Реймънд Фийст
Гневът на демонския крал (14) (Разказ за лудия бог)

10.
Посвещаване

Миранда се прозя.

След като първоначалният шок пред огромността на задачата се изчерпа, настъпи скука. Макрос, Пъг и Доминик бяха решили да не напускат Градината на Вечния град, преди да съставят някакъв план за действие.

Бяха говорили с часове — поне Миранда огладня на два пъти и дремна веднъж. Единственият, който изглеждаше напълно погълнат от преживяването, беше Накор.

Дребният мъж седеше на една пейка, потънал в мисли. Миранда пристъпи до него с няколко праскови и попита:

— Искаш ли?

Той се ухили, кимна и си взе една.

— Моят номер с портокала още действа. Искаш ли да ти дам?

— Благодаря, може би по-късно. — После попита: — Но как така все още действа?

— Не знам — отвърна той. — Може би на веществото, в което бърничкам, му е все едно къде съм.

— Но ние не сме никъде.

— Не — възрази Накор. — Все някъде сме. Просто нямаме представа къде.

— Или координатна система — добави тя.

— Виж, че разбираш.

— Изглеждаш прекалено весел за човек, на когото току-що са казали, че трябва да се бие с бог.

Накор поклати глава и сокът от прасковата потече по брадичката му.

— Не, не съм. И не мисля, че изобщо ще се бием. Трябва да измислим начин да надвием кроежите му, а не него самия. Щом четирима Велики богове не могат да го унищожат, как ще можем ние? Освен това планът вече си е на мястото, а ние просто трябва да разберем кое е то.

— Не те разбирам.

Той стана и каза:

— Ела, ще ти обясня.

Отведе я при Пъг, Макрос и Доминик, които седяха под едно голямо дърво, и каза:

— Е, докъде стигнахте?

— Поставихме проблема много пъти, но не знаем как да продължим — отвърна Пъг.

— Това е лесно — каза Накор.

Макрос вдигна вежди.

— Така ли? Няма ли да споделиш това свое прозрение с нас?

Накор кимна, седна на земята до тях и каза:

— Трябва просто да оправим това, което е счупено.

— Тъкмо това прави орденът на Ишап — каза Доминик.

— Знам — каза Накор. — Имам предвид цялото. Виж, на вас ви трябва доста време да върнете мъртвия бог. Никак не е лесно.

Старият абат присви очи и рече сухо:

— Благодаря за разбирането.

— Но има доста пакост, която продължава, откакто всичко това е започнало, и срещу нея трябва да направим нещо веднага — продължи Накор.

— Например? — попита Пъг.

— Ами, например — отвърна Накор, — да вземем тези демони. Не можем да им позволим да правят каквото си щат. Твърде много бели правят. Дори малките демончета могат да са много опасни.

— Помня, когато магьосниците на Мурмандамус пуснаха някакви летящи демони преди години, преди да бъде съкрушен Великият бунт. Това трябваше да ме предупреди, че нещо не е както трябва. Но го сбърках с обичайното заклинание за повикване — призна Пъг.

— Можем да прекараме целия си живот в съжаления — намеси се Макрос, — ако си го позволим. — Погледна критично дъщеря си и тя му отвърна с най-невинно изражение.

— Да — каза Накор. — Съжаленията са глупави. Сега на другия ти въпрос. Колкото до оправянето на нещата, това е просто. Побеждаваме Изумрудената кралица, принуждаваме тази нашественическа армия да се обърне и да си тръгне за дома, избиваме всички останали живи пантатийци — защото не можем да променим природата им — и внимаваме никой да не пристъпи до Камъка на живота. А, и прогонваме всички демони обратно във владенията им.

— И това ли е всичко? — каза саркастично Миранда, с подигравателно ококорени очи.

— Накор, ти поставяш много интересни въпроси, предлагаш интригуващи решения, но не даваш никакъв съвет как да стигнем до тези решения — каза Доминик.

— Много просто — отвърна Накор. — Трябва да запушим дупката.

— Каква дупка? — попита Макрос.

— Онази, през която преминават демоните. Скоро това може да се окаже нещо много гадно.

Пъг въздъхна.

— Той е прав. Армията на Изумрудената кралица е катастрофа, но едно сериозно нашествие на демони може да я направи да заприлича на сган улични побойници, търсещи кръчма, където да се напият.

— Но мисля, че това може да почака, докато победим кралицата — каза Накор. — Това, което сме видели досега от демоните, подсказва, че те все още не са навлезли в нашия свят и докато те въздействат на Изумрудената кралица, тя е, която е тук. Защото всички знаем, че спечели ли тя Камъка на живота, може да го използва, за да доведе демоните в нашия свят.

— Какво изпускаме? — каза Миранда.

— Какво искаш да кажеш? — попита Пъг.

— Не знам — отвърна тя разтревожено. — Някъде във всичко това липсва някакво късче, нещо, което би обяснило защо просто не се спуснем върху нашественическата флота, когато тя навлезе в най-дълбоката част на океана, и не я потопим.

— На онези кораби има много пантатийски жреци — каза Накор. — Те може да не притежават силата на Пъг или на Макрос, или твоята, но заедно…

— Пъг може да ги унищожи за секунди — прекъсна го Миранда. — Видях какво направи в Небесния град; самата аз също не съм начинаеща. Изучавам магията от две столетия, а това, което направи той, е отвъд способностите ми. Направо е смайващо.

Макрос кимна.

— Той успя да проникне в моя ум… в ума на Сариг, и ме изтръгна, все едно че издърпа тапа от бутилка. Това съвсем не е дреболия.

— Не е толкова просто — каза Пъг.

— Просто е — настоя Миранда. — Ако не се задействаме, ще загинат много хора.

— А ако грешим? — попита Пъг. — А ако самите ние загинем при този опит?

— Животът е риск — отвърна дъщерята на Макрос и за един миг Пъг улови приликата между баща и дъщеря.

— Ако загинем — каза Пъг, — тогава няма да има какво да спре Изумрудената кралица да отнеме Камъка на живота.

— Остава Томас — напомни Миранда.

Пъг помисли, после каза:

— Първо трябва да се погрижим Томас да разбере какво се каним да направим.

— Съгласен съм — каза Макрос. — Изпрати Накор и Доминик при Томас.

— Не! — каза Накор. — Искам да видя какво ще направите.

— Любопитството ти е безкрайно — скастри го Пъг, — но ние ще се изправим пред нещо ужасно. — И когато Накор се накани да възрази, вдигна ръка и го прекъсна. — Ти твърдиш, че не съществува магия, но знаеш повече за магическите дела от всеки друг в Мидкемия освен Макрос, Миранда и мен.

Накор присви очи.

— Винаги съм искал да те питам за това — каза той. — Ти поръча на Джеймс да ми каже „Не съществува магия“ преди много време, да ме отведе на Звезден пристан, и винаги съм искал да разбера защо.

Пъг се усмихна.

— Ще ти кажа, когато всичко това свърши.

Накор се ухили.

— Добре. Но имаме да решим няколко проблема преди да се върнем.

— Да — каза Доминик. — Никой не може да се върне на Мидкемия със знанието за Налар или дори с желание да установи, че това знание е непокътнато. Богът на злото е заключен далече, но Мидкемия все пак е неговият дом и той ще настрои своето влияние към всеки, който е възприемчив, също както Сариг взе Макрос на служба при себе си.

— Имаш ли средство да заличиш спомена за Налар, Доминик? — попита Пъг. — Можем да блокираме умовете си, да не позволим на знанието да изплува на повърхността, но то все пак ще си е там.

Доминик кимна.

— За нашия орден е обичайно да си имаме работа с подобен проблем, тъй като не можем да позволим на всеки да научи тайната за Ишап и другите контролиращи реда Богове. Ако направите каквото ви наредя, ще си тръгнете оттук напълно забравили за Налар. — Обърна се към Макрос. — Ти пристъпи опасно близо и за малко щеше да се превърнеш в инструмент на Налар, ако не беше предпазен от задържалата се магия на Сариг. Но макар Богът на магията да ти осигурява защита, тя няма да се задържи дълго.

— Знам — каза Макрос. — Но трябваше да разберем какво ни чака.

— Съгласен съм — каза Доминик. — Въпреки че на Върховния отец в Риланон ще му е трудно да приеме думите ми.

— Ти това ли направи, като изпрати запечатаното ковчеже? — попита Миранда.

Доминик кимна.

— Всеки абат в Сарт се подготвя за времето на великото изпитание, когато ще видим абатството унищожено. За този ден ние подготвяме друго място, което ще бъде наречено „Онова, което беше Сарт“. Хранилището съществува и чака, ние само чакахме предречения знак.

— И ние бяхме този знак?

Доминик кимна.

— В своите отношения с Великите богове ние сме проумели техните ограничения, както и тяхната мощ; те се свързват с нас по начин, който не може да се нарече другояче освен „разчленен“. Най-важното обаче е било събитието с първия ни контакт, преди векове, когато сме били предупредени, че ще дойде един, със свои спътници, който ще знае тайната, и че по това време светът ще претърпи промяна. Да, твоето пристигане е сигналът, че трябва да започнем да преместваме голямата библиотека в Сарт — „Онова, което беше Сарт“.

— Къде ще я местите? — попита Миранда.

— На едно място високо в планините на Ябон, където ще е в безопасност.

— Е, ако Изумрудената кралица стигне до Камъка на живота, нищо няма да е безопасно — отбеляза Пъг.

— Тогава нека да забравим причината за този ужас — каза Миранда.

Доминик ги подкани да седнат в кръг и да сплетат ръце. После заговори:

— Затворете очи и разтворете умовете си за мен. Когато свършим, няма да знаете нищо за Налар. Ще знаете само, че сте забравили нещо, но вместо да ви е любопитно, ще изпитвате облекчение. Ще знаете, че е жизненоважно да не си спомните повече за това нещо, защото ако го направите, това би ви донесло невъобразима опасност. Ще помните достатъчно за какво сме си говорили тук, за да сте наясно как да действате, но единственото, което ще помните за Налар, е, че някъде дебне превелика опасност, срещу която трябва да останете бдителни, но която в никакъв случай не бива да се стремите да опознаете.

Доминик почна заклинанието си и всички усетиха как някакво странно присъствие прониква в умовете им и започва да властва над съзнанието им. За кратък миг всеки от тях изпита леко неудобство, жегна ги и смътен страх, който моментално бе заменен от спокойна увереност и след това изведнъж изчезна.

Пъг примига и попита:

— Свърши ли?

— Да — каза Доминик. — Вие помните каквото трябва да помните, а останалото е заличено. Така трябва да бъде.

Приеха думите му, без да се усъмнят.

— Сега трябва да тръгваме — каза Доминик.

— Първо трябва да заведа теб и Накор в Елвандар — каза Пъг. Погледна Миранда и баща й. — После отиваме да се преборим с Изумрудената кралица.

 

 

Томас чакаше на поляната, където Татар и Акайла бяха съхранявали тленните им тела. Цял сияеше в своето вълшебно снаряжение от бяло и злато. Зад него чакаха воините на Елвандар, с Калин и Червено дърво начело.

— Време ли е? — попита Томас веднага щом се материализираха.

— Все още не — каза Пъг, — но скоро. Пратете вест до Каменната планина и Сивите кули. Призови джуджетата на война. Знаеш накъде да ги поведеш, когато се съберат.

Томас кимна и зараздава указания на чакащите наблизо елфски бегачи.

— Отиваме да предизвикаме Изумрудената кралица преди да е стигнала до брега ни — продължи Пъг. — Ако се провалим, войната ще стигне до теб. Знаеш залога. Трябва да убедиш Долган и Халфдан в Дорджин да дойдат на помощ на Кралството.

— Долган ще дойде — каза Томас. — Между него и мен има твърде много неща, за да пренебрегне призива ми. Халфдан ще дойде, защото ще дойде Долган. — Той се усмихна и за миг Пъг видя отново своя приятел от детството зад маската на воин от нечовешка раса. Джуджетата на Дорджин още не бяха простили на Долган, че не ги е поканил на последната война.

Пъг огледа поляната, сякаш запечатваше в паметта си спокойната й прелест. Тук в Елвандар бе ранна привечер, така че там, където щяха да намерят нашественическата флота, щеше да е сутрин.

После хвана ръката на Томас и каза:

— Довиждане, приятелю.

Томас стисна ръката му.

— Успех. Ще се видим, когато празнуваме тази победа.

Пъг само кимна.

Обърна се, отиде при чакащите го Макрос и Миранда и хвана ръцете им. И изведнъж тримата изчезнаха.

— Имаме много работа и малко време — каза Накор.

— Боя се, че си прав — съгласи се Томас.

— Аз трябва да стигна до абатството ни в Сивите кули — каза Доминик. — Оттам нашите братя могат да ме пренесат навсякъде в Кралството, където имаме абатство или храм.

— Галайн, приготви коне за заранта — викна Томас, а на Накор и Доминик каза: — Ще хапнете и отдъхнете и ще тръгнете на заранта.

— Ние с Шо Пи ще останем — отвърна Накор. — Мисля, че скоро ще сме нужни тук.

Този път не се усмихваше и Доминик го попита.

— Уплашен ли си?

— Да — отвърна дребосъкът. — Знам защо Пъг прави това и мисля, че е неразумно. Прави го повече за да докаже любовта си към Миранда, отколкото за да съкруши врага, и макар да вярвам, че тя е права в преценката си за неговата мощ, мисля, че подценява мощта на Изумрудената кралица и пантатийците. — После добави тихо на Доминик: — И страшно подценява третия играч.

Доминик се ококори и придърпа Накор настрана.

— Какво помниш?

— Всичко — каза Накор. Нещо странно лумна в очите му. — И аз си имам начини да си опазя ума, абате, също като теб. Онези трима магьосници обичат да си въобразяват, че знаят за многото пътища на магията, но въпреки това твърде много се придържат към една-единствена пътека. Ние с теб обаче знаем, че има много пътеки, много пътища, по които да се тръгне. Или не пътеки, ако го погледнеш другояче. И не е нужно да се притесняваш, че ще изпадна под влиянието на Безименния.

— Кой си ти? — попита Доминик.

Накор се ухили.

— Просто един комарджия, който знае някои трикове.

— Ако не работеше явно за нашата кауза, щях да се боя от теб.

Накор сви рамене.

— Онези, които не са мои приятели, е добре да се страхуват от мен, защото, както казах, знам някои трикове.

И след тази загадъчна фраза Накор тръгна след елфите, като остави потресения стар абат с доста поводи за размисъл.

 

 

— Сега какво? — попита Миранда.

Макрос посочи надолу.

— Там!

Тримата магьосници се рееха високо над облаците. На стотици мили под тях се простираше сияеща водна шир. Пъг извърна очи накъдето му сочеше Макрос и видя флотата на Изумрудената кралица.

— Огромна е — каза Миранда.

— Над шестстотин кораба — каза Макрос. — Почти седемстотин.

— Сигурно са ги строили на някое непознато за нас място — каза Пъг. Двамата с Миранда знаеха всички сведения, идващи от агентите на Калис в Новиндус.

— Трябва ни план — каза Миранда.

— Планът е следният — отвърна Пъг. — Аз се спускам долу да се изправя срещу Изумрудената кралица и нейните пантатийски слуги. Когато щракнат капана, който са приготвили за мен, вие двамата идвате и ги хващате с изненада.

— Не, аз ще ида — каза Макрос. — Сам.

Миранда понечи да възрази, но Макрос я прекъсна:

— Твоята задача е да ни измъкнеш оттам, ако планът не подейства.

Тя се замисли за миг. Вятърът разпиля косите й и Пъг помисли, че никога не я е виждал толкова красива.

— Добре — промълви тя.

Пъг я целуна и каза:

— Постави заклинание, с което да ни върнеш.

— Къде отиваме, ако се наложи да бързаме? — попита тя.

Пъг вече бе обмислил този въпрос и отвърна:

— В Елвандар. Елфите имат най-добрите лечители на света и те може да ни потрябват. Освен това имат най-добрите магически прегради, ако нещо се опита да ни преследва.

Тя кимна.

— Да ви казвам да внимавате би било връх на глупостта. — Целуна баща си по бузата. — Все пак внимавай.

После целуна Пъг страстно.

— Остани жив.

Пъг и Макрос се спуснаха към флотата и Макрос каза:

— А бе, аз тъст ли ще ставам?

Пъг сви рамене.

— Стига да оцелеем.

— Тогава ще се погрижа да оцелееш.

— На това разчитам — отвърна Пъг и Макрос се засмя и попита:

— Какво предлагаш да направим?

— Мисля, че прекият подход е най-добър. — Пъг помисли за миг. — Сигурен съм, че очакват да се появя, и то някъде между този момент и когато стигнат Проливите.

— Може да те очакват при Проливите.

— Това е много късно. Ако не успея… не остава време за прегрупиране, но ако се появя сега…

— Аз какво да направя?

— Приготви се да ми осигуриш отвличаща маневра. Те не знаят, че си се върнал. Е, поне се надявам, че не знаят. Ако изпадна в беда, направи нещо да ми дадеш шанс да се спася, но не се излагай на риск — разчитай на Миранда да измъкне и двама ни.

— Ще направя каквото трябва — каза Макрос.

— Тогава да почваме — каза Пъг.

И изчезна. Макрос разбра, че се опитва да се приближи колкото може повече до кораба, на който беше Изумрудената кралица, преди да се разкрие. Макрос протегна напред разширените си сетива, намери Пъг и го последва, докато се приближаваше към флотата.

Пъг се спусна над авангарда на флотилията. Цяло ято от бойни кораби оформяше клин в челото на флотата. На двата фланга други двайсет кораба пазеха ядрото на армадата. Отзад следваше ескадра от по-бързи бойни кораби, готови да се понесат напред и да окажат поддръжка от двете страни, ако се наложи.

Пъг видя кораба на Изумрудената кралица в самия център на една огромна група големи кораби и приложи магическото си зрение, за да види противничката си.

Беше се отпуснала на един трон на полюшваща се галера. Обкръжаваше я почетна стража от най-ужасните същества, които Пъг бе виждал. Всяко от тях излъчваше гнусно зловоние, което се влачеше след тях.

От двете страни на кралицата стояха две същества от мъжки пол. Вдясно от нея беше човек, за когото Пъг реши, че трябва да е генерал Фадавах. Приличаше на изваян от несъкрушим гранит. Главата му беше бръсната, освен перчема на темето, спускащ се по гърба му. Лицето му беше насечено от белези и Пъг ги позна — бяха му ги описали сражавалите се с моределския разбойнически главатар Мурад, когато принц Арута бе тръгнал да търси растението сребротрън, за да спаси живота на любимата си.

От другата страна на кралицата стоеше някаква фигура в роба — пантатиец, ако можеше да се съди по външността му. Пъг не можа да различи никакви черти под качулката на съществото. Пусна тънък сноп от енергии към кораба, опитвайки се да засече някакви контрамерки. Имаше поток на връзка между кораба и други агенти, близо и по-далече. Имаше и заклинания за засичане, които той избегна с лекота.

Това го направи подозрителен и той се опита да проучи зад тези заклинания. Както подозираше, имаше и втори ред прегради, хитро прикрити зад непохватните засичащи заклинания, и той за малко щеше да ги задейства.

Огледа още веднъж грижливо защитните прегради и се приготви за атака.

Събра енергиите си, решен да порази кораба. Щеше да се справи с другите кораби и със змиежреците, които се возеха на тях, след като премахнеше кралицата. Но изведнъж усети пронизващи енергии от неизвестен източник.

Изведнъж хората на кораба се разтичаха и започнаха да сочат нагоре. Няколко фигури в халати се появиха на палубата и започнаха да редят защитни заклинания.

Но бяха твърде закъснели — Пъг изригна огромен взрив от мистична енергия, достатъчна, за да подпали целия кораб и да го превърне в погребална клада. От пръстите му изригна пурпурно кълбо и се спусна като носеща смърт комета към кораба на Изумрудената кралица. Взривът бе оглушителен и ослепителен. И Пъг изведнъж усети грешката си.

— Бягайте! — изпрати той мислено послание към Макрос и Миранда. — Това е капан!

Енергийната мълния се натъкна на противозаклинание, вплетено в самата тъкан на кораба. За изпълнението му бяха вложени седмици усърден труд — най-потайното нещо, което пантатийците бяха постигали, откакто Пъг за пръв път се беше сблъскал с тях преди години. Платът на платната, катранът по палубата, пироните в трюма, дървените греди — всичко бе обвито с това противозаклинание. И засичащите прегради, както и заклинанията, припявани от пантатийските жреци, не бяха нищо освен маски, които да прикрият почти неуловимите следи на тази тънка магия.

Собствената магия на Пъг се обърна срещу него. Огненото кълбо се засили обратно към източника си и започна да го търси. Около него забушуваха яростни енергии, които го заслепиха и оглушиха, довеждайки го почти до несвяст и само собствената му невероятна мощ и инстинкт го опазиха да не бъде изпепелен на мига.

После онези на кораба удариха на свой ред и Пъг пострада.

Нечие присъствие се появи над Пъг, докато той се бореше да потуши следващата вълна от болка.

— Жалък маг! Нима мислиш, че не знаехме за жалкия ти план? Ти си само една дребна пионка в толкова голяма игра, че никога не би могъл да си я въобразиш. Умри!

И в този миг Пъг видя лицето на истинския си враг. Там, където доскоро седеше Изумрудената кралица, илюзията бе разкъсана. Един демон седеше свит на златния трон под балдахина на галерата. Мистични вериги продължаваха от увенчаната му с остри нокти длан до магическите нашийници около вратовете на пантатиеца и на генерал Фадавах. Те явно бяха под контрола на демона — и двамата гледаха безпомощно нагоре.

— Аз съм Джакан и аз ще властвам тук!

Непоносима болка закипя през всяка фибра от съществото на Пъг. Дрехите му лумнаха в пламъци и косата и кожата му пламнаха. Вик се изтръгна от дробовете му, опърлени и пълни с отрова. Той се помъчи да избяга, но болката напълно го завладя и Пъг изгуби контрол. Умът му побягна от болката, тъмнината се отвори около него и той усети, че полита надолу.

После го сграбчиха две ръце и го понесоха нагоре — всеки миг бе все по-непоносима агония.

— Измъкни ни, веднага! — викна Макрос на Миранда.

 

 

— Ще живее ли? — попита Миранда уплашено.

— Не знам — отвърна Татар. Доминик и Натан гледаха с ужас това, което бе останало от Пъг. Тялото му пушеше овъглено, на няколко места се показваше бяла кост.

— Цяло чудо е, че все още е жив — промълви Акайла.

Накор си проби път с лакти до тялото и каза:

— Животът у този мъж е силен. Той се държи здраво. Трябва да му помогнем.

Вдигна ръце над главата си и зареди монотонно заклинание. После постави ръцете си на гърдите на Пъг, точно над сърцето му, и рече:

— Нужна ми е толкова сила, колкото можете да отделите.

Тъкачите на заклинания на Елвандар веднага запредоха магията си. Доминик вложи своите умения с церителско заклинание — най-силното, което знаеше.

Накор усети как енергията потече през него и по ръцете му и започна да се влива в гърдите на Пъг. Едва-едва, под дясната си длан, долови тупкането на сърцето на Пъг. То бавно започна да се усилва, сякаш изпиваше енергията от Накор и другите като суха гъба, потопена във вода.

Накор се почувства замаян от притока на сила, но се съсредоточи и се постара да открие енергийните зони в тялото на Пъг.

— Някой от вас да постави ръцете си над главата му — каза той.

Акайла изпълни заповедта му и Накор за миг затвори очи.

Поляната Елфек се изпълваше с хора и елфи, дошли да гледат изцеряването. Томас пристъпи в кръга от зрители и те се отдръпнаха, за да му позволят да се приближи до приятеля си. Накор отвори очи и каза:

— Добре. Сложи ръце над гърлото му. Изгорил е дробовете си и има нужда от помощ.

После пак затвори очи и насочи енергиите да се влеят в Пъг.

Времето течеше и нощта отстъпи на деня, а те продължаваха да се трудят, коленичили неподвижно с часове и оставили лечебните енергии на собствените си тела, както и древната магия на Елвандар да се вливат в тежко пострадалия чародей.

Някъде към пладне Накор залитна и усети как две познати ръце го подхванаха под мишниците.

— Учителю? — прозвуча в ушите му тревожният глас на Шо Пи.

— Ще се оправя — каза Накор. — Просто трябва да си почина.

— Аз ще ви сменя — каза Шо Пи, пристъпи към мястото, което бе заемал учителят му, и положи ръце на гърдите на Пъг.

Миранда се приближи и от изпитото й лице и зачервени очи Накор разбра, че е плакала.

— Ще оцелее ли?

— Не знам — отвърна Накор. — Някой по-слаб от него щеше да умре моментално. Но в него има нещо, което продължава да се държи. — Той го погледна и добави: — Изглежда толкова малък и уязвим, нали?

— Да — каза Миранда с разтреперан от вълнение глас.

Накор въздъхна изтощено.

— Колкото по-дълго се задържи, толкова по-голям е шансът да оцелее. Всички му преливаме лечебни енергии и докато има воля за живот, той продължава да живее. Веднъж казах на Николас, че у някои хора животът е слаб, а у други е силен. За такъв като мен, като твоя баща или теб самата, той трябва да е силен, щом сме могли да преживеем толкова години, но за Пъг е нещо повече. — И като се постара да бъде убедителен, добави: — Мисля, че ще живее.

Миранда се вгледа в очите му.

— Но не си убеден, нали?

Накор се опита да се усмихне, но не успя.

— Права си, не съм. Ще направим всичко, което можем, но той е пострадал много повече от това, което може да понесе обикновен човек. — В очите му за миг се мярна дълбоко съжаление, но после той успя да отхвърли съмненията си и си придаде обичайната маска на веселост. — Но какво ли знам аз? Аз съм само един комарджия с няколко номера, а Татар и другите Тъкачи работят здраво. — Потупа я бащински по ръката. — Ще се оправи, сигурен съм.

Тя го погледна, видя, че той и сам не си вярва, но кимна и се върна при баща си.

Накор я погледа как се отдалечава, после погледна Пъг — подутата и напукана кожа, почернелите ръце и крака.

— Но и да оцелее, много време ще изтече, преди да може да се сражава отново — тихо каза исаланецът.

 

 

Дните течаха, а състоянието на Пъг си оставаше непроменено. Тъкачите, на заклинания, Накор и Шо Пи се трудеха на смени, като вливаха колкото се може повече целебна магия в тялото на оставащия в несвяст магьосник. Само изтощението ги принуждаваше да го оставят.

Накор се върна от поредния половин ден, прекаран в лекуване на Пъг, и седна уморен до Макрос и Миранда, които вечеряха до един огън.

— Как е той? — попита Миранда.

— Все така — отвърна Накор и поклати глава. — Боя се, че отслабва.

От очите на Миранда бликнаха сълзи.

— Но ще живее, нали?

Накор сви рамене.

— Не знам. Може да мине доста време преди да разберем.

Макрос сложи ръце на раменете на дъщеря си и каза:

— А не разполагаме с много време.

— Да — каза Накор. — И отново сме изправени пред поредната загадка. Ще поспя малко, а после мисля, че трябва да свикаме съвет с кралицата и Томас.

 

 

Агларана огледа кръга и каза:

— Татар твърди, че Пъг ще живее. Ще мине дълго време преди да възвърне съзнанието си и още по-дълго, докато се изцери, но с нашите изкуства можем да възстановим повредената му кожа и коса и да излекуваме счупените му кости и изгорената тъкан.

Облекчението в съвета беше почти осезаемо, особено на лицата на Томас и Миранда.

— Пъг се оказа прав, а ние — не — каза Макрос.

Изражението на Миранда разкриваше, че изпитва ужасна вина за ролята си в прибързаната атака на Пъг.

— Аз съм виновна.

— Никой не е виновен, или по-скоро виновни сме всички — каза Накор. — Никой не е принуждавал Пъг, баща ти и теб да нападате Изумрудената кралица. Знаехме, че ще е рисковано, и точно така се оказа.

— Те бяха по-добре подготвени, отколкото очаквахме — промълви Миранда.

— Нещо повече. — Макрос се обърна към Миранда: — Ти беше твърде далече от битката, за да видиш това, което видяхме двамата с Пъг, и няма как да го знаеш.

— Какво?

— Жената, която бе твоя майка, е само черупка, илюзия. Подозирам, че отдавна е мъртва. Съществото, предвождащо тази армия, е демон. Той се представи на Пъг като Джакан.

— Джакан ли? — удиви се Накор.

— Да не си чувал за него? — попита Миранда.

— Косвено — отвърна дребосъкът. — Демонски главатар. Не е много голям, като Тугор, Първия слуга на Маарг, Владетеля на Петия кръг, но все пак е доста прочут.

— Имали сме контакти с такива веднъж-дваж в историята на нашата раса — каза Татар. — Откъде знаеш за тях, човеко?

Накор сви рамене.

— Е, чувам разни неща, тук-там.

— Ти си наистина много гаден дребосък — възкликна Миранда.

Накор се ухили.

— Майка ти ми казваше същото, когато бяхме женени. — Въздъхна. — Жалко, че нямам дъщеря като теб.

— Да, нямаш — каза Макрос.

Всички се засмяха, макар облекчението да идваше по-скоро от явното възстановяване на Пъг, отколкото заради дърдоренето. След това Накор отново стана сериозен.

— Преди около век успях да стигна в Коридора на световете и поживях известно време в хана на Честния Джон. Добро място за комар. — Направи кисела физиономия. — Само дето там измамите не минават. Все едно, през това време чух за някои неприятности с демоните.

— Например? — подкани го Макрос.

— Че някой ги е раздвижил и че са се опитвали да пробият през преградите на Петия кръг към по-висшите селения.

— Някой им е отворил път — предположи Макрос.

— Точно това ме безпокои — каза Томас. — В спомените ми на валхеру ние сме воювали с демоните и от противниците ни бяха по-могъщи само Ужасите. Но Ужасите и демоните бяха ограничени в селения далече от нашите и за да са тук те, както по времето на Войната на разлома, така и сега, означава, че зад всичко това стои някаква стихия с изключителна сила.

Макрос и Миранда се спогледаха.

— Имам чувството, че знаем нещо… — каза Миранда.

— Знаели сме нещо — поправи я Макрос и се обърна към кралицата и Томас.

— Тук наистина играят по-големи сили, но също така имам чувството, че възможностите ни са ограничени. Предлагам да обсъдим коя е най-добрата ни посока на действие.

— Очевидно е, че флотата е добре защитена и че една нова атака като тази, която предприе Пъг ще се окаже неразумна — каза Томас.

— Съгласен съм — каза Макрос. — Те може и да не знаят за способностите на двама ни с Миранда, но трябва да се досещат, че Пъг има много силни съюзници и че разполагаме със средства за защита. Този демон, който е заел мястото на Изумрудената кралица, може да не е велик демонски властелин, но държи здраво онези около себе си, според това, което успях да видя, докато спасявах Пъг. Трябва да обсъдим рисковете, произтичащи от възможността демоните да вкарат още от своите главатари и властелини в Мидкемия. Трябва да вземем мерки срещу тази опасност, като според мен ще е по-добре да оставим по-ежедневните грижи, свързани с нашествието, на онези, които са най-добре подготвени да го посрещнат: принц Патрик, херцог Джеймс и рицар-маршал Уилям.

— Така и ще направим, въпреки че ще им помогнем, когато му дойде времето — съгласи се Томас.

— Разбирам, — каза Макрос. Стана и отиде в центъра на кръга. — След като Пъг пострада, аз трябва отново да поема на плещите си тежестта на тази борба.

— Преди години, Макрос, ти дойде при нас и ни оказа съдбовна помощ в спасяването на родния ни дом — каза Агларана. — Твоята мъдрост винаги е добре дошла.

Макрос потърка брадата си.

— Моята мъдрост… нещо ми убягва в момента, господарке. Преди разчитах на дара на Сариг да виждам бъдещето и на дарбата да пътувам напред-назад през времето. Но откакто връзките ни бяха разкъсани, усетът ми за това накъде да търсим своята посока на действие е станал много смътен.

— Ами… трябва да намерим Разлома и да го затворим за вечни времена.

— Може би трябва да видите мястото, където Калис и Миранда намериха онези омърсени артефакти — обади се Татар. — Проучвал съм артефактите, които Калис ни изпрати не по-малко от всеки друг, и макар да не мога да назова името на чуждата сила, която ги е докосвала, мога да твърдя, че е могъща и че това, което има в тях, е добре скрито. Трябва да са демоните и сигурно точно там те влизат в нашия свят.

Акайла кимна в знак на съгласие.

— Точно така. Татар и всички Тъкачи на заклинания казаха, че това е много мощна и потайна магия, добре прикрита, така че да не издаде своя произход, и много умно съставена.

— Твърде вероятно — промълви Макрос.

— Аз ще дойда с вас — заяви Томас.

— Мислех, че никога няма да напуснеш Елвандар — каза Миранда.

— Заклех се никога да не го напусна, освен при огромна нужда. — Обърна се към жена си. — Време е.

Лицето на кралицата на елфите остана безизразно като маска, но очите й издаваха трепетно чувство. После тя промълви спокойно:

— Знам.

— Да извикам ли дракон? — попита Томас Макрос.

— Не. Миранда знае къде е входът към пещерите. — Обърна се към нея. — Ако ме поведеш — каза той, — мога да пренеса трима ни там.

— Не е нужно, сама мога да го направя.

Томас каза на жена си:

— Чакай и пази надежда в сърцето си. Ще се върна.

Никой не проговори. След няколко минути Томас дойде при тях и макар да го беше виждал и преди облечен така, Макрос изпита благоговеен трепет.

Томас бе облечен в броня от чисто злато, шлем, плетена ризница и наколенници. Белият му табард, носещ знака със златния дракон, беше стегнат с черен колан, ботушите му също бяха от черна кожа. Ножницата за меча му беше бяла и приличаше на изваяна от слонова кост, но беше празна.

Калис пристъпи към него, извади своя меч и му го връчи.

— На заем.

Томас го взе, кимна и го плъзна в ножницата. После каза:

— Ще го върна скоро. — И се обърна към Макрос и Миранда: — Хайде. Време е.

Махна с ръка и Миранда стана, хвана ръката му и ръката на Макрос, тримата затвориха очи и изчезнаха.

Червено дърво се вгледа в празното пространство и каза:

— Докато не го видях в тази броня, хранех съмнения. Но той наистина е валхеру.

— Не съвсем — каза Акайла. — Факт, заради който можем да бъдем само вечно благодарни.

 

 

Люти ветрове метяха планинските ридове. Миранда примига на ярката слънчева светлина след хладната нощ на Елвандар. Изгряващото слънце блестеше право в очите й.

— Ето там. — Тя посочи устието на една пещера.

Тръгнаха бързо към тъмното отверстие и влязоха. След като се озоваха вътре, шумът на вятъра спря и Томас каза:

— Аз виждам в тъмното, но вие?

Макрос вдигна ръка и го обкръжи ореол от светлина, която огря пещерното устие.

— Този тунел го намерих случайно — каза Миранда. — Гневливия избиваше някакви влечуги, които се опитваха да преградят пътя ни, и забелязах над нас смътна светлина.

При спомена за наемника от Коридора на световете Макрос каза:

— Точно сега не бих имал нищо против меча му да е с нас.

— Да не говорим за всички други оръжия, които носи.

Макрос добави тихо:

— Но не и на цената, която иска.

Томас се засмя.

— Никога не губиш чувството си за хумор, а?

— Е — каза Миранда, — скоро няма да ви бъде до смях. Насам.

Поведе ги в тунела, който беше толкова нисък, че Томас трябваше да се навежда, за да мине.

— Цяло чудо е, че изобщо си забелязала този вход — каза Макрос.

— Стана случайно. Гневливия е страховит воин, но той доживя да стигне до Елвандар с мен само защото боят ни в този тесен проход беше ариергардна акция. Иначе щяха да ни надвият.

Макрос се огледа. Подземният проход беше осеян с кости и нещо, което приличаше на дръжка от счупен меч.

— Нещо тук добре се е възползвало от бъркотията. Сега накъде?

Тя посочи и тръгна мълчаливо.

На два пъти спряха да отдъхнат, макар не толкова заради умората, колкото да преценят положението. Веднъж отвориха торбата — носеше я Макрос — с храната за път, приготвена им от елфите. Втория път пиха от меха, който носеше Миранда.

После стигнаха първата голяма галерия на пантатийците.

— Наблизо има нещо — тихо каза Томас.

— И аз го усещам — промълви Макрос.

— Значи сме единодушни — подхвърли Миранда. — Натам е.

И посочи през залата, сега покрита с дебел слой прах, но пълна с мъртви и умиращи пантатийци, когато бе минала през нея последния път.

— Ей оттам — каза тя — влязохме в тази зала. Видяхме на пода оня демон, дето се биеше с пантатийците. — Посочи им скалния корниз, минаващ през галерията над главите им. — Прехвърлихме се оттам и слязохме тук с едно въже. — Мястото, което посочи, беше с ниска врата, която сега зееше отворена. — Подгониха ни сааурци и пантатийци.

— Някой път ще ви разкажа как ме подгони един плътеник през древната Мак Мордайн Кадал — каза Томас. — Оживях само защото побягнах панически и се изгубих из обърканите тунели.

— Смаян съм, че изобщо можеш да се оправиш тук — рече Макрос. — Минало е повече от година, а ти си минала оттук само веднъж.

Миранда отвърна сухо:

— Когато е заложен животът му, човек сам се смайва какви неща може да си спомни.

Поведе ги към отворената врата.

— Артефактите ги намерихме ето натам.

— Натам можем да тръгнем и по-късно — каза Томас. — Първо трябва да разберем кой или какво е онова, дето го усещаме ето натам. — И посочи тунела, по който Миранда им каза, че е минала с четата на Калис.

— Нататък има един проход, водещ към централен коридор и голяма вертикална шахта, която стига от планината до самия връх.

— Знам — каза Томас. — Това е обичаен белег за планинските съкровищници на валхеру. Иначе един дракон няма как да влезе в централната зала.

Миранда поведе, те я последваха и скоро закрачиха по друг тъмен проход.

На два пъти Макрос попита Миранда дали има нужда от почивка — въпроси, които тя отхвърли със саркастични забележки. След втората Макрос се отказа да я пита.

Миранда съжаляваше, че не могат да използват магията си, за да се пренесат по-бързо напред, но бяха решили, че така само ще се увеличи шансът да пропуснат нещо. Освен това, след като не знаеха точната посока, в която да се придвижат, винаги оставаше рискът да се материализират в някоя твърда скала.

Слязоха през голямата шахта, която им беше описала Миранда. Центърът на планината сякаш беше издълбан, една голяма рампа се виеше на спирала, всечена в камъка на планината. Централната шахта не беше предпазена с перило или преграда и поривите на вятъра бяха толкова силни, че човек имаше чувството, че всеки миг ще бъде засмукан през ръба. На различни места по камъка се виждаха огромни релефни изваяния, но с каква цел — само Томас може би знаеше. Макрос реши, че може да го попита някой път, но в момента не беше склонен да проговаря без нужда. Не беше нито време, нито място за празни приказки.

Стигнаха до друг широк тунел, който пресичаше шахтата, и веднага ги лъхна някаква неприятна миризма.

— Близо е — прошепна Томас, докато навлизаха в широкия тунел.

Макрос подуши и определи вонята като от нещо гниещо.

— Бърлога? — прошепна той.

Томас само извади меча си и закрачи напред. Макрос остави Миранда да го последва, а самият той пое ариергарда. Облеченият в злато и бяло воин трябваше пръв да навлезе в поредната просторна галерия, почти на дъното на кръглата шахта.

Изведнъж Томас нададе боен вик и скочи през ръба. Макрос бързо пристъпи напред. Това, което видя, го накара да се поколебае за миг.

На пода бе клекнало някакво същество и дъвчеше кост. Беше покрито с черни лъскави люспи, които проблясваха с бледозелено сияние. Големите му, подобни на прилепови криле бяха сгънати на гърба му, а главата му бе на някаква чужда и непозната раса. Грубо можеше да се оприличи на крокодилска, изсечена от сив камък, с еленови рога, издигащи се от черепа. И да имаше някаква кожа, която да покрива този череп, тя бе толкова дебела, че от пръв поглед не се забелязваше и беше изпъната назад така, че се виждаха двата реда ужасни зъби.

От яките му рамене се сливаха дълги ръце с нокти, големи като ками.

— Демон — каза Миранда.

Макрос тъкмо подхващаше едно заклинание, предназначено да зашемети съществото, когато Томас скочи на каменния под пред чудовищното създание. Демонът се надигна и се изправи — беше с цяла глава по-висок от него — и за миг Макрос се разтревожи дали Томас ще оцелее.

Но вместо да нападне, съществото опря гръб в стената и каза нещо.

Само една дума, на език непознат за Миранда, но тя моментално подейства на Макрос и Томас. Макрос прекрати заклинанието, а Томас спря атаката посред замаха и извърна острието така, че вместо да посече плът, мечът издрънча в камъка до съществото. От стената изригнаха искри, щом стоманата откърти парче скала.

Макрос скочи до спътника си. Чуждата дума се повтори и Томас отпусна меча.

— Какво става? — извика отгоре Миранда.

Макрос не откъсваше очи от демона. Страховитото същество стоеше неподвижно, сякаш изчакваше.

— То се предава! — каза Томас.

— Откъде знаеш? — попита Миранда.

— Така каза. Че се предава.

Миранда също скочи долу и каза:

— Говоря много езици, но никога не съм чувала този. Чий език е това?

Томас я изгледа малко объркано.

— Езикът на валхеру. Ритуалната фраза на покорството. Подчинените ни раси я изговаряха като поздрав.

Миранда погледна присвилото се от страх същество и си пое дъх. Сърцето й щеше да се пръсне в гърдите.

— Ама и него си го бива.