Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Войната на студенокръвните (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rage of a Demon King, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2011 г.)

Издание:

Реймънд Фийст. Войната на студенокръвните (том 2)

Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона

Американска

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“, 2009 г.

ИК „Бард“ ООД, 2009 г.

ISBN: 954-585-355-7

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Гневът на демонския крал от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Гневът на демонския крал
Rage of a Demon King
АвторРеймънд Фийст
Първо издание1997 г.
САЩ и Великобритания
Оригинален езиканглийски
Жанрфентъзи
Видроман
ПоредицаВойната на студенокръвните
ПредходнаВъзходът на търговеца принц
СледващаПарчета скършена корона
ISBNISBN 9545853506

Гневът на демонския крал (на английски: Rage of a Demon King) е третият роман от поредицата на Реймънд ФийстВойната на студенокръвните“. За пръв път романът е издаден през 1997 г.

Действието се развива след това в първите две книги от поредицата и описва дългоочакваното нападение на армиите, пристигащи в Островното кралство от континента Новиндус. Завръщат се Макрос Черния, Пъг и Томас и заедно с Миранда и Накор се подготвят да се изправят срещу магическите сили на противника. Защитата на град Крондор, която се подготвя от години, е замислена така че да нарани възможно най-много вражеските армии – близо 150 хиляди войници.

Оказва се че огромната армия всъщност е събрана, а сега подтиквана от демоните, а целта е да бъде достигнат град Сетанон.


3.
Квег

Ру се намръщи.

Карли гледаше с явно благоговение как херцогът на Крондор влиза в дома им. Беше виждала лорд Джеймс само веднъж, на галавечерята, дадена от Ру, за да отбележи началото на своя възход с основаването на компания „Горчиво море“. Пред вратата чакаше каляска. До нея стояха четирима конни стражи, единият — с дълго копие с херцогското знаме в десницата — държеше юздите на впряга с лявата си ръка.

— Добър вечер, госпожо Ейвъри — поздрави херцогът. — Моля да ме извините за това неочаквано натрапничество, но ми се налага да ви отнема съпруга за малко.

Карли почти бе загубила дар слово, но успя да каже:

— Да го отнемете?

Херцог Джеймс се усмихна, хвана ръката й и леко я стисна.

— Ще ви го върна цял-целеничък. Обещавам.

— Ще поговорим ли? — каза Ру и посочи към кабинета си.

— Така мисля — каза херцогът, свали мантията си, подаде я на слисаната слугиня, притичала да види кой е на вратата, и се шмугна между нея и Карли.

Щом влязоха в кабинета, Ру притвори вратата и попита:

— На какво дължа това удоволствие?

Джеймс се разположи в един стол срещу него.

— Ако съдя по изражението ти, когато се появих на вратата, „удоволствие“ май не е най-точната дума.

— Е, не ни се случва толкова често херцогът на Крондор да се появи непредизвестен няколко минути преди лягане — каза Ру.

— Мога да мина и без цялата суетня, като ти съобщя за идването си и хвърля цялата ти прислуга в паника. Нямам нужда от пищни трапези, на които се каят всички съседи — каза Джеймс. — Честно казано, познавам повечето от тези, които имат имения наоколо, и ти си сред малцината, с които мога да проведа интересен разговор.

Ру го изгледа недоверчиво.

— Ще благоволите ли да отседнете у дома за през нощта, милорд?

— Благодаря за предложението, но трябва да продължа. Тръгнал съм за родните ти краища, за да поговоря с вдовстващата баронеса и сина й. Тя прати хора да убият Ерик.

— Предупредиха ме — каза Ру. — Казаха ми също, че държите убиеца под арест.

— Да — кимна херцогът. Лицето му беше изпито и приличаше на човек, който не е спал от много дни, но очите му все още бяха живи и за миг се впиха в лицето на Ру. — За него се… погрижиха. Другият обаче все още е на свобода и ако е слуга на баронеса Матилда, вече трябва да се е върнал в Даркмоор и тя може би крои нов заговор. Но аз имам планове за теб и Ерик, затова лично ще се погрижа да я убедя да престане с опитите си да ви убива — вметна той шеговито, след което добави с много сериозен тон: — Никой от двама ви не трябва да умре, докато аз не го поискам.

Ру само го гледаше. Нямаше какво да каже, докато херцогът не сподели това, което му е на ума. Знаеше, че дължи на Джеймс няколко сериозни услуги заради намесата на херцога в почти нечувано бързото му издигане във властта и богатството, и беше сигурен, че Джеймс е дошъл, за да си поиска една от тези услуги. Едва ли се бе отбил само за да му каже колко е заинтересован лично от неговата и на Ерик безопасност.

След известно мълчание Джеймс каза:

— Не бих отказал едно питие.

Ру намери благоприличие да се изчерви.

— Извинете — каза той и се надигна от стола си. Извади две кристални чаши с високи столчета и скъпо бренди в също кристална гарафа от бюфета, вграден в стената до прозореца с гледка към една от многобройните градини на Карли. Наля две щедри дози и подаде едната на херцога.

Джеймс отпи и кимна одобрително.

След като Ру седна, херцогът заговори.

— Трябва да те помоля за една услуга.

Ру се изненада.

— Казвате го, сякаш наистина го мислите.

— И е така. И двамата знаем, че ми дължиш много, но не мога да ти наложа да отидеш.

— Къде?

— В Квег.

— В Квег? — Изненадата на Ру беше искрена. — Защо в Квег?

Джеймс помълча, сякаш премисляше колко да сподели с Ру, после сниши глас.

— Между нас да си остане, ръцете ни ще са заети с флотата на Изумрудената кралица, когато премине Тъмните проливи. Ники има някаква идея как да я удари по средата на пътя, но за да го направи, повечето ни флота ще ни трябва на Далечния бряг. А това означава, че нямаме с какво да пазим товарите си от Свободните градове и Илит, докато врагът е в Горчивото море.

— Искате да сключа сделка с Квег да не нападат товарите ни?

— Не — каза Джеймс. — Искам да сключиш сделка да наемем квегански бойни кораби за ескорт на нашите.

Ру заприлича на бухал, заслепен от ярка светлина. После се засмя.

— Искате да ги подкупя?

— Може и така да се каже. — Джеймс отпи от брендито си и сниши глас. — И освен това искаме огнено масло. Много.

— Че защо ще ни го продават?

Джеймс отпи от чашата си.

— По-рано — едва ли. Но те знаят, че сме усвоили начина му на производство и разполагаме с него след падането на Арменгар. Това, с което не разполагаме, са средствата за производството му. Агентите ни съобщават, че разполагат с обилни резерви. Трябват ми поне пет хиляди бъчви. Десет хиляди ще е още по-добре.

— Това са страхотни разходи — прошепна Ру.

— Знаеш какво предстои, Ру — отвърна херцогът също така шепнешком.

Ру кимна. Само един търговец от Крондор бе пътувал до онази далечна земя и беше видял с очите си разрухата, причинена на невинните й жители от Изумрудената кралица. Но имаше много други търговци с много по-добри връзки с Квег.

— Защо точно аз?

— Защото си с добра репутация и будиш силно любопитство, Ру Ейвъри. Мълвата за възхода ти се е пръснала от Ролдем чак до Островите на залеза и аз разчитам, че това любопитство ще натежи на везните.

— Какви везни? — попита Ру.

Джеймс остави чашката на бюрото.

— Квег има доста странни и оригинални закони и един от не най-маловажните сред тях е простият факт, че не-гражданинът на тази шантава малка „Империя“ няма никакви законни права. Стъпиш ли на квеганска земя без квегански покровител, ти си собственост на първия квеганец, чиято ръка е достатъчно силна, за да ти метне въжето и да стегне примката. Ако се съпротивляваш, макар и само за да спасиш живота си, това се счита за оскърбление към гражданин. — Джеймс имитира с ръце гребане. — Дългите океански пътувания допадат ли ти?

— Колко дълги?

— Двайсет години е най-кратката присъда.

Ру въздъхна.

— Как да си намеря покровител?

— Точно това е тънката част — каза Джеймс. — Напоследък отношенията ни с Квег са изопнати. Твърде много контрабанда и пиратски рейдове от наша гледна точка, твърде ниско плащане на данъци и плаване в техния океан — от тяхна. Нашата посланическа делегация беше изгонена от двора им преди четири години и ще мине доста време, докато успеем да пратим друга.

— Трудно изглежда — каза Ру.

— И наистина е трудно. Но това, което трябва да знаеш за квеганците, е, че управлението им преследва две цели: да пази реда — като държи селяните им потиснати — и да брани острова. Същинската власт е в ръцете на богатите им търговци. Най-старите фамилии имат наследствени права на място в управителното им тяло, Имперския сенат. Достатъчно богатите могат да си купят място.

Ру се ухили.

— Изглежда точно като за мен.

— Съмнявам се, че ще ти хареса. Не забравяй, чужденците нямат никакви права. Ако подразниш покровителя си, той може да оттегли закрилата си, когато му скимне. Това означава, че трябва да бъдеш много учтив. Вземи повечко подаръци.

— Мисля, че разбирам. — Ру помисли малко, след което попита: — Но как се очаква да сляза на брега и да сключа този договор за покровителство, след като не можете да ми осигурите представяне?

— Ти си предприемчив момък — каза Джеймс, допи брендито си и стана. — Ще намериш начин. Почни да разпитваш съдружниците си. След като посъбереш няколко имена за връзка, мога да уредя без много трудности да се вкара контрабандно едно писмо в Квег, но общо взето възможностите ми се изчерпват дотук.

Ру също стана.

— Е, все ще измисля нещо. — Умът му вече работеше над проблема.

— Каляската ме чака отвън, а имам още доста път — каза херцогът и тръгна да излиза.

Ру го последва и махна на слугинята, която сякаш беше пуснала корени на същото място, където я бяха оставили, и още държеше пелерината на херцога. Помогна му припряно да си я наметне, а Ру отвори вратата:

Когато един от стражите затвори вратата на каляската, Джеймс се наведе от прозорчето и каза:

— И не се бави много. Искам да тръгнеш най-късно другия месец.

Каляската потегли и Ру влезе. От горния етаж дотича Карли и попита:

— Какво иска херцогът?

— Заминавам за Квег — отвърна Ру.

— За Квег? Не е ли опасно?

Ру сви рамене.

— Да. Но по-важното е как да стигна там. — Той се прозя, после плъзна ръка около кръста й и я стисна закачливо. — Точно сега имам нужда от малко сън. Хайде да си лягаме.

Тя отвърна на веселия му тон с една от редките си усмивки.

— Това ще ми хареса.

Тръгнаха нагоре по стълбите.

 

 

Лежеше в тъмното, вслушан в равномерното дишане на Карли. Бяха се любили, но някак вяло. Карли не правеше нищо, за да възбуди желанието му, както Силвия Истърбрук. По време на любовната игра с жена си Ру мислеше за Силвия и от това изпита смътно чувство за вина.

Беше гостувал на Силвия почти всяка седмица, понякога и два пъти седмично, след церемонията с награждаването в двореца, и все още се възбуждаше от нея като първия път, когато влезе в леглото й. Сега тихо стана и отиде до прозореца.

През гладкото стъкло, внесено на висока цена от Кеш, се виждаха ниските заоблени хълмове на имението му. Имаше си поток, който предлагаше, уверяваха го, чудесен риболов, имаше си и неголям горист участък на север, който гъмжал от дивеч. Беше казвал, че ще излиза на риболов и лов като благородник, но все не намираше време. Единственото, което донякъде можеше да се нарече „отдих“, бе да прекарва времето си с Ерик в „Счупения щит“, да се люби със Силвия или да се упражнява с меч с братовчед си Дънкан.

В редки мигове на размисъл Ру преценяваше живота си и се смяташе едновременно за щастливец и за прокълнат. Щастливец беше, защото бе оцелял след убийството на Стефан фон Даркмоор, в пътешествието до Новиндус с капитан Калис и в сблъсъка си с братята Джейкъби. Нещо повече, сега той беше един от най-богатите търговци в Крондор. Чувстваше се благословен, че е семеен човек, макар че много не му се мислеше за жена му; отдавна си беше признал, че е взел Карли от съжаление и гузна съвест; чувстваше се виновен за смъртта на баща й.

Децата му го смущаваха. Бяха му някак чужди тези малки същества, все искаха неща, които той трудно можеше да признае за нужни. И все миришеха в най-неподходящи моменти. Абигейл беше плахо дете, което често избухваше в плач, щом той си позволеше да повиши малко тон, а пък на Хелмут му никнеха зъбките и затова постоянно се наакваше, при това върху чистата дреха, която Ру току-що си е облякъл. Знаеше, че ако не беше се оженил за Карли, сега щеше да е женен за Силвия. Не разбираше от любов, така както другите говореха за нея, но Силвия поглъщаше мислите му. Тя го отвеждаше до висините на страстта, за които само беше мечтал преди да я срещне. Дори понякога си въобразяваше, че ако Силвия му беше жена, децата му щяха да са съвършени малки руси същества, които непрекъснато ще се усмихват и никога няма да се обаждат, освен ако баща им не го поиска. Ру въздъхна. Дори Силвия да им беше майка, беше сигурен, че Абигейл и Хелмут щяха да са си същите, странни и чужди същества.

Видя как един облак премина по небето и закри голямата луна, единствената, която се показваше по това време на нощта. Настроението му помръкна също като гледката отвъд прозореца. Силвия. Беше започнал да се съмнява, че е влюбена в него; може би това се дължеше на някакво съмнение в себе си, но той просто не можеше да повярва, че човек като него е в състояние да привлече интереса й, да не говорим за сърцето й. Все пак тя като че ли се радваше, когато успееше да си уреди среща с нея и баща й, особено ако можеше да остане с нея през нощта. Начинът, по който се любеше с него, бе винаги изобретателен и изпълнен с плам, но с времето той бе започнал да подозира, че не всичко е такова, каквото изглежда. Подозираше също така, че тя дава информация на баща си, която му носи загуби в бизнеса. Реши, че трябва повече да внимава какво споделя с нея. Не допускаше, че нарочно изтръгва сведения от него, за да ги предаде на баща си, но някоя случайно повторена реплика на вечеря можеше да даде на хитрия стар Джейкъб достатъчен коз, за да надиграе младия си съперник.

Ру се протегна, загледан в отминаващия облак. Странно и неочаквано се бе оказало присъствието на Силвия в живота му, като някакво чудо. Все пак съмненията го терзаеха. Зачуди се какво ли би казала за всичко това Хелън Джейкъби. Мисълта за Хелън го накара да се усмихне. Макар да беше вдовица на убит от него човек, бяха станали приятели и честно казано, с нея той разговаряше с по-голямо удоволствие, отколкото с Карли или със Силвия.

Ру въздъхна. Три жени, а не знаеше какво да прави с никоя от тях. Излезе тихо от спалнята и отиде в стаята, която използваше за личен кабинет. Отвори една ракла, извади от нея дървена кутия и вдигна капака. Под лунната светлина блесна изящна колекция от изкусно обработени рубини — пет големи камъка, с големината на мъжки палец, и дузина по-малки, все с еднаква форма.

Беше се опитвал да продаде колекцията на Изток, но твърде много търговци на скъпоценни камъни се досетиха за какво става дума — за крадена стока. На кутийката се четеше гравирано името на притежателя й, лорд Вазарий.

Ру тихо се засмя. Беше проклинал късмета си, че не може да продаде скъпоценностите, но сега се смяташе за щастлив. Знаеше, че на заранта ще каже на помощника си Даш да уведоми дядо си херцог Джеймс, че когато бъде готов да прати писмото му до Квег, то ще съдържа следното:

„Милорд Вазарий. Казвам се Рупърт Ейвъри, търговец от Крондор. Наскоро придобих една вещ с изключително висока стойност, за която съм сигурен, че принадлежи на Вас. Ще ме удостоите ли с удоволствието да Ви я върна лично?“

 

 

Корабът леко се полюшваше в огромния залив, който беше входът за град Квег, столицата на островната държава със същото име. Приближаваха кея и Ру гледаше с възхищение.

Заливът гъмжеше от огромни бойни галерии, масивни търговски кораби, гемии и малки рибарски лодчици. За остров с размерите на Квег пристанището изглеждаше невероятно оживено.

Ру беше проучил всичко, което бе могъл, за враждебната островна държава — бе разпитвал търговските си партньори, стари войници и моряци, всеки, който можеше да му даде някакви сведения. Когато империята Велики Кеш се беше изтеглила от Далечния бряг и сегашните Свободни градове, прибирайки легионите си, за да ги прати на юг срещу въстаналите в Кешийската конфедерация държави, въстанал бе и губернаторът на Квег.

Дете на тогавашния император на Кеш, от четвъртата или петата му жена, той бе заявил някаква си „вдъхновена от боговете“ божествена причина, довела до основаването на империята Квег. Тази малка държавица на бивши кешийци, смесени с местните островитяни чрез взаимни бракове, щеше да се приема на шега, ако не бяха два фактора. Първият беше, че островът бе вулканичен и по тази причина разполагаше с една от най-плодородните земеделски земи северно от Долината на сънищата, обкръжени от необичайни местни течения, така че климатът тук бе най-умереният в цяло Горчиво море — което означаваше, че островът може да се самозадоволява колкото до прехраната на населението. Вторият фактор беше флотата.

Квег разполагаше с най-голямата флота в Горчивото море — факт, който непрекъснато биваше натрапван с редовните набези и пленявания на кораби на Кралството, Кеш и Свободните градове. Освен претенциите на Квег, че има териториални права над цялото Горчиво море — наследство от древните права на Кеш над това море — много дразнеха и неговите пирати. Често галерии без флагове нападаха по крайбрежието на Кралството и Свободните градове, като понякога дръзваха да стигнат чак до далечния западен бряг на Империята, и при всяко обръщане към техния император и към сената на Квег те заявяваха, че са в неведение.

Ру често беше чувал някой дребен дворцов служител да възкликва: „И все отвръщат: Ние сме бедна държавичка, обкръжена от всички страни от врагове.“

По водата се плъзнаха странни сенки и Ру вдигна очи нагоре и се ококори.

— Вижте!

Джими, внук на лорд Джеймс, и брат му Даш вдигнаха глави и видяха ято гигантски птици, полетяло към открито море. Джими беше тръгнал с него по настояване на дядо си, което създаде на Ру немалко притеснение. Даш работеше при него, поне на думи, и се изявяваше като надежден помощник. Колкото до Джими, той работеше за дядо си, въпреки че Ру не беше сигурен в какво качество. Беше сигурен, че не са сметките. За кратко Ру се зачуди дали квеганците ще обесят цялата му група, ако момчетата бъдат обвинени, че са шпиони, или само него.

Братята не си приличаха много. Джими приличаше повече на дядо си, с тънки кости и светла коса, докато Даш, като баща си лорд Арута, беше с буйна къдрава кафява коса и широко открито лице. Но по нрав и по ум се повтаряха повече от братя. И той знаеше откъде са наследили този нрав: от дядо си.

— Орли! — възкликна Джими. — Или нещо като орли.

— Мислех, че са само легенда — каза Даш.

— Защо? — попита Джими.

— Това са гигантски хищни птици и на тях летят хора.

— Хора? — невярващо попита Ру, докато корабът спираше до кея.

— Дребни хора — поясни Джими. — Подбират ги от поколения заради ниския им ръст.

— Според легендата един от Господарите на драконите ги отглеждал като ловни птици, както се гледа сокол — каза Даш. — Тези са потомци на онези птици.

— В битка човек може да направи много неща с ято като това — каза Ру.

— Не съвсем — възрази Джими. — Не могат да носят много и бързо се изморяват.

— Ти пък откъде знаеш толкова много за тях? — подхвърли Ру.

— А, слухове, нищо повече — ухили се Джими.

— Или донесения на бюрото на дядо ти? — подхвърли Ру.

— Погледнете посрещачите — каза Даш.

— Каквото и да сте им написали, господин Ейвъри, явно е свършило работа — каза Джими.

— Само уведомих лорд Вазарий — отвърна Ру, — че имам нещо ценно, което му принадлежи, и искам да му го върна.

Трапът беше спуснат, но когато Ру понечи да слезе, капитанът на кораба го спря, като сложи ръка на гърдите му.

— По-добре да спазим обичая, господин Ейвъри.

И извика към брега:

— Господин Ейвъри и свитата му, от Крондор. Имат ли разрешение да слязат на брега?

Чакаше ги голяма делегация квеганци, струпани около някакъв мъж в носилка, носена от дузина мускулести роби. Всички носеха роби с изящна дипла, провиснала от едното рамо — Ру вече знаеше, че се наричат „тоги“. В по-хладните месеци местните хора обличаха вълнени блузи и панталони, но в горещите месеци на пролетта, лятото и ранната есен леката памучна дреха беше предпочитаното облекло сред богатите. Един от мъжете извика на кралската реч:

— Моля слезте на брега като наши гости, господин Ейвъри и свита.

— Кой говори? — попита капитанът.

— Алфонсо Велари.

Капитанът махна ръката си от гърдите на Ру.

— Вече сте поканен да стъпите на квеганска земя, господин Ейвъри. Вие сте свободен човек, докато този Велари не оттегли закрилата си. Според обичая той е длъжен да ви уведоми за това един ден предварително. Ще ви чакаме тук, готови да вдигнем котва и да отплаваме щом ни дадете знак.

Ру изгледа мъжа — един от многото му корабни началници, казваше се Бриджис — и каза:

— Благодаря, капитане.

— Ние сме на ваше разположение, сър.

Щом стъпиха на трапа, Ру чу как Даш пошушна на Джими:

— Разбира се, че са на негово разположение. Нали е собственик на кораба!

Джими се засмя тихо.

Ру слезе по трапа и спря пред Велари. Квеганецът беше нисък мъж на средна възраст, с високо подстригана и намазана с уханно масло коса. Ру си спомни за Тим Джейкъби — той също носеше косата си по квеганската мода.

— Господин Ейвъри? — попита квеганецът.

— На вашите услуги, сър.

— Не моите, уважаеми господин Ейвъри. Аз съм само един от слугите на лорд Вазарий.

— Лорд Вазарий в носилката ли е? — попита Ру.

Квеганецът отвърна с опрощаваща усмивка.

— Носилката е, за да ви превози до дома на лорд Вазарий, господин Ейвъри. — И даде знак на Ру, че трябва да се качи в нея. — Носачите ще се погрижат за багажа ви и ще го донесат в дома на моя господар.

Ру се озърна към Даш и Джими и те кимнаха леко.

— Смятах да отседна в някой от по-приличните ханове в града ви…

Велари направи широк жест, сякаш да отхвърли неуместната реплика.

— Няма такива, сър. Само обикновените пътници и моряци отсядат в обществените ни домове. Хората с ранг винаги гостуват на хора с ранг.

И сякаш това изчерпа въпроса, той задържа завеската на носилката и Ру непохватно се качи. Веднага щом седна, осемте роби вдигнаха носилката и процесията тръгна.

Докато го носеха, Ру можеше да поразгледа град Квег. Той се обърна назад, увери се, че Джими и Даш не изостават, и се отпусна, отдавайки се на великолепието на квеганската столица.

Най-големият дял от износа на Квег залагаше на кариерите в централната част на острова. Там се режеше и обработваше мрамор с ненадминато качество, който продаваха на висока цена на благородниците в Кралството, Кеш и Свободните градове, които държаха да имат красиви фасади на домовете си или зашеметяващи камини. Но тук го използваха навсякъде. Обикновените постройки като че ли бяха от камък и мазилка, но по-големите сгради по билата на околните хълмове блестяха бели на утринното, слънце.

Денят бе топъл и Ру скоро съжали, че не е облякъл нещо по-леко. Приказките за тукашния климат просто бяха занижили истината. Докато времето в Крондор все още беше прохладно сутрин и умерено следобед, тук си беше почти лято. Според мълвата топлите течения, обкръжаващи острова, произлизаха от действащи около него подводни вулкани. Неведнъж дори тези, с които Ру беше говорил, твърдяха, че някои редят молитви към Прандур, Подпалвача на градове, дано изгърми някой ден целия остров.

Въпреки лошата слава на квеганците като враждебен към чужденците народ и че общо взето с тях е неприятно да си има човек работа, за Ру простолюдието из града почти по нищо не се отличаваше от хората в Крондор. Единствената забележима разлика беше облеклото, тъй като работниците, товарещи и разтоварващи стоки на пристанището, носеха само препаски на бедрата и превръзки на главите, а работещото из града простолюдие беше облечено в нещо като къси туники от тънка предена вълна и сандали с кръстосващи се до коленете връзки.

Тук-там Ру успяваше да зърне и по някой благородник в тога, но повечето предпочитаха късата туника. Видя и жени, облечени в дълги поли, но с оголени ръце и непокрити глави.

Звуците из града си бяха почти като в Крондор, макар че коне се срещаха рядко. Ру прецени, че при толкова гъсто население сигурно им е нужен всеки къс обработваема земя, което не оставаше много място за не ставащи за ядене животни. На Квег конете явно бяха лукс.

Свитата продължи по виещите се улици нагоре по няколко хълма и накрая стигна до голяма постройка зад висока каменна стена. Портата се отвори и двама стражи в традиционната квеганска военна униформа — гръдна броня, метални ръкавици, къс меч и шлем — ги пуснаха да влязат. Ру си даде сметка, че снаряжението им напомня за легендарните легионери на Кешийските вътрешни легиони. Беше се упражнявал в легионерска тактика, докато служеше в Пурпурните орли на Калис, и знаеше много за тях. Но ги виждаше за пръв път отблизо.

След като поставиха грижливо носилката върху камъните пред входа на сградата, Ру помисли, че му се удава първа възможност да се сближи с истински член на Кешийските вътрешни легиони. Говореше се, че те все още са най-добрите бойци на света, въпреки че не бяха стъпвали извън околностите на падината Оверн, вътрешното море, на което бе построен преди векове град Кеш. Зачуди се дали славата им е оправдана, или е просто наследена от древните завоевания.

Езикът на Квег беше вариант на древния кешийски, говорен по времето на изтеглянето от Горчиво море, така че беше сроден с езиците на Ябон и Свободните градове. Освен това беше много подобен на езика, говорен в Новиндус, така че Ру разбираше повечето от това, което говореха около него.

Но реши, че ще е най-добре да се преструва, че не разбира.

Когато излезе от носилката, някаква млада жена бавно заслиза по трите каменни стъпала, водещи към широкия вход на сградата. Не беше красива, но осанката й беше царствена. Беше стройна и самоуверена и поведението й красноречиво намекваше за пренебрежението, което изпитва към този застанал пред нея чуждоземен търговец, макар това презрение да се прикриваше зад доброжелателна усмивка.

— Господин Ейвъри — заговори тя на завалена кралска реч.

— Аз съм — каза Ру и се преви в уклончив полупоклон.

— Аз съм Ливия, дъщеря на Вазарий. Баща ми ме помоли да ви отведа до покоите ви. За слугите ви ще се погрижат. — Докато Ливия се обръщаше, Джими пристъпи напред и се окашля.

Младата жена се обърна.

— Да?

— Аз съм личният секретар на господин Ейвъри — каза Джими преди Ру да успее да се намеси.

Момичето повдигна вежда, но не каза нищо и Джими прие това за съгласие, че може да тръгне с Ру.

— Ти си моят какво? — тихо попита Ру.

Джими му отвърна шепнешком:

— Спечелих при хвърлянето на монетата. На Даш му се падна да ви бъде слугата.

Ру кимна. Единият вътре с него, другият — отвън, за да види каквото има да се види. Ру беше сигурен, че лорд Джеймс е възложил и други задачи на тия двамата, освен да се грижат той да не свърши мъртъв или прикован зад греблото на някоя галера.

Въведоха ги в голямо преддверие, след това минаха по няколко коридора. Ру бързо реши, че сградата е кух квадрат, и подозренията му се потвърдиха, когато зърна градина през една отворена врата.

Момичето ги въведе в просторно помещение с две легла, покрити с бял мрежест балдахин, и с вграден в пода басейн за къпане. Стаята беше с изглед към крепостната стена към града, но други къщи не се виждаха.

— Това ще ви бъде жилището — каза Ливия. — Окъпете се и се преоблечете. Слугите ще ви доведат на масата ни за вечеря. Дотогава си починете.

Излезе си без повече думи и без да обръща внимание на благодарностите на Ру. Джими се подсмихна, когато един младеж взе торбата от ръката му и почна да я изпразва, после намигна на Ру и килна леко глава.

Едно младо момиче взе да изважда и да подрежда вещите на Ру — сред тях беше и дървената кутия с рубините. Тя я постави на една маса все едно че беше поредната му лична вещ, взе дрехите му и отиде до нещо, което приличаше на плоска мраморна стена. Натисна леко, при което се отвори врата и се откри гардероб.

— Удивително — възкликна Ру и пристъпи да огледа изделието. — Джими, ела да видиш.

Джими се приближи да види какво му сочи Ру и видя един мраморен блок, тънко отрязан, но въпреки това с теглото на едър мъж, хитроумно окачен на панти и с противотежест, така че да се отмества почти без никакво усилие.

Ру посочи пантите.

— Много умно са измислени.

— Скъпо е — каза Джими.

— Нашият домакин е един от най-богатите хора в Квег.

Момчето, което беше разопаковало багажа на Джими и беше прибрало вещите му в раклата до едно от леглата, дойде, застана до момичето и зачака.

Ру не беше много сигурен какво следва, но Джими каза:

— Можем да се окъпем сами, благодарим. Нашият обичай е такъв. Ако може, ни оставете сами.

Двамата млади хора продължаваха да чакат с безизразни лица. Джими изобрази с ръце къпане и посочи себе си и Ру, а след това слугите и вратата. Слугите се поклониха и излязоха. Ру каза:

— Слуги за баня?

— Съвсем обичайно тук, както и в Кеш. Не забравяйте, те са роби, така че живеенето им в луксозна къща като тази зависи от това дали ще задоволят господаря и гостите му. Дори най-малката грешка на някой от тях може да ги прати в някой пристанищен бардак или в кариерите, или на друго място, където има нужда от роби.

Ру го погледна слисано.

— Не бях помислял за това.

— Повечето хора в Кралството не го помислят. — Джими почна да се съблича. — Ако не искате да се къпем заедно, мога да вляза пръв или да изчакам.

Ру поклати глава.

— Къпал съм се в студени реки с други мъже, а този басейн ще стигне за шестима като нас.

Съблякоха се и влязоха във водата. Ру се огледа и попита:

— Къде е сапунът?

— Ние сме в Квег — каза Джими и посочи пръчките, подредени по ръба на басейна. — Можете да си свалите мръсотията с тях.

Ру жадуваше за калъп ръчен крондорски сапун, затова погледна недоверчиво пръчките, след което взе една и последва примера на Джими. След двуседмичното пътуване по море не беше толкова мръсен, колкото много други пъти в живота си, но не се чувстваше и съвсем чист. Но след като Джими му показа как се използва пръчката, наречена на местния език стигле, той се увери, че мръсотията бързо се смъква в горещата вода.

Косата беше друго нещо. Няколкото гмуркания под вода не го отърваха от неприятното чувство, че си е все така мръсна, но пък Джими изтъкна, че повечето квеганци си мажат косата.

— А жените? — попита Ру.

— За това не бях помислял — каза Джими, излезе от басейна и се загърна с голям бански чаршаф.

Облякоха се и понеже не намериха място за сядане, се изтегнаха и зачакаха да ги повикат за вечеря. Ру подремна малко в горещия следобед, докато Джими не го събуди.

— Време е за храна.

Ру скочи и видя, че Ливия ги чака до вратата. Взе кутията с рубините и отиде до вратата. Понечи да я поздрави, но тя попита:

— Слугите не ви ли задоволиха?

Ру нямаше представа за какво говори. Джими обаче каза:

— Не, милейди. Просто бяхме уморени и искахме да си починем.

— Ако на вечеря някои от слугите ви допаднат, посочете ги и ще ги пратим тази нощ в стаята ви.

— Ъъ… милейди, моля ви, аз съм женен мъж — каза Ру.

Момичето го изгледа през рамо — вече ги водеше по коридора.

— Това проблем ли е?

— В моята страна е проблем — каза изчервен Ру. Макар да мамеше жена си със Силвия, това му се струваше естествено. Виж, мисълта, че едно от тези млади момчета — или момичета — може да легне в леглото му по заповед, направо го слиса.

Джими едва се удържа да не се разсмее.

Момичето ги въведе в трапезарията. Масата представляваше огромна мраморна плоча, поставена върху красиво изваяни мраморни блокове. Ру си помисли, че сигурно са я довлекли с някакъв кран и че таванът е бил вдигнат след като тази масивна каменна грамада е била сглобена. Покрай масата имаше няколко стола без облегалки с купчини възглавнички върху тях, всъщност по-скоро малки скамейки. Човек не трябваше да ги мести, за да седне да се храни, просто ги прекрачваше. Ливия посочи стола вляво от седналия вече на масата мъж и даде знак на Ру да седне. Самата тя отиде на стола вдясно от баща си. Джими седна отляво на Ру.

Лорд Вазарий беше внушителен мъж. Тогата му беше позахабена, но въпреки възрастта си домакинът им все още беше мъж със здраво телосложение. Имаше рамене на борец и мишци на ковач. Русата му някога коса беше почти побеляла, но намазана и подредена на сплъстени кичури. Той нито се надигна, нито подаде ръка за поздрав, а само кимна.

— Господин Ейвъри.

— Милорд — отговори Ру и се поклони, все едно че се намира пред някой принц.

— Писмото ви беше малко загадъчно, но единственото ценно нещо, за което може да става дума, е колекцията рубини, която ми откраднаха преди година. Може ли да си ги получа? — И протегна ръка.

Ру понечи да му подаде кутията над масата, но един от слугите я взе и я поднесе с поклон на господаря си. Той я отвори, огледа набързо скъпоценните камъни и я затвори.

— Благодаря, че ми върнахте собствеността. Мога ли да ви попитам как се сдобихте с нея?

— Както може би сте чули, милорд, напоследък изкупих няколко различни компании и тази вещ беше намерена в една от тях. Тъй като към нея не се намери никаква законна разписка за продажба и тъй като вашето име е ясно написано на кутията, реших, че стоката е била открадната. Помислих, че ще е най-добре да ви я върна лично, поради изключителната красота и висока стойност.

Вазарий подаде кутията на един от слугите, без да я погледне повече.

— Стойността на тези камъни е само в това, че смятах да ги подаря на дъщеря ми за рождения й ден. Слугата, който ги е взел от тази къща, и капитанът, който го е отвел от нашия остров, бяха намерени и с тях се оправихме. Остава да открия на кого са били продадени и всички ръце, през които са преминали преди да ми ги върнете. Всички тези хора ще умрат в големи мъки.

Ру си помисли за своя приятел Джон Винси, който ги беше купил от квеганския капитан, и каза:

— Милорд, бяха в един сандък с други вещи със съмнителен произход. Съмнявам се, че ще е възможно да проследите кой ги е препродавал, докато се озоват при мен. Защо да си правите повече този труд, след като вече са ви върнати? — Много се надяваше, че лорд Вазарий ще го послуша. Очевидно мъртвият вече капитан не беше изтървал името на Джон, иначе двамата с Ру вече щяха да са мъртви.

— Името ми е на кутията, господин Ейвъри — каза Вазарий. — Всеки, който я е видял, е знаел, че е моя собственост. Всеки, който не я е върнал, както постъпихте вие, е човек без чест, крадец, човек, който заслужава да бъде хвърлен на зверовете на арената или да го подложат на изтезания.

Ру беше един от онези, които се бяха опитали да продадат камъните — единствената причина, която го бе отвлякла от сделката, беше убийството на тъста му. Затова продължи с привидно безразличие:

— Да, милорд, сигурно точно така трябва да стане, но след като вече си върнахте камъните, оскърблението донякъде е смалено.

— Донякъде — съгласи се домакинът. Слугите започнаха да носят вечерните блюда. — След като така и така не можах да издиря следващите след капитана, които оскърбиха честта ми, това би трябвало да ме успокои.

Ру остана да седи неподвижно, с празната надежда да стане така. Около него шетаха млади мъже и жени, всичките неописуемо привлекателни. Каквито и други пороци да имаше лорд Вазарий, личеше, че обича хубостта и младостта да са му подръка.

Въпреки целия лукс трапезата на лорд Вазарий се стори на Ру доста невзрачна. Поднесоха плодове и вино, някакъв плосък хляб с масло и мед, но сиренето беше безвкусно, виното — нищо особено, а агнешкото — препечено. Все пак Ру се хранеше, все едно че това е най-вкусната вечеря в живота му. Боговете му бяха свидетели, че беше ял много по-лоши неща с огромен апетит в дните си като войник.

По време на вечерята разговорът почти замря, но Ру забеляза как Ливия и баща й си размениха няколко многозначителни погледа. Джими изглеждаше отегчен, но Ру знаеше, че момчето си отбелязва наум всяка подробност. Когато най-после яденето свърши, Вазарий се наведе напред и привика един слуга с поднос с гарафа и метални чашки.

На Ру идеята да пие бренди от метална чаша му се стори странна, тъй като металният вкус се предаваше на питието, но не каза нищо — да не обиди домакина си беше много по-важно.

Вазарий вдигна чашата си, каза: „За ваше здраве“ и отпи.

Ру направи същото и каза:

— Много сте любезен.

— А сега на въпроса — каза Вазарий. — Какво очаквате в отплата за това, че ми върнахте собствеността, господин Ейвъри?

— Не очаквам отплата, милорд — отвърна Ру. — Просто използвах това като възможност да посетя Квег и да проуча възможностите за търговия.

Вазарий го изгледа продължително, после каза:

— Когато получих писмото ви, бях склонен да повярвам, че това е поредният опит на лорд Джеймс да вкара свои агенти в държавата ни. Предшественикът му също беше умен мъж, но този Джеймс е същински демон в плът и кръв. — Ру хвърли поглед към Джими да види как реагира, че описват дядо му по този начин, но Джими изглеждаше съвсем равнодушен, както се полагаше на един личен секретар. — Готов съм да изоставя това свое подозрение, доколкото вашата репутация ви предшества. Да върнете тези рубини едва ли е толкова съществено за човек с вашето богатство, господин Ейвъри, но виж, да си спечелите търговски връзки в Квег, това е нещо, което си заслужава цената на подобни дреболии.

Вазарий отпи от брендито и продължи:

— Какво знаете за моя народ, господин Ейвъри?

— Боя се, че малко — призна Ру. Всъщност се беше постарал да научи колкото може повече за квеганците, но реши, че ще е много по-добре да се преструва на невежа.

Ливия заговори на квегански.

— Татко, ако ще предаваш урок по история, моля да ме извиниш. От тези варвари ми прилошава.

Лорд Вазарий й отвърна също на квегански.

— Варвари или не, те са гости. Ако си отегчена, вземи младото секретарче и му покажи градината. Той е достатъчно хубавичък, за да те поразвлече. Може пък да знае някоя хитрина, която още не ти е известна.

В тона му нямаше нищо неодобрително и това беше очевидно дори Ру и Джими да не разбираха езика, на който си говорят.

Вазарий се обърна към Ру.

— Простете за липсата на възпитание у дъщеря ми, но говоренето на кралска реч не е нещо, което правим често тук. Единствен учителят й настояваше да научи езиците на нашите съседи.

— Беше роб, роден в Кралството — допълни дъщерята. — Синът на някакъв благородник, мисля. Така поне твърдеше. — А на Джими каза: — Служебните разговори ме отегчават. Би ли искал да видиш градината?

Джими кимна, извини си и двамата оставиха Ру и Вазарий сами.

Домовладелецът продължи:

— Повечето хора извън границите ни знаят малко за нас. Ние сме единственото, което е останало от някога горда и велика традиция, истинските наследници на всичко, което някога е било Велики Кеш.

Ру кимна, все едно че чува това за пръв път и е съгласен с него.

— Основани сме били като краен пост на Империята, господин Ейвъри. Това е важно. Ние не сме колония, каквато е била Босания, онова, което на вас е известно като Свободните градове и Далечния бряг, нито покорен народ, като онези от Джал-Пур или Долината на сънищата. Диваците, които са живели на този остров, бързо са били погълнати от гарнизона, поставен тук, за да защитава интересите на Кеш в Горчивото море.

„Изнасилвани от войници и раждали деца от смесена раса“ — помисли Ру. Не се съмняваше, че мъжете, живели тук, когато са се появили кешийците, са били или избити, или отведени в робство.

— Гарнизонът е бил от чисти кешийци, мъже от Вътрешните легиони. Причината да ви изтъкна това е, че вие от Кралството често сте се сблъсквали с воините-псета на Кеш. Техният водач е бил лорд Вакс, четвъртият син на императора на Велики Кеш.

— Когато легионът бил върнат у дома, за да съкруши въстанието на Кешийската конфедерация, той отказал да изостави хората си. Това тук е било Кеш и Квег е оцелял като единствения наследник на онази велика култура след падането на Босания под властта на Кралството. Онези, които седят на трона на Оверн, са пораженци, господин Ейвъри. Те се наричат „Истинската кръв“, но са низши хора, дегенерати.

Взря се в Ру за някаква реакция. Ру кимна и отпи от брендито.

Вазарий продължи:

— Ето защо ние рядко имаме делови отношения с други народи. Културата ни е могъща, но иначе сме малка държава, отвсякъде обкръжена от врагове.

При други обстоятелства Ру щеше да избухне в смях, тъй като тази фраза му я бяха повтаряли толкова често, че звучеше като шега. Но сред целия този разкош Ру разбра. Макар да имаше толкова красиви неща, човек не можеше да яде мрамор или злато. Трябваше да се търгува. А в същото време квеганците бяха недоверчив народ, дори се бояха от чужденците.

Ру премисли внимателно думите си.

— Човек трябва да внимава с кого търгува. — Изчака и добави: — Иначе рискува да го разложат.

Вазарий кимна.

— Доста сте схватлив… за чужденец.

Ру сви рамене.

— Аз съм делови човек. И макар да имам късмет, разчитам и на ума си. Нямаше да дойда тук, ако не бях доловил възможности за взаимна изгода.

— Ние не позволяваме на много хора да търгуват в Квег, господин Ейвъри. В историята на нашия народ е имало по-малко от дузина дадени концесии и всички те са били на търговци от Свободните градове или от Дърбин. Никога на търговец от Кралството не е била разрешавана такава привилегия.

Ру прецени възможностите си. Ако сега говореше с някой кралски търговец или благородник, щеше да реши, че е време за „подарък“, тъй като подкупът беше съвсем нормална част от бизнеса. Но в този мъж имаше нещо, което го предупреждаваше да се въздържа от подобно предложение. След като помисли малко, той каза:

— Ще съм доволен, ако си остана в Крондор и оставя на моя квегански партньор да урежда сделките оттук. Аз съм превозвач и… едно взаимодействие с квеганец с висок сан и влияние ще е от полза. Освен това има товари, които трудно може да се осигурят на друго място освен в Квег.

Вазарий се наведе към него и заговори тихо.

— Вие ме изненадвате. Смятах, че искате да установите свое представителство тук, в Квег, господин Ейвъри.

Ру поклати глава.

— Сигурен съм, че вашите местни търговци бързо ще ме поставят в неизгодно положение. Не, трябват ми сигурната ръка и опитът на човек, известен в Квег със своята прозорливост и мъдрост. Той би се облагодетелствал от такова уреждане не по-малко от мен.

Ру замълча. Вазарий знаеше какво би могъл да предложи. Можеше да внесе храни, които да превърнат тази трапеза в най-пищната в Квег. Ненадминати в целия свят вина. Коприни от Кеш за дъщеря му. Предмети на лукса, за които тукашните хора явно жадуваха.

Ру се огледа. Беше разбрал защо всички тукашни сгради са от мрамор: на Квег мраморът беше в изобилие. Дървото беше оскъдно. Повечето орна земя беше разчистена още преди столетия за житни култури. Предпочитаните животни бяха овцете, тъй като от тях се получаваше повече месо срещу по-малко трева, отколкото от едър добитък. Всичко около тази вечеря говореше за народ, който благоденства, но на висока цена. Квег определено беше узрял за внос на луксозни стоки от Кралството.

— Какво предлагате? — каза Вазарий.

— Почти всичко, милорд — отвърна Ру. Помълча и добави: — Стоки на лукса, редки изделия. — Вазарий не мигна. Ру заговори отново. — Дървен материал, въглища и говеждо. — В очите на Вазарий блесна искра и Ру разбра, че вече са равни в играта. Усети как топлата тръпка на успеха плъзва по тялото му — вече плуваше в свои води. Беше дошъл моментът за пазарлъка.

— Каква стока искате да подсигурите? — попита Вазарий.

— Всъщност имам една поръчка и ако я изпълня, това ще бъде голямо начало за един такъв търговски съюз.

— Какво търсите да купите?

— Огнено масло.

Вазарий примига. Това беше най-откритата му реакция до този момент и Ру си даде сметка, че не би седнал да играе на карти с този човек. Но разбра, че го е изненадал.

— Огнено масло?

— Да. Сигурен съм, че разузнаването ви ви е донесло, че Кралството се готви за война. — И веднага превключи на словото, което Джеймс го беше накарал да наизусти. — Кеш отново се е раздвижил и се опасяваме, че се готви да нахлуе. Тъй като принцът в Крондор е нов и нямаме опитен пълководец, който да води армиите на Запада, би било разумно да се подсигурим колкото се може по-добре. Сега обучаваме още мъже за армията на принца и се стремим да укрепим отбраната си с огнено масло. Знаем как да го произвеждаме и съм сигурен, че сте наясно с това; то вече не е тайна. Но ни липсват достатъчно цехове и съоръжения за производство, за да осигурим необходимото количество.

— Колко ви е нужно?

— Десет хиляди бъчви.

Ру забеляза отново искричките в очите на събеседника си: слисване, последвано почти моментално от алчност. И отново премисли дали все пак не би седнал да играе на карти с този човек.