Питър Клемънт
Щамът на отмъщението (10)

Глава десета

Тази сутрин, в петък, тръгнах за „Сейнт Пол“ с един час закъснение. После попаднах в задръстване на тъй наречената „магистрала“ и доколкото виждах, трите колони от фарове се проточваха през целия път до центъра на Бъфало. Няколко лъча светлина проникваха през иначе оловносивото небе като сребристи фенери, претърсващи една сграда, после — друга. Бавното движение не ми пречеше, защото имах много неща за обмисляне.

С Джанет разговаряхме за Росит до късно през нощта.

— Само му приписваш несъществуващи мотиви, защото не можеш да си обясниш поведението му — бе заявила Джанет. — Няма да постигнеш нищо друго, освен още повече да ме разстроиш.

— Нали ти започна по същия начин с подозренията си за трите сестри — възразих аз.

— Ърл, не го приемай лично, но ти просто нямаш толкова силна интуиция като мен.

Едва се сдържах да не й пусна бучка лед във врата. После изказах друго мнение, също толкова мъгляво и тревожно:

— Ами ако Росит е наел този „призрак“, научил го е как да разпространява смъртоносната зараза и го е пуснал да вилнее из Университетската болница? Така мотивът все още остава на Росит, но жертвите се избират по желание на Призрака.

— Логиката ти пак куца — отвърна рязко Джанет. — Защо им е да заразяват Стюарт Делорам? От това, което казваш, Росит изглежда също толкова шокиран, колкото и ти.

Отново успя да ме затапи.

— Може би чудовището, което е създал, е излязло от контрол — измънках аз.

— Прекалено много филми на ужасите гледаш — заключи тя и ме накара да си лягам.

Преди да се подчиня, се обадих в интензивното, за да се осведомя за състоянието на Стюарт.

— Кашля повече и изпитва затруднения в дишането. Но налягането не се е променило — съобщи ми сестрата.

— Ако е буден, поздравете го от мен.

На другата сутрин спахме до седем — рядко явление, възможно само защото никой не ни извика… нито Брендън, нито от болниците ни.

На една отбивка успях да изпълзя от магистралата в Кенсингтънското шосе, но смяната на пътя не се отрази съществено на скоростта ми. Нужни ми бяха пет минути, за да премина покрай едно игрище за голф, и още пет, да разгледам съседното гробище. Почудих се дали близостта им е случайна, или имат общи клиенти. Радиото ми бе включено, но аз не го слушах, а продължавах да размишлявам върху разговора от вечерта.

Нямаше как да отрека забележките на Джанет. С годините се научих както да се доверявам на предчувствията й, така да я слушам, когато обяви нещо за нелогично. Но как да загърбя собствените си заключения? Може би част от идеите ми за Росит бяха верни. Може би бях сбъркал само някои от мотивите му и не бях определил правилно участниците в замисъла. Сега, на трезва глава, се налагаше да призная, че теорията за създаването на Призрака от Росит с цел напредване в кариерата бе твърде невероятна. Със сигурност, за да го подтикне към такова нещо, залогът би трябвало да е доста по-голям, дори за някой много по-луд от Росит.

След като най-сетне се добрах до изходната рампа, запълзях към болницата по претъпканите улици на града и се заслушах в новините, прогнозата за времето, спорта. Докато траеше една рубрика, минавах по една пряка. Накрая — финансовите вести. Някакъв говорител от Търговската камара в Бъфало дърдори цели пет минути за разцъфтяващата икономика, ниската безработица и инвестициите на стойност милиарди долари, които финансовата общност смятала да привлече в града през следващата година. „Само дето хората не могат да си стигнат по работните места“ — помърморих под носа си и натиснах с все сила клаксона, когато поредният камион ми задръсти пътя. Последва ме цял оркестър от коли. Присвих болезнено очи и си помислих, че бизнесмените от вчерашното заседание може би бяха в състояние да направят нещо за облекчаване на движението.

Спомних си ги, седнали зад Хърст, и се усмихнах при мисълта за физиономията на директора и на Бейкър, юриста на болницата. Само дето силите, които стояха зад сливането, изобщо не бяха смешни. Тук се намесваха много интереси и много пари. Такива са управителните съвети на повечето съвременни болници — съставени главно от бизнесмени, които разбират много от финанси, но нищо от медицина и послушно оставят изпълнителния директор на болницата да ги командва.

— Хора като Хърст — казах на глас, за да внеса някакво разнообразие в уличния шум.

Дали с малкото си неподчинение вчера щях да постигна нещо? Отново се сетих за съучастническите погледи на Хърст и Росит и за гневното предупреждение на дребосъка. „Тежко ти, ако навредиш на сливането!“ Какво в краткото ми изказване го бе раздразнило толкова? Защо не предупреди по същия начин всеки от останалите шестстотин лекари в залата?

Дали разследването на Призрака не заплашваше да провали сливането или поне личните интереси на Росит, Хърст или някой друг? Ако взема предвид всички мотиви, обединяването на болниците предоставяше златни възможности за власт и печалба. Полученото лечебно заведение щеше да разполага с годишен бюджет от половин милиард долара. Това означаваше много влияние и много изгода за голяма група играчи. Хърст и хората му сигурно се стремяха да постигнат превес в управлението на новата институция. Бяха ли тези мотиви достатъчни за извършване на убийство? Започнах да преразглеждам теорията си за това кой кого може да е наел в цялата мрачна плетеница на интереси. Не е ли възможно Хърст или някои членове на борда да са създали Призрака, за да дестабилизират Университетската болница и да си осигурят огромно предимство при сливането? Може би бяха убедили Росит да обучи убиеца в замяна на ръководния пост на двете инфекциозни отделения. По-късно, когато нещата са тръгнали зле, са му заповядали на всяка цена да попречи на мен и Джанет да продължим разследването.

Яростните клаксони отзад ми дадоха да разбера, че все още чакам на зелен светофар. Натиснах педала, преминах с пълна газ кръстовището, за да се наредя отново в пъплещата колона от коли, която ми даде възможност да обмисля новата си идея. Въпреки че властта и парите бяха достатъчен мотив за убийствата и за опитите на Росит и Хърст да ме дискредитират, все още не ми идваше наум обяснение за заразяването на Стюарт Делорам. Освен това си давах сметка, че Джанет ще приеме новата ми теория със същата насмешка, както идеята за чудовището, излязло от контрол. Представих си я да казва: „Сега пък си гледал твърде много «Досиетата Хикс».“

Бързо се върнах към реалността, когато прегледът на новините няколко минути преди 8,00 прекъсна монотонното бърборене по радиото.

Ръководството на болница „Сейнт Пол“ току-що обяви затваряне на спешното си отделение поради непредвидени проблеми с поддръжката. Линейките на „Бърза помощ“ се препращат към други лечебни заведения. Съветваме гражданите да потърсят услугите на други спешни отделения до уреждане на проблема. А сега времето. Днес ще бъде дъждовно…

— Какво, по дяволите, означава това? — измърморих и посегнах към телефона, но той иззвъня, преди да започна да набирам. — Гарнет на телефона.

— Разбра ли какво става? — попита Сюзан.

— Нямам ни най-малка представа! Какво, по дяволите, означава това?

— И ние не знаем. По радиото съобщиха, че сме затворени почти в същата минута, в която се обадиха от кабинета на Хърст да те търсят. Секретарката каза да се явиш при него веднага!

Отзад се чуваше системата за оповестяване да призовава цял куп имена, всичките на завеждащи отделения, които веднага да се явят за обяснения в директорския кабинет.

— Какво означава „проблеми с поддръжката“? — попита Сюзан. — Тук нямаме нищо развалено.

— Нямам представа. Ще се обадя веднага на Хърст. Идвам след пет минути, ако се измъкна от задръстването.

Хванал с една ръка кормилото, вперил очи в пътя, след няколко неуспешни опита успях да набера номера на директора.

Заето!

Светофарът на „Мейн“ и „Хайстрийт“ обикновено стои дълго на червено. Продължих да натискам копчето за повторно набиране; объркването ми се увеличаваше с всеки несполучлив опит. Светна зелено и аз отново преминах кръстовището с пълна газ, за да се наредя на колоната малко преди следващата пряка. Масивни каменни и тухлени сгради се издигаха от двете страни на улицата, сякаш да увеличат чувството ми за безизходица. Отчаян, отново се обадих в спешното. Телефонистката веднага ме свърза със Сюзан.

— Не мога да намеря Хърст. Разбра ли се вече какво става?

— Не, но някой сериозно ни е подгонил — обяви тя с разстроен глас; промяната в тона й от предишното ми обаждане бе отчайваща. — Внезапно преместиха всички пациенти в едно помещение, което е затворено от миналогодишните бюджетни съкращения. И представи си, наредиха ни да не напускаме отделението, а всички санитари, които местят пациентите, носят защитни ръкавици и маски. По-добре час по-скоро да ни обяснят какво става, иначе…

Словоизлиянията й продължиха със същата сила, но вниманието ми отново се насочи към радиото:

… Ухаа, това да не е епидемия по болниците в Бъфало? Получихме съобщение за ново затваряне. Този път Университетската болница уведомява всичките си пациентки, че акушеро-гинекологичното й отделение няма да работи поне до вечерта. Всичките им пациентки, които получат родилни болки…

— Сюзан, трябва да затварям. Идвам след няколко минути.

Затворих телефона, без дори да чуя последните й думи. Управлявах колата още известно време с една ръка и едно око, докато набера номера на Джанет.

— Изчакайте малко, доктор Гарнет — отвърна телефонистката, която звучеше не по-малко разтревожена от Сюзан.

След секунди Джанет беше на телефона. Беше бясна:

— Нямам идея какво става. Преместват пациентките и бебетата в друго крило на болницата, санитарите и сестрите, които ги придружават, носят ръкавици и маски и създават ужасна паника.

— Никой нищо ли не казва?

— Не! Чакаме Кам. Мамка му! Наредено ни е да стоим в отделението, докато дойде.

Колата ми най-после достигна „Сейнт Пол“.

— Разбра ли, че направиха същото с моето спешно отделение? — попитах аз, докато засичах една червена кола и се намъкнах под носа на водача на едно от малкото празни места. Шофьорът натисна ядно клаксона, след което даде пълна газ към другия край на паркинга.

— О, Господи! Да не мислиш…

— Не знам, Джанет. Сега трябва да бягам. Ще ти звънна веднага щом науча какво става.

От притеснение, докато се опитвах да заключа, изпуснах куфарчето и ключовете си на земята. Приемната на Джанет, моето спешно отделение и хората с ръкавици и маски имаха само едно общо нещо — Филис Сандърс. При мисълта за още жертви на легионелата ме побиха тръпки. Втурнах се към входа на спешното; червената кола продължаваше да кръжи из отсрещния край на паркинга, вероятно още не можеше да си намери място.

Служителите от отделението моментално ме наобиколиха.

— … някакъв чиновник от щатската здравна комисия взе списъците на пациентите ни от понеделник досега.

— … наредиха да свикаме всички, които са работили в отделението през последната седмица.

— … от лабораторията искат да ни вземат проби от ръцете и носовете.

Двадесетината лекари, секретарки, сестри и стажанти говореха един през друг, с разбираем гняв и страх. Всички носеха маски и ръкавици.

— Вижте, и аз нищо не знам — започнах да обяснявам, докато си проправях път към общото помещение, — но ако ме оставите да се добера до телефона, скоро ще разбера.

Санитари в защитно облекло изкарваха пациентите от отделението. Сюзан подтичваше от количка на количка и се опитваше да успокоява болните:

— Това са само предохранителни мерки, трябва да проверим един малък проблем по поддръжката.

Пациентите изглеждаха ужасени въпреки усилията й. Един служител на охраната демонстративно я спря на изхода.

— Нямам намерение да бягам! — изсъска Сюзан, завъртя се и се втурна отново към вътрешността на отделението. — С какво право ни задържат тук? — попита, щом се приближи до мен.

— Не знам.

Пазачът вече ме беше предупредил да не се опитвам да изляза. Не знаеше защо и отказа да каже какво ще направи, ако не му се подчиня. Обърнах се към телефонистката:

— Къде е този чиновник, дето е взел списъка на пациентите?

— Откъде да знам? Носеше маска и ръкавици. Дори документите прибра в найлоново пликче. Да не сме под карантина или какво?

Без да отговоря, пристъпих към рафта зад нея и грабнах един телефон. Най-сетне успях да се свържа със секретарката на Хърст.

— О, доктор Гарнет — каза тя с упрек в гласа. — Доктор Хърст с нетърпение ви очаква.

Зачаках да ме свърже. В отделението нахълта група мъже и жени с маски, ръкавици и хирургически престилки и с кутии за епруветки в ръце. Едни познах въпреки защитното облекло — наши лаборанти; десетина ми бяха напълно непознати. Четирима веднага се запътиха към реанимацията. Останалите наобиколиха Сюзан и започнаха усилено да ръкомахат към помещенията, в които при нормални условия преглеждаме пациенти.

Хърст най-после се обади:

— Е, Гарнет, този път наистина успя — изръмжа познатият груб глас. — Ако лекуваше пациентите и с половината старание, с което се опитваш да саботираш усилията ми да управлявам „Сейнт Пол“…

— Какво, по дяволите, става? — изревах аз.

В другия край на коридора Сюзан и лаборантите се извърнаха, стреснати.

— Най-добре да дойдеш — продължи Хърст по телефона, — очакваме те със същото нетърпение, с което бихме чакали чумата. И гледай да си облечеш подходящо предпазно облекло, за да не заразиш още хора с немарливостта си!

Директорът затръшна слушалката.

— Както кажеш — измърморих и треснах телефона с не по-малка злоба.

Сюзан и събеседниците й ми обърнаха гръб и започнаха загрижено да разговарят, като от време на време хвърляха тревожни погледи към мен. Тъкмо щях да се присъединя към тях с надеждата, че са по-осведомени, когато зад гърба ми изгърмя силен глас:

— Кой е доктор Ърл Гарнет?

Сюзан и групата около нея замлъкнаха отново. Инстинктивно се обърнах, за да се представя, но спрях, изумен от вида на мъжа, който питаше за мен. Тялото му запълваше почти целия коридор. Бе плешив, чернокож и натоварен с шест метални куфара: по един под всяка мишница и по два във всяка ръка. Беше облечен в жълто-черен анцуг, който изглеждаше по-скъп и от най-изисканите официални костюми. Носеше чифт износени кубинки, които му придаваха вид на военен. Приличаше на едър добряк. Запътих се по коридора към него и той се усмихна благо. Посивелите мустаци подчертаваха приятелското му изражение.

— Вие ли сте доктор Гарнет? — попита любезно той.

— Да — отговорих, като му подавах ръка.

Сега, като видях куфарите по-отблизо, оцених цялата тежест, която висеше на раменете му. По бръчките около очите му личеше, че е почти на моя възраст, въпреки че мускулестото му телосложение с нищо не го издаваше.

Той също носеше гумени ръкавици, но не посмя да пусне товара си, за да се здрависаме.

— Извинете, доктор Гарнет. Ще мога ли да си оставя апаратурата при онези колички до стената?

Непознатият ме подмина и стовари куфарите си върху най-близкото болнично легло. Веднага отвори най-малкия и извади наръч хирургически маски и кутия с гумени ръкавици; после се запъти към Сюзан и лабораторните техници.

— Аз съм доктор Дъглас Уилямс — представи се той с глас, който би могъл да се чуе от сцената на „Карнеги хол“ и до най-евтините места. Нямаше да има нужда от микрофон. Откакто влезе в отделението, вниманието на всички бе насочено само към него. — Като предпазна мярка, докато открием какво става тук, бихте ли си сложили маски и ръкавици от тези чисти комплекти? Недейте да използвате тези от отделението, защото може вече да са заразени.

Докато говореше, започна да раздава предпазните материали като келнер, който сервира ордьоври на официален коктейл.

— От каква зараза сме застрашени? — попита плахо една сестра; думите й сякаш послужиха за повод на всички останали да завикат един през друг все същия въпрос.

— Знам, че сте разстроени — каза той, като подаде на Сюзан останалите маски и ръкавици и вдигна ръце, за да прекъсне внезапно избухналата глъчка, — но се налага да проверим дали отделението не е влязло в контакт с друг източник на резистентен стафилокок.

— По дяволите! Пак ли този МРСА?

— Защо е тази паника? Досега никога не сме евакуирали пациентите за такова нещо.

— Никога не сме затваряли спешното.

Сюзан ме изгледа намръщено, а Уилямс продължи с обясненията:

— Прави сте; досега не сте имали такъв случай — каза той с отегчен глас, после изгледа всички с усмивка. — Този път просто въвеждаме по-строги мерки.

Той ме изгледа все така усмихнато, но аз го почувствах като пряка заповед да си държа езика зад зъбите.

— И така — продължи той, като се обърна към лаборантите, — някои от вас са от щатската здравна комисия, други — от болницата, но сега ще работите по моите правила. Вземете проби от носа, ръцете и под ноктите на всички.

Отстъпи назад, за да вземе друг куфар.

— Искам да използвате тези инструменти за пробите от ноктите — нареди той и извади няколко стерилни пакета с тънки метални пръчки, които нормално се използват за взимане на проби от уретрата при изследване за венерически болести. Някои от мъжете в стаята замигаха на парцали. — Доктор Гарнет, бих искал да поговорим в кабинета ви — продължи той, като ми подаде маска и ръкавици. — И с удоволствие бих пил едно кафе. Някакъв негодник ме засече на паркинга и си разлях моето върху таблото.

 

 

— Мислите ли, че ще повярват? — попита Уилямс веднага щом затворих вратата зад гърба си.

Наляхме си кафе от каната, която сестрите поддържат постоянно гореща. Тук, вътре, явно му се видя достатъчно безопасно да свалим маските и да се насладим заедно на кофеина.

— Не за дълго — предупредих го аз. — Имат прекалено дълъг опит, за да повярват, че затваряте спешното отделение само заради опасността от МРСА. По-добре да им съобщите истината още сега, ако искате да останат спокойни и да ви съдействат. Най-добре да започнете с мен.

Настаних се зад бюрото си и го поканих да седне в едно от креслата за гости. Като стоеше прав, кабинетът ми изглеждаше още по-тесен, отколкото беше.

— Какво ви е съобщено? — попита той и седна срещу мен.

— Абсолютно нищо!

— Хей, не се сърдете на мен. Измъкнаха ме от мотела ми преди около четиридесет и пет минути само защото имах лошия късмет да се случа точно в този момент в Бъфало. Бях тръгнал на полево изследване на ботулизма при патиците. Дори не съм включен в Противоепидемиологичната програма, но когато вашият шеф на инфекциозното… Ръсет ли беше?

— Росит.

— Да, Росит. Когато се обадил по извънредната линия в Атланта, за да съобщи за резултатите от изследването около 6,45 тази сутрин, попаднал на директора на програмата…

— От ЦЕК ли сте? Защо не казахте веднага?

— Защото всички веднага ще разберат, че работата е сериозна и ще настане паника.

— Да няма още случаи на легионела? — попитах, разтревожен от мисълта, че Призрака може да е заразил още хора и от двете болници.

Може би предположението ми, че е озверял и заразява наред, не беше чак толкова безумно. Джанет поне бе права, че всичко прилича на филм на ужасите.

— Колко? — попитах, като се опитах да се подготвя психически за отговора му.

— Какво? — възкликна Дъглас Уилямс, толкова изненадан от въпроса ми, че едва не се оля отново с кафето. — За каква легионела бълнувате?

Ново опасение ме накара да настръхна.

— Защо всъщност сте тук? — попитах с тих и хладен глас.

Той забеляза статията в „Морталити морбидити бюлетин“ на бюрото ми, намръщи се и я посочи.

— Затова съм тук — отвърна той, сякаш учуден на недоумението ми. — Според доклада, който получих по факса, вие сте лекарят, проявил достатъчно далновидност, за да поръча изследване по метода на минималната инхибираща концентрация. Очевидно сте подозирали нещо.

— Какво?

Сега аз едва не разлях кафето си.

— Изследването за чувствителност към ванкомицин, което сте поръчали за стафилококите на… Сандърсън?

— Сандърс — поправих го разсеяно; гласът ми звучеше като чужд; гърлото ми бе прекалено сухо, за да преглъщам. — Господи, открили сме ванкомицин-инхибиращ щам.

Невъзможно. Откъде Призрака ще намери такъв рядък микроб? Прекалено невероятно, за да е истина. Бях поръчал изследванията само за да успокоя Милър.

Колкото повече се замислях, толкова по-голям страх ме обхващаше. Уилямс ме наблюдаваше, сякаш съм ненормален.

— По дяволите — възкликна той, като прокара ръка по блестящото си теме, — наистина ли нямате представа за събитията от тази сутрин?

Все още с мъка контролирах гласа си, но се опитах да заговоря спокойно:

— Предполагам, че у пациентката Филис Сандърс сме открили нов ванкомицин-инхибиращ щам на МРСА, като тези в Токио, Мичиган и Ню Джърси.

Уилямс ме погледна и преглътна.

Стомахът ми се сви още повече.

— Съжалявам, че аз трябва да ви съобщя лошата новина, доктор Гарнет, но резултатите от изследванията, които сте поръчали, показват съвършения микроб — стафилококи, резистентни към всичко.

 

 

Първата ми реакция бе отрицание. Сигурно имаше някаква грешка. Прекалено усърдният лаборант трябва да е оценил грешно резултатите. После ме обхвана страх, започна да приижда на вълни, въпреки усилията ми да го потисна. Съвършеният микроб? Невъзможно. Микроорганизмът бе просто теоретично предвиждане от статията. Как бе възможно да се появи точно тук?

— Идете при подчинените си — нареди Уилямс — и се наредете сред първите за взимане на проби.

Думите му едва достигаха до мозъка ми. Виждах го като през пелена — как става, навежда се над бюрото и ме вдига от мястото ми; лявата му длан почти обгърна ръката ми под мишницата.

— Няма ли лекарство?

Глупав въпрос, породен от отказа да повярвам на ушите си. Много ясно, че няма лекарство срещу съвършения микроб.

Но Уилямс, очевидно без да подозира за последствията от факта, който току-що ми бе съобщил, ме побутна към вратата, давайки следващите си нареждания:

— Ключът за успешното протичане на такава акция е дезинформацията — голяма, нагла лъжа. Престорете се, че сте спокоен, че няма нищо обезпокоително, че не чувствате и трошичка страх. Преди всичко трябва да се уверим, че нито една бактерия не е предадена на някой от екипа ви, нито се крие някъде из отделението. Дотогава спешното е затворено. Така че придайте си спокоен глас, докторе. Хирургическата маска ще скрие унилото ви изражение.

Мисълта за Призрака не ми даваше мира.

— Доктор Уилямс, има още нещо. Нещо много сериозно, което дори не подозирате…

— Шшш! Да не говорим пред децата — прошепна ми той, докато се присъединявахме към подчинените ми, които вече се редяха, за да дадат проби.

Скоро половин педя от двадесет и пет сантиметрова метална пръчка с тампон се завря през носа ми на места, до които не бях и подозирал, че може да се бръкне.

— Не мърдайте, доктор Гарнет — нареди безстрастно лаборантката, втренчила в лицето ми ледени очи.

Очите ми се наляха със сълзи.

— Дайте ми само минута почивка, преди да бръкнете и в дясната ноздра — измолих жално, докато се опитвах да си представя ужасяващите нови измерения на бъдещите убийства.

Лаборантката въздъхна и прибра използвания тампон в епруветката.

— Това ще продължи цяла вечност — оплака се на Уилямс.

В отсрещния ъгъл, по зачервените очи над маските, разпознах още десетина от предишните й жертви, на някои още им течаха сълзи. Очевидно не бях единственият, поискал почивка.

Уилямс кимна към групата нещастници и заръча на жената пред мен:

— Щом се посъвземат, организирайте ги да ви помогнат за пробите. Като се има предвид големият брой пациенти, които сме повикали за изследване, трябва да включим целия свободен персонал.

Господи! Не се бях замислял за обхвата на цялата операция.

Лаборантката кимна, хладнокръвно разопакова нов стерилен тампон и погледна хищно носа ми. След като свърши с другата ноздра, тя взе проби изпод ноктите ми и от горната част на китките; после бързо ми нахлузи ръкавиците и маската.

— Молим целият персонал да остане в спешното отделение и да не сваля предпазното облекло — обяви Уилямс. — Двамата с доктор Гарнет отиваме на кратко заседание при директора.

Тези нареждания предизвикаха недоволни възгласи, но Уилямс повиши глас и продължи:

— Налага се да повикаме и да прегледаме стотици пациенти. Тъй като всички вие ще участвате във взимането на проби, съветвам ви да се подготвите.

Той се обърна към изхода, смачка пластмасовата си чаша и я метна от пет метра в кошчето за боклук. На вратата спря, за да свали предпазното си облекло и го хвърли в голям кашон. Натисна копчето на автоматичната врата, показа личната си карта на пазача отвън и заповяда:

— Доктор Гарнет, хайде!

— Доктор Гарнет, работещите в спешното отделение могат да излизат оттук само с чисто предпазно облекло.

Пазачът посочи към една количка с купища нови маски, ръкавици и престилки. Тези мерки се наричат „обратна изолация“ и означават защита на останалата част от „Сейнт Пол“ от евентуален заразоносител.

— Хайде, докторе, заведете ме при ръководството — бодро подвикна придружителят ми, като свърших с преобличането.

Хората в коридора започнаха да ме оглеждат любопитно. Дори в болницата не е нормално да се разхождаш извън работното си отделение с маска и ръкавици.

— Да ми бяхте вързали и звънче като на прокажен — изсъсках на Уилямс, но той не ми обърна внимание.

Няколко колеги, които ме разпознаха въпреки маската, ме спряха, за да се осведомят какво става.

— О, изглежда, че отново си имаме проблем с МРСА — отговорих бодро, опитвайки се да скрия тревогата си; после забързах крачка, за да не им дам възможност за повече въпроси.

— Но защо затворихте спешното? — извика един от тях зад гърба ми.

Аз се обърнах, вдигнах рамене и продължих да вървя назад:

— Е, идеята не е моя. Някой е взел нещата много насериозно.

Тайно се надявах наистина да е така. Постоянно ми се привиждаха бъдещи жертви на Призрака. Отново ме обхвана паника.

— Може да има по-разумно обяснение, някаква грешка в лабораторията — извиках, докато подтичвах след Уилямс. — Доста невероятно ми се вижда стафилококите на Сандърс да са от същия страховит щам, чието възникване предричат в статията от Япония. Не е ли по-добре да повторим изследванията…

— Разбира се — прекъсна ме той, като вдигна ръка. — От Атланта е изпратен цял екип, за да повтори тези и всички изследвания на Сандърс тук и в Университетската болница. Упълномощени лица от градската и щатската здравна комисия трябва вече да са пристигнали в двете заведения, за да подготвят почвата. Но ако нямате нищо против да попитам, защо, след като сте имали достатъчно подозрения, за да поръчате изследването, сега отказвате да повярвате в резултатите?

— Друг ме посъветва да направя изследването. Аз само подписах ордера.

Внезапно реших да не му казвам цялата истина. Като му съобщя, че микроорганизмът, изял белия дроб на Сандърс, е не само неунищожим, ами и е в ръцете на маниакален убиец, надали щях да го накарам да ми повярва. Реших да съм по-внимателен с приказките си за Призрака. Затова се задоволих да кажа:

— А и в статията пише, че ако се появи такъв организъм, това ще е едва след две години. Как ще дойде толкова бързо от Токио?

— Авторите казват до две години. Пълна резистентност към антибиотик може да се развие и за три месеца след възникването на инхибиращия щам. А разстоянието в наше време не е никаква пречка. Самолетите са като ежедневни доставки на микроби; могат да ги пренесат до всяка точка на планетата за двадесет и четири часа. Този щам обаче вероятно не идва от Токио.

Застанахме сред голяма група чакащи за асансьора.

— Какво имате предвид?

— Нали сте чели статията?

Почувствах, че се изчервявам; поклатих глава и признах:

— Само я прегледах.

— Чували ли сте за процеса конюгация?

Отново поклатих глава.

Уилямс скръсти ръце и започна да обяснява:

— Различни родствени бактериални култури имат свойството да си предават генетичен материал. Кошмарният сценарий, описан в статията, е възможността ванкомицин-резистентен ентерокок (ВРЕ) да предаде гена за ванкомицинова резистентност на метицилин-резистентен стафилокок. Един от тези гени — VanA — вече е бил вкаран в стафилококус ауреус при лабораторни условия. Въпреки че учените са използвали рекомбинантни технологии — специфични ензими, за да изолират VanA-гена от ДНК на ВРЕ и после да го вкарат в ДНК-молекулата на МРСА, — успехът им прави логична възможността същият пренос да се извърши и в природни условия, при естествения процес на конюгация.

Той замълча като добър учител, преди да изложи изводите от урока. После продължи:

— Условията, при които това може да се случи в човешкия организъм, са обезпокоително прости. Както ВРЕ, така и метицилин-резистентният стафилокок могат да живеят един до друг в червата. Тъй като конюгацията протича постоянно, рано или късно гените, които задават резистентност към ванкомицин, ще бъдат предадени на МРСА. И ако човекът, в чийто организъм е протекъл този процес, пропусне да си измие ръцете след тоалетната, съвършеният микроб ще попадне в дихателните му пътища.

Вратата на асансьора се отвори, но никой не направи опит да се качи. Бях толкова заинтригуван от разказа на Уилямс, та не ми бе направило впечатление, че десетината чакащи заедно с нас са млъкнали. Гласът на едрия мъжага лесно се чуваше из целия коридор. В резултат от това останалите чакащи започнаха да се отдръпват от мен, разтревожени от изолационния ми костюм. Слухът за затварянето на спешното и за преместването на болните от санитари в предпазно облекло вече се беше разпространил.

— Е, слава богу, че тук няма нищо такова — побързах да обявя на висок глас и влязох в асансьора. — В сравнение с това, което описвате, малкият ни проблем с МРСА изглежда съвсем безобиден.

Стори ми се, че останалите чакащи леко си отдъхнаха, но въпреки това никой от тях не се качи с нас.

— Хитро изказване — похвали ме Уилямс, след като слязохме на етажа на ръководството. — И без намесата ми има голяма опасност от паника. А сега не можем да си го позволим: имаме прекалено много работа.

Тръгнахме по бежовия мокет, с който бяха покрити всички подове в административния отдел.

— Все забравям как ехти гласът ми. Сигурно защото напоследък работя само с патици; не ги е грижа какво говоря. Което ми напомня, че бяхте тръгнали нещо да ми казвате, но аз ви прекъснах, за да не тревожим подчинените ви. Споменахте, че имало нещо по-сериозно, което не подозирам.

Вече бях решил, че няма начин да го убедя в убийството на Сандърс. Освен това проверката, която беше започнал, и бездруго щеше да се извърши, така че и да научи за Призрака, това нямаше да повлияе на изследванията.

Завихме по коридора и се запътихме към масивната двойна дъбова врата, стигаща чак до тавана, която пазеше светостта на директорската заседателна зала. Мисълта за ограничените мозъци зад тази преграда само затвърди решението ми.

— Много е сложно — отвърнах аз. — Ще ви разкажа после, когато имаме повече време.

За да го накарам да ми повярва, трябваше да поговорим насаме или поне не в компанията на Хърст и Росит. И на много усамотено място, където никой да не ни подслуша или прекъсва.

Той сви рамене:

— Добре. Ще почакам. Сега да се заемем с тези дървени глави — посочи вратата на заседателната зала. — Администрацията винаги се оказва най-голямата пречка при обявяване на епидемия — отричат, прехвърлят вината на други, опитват се да си запазят службиците — като че така ще спрат смъртоносната зараза.

Без да забавя ход, Уилямс блъсна високите врати и нахълта в залата като самотен воин.

— Добро утро! — силният му глас отекна, преди звукът от удара на вратите да заглъхне. — Аз съм доктор Дъглас Уилямс от ЦЕК и съм натоварен с проверката на болницата.

Всички в залата застинаха. Росит и Хърст, които си говореха нещо, зяпнаха от изумление. Половин дузина мъже и жени, които не познавах — очевидно хората от градската и щатската здравна служба, които Уилямс очакваше — застинаха с вдигнати чаши с кафе на различно разстояние от устните им.

— Моля за внимание, имаме много неща за обсъждане — допълни Уилямс с по-тих, но не по-малко авторитетен глас.

Главните лекари, които присъстваха, представители на най-силно засегнатите отделения, започнаха да заемат местата си. Шон, който представяше хирургията, ми намигна. Лен Гарднър, вече седнал зад купчина документи, вероятно от аутопсията на Сандърс, се усмихна и кимна за поздрав. Арнолд Пинтър, шеф на „Вътрешни болести“, изглеждаше по-уплашен от обикновено, припряно се оттегли към далечния край на масата, където обикновено сядаше Хърст, и се сви на един стол. Външните гости и останалите главни лекари, от акушерското отделение, гинекологията, анестезиологията, гериатрията, неонатологията и педиатрията, също си намериха места.

Всички го гледаха в очакване. Очевидно беше успял да ги омае.

Освен Росит.

— Приятно съм изненадан да ви видя сред нас, доктор Уилямс — подмаза се той и се спусна да стисне широката длан на негъра с малката си ръчичка.

Уилямс се намръщи.

Росит се направи, че не забелязва, и продължи:

— Нямах представа, че малкият ни проблем ще привлече такъв изтъкнат учен като вас. — Обърна се към събраните около масата и обясни: — Доктор Уилямс е гений в изследването на източниците на инфекция, ако в разпространението й е замесен определен преносител — гризачи, бълхи, кърлежи. Работата му в югозападните щати по хантавирусите…

Докато Росит декламираше хвалебственото си слово, Уилямс придобиваше все по-раздразнен вид. Нямаше как да не си ги представя, Росит яхнал Уилямс, като прословутото джудже върху раменете на гигант^[1].

— Да се заемаме най-после за работа! — нареди Уилямс, грубо поставяйки край на опитите на Росит да му влезе под кожата.

Дребосъкът се изчерви и лицевите му мускули започнаха да се стягат и разпускат, но зае мястото си, без да протестира.

Възбуден от догадките си за Росит, започнах внимателно да го наблюдавам. При нормални обстоятелства бих приел подлизурството му за поредния опит да си издейства нечие благоразположение, но тази сутрин си представих доста по-мрачен сценарий. Ако Росит знаеше тайната около смъртта на Филис Сандърс и се опитваше да я скрие, нямаше ли на всяка цена да се опита да спечели симпатиите на Уилямс и така да повлияе на разследването?