Реймънд Фийст
Гневът на демонския крал (17) (Разказ за лудия бог)

13.
Импровизация

Калис коленичи.

— Откога е така? — попита той на речта на майчиния си народ.

— От седмици — отвърна Калин.

Пъг лежеше в несвяст в центъра на поляната за съзерцание, на същото място, където го бяха поставили, докато Тъкачите на заклинания се трудеха около него да го опазят жив.

— Татар? — попита Калис.

— Смятаме, че ще възвърне силите си, но бавно. Раните също се изцеряват. Но също бавно.

Калис огледа лежащия магьосник. Тялото му беше покрито с огромни кели и белези, с люспи белеща се мъртва кожа. Под люспите се виждаше розова нова кожа. Косата му, брадата и веждите бяха изгорели, така че изглеждаше по-млад от обикновено.

— Опитахме да проникнем в ума му, но никой не успя да стигне до него — каза Акайла.

— Мисля, че той постъпи неразумно, но станалото — станало. Той пое рисковете, защото смяташе, че си струва — каза Калин.

Калис кимна.

— Потопяването на флотата на кралицата в най-дълбоката падина на великия океан щеше да ни улесни много. — Поклати глава със съжаление. — Но бих предпочел да го видя жив и здрав в Сетанон.

— Томас ще иде в Сетанон — каза Калин.

— А драконите?

Калин изглеждаше притеснен.

— Те се съмняват в Томас. Не в думите му — съмняват се в нашето разбиране за опасността. Въпреки цялата си мъдрост само малко от тях схващат риска от магията, за която знаем, че е пусната в действие.

Калис изгледа продължително брат си и рече:

— Можем ли да поговорим насаме?

Калин му махна да го последва. Когато се отдалечиха от другите, Калис попита:

— А Миранда?

— Нямаме вест нито от Миранда, нито от Макрос, откакто върнаха Пъг. Отидоха с Томас да търсят сведения за демоните под планините.

Калис мълчаливо погледна към дърветата на Елвандар. Брат му не промълви нито дума — знаеше, че ще проговори, когато е готов.

След няколко минути мълчание Калис каза:

— Липсва ми.

Калин сложи ръка на рамото му.

— Обичаш ли я?

— По някакъв особен начин — промълви Калис. — Не е като при еледелите; няма нищо общо с онова, което са ми разправяли за разпознаването. Но тя ме намери тогава, когато започна всичко това, и запълва някакво тъмно и студено място вътре в мен като никой друг.

— Ако все така е тъмно и студено, когато не е с теб, значи не е истински запълнено. — Калин седна на един голям камък. — Когато баща ти за пръв път видя майка, бях там; мислех го просто за едно момче, поразено от една красота, която няма равна на себе си, момче, което няма понятие за чувствата между мъж и жена. — Въздъхна. — Но и аз си нямах представа какво крои бъдещето.

Калис беше слушал историята за първото гостуване на майка му в замъка Крудий, когато цураните бяха застрашили Далечния бряг, и как баща му за пръв път зърнал кралицата на елфите.

— Ти все още си много млад, братко — отрони Калин. — Много неща си видял, много си преживял, но още не си започнал да разбираш себе си. В много отношения ти си човешко същество, но в много други си един от нас. В повечето неща е необходимо търпение. Твоят баща го разбра бързо, когато дойде при нас, и за едно човешко момче годините, които преживя тук, го научиха на много.

— Баща ми е уникален. Той притежава познание отпреди десет хиляди години.

— Нима? — каза Калин.

Калис го изгледа.

— Ами Ашен-Шугар?

— Макрос ми каза нещо няколко дни преди да тръгне — отвърна Калин. — Каза, че Томас има спомените на Ашен-Шугар, но че всички спомени са съмнителни.

— Всичко е съмнително — въздъхна Калис.

— Престанал съм да търся причини, когато стане дума за врага — съгласи се Калин. — Очите му се взряха в празното. — Когато баща ти дойде тук след Войната на разлома, бях склонен да мисля, че най-лошото е зад нас. Войната с цураните беше свършила и рискът от моределите и отвореният разлом да върне валхеру бе приключил. — Той се усмихна с онази полуусмивка, за която Калис знаеше, че прилича на неговата като две капки вода. — Сега си давам сметка, че силите са много по-загадъчни и далеч по-огромни, отколкото си ги бях представял.

— Какво искаш да кажеш? — попита Калис и седна с кръстосани крака в нозете на брат си.

— Раздвижват се първични стихии, сили, спрямо които валхеру са просто дребна досада. Други сили се раздвижват, за да им се противопоставят, и се боя, че ти и аз, и онези, които обичаме, може да бъдем смазани между двете.

— Имат ли имена тези сили?

— Много — каза Калин. — Говоря за боговете.

— Война на боговете? — попита Калис.

— Това е единственото обяснение, съвпадащо с онова, което знаем и което въпреки всичко може да звучи смислено. — Все още младият на външност елф продължи умислено: — С Томас много пъти сме си говорили за неговите спомени. Той ме смята за един от своите най-стари приятели, още от времето на първото ни гостуване в Крудий. Много от онова, което Томас помни, е оцветено от начина, по който Ашен-Шугар е виждал вселената и своето място в нея. Част от това е смекчено от магията, използвана от Макрос, за да свърже ума му с неговия, но Томас все пак трябва да преосмисли всичко, което приема за истина.

— Войните на хаоса?

Калис кимна.

— Можем да говорим за това надълго и широко цяла нощ, след като вечеряме с майка.

Калис се надигна и каза:

— Наистина й дължа повече от времето си.

— Доста години минаха, откакто не си бил тук — каза Калин без никакъв укор, но с нескрито съжаление. — Лесно е да се помисли, че имаме векове пред себе си, предвид дълголетието на нашия народ… ала и двамата знаем колко крехко нещо е животът.

— Вярно — съгласи се Калис. — Обещавам, че ако издържим, ще се върна за дълго гостуване.

— А защо да не останеш?

Калис сви рамене и двамата тръгнаха към двора на кралицата на елфите. Докато минаваха през многобройните малки полянки, много елфи, които все още не бяха видели по-малкия син на кралицата, го поздравяваха. Калис се усмихваше и отвръщаше на всеки поздрав, но когато отново останаха сами, каза:

— Не знам дали мястото ми е тук. Моят живот не е нито на човек, нито на елф, нито на валхеру.

— Магическо наследство — отвърна Калин. — Трябва сам да се определиш, защото никой друг няма да го направи вместо теб. — Замисли се за миг и добави: — Също както трябваше да го направи баща ти. Докато знакът на валхеру съществува, той така и няма да се освободи от някои подозрения.

— Разбирам — каза Калис.

Навлязоха в друга поляна, която кънтеше от гласовете на играещи деца. Половин дузина елфски хлапета тичаха след една топка.

— Футбол? В Елвандар? — попита удивен Калис.

Калин се засмя.

— Виждаш ли ония двамата ей там? — Посочи две момчета близначета — деца, които Калис не беше виждал досега.

— Да?

— Те научиха останалите. Презморски са. Миранда ги доведе с майка им тук. Баща им е на Островите на блажените.

— Много ли презморци са дошли при нас?

— Недостатъчно — каза Калин. Топката полетя към тях и Калис ловко я подхвана с левия си крак, засмя се, ритна я във въздуха, удари я няколко пъти с глава, после я върна на едно от децата, което я пое на коляно и я подритна няколко пъти, докато другите деца викаха одобрително.

— Спомних си как играехме в шестък в Крудий с Маркъс, когато гостувах на баба и дядо — каза Калис.

Близнакът, който пое топката на коляното си, я ритна към брат си, който я подаде на трето дете, после изгледа подозрително Калис.

— Много сериозни сте вие двамата — каза му той.

Момчетата не му отговориха.

— Още се борят с родния си език — поясни Калин.

Калис кимна и каза на езика, който се говореше в Речните земи на Новиндус:

— Добре играете.

Лицата на двете момчета моментално грейнаха.

— Ще ни научиш ли да я задържаме с глава? — попита едното.

Калис клекна и го погледна в очите. После каза:

— Утре рано трябва да си тръгна, но някой ден ще се върна и ще ви науча.

— Обещаваш ли? — попита вторият близнак.

— Обещавам.

Момчетата изтичаха да си продължат играта, а Калис се обърна към брат си.

— Попитаха дали им казвам истината.

— Израснали са сред хора. Много трудно се оказа за оцелелите. Съпротивляват се на всичко, което за нас е естествено. Трудно е да научат нравите ни.

— Това мога да разбера — каза сухо Калис.

— Сам ще решиш тази борба — рече Калин и го подкани да продължат към двора на кралицата. — Някой ден.

Калис кимна и добави наум:

„Ако доживея.“

 

 

Горящите кораби се появиха призори. Флотата на Николас бе изгубила от погледа си северната ескадра на Изумрудената кралица след залез-слънце предната вечер и бе обърнала на юг, а после на изток и към Тъмните проливи.

Гледаха димящите корпуси, изгорени до ватерлинията — както на кралицата, така и кешийски. Наблюдателите донесоха за пожари още по на запад.

Щом слънцето изгря, Николас видя огромната армада, която все още чакаше да премине Проливите. Не можа да прецени колко вече са извършили трудния преход; навярно най-много една трета.

На юг, където кешийските кораби от Елариал се бяха сблъскали със същия брой бойни кораби на кралицата, битката продължаваше да кипи.

— Но къде е останалата част от ескорта й? — попита капитан Рийвис.

Николас извика:

— Хванахме я! — И викна на моряка на мачтата: — До всички кораби! Атака!

И след като заповедта се предаде, се обърна към Рийвис.

— Изпреварили сме онези, с които се сблъскахме вчера. — Преди да се появят, разполагаме с може би около час, за да направим каквото можем. Това, което й е останало тук, е заето с кешийците. Останалата част е от другата страна на Проливите!

Пристъпи до перилото на мостика и изрева:

— Пригответе балистите!

Екипажите на балистите хукнаха към предната палуба, където стояха в готовност двете огромни, наподобяващи арбалети бойни машини. Всяка от тях можеше да изстреля греда с желязна глава, три пъти по-голяма от човешки бой, предназначена да удари корпуса по ватерлинията или да разруши такелажа. Но вместо обичайния плътен дървен ствол „стрелите“ бяха изработени кухи и напълнени с гибелното квеганско огнено масло. Приложението им носеше рискове, защото и най-малката грешка можеше да изгори „Кралски дракон“.

Зад него флотилията, четиридесет и седем от първоначалните шестдесет кораба, с които бе отплавал от Тулан, се развърна в атакуваща формация. Корабът на Николас сви платна и забави скорост, за да могат двата фланга на флотилията да се понесат от двете му страни и да нанесат колкото може повече щети на корабите, струпани безразборно във водата и почти спрели в очакване на заповед да навлязат в пролива.

Николас изрева:

— Огън!

Два от по-големите кораби в тила на вражеската армада се обърнаха за бой — бяха тромави, но все пак опасни. Наблюдателят извика:

— Имат катапулти, адмирале!

— Видях.

Огромната бойна машина на кърмата на най-близкия вражески кораб изстреля заряда си — грамадна мрежа, пълна с камъни.

— Ляво на борд, капитан Рийвис.

— Слушам, сър — отговори капитанът и когато мрежата стигна върха на дъгата и пусна пороя от камъни, всеки с големината на мъжка глава, по-подвижният кралски кораб свърна наляво и камъните безвредно плеснаха във водата вдясно.

— Щеше да съсипе такелажа, сър — каза капитан Рийвис.

— Върни ни на щирборд — заповяда Николас.

Мъжът на руля изпълни заповедта и корабът се люшна и се понесе право срещу левия борд на противниковия кораб. Вече бяха толкова близо, че Николас ясно видя как отделението при катапулта отчаяно се мъчи да презареди.

— Не струват — отбеляза Николас. — Много време им трябва да презаредят и хората не са защитени.

Сякаш чули думите му, хората по такелажа започнаха да стрелят по екипа на катапулта на вражеския кораб. Кралската морска пехота използваше къси, но много ефикасни лъкове. Балистата на десния борд също стреля и зарядът удари вражеския корпус с ужасен грохот. Последваха крясъци и десетки войници изпопадаха през борда, обхванати от пламъците. Други отчаяно се втурнаха да потушат развихрилия се пожар, но за свой ужас се натъкнаха на квеганското огнено масло. Запалеше ли се, то можеше да се угаси само с пясък. Хвърляните по него ведра с вода само го разпалваха още повече.

— Пълен ляв — заповяда Николас. — Пред нас е пълна бъркотия и не искам да се заклещим, без да можем да обърнем. Продължаваме да жилим по краищата.

Заповедта се предаде и останалите кораби във флотилията повториха маневрата, изхвърлиха огнения си товар, след което завиха, за да не се смесят с корабите, които нападаха.

Наблюдателят от мачтата извика:

— Две бойни галери между горящите кораби вляво, адмирале.

— Искат да излязат и да се бият, но нямат място за маневриране — каза Николас. — Да потърсим още нещо за палене преди да са се измъкнали.

Флотилията пое курс на юг, където кешийците бяха влезли в бой с нашествениците. Пушеците започнаха да скриват гледката.

— Наблюдател!

— Да, сър?

— Продължавай да следиш за северната им ескадра.

— Слушам, сър!

Набезите продължиха още цял час. Пред тях пищяха и умираха мъже, но вражеската армада изглеждаше все така неизброима. Николас лично бе подпалил четири кораба и приближаваше петия, когато наблюдателят извика:

— Кораби на север, адмирале!

— Колко?

— Поне десет… Трийсет… Четирийсет!

Николас изруга.

— Адмирале! — извика пак наблюдателят — Двете бойни галери се измъкват от потъващите кораби!

— Е, така вече става по-интересно — каза Рийвис.

— Ще се позабавляваме — отговори Николас и викна: — Как е арсеналът ни?

— Още четиридесет заряда, адмирале.

Николас извика на наблюдателя.

— На какво разстояние са галерите?

— По-малко от миля, адмирале.

— Рийвис, кой е северно от нас?

— Ескадрата на Шарпи, ескадрата на Уелс, каквото остана от групата на Търнър и една трета от най-бързите малки кораби.

— Шарпи и Уелс да поемат на север. Искам да жилят и да бавят, но без близък бой!

Наблюдателят започна да сигнализира.

— След това да се подпалят галерите!

Николас знаеше, че изпраща няколко от малките корабчета на дъното. Нападателната им мощ беше ограничена, но ако две или три успееха да приближат достатъчно, можеха да подпалят галерите.

— Разбрано, сър! — извика наблюдателят.

Касапницата продължи през цялата сутрин. Час преди обед докладваха, че концентрацията на вражески бойни кораби е твърде голяма. Северната част на флотата на кралицата беше оставила на мира ескадрите на Уелс и Шарпи, след като стана ясно, че няма да влязат в близък бой, и сега се носеше към центъра на битката. Малките кораби бяха подпалили една от огромните бойни галери и бяха обкръжили другата. Гъстотата на огъня с лъкове от галерите беше невероятна, същински дъжд от стрели, а разполагаха и с балисти. Отделенията им зареждаха и стреляха с хладна точност и всеки път улучваха.

Николас огледа за последен път щетите, които беше нанесъл, и каза:

— Капитан Рийвис, време е да бягаме!

Огромната бойна галера яростно гребеше към тях.

— Натикайте един заряд в гърлото на тази галера! — викна Николас.

— Слушам, сър.

Балистата стреля и пълната с адски огън греда изфуча и удари предницата на приближаващата галера. Избухна огън, но загинаха само мъжете на палубата. Барабанът в трюма продължаваше да отмерва ритъма и робите гребци неумолимо тласкаха галерата към „Кралски дракон“.

Николас разбра, че едва ли ще могат да избягат.

— Наблюдател!

— Да, сър?

— Имат ли таран?

— С железен обков, сър.

— Е, Рийвис — каза Николас. — Освен ако вятърът изведнъж не изпъне платната ни, май скоро ще пратя кораба ти на дъното.

— Винаги има риск, сър — безстрастно отговори капитанът.

Мъжете стояха и гледаха как огромният боен кораб се носи към тях с обгърнат от пламъци нос. Рийвис погледна нагоре и извика:

— Скъсете топгалантите, Брукс.

Първият му помощник предаде заповедта и мъжете по мачтите бързо задърпаха въжетата.

„Кралски дракон“ се наклони и зави на ляв борд, докато галерата цепеше право към него. Николас вече усещаше зноя на пламъците. Морските пехотинци започнаха да стрелят по палубата на врага.

Николас гледаше с няма възхита как вражеският кораб неумолимо се носи към неговия. Чуваше смътно тътена на барабана в трюма и знаеше, че скоро ще последва заповед за удар на таран.

— Мисля, че е време да се хванете за нещо по-здраво, капитан Рийвис — каза Николас.

— Слушам, сър.

И в този момент вятърът се оживи и „Кралски дракон“ се раздвижи, отначало леко, и се наклони още повече. Дали заради падащите стрели, или от заслепяващия го дим от пожара на носа на кораба му, но кормчията на галерата не успя да ги удари в средата — но все пак ги удари.

Чу се зловещо стържене и кормчията на „Кралски дракон“ изхвърча от руля. Скърцането продължи и пламъците от галерата подпалиха бизана на „Дракон“.

Моряците затичаха към ведрата с пясък, а мъжете по мачтите срязаха такелажа, та горящото платно да падне.

Сякаш тласнат от неведома сила, „Кралски дракон“ подскочи напред. Един моряк изтича до лежащия в несвяст кормчия и овладя руля.

— Е, Рийвис — каза Николас, — май провидението беше с нас за миг.

— Да, сър — каза с облекчение капитанът. Двата кораба вече се отделяха един от друг. — Надявам се вече да не се доближим толкова.

— Съгласен — отвърна Николас и изведнъж ахна и погледна надолу. От корема му стърчеше стрела и кръвта вече бликаше по белите му панталони. — Проклятие — изруга той и падна на палубата.

Ято стрели изплющя в такелажа над главите им.

— Пълен напред! — изрева капитан Рийвис.

По такелажите се понесоха мъже и кралската флота почна да се изтегля.

— Свалете адмирала долу! — извика Рийвис.

След малко Николас вече лежеше на койката, а корабният лекар почистваше раната. Капитан Рийвис влезе и попита:

— Как е той? Лекарят каза:

— Зле, сър. Боя се, че е най-лошото. Ако успеем да го запазим жив до Фрийпорт, някой жрец лечител може и да го спаси. Но жалките ми умения няма да стигнат.

Капитанът кимна и се върна на мостика при първия си помощник.

— Какво е положението, Брукс?

— Изгубихме „Принца на Крондор“ и „Кралски бързолет“. По груба преценка сме потопили тридесет или малко повече от техните товарни кораби, и половин дузина бойни галери.

Рийвис погледна към кърмата. Вражеската флота се виждаше на хоризонта като ниска черна грамада.

— Нямат ли край?

— Явно не, сър. Как е адмиралът?

— На ръба.

— Можем ли да обърнем към Тулан?

— Не, пълна скорост към Фрийпорт. Такива са заповедите.

— Ами адмиралът?

— Той заповяда така. — Рийвис въздъхна. — Изчакваме седмица във Фрийпорт, после тръгваме за Крондор. — И повтори тихо: — Той заповяда така.

— А после?

— Не знам. Докато адмиралът не се възстанови, всичко е в ръцете на лорд Венкар в Крондор.

Първият помощник видя колко разтревожен е капитанът. Принц Николас, най-младият син на принц Арута, беше адмирал на флотата на принца и върховен командващ на Кралските морски сили на Запада, откакто двамата се помнеха. Беше човекът, който държеше флотата единна и, нещо повече, беше кралска особа, най-малкият брат на краля. Да умре точно той щеше да е достатъчно тежко, но да умре, когато Кралството ужасно се нуждаеше от своя флот, беше трагедия.

— Командването поемам аз — каза Рийвис. — Съобщете за раняването на принца. И заповядайте пълна скорост към Фрийпорт.

— Слушам, сър.

 

 

Накор гледаше Пъг.

— Ще се събуди ли скоро? — попита Калис.

— Може би. Може би не.

Исаланецът загледа как ученикът му продължава да насочва целебните енергии, подпомаган от Тъкачите на заклинания на Елвандар. Накор беше вечерял с Калис, Калин и майка им и бяха обсъдили какво е най-добре да се предприеме.

Накор се съгласи да отиде с Калин в Крудий, където щяха да използват транспортното устройство на цураните, за да стигнат до Крондор. Шо Пи щеше да остане в Елвандар и да продължи да помага в лекуването на Пъг.

— Жалко, че не мога да разбера какво става там — каза Накор.

— Къде? — попита Калис.

— В ума на Пъг. Нещо става там, и само боговете знаят какво е.

 

 

Пъг се носеше в пустошта и знаеше, че отново е отделен от тялото си. Само че този път не разполагаше с отправни точки, както когато му помогнаха елфските Тъкачи на заклинания. Не знаеше дори къде е отишъл в пустотата. Последното, което си спомняше, бе как се подготвяше да атакува флотата на Изумрудената кралица. После дойде някаква ослепителна мълния и той се озова тук, зареян.

Имаше също така някакво усещане за отминаващо време, но не можеше да каже откога е тук. В пустотата нямаше как човек да се ориентира, нито в пространството, нито във времето.

След това до него стигна глас: „Здравей“.

„Кой е тук?“

И изведнъж се озова другаде, в някакво царство на сенки, но все така без никаква отправна система. Исполински фигури, които го смаляваха до нищожност, го обкръжаваха. Бяха достатъчно близо, за да почувства колко са големи, но и достатъчно далече, за да не може да възприеме цялостната им форма. Формата им грубо наподобяваше човешка, стига определението „човешка“ да се приложеше твърде щедро. Всяка от тях седеше на гигантски трон. Пъг усети, че тези фигури са живи, макар да приличаха по-скоро на колосални статуи, изсечени от скала с неведом произход.

Опита се да се взре в подробностите, но умът му сякаш не можеше да задържи образа на онова, което виждаше. Обръщаше се от фигура към фигура, но всеки път, щом му се стореше, че е разпознал нещо, то му убягваше.

— Кой проговори? — попита той на глас, но във въздуха не отекнаха думи. Чу гласа в собствения си ум, но звук нямаше.

От сумрака се появи нова фигура, облечена в черна роба. Пъг изчака търпеливо, докато фигурата се приближи до него и свали воала, скриващ лицето й. Той попита:

— Познавам ли те?

— Срещали сме се, магьоснико — отвърна му един леден глас и Пъг усети физическа болка, която го прониза като кама.

— Лимс-Крагма! — каза той.

Богинята кимна.

Пъг се огледа и каза:

— Но това не е твоето царство.

— Всичко рано или късно е в моето царство — отвърна Богинята на смъртта. — Но не е мястото на нашата предишна среща, магьоснико.

— Кои са тези гигантски фигури?

Богинята протегна ръка.

— Тези са Седмината властващи.

Пъг кимна.

— Къде сме?

— В селенията на боговете — каза Богинята. — Това, което помисли, че си видял, когато се опита да откъснеш Макрос Черния от ума на Сариг. — Тя махна с ръка и в сумрака изникна бледо видение на Небесния град, обкръжаващ най-долната третина от гигантските фигури на седемте Велики богове. — Но онова, както и това, е само поредното ниво на възприятие. Въпреки твоето могъщество, почти недостижимо за смъртен, ти не притежаваш способността да възприемеш истински нашата реалност.

Пъг кимна разбиращо и попита:

— Какво търся аз тук?

— Тук си, за да вземеш решение.

— Какво?

— Да живееш или да умреш.

— Нима това е въпрос на решение?

— За теб, магьоснико. — Тя положи длан на рамото му и вместо болезнено, докосването й му се стори странно утешително. — Ти никога не ще влезеш в моите селения без позволение, защото над теб е паднало проклятие.

— Проклятие?

— Сега няма да го разбереш, но с времето ще го познаеш.

— Не разбирам.

Богинята леко натисна рамото на Пъг и го поведе напред. В сумрака изникнаха други фигури и той видя, че повечето от тях стоят неподвижни, със затворени очи. Една-две държаха очите си отворени и ги изгледаха, докато минаваха.

— Това е пределът, до който може да стигне един смъртен, за да види боговете, Пъг от Крудий.

Пъг погледна Богинята и видя, че тя отново изглежда като преди, когато двамата с Томас за пръв път бяха посетили двореца й, но е по-дребна. Онзи път се извисяваше над двамата.

— Защо сега сме с еднакъв ръст?

— Въпрос на възприятие — каза тя, отдръпна се и се извиси над него, както предния път.

— Сега погледни към Властващите.

Пъг го направи и този път успя да види само основите на троновете на Великите богове; приличаха на много далечна верига от планински върхове и се губеха в небесата.

След това Богинята върна Пъг до предишните му размери.

— Какво имаш да ми кажеш? — попита той.

— Ти си обвързан. Имаш три избора. Можеш още сега да пуснеш нишката на живота си и да влезеш в селенията ми. Ще бъдеш възнаграден за доброто, което си извършил. Или можеш да избереш вечен живот.

— Като Макрос?

— Макрос прави заключения за своето битие, които не са валидни. Съдбата на чародея не е това, което той мисли, че е.

— Каза, че имам три избора.

— Третият е, че можеш да избегнеш проклятието и да се върнеш към живота, но ще познаеш загубата на онези, които обичаш, болката на хиляди същества и жилото на горчив провал в края на своя живот. Ще умреш в безсилие.

— Описа ми три тежки възможности — въздъхна Пъг.

— Чуй какво ще ти кажа, Пъг — отвърна Богинята. — Твоето положение в нашата вселена е уникално. Макрос отключи твоя потенциал още като бебе, преди да те остави там, където трябваше да те намерят. Той се погрижи цуранското ти обучение да се промени така, че да се върнеш към Висшата магия на Мидкемия, и пак той се погрижи да оживееш във Войната на разлома. Заради намесата на чародея през столетията, ти играеш много по-значима роля, отколкото можеше да предрече рождението ти. Способен си да разтърсиш стълбове, на които седят богове. Това не може да остане незабелязано.

— Но докато правеше всичко това, той създаде и други ситуации, за които ти не знаеш нищо — продължи Богинята. — И в резултат на това един ден ще трябва да заплатиш цената за неговата намеса. В края на твоя живот тази цена ще бъде ужасна.

Пъг не се поколеба.

— Ти не ми оставяш никакъв избор. Ужасен противник стои на ръба да унищожи всичко, което обичам. Аз трябва да живея.

— Тогава ще ти помогна да живееш. Ще знаеш някои неща и ще трябва да действаш. — Тя постави ръка на лицето му и покри очите му.

Изведнъж Пъг усети как пустотата около него се разтърси и ужасна болка прониза тялото му.

Той се надигна и от гърлото му излезе дрезгав вик.

Накор го задържа.

— Изпий това.

Горчива билкова отвара докосна устните му и Пъг отпи дълбоко. Примига и усети, че цялото му тяло пулсира от болка.

— Това ще облекчи страданието ти — каза му Накор.

Пъг съсредоточи ума си и болката заглъхна.

— С болката мога да се справя — отвърна той с някак чужд глас. — Помогни ми да се изправя.

Шо Пи, Калис, Калин и Агларана стояха до тях. Магьосникът се надигна на треперещите си от слабост нозе. Донесоха му халат и Пъг рече:

— Аз май съм по-износен и от него.

— Ще се изцериш — увери го Накор. — Някой добър жрец лечител може дори да те отърве от белезите. — Пипна го леко по бузата. — Макар че като че ли и сам се справяш достатъчно добре. Някой ден трябва да поговорим за тези твои способности.

Пъг се усмихна и лицето го заболя.

— Понякога и аз мисля същото за тебе.

Накор също се усмихна.

— Дойдохме да те видим за последно, преди да се сбогуваме.

— Къде ще ходите?

— Накор и аз тръгваме за Крудий — каза Калис. — Антъни има едно от старите цурански транспортни кълбета и ще го използваме до Крондор.

— Изчакайте да отдъхна днес и утре и ще отидем тримата направо в Крондор. — Той се огледа. — Колко време съм лежал така?

— Два месеца — каза Накор.

— Коя дата е днес?

— Два дни след Банапис — каза Калис.

— Но тогава флотата на Изумрудената кралица…

— Е в Тъмните проливи — отвърна по-младият син на кралицата на елфите. — Антъни ми направи една далекогледна леща и двамата наблюдавахме.

Пъг попита:

— А Миранда? А Макрос? — Огледа се. — А Томас?

— Когато ти пострада, те отидоха да потърсят отговори под планините Ратх’Гари — каза Калис. — Ще идеш ли при тях?

— Не мисля — отвърна Пъг. — Двамата с теб трябва да идем на друго място.

— В Крондор?

— Първо там, но после трябва да идем в Сетанон.

— Много други неща имам да свърша, преди да стъпя в Сетанон — каза Калис.

— Не — настоя Пъг. — Трябва да дойдеш с мен в Сетанон.

— Откъде знаеш? — попита Калис.

— Просто знам. — Той погледна кралицата на елфите и се поклони. — Господарке, когато съпругът ви се върне, предайте му, че ние ще сме там.

Агларана кимна.

— Но първо трябва да се нахраниш и да отдъхнеш. Държаха те жив с изкуството на магията и тялото ти е изтощено.

— Факт, който ми е болезнено ясен — отвърна Пъг, очите му се подбелиха и той рухна в ръцете на Накор.

 

 

Съзнанието му се възвърна бавно, но накрая Пъг се събуди и завари Шо Пи да седи до него и да го гледа.

— Колко време? — попита Пъг.

— Един ден, една нощ и по-голямата част от този ден.

Пъг се надигна. Кожата го сърбеше и мускулите му бяха схванати, но установи, че макар все още да е изтощен, този път тялото му го слуша. Изправи се колебливо на крака и се огледа. После прокара длан по брадичката си и забеляза, че брадата му отново пониква. Бяха го преместили в малка стаичка, издялана в ствола на огромен дъб, а като пристъпи зад тежката завеса на входа видя, че обителта му се отваря към частната градина на кралицата и Томас. Агларана разговаряше кротко с двамата си сина.

— Добре дошъл — поздрави го Калин.

Пъг приседна бавно, като остави Шо Пи да го придържа за лакътя.

— Благодарности за всичко, което сте направили — каза Пъг.

— Ние само помагаме на онези, които се борят, за да се съхрани това — рече кралицата и махна с ръка като да обхване целия Елвандар.

— Малко повече от това — вметна Накор, който току-що бе дошъл на поляната. — Целият свят.

— За еледел светът е Елвандар — рече кралицата на елфите.

Накор седна до Пъг, изгледа го и каза:

— Ще живееш…

— Благодаря за успокоението — сухо отговори Пъг.

Накор се засмя.

— Кога тръгваме за Крондор?

Пъг погледна към гаснещото слънце.

— Там вече е вечер. Добре е да тръгнем призори.

— Още една нощ почивка ще ти помогне — каза Шо Пи.

— Освен това, Накор — добави Пъг, — двамата с теб трябва да обсъдим някои неща.

— Например? — попита Калис.

— Някои неща — повтори Пъг. — Съжалявам, но трябва да останат между Накор и мен.

Калис сви рамене.

— Така да е. Но аз все пак ще се радвам да се върна в Крондор. Имам да свърша там още много неща.

— Ти трябва да идеш в Сетанон.

Калис присви очи.

— Имам задължения.

— Все едно, трябва да си в Сетанон.

— А баща ми?

— Той може също да има нещо общо с това, но мисля, че то е нещо, което само ти си способен да свършиш.

— Какво е то? — попита кралицата.

Пъг въздъхна.

— Не знам.

Накор се засмя, гръмко.

— Все едно аз го казах!

Пъг сви рамене.

— Не мога да кажа откъде го знам, Калис. Но ти трябва да си в Сетанон. И не можеш да рискуваш да не отидеш там. Което значи, че не можем да разчитаме на теб в битката. Ти трябва да тръгнеш право за Сетанон… веднага.

Калис изглеждаше раздвоен. Пъг и баща му бяха почти легендарни фигури, мъже, чиято мъдрост и сила бяха неоспорими, но той самият се беше грижил за изковаването на отбраната на принца, също като Уилям, Джеймс и останалите.

— Но имам да свърша толкова много неща…

— Има много мъже, които ще свършат тези неща — каза Накор. — Но ако Пъг е прав, има само един мъж, който трябва да е в Сетанон, когато битката приключи.

— Защо? — попита Калис.

— Ще разберем, когато му дойде времето — каза Накор с неизменната си широка усмивка. — Тогава всичко ще ни се изясни.

— А другите? Баща ми, Макрос и Миранда?

Накор сви рамене.

— Те си имат своите грижи, убеден съм.

 

 

— Винаги, когато си помисля, че съм видял всичко, което има да се види, все се появява нещо ново и смайващо — каза Макрос.

Демонът пристъпяше неловко от крак на крак. Бяха си общували с него постоянно, откакто им проговори и се появиха някои проблеми. Демонът сам по себе си като че ли беше лишен от разум, но под контрола си го държеше нечий друг разсъдък. Проблемът беше в това, че тази разумност бе ограничена в рамките на демонската природа. На два пъти Макрос и Миранда се принудиха да усмиряват съществото и с дни да слушат гневния му вой.

Но след цял месец взаимни отстъпки стигнаха до разбирателство. Демонът се контролираше от същество на име Ханам, Сааурски велемъдър от родния свят на сааурците, Шила. Четиримата заедно — Макрос, Ханам, Миранда и Томас — успяха да сглобят цялата картина на събитията.

Някаква тъмна сила, смътно позната на Макрос и Миранда, чието име си оставаше скрито за тях, бе повлияла на жреците в някакъв град, наречен Ахзарт и ги бе подлъгала да отворят една древна бариера. Демоните дошли в света на Шила и унищожили цяла древна империя и всички в нея.

Преди това обаче се появили пантатийците и предложили на част от сааурците убежище на Мидкемия, като в замяна те трябвало да им служат едно поколение, или трийсет мидкемски години.

През половината от това време силата на сааурците укрепвала на континента Новиндус, а после те помогнали на Изумрудената кралица да завладее целия континент и предприели атака срещу Кралството.

— Струва ми се, че имаме две възможности — въздъхна Миранда.

— И те са? — попита Томас.

— Да разкрием на сааурците измамата на пантатийците, като по този начин им осигурим почетен път за изтегляне от войната, или да намерим този вход от демонското селение и да го затворим.

— Трябва да направим и двете — заяви Томас.

— Този избор не ми харесва, но Томас е прав — каза Макрос.

— Не можем ли да направим първо едното, а после другото? — предложи Миранда.

— Демонският крал, Маарг, беснее и в безсилието си е унищожил много от своите — каза Ханам със стържещия глас на демона. — Той не знае, че пантатийците са престанали да съществуват като сила. — Посочи им с един от дългите си нокти към далечен тунел и продължи: — Разломът между Шила и този свят е само на половин ден пеш оттук. Но от другата страна на този разлом чака Тугор със слугите си. — Демонът изпъна дългите си ръце, при което от нокти до нокти дължината стана над девет стъпки, и каза: — Аз съм едва на половината на ръста му и нямам неговия ум.

— Мога да надвия един демонски господар — заяви Томас.

— Въпросът е в броя — каза Макрос. — Освен самия демонски крал, никой в онова селение не може да се сравни с никой от нас поотделно. — Погледна дъщеря си. — В това число и с теб, струва ми се, стига да си опичаш ума.

— Благодаря за което — отвърна тя сухо.

— Но дузина или повече наведнъж… — Макрос поклати глава. — Това е друго нещо.

— Ако продължаваме да се бавим, всеки ден, прекаран тук, прави задачите ни все по-трудни — каза Томас.

— Има моменти, когато помага силата, и моменти, когато помага хитростта. — Макрос вдигна пръст. — Томас, ти си жизненоважен за защитата на Сетанон. Предлагам вие двамата с Ханам да се опитате да отклоните сааурците.

— Можем ли да се приближим достатъчно до… — Погледна към Ханам да му подскаже името.

— Джатък, син на Джарва.

— До Джатък и да му кажем за измамата?

— И той ще повярва на един демон и на един валхеру?

— Стига да мога да го накарам да слуша, знам неща, които би могъл да знае само велемъдрият на сааурците. Ако мога да поговоря с Шаду, моя ученик, който зае мястото ми, знам, че ще мога да го убедя, че в това тяло пребивава старият му учител.

— А вие? — попита Томас.

— Двамата с дъщеря ми трябва да затворим прохода между демонския свят и тук — отвърна Макрос. — Рано или късно Маарг ще заключи, че е предаден от някой от онези, които е пратил да преминат тук, дори и да не разбере кой главатар го е предал.

— Когато Маарг разбере, че е предаден — каза Ханам, — гневът му ще е безграничен. Ще атакува сляпо през разлома, все едно колко негови слуги ще трябва да измрат, но стигне ли до този свят, резултатът ще е същият като на Шила. Накрая всички вие ще се печете в ямите на празничния му пир.

— Те подозират ли какво има в Сетанон? — попита Томас.

Един от най-дългите спорове между Томас и Макрос беше по въпроса колко могат да си позволят да кажат на сааурския велемъдър. Рано или късно щеше да се наложи да му кажат всичко.

— Не — отвърна Ханам. — Джакан знае само, че е повел армия на война за завоевания и разрушения. Това си е точно в неговия нрав. Той всяка нощ изяжда по един от своите, за да поддържа силата си, а хората му продължават да мислят, че отиват в прегръдките на Изумрудената кралица.

— Подозирам, че амбицията му е да погълне този свят и един ден да се върне и да предизвика Маарг. Но ако намери този Камък на живота, може да опита да го вземе, като го сметне за голям трофей. Кой знае какво би се случило тогава?

Макрос въздъхна.

— Значи решихме. Томас, ти трябва да вземеш нашия ноктест приятел и да убедиш бившия му ученик да го изслуша.

— Има и нещо друго — каза велемъдрият с форма на демон.

— Какво?

— Трябва да ме унищожиш веднага щом Джатък се убеди. Защото това тяло и ум се удържат с мъка и не знам още колко време ще мога да задържа властта си над тях. Беше много бавно, докато ги завладея, но може да свърши бързо.

— Великолепно — каза Миранда и стана.

Макрос уточни:

— Ние с теб първо намираме разлома към Шила, после се прехвърляме в онзи свят и намираме входа за град Ахзарт. И го затваряме.

— За нещастие — каза Ханам — има нещо, което подценявате.

— Какво е то?

— Маарг може вече да е отишъл в света на Шила; ако е така, за да затворите входа към демонското селение, първо ще трябва да убиете демонския крал.

Макрос погледна дъщеря си и никой от двамата не намери какво да каже.