Питър Клемънт
Щамът на отмъщението (6)

Глава шеста

Тръгнах за „Сейнт Пол“. Сега чистачките смъкваха водата от предното стъкло малко по-лесно отпреди, като два метронома.

Погледнах в огледалото за обратно виждане и си дадох сметка, че през краткото време, прекарано в обгърнатата с мъгла постройка, съм научил много нови неща. Вече имах добра представа за всички неприятности, в които се бях забъркал. Трябваше да призная, че ще ми е доста трудно хем да проверя подозренията на Джанет за Призрака, хем да се защитя от нападките на Росит.

Защо му беше на Росит да ме преследва точно заради този случай? Дявол да го вземе! Опитах се да преценя в какво може да ме забърка дребосъкът. Честно казано, винаги го бях мислил за обикновен скандалджия и досадник, без да подозирам, че е в състояние да причини трайна вреда на лекар от моя ранг.

Работата в спешното отделение — денонощното сблъскване с тежки случаи — създава на лекаря определен авторитет. След толкова години вече си мислех, че няма нужда повече да се доказвам пред другите. Знаех, че решенията и диагнозите ми имат известна тежест сред останалите лекари и със знанията си неведнъж бях помагал на тях и на пациентите им.

С други думи, въобразявах си, че дългогодишните ми успехи са достатъчна защита от такива като Росит.

Очевидно не бях прав.

Можеше ли Росит да помогне на Милър да ме осъди за небрежно отношение към майка му? Изражението на лицето на младежа тази сутрин ясно показваше, че болката не е отминала. Дали евентуалната присъда можеше да ме лиши от поста ми в болницата или дори от лекарската ми практика? Отново потреперих и по гърба ми изби студена пот.

Съсредоточих се над пътя, за да се добера до „Сейнт Пол“, колкото се може по-бързо, но като че ли на всеки светофар хващах червено. Стърженето на чистачките само увеличаваше нетърпението ми при всяко спиране.

Майкъл смяташе, че заразата от легионела най-вероятно води началото си от замърсен водоизточник или от пациент, пропуснати при проверката на болницата. И докато светкавиците продължаваха да прорязват сутрешната мараня, част от ума ми искаше да му вярва, да отхвърли обезпокоителната теория за призрака като плод на развинтена фантазия, подклаждана от развихрилата се буря, липсата на сън и прекалено многото кафета.

Но как да я отхвърля? Всеки път, като си спомнех настояването на Джанет, че трите сестри са били заразени нарочно, страхът за нейната безопасност караше стомаха ми да се свива. Възраженията на Майкъл, че няма доказателства, само увеличаваха тревогата ми. Той също нямаше с какво да докаже собствената си позиция. Докато не открие източника на легионела и не обясни как трите сестри са прихванали болестта точно преди да излязат в отпуск, не можех да отхвърля подозренията на Джанет.

Причините да приема нейната теория обаче не бяха достатъчни, за да убедят останалите лекари. Никой нямаше да повярва, че между нас върлува убиец само защото на Джанет й се струва, че трите жени са били малко по-груби към пациентите.

Освен, разбира се, самият убиец.

Тревожех се за сигурността както на Майкъл, така и на Джанет.

— Ако се намесите в работите на маниак, ще се изложите на огромен риск — предупреждавах ги аз.

Майкъл изпухтя презрително, а Джанет, раздразнена от реакцията му, изсъска:

— При такива реакции кой друг освен мен ще се справи с проблема?

Заради мен поне обещаха да не се карат повече и да внимават. Представих си как нечия тъмна сянка се извисява над главите им, докато работят.

Майкъл прие помощта на Джанет. Независимо от различията в убежденията им работата не беше по силите на един човек. Картоните на болните сестри, на пациентите, обслужвани от тези сестри, резултатите от изследванията на водоизточниците — всичко трябваше да бъде прегледано. Майкъл обаче категорично отхвърли предложението ми да остана и да помогна.

— Шегуваш ли се? — възрази той. — Мен едва ме пуснаха да ровя в документите.

— Нали знаеш страховете покрай сливането — допълни Джанет; явно по този въпрос и двамата бяха на едно мнение. — Ако те видят тук, ще прекратят проверката и ще ни обявят за шпиони.

Като че да потвърди опасенията им, когато спрях пред гишето на Мадж, за да използвам телефона на излизане, забелязах купчина папки с листче с името на Майкъл върху тях. Докато чаках да ми се обадят от „Сейнт Пол“, се опитах да прочета какво пише върху най-горната папка, но една червендалеста сестра грабна цялата купчина и я скри от погледа ми, като изсъска:

— Не гледайте!

Дори Мадж ме укори:

— Моля ви, доктор Гарнет!

— Извинете! — казах умолително, като затворих телефона. — Навик. Винаги преглеждам картоните в кабинета си. Нищо не съм видял — честно! Мадж, моля ви, не казвайте на Джанет!

Набързо се измъкнах от отделението, опитвайки се отново да играя ролята на безобидния съпруг на Джанет, за какъвто ме беше представила.

Усмихнах се, като си спомних представлението, после отново се нервирах на поредния червен светофар. Докато седях затиснат в задръстването, реших, че мога да проведа още един разговор. Набрах номера на интензивното отделение.

— Доктор Гарнет се обажда. Бихте ли ми казали какво е състоянието на Филис Сандърс?

Дали беше все още жива?

— Един момент, ще ви дам лекаря, който току-що я прегледа.

Подготвих се за най-лошото. Обикновено, ако пациентът е добре, сестрата казва направо. Щом предава разговора на лекар, значи положението не е съвсем розово.

— Доктор Росит се обажда — изсъска неприятен глас.

По дяволите!

— Ъ… доктор Гарнет е. Просто исках сестрата да ми даде…

— Ни жива, ни умряла е, Гарнет. Като звъниш и се навърташ около смъртното й легло, няма да смекчиш вината си. Кълна се, ще се занимая с този случай лично!

Росит направо крещеше, гласът му пращеше в слушалката и звучеше десет пъти по-жлъчно от това, което се наложи да изтърпя предния ден. Чувах дори учестеното му дишане. За бога! Сюзан и Майкъл бяха напълно прави. Независимо от лошата си слава, той имаше всички шансове да успее. Разобличаването ми сигурно щеше да му донесе неизмеримо удоволствие. Една злобна мисъл премина през съзнанието ми. Може би преследването на други лекари бе заместител на секса за дребосъка — резултат от миниатюрния му инструмент.

— Росит, или говори професионално, или дай телефона на друг!

Росит имаше сериозни проблеми с комисията по етика и на няколко пъти беше получавал мъмрене за неколегиално поведение. Каквото и да смяташе да прави, поне щях да се подсигуря, че ще действа по правилата.

Дишането му се поуспокои.

— Е, Росит? — настоях аз.

Светофарът се смени. С мъка съсредоточих вниманието си към движението и подкарах напред. Росит още мълчеше. Тъкмо смятах да тресна слушалката, когато се обади:

— Какво искаш да знаеш?

„Искам да знам как е, мръснико“ — почти изкрещях в слушалката, но само попитах:

— Какво показват апаратите?

— Няма промяна. Систоличното налягане се колебае около деветдесет, централното е ниско въпреки вентилацията, хипоксията се увеличава, комбинирана с респираторна ацидоза^[1]. Споменах ли, че бикарбонатното съдържание в кръвта спада постоянно? Можеш да се досетиш за останалото — ниско ниво на бели кръвни телца; високи стойности на урея, креатинин и чернодробни ензими; намалено отделяне — както казах, малко й остава.

Гневът ми от безстрастното му описание се смени с чувство за обреченост. Росит току-що беше описал признаците на септичен шок със смущения в кръвообращението. Имунната й система бе унищожена, дишането се влошаваше, бъбреците почти не функционираха. Дори нямаше надежда отново да дойде в съзнание.

— Какво мислиш за въвеждане на рифампин?

Рифампинът се е използвал в миналото срещу туберкулоза. Скорошни изследвания показваха, че действа и срещу легионела.

Необмисленото ми предложение сложи край на спокойната част на разговора ни.

— За бога! — избухна Росит. — Раздаваш лекарствата като бонбонки!

— Какво!

— Точно такива умници като теб са главната причина за възникването на резистентни щамове! От самото начало на това лечение показваш ясна тенденция към предозиране с антибиотици. Имам намерение да поискам пълна проверка на картона и на знанията ти за лекарствата. Тези злоупотреби са главната причина за нови вирулентни щамове…

Затворих телефона.

 

 

Пристигнах в „Сейнт Пол“ към 8,15. Спешното беше задръстено от жертви на катастрофа с пет коли на магистралата.

— Идвай бързо в реанимацията! — извика Сюзан, докато притичваше покрай мен с няколко банки с кръв под мишница.

— Доктор Гарнет — извика чиновничката от рецепцията, като размахваше слушалката на телефона, — доктор Карингтън пита дали ви е нужен.

— Да! — изрева Сюзан вместо мен.

Смъкнах мокрия си шлифер и се затичах след нея.

— Какви случаи имаме?

— Шестима ранени, двамата с опасност за живота — съобщи ми набързо тя, докато влизахме в стаята за тежки травми.

Вътре цареше пълно объркване. Около безжизненото тяло на блед мъж на средна възраст се тълпяха стажанти и сестри в зелени престилки, припряно го дупчеха с игли и го свързваха с цяла мрежа от тръби, катетри и жици. Около врата му бе поставена висока гипсова яка за обездвижване на главата; един стажант се мъчеше да вкара вентилационна тръба през носа му към трахеята. Друга тръбичка висеше от лявата му страна и капеше кръв в една банка под леглото. Това бяха животоспасяващи процедури, но цялата картина напомняше повече на средновековно мъчение.

— В шок е, ребрата отляво са строшени — продължи Сюзан, — току-що му направихме снимки, но още не са проявени. Направихме снимка и на таза: уретрата кърви и не успяхме да вкараме катетъра на повече от няколко сантиметра. Уведомихме хирургията, ортопедията, урологията, както и доктор Карингтън.

Мъжът имаше достатъчно счупвания, че гръдната стена да се отдели от останалата част на гръдния кош. Счупените ребра, все още прикрепени за гръдната стена с мускули и сухожилия, безрезултатно се вдлъбваха и изпъкваха при опитите му да диша. Шокът показваше, че е получил кръвоизлив и гръдната му кухина се пълни с кръв от разкъсан бял дроб или наранена вена или артерия. Капките кръв, изтичащи от пениса, показваха, че уретрата е наранена, вероятно вследствие на счупване на таза. С медицинските си познания Сюзан надминаваше всички останали сестри.

— Трябваше да станеш лекарка — казах й аз не за пръв път, докато бързо си обличах предпазното облекло.

— Кой тогава щеше да ти казва какво да правиш?

— Като заговорихме, че ми казваш какво да правя, благодаря ти, че си се обадила на Майкъл снощи.

Тя се изчерви на доста неловката благодарност и се зае да свързва банките с кръв за системите.

Аз се преместих над главата на болния и поех интубацията от измъчения стажант.

В следващите минути жестокият свят на кръв, разкъсани сухожилия и счупени кости прогони всички мисли за Росит и мрачните предчувствия за призрака убиец. Останах особено доволен, когато осигурих дишането на ранения — процедура, прекалено трудна за обикновен стажант.

Щом се уверих, че пациентът е добре вентилиран, започнах да бълвам въпроси — най-успешния метод за обучение от Аристотел до наши дни, — за да накарам стажантите да се замислят за следващите стъпки.

— Добре, момчета и момичета, къде е кръвоизливът?

Докато ми отговаряха, че е в левия бял дроб, бързо опипах гръдната кост, преслушах останалата част на гърдите и продължих с въпросите:

— Още ли е в шок?

— Седемдесет и пет над нулевото налягане — отвърна една сестра.

— Някой прегледа ли за травми на шията?

— Направихме рентгенови снимки — отвърна млада жена. — Не са готови още.

— Прегледахте ли правото черво?

Тя се изчерви под маската:

— Не още.

— Добре, сега ще ви покажа откъде още кърви пациентът.

Намазах показалеца си с малко гел и го пъхнах в ануса. Напипах простатата, която плуваше свободно като маслина в мартини.

Извадих пръста си и накарах стажантката да повтори процедурата. Очите й се разшириха: за пръв път в живота си установяваше прекъсване на уретрата.

Натиснах таза. Двете му половини се движеха свободно една спрямо друга и издаваха неприятно стържене.

Отстъпих назад:

— Ваш ред е.

Стажантката отново се ококори.

— Най-важното, момчета и момичета: пациентът е за операция.

Сестрите се заеха с установяването на мозъчните сигнали, а аз забих игла на нов катетър в пациента, този път в корема. Поне в коремната празнина нямаше кръвоизлив.

Докато гледах рентгеновите снимки, в стаята дотърча и Шон.

— Хайде! — изкрещя той и през гората от жици и тръби се спусна към главата на пациента, за да го закара лично към асансьора.

Сестрите бяха натрупали преносими монитори и една кислородна бутилка върху количката в краката на ранения и все още оправяха системите, когато го подкарахме. Специалистката по изкуствено дишане също седеше на количката, обгърнала с бедра гърдите на пациента, и помпаше въздух в трахеята му. Цялата процесия изчезна в коридора.

Останах за миг сам в празната стая, за да се насладя на удовлетворението, следващо всяка успешна реанимация. Това ми беше работата и я вършех добре. Не си представях по-голямо удоволствие от спасяването на един човешки живот. Приятното чувство за добре свършена работа бързо отстъпи място на страха заради действията ми отпреди два дена. Инфекцията може да беше започнала по различни причини, но диагнозата си оставаше моя грешка.

Огледах се из стаята, където в продължение на години бях ставал свидетел както на невероятни чудеса, така и на ужасни загуби. Отпадъците, характерни за всяка реанимация на пациент с тежка травма — разкъсани кутии, обвивки от спринцовки и катетри, използвани игли, локви с кръв и други течности, — придаваха зловещ и отчайващ вид на помещението. От двадесет години играех на тази сцена. Преглътнах мъчително няколко пъти, преди да си помисля немислимото — че всичко това може да ми бъде отнето.

 

 

Вестта, която ме плашеше, но очаквах, дойде рано вечерта. Тъкмо привършвах с оценяването на стажантите в кабинета си, когато Стюарт Делорам ми се обади.

— Реших, че ще искаш да знаеш. Почина преди час и половина.

Въздъхнах в слушалката, но не казах нищо.

— Ърл?

— Извинявай, Стюарт. Знаех, че ще се случи, но…

След няколко секунди неловко мълчание той каза:

— Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но се пази от Росит. Обикаля като хиена около тялото й. Знам, че обича да злослови за този и онзи, но се опасявам, че сериозно се е заел с теб, по-сериозно от обикновеното. Честно казано, страх ме е за теб.

Не знаех какво да отговоря. Въпреки че думите му само потвърдиха това, което вече ми бе известно, стомахът ми се сви.

— Насрочил е аутопсията за утре сутринта — продължи Стюарт — и не знам как, но е уредил случая за Комисията по разследване на лекарски грешки за идния понеделник.

— Какво!

Останах изумен. Комисията по разследване на лекарски грешки е нашият съд. Патологът разрязва мъртвия, когото не сме успели да спасим, и определя дали лечението и изследванията са били правилно предписани или пациентът е починал поради наша грешка. На тази жестока сцена присъдите се раздават безжалостно и се приемат без право на обжалване. Някои лекари избягваха този процес, но аз нямаше как да продължа практиката си, без да се защитя. В противен случай ме чакаше дълга агония: да губя пациенти, без да съм сигурен дали смъртта им е била неизбежна, или аз съм ги убил.

Обикновено един случай не стигаше до комисията по-рано от няколко седмици след аутопсията. Подготовката на доказателствени снимки изискваше време, а и работата в патологията вървеше три пъти по-бавно след орязването на бюджета от страна на Хърст.

— Ама дотогава няма още да има готови тъканни проби! — възразих аз, отказвайки да повярвам на думите му.

Стюарт въздъхна дълбоко:

— Росит или е успял да пробута изследването с предимство, или си мисли, че не са му нужни снимки, за да те линчува.

Дъхът ми секна; устата ми пресъхна. Атаката на Росит върху репутацията ми беше достатъчно неприятно събитие, но още по-лоша ми се струваше възможността да употреби една от най-сериозните болнични институции за целите си.

— Стюарт, какво, по дяволите, става? Как е успял да убеди патолога?

— Не знам. Може да е заради сливането.

— Какво имаш предвид?

— В последните дни всеки и всичко в болницата се върти около това сливане. Всички внезапно се хвърлиха да бранят позициите си. Може би точно това е причината за действията на Росит. Сигурно знае, че няма шансове да оглави инфекциозното отделение при такъв уважаван конкурент като Кам Маки. Вероятно иска да разтръби този случай, за да злепостави Кам, да намекне, че инфекциозното отделение в Университетската болница не си върши работата… но защо патологът се е съгласил да действа толкова бързо, нямам ни най-малка представа. Също така не разбирам защо толкова му е притрябвало да те обвинява в небрежност.

При последните му думи нещо ми просветна. Мълчанието ми явно му подсказа, че съм се сетил нещо.

— Хей, Ърл, изобщо не споделям неговото мнение, знаеш го; и съм готов да го заявя публично пред комисията.

— Благодаря, Стюарт, много съм ти задължен.

Изявлението му обаче ми прозвуча престорено. Почувствах се още по-самотен.

— Има още нещо — добави той; звучеше неловко. — Обадих се на Милър рано следобед, когато стана ясно, че майка му умира. Той присъства на последните й мигове. Очевидно очакваше да умре — прие го много спокойно, после подписа за аутопсията, — но имам чувството, че въпреки външното спокойствие, вътрешно е още по-ядосан от вчера.

И това ми беше известно. Въпреки това стомахът ми се сви още повече.

— Мислиш ли, че ще заведе дело?

Делорам явно смяташе да ме предупреди точно за това. Отново издиша силно, по-скоро от облекчение, че е свършил с всички лоши вести.

— Можеш да бъдеш сигурен.

 

 

Веднага се обадих на Джанет в Университетската болница, за да й съобщя новините.

— Съжалявам, Ърл — каза тихо тя.

Нямаше нужда да говори повече. Като лекари, и двамата знаехме, че смъртта на пациент, дори ако сме я очаквали, ни сблъсква с куп неприятни емоции — чувство на безполезност, угризения, обреченост. А в този случай изпитвах и голямо количество вина и гняв към себе си, чувство, че може би аз съм станал причина за смъртта на Сандърс.

— Искам да те прегърна — каза ласкаво Джанет.

— Благодаря, любов моя.

Като искра, от която пламва пожар, нежните й думи за малко да ме накарат да заплача.

— Как го е приел Милър?

Предадох й думите на Делорам.

Джанет замълча за момент, после каза:

— Днес с Майкъл срещнахме Милър малко преди обяд, докато проверявахме лабораторията. Останах изненадана, че изобщо е на работа, но той каза, че предпочита да работи, за да не мисли за най-лошото. Знаеше, че няма надежда, но въпреки напрежението не прояви никаква враждебност към мен. Кам също беше там, така че Милър може просто да е сдържал чувствата си пред шефа. Като мине време обаче, гневът му към теб сигурно ще се уталожи.

Не знам дали вярваше на думите си, или просто се опитваше да ме успокои.

— Как се държи Милър по принцип?

— Амбициозен и интелигентен младеж. Знае за новостите в лабораторните техники повече от много лекари, включително и от мен. Постоянно ни напомня да използваме лабораторията по-разумно, дори става досаден, но почти винаги има право.

— Подслушах го, докато се качвах към здравната служба тази сутрин. Упрекваше некомпетентността на лекарите пред студентите. Често ли говори така, или критиката му е предизвикана от мен?

— Преди всичко ти не си некомпетентен — възрази Джанет.

Изпръхтях скептично, но почувствах, че буцата в стомаха ми се отпуска. Джанет знаеше как да ме успокои.

— За съжаление, по малко и от двете — отвърна накрая тя. — Очевидно в момента е доста разстроен заради майка си, но също така има славата, че критикува лекарите малко повече от необходимото, особено когато обучава. Баща му е бил гинеколог. Работил е тук, преди аз да дойда, но се носят слухове, че бил алкохолик и женкар. Затова му отнели правото да практикува. Умрял заради алкохола, паднал лошо при едно от напиванията си. Предполагаме, че Харолд затова се държи така, опитва се да поправи грешките на баща си. Кандидатствал медицина, но го скъсали. Вероятно още смята, че от него става по-добър лекар от онези, които вижда около себе си, и може би е прав. Във всеки случай, изглежда, че си е намерил призванието в лабораторията. Постоянно се стреми да се усъвършенства. Няма от какво да се оплачем.

— Значи е склонен да ме съди само и само да покаже колко са лоши лекарите. По дяволите, дори не му е нужно Росит да го насъсква.

— Може и така да е. Но не си прави прибързани изводи за него.

Добър съвет, но защо не го каже на стомаха ми, който отново започна да се свива.

— Това не ме успокоява особено.

— Ърл, направи ми една услуга — острият тон на Джанет ме извади от мрачните ми опасения. — Намирам се в архива в мазето, където държим старите изследвания. Сама съм и искам да дойдеш. Извадила съм картоните на всички жертви на Призрака отпреди две години. Майкъл все още не ме приема сериозно, но днес не открихме нищо, което да обяснява заразата. Сигурна съм, че съм права, Ърл. Ела да погледнеш изследванията заедно с мен. Може да откриеш нещо, което съм пропуснала.

 

 

Когато за втори път този ден навлязох на територията на Университетската болница, минаваше седем. Времето не беше много по-различно от сутринта. В момента не валеше, но маранята бе преминала в гъста мъгла и обгръщаше цялата сграда. Мракът беше достатъчен, за да задейства уличните лампи. След няколко седмици, като си преместим часовниците по зимното време, в този час ще цари пълна тъмнина. Може би този път нямаше да преместя моя: мразех зимния мрак.

Въздухът беше свеж и аз с удоволствие вдишах още няколко пъти, преди да покажа личната си карта на пропуска. Десетина души с цветя и пликове с храна влязоха във фоайето, но огромното ехтящо помещение изглеждаше празно в сравнение с блъсканицата в началото на работния ден.

Една жена с две деца, всяко стиснало малко букетче с рози, изучаваше плана на болницата, закачен на стената. До нея беше поставен дебел указател на отделенията; на информацията нямаше никой. На вратата на остъклената будка висеше ръкописен надпис: „Връщам се след половин час“.

Вече се бях обадил вкъщи, за да предупредя, че с Джанет ще закъснеем. Ейми, бавачката, тъкмо хранеше Брендън.

— Той яде спанака, а аз обирам морковите — обясни тя, докато слушах веселото гукане и мляскане зад гърба й. — Не се притеснявайте, ще изядем ябълковото пюре, а на вас ще оставим онази, жълтата гадост. Никой от двама ни не я обича.

После Ейми доближи слушалката до ухото на бебето и аз казах:

— Здравей, Брендън.

Чух го как лигави слушалката.

Намерих архивите в указателя — бяха в мазето на бившето психиатрично крило. Голяма веселба. Загледах се в плана, опитвайки се да разбера как да се добера до тях.

Асансьорът ме смъкна два етажа надолу, за да ме остави насред дълъг пуст коридор, който изглеждаше безкраен и в двете посоки. Въпреки че беше осветен тук-там, приличаше повече на тунел, отколкото на коридор. Не се виждаше жива душа и след като вратите на асансьора се затвориха зад гърба ми, настъпи гробна тишина.

— Господи, Джанет — промърморих аз, затаил дъх, и се насочих в, както смятах, правилната посока, — не можа ли да намериш по-страшно място?

Въздухът в коридора беше напълно неподвижен. Каменните стени и таван увеличаваха усещането, че цялата болница те притиска към земята. Не страдах от клаустрофобия, но пред това място мазето на „Сейнт Пол“ ми се струваше направо огромно.

Стигнах едно разклонение. Архивите трябваше да са наляво, но коридорът ми изглеждаше още по-рядко използван от този, по който бях дошъл. Беше по-зле осветен и лампите се намираха на по-големи разстояния една от друга. Десният коридор бе абсолютно тъмен. Въздухът в началото му вонеше на мухъл и на входа висеше табелка: „Внимание! Влизането — опасно за живота.“ Взрях се в мрака и се запитах дали води към изоставения затвор за душевноболни. Потръпнах и завих наляво.

Подът беше бетонен и кънтеше глухо под стъпките ми. Тук-там на каменните стени се виждаха врати. Какво се крие зад тях, можех само да си представям. Преминах още две разклонения; на третото завих. Архивите за микрофилми трябваше да са на края на този коридор.

Пред мен се изпречи гола стена.

По дяволите! Според картата трябваше да завия в третото разклонение, точно както бях направил. Но вместо да стоя пред врата с надпис „Болнични архиви“, срещу мен се пулеше напълно гола стена.

Тръгнах назад и започнах да проверявам вратите, които току-що бях подминал. Повечето бяха заключени, а онези, които не бяха, водеха към вонящи на мухъл стаи, натъпкани с кашони, счупени легла и остарели медицински инструменти.

Това място щеше да се оправи само с евтина разпродажба.

— Джанет! — извиках, без да очаквам отговор.

Дали, след като слязох от асансьора, не бях тръгнал в грешната посока? Това беше единственото обяснение. Тръгнах назад.

Като достигнах главния коридор, завих наляво; после преминах през останалите разклонения. Пред мен коридорът се губеше в мрак. Накъде водеше? — към стаи с пръстен под и следи от окови по стените? Жадувах час по-скоро да видя Джанет. Пълната тишина и неподвижният въздух бяха достатъчно зловещи и без да си представям какви ужасни сцени са се разигравали тук в името на психиатрията.

Подминах първото разклонение и забързах крачка. Стъпките ми отекваха в ритъма на сърцето ми. Не свалях очи от тъмнината напред, където, щом завия надясно, щях да се озова пред асансьора.

Подминах второто разклонение и въпреки че постоянно си повтарях да се успокоя, започнах да тичам.

Внезапно ми се стори, че нещо се движи в мрака на коридора — сянка, която се скри в тъмното.

— Джанет?

Тишина. Забавих ход, без да свалям очи от черния коридор пред мен.

— Има ли някой?

Никакъв отговор. Спрях, заслушах се в собственото си дишане, присвих очи в опит да видя нещо в непрогледния мрак.

— Стига шеги. Кой е там?

Тишина. Пълна тишина освен шума от собственото ми дишане. Започнах да отстъпвам, без да свалям очи от коридора. Там имаше някой. Сигурен бях — силует в мътната светлина.

Върнах се на разклонението, което току-що бях подминал, когато лампите изгаснаха.

Настъпи непрогледен мрак. Абсолютна тишина, не чувах дори дишането си. Пълната липса на светлина ме обърка. Отначало се почувствах малко замаян, неспособен да определя къде е горе и къде — долу. Когато най-накрая издишах, шумът ме стресна: стори ми се невероятно оглушителен. Опитах се да вдишам през устата, за да издам колкото се може по-малко шум. Който и да дебнеше отпред, остана напълно неподвижен.

После чух стъпки.

Бяха много по-тихи от моите. Като от лапи на животно или от крака, увити в плат.

Искаше ми се да изрева срещу това, което приближаваше, но не смеех да мръдна, за да не издам присъствието си. Наведох се и си събух обувките. Сигурно съм бил на около тридесет метра от началото на коридора, когато лампите изгаснаха. Стъпките продължиха да се приближават. На какво разстояние бяха, нямах представа. Пресегнах се слепешком надясно и се опитах да напипам стената. Нищо. Изправих се и пристъпих натам, където смятах, че е стената, с обувки в лявата ръка, протегнал дясната напред. Пак не напипах нищо.

Мекият звук продължи да се приближава отляво. Направих още две стъпки напред, три, четири. Пак нищо. Сигурно бях навлязъл в разклонението. Отмерих бързо още три крачки, после застинах, като се опитвах да дишам безшумно през устата. Бавно се обърнах към звука от приближаващи се стъпки. Дали непознатият щеше да завие към мен? Или щеше да продължи в посоката, от която току-що бях дошъл?

Сърцето ми заплашваше да изскочи от гърдите; по гърба ми потекоха струйки ледена пот. Стъпките станаха съвсем близки, почти до мен; изведнъж спряха.

Престанах да дишам, стоях неподвижен; не смеех дори да мигам. Долових дъха на непознатия. Съвсем слабо движение на въздуха. В секундите между издишванията му ушите ми почваха да пищят. Дори червата ми да изкъркорят, щеше да ме усети. Не бях срещал досега такава тишина.

После стъпките продължиха наляво и заглъхнаха в далечината. Все още не смеех да помръдна; напрягах се да чуя отдалечаващия се звук.

Когато се уверих, че вече не се чува нищо, напипах стената от дясната ми страна и се върнах на разклонението. Спрях, ослушах се наляво и като не чух нищо, тръгнах надясно, колкото можех по-бързо и по-тихо. Не виждах нищо и докато тичах към края на коридора и асансьорите, постоянно се блъсках в издадените каси на вратите. Не бях сигурен, че зад мен не се чуват стъпки, но и не смеех да спра, за да се уверя. Разбрах, че приближавам последното разклонение по влажния плесенясал въздух.

Дали не бях изпуснал завоя? Дали не бях навлязъл в мрачния ходник, откъдето беше дошъл непознатият? Вонята започна да дразни носа ми. Сега ми се струваше по-силна отпреди. Бях ли подминал разклонението? Точно когато мислех да спра и да се връщам, ръката ми напипа ъгъла.

Застинах и се заслушах. Нищо.

Завих и се запътих към асансьора. Прехвърлих обувките си в дясната ръка и започнах да опипвам стената отляво, за да не пропусна плъзгащите се метални врати в бързината. Опитвах се да не вдигам шум, но буквално тичах. Доколкото си спомнях, напред нямаше в какво да се блъсна.

Внезапно пред мен се появи малка бяла кръгла лампичка — копчето на асансьора.

Забързах крачка, без да свалям очи от миниатюрната лампичка, като все още опипвах стената с лявата си ръка. Почти бях стигнал — оставаха ми още пет-шест метра — и тъкмо щях да се втурна презглава към асансьора, когато пръстите ми напипаха друга ръка.

Преди да извикам от ужас, ръката ме хвана за лакътя и рязко ме дръпна. Полетях към мъничката светлинка с главата напред. Друга ръка ме сграбчи за врата и ме засили още повече към стената. Лампичката на асансьора изведнъж се озова точно между очите ми, огромна като прожектор на локомотив. След миг главата ми се удари с трясък в металната врата. След непрогледната тъмнина пред очите ми избухнаха ярки звезди.