Реймънд Фийст
Гневът на демонския крал (24) (Разказ за лудия бог)

20.
Решения

Миранда крачеше нервно.

— Би ли престанала, ако обичаш? — каза Макрос.

Тя седна. Дни наред бяха проучвали мястото на разлома между Мидкемия и Шила и бяха открили, че притежава необичайни свойства.

Макрос беше прекарал много време в изследване на структурата на приложената магия и бе стигнал до заключението, че разломът е запечатан от тази страна. Беше споделил подозренията си с Миранда, която бе заявила, че няма представа за какво й говори.

— Колко още ще го зяпаш това нещо? — попита тя.

— Докато разбера с какво си имам работа.

Тя въздъхна.

— Какво още трябва да научим?

— Ами много неща. Бих искал да разбера как пантатийците са успели да създадат разлом, който Пъг да не може да засече. Бих искал да науча как са могли да създадат такъв, който се различава в няколко съществени особености от всичко, което съм виждал. Този много прилича на разломите, създавани от случайни комбинации на големи количества магия, но в същото време се държи доста стабилно, също като изкуствените разломи, създавани от цураните. Но онова, което най-много ме притеснява, са качествата на магията, за каквито никога не съм и помислял, камо ли да съм срещал. Тази тук е почти „органична“, ако трябва да намеря подходяща дума, нещо почти живо.

— Живо?

— Повечето разломи са като тунели или като портали. Докато този е като… рана.

— Сериозно?

— Гледай внимателно — каза той и махна с ръка. Появиха се мистични енергии и очертаха бляскава порта от синкавобяла светлина, изтъкана сякаш от нишки синкавобяла енергия, вътък от толкова здрави конци, че нищо не можеше да се промуши през тях.

— По-бялата светлина е енергийният пулс на разлома. Забележи как нишките леко се движат, като дишащо същество.

— Енергиен пулс?

— Всяка проява на магия оставя отпечатък, матрица от сили, която може да каже на човек много за това, което е станало. Разломите са нещо уникално и в същото време — обичайно. Уникални са с това, че всеки от тях действа по уникален начин, с това откъде идва и накъде води, а са обичайни с това, че притежават много общи свойства. Този тук е по-скоро уникален, отколкото обичаен. Всъщност е съвсем уникален. — Той потърка брадичката си. — С най-голямо удоволствие бих се възползвал от възможността да проуча разлома до демонските селения. Това би ми подсказало кой го е построил. — Макрос се отпусна с въздишка. — Сигурен съм, че не са пантатийците. Някой друг им е дал инструментите, за да го направят.

— Кой?

— Не знам. — Той посочи разлома. — Този е бил отворен от другата страна. Ако човек се потруди да проучи достатъчно тези цепнатини в пространството и времето, ще може да различи изпращащата страна от приемащата, или дали порталът е двупосочен… Този тук е двупосочен. — Макрос поклати глава с явно удивление. — Но виж, онази, другата енергия… — Той посочи тъканта. — Тя е още по-странна.

— Какво е тя?

— Преграда очевидно, но твърде озадачаваща. — Махна й да дойде по-близо. — Какво виждаш ето тук? — попита я и посочи няколко нишки.

— Тъмнозелени нишки.

— Хмм. За мен цветът е по-скоро като на вар. Както и да е, вгледай се по-внимателно.

Тя се наведе и огледа нишките.

— Има нещо неподредено в тях.

— Да! — възкликна той с явно задоволство. — Мисля, че са били разбридани и след това втъкани отново.

— От кого?

— Ако това, което ни каза Ханам, е изцяло точно, той е бил неканеният гост, когато са изпратили третия демон. Подозирам, че първите два са се натъкнали на пантатийците. Първият се е сразил с тях и е избил много, докато вторият, този Джакан, се е промъкнал тихомълком и се е спасил. Първият демон вероятно е бил онзи, когото сте видели, когато сте дошли тук с Калис — огромният убиец, обезумял от пантатийската магия.

— Значи Джакан се е изплъзнал, почнал е да се промъква по коридорите, убивал е мимоходом и така е трупал сила — каза Миранда.

— Да. А в един момент пантатийците са нападнали и отново са запечатали този разлом.

— Това трябва да е било, когато избихме върховните им жреци.

— Чудя се какво ли е станало с първия демон.

— Мъртъв е, надявам се.

Макрос се засмя.

— Ако още се мотае наоколо, мисля, че двамата ще можем да се справим с него. Не е имал много за ядене и според това, което ми разказа, изглежда, не му е останало много ум.

— Трудно е да се повиши интелектът на един демон, когато се е вкопчил в битка с цяла дузина пантатийски змиежреци.

— Така си е — съгласи се той. — За нас има три различни възможни подхода. Можем да изчакаме и да видим дали още нещо ще се опита да пробие от другата страна. Или да се опитаме да разплетем тези преграждащи сили и да оставим онова, което е от другата страна, да влезе без чужда помощ. Или да унищожим преградата и сами да преминем от другата страна.

— Харесва ми четвъртият избор.

— А той е?

— Да направим всичко възможно да укрепим преградата.

Макрос поклати глава.

— Не, това не става.

— Защо?

Макрос погледна дъщеря си.

— Доколкото разбирам, не си учила много за разломите?

— Изобщо. Почти нищо не знам за тях.

Макрос сви рамене.

— В библиотеката на Пъг има един голям том с мои трудове по темата. Но след като не можем да рискуваме да се връщаме и да чакаме, докато се изучиш, ще се опитам да резюмирам: каквито и прегради да добавяме към тези, които вече съществуват, след като разломът съществува, той може да бъде отворен. Ние не само трябва да го унищожим, но трябва да се погрижим демоните да не могат да създадат нов.

— Бях останала с впечатлението, че демоните са тръгнали през пантатийския разлом — каза Миранда. — Или има още нещо, което не си ми разкрил?

— Всъщност не. Просто е глупаво да се правят изводи. И двамата знаем, че има неща, които са заключени ей тук. — Той се почука по главата с пръст. — И двамата изпитваме удобство от това, че тези неща са заключени благоразумно, но би било глупаво да не си направим някои допустими заключения от факта, че такова знание е заключено.

— Например?

— Например, че може би съществува още един играч, замесен в създаването на тези разломи. Според това, което знаем, демоните са се възползвали от предимството, когато побърканите жреци на Ахзарт са счупили печата между техния свят и Шила, но никой не зададе въпроса кой преди всичко е построил портала. Защо са били подтикнати жреците на Ахзарт да отворят разлома към демонските селения? Какъв подтик, коя безумна страст ги е накарала да извършат тази пълна идиотщина? Знаем също така, че пантатийците лесно са дошли тук със сааурците, но демоните влизат тук с усилие и поради конфликта между тях те не са съюзници.

— Или най-малкото съюзът им се разпада.

— И това е възможно — съгласи се баща й.

— Добре, но ние не можем да си седим тук и да си бърборим до края на света. Какво предлагаш все пак?

— Ще чакаме. Имам чувството, че когато Пъг и Ханам приключат от тяхната страна на разлома, тука доста ще се оживи.

Миранда въздъхна.

— Имаме ли време?

Макрос сви рамене.

— Достатъчно. Поне още няколко дни.

Тя стана.

— Тогава ще отида до Острова на чародея да си взема една баня. Ще донеса и нещо за ядене.

Макрос поклати глава.

— Не си прави труда. А, кажи на Гатис, че скоро ще се върна. Ще му ида на гости и ще хапна там. Добре ще е да се видим отново. После смятам и аз да взема една баня.

Тя се усмихна.

— Добре.

Той също й се усмихна.

— Знам, че не бях добър баща, но трябва да призная, че съм доволен от това, което виждам.

— Благодаря — отвърна тя малко сопнато.

— Преди да тръгнеш искам да знам нещо.

— Какво?

— Пъг.

— Какво по-точно?

— Ще се ожените ли?

— Ако ми предложи — каза тя. — Обичам го и мисля, че ще живеем добре.

— Виж, стане ли въпрос за любов, никога не съм проявявал особена вещина. — Макрос въздъхна. — Майка ти беше жена със забележителна красота и необикновен ум. Не твърдя, че бях млад, но бях неопитен, а отначало съвместният ни живот беше приятен. — Той се намръщи. — Твоето раждане беше нещо, с което и двамата не можахме да се справим добре, за което се извинявам.

— Станалото — станало — отвърна Миранда.

— Вярно, но поне мога да кажа, че съжалявам донякъде.

— Само донякъде?

— Наистина ми харесва това, в което си се превърнала, и дори да можех, не знам какво бих променил, защото ако променя каквото и да било в миналото, рискувам да се окажеш нещо по-малко от това, което си сега.

— Или повече?

Той се усмихна.

— Не мисля, че е възможно.

Тя също се усмихна.

— Виж, за това ти благодаря.

— Казвам го най-сериозно. — Макрос изправи гръб и отново се загледа в разлома.

— Пъг е щастливец. Ако той не ти предложи, предложи му ти. Мисля, че имате нужда един от друг.

— Нали каза, че нямаш опит.

— Право на бащата е да дава нежелани съвети. А сега тичай да си вземеш банята.

Тя изчезна, а той въздъхна. Остави съжаленията да заглъхнат в дълбините на съзнанието му и отново насочи вниманието си към разлома.

 

 

Пъг стоеше задъхан, с разкъсан халат и плувнало в пот лице. Двамата с Ханам бяха водили люта битка с шест летящи същества с човешки ръст и бяха победили.

Само, всяко едно от съществата нямаше да е сериозен противник за никого от двамата, но трима срещу Пъг и трима срещу сааурския велемъдър доста ги затрудниха. Сега Ханам дояждаше остатъците на трите мъртви демона. Пъг беше изпарил другите три.

Гледаше с удивление как Ханам нагъва плът и изпива енергии. След като промени възприятията си, видя как сааурският велемъдър бе използвал разума си, за да подчини съществото. Щом приключи с яденето, Ханам каза:

— Този пир ще ми помогне да се съсредоточа.

— Колко път имаме още?

— Демоните не са чак толкова умни, но са ги разпръснали на патрули да търсят всичко, което става за ядене. — Той посочи останките плът, разхвърляни по скалите, на които стояха.

— Тези е трябвало да занесат всичко, което намерят в Цибул, за да нахрани главатарите, които се мъчат да отворят разлома към твоя свят. — Огледа се загрижено, сякаш се боеше да не ги е засякъл още някой. — По този път ще избегнем много от демоните.

— Летим над лед и планини вече цял ден, ако не и повече.

— Вярно. — Демонът посочи на юг. — Там е Цибул. Може би ще успеем да се приближим, без да се налага да се крием от демонския усет. Но не забравяй, заклинанията, с чиято помощ се справяш с простите демони, може да се окажат недостатъчни за главатаря и властелините.

— Ще направя каквото трябва.

— Тогава трябва да съставим план — каза Ханам. — Нямам никакво желание да продължа този живот. Душата ми се моли да се свържа с братята ми в Небесната орда тук, на Шила. Затова предлагам следното. Аз ще нападна който там техен велик властелин открием, като отвлека стражите и слугите около него. Това ще ти даде време да проучиш отблизо разлома към демонските селения.

— Дързък план, няма що, но не знам дали ще ми осигури достатъчно време. Но ето какво ме безпокои. Колкото и да звучи суетно, мисля, че знам за естеството на разломната магия не по-малко от всеки друг, в това число и Макрос, и ако не бях видял празния олтар при Ахзарт, щях да ти кажа, че един отворен разлом не може да бъде преместен по начина, който описваш. Това означава, че тук действат неведоми за мен сили. Може също така да означава, че затварянето на разлома е извън моите способности.

— Какво ще направиш, ако се окаже така?

— Единственото, което мога да измисля: унищожавам разлома към Мидкемия и се надявам, че това е достатъчно.

— След като Макрос се опитва да извърши същия подвиг от другата страна, дали ще можеш?

— Несъмнено един от двама ни ще успее.

— Тогава да тръгваме и да направим каквото можем.

Демонската фигура се устреми с плясък на гигантските си криле — по-скоро се плъзна по планинския склон, вместо да полети. Набра ускорение, след което разгъна криле и се зарея високо във въздуха. Пъг полетя след него с помощта на магията си.

Продължиха полета си ниско над земята, за да не ги засекат. Слънцето залязваше. Липсата на светлина щеше малко да помогне, макар че демоните виждаха в тъмното почти като котките.

Летяха над свят, опустошен от сили, несравними с нищо, което Пъг бе виждал — лишен от дървета и треви, от хора и от най-малки твари. Земите около някога великия град Цибул бяха напълно лишени от живот. Пъг усещаше, че това е нещо повече от опустошенията по време на война или горски пожари, когато земята остава обгорена, защото там все щеше да се забележи някакъв признак на живот, дори да е само стръкче трева.

Тук нямаше нищо.

Бяха на около миля от града, когато Ханам каза:

— Прикрий преминаването ни, магьоснико.

Пъг напрегна ума си за трудната задача да направи и двамата невидими, и то в летящо положение. Изпита ужасна болка от необичайното напрежение, но изпълни изискванията и за двамата без грешка. Болката се задържа няколко минути, след което взе да затихва.

Когато прелетяха над града, няколко демона извърнаха глави нагоре, сякаш бяха надушили нещо, но никой не подаде сигнал за тревога. Пъг се надяваше, че скоро ще стигнат до целта си.

Ханам кацна в нещо, което някога трябваше да е било градина, но сега представляваше обгорена камара мъртви растения и камъни.

Ни мъх, ни лишей, ни стрък трева не растеше на това някога тучно място.

Влязоха в една огромна зала и Пъг изостави заклинанието за невидимост.

— Всичко наред ли е? — попита сааурският велемъдър.

— Ще ми трябва малко време да си възвърна силите. — Пъг се усмихна уморено. — Това нещо става все по-лесно, но бих предпочел да не го практикувам в бъдеще при същите обстоятелства.

— Ясно. Почакай ме тук. Скоро ще се върна.

И сааурският велемъдър в демонското тяло напусна помещението. Пъг седна върху отломките на някогашно огромно ложе. Бледата вечерна светлина не можеше да скрие разточителността на обзавеждането. Тук беше спал някой знатен сааурски благородник, може би дори водачът им.

Чу леко шумолене отвън и скочи на крака. Влезе Ханам, стиснал за врата един махащ отчаяно крайници демон. Пред очите на Пъг сааурецът счупи черепа му и изпи жизнените му енергии.

— Разумно ли е? — попита Пъг.

— Необходимо е. Щом се налага да се изправя срещу Тугор или Маарг и да ги задържа макар и само за няколко минути, трябва да набера колкото може повече сила. Ако се моля и за най-малкия шанс за победа, щях да легна и да чакам с месеци, избивайки колкото може повече демони, докато не ме усетят и не ме издирят. Чак след като надвия преследвачите си и оцелея, бих могъл да изляза пред онзи, когото предизвиквам. В този момент ще получа правото на единичен двубой.

— Но нямам желание да побеждавам — продължи той. — Искам да се освободя от този затвор. — Той потупа кристалната стъкленица, висяща на верижка около врата му. — Услуга, за която трябва да помоля теб, магьоснико. — Свали стъкленицата и я подаде на Пъг.

— Когато битката се разгори, освободи душата ми, като счупиш стъкленицата.

— И какво ще стане?

— Ще бъда свободен, а демонът, чието тяло контролирам, ще бъде унищожен. Но ако тази стъкленица не бъде счупена, всеки демон, който я намери, ще може да продължи плена ми.

Пъг кимна, взе стъкленицата и я прибра във вътрешния джоб на халата си.

— Времето изтича — рече велемъдрият. — Хайде.

Минаха бързо през няколко коридора до една просторна зала, където се бяха събрали няколко демона. Във въздуха висяха два разлома, само на няколко метра един от друг, а между тях се движеха тромаво странни изгърбени и загърнати в плащове фигури. Демоните не ги забелязаха.

— Какви са тия? — попита Ханам.

— Познавам ги — каза Пъг. — Това са шангри, наречени още Панат-Тиадн, създания, с които си имах работа веднъж. Живеят на един свят, наречен Тимири, където магията е солидна работа — произвеждат я с машина и воля. Може би са роднини на пантатийците. Все още не знам каква е ролята им във всичко това.

— Какво правят?

— Отместиха двата разлома! — възкликна Пъг. — Искат да отворят пряк път от демонското селение до Мидкемия!

— Значи Маарг скоро ще премине.

Един демон се обърна, видя ги и нададе тревожен вик. Ханам не се поколеба, а се хвърли върху създанието. Но вместо да се вкопчи в съществото, което се приведе ниско, изпънало ръце напред в очакване на атаката, той го прескочи и сряза гърлото му с нокът.

Един демон, по-голям, отколкото Пъг можеше да си представи, че е възможно, се обърна и извика:

— Дръжте го!

— Тугор! Предизвиквам те! — кресна Ханам. — Излез и умри!

Другите демони отстъпиха. Пъг не разбра дали го пренебрегнаха заради предизвикателството, но за всеки случай се направи на невидим.

Ханам и главатарят на Маарг се изстъпиха един срещу друг. Пъг веднага забеляза, че Ханам беше прав — в една честна битка Тугор бързо щеше да унищожи по-малкия демон. Но това, което главатарят не разбираше, беше, че срещу него е застанал един велемъдър, а не просто по-малък демон, и че това същество е готово да умре.

Пъг притича до двата разлома и се опита да ги разгадае. Двете тътрещи се същества не обръщаха внимание на демоните и работеха като автомати над двата разлома. Когато преди години Пъг за пръв път се сблъска с тези същества, беше разбрал, че са почти безмозъчни слуги на неведома тъмна сила, техници в магията, умни в способността си да придадат стабилна форма на невидимата сила, но не притежаващи силен интелект. Тогава се оказаха слуги на други — и ето че отново бяха нечии слуги.

Пъг отново посегна към познанието, което беше заключено в ума му, и с интуицията си долови, че тези същества служат на някаква по-могъща сила, криеща се зад цялата тази лудост. И разбра, че ако се задълбочи прекалено в тяхната роля, рискува да се разсее.

Поради което просто зашемети двете същества и ги пусна да паднат на пода.

Огледа бързо разлома към демонското селение и разбра, че е достъпен по всяко време. Реши, че Маарг, великият им владетел, чака най-спокойно, докато главатарят му отвори разлома към Мидкемия. След което лесно щеше да премине в тучния, пълен с живот свят, без да се спира за дълго в Шила.

Пъг се обърна да огледа другия разлом с мисълта, че ако Маарг стигне до Мидкемия, може би ще се натъкне на неприятна изненада, ако Джакан се добере до Камъка на живота.

Писъци на болка и гняв изпълниха залата, щом Тугор се счепка с Ханам.

Пъг се постара да не обръща внимание на двубоя, защото знаеше, че всяка секунда е от значение. Погледна мидкемийския портал и се увери, че шангри са на ръба да пробият преградите, вдигнати от другата страна. Намесата му беше предотвратила това.

После едно смразяващо присъствие зад него го накара да замръзне на място. Глас, от който чак костите му изскърцаха, каза:

— Я да видим кой е тук?

Пъг се обърна и се взря в лицето на ужаса.

Лице, голямо колкото на дракон, му се облещи през разлома.

За миг Пъг се слиса, защото видя разлом, прозрачен като прозорец — приличаше на дупка в стената между два свята, но това слисване продължи по-малко от секунда, защото онова, което се изправи срещу него през прозрачния разлом, изискваше пълното му внимание.

Докато другите демони изглеждаха мускулести и силни, Маарг просто беше огромен. Виждаха се провиснали челюсти на лице, голямо цели осем стъпки от челото до брадичката. Огън гореше в ямите на очите му и от него се излъчваше зло, като видимо петно черен дим. Лицето на съществото изглеждаше слепено от кожите на живи същества, които продължаваха да мърдат и да се гърчат в агония. Едно лице, сгърчено от ужас, се подаде от дясната буза на Маарг и запищя беззвучно, докато една хилава ръка търкаше дясната му джука. Подробностите от различните тела, погълнати и въплътени в демонския крал, се отличиха, щом съществото пристъпи през разлома да огледа Пъг.

Туловището му беше огромно. Изправен, Маарг сигурно се извисяваше на цели трийсет и пет стъпки. Тялото му също беше покрито с други същества, които се гърчеха в бледочервената светлина в родния свят на демоните. Зад него се виждаха проснати криле, големи колкото да скрият слънцето, дълга опашка с глава на влечуго на края потръпваше, съскаше и плюеше по Пъг над рамото му.

Пъг не се поколеба. Моментално разбра, че ще го надвият. Обърна се и с цялата сила, която можеше да събере, тресна и разтвори разлома към Мидкемия.

— Тугор! — отекна вик от другата страна на демонския разлом, когато залата прокънтя от взрива на силите, изригнали от Пъг. Разломът към Мидкемия сякаш се сви, после се ушири, а след това рукна напред с оглушителен рев. И тогава Пъг зяпна, видял Макрос и Миранда.

 

 

Макрос се върна от банята си и обяда и каза:

— Беше чудесно. Не мога да ти опиша колко ми липсваше Островът на чародея.

— Намираш ли го променен? — попита Миранда.

— Доста. Пъг го е напълнил с мотащи се ученици, някои от които са много интересни, впрочем. Гатис си е същият. Все едно че съм го оставил вчера. — Макрос въздъхна. — Опасявам се, че е станал част от мебелировката. Срамно би било да го помоля да напусне след цялата добра работа, която върши за Пъг. Всъщност…

Изведнъж той се опули.

— Какво има? — попита Миранда.

— Не знам. Нещо…

Преди да довърши, тишината в пещерата се разтърси от страховит пронизителен звук. Изведнъж разломът пред тях се раздра и Пъг се възправи от другата страна на прозореца между световете, втренчен в тях. Зад него изникна ужасно видение.

Миранда вдигна инстинктивно мистичен щит пред себе си, за да се предпази, но баща й реагира, като скочи напред и застана от другата страна на разлома до Пъг. След което изхвърли ужасен взрив от мистична енергия, която раздра отворения разлом към демонското селение и фрасна демонския крал в лицето. Ужасът, въплътен в Маарг, се дръпна назад и заврещя от болка.

Миранда прекрачи след баща си и извика:

— Какво става?

— Преместили са разлома — каза Пъг. — Пристигнахме точно когато Маарг се готвеше да премине!

— Запушете и двата разлома, веднага! — викна Макрос.

Пъг го погледна и попита:

— Ти какво ще правиш?

— Ще отвлека това нещо — отвърна той и скочи през разлома в демонското селение.

— Татко! — извика Миранда. — Не!

Пъг хвърли бърз поглед към другата борба и видя, че Ханам е успял да забие ноктите си във врата на Тугор. Пъг не беше добър съдник за такива неща, но му се стори, че велемъдрият може да отведе противника си със себе си в смъртта. Другите демони в залата само гледаха, защото за тях все едно накрая щеше да има победител, било Тугор, от когото се бояха, или другият, който щеше да е унищожил Тугор, което щеше да го направи още по-страшен.

От другата страна на демонския разлом Маарг отстъпи, щом пламъците на Макрос обжариха лицето му. Вдигна ръка да се предпази и изкрещя от болка. Яростно синият огън на Макрос продължи да бие в главата на демонския крал.

Пъг бързо огледа разлома и каза:

— Този е досущ като създадения от цуранските Велики, за да стигнат до Мидкемия. Уязвим е, но отвътре.

— Отвътре ли? — удиви се Миранда. — Че как се влиза „вътре“ в един разлом?

— Като го щурмуваме откъм пустошта.

Погледнаха Макрос. Той продължаваше атаката си срещу демонския крал, който отстъпваше. Може би заради сравнително малкия ръст на съществото, дръзнало да му се противопостави, или защото не беше предизвикван от толкова години, Маарг бе минал в отбрана. Сега използваше огромните си криле като плащ, с който да си пази очите от пламъците на Макрос.

Но накрая заклинанието на Макрос се изчерпа. Маарг изгледа натрапника и се пресегна, сякаш искаше да стисне Макрос в огромната си длан. Макрос вдигна двете си ръце над главата, пусна ги надолу в отсечен жест и от тялото му сякаш изригнаха жълти пламъци. Демонският крал го сграбчи през кръста и писна от болка и гняв, а чародеят удържа на пряката атака.

— Можем ли да му помогнем? — попита Миранда.

— Не — отвърна Пъг. — Трябва да затворим този разлом.

— Не можем. Татко ще заседне в демонското селение.

— Той го знаеше — каза тихо Пъг.

Миранда го зяпна за момент, после кимна.

— Ние също може да не оцелеем при затварянето — каза Пъг.

— Какво да направя? — попита Миранда.

— Първо задръж тези настрана. — Посочи два демона, които бяха зарязали зрелището и идваха да видят какво става между двата разлома.

— С удоволствие — каза Миранда и хвърли лъч мистична енергия, синя светлина, която погълна демоните и ги остави да ритат на пода в агония, докато Пъг приключи с изследването на разлома.

Пъг насочи вниманието си от разлома към борбата отвъд него. Демонският крал се мъчеше да прекърши Макрос с голи ръце. Чародеят беше стиснат в демонската хватка, но ръцете му бяха свободни и той заплете ново заклинание. Мистичните жълти пламъци го пазеха цял. Около демонския крал изригнаха искрящи светлини. Всяка приличаше на диамант, отразяващ светлината с милиарди стени, и щом светлините докоснеха Маарг, той писваше от болка.

— Ножовете на Келтън — каза Пъг.

— Много гадно заклинание — кимна Миранда.

Мистичните ножове продължаваха да набират скорост и свистяха около демонския крал, но макар да бяха посекли почти цялото му тяло, той продължаваше здраво да стиска Макрос.

— Човече! — изврещя Маарг. — Душицата ти ще стои в стъкленица вовеки веков и всеки час ще бъде изтезавана!

— Първо трябва да ме убиеш — успя да извика Макрос.

— Време е — каза Пъг. — Ела с мен.

Хвана ръката на Миранда и двамата скочиха в разлома, но вместо да продължат, той спря полета им сред пустошта.

Миранда изчака да й кажат какво да прави. Пъг я бе предупредил, че някои разломи могат да бъдат затворени само отвътре, и точно това бяха направили двамата с баща й по време на Войната на разлома. Разликата тогава беше, че Пъг успя да се върне от пустото пространство на Мидкемия благодарение на една тояга, която му бе дал Макрос, свързана с друга тояга, която старият учител на Пъг, Кълган, държеше здраво забита в мидкемийската земя.

Пъг се надяваше, че напредналите му умения през последните петдесет години ще му позволят да се върне у дома със силата на волята.

Мислите на Миранда дойдоха до него през пустошта.

„Обичам те.“

Пъг отвърна. „И аз те обичам. Да почваме.“

Стисна ги такъв студ, какъвто Миранда не беше изпитвала никога. Дробовете им писнаха за въздух.

Пъг запреде мощна магия. Миранда му помогна, колкото можа, изпълнявайки указанията му, и на това безвременно място, докато се оформи заклинанието, й се стори, че е минала цяла вечност. Тъкмо когато изглеждаше, че задачата никога няма да свърши, то взе, че стана.

„Давай!“ — обади се Пъг.

Миранда му даде цялата си мощ и усети как от тялото й се изцеди и последната капка сила.

Пъг разтресе разлома.

За миг видяха как сивкавата тъкан от пустота се пръсна на късчета, а зад тези късчета зърнаха друга реалност. Пъг я познаваше от трескавия си сън, когато бе ранен, и знаеше, че отвъд пустотата се простират селенията на боговете.

После видяха като през прозорец борбата в демонското селение. Маарг стискаше Макрос и гореше в пламъците, които се катереха нагоре по ръцете му и от които демонската плът пращеше и хрущеше. Но Маарг продължаваше да руши защитата на Макрос и чародеят изпищя от болка, щом волята му отслабна. Демонският крал падна на колене, но не пусна Черния от яката си хватка.

— Умри! — ревна Маарг и понечи да отхапе главата на Макрос. Но защитата на легендарния чародей удържа и дългите цяла стъпка зъби не можаха да се забият във врата му.

После опашката на демона се метна над рамото му и змийската глава засъска, разкривайки зъби, от които капеше отрова. Нещото клъвна напред, с невероятна воля и сила. Макрос го спипа и го извърна така, че зъбите да се забият в китката на Маарг.

Демонският крал изпищя и пусна Макрос. Чародеят падна на горещия каменен под на бърлогата му.

После прозорецът сякаш се затвори, стана по-малък или пък се отдалечи — не можеха да кажат кое.

— Татко! — извика Миранда.

Макрос като че ли ги усети и погледна към тях. Изпрати им една мисъл: „Те са същества на огъня“, след което удвои атаката си срещу демона, който я посрещна с двойно по-голяма ярост.

Докато прозорецът, през който гледаха, се затваряше, се появи смразяващо присъствие. Пъг изпита страх, какъвто не беше изпитвал никога, страх който заплашваше да наруши концентрацията му, когато се опита да ги върне в Цибул. Присъствието беше отвъд прозореца, през който надничаха, и далече от него, току до тях и в същото време — на огромно разстояние. Беше навсякъде. Беше неизмеримо зло и беше будно. И в същото време сякаш проговори от самия разлом, от демонския свят. Присъствието каза:

— Най-сетне си мой!

Макрос извика:

— Никога!

И вдигна ръце високо над главата си, и за един много кратък миг на мястото на простичко облечения чародей, в неговия познат груботъкан кафяв халат с колан от конопено въже, с овързаните до коленете му сандали и с простата дъбова тояжка се изстъпи същество с неизмерима мъдрост и сила, богоподобно същество на неведома мистерия. То замахна с жезъл от бяла слонова кост, който се появи от въздуха, докосна демонския крал — и блесна ослепителна мълния от бяла светлина, която изпълни затварящия се прозорец. И заедно със смъртния вик на демонския крал, изцеден от гняв и сила и превърнал се вече в ридаеща твар, съсипана от ужас и болка, триумфално чувство за победа обля Пъг и Миранда.

Пъг не разбра как го разбра, но в този миг усети присъствието на Сариг — Макрос сякаш се пресегна през пространството и времето и се съедини със своя бог.

И тогава разломът се затвори и Пъг каза:

— Сега!

С последната останала му сила той се промуши през самата тъкан на вселенската пустош и измъкна двамата с Миранда обратно в залата на сааурците в Цибул.

За кратък миг станаха свидетели на края на битката на Ханам с Тугор. Двамата лежаха на пода толкова изнемощели, че никой не можеше нито да надвие другия, нито да се измъкне. Щом стана ясно, че никой няма да оцелее, останалите демони скочиха върху двамата и почнаха да им късат крайниците.

Пъг си спомни обещанието, извади стъкленицата с душата и я тресна в камъните.

Достигна го кратка мисъл: „Благодаря ти!“ — и веднага изчезна.

Миранда беше зашеметена от преживяното и Пъг трябваше почти насила да я тикне в разлома към Мидкемия.

От другата страна, в пантатийските мини под планините Ратх’Ггари, Миранда се смъкна на пода и опря гръб в студената скала.

Пъг седна до нея и рече:

— Имаме само миг. Трябва да затворим и този разлом.

— Как?

— Този не е като първия. Този трябва да се затвори както се зашива рана.

Поседя още малко и вдиша дълбоко. Махна с ръце и от пръстите му блъвнаха тънки енергии и запълзяха като змийчета към разлома. Понесоха се около краищата му, и докато силите на Миранда се възвръщаха заедно с топлината, тя видя как енергиите на Пъг оформят дантелена плетеница около ръбчетата на разлома.

После Пъг смени заклинанието и свързващите енергии, които бе пуснал по краищата на разлома, почнаха да се стягат. Миранда погледа около минута и кимна:

— Разбрах.

Събираше силите си и гледаше с възхита как разломът бавно се затваря. Докато си отдъхваше така, обмисли онова, на което току-що бе станала свидетел. Съвсем за кратко бе познавала баща си, след като повечето й живот бе минал в това да го търси през легендите. Той не беше я навестявал, откакто навърши шестнайсет или седемнайсет, не помнеше точно, и през по-голямата част от живота си тя бе изпитвала към него само презрение.

Но след като разбра за участието на майка си в отнемането на живота на стотици хиляди същества, тя преоцени ролята на баща си. Откриваше, че макар и в напреднала възраст, в някои отношения продължава да се държи като дете.

Помисли, че сигурно би започнала да харесва баща си, може би дори да го заобича някой ден, но този ден вече никога нямаше да дойде. Виж, за това изпита съжаление.

Но загубата на неговия живот, сравнена с хилядите смърти, които вече бе видяла, бяха несравними неща; сигурно някой ден щеше да го оплаче, или поне да оплаче една загубена възможност. По-късно, когато щеше да има време. Ако го имаше.

Изведнъж от другата страна на разлома се появи лице, което приличаше на кравешки череп с изпъната върху него черна козина и увенчано с дълги еленови рога. Вместо очи на това лице горяха въглени — и тези въглени огледаха двамата човеци.

С весел вой демонът, явно окончателният победител в касапницата, току-що приключила в огромната зала в Цибул, натъпкан с невъобразима грамада плюскане, понечи да скочи през разлома.

— Спри го! — извика Пъг и Миранда замахна с цялата си останала й сила. Беше достатъчна, за да събори демона в другия свят и да го зашемети.

Миранда едва не припадна от усилието и рече с дрезгав глас:

— Побързай. Нищо не ми остана.

Пъг се съсредоточи до краен предел в затварянето на разлома. Миранда видя, че колкото по-малък става разломът, толкова по-бързо се затваря.

И тогава демонът се върна, но този път подходи предпазливо. Направи лъжливо движение към разлома, после бързо се дръпна, сниши се и за миг спря.

След като от страна на Миранда не последва атака, съществото се опита да се изкатери, също като човек, който се катери през прозорец.

Най-напред си провря главата, после едната ръка. Протегна я към Пъг, но разбра, че не може да го стигне. Обърна се на една страна и почна да провира единия си крак, но големите му крила се оказаха пречка. Демонът помръдна и опита под друг ъгъл, без да забелязва, че отверстието с всяка секунда се затваря.

Като не можа да премине, съществото се разгневи от безсилието си и се опита със сила да нахълта през разлома, и стремглавото му гмуркане го заклещи.

Пъг продължи да затваря разлома и натискът се усили.

Гневът на демона се превърна в паника, а после в болка и ужас. Разломът се затваряше и започна да го реже на две. Демонът зави и се замята.

Миранда си пое дъх, опита да прибави енергията си към тази на Пъг и усети, че разломът се затваря още по-бързо. Демонските викове отекнаха из пантатийските зали, закънтяха под скалните сводове и разтърсиха цялата планина.

Прах се посипа върху Миранда и Пъг, после демонът изведнъж се отпусна. Миг след това разломът се затвори и горната половина на демона падна в пещерата.

Миранда го погледна и рече:

— Успяхме ли?

И припадна.

— Да — каза Пъг и също рухна на пода в несвяст.