Реймънд Фийст
Гневът на демонския крал (25) (Разказ за лудия бог)

21.
Ескалация

Ерик наблюдаваше.

В полята под хълмовете кипеше мащабна мобилизация. Беше изкарал една седмица на относително спокойствие, но това спокойствие явно скоро щеше да свърши.

През последния месец успяваха донякъде да вкарат нашествениците в маршрута, който им бяха замислили. Идваха донесения за упорити боеве на север и юг, но отбранителните линии на Кралството бяха удържали и по двата фланга, докато центърът бавно отстъпваше, увличайки нашествениците след себе си.

На два пъти бяха близо до разгром и едва успяха да отстъпят, но на всяка нова позиция по пътя чакаха свежи резерви. Ерик все още беше далече от оптимизма за успеха на бойния план, но той малко по малко се приближаваше.

След бързото падане на Крондор си бяха възвърнали една седмица от изгубеното време; тук бяха задържали врага десет дни вместо седем. Сега трябваше да извършат забавяща акция в отстъпление, да задържат врага и да го накарат да помисли, че във Вилхелмсбърг ще му бъде оказана силна съпротива. Ако успееха да го принудят да бъде по-предпазлив, щяха да могат да се разположат където искат, когато боевете стигнат до Даркмоор. Всеки път когато Ерик се замислеше за плана врагът да бъде задържан от тази страна на планините, се чудеше дали няма да се окажат прокълнати с късна зима.

Едно от предимствата им беше пристигането на Робърт Д’Лийс, магьосник, владеещ няколко полезни заклинания.

Можеше да изпраща бързи съобщения по линията до друг магьосник, който стоеше при Грейлок, и можеше да предсказва какво ще е времето на следващия ден. Можеше също така да вижда разни неща по-добре от човек с наблюдателно стъкло, макар и за кратко; липсваше му опитът на Ерик да знае какво точно да гледа, но изглеждаше схватлив.

В отбраняващата се армия вече бяха пръснати и други магьосници, да помагат кой с каквото може. За това Ерик беше благодарен. Не разбираше защо змиежреците така очебийно отсъстваха. Рано или късно щяха да се намесят и тогава, надяваше се Ерик, кралските магьосници можеха да им противодействат поне донякъде.

Д’Лийс дойде при Ерик и рече:

— Генерал Грейлок иска да знае дали днес очакваме атака.

— Почти сигурно е — отвърна Ерик.

Огледа се. На север хълмовете бързо потъваха в мъглата на късния следобед. Навлизаха в хълмистите лозя и горички, които той познаваше от момче. За незапознатите теренът изглеждаше по-мек от ниските хълмове на запад, но всъщност не беше така. Неочакваните ридове и дерета можеха да хванат в капан врага и да забавят настъплението му. В трескавата си надежда да стане точно това, Ерик бе разположил най-опитните си войници по ключови места около този район. Щеше да предаде на капитан Субаи и неговите Първопроходци и хадатци — онова, което Грейлок нарече „Смесената крондорска част“ — да държат хората си извън него.

На юг бе хвърлил по-големия си контингент от свежи резерви, все още неизпитани в бой. На тях щеше да им е по-лесно заради терена, но пък бяха по-зле подготвени. Мнозина от тях бяха градски момчета, тренирали по-малко от два месеца и все още не помирисвали кръв.

— Предай на Грейлок да е готов да ме подкрепи на юг — каза Ерик. — Мисля, че северният ми фланг е стабилен.

Магьосникът затвори очи и челото му се набръчка съсредоточено; след малко той каза:

— Съобщението е прието. — След което седна, явно замаян.

— Добре ли си? — попита Ерик.

Магьосникът кимна.

— Просто не го правех повече от два пъти месечно. Веднъж или два пъти дневно ми идва множко.

— Добре, ще се постарая да сведа съобщителния трафик до минимум. — Ерик се усмихна. — Жалко само, че нямам повече като тебе.

— Опитваме се да сме полезни.

— Повече от полезни — каза Ерик. — Може да се окажете съдбоносни.

— Благодаря — каза магьосникът. — Готов съм да помогна с каквото мога.

Ерик зачака и когато врагът взе да се групира долу, неволно се учуди на глас.

— Ама какво е това?

— Капитане? — попита магьосникът.

— Просто съм любопитен. Уж се групират за щурм, но изглежда лошо координиран.

— По какво разбрахте?

— Тази армия срещу нас е съставена главно от наемници: добри бойци поотделно, но нямат почти никакво умение в мащабни сражения — обясни Ерик. — Използват ги да надвиват който им се изпречи на пътя главно с по-голямата си численост. — Той посочи надолу към едно малко петно униформени мъже с развети над главите им зелени знамена. — Само това е останало от редовната армия на Махарта, която им се предаде почти непокътната след падането на града. Единствената обучена тежка пехота, с която разполагат. Пешаците са хора, чиито коне или са капнали от умора, или са измрели по пътя. Не стават за нищо, освен да се изсипят, ако се отвори пробив. — Ерик потърка порасналата си за четири дни четина.

— Мисля, че разбирам, но може и да греша. Да не искате да кажете, че е трябвало да разположат хората си в друг ред? — попита магьосникът.

— Да — каза Ерик. — Конницата им трябва да нападне през хълмистия терен, а тежката им пехота да се насочи към най-тежко защитения район на отбранителната линия. Останалата част от армията изглежда готова да щурмува право през откритата територия, където нашите катапулти и стрели ще ги пометат.

— Разбирам.

Ерик се ухили.

— Много си учтив. Ако аз бях от другата страна, щях да използвам конницата си в средата, за параван, и да осигуря прикриващ огън, а тежката си пехота щях да пратя да атакува малко по на север оттук. — Посочи един проблемен участък в отбранителната си линия, малка долчинка, за която не му бе стигнало време и материал да построи прилична защитна позиция. — Ако успеят да се промушат там, тогава тази сбирщина долу ще се излее и ще ни попилее.

— Да се надяваме, че няма да се сетят.

— А би трябвало — промълви Ерик. — Това, което не проумявам, е защо не се сещат. — Изведнъж каза: — Прати съобщение на Грейлок, ако можеш. Кажи му, че според мен това струпване тук вероятно е лъжлива маневра, за да ни накарат да съсредоточим усилията си, при което да извършат същинската си атака някъде на друго място по фронта.

Магьосникът се усмихна, въпреки че изглеждаше изтощен.

— Ще опитам.

Ерик не изчака да види дали магьосникът ще успее, а изпрати бегачи на север, юг и изток. След няколко минути магьосникът поклати глава и каза:

— Съжалявам, но просто не мога да съсредоточа волята си повече.

— Ти се справи добре. Утре се изтегляме. Мисля, че ще е разумно да тръгнеш към следващата защитна позиция на изток. Ако тръгнеш сега, до привечер би трябвало да стигнеш лагера. Кажи на интенданта, че съм те упълномощил да получиш кон.

— Не мога да яздя, капитане.

Ерик го погледна.

— А някакво магическо средство за бързо придвижване?

— Не. Съжалявам.

В подножието на хълма засвириха тръби и Ерик каза:

— Тогава те съветвам да тръгнеш пеш и да стигнеш докъдето можеш. Ако не си близо до приятелски лагер, намери си подслон и се скатай. Някъде на заранта фургонът, возещ ранените, ще мине покрай теб; дай му знак и се качи. Ще им кажа да те вземат.

— Не може ли да остана?

Изсвири нова тръба и Ерик извади сабята.

— Не бих те съветвал. — Обърна му гръб и рече: — Хайде, ако обичаш.

Над главата му бръмна стрела, припрян изстрел от някой поизнервен долу. Ерик се озърна през рамо и видя как магьосникът драсва на изток с изненадващо подновени сили. Позволи си за миг да се изкиска на гледката, след което отново насочи вниманието си към предстоящото кръвопролитие.

— Е, добре — извика той. — Стрелци, вземете си мишените на прицел и чакайте моята заповед.

Познатият глас на сержант Харпър избоботи отзад:

— Капитан фон Даркмоор, вие се забравяте. Ако позволите, сър? — Обърна се и ревна: — Първият от вас, нехранимайковци такива, който стреля преди да дам знак, ще го накарам да изтича до долу и да си я прибере! Ясно?

Ерик отново се усмихна. Така и не му беше хванал цаката на изкуството да бъдеш истински груб сержант и беше доволен, че в частта му служат мъже като Харпър и Алфред.

А после врагът настъпи.

 

 

Ерик благослови тъмнината. Врагът се оттегляше по хълмистия склон, но беше оставил хората му разнебитени. Оказа се, че е сбъркал за маневрата. Единствената причина все още да се държи на позицията беше вражеската глупост. Бяха нападнали направо по хълма, най-напред през помитащия огън на кралските лъкометци, а след това под дъжда на късите копия, с които частите на Ерик тренираха още откакто той започна да служи при Калис. Стотици врагове бяха измрели за всяка нова крачка, а бяха стигнали едва до първия окоп.

Отбраната представляваше система от окопи и бруствери, прорязващи хълмовете, и по който и да било естествен склон да се съсредоточаха нападателите, се натъкваха на чакащите ги, застъпващи се огневи полета. Когато оцелелите достигнаха първия бруствер, се натъкнаха на издигната високо и здраво отъпкана земна преграда с набучени по нея остри колове. Коловете не нанасяха големи щети, но принуждаваха атакуващите да се движат бавно, като по този начин ги превръщаха в лесни мишени за защитниците.

Но те продължаваха да прииждат. След първия час Ерик имаше чувството, че никога вече няма да може да отпусне ръце, а ще трябва все да се бие и бие. По време на боя някой — скуайър или градско момче, така и не разбра какъв беше — донесе ведро вода и му подаде калаен черпак. Той го изпи набързо, върна черпака на момчето и само след миг отново подхвана боя.

Би се сякаш цяла вечност — сечеше главите на всички, които изникнеха от другата страна на редута. После врагът вече бягаше, отказал се да продължи натиска. Слънцето залязваше.

Запалиха факли, повече за увереност, отколкото от нужда — здрачът по това време на годината се задържаше дълго, — и започнаха да носят вода и храна на живите, а след това да изнасят ранените и мъртвите.

Ерик седна там, където се беше бил, без да обръща внимание на мъртвия войник от Новиндус, проснат в прахта до него. Когато дойде едно момче с вода, Ерик отпи и подаде меха на мъжете наоколо.

Скоро пристигна вестоносец с бележка. Той я отвори и я прочете, след което — беше толкова уморен, че не разбра как намери сили да стане — извика:

— Отстъпваме!

Сержант Харпър се появи като по магия.

— Изтегляме ли се, сър?

— Да.

— Значи тръгваме към следващата защитна позиция?

— Да.

— И значи няма да спим тая нощ, нали?

— Какво намекваш, сержант?

— О, нищо, капитане. Просто исках да се уверя, че съм разбрал всичко.

Ерик го изгледа накриво.

— Мисля, че ме разбра отлично, сержант.

— Просто исках да е ясно, че не аз ще накарам момците, дето се трепаха половин ден, да се вдигнат и да тръгнат, без капка да пийнат и хапка да хапнат.

Ерик знаеше, че мъжете са на ръба да рухнат.

— Е, мисля, че можем да се позадържим, докато поне се нахраним.

— Чудесно, сър. Така ще ни остане и време да извлечем убитите и да натоварим ранените във фургоните. Умно решение, сър.

Ерик седна и щом Харпър се отдалечи, промърмори:

— А аз си въобразявах, че съм бил сержант.

 

 

Оттеглянето се оказа по-трудно. Въпреки храната и двучасовата почивка всички бяха капнали.

Ерик прегледа редиците и забеляза, че вижда сред хората доста от онези мъже, които бе тренирал през последните две години — двете роти мъже, които знаеха как да се справят сами, пристигнали от една позиция на север.

Донесоха, че врагът е извършил пробив на север, но че зевът е запушен. Лошата новина беше, че един контингент от поне триста души, а може би и повече, е навлязъл точно по маршрута на похода. Ерик изпрати на север най-добрите си съгледвачи с надеждата, че ако нашествениците тръгнат насам, ще се натъкнат на някоя от по-тежките части. Триста конници можеха да нанесат сериозни щети на по-малка част в поход, докато бъдат извикани подкрепления.

Точно преди изгрев-слънце Ерик забеляза, че до него крачи магьосникът Робърт Д’Лийс.

— Здрасти, магьоснико.

— Здрасти, капитане. Намерих си една малка скала, под която се скрих — каза той с лек присмех, — но вместо фургон видях цяла армия да марширува към мен.

— Казах ти, че ще се оттеглим — сухо рече Ерик. — Но не мислех, че ще е толкова скоро.

— Разбирам. Как е положението?

Ерик сви рамене.

— И аз не знам. Досега се справяме добре, но тази последна атака ме убеди, че все още много ни превъзхождат по численост.

— Можете ли да ги задържите?

— Ще ги задържим — каза Ерик. — Нямаме друг избор.

Видяха пред себе си светлини — наближаваха Вилхелмсбърг. Щом навлязоха в градчето, видяха, че е превърнато във военен лагер. Жителите бяха евакуирани преди няколко дни и Ерик знаеше, че след като хората му отдъхнат един ден, нахранят се и превържат раните си, ще изоставят този град, като преди това изпепелят всички сгради.

Към Ерик притича една дребна фигурка и извика:

— Капитан фон Даркмоор!

Ерик го позна, въпреки мръсотията по табарда му — беше пажът от кралския двор в Крондор.

— Да… как се казваше?

— Самюъл, сър. Една дама ме помоли да ви предам това.

Ерик взе бележката и отпрати момчето. Отвори я. Беше надраскана набързо, с простичък почерк, и гласеше:

Отивам в Рейвънсбърг да намеря майка ти. Обичам те.

Кити

Ерик изпита облекчение, че Кити е успяла да се добере дотук жива и здрава. Сега сигурно бе отседнала в „Червената патица“, където той беше отраснал. Обърна се към изтощения магьосник и му каза:

— Я да влезем да хапнем нещо.

— Чудесна идея — въздъхна грохналият чародей.

Стигнаха до табелата на „Палешника“ — хана, в който се бе запознал с ефрейтор Алфред и братовчеда на Ру, Дънкан. Това му даде повод да се зачуди къде ли е приятелят му.

Гостилницата беше претъпкана. Половината под беше застлан с одеяла на импровизирания лазарет, а другата половина беше натъпкана с прегладнели войници, които нагъваха каквото им подадат от тезгяха.

Един ефрейтор, чието име Ерик не си спомняше, рече:

— Уредил съм стаи на горния етаж за офицерите, капитане. Ще ви пратим храна.

— Благодаря — каза Ерик.

Поведе Робърт нагоре по стъпалата и щом стигнаха до първата стая, отвори вратата и завари един офицер в табарда на Илит да хърка направо на голия под. Други двама седяха и се хранеха. Ерик им махна за извинение и затвори вратата. Отиде до втората врата, отвори я и видя, че стаята е празна.

Вътре имаше два прости дюшека от съшити одеяла, натъпкани със сено, но на Ерик му се сториха съблазнителни. Той свали с усилие ботушите си, а през това време ефрейторът дойде с две дървени паници с гореща гозба и две големи халби бира. Изведнъж умората бе забравена и устата на Ерик се напълни със слюнка.

Когато ефрейторът тръгна да си ходи, Ерик му каза:

— Погрижи се някой да ме събуди един час преди съмване.

— Слушам, капитане.

— Не ви завиждам за ранното ставане след ден като този — каза Робърт.

— Няма нужда да ми завиждаш. Ти също ще станеш с мен.

— Наложително ли е?

— Да. Трябва да се ометем от този град преди врагът да е дошъл. Трудната част на задачата ни е точно в това — да стоим на един скок пред противника. Когато стигнат тук, няма да намерят нищо освен пепел и развалини.

— Какво прахосване — каза Робърт.

— Ще е по-голямо, ако оставим на врага нещо, което да му помогне в настъплението.

— Така е. — Магьосникът хапна две лъжици от храната и добави: — Пъг каза, че работата е опасна, и макар да не го каза направо, намекна, че ставало дума за оцеляването на Кралството. Или това е преувеличение?

— Не мога да кажа — отвърна Ерик с пълна уста, удари здравословна глътка бира и продължи: — Но знам едно: никой от нас не може да допусне да загубим тази война. Никой.

Робърт опря гръб на стената и изпружи крака.

— Не съм свикнал с толкова вървене.

— Предложих ти кон.

— Честно казано, конете ме плашат.

Ерик го погледна и се засмя.

— Цял живот съм изкарал сред тях, тъй че да ме прощаваш, но ми се струва смешно.

Робърт сви рамене.

— Какво пък, мнозина се боят от магьосници, тъй че мога да го разбера.

Ерик кимна.

— Преди време, като момче в Рейвънсбърг, такива като вас можеха да ме притеснят, дори да ме уплашат, но през последните няколко години видях толкова, че предпочитам да се притеснявам от неща, срещу които мога да се изправя със сабя в ръката, и да оставя на боговете, жреците и магьосниците да се грижат за останалото.

— Умно — отрони Робърт със сънена усмивка. — Стига да не го приемате за много неучтиво — рече той, като остави на пода халбата и паницата си — мисля малко да поспя. — И щом главата му докосна постелята, захърка.

Ерик довърши халбата и също си легна — и сякаш беше минала само една минута след като бе затворил очи, когато усети, че ефрейторът го разтърсва за рамото.

— Капитане, време е да ставате.

 

 

Ру махна на всички да спрат. Луис беше в полусъзнание, вързан за единия кон, за да не падне. Раната му продължаваше да кърви и Ру знаеше, че няма да оцелее още една нощ без почивка и по-добри грижи, отколкото можеха да му предложат по пътя. Вилем яздеше, прегърнал малкия Хелмут, а Натали яздеше с Абигейл пред нея. Ру, Карли и Хелън водеха конете.

Бяха напуснали пещерата предната заран, мъчейки се да намерят безопасен подход към северния път. На два пъти се озоваха сред непроходими гори и Ру спази намерението си да вървят на изток, щом не могат на север, а после да обръщат на север, щом не могат повече на изток.

Веднъж се оказаха блокирани и на север, и на изток, и той поведе на запад, докато не намери пътека на север.

Беше ги спрял заради тропота на конски копита, някъде отдалече, но все пак достатъчно близо, за да потърсят скривалище.

— Изчакайте тук — тихо каза той и подаде юздите на коня, който водеше и на който седеше Луис, на Хелън. После извади меча си и забърза, оглеждайки се за някое по-високо място, за да има по-добра гледка.

Намери едно възвишение на изток и го изкачи, то го отведе към друго, а то пък отвеждаше към един сравнително гол рид. Звуците идваха някъде от север.

— Проклятие — тихо изруга той и забърза към другите.

Децата се бяха смълчали — естествена реакция на страха, който родителите се мъчеха да скрият. Ру каза:

— Голяма група конници на север.

— Пътят, за който говореше ли? — попита Хелън.

— Да, така мисля.

— Какво ще правим? — обади се Карли.

— Продължаваме тихо и кротко и се надяваме, че са от кралската конница.

Карли сдържаше ужаса си много по-добре, отколкото Ру би допуснал. Възхити се на волята й да потисне собствения си страх, за да спаси децата. Погледна Луис, който беше изпаднал в полудрямка. По челото му течеше пот, въпреки че утрото беше прохладно, и Ру разбра, че го тресе.

— Трябва да заведем Луис при някой лечител — каза Ру. Хелън и Карли кимнаха.

Тръгнаха полека през леса. След половин час Ру спря, огледа поляната отпред и каза:

— Познавам това място.

— Къде сме? — попита Карли.

— Тук баща ти и ние с Ерик лагерувахме на втората нощ след като тръгнахме заедно. Срещнахме го половин ден езда на изток. — Пресметна. — Проклятие. Някъде сме се обърнали и се движим на северозапад, вместо на север. Не сме толкова на изток, колкото се надявах.

— Но къде сме? — настоя Хелън.

— Все още на един ден езда до пътя, който се раздвоява към Вилхелмсбърг.

Карли сниши глас.

— Луис не може да издържи още един ден.

— Знам — каза Ру. — Но нямаме избор.

Поведе ги през поляната и малко по на север излязоха на пътя, който търсеха. Следите от конски копита показваха, че патрулът, който Ру бе чул, е минал оттук.

Денят мина без инциденти. Привечер оставиха горите и намериха една изоставена ферма — ниска постройка от камък и дърво с покрив от чимове.

— Можем да останем тук тази нощ — каза Ру. — Пътят за Вилхелмсбърг е на час на изток оттук.

Свалиха Луис от коня и го вкараха в къщата, като го поставиха леко върху една сламена постелка. Ру вкара конете в празния обор, свали им сбруята и намери малко сено, с което ги нахрани. От опита си с Ерик и другите, докато беше във войската знаеше, че ако сеното е лошо, конете ще получат колики и ще умрат, но доколкото можеше да прецени, изглеждаше читаво. Затвори вратата и влезе в малката къща.

Хелън преглеждаше рамото на Луис.

— Трябва да го почистим това — каза тя.

Ру се огледа, но не намери нищо.

— Чакай да отида до кладенеца.

В кладенеца имаше и ведро. Той извади вода, отвърза ведрото и го занесе в къщата.

— Виж какво намерих — каза Карли и му подаде малка торба.

— Сол. — Ру я взе.

— Сигурно е паднала на пода, когато собственикът е побягнал.

— Може да ни свърши работа.

— Можем ли да запалим огън? — попита Вилем.

— Не. Дори да прикрием пламъците, миризмата на пушек може да привлече конници.

Хелън сниши глас.

— Ако мога да кипна малко вода, мога да прочистя раните му.

— Знам. — Ру й подаде солта. — Пийте от ведрото и като се изпразни до половината, сипи солта във водата. После измий раните му. — Погледна приятеля си, който бе изпаднал в безсъзнание. — Ще боли адски, но не мисля, че ще го усети. Ще ида да потърся нещо за лапа.

Ру излезе от къщурката и се задържа до стопанските постройки в случай, че по пътя се появи някой. Не искаше да рискува да го забележат. После притича покрай обора и през празните ниви и влезе в гората. Беше зърнал някакви мъхове по скалите край пътя. Накор им беше показвал как да правят лапа и Ру съжали, че не беше внимавал повече. Но смяташе, че знае какво да търси.

След близо час търсене, вече по мръкнало, намери мъха — приличаше на паяжина, обвила един дънер и камънаците край едно поточе. Набра колкото можеше да носи с две ръце и бързо се върна в къщата.

Карли и Хелън бяха свалили ризата на Луис и бяха промили раната със солената вода.

— Той дори не мръдна — каза Хелън.

— Може би е за добро. — Ру погледна лицето на приятеля си и видя, че е плувнало в пот. Видя също така, че раната на рамото му е покрита с кора от засъхнала кръв, но сега се беше отворила.

— Това трябва да се зашие.

— Аз имам игли — каза Карли.

— Какво? — попита Ру.

Тя бръкна под роклята си.

— Иглите са скъпи и след като оставихме всичко, се погрижих да взема поне игли. — Разкъса подгъва на роклята си и извади тънко навито парче кожа. Разви го и подаде на Ру шест закалени стоманени игли.

Ру примигна.

— Радвам се, че шиенето е толкова важно за теб. Случайно да ти се намира и конец?

— С конците е лесно — каза Хелън. Стана, надигна полата си, измъкна една от фустите си, скъса я със зъби и почна да тегли конци. — Каква дължина ще ти трябва?

— Стъпка и половина — каза Ру.

Тя взе една от иглите, зачовърка в нишките, издърпа една, която й хареса, хвана я и дръпна. Ру очакваше да се скъса, но за негова изненада нишката се отдели здрава и тя измъкна цели три стъпки. Скъса ленения конец и го подаде на Ру.

Ру въздъхна.

— И аз не знам с какво се захващам. — Остави Хелън да вдене нишката и каза:

— Една от вас при главата, а другата да му държи краката да не мърда.

Двете жени се подчиниха — Хелън стисна краката на Луис, а Карли притисна раменете му с ръце, като внимаваше да не пипа раната. Ру почна да шие.

 

 

През нощта Луис гореше в треска. Събуди се, колкото да пийне малко вода. Веднъж трябваше да го задържат, когато се опита да издраска лапата, която Ру беше сложил на раната му.

Карли и Хелън седяха в ъгъла, а децата се бяха скупчили около тях и спяха дълбоко. Ру дремеше до вратата с оръжие в ръка.

На заранта Луис изглеждаше по-добре.

— Мисля, че треската мина — каза Ру.

— Ще може ли да издържи пътя? — попита Хелън.

— Не мисля, че е редно, но и не можем да останем тук. Ако онези войници, дето минаха вчера по пътя, са били кралски конници, врагът ще се появи още днес. Ако са били вражески войници, значи вече сме зад фронтовата линия.

Луис отвори очи и прошепна:

— Мога да яздя.

— Жалко, че нямаме нищо за ядене — каза Карли. — Трябва да си възвърне силите.

— С малко късмет, до обед ще стигнем във Вилхелмсбърг — каза Ру. — И ще ядем, докато се пръснем. — Ухили се на децата и те му отвърнаха с плахи усмивки.

Оседлаха конете и с много мъка успяха да наместят Луис на седлото. Ру го попита:

— Искаш ли пак да те вържа?

— Не — каза Луис и примига срещу слънцето. — Ще се справя. — Погледна тежко овързаното си рамо и попита: — Какво си направил?

— Солена вода и лапа — каза Ру. — Как е то?

— Адски сърби.

— Щом сърби, значи е добре.

— Стига да го сърби някой друг — каза Луис.

Ру хвана юздите на коня, а Луис стисна гривата. Децата също се качиха на конете и Ру поведе всички на изток.

 

 

Ерик препусна в галоп през града и завика:

— Палете!

Хората в западния край на Вилхелмсбърг затичаха из града и замятаха факли. По-големите каменни постройки щяха да останат само изтърбушени, но сградите със сламени покриви бързо прихванаха огъня.

Докато стигне източния край на града, западната половина беше напълно обхваната от пожара. Ерик изчака всички да излязат от града и каза:

— Да тръгваме.

Още преди изгрев-слънце войниците, струпани във Вилхелмсбърг бяха поели на изток, към един от планинските хребети, който щяха да отбраняват, колкото успееха. Ерик знаеше, че колкото повече се приближават към Даркмоор, толкова повече градчета като това ще срещат — Улфсбърг, Рейвънсбърг, Хале и Готсбъс. Всички щяха да им предложат подслон и провизии, но всички щяха да бъдат подложени на огъня преди защитниците да се оттеглят.

Робърт Д’Лийс яздеше до него и явно се чувстваше неудобно на коня.

— Справяш ли се? — попита Ерик.

— Само мисълта за още един ден ходене пеш в тази жега ме убеждава, че язденето е хубаво нещо, капитане.

Ерик се усмихна.

— Кобилата е кротка. Само не дърпай силно юздата, внимавай и тя ще се грижи за теб. Не забравяй да държиш петите долу.

Ерик се обърна и препусна напред, а магьосникът се постара да не изостава.

 

 

Ру беше отчаян. Не му се налагаше да види самия град, за да разбере, че е опожарен — пушеците ясно го показваха.

Сега се опитваше да реши какво да правят: дали да рискуват да доближат горящия град, дали да се опитат да настигнат отстъпващата кралска армия, или отново да поемат на север и да хванат по-малко използвания път за Рейвънсбърг. Изведнъж вик от другата страна на голямата поляна им каза, че са ги забелязали.

Ру веднага вкара групата в гората. Забързаха през дърветата. Стигнаха едно дере, врязващо се дълбоко в хълмовете, първо на север, после — отново на изток. Ру изшътка на децата да мълчат и се върна на бегом с оръжие в ръка. Луис го последва с кама в лявата си ръка. Беше слаб и замаян, но готов да се бие.

Докато Карли, Хелън и децата седяха сгушени в дерето и се мъчеха да усмирят конете, Ру и Луис изчакваха малко преди първия завой.

Гласовете се приближиха и Ру разпозна, че речта е от Новиндус. Луис кимна и стисна камата.

Тропотът на приближаващите коне накара Ру да се присвие до стръмния бряг. Гласовете се усилиха.

— Виж тези следи в калта. Изглеждат съвсем пресни.

— По-тихо. Да ни чуят ли искаш?

Първият ездач подмина завоя и каза:

— Когато почнеш да ми плащаш, тогава ще ми заповядваш, смота…

Ру скочи, замахна и го повали.

Конят изцвили и побягна нагоре по дерето покрай Луис.

— Какво каза? — обади се другият ездач.

Ру видя кама на колана на падналия, издърпа я и я хвърли на Луис. Въпреки цялата си умора и слабост Луис все пак успя да захапе своята кама и без грешка хвана хвърлената му.

Подхвърли я във въздуха, хвана я за върха и я метна в секундата, в която вторият ездач зави.

— Ей! Попитах те… — почна мъжът — и в този момент острието се заби в гърлото му.

Ру го свлече от седлото, пусна го до първия, плесна коня по задницата и го отпрати след другия към Карли, Хелън и децата.

После даде знак на Луис и двамата се върнаха при тях.

— Ще дойдат всеки момент — каза Ру.

— Какво ще правим? — попита Карли.

Ру посочи високия десетина стъпки скалист бряг.

— Качваме се горе. Не могат да ни проследят.

И без да чака, се закатери нагоре. Щом се качи, зърна другите ездачи между дърветата. Подвикваха си и се чудеха какво ли е станало с двамата. Ру махна на Вилем да се качи и протегна ръце, за да може Хелън, която беше по-висока от Карли, да му подаде Хелмут. Детето нацупи устенца, готово да заплаче, и Ру му каза:

— Моля те, миличко, не сега.

Но щом го взе в прегръдките си, Хелмут нададе жалък рев, сякаш целият страх и умора, които беше изтърпял през тези три дни, изведнъж избликнаха. Луис се обърна и извади камата си, защото само миг след проплакването на Хелмут конниците се развикаха.

Абигейл и Натали изпъплиха по скалите, подбутвани от майките си. Вилем се изкачи без помощ. Луис погледна нагоре и каза:

— Няма да се справя.

— Качвай се! Лесно е.

Луис имаше само една здрава ръка, а точно нейното рамо беше ранено. Той се хвана за един камък, стисна зъби и се изтегли нагоре. После си пое дъх, издиша и се опита да продължи, но без успех. Ру се надвеси и го сграбчи за китката.

— Държа те!

Усети как мишците му се изпънаха, когато приятелят му увисна безпомощно, като мъртва тежест. Останал почти без дъх, Луис изпъшка:

— Пусни ме. Няма да мога.

— Можеш, по дяволите! — каза Ру и дръпна здраво, макар да разбираше, че силата му няма да стигне да го издърпа.

Луис се помъчи да се изкатери, напредна малко и в този момент конниците се появиха.

— Ето ги! — извика един.

— Пусни ме! — каза Луис. — Бягайте!

— Не! — извика Ру и се обърна към Хелън и Карли. — Спасявайте децата!

Ру задърпа, Луис се напъна — и един конник приближи с изваден меч.

— Копелета такива! Вие ли убихте Миква и Тугон? Сега ще…

Профуча стрела и го изхвърли от седлото, втора улучи конника зад него и също го свали.

Две яки ръце се пресегнаха до Ру, хванаха Луис за китките и с лекота го вдигнаха през ръба на скалите. Ру се обърна и видя едно странно, нечовешко, но красиво лице. Елфът се усмихна и каза:

— Май сте загазили, страннико.

— Може и така да се каже — отвърна Ру, отпусна се на лакти и задиша задъхано. Появи се още един елф. Ру размърда лявата си ръка и рече:

— Не знам колко още щях да издържа.

Един мъж в черна туника, застана до елфа и Ру видя една много позната усмивка.

— Ако вие не сте най-жалките бегълци, които съм виждал, значи нищо не знам.

Луис се ухили.

— Джедоу! Радвам се да те видя. — И припадна.

— Какво му е? — попита Джедоу Шати и коленичи до стария си съратник от кампанията в Новиндус.

— Ранен е в рамото — каза Ру. — И то лошо.

— Можем да го оправим — каза елфът. — Но най-напред да ви отведем оттук с децата.

Ру стана и се представи:

— Рупърт Ейвъри.

— Аз съм Галайн — каза елфът. — Тръгнал съм да занеса съобщение на вашия генерал Грейлок.

— Генерал? — възкликна Ру. — Колко бързо се менят нещата.

— Повече, отколкото подозираш — каза Джедоу. — Давай сега да се махаме оттук. После ще говорим.

— Колко сте тук? — попита Ру, докато вървеше зад Джедоу и Галайн.

— Шестима елфи от двора на кралицата плюс един взвод. Това означаваше десет отделения от по шестима души всяко.

— Те къде са?

— На половин миля оттук — отвърна Джедоу. — Нашите приятели имат забележителен слух и ни казаха, че тук има конници, затова реших да проверя как стои работата. — Сложи ръка на рамото на Ру. — Ние сме на път за Рейвънсбърг. Нещо против да дойдете с нас?

Ру се засмя.

— Благодаря. Ще изтърпим малко компания. Обаче какво имате за ядене?