видя го бързо.

Мъжът крещеше заповеди и се мъчеше със силата на волята си да стегне паникьосаните си бойци в способна да окаже съпротива сила.

Той по-скоро усети, отколкото видя приближаването на Ерик — толкова беше напрегнат в усилието си да вкара в ред хората си. Обърна се, видя коня и ездача му почти над себе си и се хвърли настрани, за да избегне нападащия Ерик.

Ерик извърна коня и вече го видя изправен, с изваден меч и щит в другата ръка. Разбра, че си има работа с корав противник — мъжът не се беше нито уплашил, нито объркал.

Ерик се поколеба да нападне отново, защото ако го направеше, рискуваше мъжът да се хвърли под коня и да го изкорми. Изглеждаше достатъчно спокоен и уверен, за да се реши на този опасен ход.

Така че докато хората му попиляваха вражеския лагер, Ерик закръжи около противника си, изчаквайки. Мъжът го гледаше нащрек, готов за така и неидващата атака.

— Опазете колкото може повече живи! — изрева Ерик.

Когато стана безпощадно ясно, че мъжете в лагера многократно отстъпват на конниците, войниците започнаха да хвърлят оръжията и да молят за пощада.

Спорът набързо се реши в полза на Ерик и когато най-после наистина не можеше да съществува съмнение, водачът на вражеския отряд също хвърли оръжието си. Това Ерик го беше научил в Новиндус — беше общоприетият сред наемниците знак, че се предават.

Той се огледа и видя едно съборено на земята знаме. Емблемата му беше позната. Гарет и останалите войници доста се изненадаха, когато старши сержантът на принца заговори на непознат за тях език.

— Дуга и неговите Бойни псета, ако не се лъжа — каза Ерик на водача на непознатите.

Мъжът кимна и попита:

— Вие кой сте?

— Служих с Калис в Пурпурните орли.

Капитан Дуга, водач на сто наемни меча, въздъхна.

— Трябваше да ви убием още щом ви видим, но това бе в другия край на света.

— Дълъг път сте били — отбеляза Ерик.

— Самата истина. — Озърна се и видя, че войниците му са разоръжени от хората на Ерик. — А сега какво?

— Зависи. Ако сътрудничите, имате шанс да останете живи. Ако не…

— Клетвата си не нарушавам — заяви Дуга.

Ерик го погледна преценяващо. Беше типичен наемнически капитан от Новиндус. Умен, макар и не интелигентен, но все пак достатъчно разумен, за да опази живота на хората си — задължително изискване за всеки наемнически капитан. Беше достатъчно суров, за да държи изкъсо бандата си главорези, и в същото време достатъчно честен, за да спазва договорите си, иначе никой нямаше да го наеме.

— Не се налага да нарушаваш никаква клетва. Вие сте наши пленници, но трудно бихме могли да ви дадем разрешение да се върнете у дома си.

— Та аз дори не зная къде е домът ми — отвърна с горчивина мъжът.

Ерик посочи на югозапад.

— Нататък… на другия край на света, както сам каза.

— А кораб ще ни наемете ли? — попита подигравателно Дуга.

— Може би. Ако споделите с нас малко информация, може да ви се открие възможност да се върнете у дома. — Ерик премълча колко нищожен е шансът това да стане.

— Питай тогава — подкани Дуга.

— Да почнем с това, как се озовахте тук?

— През един от онези магически портали, които правят змийските хора. — Дуга сви рамене. — Предлагаха допълнително възнаграждение за всеки капитан, който се реши да преведе хората си. — Огледа се. — Макар че къде ще го изхарча, боговете знаят.

— Откога сте тук? — попита Ерик.

— От три седмици.

— Кого чакате?

— Не знам — отвърна капитанът на наемниците от Новиндус. — Знам само, че заповедите на генерал Фадавах бяха прости. Минаваме през разлома и вдигаме лагер наблизо. И чакаме.

— Какво чакате?

— Не знам. Просто трябва да чакаме.

Ерик се колебаеше. Докато пристигнеше следващата част от колоната му, имаше почти толкова пленници, колкото хора да ги пазят, а противниците можеха да се появят всеки момент. Помисли бързо и каза:

— Даваме ви ограничена свобода. Няма да пострадате, но няма да позволим да побегнете. Ще се договорим за по-добри условия, когато стигнем в нашия лагер.

Наемникът помисли за миг и отвърна:

— Съгласен. — И с явно облекчение извика на хората си: — Никакъв бой повече. Сега да се нахраним!

Ерик за пореден път се удиви на поведението на наемниците от Новиндус, които гледаха на схватките и боевете като на работа и които днес можеха да застанат срещу бойния ред на противник, с който са били съюзници преди година и с който отново могат да се съюзят един ден, и които в края на краищата не носеха злоба в сърцата си от всичко това.

Той махна на Гарет и му каза:

— Вдигнете бивак и остави хората да се нахранят.

Сержантът от Железни проход отдаде чест и тръгна да се разпореди.

Ерик се протегна в седлото. Всички кости го боляха. Не помнеше да е бил толкова уморен някога. Изстена тихо, смъкна се от коня и щом помириса храната, усети, че е страшно прегладнял.

Преди да се захване с разпитите на пленниците, спря, за да изругае Калис още веднъж.