Питър Клемънт
Щамът на отмъщението (5)

Глава пета

Повечето лекари от спешното отделение имат способността да спят при всякакви условия. При нормални обстоятелства щях да си легна за още час и половина, преди да тръгна за „Сейнт Пол“. Но след казаното от Джанет знаех, че няма да мога да мигна до края на нощта. Върнах Брендън в легълцето му, налях си още една чаша кафе и се загледах през прозореца. В далечината над покривите проблесна светкавица. Преброих до десет, преди гърмът да достигне до ушите ми.

Опитах се да не обръщам внимание на подозренията на Джанет. Нямаше как легионелата да зарази точно определен човек, без да засегне околните. Още по-невъзможно ми се струваше жертвите да са умишлено заразени, без да разберат. Сестрата от хирургията бе умряла. Нямах представа дали е могла да отговори на каквито и да било въпроси преди смъртта. Филис Сандърс също не беше в състояние да говори. От мисълта за неизбежността на смъртта й ме полазиха тръпки.

Предполагах, че Кам е разпитал сестрата от интензивното, която бе оздравяла. Все пак, ако единствено Джанет се досещаше, че заразата може да е предизвикана нарочно, той не е знаел какви въпроси да задава. Какво щеше да ни каже сестрата сега, ако й се намекне, че инфекцията е възбудена нарочно?

Щеше да си помисли, че сме се побъркали, защото каквито и общи черти на характера да имаха трите сестри, предположението, че са жертви на новопоявилия се призрак, можеше да бъде оборено от един-единствен въпрос — как са били заразени?

Сипах си трето кафе и започнах да размишлявам над този въпрос. Може би нямаше как да бъдат заразени. Може би Джанет грешеше и фактът, че и трите сестри са се отнасяли зле към пациентите, бе чиста случайност. Честно казано, ако бях чул идеята за убиеца от другиго, щях да му се изсмея в очите. Сега обаче нямаше как да я отхвърля толкова лесно само защото не можех да си представя по какъв начин са били заразени жертвите: инстинктите на Джанет твърде често се оказваха верни.

Имаше рядък дар — блестящ ум и безпогрешна интуиция. Предположенията й винаги звучаха логично и с годините се научих да се вслушвам в съветите й. В Университетската болница бързият й ум и професионалните й знания бяха пословични и всички я ценяха за способността й да погледне дори най-обикновени симптоми по различен начин.

„И трите настройваха хората срещу себе си.“ Думите й още отекваха в ушите ми като все по-силните гръмотевици навън. Хрумна ми още една мисъл. Ако Джанет бе права и инфекциите с легионела наистина са част от някакво злокобно отмъщение, то всеки, който се опита да разнищи случая, ще се изложи на опасност. Дали не трябваше да предупредя Майкъл?

Дъждът започна да шиба прозореца; стомахът ми къркореше от погълнатия кофеин — достатъчна доза за цял ден.

 

 

Излязох в 6,15; на изток небето просветляваше. Пороят дрънчеше оглушително по покрива на колата. Като излезе да си свърши работата на улицата, Мъфи моментално прогизна. Изсуших я и тя започна игриво да ми се мотае в краката, после се зае с един гумен кръг — любимата й играчка, — подканяйки ме да й го хвърля. Опитах се да я залъжа с кучешка бисквитка, но когато се запътих по стълбите, за да проверя Брендън, клепналите й уши и тъжният й поглед красноречиво показаха какво мисли за измамата. Обектът на ревността й все още спеше след ранната си закуска. Дори не помръдна, когато нежно го погалих по главата. Преди да тръгна, тихо почуках на вратата на бавачката, за да й напомня, че е неин ред да се грижи за къщата.

Дъждът се засили и чистачките заприличаха на гребла, неспособни да почистят предното стъкло от водата, което се изливаше върху него. Когато достигнах входа на магистралата за центъра, вече се налагаше да се взирам през водната пелена, за да виждам колите пред себе си. Всички пъплеха с ниска скорост. Един знак на таблото ми напомни, че пневматичната възглавница ще ме убие, ако направя катастрофа, докато карам приведен над волана.

Отбих встрани и се обадих в „Сейнт Пол“. Докато чаках, дъждът стана толкова силен, че едва чух, когато от другата страна на линията ми отговориха:

— Спешно отделение, госпожа Купър на телефона.

— Госпожо Купър, доктор Гарнет се обажда. Тръгнах за болницата, но дъждът е толкова силен, че се наложи да спра. Как върви работата?

— Току-що приехме един шофьор, който е трябвало да последва вашия пример. Иначе всичко е спокойно, но ако бурята не утихне, има опасност да ни докарат още жертви на катастрофи.

През прозореца успях да различа и други коли, отбили в страничното платно като мен. Останалите се движеха в непрекъсната колона през рампата на магистралата, където засилваха, пръскайки наоколо фонтани вода, сякаш да потвърдят мрачната прогноза на госпожа Купър.

— Кой е дежурен?

Питах се дали в отделението има достатъчно опитни лекари, които да се справят с някоя по-тежка катастрофа.

— Доктор Крадик вече се занимава с шофьора. От няколко дена не знаем кой кога е на смяна. Предполагам, че днес е доктор Попович, но е оставил съобщение, че предава дежурствата си до края на седмицата на други лекари. Прави някаква внезапна проверка в Университетската болница. Секретарката ви трябва да ни представи променения график тази сутрин.

— Мамка му — промърморих.

Исках да се видя с Майкъл, преди да започне проверката. Бях решил да го предупредя за опасенията на Джанет.

— Моля, доктор Гарнет? Не ви чух добре.

— Нищо, госпожо Купър, просто размишлявах на глас. Предайте на Сюзан, че ще дойда веднага щом дъждът отслабне.

Затворих и веднага набрах домашния номер на Майкъл.

— Вие двамата не знаете ли, че останалите хора спят по това време? — изсъска съпругата му Дона.

Беше жизнерадостна жена, около пет години по-възрастна от Майкъл и от десетина години стоически търпеше обажданията ми в неподходящи часове на денонощието. Освен това бе бременна в петия месец и пациентка на Джанет.

— Смяташ ме за смутител на съня? Почакай само собственото ти ангелче да се пръкне на бял свят. Обажданията ми ще ти се сторят песен в сравнение с него.

— Майкъл излезе, Ърл. Тръгна за Университетската болница, но каза, че няма да бъде на определен телефон. Каза да му оставя съобщение, ако ми потрябва.

— Благодаря, Дона. А ти как си иначе?

— Според Джанет — отлично. Но ще се успокоя едва като науча резултатите от амниоцентезата.

Амниоцентезата се състои в изтегляне на амниотична течност от матката с помощта на игла и е нормална практика при бременни на повече от тридесет и пет години. Зародишните клетки, които плуват в течността, се изследват за хромозомни увреждания — особено за тризомия на 21-ва хромозома, причиняваща синдрома на Даун. Спомних си собствените си тревоги, докато чаках резултатите. Вероятността е едно на двеста деца и не е за пренебрегване.

— Знам как се чувстваш — казах съчувствено.

Вероятността си оставаше. Очевидно Дона много добре го знаеше.

— На вас, мъжете, какво ви е? Нали нас ни бодат?

Изсмях се — хареса ми начинът й да прогонва тревогите с шеги.

— Говориш като Джанет.

— Благодаря. Ще го приема като комплимент. Предай й много поздрави.

Дона затвори.

Вятърът направо започна да клати колата. Обадих се в Университетската болница.

— Здравейте, доктор Гарнет — поздрави ме телефонистката. — Да ви свържа ли с Джанет?

— Не, всъщност искам да говоря с нашия човек, който извършва проверката при вас — доктор Майкъл Попович.

— По това време?! — удиви се тя.

Погледнах си часовника — 6,35.

— Може да не е пристигал още. Все пак бихте ли го потърсили?

Дъждът, който обливаше колата, подсказваше, че няма скоро да мръдна от мястото си.

Телефонистката се обади след по-малко от минута.

— От рецепцията казаха, че е пристигнал, но не се обажда. Имате ли представа къде е? Може да не чува оповестителната уредба.

Имаше няколко места, от които можеше да започне — лабораториите, здравната служба за персонала, отдела за документация, — но в този час нямаше да намери секретарка, която да му помогне. Най-вероятно беше решил да се порови из компютърната система на болницата от някоя от многобройните лекарски стаи, преди мрежата да стане много натоварена.

— Не — отговорих, — не знам къде е. Бихте ли го потърсили пак по-късно?

Дадох й номера на мобифона си.

Видимостта беше все така недостатъчна, а думкането на капките по покрива на колата не показваше признаци на отслабване. Дали не беше по-добре да мина през Университетската болница и да го потърся лично? Исках да се добера до „Сейнт Пол“ колкото се можеше по-скоро. Тази сутрин нямах предвидени прегледи, но като главен лекар нямах и почивен ден — двадесет и четири часово работно време. Въпреки че лекарите в отделението са достатъчно компетентни да лекуват пациентите, не всички (особено по-неопитните) са в състояние да се справят в извънредни ситуации. Като не знаех още кой ще поеме сутрешната смяна, по-добре беше да съм там, в случай че прогнозата на госпожа Купър се окаже вярна. Едно леко претоварване, и работата може да забоксува.

Обаче мисълта, че Майкъл се рови из Университетската болница без никаква представа за опасенията на Джанет, ме тревожеше. Освен това болницата беше на по-малко от десет минути път от мястото, където се намирах, и за разлика от „Сейнт Пол“ се намираше в центъра. Можех да стигна, без да се качвам на магистралата. Отново запалих колата, подминах разклонението за центъра и навлязох във все още пустите улички, по които минаваше Джанет.

Пътуването през обширния район на Университетската болница беше като връщане към началото на века. Масивната каменна сграда в неоготически стил, популярен сред първите индустриалци на Бъфало, отначало изпълнявала функцията на окръжна болница, която приютявала както физически, така и психично болните. Беше заобиколена от обширен парк с вековни дървета, който някога създавал работа на малка армия от градинари. Сега много от крилата на сградата бяха затворени за икономия и по-голямата част от земята бе дадена под аренда.

Самата болница била прехвърлена към университета през петдесетте години и модернизирана и преустроена през шестдесетте. Най-важните отделения — спешно, интензивно, хирургия — се обновяваха постоянно, но непрестанните икономии бяха довели постепенно до затваряне на психиатричното крило на болницата. Сега то стоеше тъмно и неизползвано. Мрачните постройки с решетки на прозорците ме накараха да потръпна. Джанет ми е казвала, че подът в мазето на тази част на сградата е от пръст и по стените още личат местата, където болните са били оковавани с вериги.

На паркинга имаше много коли и все повече пристигаха за сдаването на дежурствата в седем часа — практика, при която пациентите във всяка болница на света се предават в ръцете на дневната смяна. Използвах преподавателската си карта, за да паркирам в сектора за лекари; после се втурнах към главния вход заедно с останалите служители — главно сестри, стажанти и санитари и тук-там някой лекар, загърнат в престилката си. Дъждът беше отслабнал, но достатъчен да ме намокри до кости. Над главата ми проблясваха светкавици, горните етажи на сградата бяха забулени в лека мъгла. „Нищо чудно, че имат призрак“ — помислих си аз, докато минавах през масивната арка, подкрепяна от две страховити статуи на демони. Докато те бдяха отвисоко над входната врата, двама извънгабаритни служители на охраната размахваха детектори за метални предмети в опит да задържат злото вън от поверената им сграда.

Обширното фоайе с мраморен под напомняше за епохата, когато гарите са съперничели по пищност на катедралите и релсовият транспорт е бил обещаващ за разцвета на град Бъфало. Внушителната конструкция била дело на железопътните магнати, които хвърлили луди пари за построяването й. Днес, по ирония на съдбата, постройката даваше представа как е изглеждала истинската гордост на същите тези магнати — централната гара на Бъфало, някога величествена, а сега — превърната в развалини заедно с по-голямата част от западните квартали на града.

Кожените ми подметки се пързаляха по гладкия под; около мене щракаха чадъри и се отцеждаха шлифери. Прибрах в джоба очилата си, чиито стъкла веднага се изпотиха, и се запътих към най-близкия телефон, за да набера централата.

— На това му викам изненада — възкликна телефонистката, щом разбра, че се намирам в сградата.

Не посещавах болницата много често. Завеждащият тукашното спешно отделение Уилям Типет беше плах човек, с десет години по-млад от мен и очевидно се разстройваше винаги щом ме видеше на своя територия. Затова гледах да не му досаждам и се срещахме единствено на съвещанията по общата ни образователна програма. Зад гърба му стажантите го наричаха Дивия Бил Типет.

— Да, и за мен е изненада. Намерихте ли доктор Попович?

— Да, преди няколко минути говорих с него. Дадох му номера ви, но той отново се обади и каза, че не ви е открил.

Бях оставил мобифона си в колата. Не исках да го използвам в болницата. Беше ме изпуснал за малко.

— В момента е в документния отдел на здравната служба за персонала. Каза да го извикам, ако отново го потърсите. Да ви свържа ли, или ще отидете лично?

— Кажете само къде се намира. Сам ще го открия.

Телефонистката ми обясни: третия етаж на едно от задните крила.

Както във всяка университетска болница, коридорите гъмжаха от хора. Лекарите, с които бях нахълтал преди няколко минути, сега крачеха напето наоколо, следвани от тълпи сънливи студенти и стажанти.

Образователният процес бе започнал.

— Каква може да е причината за висока температура два дена след операция — питаше един лекар.

— Пневмония! — извика някой от питомците му.

— Каква?

— В горния десен лоб, от аспирация^[1] — предположи друг студент.

— Има ли други мнения?

Не чух края на дискусията. Студентите по медицина си личаха по късите престилки и по тетрадките и учебниците, натъпкани в джобовете. Някои се опитваха да открият отговорите в записките си, докато подтичваха след останалите.

Пациентите от хирургията вече пътуваха, проснати на колички, към операционната за ранна утринна среща с ножа. Чакаха на опашка пред асансьора. Повечето вече спяха под упойка, но някои, все още будни, тревожно разговаряха със санитарите, които ги караха към съдбата им. Тръгнах по стълбите за по-бързо.

Когато стигнах горния етаж, вратата пред мен се отвори и друга група студенти заслиза по стълбите. Преподавателят им все още не се виждаше, но успях да дочуя гласа му:

— … но повечето не взимат достатъчно кръвни проби или не провеждат достатъчно изследвания, за да установят с точност бактеремията…

Инстинктивно отстъпих встрани, за да пусна студентите да минат, когато внезапно познах гласа. В същия момент през вратата излезе широкоплещест мъж с бяла престилка.

— Ще видите, че много лекари нямат достатъчно познания за лабораторните изследвания… — казваше Милър, когато ме забеляза.

Застина с отворена уста; присви очи, изпълнени с безгранична болка. Преглътна и продължи надолу, все едно не ме познава.

— Както казах — продължи той, — като лаборанти често ще получавате смущаващи заявки за изследвания…

Продължи, без да се обръща, и изчезна през вратата на долния етаж.

Когато той и антуражът му отминаха, издишах силно. Дори не си бях дал сметка, че съм затаил дъх. По кожата ми избиха капчици пот. Болката, която се четеше в очите на Милър, ме ужаси.

 

 

Здравната служба за персонала се оказа на един етаж с администрацията. Двата отдела лесно се познаваха дори без да се четат надписите. Запътих се към онази част на коридора, която не бе постлана с мек килим и където кабинетите не бяха толкова обширни. Клиниката беше единственият район на етажа, където се срещаше някой и друг работещ. Ако и тук бе като в „Сейнт Пол“, първите вождове от ръководството щяха да започнат да се явяват едва към осем.

Чиновниците на рецепцията усилено подреждаха картони и се подготвяха за работния ден. Зад тях се суетяха сестри с табли за инструменти; вероятно зареждаха кабинетите. Млад мъж с патерици се запъти към една от вратите.

Наложи се да се съсредоточа, преди да заговоря с жената на рецепцията.

Упрекът в очите на Милър ме беше извадил от равновесие. Чувствах се виновен, че съм отпратил майка му при първото й посещение. Опитах се да се усмихна и да придам на гласа си уверен тон.

Чиновничката вдигна глава и попита:

— Имате ли час?

— Не, аз съм доктор Гарнет от „Сейнт Пол“. Търся доктор Попович, който извършва проверка в отдела.

Усмивката й веднага се стопи.

— Съжалявам, но доктор Маки нареди да не пускам друг освен доктор Попович и доктор Грейстън.

— Тук ли е Джанет? — попитах изненадано.

Жената се намръщи още повече:

— Още не, но доктор Маки се обади преди малко, за да предупреди, че и тя ще дойде. Не спомена нищо за вас или за друг. Трябва да ви е известно, че е много рядка практика да се преглеждат картоните на персонала, дори при инспекция. Ако искате да получите достъп до поверителни сведения, ще се наложи да поискате разрешение от доктор Маки.

— Вижте, не искам да гледам никакви картони — излъгах аз, за да я успокоя. — Просто трябва да поговоря с доктор Попович. По работа. Работим заедно в „Сейнт Пол“ и…

— Пусни го, Мадж, безобиден е — чух гласа на Джанет зад гърба си.

Сигурно се беше качила по стълбите след мен. Запъти се към нас; леката й бяла престилка се развяваше зад зеления халат като пелерина.

— Ако щеш вярвай — продължи тя, като ме посочи с пръст, — но този запуснат музеен експонат се води мой съпруг. Ърл, запознай се с Мадж. Тя управлява този отдел. Разобличава симулантите още преди да стигнат до лекарите и сестрите.

Изражението на Мадж се промени мигновено.

— О, божке, вие ли сте съпругът на Джанет? Защо не ми казахте, господин Грейстън… искам да кажа — доктор Гарнет? Много съм слушала за вас — каза тя с топла усмивка.

После се изчерви и се обърна към Джанет:

— Много съжалявам, може би бях малко рязка, но когато попита за доктор Попович…

— О, не се самообвинявай, Мадж. Държа се така с него през цялото време. Ще го наглеждам да не направи някоя пакост — успокои я Джанет, хвана ме за ръкава и ме дръпна към една близка врата без надпис.

— Приятно ми беше да се запознаем, Мадж — извиках през рамо, като се оставих да ме влачат, вероятно към документния отдел.

Усмивката, с която ми отвърна жената, показваше недвусмислено липсата на всякакво съмнение у Мадж, че Джанет ще предотврати пакостите, които мога да направя.

— Защо си тук? — попитах веднага след като останахме сами в лабиринта от шкафове за документи.

— Обадих се на Кам тази сутрин и го накарах да ме пусне да работя с Майкъл. Реших, че така най-лесно ще открием за какво става дума.

Звучеше непринудено, но в гласа й се долавяше тревога. Отделянето на време от и без това натоварения й график явно я смущаваше доста.

— Каза ли на Кам какво мислиш за трите сестри…

— Разбира се! — прекъсна ме тя раздразнено. — Глупакът ме обяви за побъркана. Заповяда да си държа устата затворена, за да не паникьосвам цялата болница; като че сама не мога да се сетя. Отказва да повярва, докато не открием твърди доказателства.

Завихме зад един ъгъл и се запътихме към малка маса, на която седеше Майкъл, забил поглед в някакъв картон.

— Той знае ли? — попитах, като се усмихнах при удивения му поглед.

След неколкоминутни обяснения, той също отказа да повярва.

— Слушайте, вие двамата — отвърна той, със смръщени вежди, — как може легионелата да се предава нарочно? Самата идея, че може да се използва като оръжие за отмъщение, е безумна! Повече от безумна! Изненадвате ме. Последното, което ни трябва сега, са сензационни слухове.

Тримата седяхме приведени над масата — предназначена за не повече от двама души, — шепнехме, в случай че Мадж или някой друг влезе неочаквано. Майкъл постоянно хвърляше нервни погледи зад гърба си; очевидно се опасяваше повече да не ни подслушат, отколкото от това, което му обяснявахме. Внезапно и на тримата ни се стори, че някой се движи между редиците от шкафове. Помислихме си, че е Мадж или някоя сестра, и веднага млъкнахме, но когато станах да проверя кой е, не видях никого.

— Какво от това, че и срещу трите сестри е имало оплаквания? — продължи да недоумява той. — За съжаление такива са много други лекари и сестри. За бога, когато те замествам, получавам поне по една жалба на седмица срещу някой от отделението, който е действал глупаво, безсърдечно или грубо.

— Майкъл, тези жени постоянно проявяваха жестокост — възрази Джанет. — Жестокост, която трудно се долавя, лесно се отрича и е почти невъзможно да се докаже. Но пациентите усещат, Майкъл. Те ми казаха. Все едни и същи оплаквания: сестрите ги унижават, карат ги да се чувстват безпомощни, наказват ги по стотици незабележими начини.

— Значи тези сестри са тормозили пациентите. По дяволите, това е повод за оплакване, не за убийство — възкликна Майкъл; ставаше все по-нетърпелив. — Няма ли и други сестри, които не се харесват на пациентите? Защо не са заразени и те с легионела?

— Тези сестри измъчват пациентите по съвсем определен начин — контрира Джанет.

— Защо тогава срещу тях не са постъпили голям брой жалби? Така поне щяхме да имаме доказателство за приликата помежду им.

Джанет се наведе напред и опря показалец в гърдите му:

— Майкъл, сигурна съм, че имаш същия проблем със стажанти, които, когато са ядосани за нещо, си изкарват гнева върху пациентите — може би стягат малко повече превръзката на някого или вкарват малко по-грубо катетъра на друг. После казват: „Нищо не съм направил.“ Много добре ги познаваш, Майкъл, също и пациентите; но я се опитай да докажеш нещо. Повечето от пациентките ми дори не си правят труда да подават оплакване. Просто сдържат яда си и се кълнат, че ще напуснат болницата, ако същата сестра продължава да се навърта наоколо.

Майкъл вдигна ръце:

— Джанет, знаеш ли как ще реагират хората, ако го обявим? „Да не искате да кажете, че някой пациент е убил сестрите с легионела, вместо да подаде оплакване?“

Сарказмът му се усещаше, въпреки че говореше шепнешком.

Очите на Джанет засвяткаха. Реших да се намеся:

— Майкъл, какво, по дяволите, става с…

Джанет ми махна да мълча:

— Това, което казвам, Майкъл — изсъска тя през зъби, — е, че три жени са заболели от тайнствена болест, която нито ти, нито някой друг е в състояние да обясни. Едната е мъртва, другата умира и единственото общо между трите е системен тормоз на пациентите!

Майкъл ни погледна и стовари ръка върху масата:

— Аз пък искам да кажа, Джанет, че Ърл не може да си позволи да твърди такова нещо!

Тя се отдръпна изненадана.

Майкъл се обърна към мен:

— Не си ли даваш сметка в каква каша си се забъркал? По дяволите, половината хора от вчерашната нощна смяна в „Сейнт Пол“ са загазили. Когато се върнах снощи от срещата с Кам Маки, намерих спешно съобщение от Сюзан. — Пое си дълбоко въздух; после бавно го изпусна, сякаш пушеше цигара. — Росит явно е решил да се занимае с теб много по-сериозно, отколкото си мислеше.

Намръщи се още повече, но това бе израз на загриженост, а не на гняв.

— Сюзан ми каза за нападките му към теб, когато сте били в интензивното — продължи той тихо и бързо, — и че си го отдал на характерното му държане. Но тази вечер сестрите дочули слухове, че има намерение да те обвини във всичко: от липсващи изследвания до грешки в диагнозата и предписване на ненужни антибиотици. Сюзан е толкова разтревожена, че сметна за нужно да те предупредим, но й беше неудобно да го направи лично. Обещах й да говоря с теб. Цяла нощ не можах да заспя, като се чудех как ще отхвърлиш обвиненията. Чух и слухове, че синът на болната, Милър, също ти е много ядосан. Така че, човече, раздухването на тези безумни истории за призраци е най-лошото, което можеш да направиш в момента!

Бях удивен от тревогата в гласа на Майкъл. Нямаше и следа от успокоителния му тон от предния ден. Не бях очаквал Росит да предприеме такава атака срещу репутацията ми. Не беше отправял подобни обвинения към никой друг лекар, сбъркал диагноза. Дори убедеността на Харолд Милър в некомпетентността ми ме изненадваше, въпреки че човекът си имаше причини.

Всичко се нареждаше в зловещ сценарий. Заплахите на Росит в интензивното изведнъж ми се сториха много по-сериозни, отколкото тогава.

Майкъл ме разтърси за раменете, за да ме извади от хипнозата ми.

— Предупреждавам те, Ърл, ако продължаваш с тези глупости, ще поднесеш главата си на Росит и Милър на тепсия!

Погледнах Джанет. Сега тя изглеждаше по-скоро загрижена, отколкото ядосана.