Питър Клемънт
Щамът на отмъщението (9)

Глава девета

От шестстотин лекари за няколко секунди никой не помръдна. После около стотина се спуснаха да помагат.

Аз се затичах надолу, взимайки по две стъпала за едно, но бях толкова изтръпнал, че едва не паднах.

Стюарт лежеше сред тълпа от съживители.

— Докарайте носилка!

— Диша ли?

— Има ли пулс?

— Отдръпнете се! — изкрещя Шон и коленичи до главата на Стюарт.

Опитах се да си проправя път с лакти сред бялата тълпа. Стюарт се опитваше да се изправи. Лицето му бе бяло като платно, по челото му избиваха капчици път.

— Лягай, Стюарт — наредих аз, като го бутнах леко назад и хванах китката му.

Ризата му беше прогизнала от пот, а пулсът — труден за напипване и ускорен. От една рана зад ухото му започна да тече кръв. Шон измъкна парче марля от джоба на престилката си и натисна мястото, за да намали кръвотечението. Замириса на урина.

— Бързо в спешното! — изкрещях аз. — Веднага да докарат носилка!

— Ще му трябват няколко шева — отбеляза спокойно Шон.

Аз бях по-загрижен за жизнените признаци на Стюарт. Още кашляше, дишането изглеждаше нормално, но кръвното налягане очевидно бе ниско. Той изстена, огледа се учудено, после вдигна ръка към главата си.

— Спокойно, Стюарт. Припадна и си ранен. Боли ли те някъде другаде?

Беше на тридесет и няколко, така че сърдечен удар бе малко вероятен, но не и невъзможен.

— Ърл, какво стана? — попита немощно той.

— Мисля, че просто припадна. Боли ли те някъде?

— Само главата — отвърна той и посегна отново към раната.

— Спокойно, Стюарт — каза Шон. — Ще се наложи да я натискам, докато не я зашием в спешното.

Стюарт послушно отпусна ръка.

— Стюарт, имаш ли някакви сърдечни или други проблеми, като диабет, язви или кръвоизливи?

Диференциалната диагноза за световъртеж и внезапни припадъци започна да се върти в съзнанието ми — сърдечни проблеми, смущения в обмяната на веществата, затруднения в оросяването на мозъка.

— Не, нищо ми няма, Ърл, само тази настинка и… О, Господи! — възкликна той, вдигна глава и загледа с отвращение мокрото петно на панталона си.

— Не се притеснявай — опитах се да го успокоя аз. — Случва се.

Но не и при обикновен припадък. При пълно спиране на сърцето — да; но не бях забелязал характерните гърчове, а и пулсът очевидно не беше спирал.

— Преди няколко часа получих разстройство — изръмжа той. — Нормално е за грипа, но това вече ме тревожи.

Миналата вечер по телефона не беше кашлял.

— Зави ми се малко свят, като ставах да говоря — продължи той. — Дотогава имах само обичайните болки в мускулите и леко главоболие, не се чувствах толкова зле за настинка.

От думите му ме полазиха тръпки.

Донесоха носилка и докато тичахме към спешното, аз не свалях пръсти от пулса му, а Шон не спираше да бъбри за шевовете:

— Знаеш ли, обикновено оставям студентите да се упражняват с такива рани. Ти се радваш на специално отношение: при такава лека драскотина двама главни лекари да се занимават с теб…

Но моите вътрешности се свиваха от тревога:

— Докато Шон се занимава с ръкоделие, ще ти направя някои изследвания, Стюарт — казах с престорено спокойствие, като се надявах да не се досети за подозренията ми.

Преди два дена нямаше да му обърна никакво внимание. Защото допреди два дена идеята бе невероятна. Но след секунди всяко подозрение, че може да преигравам, се изпари. Докато се суетяхме около Стюарт, свързвахме системи, взимахме му кръв, хвърлих поглед към вратата и забелязах Росит. Изглеждаше не по-малко загрижен от мен. В погледа му нямаше и следа от враждебността и гнева от последните дни. Всъщност бих описал изражението му само с една дума: „страх“.

„Е, това се казва промяна“ — помислих си горчиво, като знаех, че ще започне с кавгите веднага щом сметне за нужно. Но за момента предположих, че и двамата очакваме едни и същи резултати от изследванията на Стюарт — понижен брой на белите кръвни телца, ниски количества на натриевите йони и албумина и почти нормален вид на рентгеновата снимка на белия дроб.

 

 

— Няма какво да ти обяснявам, Майкъл, и нямам време за такива глупости.

Най-после го бяха намерили в главния архив на Университетската болница. Разговорът ни не предвещаваше добър изход.

— Току-що приех Стюарт Делорам в собственото му интензивно отделение с предварителна диагноза — легионела. Снощи едва не ме убиха в мазето, а не ми се мисли какво можеше да се случи на Джанет, ако не бях слязъл. Кога, по дяволите, ще приемеш, че има по-сериозен проблем от някоя изпусната водна проба?

— Стюарт ще се оправи ли? — попита той, без да отговори на въпроса ми.

— Кой знае. Натъпкахме го с еритромицин и хванахме инфекцията в ранен етап, но самият факт, че се е заразил с легионела, е достатъчно тревожен. А ако е легионела, сега сме свидетели само на предварителната инфекция. Пневмонията ще се развие едва утре. Засега няма данни за стафилококи.

С Росит не само постигнахме съгласие, че засега няма нужда от повече антибиотици, ами и изнесохме обща лекция на стажантите за вредата от свръхдозите и ги предупредихме да обуздаят желанието си да предписват всичко „за всеки случай“.

Майкъл замълча за момент, после попита:

— Стюарт влизал ли е в контакт със Сандърс?

— Майкъл, много добре знаеш, че няма документирани случаи на пренасяне на заразата от болен на здрав човек. Защо си измисляш несъществуващи причини? Само защото не искаш да приемеш подозренията на Джанет?!

Инатът му ме изкарваше от нерви.

— Успокой се, Ърл. Предполагам само, че легионелата може случайно да се е пренесла по въздуха вследствие от някакъв пробием с проветрението или недостатъчна стерилизация.

Поех си дълбоко въздух и понижих глас:

— Сега се проверява, но засега няма забелязани пропуски в изолацията или стерилизацията.

— Но въпреки това е възможно — настоя той.

— Не е възможно, Майкъл. Стюарт е млад и здрав и е още по-малко вероятна жертва за легионелата от трите сестри.

— Проверяват ли жилището му?

— Да, Майкъл, да! Даваш ли си сметка, че попадаш в същата задънена улица, както в Университетската болница?

Това му затвори устата, но в мълчанието, което се възцари между нас, осъзнах и още нещо.

Не знам откъде или кога за пръв път ми дойде тази мисъл. Дали миналата нощ, когато някой се опита да ми пръсне черепа? Или при вида на напълно разядения бял дроб на Сандърс сутринта? Или когато само преди час Стюарт бе повален от необяснима болест? Но у мен вече нямаше никакво съмнение, че вървя по следите на съвсем реален, много хитър и ужасно опасен убиец. Може би точно това, че никой друг не ми вярва, ме правеше още по-сигурен.

Започнах да чувствам, че двамата с Джанет се опитваме да разрушим съвършената защита — защита, създадена от убиец, който много добре знае как ще реагира медицинската общественост и как ще разследва внезапните смъртни случаи. Убиец, който бе сигурен, че привързаността към науката няма да позволи на лекарите да допуснат възможността за нарочно заразяване. Сякаш беше убеден, че независимо колко странни са обстоятелствата около болестта, никой няма и да си помисли за съществуването му, защото никой няма да приеме идеята, че е извършено убийство.

Параноя ли беше това? Може би, но точно така се държаха Майкъл и Кам и сигурно такава щеше да е реакцията на всеки друг, с когото споделим подозренията си за Призрака.

Толкова бях потънал в мисли, че ми бяха нужни няколко секунди, за да си дам сметка, че Майкъл отново говори:

— … но Джанет твърди, че случката в мазето е плод на въображението ти.

— Това е само хитрост — отвърнах отегчено.

— Не знаех, че получаваш пристъпи на страх.

— Няма ли да престанеш с тези пристъпи на страх!

— Добре! Добре! Не си получил пристъп. Но слуша ли ме вчера, като ти обяснявах колко ще ти навредят приказките за призраци? Освен това Джанет, изглежда, вече не споделя опасенията ти. Разтръби из цялата болница, че проверката е само губене на време, което, между нас казано, не одобрявам много. Точно защото не приемам бръщолевенията ти за призраци, ще се наложи да открием източника на…

— По дяволите, Майкъл! Нали ти казах, че е номер! Говорил ли си днес с нея?

— Не, изобщо не съм я срещал. Но очевидно сериозно се е заела с разпространението на слухове — отвърна бързо той, давайки ми да разбера колко й е сърдит.

— Е, ако беше поговорил с нея, Майкъл, щеше да разбереш, че разпространява тези слухове само за да притъпи вниманието на злосторника, който ме нападна снощи, и да го накара да си помисли, че се е отказала от търсенето.

Ако слушалката беше вратът на Майкъл, сигурно щях да го удуша, толкова силно я стисках. Отпуснах хватката си; побелелите ми кокалчета почервеняха от притока на кръв. Ядът ми все още не намаляваше.

— Да беше видял белите дробове на жената. Страх ме е за всички в Университетската болница, включително за Джанет и за теб. Страх ме е за Стюарт. Страх ме е всеки път, когато Джанет отива на работа, и всеки път, когато се връща и прегръща бебето. Постави се на нейно място, Майкъл. Да не мислиш, че не е уплашена ако не за собствената си сигурност, то поне за Брендън? — Изчаках малко, после нанесох съкрушителния си удар: — Независимо кой е прав, съветвам те да се замислиш поне за Дона и за нероденото си дете.

Майкъл изръмжа като ранен звяр; после в продължение на няколко секунди в слушалката се чуваше само усиленото му дишане.

— Ух — най-сетне отвърна той. — За бога, как можах да съм толкова сляп! Какъв съм глупак! Дона е права, като кон с капаци съм.

Започна да говори все по-бързо и по-загрижено:

— Ужасно съжалявам, Ърл, не се бях замислил как влияе това на теб и на Джанет. Ще ми простите ли? Господи, Дона ще ме убие, ако научи колко нетактично съм се проявил. Ще се извиня лично на Джанет. Не! Нещо повече, ще й изпратя цветя утре сутринта. Само да не казва на Дона.

Най-сетне бях успял да привлека вниманието му.

— Майкъл, време е да използваш влиянието си и да ме включиш в проверката. Заплаши Кам, ако се налага. Кажи му, че имаме нов предполагаем случай на легионела. Накарай го да повярва, че аз съм най-голямата му надежда да открие причините за заразата, преди резултатите от изследването да доведат до официално обявяване на епидемия. Ако въпреки това отказва да сътрудничи, заплаши го, че ще предупредя публично за опасността от разпространение на заразата, ако не получа разрешение за разследването.

Мълчанието на Майкъл ме обнадежди. Реших, че най-после съм го убедил, и затворих, преди да промени мнението си.

Отвън долетя вой на сирени. Поне две, може би и повече. Ако бяха линейки с пациенти за спешното, след няколко минути щяха да ме извикат на помощ. Станах и на път към вратата извадих слушалката от джоба на престилката си. Статията в „Морталити морбидити бюлетин“ изпадна на пода. Наведох се да я вдигна, зачетох съдържанието на първа страница, после отново я напъхах в джоба. Дали Милър я беше разбрал правилно? Воят на сирените идваше от по-отблизо, но линейката още не беше пристигнала пред болницата. Сюзан също не се показваше, за да ме извика. Имах още малко време.

Отворих списанието и прегледах статията. Краткото съобщение описваше първия известен случай на метицилин-резистентен ванкомицин-инхибиращ стафилококус, наблюдаван в Япония. Ключовата дума беше „инхибиращ“. Поддавал се на лечение с ванкомицин, но при много високи дози. Според автора най-обезпокоително било това, че преди да развият резистентност към даден антибиотик, бактериите проявявали точно такъв инхибиращ ефект. Като се съди от предишни данни, такива щамове развивали пълна резистентност за около две години. Ако това стане, получената в резултат на това бактерия, нечувствителна както към ванкомицин, така и към метицилин, щяла да бъде напълно неунищожима. Всички нови антибиотици, които се тестват в момента, щели да бъдат одобрени за лечение на хора едва след две-три години. По-нататък в статията се описваха и други случаи, този път по-близо до нас. За пръв път ванкомицин-инхибиращ щам на МРСА в Съединените щати бил установен в Мичиган, друг — в Ню Джърси. И в двата случая микроорганизмите били чувствителни само към високи дози антибиотик. За момента никъде другаде по света не били открити подобни инфекции.

Една от сирените вече се чуваше много по-ясно от останалите. Внезапно замлъкна, след секунди чух линейката пред входа на отделението.

Преди да изляза, отворих на последната страница. Последната точка от препоръките беше точно това, което търсех. Както бе казал Милър, в случаи като този с майка му, когато стафилококовата инфекция не се повлияе от ванкомицин, микроорганизмите трябва да се проверяват и за този вид резистентност. Дори имаше и телефон в ЦЕК, на който веднага да бъде съобщено при положителен резултат.

Хвърлих списанието върху бюрото. Останалата част на статията съдържаше повече технически подробности и щеше да ми отнеме много време. Имах си достатъчно ядове и без да се тормозя за някакъв въображаем супермикроб, който се очаква да се появи след две години от другата страна на океана.

Като бързах към спешното отделение, си помислих защо пък да не се обадя в лабораторията и да не поискам допълнителни изследвания за резистентност към ванкомицин. Според ЦЕК методът на минималните разреждания, който използваше Росит — установяването на най-голямото разреждане на бактериалната култура, при която тя все още остава нечувствителна към даден антибиотик, — бе единственият надежден начин да се засече инхибиращият щам. Росит вероятно щеше да побеснее, че му се меся, но включването на ванкомицина към изследването поне щеше да задоволи Милър. В края на краищата, вместо да ме злепоставя, Росит можеше да въведе новите методи на изследване и в „Сейнт Пол“, както Кам бе направил в Университетската болница. Помолих телефонистката да предаде поръчката ми.

Следващия час прекарах заедно с всички стажанти в опити за възстановяване на десетина старци, страдащи от газово отравяне. Старческият им дом бе изгорял до основи. Виновникът за пожара, осемдесетгодишен мъж, когото неведнъж бяха хващали да пуши в леглото, пристигна по-късно — един чувал въглени.

Тъкмо попълвах смъртния му акт, когато телефонистката ме извика:

— Бактериологичното отделение за доктор Гарнет, на трета линия.

Беше един от лаборантите:

— Доктор Гарнет, извинете за безпокойството, но ми съобщиха, че искате да проверим стафилококите на Сандърс и за ванкомицин.

— Точно така.

— Е, реших, че трябва да ви съобщя, че вече е поръчано.

— Така ли? Защо не е вписано в картона?

— Вижте, доктор Гарнет, надявам се да не съм направил нещо нередно.

Лаборантът замълча. Вече разпознах гласа му — беше извършил началното микроскопско изследване на храчките на Сандърс; този, който остана толкова въодушевен от откриването на стафилококите.

— Вижте, не беше точно поръчка — продължи смутено той. — По-скоро съвет от страна на доктор Маки от Университетската болница. Обади се вчера сутринта, каза, че е консултант по случая и препоръча изследването, тъй като лечението с ванкомицин не дало резултат. В неговото отделение този тест е нормална практика и ако поискаме, и тук ще стане същото.

— Посъветвахте ли се с доктор Росит? — попитах аз, доволен, че тази невинна душа не може да види злобната ми усмивка.

Неловкото мълчание от другата страна на линията отговори на въпроса ми. Най-сетне младият човек събра кураж да каже:

— Нали го знаете, доктор Гарнет. Освен това нали доктор Маки скоро ще стане главен лекар и на двете отделения?

„Не и ако Росит му попречи“ — за малко не го предупредих аз; въпреки преобладаващото мнение, че Кам ще заеме поста, обективните предпоставки даваха предимство на Росит. Опитах се да не давам израз на мислите си:

— Е, сигурно си имате причини да смятате така.

Мислех вече да затварям, когато лаборантът каза:

— Доктор Гарнет, може ли да ви помоля за една услуга?

— Да? — попитах предпазливо.

През дългата си практика като лекар и завеждащ отделение ме бяха молили за много услуги. Повечето — съвсем нормални, но някои, особено от хора, които не познавам, бяха объркващи и дори незаконни.

— Ами след като така и така бяхте решили да поръчате изследването…

— Дали ще се съглася да запишете името ми върху ордера? — довърших аз, облекчен от лесноизпълнимата му молба.

— Може ли? Много ще ви бъда задължен! Тестът може да не доведе до нищо, но доктор Росит се сърди за всичко, особено напоследък.

„Поредният малък грях в сметката ми няма да промени нещата“ — помислих си аз, преди да затворя.

 

 

Преди да си тръгна за вкъщи, минах да видя Стюарт. Обхвана ме зловещо предчувствие — Делорам лежеше в същата стъклена стая, в която бях вкарал Филис Сандърс.

Стюарт изглеждаше в удивително приповдигнато настроение и като че ли повече любопитстваше да разбере как се е заразил, отколкото се страхуваше, но докато обсъждахме започналите проверки за откриване източниците на микроорганизма (не вярвах да се открие нещо), скоро усетих скрития му ужас.

— Смяташ ли, че като развия пневмония, състоянието ми ще се влоши колкото нейното? — попита той.

— Разбира се, че не, Стюарт — излъгах аз. — Ранното лечение ще предотврати усложненията. Спомни си, че тя имаше и вторична стафилококова инфекция.

Той отмести очи, без да каже нищо, и се загледа през стъклото към оскъдно осветеното отделение. Навън денят започваше да гасне. Стюарт знаеше, че дихателните проблеми се влошават през нощта. Сигурно си мислеше за болните с легионела, които беше виждал в миналото. Нямаше как да не си спомни снимките на гръдния кош, където белите дробове изглеждаха напълно бели — разядени от болестта. Със сигурност бе присъствал на достатъчно аутопсии. Слава богу, че беше пропуснал тази на Сандърс. Дори при навременното приемане на антибиотици, не бе сигурно какво му предстои.

През цялото време ми се щеше да го попитам кой мисли, че може да го е заразил. Но дали да го правя? В това състояние той със сигурност щеше да е по-малко скептичен от колегите си и приказките за Призрака само щяха да увеличат страховете му.

— Стюарт — започнах аз, избирайки внимателно думите си, — ако инфекцията е свързана със Сандърс, сигурно си се заразил в първите часове след приемането й в болницата. Забелязал ли си през това време някой да използва аерозол около теб?

— Не, с Росит вече го обсъждахме.

— Използваш ли някакви противоалергични спрейове?

— Както вече казах на Росит, не.

— Идвал ли е някой от Университетската болница на посещение при болната през този първи ден?

— Посетители ли? Освен сина й? Не. Не беше в състояние да посреща посетители. Знаеш. Освен ако не смяташ Кам Маки за посетител.

— Да се е навъртал някой друг по това време — санитар, сестра, някой непознат в престилка — някой, който не би трябвало да бъде тук?

— Какво намекваш?

— Възможно ли е някой да се е навъртал около Сандърс, без да има право за това? През моето отделение минават всякакви хора, облечени с престилки; почти никой не им обръща внимание.

— Не знам. Възможно е, но нашето отделение е много по-малко и по-добре организирано от спешното. Ако видят непознат, сестрите много бързо ще се поинтересуват какво прави, особено ако се опитва да влезе в това помещение — отвърна малко унило той. Предполагам, още не можеше да приеме, че е станал пациент в собственото си отделение.

— Видял ли си някой да се върти около теб, да те следи?

— Какво!

Той ме погледна удивено. Веднага си взех думите назад:

— Нищо, нищо. Майтап — лоша шега за начина, по който Хърст може да се отърве от такива таралежи в гащите като вас с Шон. Накарахте го доста да се изпоти на днешното заседание.

Той ме изгледа с недоумение, но изглежда, прие въпроса ми за несполучлив опит да го разсмея. Реших, че ако продължа в същия дух, или ще го уплаша до смърт, или ще ме помисли за полудял.

Когато минах през главното помещение на отделението, за да прегледам картона му, научих, че всички в интензивното пият еритромицин като превантивна мярка против легионела, въпреки опитите на Росит да ги убеди, че не е необходимо. Идеята не ми се стори лоша. Може би трябваше да накарам Джанет и Майкъл да предприемат същата стъпка.

През целия път към къщи се чудех как някой от Университетската болница е проникнал в „Сейнт Пол“, за да зарази незабелязано Стюарт. Въпреки отричанията бях сигурен, че много добре знае колко непознати се навъртат всеки ден около нас. Идваха и си отиваха като духове, като призраци. Тайнствеността на убиеца започна отново да ме тревожи. Дали щяхме да успеем да го извадим на светло? Дали нямаше да си остане завинаги скрит сред легионите анонимни болнични служители и да продължи безпрепятствено да убива.

Все пак имаше някаква надежда. Спомних си, че Кам прекара тези критични часове заедно със Стюарт и Сандърс. Може би той щеше да си спомни дали е видял някого от Университетската болница, някой, който не би трябвало да е в „Сейнт Пол“. Още утре щях да го попитам.

Едва на прага на дома си си зададох най-важния въпрос: Защо Стюарт? Не се сещах никаква разумна причина точно той да бъде избран за жертва. После в главата ми се загнезди неприятно предчувствие за самия мен. Може би беше демонстрация на сила, послание от убиеца, с което показваше, че е способен да убие когото си поиска, включително на моя територия, и аз не мога да направя нищо, за да го спра.

 

 

Облекчението, с което Джанет прие вестта, че ще работя заедно с нея, бързо изчезна, щом й разказах за случката с Делорам. Остана също толкова разтревожена, колкото й аз. В разговорите си за убиеца вече не използвахме условности.

Докато вечеряхме, й разказах останалите случки от деня, въпреки че това приличаше повече на брифинг, отколкото на разговор между съпрузи. Исках да се уверя, че не съм пропуснал нищо важно.

— Нещо не се връзва — заключи Джанет, след като свърших разказа си. — Росит. Защо му е да подкрепя сливането?

Бях прекалено зает със Стюарт, за да обърна внимание на странното предупреждение на Росит.

— Какво не се връзва?

— Каквото й да забъркват с Хърст, като се има предвид вероятността да си загуби мястото като завеждащ отделение в полза на Кам, не би трябвало да приема много радушно сливането, камо ли да заплашва теб или някой друг.

Облегнах се на стола и се замислих за Росит.

— Може би шансовете му срещу Кам не са чак толкова малки.

— Какво?

— Политиката е сложно нещо. Хърст може би смята, че е по-лесно да излезе на глава със самовлюбен егоист като Росит, отколкото с безкомпромисния Кам.

— Ама че гадост — възкликна Джанет.

— Още по-гадно ще ти се стори, ако си дадеш сметка, че прави същите сметки по отношение на всеки главен лекар, включително твоя благоверен съпруг, и ще подкрепи само онези, които може лесно да управлява.

— Господи! — възкликна тя и изгълта на един дъх питието си — газирана вода, — мярка, наложена от доскорошните ни усилия да осигурим на Брендън братче или сестриче.

— Ако Росит има някаква сделка с Хърст, тогава може да гледа на сливането като на добра възможност, а не като на заплаха.

Джанет прие този извод с вдигнати вежди, облегна се назад, сякаш за да обмисли думите ми.

— Разбирам какво искаш да кажеш — обяви накрая тя.

Взех питието си, коктейл „Облак Рашън“, отбелязах, че правилата на бременността не са справедливи, като вдигнах чашата си към Джанет, разбърках леда и отпих:

— Това, което ме озадачава в Росит, е яростта, с която се опитва да ме злепостави заради случая със Сандърс. Това е много, дори за обичайните му опити да омаскарява колегите си, а си нямам и понятие какви облаги може да му донесе моето падение.

Джанет примигна при споменаването на думата „падение“.

— Съюзявал ли се е друг път с Хърст? По време на предишните му разчиствания на сметки?

Спомних си Хърст и Росит, приведени един към друг, как си шепнат и ме сочат. Потреперих:

— Не, поне доколкото знам.

Джанет се отпусна на стола и завъртя чашата си.

— Значи — започна тя и вдигна палец, за да изброява, — първо, Росит е преминал дори собствените си граници в опита да те разпъне на кръст. — Вдигна показалец: — Второ, прибягнал е до помощта на Хърст, за да свика извънредно комисията за лекарски грешки. Трето, голям фен е на сливането, сякаш има някакво тайно оръжие, с което да измести Кам. Четвърто, подкрепата на Хърст може да е част от замисъла, но Росит си дава сметка, че моята болница ще се бори със същата ярост да установи контрол върху отделенията. Така че, пето, сигурно разчита на нещо друго освен на подкрепата на Хърст. — Джанет ме погледна в очакване: — Кой може да е скритият коз на Росит?

Такъв ни беше обичаят да решаваме задачите — малко по малко, предположение след предположение. Само дето задачата обикновено се състоеше в обсъждане дали да купим някоя картина, къде да отидем през отпуската, как да боядисаме къщата. Сега методът ми се струваше добър за разкриване на убиеца, който още никой не подозираше, че съществува.

Изведнъж се сетих нещо друго. Голямо несъответствие, което Стюарт бе забелязал. Изправих се и плеснах с ръце:

— Джанет, ти си гений. Ако Росит се нуждае от друг номер, с който да изиграе Кам, защо се опитва да обори диагнозата ми за легионелата на Сандърс?

— Накъде биеш?

— Слушай. Едно от най-важните задължения на Кам като завеждащ инфекциозното отделение е контролът на болничните инфекции. В Университетската болница вече има два необяснени случая на легионела. Какво по-добро за Росит от това да открие трети? Така ще изтъкне, че Университетската болница има проблем със смъртоносна болест и Кам не е в състояние да се справи. Страхът от заразяване с легионела ще отблъсне пациентите от болницата и ще развали договорите й със здравните организации. При заплахата от такова развитие на нещата бордът на директорите ще предпочете да даде поста на Росит.

Замълчах, за да си поема въздух, и отпих глътка от коктейла си. Джанет се намръщи, дали на думите, които бълвах под влияние на четиридесетградусовия спирт, или вече предугаждаше извода ми?

— И защо Росит не тръби наляво и надясно за опасността от легионела още от първия ден — продължих бързо аз — или поне откакто направихме аутопсията? Този случай е „скритият коз“, както се изрази, с който „да изиграе“ Кам. Вместо да ме осмива, той би трябвало сам да предположи опасността от легионела, да подкрепя диагнозата ми. Но той се държи, сякаш иска да отрече и най-малкия намек за този микроб. Защо да го прави?

Джанет се намръщи и поклати глава:

— Нямам представа.

И двамата замълчахме, Джанет — втренчена в мехурчетата на газираната вода, аз — облегнат назад, с поглед, блуждаещ из уютната трапезария. Когато за вечеря се случехме и двамата вкъщи, ядяхме тук, на свещи — малко спокойствие в натовареното ни ежедневие. Малките пламъчета обливаха стаята с мека, успокояваща светлина. Както трептяха по махагоновите мебели, погледът ми се спря върху шаха, на който от време на време играехме след вечеря. Сенките на фигурите танцуваха заедно с пламъчетата на свещите. Видението бе приказно, сякаш пионките сами се местеха от невидими ръце.

Джанет винаги ме биеше. Винаги успяваше да ме изненада и сякаш предугаждаше всеки мой ход. Също като Призрака, и тя беше майстор на защитата.

Продължих да гледам сенките на фигурите от шаха и мислите ми затанцуваха заедно с тях наляво-надясно.

Единственият пропуск на Призрака досега бе разкриването от Джанет на връзката между трите сестри.

Бойниците на топа пробягаха по стената, последвани от конска глава.

А може би не беше пропуск.

Ако беше такъв майстор на тактиката, сигурно бе предвидил, че някой ще забележи това, което направи впечатление на Джанет. Дали не бе измислил план за потулване на случаите?

— Джанет — стреснах я аз, — ако не знаеше, че Сандърс има легионела, а си мислеше, че е развила само стафилококова инфекция, щеше ли да направиш връзката между нея и другите две сестри?

Тя се замисли за минута:

— Не знам. Може би да, може би не. Със сигурност нямаше толкова да ми се набие на очи. Защо?

— Защото може би съм изпуснал нещо. Не се бях замислил откъде може да се е заразила Филис Сандърс със стафилококус освен с легионела. Предположих, че микробът вече е бил в дихателните й пътища, както при много болнични служители. Бактериите нямаше да проникнат в белия й дроб и да се развият, ако легионелата не им беше подготвила пътя през защитната повърхност на бронхите. Мислех, че стафилококовата инфекция е съвпадение. Ами ако убиецът е намерил начин да заразява жертвите както с легионела, така и със стафилококи?

— Какво? Защо му е да го прави?

— За да промени инфекцията. Такъв стратег сигурно си дава сметка, че трети случай на легионела ще събуди подозрения у някого, който да направи връзката между жертвите. Пак му се налага да използва легионела, за да подпомогне стафилококовата инфекция, но след развиването на стафилококова пневмония никой не би си помислил за първичната зараза.

Джанет се втренчи в мен, като че ме предизвиква да продължавам.

— Очевидно убиецът би се възпротивил енергично срещу всеки, който предположи наличие на легионела — добавих аз.

— Не говориш сериозно!

— Убиецът би се държал към мен по съвсем същия начин, както Росит — би направил всичко, за да предотврати откриването на легионела в Сандърс.

— Господи!

— „Скритият му коз“ може би е заразяването на хора в Университетската болница с пълното съзнание как това ще се отрази на Кам. Но две неща не тръгнаха по плана. Сандърс дойде в „Сейнт Пол“ вместо в твоята болница и аз открих легионелата.

След неколкодневното безрезултатно лутане почувствах, че съм напипал отговора. Замълчах, удивен от собствените си умозаключения.

— Има един проблем — каза Джанет с тих, хладен глас, остър като бръснач.

Веднага привлече вниманието ми. С годините бях научил да очаквам от този глас, запазен за оборване на диагнозите на колегите си, само лоши новини — рак, уродство на плода или зловеща тайна, която острият й ум е разкрил.

Приготвих се да чуя мнението й.

— Как ще обясниш факта, че избира хора, които измъчват пациентите?

Не можех да го обясня.