Реймънд Фийст
Гневът на демонския крал (27) (Разказ за лудия бог)

23.
Отстъпление

Ерик извика.

Беше безумен вой на болка и умора, служещ само да усили гнева, нужен му, за да продължи борбата. Рев на животно, лишен от смисъл. Рев, повтарян в нощта от хиляди мъже.

За пръв път от падането на Крондор главните части на нашественическата армия се бяха вкопчили в битка със силите на Кралството. През цялата нощ вълните на атакуващите не спираха да връхлитат.

Зората вече изгряваше и небето бе изсветляло от погребално черно до смътносиво. Мъжете се бореха да удържат няколко разкрача земя. Мъртъвците се трупаха на огромни камари от двете страни на барикадата, където Ерик и Харпър стояха като котви в буря.

Три пъти тази нощ имаше кратки затишия, но по-голямата част от нощта бе изпълнена с жестока сеч, също както когато Ерик беше ковал стомана. Дори стоманата рано или късно се покоряваше на ковашкия чук. Но това море от плът, този непрекъснат приток на тела, напиращи да бъдат посечени, не спираше.

В момент на просветление, след като повали поредния мъж, мъчещ се да се изкатери по барикадата, Ерик се обърна назад. До утрото оставаха не повече от два часа. Той изпъшка:

— Задръж ги още няколко минути.

Харпър само изпръхтя в отговор и Ерик се повлече назад. Залитна няколко крачки и краката му се подкосиха. Успя да се надигне и видя, че се е подхлъзнал на нечий крак. Къде беше останалата част от мъжа, не можа да види.

Беше благодарен за тъмнината. Знаеше, че когато слънцето се вдигне, касапницата ще е неописуема. Най-мръсната кланица в Кралството щеше да изглежда чиста бяла стая за дамска бродерия в сравнение с това, което бяха направили тази нощ двете армии.

Едно вестоносче чакаше наблизо с ведро с вода. Ерик се свлече на колене, надигна ведрото и го изля върху лицето си със зейнала уста. Водата потече по раздраното му гърло и го съживи. После каза на момчето:

— Тичай и намери лейтенант Хамънд. Познаваш ли го?

Момчето кимна.

— Той е с резервната рота. Кажи му, че ми трябва веднага. И му кажи да донесе факли. И масло, ако има.

Изправи се тежко, но когато се обърна към Харпър, усети, че инстинктът и тренировката му го теглят напред, изпълват го с боен плам да убива врага и да оцелее.

Времето сякаш спря — сведе се до безкрайните дивашки замахвания с меча, които се повтаряха отново и отново. Някъде през нощта Ерик беше изгубил щита си и сега бе стиснал меча с две ръце, също като Харпър.

Изведнъж един глас зад него извика:

— Хамънд, сър. Какви са заповедите?

Ерик погледна назад и едва не загина — само усетът му помогна да избегне меча, замахнал към хълбока му. Отби го, чу звука на кършеща се кост и нечий рев. Изтегли меча си от трупа и попита Хамънд:

— Донесе ли масло?

— Само десет бурета. Нямаше повече.

— Палете барикадата! — заповяда Ерик и се обърна към Харпър. — Щом пламъците прихванат, искам пълно изтегляне.

— Слушам, сър — отговори Харпър и посече един нападател толкова дълбоко, че Ерик видя ребрата му.

Мъжете зад тях се раздвижиха и Ерик надуши изпаренията, когато започнаха да изливат маслото в основата на барикадата.

— Готови? — чу се гласът на лейтенант Хамънд.

— Да! — извика Ерик, докато довършваше поредния нападател.

Ревът на Харпър заглуши екота на битката:

— Отстъпвай!

Тръбите прокънтяха сигнала за отбой и докато Ерик и другите отстъпваха от барикадата, дузина факли полетяха към нея. Нашествениците, които в този момент преодоляваха барикадата, или пламнаха от бързо разгорелия се огън, или се оказаха заклещени от другата му страна и бързо бяха избити от войниците на краля.

Изтощените защитници побягнаха към втората барикада. Там ги чакаха вода и храна. Онези, които можеха, пиха и хапнаха, а онези, които бяха прекалено изтощени, просто се сринаха кой където може.

По барикадата се движеха други мъже, в случай че врагът се приближи, но след като огънят по първата барикада се разбушува, стана ясно, че никой няма да премине горящата грамада поне през следващия един час.

— Адски шантаво от ваша страна, капитане — каза Харпър. — Но иначе си го бива.

Ерик опря гръб на барикадата, изпи третия черпак вода и взе подадения му влажен парцал, за да избърше мръсотията, потта и кръвта от лицето и ръцете си.

— Благодаря, сержант. Това ще ни спечели един час отдих и ни дава открита мъртва зона. — Той погледна на изток, където слънцето скоро щеше да се покаже над планините, и каза: — Ако успеем да се задържим тук днес и през нощта, би трябвало да можем да се доберем до Даркмоор с повечето си хора. — Стана и извика да му пратят вестоносец.

— Намери някой от ротата си — заповяда Ерик на младежа. — Искам да се разпратят заповеди на север и на юг. Времето за отстъпление ще дойде скоро. Предай на командирите на двата фланга, че щом врагът тръгне към центъра, искам показна отбрана — нека да прилича на контраатака, а после, веднага щом врагът се отдръпне, да тръгнат с пълна скорост към Рейвънсбърг.

Момчето хукна.

Ерик седна и рече:

— Трябва да поспя.

— Поне един час ще имате, сър — каза Харпър, загледан в далечния огън, и като не чу отговор, се обърна и видя, че очите на Ерик вече са се затворили.

— Идеята ви си я бива, сър — каза изтощеният сержант и повика един войник от резервите.

— Момче, аз малко ще дремна, тъй че бъди добър и наглеждай какво става заради капитана и мен, ясно? — И без да дочака отговор, Харпър се смъкна до Ерик и заспа още преди брадичката му да се допре до гърдите. Навсякъде по фронта мъжете, които се бяха сражавали цяла нощ, също се опитваха да отдъхнат, докато резервите останаха да бдят, следейки пустото поле и горящата първа барикада.

 

 

Пъг простена и Миранда каза:

— Стой мирно!

Лежеше върху маса, покрита с чиста бяла покривка, и тя разтриваше гърба му.

— Стига си се държал като бебе — сгълча го тя.

— Боли — каза Пъг.

— Разбира се, че ще те боли — отвърна тя. — Връщаш ми се опечен от някакъв демон, а после — хоп, намираш си друг, с когото да се биеш.

— Всъщност бяха седем — отвърна Пъг.

— Е, един ти остана, но да не си и помислял да се разправяш с него преди да оздравееш.

— Нямаме толкова време — каза Пъг.

— Томас би трябвало скоро да е в Сетанон и освен ако не се появят още изненади, мисля, че и сам ще може да се справи с този Джакан.

— Не знам — каза Пъг. — Малкото, което видях, докато баща ти се биеше с Маарг, и това, което помня, когато Джакан ме нападна, ме кара да мисля, че всички трябва да сме в Сетанон.

Излязоха от стаята във Вила Беата, дома на Пъг на Острова на чародея, и отидоха в трапезарията. Появи се един слуга от реалността на Джикора — приличаше на голяма ходеща на два крака жаба. Преди година беше дошъл ненадейно, помоли да го запишат в училището на Пъг и Пъг се съгласи. Също като останалите ученици на Острова на чародея, той слугуваше в замяна на уроците.

— Ще ядете ли? — попита ги той.

— Да, моля — каза Пъг и грозното същество закрачи към кухнята. Обедът беше приятен, както всеки ден, откакто се бяха върнали от пантатийските пещери. Макар да беше минала само седмица, имаха чувството, че са изтекли векове, откакто се събудиха в тъмното, объркани и изтощени. Наложи се Миранда да употреби цялата си енергия, за да създаде мистична светлина, благодарение на която да виждат.

Посеченият демон вече се бе вмирисал и те разбраха, че са били в несвяст поне два-три дни. Пъг използва последните си резерви енергия, за да ги пренесе на Острова на чародея, където Гатис веднага се погрижи за тях.

Беше изтекла една седмица от завръщането им и Пъг усещаше, че силите му почти са се възстановили.

Щом свършиха обяда си, Гатис се приближи и каза:

— Може ли да поговоря с вас?

— Ще ви оставя сами — каза Миранда и стана.

— Не, моля ви — каза таласъмоподобното същество. — Това засяга и вас.

Тя седна, а Гатис продължи:

— Както ви споделих веднъж, аз бях свързан с Черния. — Погледна Миранда и поясни: — Вашият баща.

Тя кимна.

Гатис се обърна към Пъг.

— Когато Макрос за последен път напусна Мидкемия, в края на Войната на разлома, ви казах, че ще разбера, ако той умре.

— Мислиш, че е мъртъв? — попита Пъг.

— Знам, че е мъртъв — отвърна Гатис.

Пъг погледна Миранда — лицето й бе нечетлива маска — и каза на Гатис:

— От всички нас ти го познаваше най-добре. Загубата може би е тежка за теб. Съжалявам.

— Приемам изказаните от вас съболезнования, майстор Пъг, но мисля, че ме разбрахте погрешно. — Той им махна с ръка да го последват. — Има нещо, което искам да покажа и на двама ви.

Тръгнаха след него по един дълъг коридор. Той ги изведе навън, през моравата, проснала се зад голямата къща, а след това по ниския склон на равното било на един хълм. Когато изкачиха половината, Гатис раздвижи ръцете си във въздуха и се появи пещера.

— Какво е това? — попита Пъг.

— Ще видите, майстор Пъг — каза Гатис и ги поведе в пещерата.

В пещерата видяха малък олтар, върху който беше поставена статуя. Изобразяваше седнал на трон мъж — мъж познат и на Пъг, и на Миранда.

— Това е татко! — възкликна Миранда.

— Не — каза Пъг. — Това е Сариг.

Гатис кимна.

— Да, това е Богът на магията.

— Какво е това място? — попита Миранда.

— Светилище — каза Гатис. — Когато Черния ме намери, бях последният от една раса, имала доста важна позиция в нашия свят.

— Ти каза, че сте били свързани с таласъмите така, както елфите са родствени с моредел — каза Пъг.

— Това е твърде опростено. Елфите и Тъмните братя са от една и съща раса, но са поели по различни пътища. Моят народ, макар и далечно родствен на таласъмите, бе нещо повече. Бяхме раса на учени и учители, на артисти и музиканти.

— Какво се е случило? — попита Миранда.

— Войните на хаоса продължиха столетия. За боговете те бяха почти мигновени, но за по-нищожните същества траеха цели поколения. Човеци, таласъми, и джуджета бяха сред онези, които дойдоха на Мидкемия в края на Войните на хаоса. Моят народ остана на родния ни свят. Докато другите раси укрепваха и процъфтяваха, моята — не. Макрос ме намери — последния от моята раса — и ме доведе тук.

— Съжалявам — каза Миранда.

Гатис сви рамене.

— Така е във вселената. Нищо не трае вечно, навярно и самата вселена. Но едно от нещата, което беше моят народ, наред с всичко друго, което вече споменах, беше жречеството.

Пъг се облещи.

— Били сте магическо жреческо братство?

— Точно така. Бяхме поклонници на Сариг, макар да го почитахме под друго име.

— Продължавай, моля те.

— Като последен от своята раса, аз отчаяно търсех някой, който да продължи култа към Бога на магията. Преди да умра исках да видя продължението на онова, което вярвахме, че е най-важната кауза — връщането на магията на Мидкемия.

— На Мидкемия винаги е имало магия — каза Миранда.

— Според мен той има предвид Висшата магия — каза Пъг.

— Нещо повече — каза Гатис. — Връщането на магията в замисления й ред.

— Замислен от кого? — попита Миранда.

— От естеството на самата магия.

— Тоест магия няма — каза Пъг и се засмя.

— Точно така — каза Гатис. — Накор вярва, че във вселената съществува някаква първична реалност, която всеки може да манипулира, от която да спечели облага, да я използва, стига да опита. И отчасти е прав. Това, което при хората е известно като Низша магия, е интуитивна магия, магия на поезията и песента, на чувствата и сетивата. Ето защо низшите магьосници използват тотеми и стихии, с които да ги свързват. Жреците от другите ордени вярват, че всяка магия е отвърната молитва. Те са прави, макар и не по начина, по който си го представят. Не техните богове отвръщат на молитвите им, а по-скоро самата магия откликва в съзвучие с естеството на техния специфичен религиозен призив. Ето защо върховните жреци и други извисени членове на всеки орден могат да постигнат сходни магии, докато в очите на по-низшите практикуващи това би означавало анатема. Всичко е едно цяло.

— Искаш да кажеш, че магьосниците всъщност са поклонници на Сариг? — попита Миранда.

— И така може да се каже, но не е точно това. Всеки път, щом се изпее заклинание на Висшата магия, има възможност за молещия се, за една малка частица от това преклонение да захрани Сариг, да го доведе малко по-близо до завръщането му при нас.

— Добре де — каза Миранда. — Защо тогава не си в Звезден пристан да си събираш поклонници?

— Въпрос на политика — засмя се Пъг.

— Точно така — каза Гатис. — Представяте ли какво ще стане, ако някой като мен се появи там и обяви на всеослушание всичко, което ви казах?

— Схващам мисълта ти — каза Миранда. — Аз самата съм преживяла достатъчно, за да знам, че може би си прав, и въпреки това ми е трудно да го повярвам.

— Това е защото си продукт на своето обучение, както и аз — каза Пъг. — Трябва да се извисим над това.

— Но какво общо има то с нас? Искам да кажа, защо ни го казваш сега, Гатис?

— Макрос Черния беше най-могъщият майстор на магията на Мидкемия до завръщането на майстор Пъг от Келеуан — каза Гатис. — Моята задача е да остана възможно най-близко до най-могъщата личност, която и да е тя, докато съм жив. Докато Черния беше жив, колкото и далече да се намираше, аз бях свързан с него. Сега той вече не съществува, а аз трябва да продължа мисията си да работя за Сариг.

— Значи искаш да създадеш подобна връзка с мен? — попита Пъг.

— Може да се каже и така. Но трябва да разберете какво точно означава тя.

— Знаете каква бе връзката между Макрос и Сариг — продължи Гатис. — Сариг държеше на Макрос като на нещо свое, като на свой агент на Мидкемия, и го снабдяваше със своята мощ. Вие бяхте този, който разкъса връзката между тях.

— Но накрая Макрос използва силите на Сариг, за да победи Маарг.

— Вероятно — каза Гатис. — Не бях там, за да го видя, но ако е било така, както ми го описахте, когато се върнахте, значи е било последният дар на Сариг за Макрос, силата да унищожи самия себе си и демона, вместо да стане плячка на онова, което е стояло зад демона.

— Онова, което е стояло зад демона? — учуди се Миранда, но изведнъж знанието, блокирано в паметта й, се върна. — Мисля, че разбирам.

Гатис кимна.

— И аз мисля, че разбирате. Майстор Пъг, вие, от друга страна, не сте свързан със Сариг. Вашите сили на този свят не са ви дадени свише. Връзките ви с цуранското наследство и с техните практики, вродената ви обвързаност с Мидкемия, са в състояние да ви превърнат в нещо като неутрален посредник във всичко това. Ето защо сега вие имате избор.

— И той е?

— Вие разбирате, че отново започва конфликт, който е от векове, между сили толкова огромни и древни, че тленните ни умове могат много смътно да си ги представят: ние можем да изпълним само своята нищожна роля в този конфликт. Вашият избор е следният: вие можете да продължите да действате като независим агент за онези каузи, които смятате за достойни, или можете да решите да се посветите на Сариг, като заемете мястото на Макрос. Ако направите това, вие ще придобиете по-могъща сила, отколкото вече имате, защото ще притежавате в пълна мяра не само силите и знанието на родните богове на Мидкемия — нали също така притежавате знанието от Келеуан.

— Искаш да кажеш, че съм избран и обучаван, за да стана следовникът на Макрос?

Гатис го изгледа мълчаливо, после каза:

— За боговете съм научил следното: често ние постъпваме по един или друг начин, водени от съображения, в които не сме сигурни. Кой може да каже кое от деянията на Макрос е било без влиянието на Сариг? Макрос ви намери като бебе и отключи нещо рядко и могъщо във вас. Не зная дали е разбирал тогава какво ще бъдете днес. Не мога да твърдя, че ви е избрал за свой наследник, но мога да кажа, че сега вие сте в положението да можете да изберете да станете такъв. От вас зависи.

— От какво се отказвам? — попита Пъг.

— От свободата — каза Гатис. — Ще установите, че се налага да правите неща, без да разбирате точно защо. Макрос твърдеше, че можел да вижда бъдещето, и това отчасти беше вярно, но отчасти това твърдение беше театър, показност от страна на един суетен човек, стараещ се да накара всекиго да мисли, че е много повече от това, което е всъщност. Пълна ирония, защото той беше много по-могъщ от всеки, когото бях срещал — преди да срещна вас, майстор Пъг. Но дори и най-могъщият сред вашата раса си има недостатъци, както установих в последните столетия. Така или иначе, ще откриете, че животът вече не ви принадлежи.

— Твърде много предлагаш, но и твърде много искаш — каза Пъг.

— Не аз, майстор Пъг, а той. — Гатис посочи статуята на бога.

— Колко време има, за да го обмисли? — попита Миранда.

— Колкото му е нужно — каза Гатис. — Боговете я карат полека, според своето си време, животът на смъртните за тях е като отшумял пулс на сърцето.

— Даде ми голяма тема за размишление — рече Пъг. — Какво ще стане, ако откажа?

— Тогава ще чакаме, докато се появи друг. Някой, чието естество и сили са такива, че богът да го избере да облече мантията на Сариг.

Пъг погледна Миранда и каза:

— Още една тема за обсъждане.

Тя кимна.

— Ще ви оставя сами — каза Гатис. — Може би самият бог ще насочи мислите ви. Ако нещо ви потрябва, ще съм във вилата.

После излезе.

— Какво да правим? — попита Пъг.

— Да бъдеш бог? Струва ми се трудно да се откаже.

Пъг я придърпа към себе си и каза:

— Също толкова трудно е да се приеме.

— Е, нали имаме време — каза Миранда и го прегърна.

— А имаме ли? — попита Пъг, щом умът му се насочи към въпроса за войната.

 

 

Ерик крещеше заповеди. Битката навлизаше в критичния си стадий. От два дни се сражаваха на втората барикада. Ерик бе преценил добре изискванията за защитата на тази позиция и бе постановил график за смяна на войниците, за да могат всички да отдъхват.

Ранените ги евакуираха с поддържащия обоз към Даркмоор. В момента Ерик знаеше, че е въпрос само на минути преди да даде заповед за оттегляне — и тогава трябваше да подложи на огън дома на своето детство.

Месеци наред бе изпитвал съжаление в очакване на този акт, след като разгледа първоначалния план на Калис, но сега беше толкова изтощен, че не изпитваше нищо. Това сигурно щеше да се промени, когато видеше хана „Червената патица“ и целия Рейвънсбърг обгърнати в пламъци, но точно сега единственото, над което се бе съсредоточил, бе организираното отстъпление.

Врагът изглеждаше неизчерпаем. По груби изчисления на Ерик нашествениците бяха загубили шест хиляди души при двете барикади, докато неговите загуби възлизаха на по-малко от хиляда и петстотин. Но той разбираше, че загубата четири към едно е приемлива за Изумрудената кралица, докато същото съотношение беше гибелно за Кралството. Трябваше да постигне над шест към едно, за да може Кралството да надвие врага.

Ерик блокира удара на един мускулест мъж с бойна брадва, след което го посече с меча. Отдръпна се от битката и остави един войник да заеме мястото му. Огледа се и прецени, че е време за оттегляне. Докато стигнат Даркмоор, щеше да се стъмни. Отдалечи се достатъчно от мястото на боя, за да не му се налага да се притеснява от нищо освен от някоя случайна стрела, и даде знак на вестоносците. Четирима от тях застанаха пред него и отдадоха чест.

— Предайте по отбранителната линия. Общо отстъпление по мой сигнал.

Те бързо се пръснаха. Ерик видя, че Робърт Д’Лийс се приближава към него.

— Има ли нещо, с което мога да помогна? — попита магьосникът.

— Не. Освен ако нямаш някакъв начин да накараш ония копелета отсреща да спрат за няколко минути, за да можем да се измъкнем.

— За колко минути? — попита магьосникът.

— Десет, петнайсет. Повече би било още по-добре, но дори за това време мога да прибера последните ранени по фургоните. Конните стрелци могат да задържат врага, докато пешаците се изтеглят. Ако успеем, можем да оцелеем за битката в Даркмоор.

— Не знам дали ще се получи, но мога да опитам някои неща.

— Изтегляме се, така че опитай — каза Ерик.

— Колко остава, докато дадете заповедта?

— Пет минути — отвърна Ерик и махна да му доведат коня.

— Би трябвало да стигнат — каза Д’Лийс, забърза към една позиция малко зад линията на боя, затвори очи и подхвана някакво заклинание. После бръкна под ризата си и извади малка кожена кесия. Отвори я, бръкна вътре и извади нещо, но какво — Ерик не можа да види, и направи няколко движения с ръце.

Изведнъж по билото на барикадата се появи зеленикавочерен дим. Тези, които се оказаха в него, моментално започнаха да кашлят и да повръщат. Димът плъзна надолу и мъжете от двете страни заотстъпваха.

— Отрова! — извика Д’Лийс.

Ерик примигна изумено, после извика на езика на нашествениците:

— Отрова! Отрова! Отстъпвай! Отстъпвай!

Викът се поде от всички и нашествениците заотстъпваха. Без да губи време, Ерик даде сигнал и завика:

— Отбой! Отбой!

Командата отекна по отбранителната линия и кралската армия започна да се оттегля. Робърт Д’Лийс притича до Ерик и каза:

— Бързо ще разберат измамата. Когато повръщащите се съвземат, ще се върнат.

— Какво направи?

— Едно малко, но полезно заклинание за убиване на мишки, плъхове и други гризачи. Ако вдишаш от пушека, ти призлява за около час, но после се оправяш.

Ерик беше впечатлен.

— Благодаря, че се сети.

— Няма защо. Щеше да е по-полезно, ако можех да измисля начин да го направя по-отровно, за да отрови врага наистина.

— Стига и ако измислиш как да го задържиш откъм тяхната страна.

— Да — отвърна магьосникът. — Разбирам проблема. Сега какво ще правим?

— Ще тичаме като луди — каза Ерик.

— Ясно — кимна Д’Лийс и затича като луд към мястото, където беше вързал коня си.

Ерик загледа с облекчение как изнесоха и последния тежко ранен до багажните фургони. Стрелците по скалите заслизаха колкото може по-бързо и също се метнаха на конете си и се включиха в общото отстъпление според това кой към коя част се числеше.

Ерик видя, че врагът бяга на запад — много от нашествениците се търкаляха по земята, стиснали коремите си, и повръщаха. Неколцина от хората му, също извадени от строя от дима, получиха помощ от другарите си.

Ерик преброи минутите и след като изтече десетата, каза:

— Изтегляй се!

Леката конница трябваше да се изтегли последна. Ерик подмина бойците — бяха уморени и оплискани с кръв, но гледаха така, че гърдите му се издуха от гордост. Той им отдаде чест и подкара коня си към града.

Видя огън по ридовете — инженерите палеха катапултите и мангонелите. Машините, прекалено големи за да бъдат задвижени без да се разглобят, бяха унищожени, за да не ги завземе врагът.

Щом стигна в Рейвънсбърг, видя мъже с готови факли. Огледа дома на своето детство, докато обозните фургони се тътреха през центъра на града, отнасяйки ранените и продоволствието към следващата отбранителна линия. Ерик слезе от коня си, заведе го до чешмата и го остави да се напие. Очакваше сигнал от съгледвачите си, че преследването продължава — моментът, в който трябваше да подпали родния си град.

Но времето течеше, а врагът не се появяваше. Ерик прецени, че може би се боят да приближат до мястото, където Д’Лийс ги беше „отровил“. Един час допълнително щеше да им даде ценно предимство. След като прецени, че са на безопасно разстояние, извика:

— Заповед за стрелците и пиконосците — да се оттеглят!

От запад дойде вестоносец и докладва, че последните от кралските съгледвачи са се оттеглили, и Ерик препусна към хана „Червената патица“. Стигна го тъкмо когато един войник стоеше готов да запали сеното, струпано до оградата и външната стена.

— Дай на мен — каза Ерик и посегна към факлата.

Войникът му я подаде и Ерик я хвърли в сеното.

— Никой освен мен не може да подпали родния ми дом — каза той. После се обърна и извика: — Палете!

Войниците препуснаха или затичаха през града, хвърляйки стотици факли. Ерик не можеше да понесе да гледа как огънят поглъща хана, затова сръга коня си и препусна към центъра на града. Пламъците забушуваха от всички страни. Той знаеше, че конните стрелци ще се изтеглят последни, и беше решил да тръгне с тях.

Конните стрелци дойдоха бързо, в маневра, взета от Калис от конниците в Новиндус — джешандите. Първият ескадрон препускаше, докато другата половина прикриваше, после препусналият ескадрон спираше и осигуряваше прикриващ огън за групата, стреляла дотогава. Това изискваше точност и опитност, но Калис беше упражнявал тези конни стрелци до съвършенство, така че оттеглянето им мина почти без загуби. Към тях полетяха няколко вражески стрели, щом пламъците възвестиха на нашествениците, че войската на Кралството отстъпва, но повечето бяха изстреляни слепешком, във висока дъга или иззад канарите, и не нанесоха никакви вреди.

Но после вражеският огън се усили, Ерик разбра, че е време да тръгват, и извика:

— Достатъчно! Отстъпвай!

Конните стрелци се обърнаха като един, пришпориха конете и препуснаха в галоп на изток. Яздеха яростно, докато не се убедиха, че никакъв враг не ги следва, след което забавиха, пестейки колкото могат силите на конете.

Обичайният път до Уолвъртън беше три часа. Ерик стигна градчето за по-малко от час. През целия път виждаше край себе си тътрещи се фургони, а като стигна Уолвъртън, ги видя как забавиха и почнаха да заобикалят една сграда в края на града. Там стояха и махаха Джедоу и още един от неговата част и Ерик спря.

— Какво има?

— Повечето от конницата и пехотата ти минаха преди десет-петнайсет минути. За малко да стане беля, когато се опитаха да задминат фургоните.

— Движението ли наглеждате?

Джедоу се ухили.

— Не само. Заредихме няколко от капаните, за които помоли, така че дори само два от тях да щракнат, врагът би трябвало да се позабави.

Изчакаха фургоните да минат и Ерик можа да си отпочине почти два часа. Видяха отряд конници и Джедоу ги посочи и попита:

— Тия последните ли са?

Ерик кимна и каза:

— Следващия, който видите, го убийте.

Джедоу кимна към двата вързани наблизо коня и каза:

— Мисля да тръгнем с теб.

Ерик му даде знак да води и подкара през Уолвъртън.

— Какво направихте?

— Ами — каза Джедоу, — ти нали помоли за няколко гадни изненади, и ние се подчинихме. Две-три ями тук, няколко бурета с масло там, няколко току-що подпалени сгради и така нататък. Щетите няма да са големи, но ще ги позабавят, като почнат да оглеждат всяка сграда.

Ерик кимна одобрително.

— Много добре.

Градчето бе обградено от север и юг от равни ливади и горички, които не предлагаха условия за отбрана. Ако изненадите на Джедоу забавеха врага, тези допълнителни минути щяха да спасят живота на не малко бойци. Настигнаха последния фургон, който бавно се тътреше по Кралския път, и Ерик се обърна към Джедоу.

— Вие и конните стрелци пазете тоя и другите изоставащи. Аз трябва да ида напред.

— Слушам, сър — каза Джедоу с обичайната си насмешлива усмивка.

Ерик пришпори уморения кон и подмина последните фургони и неколцина ранени, за които не беше останало място по фургоните. На два пъти намери хора да отдъхват край пътя и им заповяда да стават и да тръгват, защото иначе врагът ще ги избие.

Привечер се принуди да спре, та конят му да отпочине. Тук пътят се издигаше стръмно и водеше към едно било. Той го изкачи, погледна надолу и се смая, като видя дългата колона мъже и фургони, тътреща се по широкия друм. Беше подминал много фургони, но до този момент нямаше ясна представа колко хора все още са по пътя. Тук-там бяха запалили факли и скоро сякаш една пламтяща нишка се провлече по Кралския път, идейки към него в тържествена процесия.

Слезе от коня и го поведе. И когато взе поредния завой, видя Даркмоор.

Тук щеше да се реши съдбата на Кралството и на Мидкемия. Градът беше грейнал от фенерите и факлите по стената, затова отдалече създаваше впечатление, че има някакво голямо празненство. Ерик знаеше, че това е илюзия — тези светлини означаваха само, че пълната тежест на отбранителните сили на Западните владения скоро ще се съберат тук.

Районът на Даркмоор всъщност се простираше на югоизток от града, носещ неговото име. Първоначалният замък Даркмоор бе построен като най-западния отбранителен пункт на Кралството, още преди основаването на Крондор. През годините селището, а после градът Даркмоор се беше разраствал. След Уолвъртън Ерик беше яздил през сравнително пуста местност, тъй като повечето земи около града бяха каменисти и необработваеми. Малки дръвчета и жилави планински треви, ниски храсти и цветя се свиваха свенливо покрай пътя. Повечето пространство около самия град беше разчистено от дървета още преди векове. Храна и други нетрайни продукти се караха в Даркмоор от разположените по-ниско селца и ферми.

На най-високия връх северно от Кралския път се издигаше като страж замъкът. Градът се беше проснал през прохода, а Кралският път минаваше през масивна дъбова порта, обкована с желязо и фланкирана от две високи кули с бойници и високи каменни парапети. Ерик прецени, че никой, който се опита да доближи портата, не би могъл да го направи, без да се изложи на стрелите, катапултите, врялата вода и горящото масло отгоре.

Залязващото слънце мяташе червеникава светлина над замъка. Ерик се обърна на запад и видя как слънцето тъне сред мъгла от пушеци от пожарите в Рейвънсбърг и Уолвъртън.

Стигна портата на града и завари улицата претъпкана с бежанци от запад. Поведе коня си покрай отчаяните войници, които се мъчеха да въведат ред в човешката тълпа, напираща да влезе в града.

— Накъде е пътят за цитаделата? — извика Ерик.

Един войник погледна през рамо и като видя пурпурния орел на куртката на Ерик и знака за офицерския му ранг, отвърна:

— До центъра, а после наляво, по Висока улица, капитане!

Ерик поведе коня си през тълпата. От време на време му се налагаше да избута някого встрани, за да се промуши през групите объркани граждани и уморени и изнервени войници. Пътят му отне близо час.

Най-сетне стигна до древния подвижен мост над рова, отделящ цитаделата от останалата част на града. Взвод войници беше отцепил сто разкрача в двете посоки, така че да спират всеки, който търси достъп до главния щаб на принца.

Ерик приближи до един от стражите и посочи на запад.

— Чист ли е пътят до западната порта?

— Чист е — отвърна стражът. — Минава покрай стената и обръща на оня ъгъл там долу.

— Жалко, че някой при портата не ми го спомена — каза Ерик и тръгна покрай стража, но той препречи пътя му с копието си.

— Ей, ей! Къде си тръгнал?

— Да видя принца и генерал Грейлок — каза уморено Ерик.

— Покажи пропуска си.

Ерик вдигна вежда.

— Пропуск ли? От кого?

— От офицера си, стига да не си поредния дезертьор, дошъл да разправя на генерала как е изгубил частта си.

Ерик стисна копието и без видимо усилие го избута нагоре, въпреки усилието на войника да го задържи. И след като мъжът се опули, му каза:

— Аз съм офицер. Знам, че изглеждам зле, но трябва да видя принца.

Дотичаха още войници и един извика:

— Ей, сержант!

Един сержант в униформата на Даркмоор, с черен щит с червен гарван на клон върху жълто-кафяв табард, притича и попита:

— Какво става тук?

— Тоя тип иска да види принца.

Сержантът, корав стар ботуш, свикнал хората му да се подчиняват от раз, се сопна:

— Че кой по дяволите ще си ти, та принцът да иска да те види?

Ерик избута копието настрана, пристъпи напред и прикова с очи сержанта.

— Ерик фон Даркмоор, капитан от Специалната команда на принца!

Щом чуха името му, неколцина от войниците отстъпиха, а другите се озърнаха към сержанта. Старият ветеран се ухили и каза:

— Като те гледам, доста зор си видял, капитане.

— Вярно е. Сега ме пусни да мина.

Сержантът не се поколеба и отстъпи встрани. Ерик го подмина, подаде му юздите на коня си и каза:

— Дайте му вода и го нахранете. Съвсем е грохнал. После ми обадете в коя конюшня сте го прибрали. Добър кон е и не искам да го загубя.

Сержантът пое юздите. След като го подмина, Ерик каза, без да се обръща:

— А, и когато пристигне сержантът ми, веднага го прати при мен. Лесно ще го познаеш. Той е висок и черен и ще ти отхапе главата, ако го ядосаш дори наполовина, колкото ядоса мен.

Мина по моста и погледна нагоре към светлините, блеснали в многото прозорци на древния замък. Макар и основан от един от предците му, замъкът Даркмоор беше чуждо място за Ерик. Като момче, той беше мечтал, че един ден ще бъде повикан тук от баща си, за да бъде припознат и да го включат в свитата на барона. Когато тези мечти отмряха, бяха сменени с любопитство. После и то заглъхна. Сега замъкът му изглеждаше зловещо място за умиране и докато минаваше през портикула и пристъпваше в старинния външен двор, Ерик осъзна, че усещането идва не само от факта, че цяла армия иде насам и иска живота му, но и от това, че вътре има една жена, която се е заклела да го види мъртъв: Матилда фон Даркмоор, вдовицата на баща му и майка на Стефан, когото Ерик беше убил.

С дълбока въздишка Ерик се обърна към един капитан от гвардията и каза:

— Заведи ме при Грейлок. Аз съм капитан фон Даркмоор.

Капитанът отдаде чест, обърна се кръгом и го поведе в дома на неговите предци.