Питър Клемънт
Щамът на отмъщението (21)

Глава двадесет и първа

— Уилямс! — изкрещях. Никакъв отговор.

— Уилямс!

Пак нищо. Стоях на вратата на мазето. Лампите от стълбището осветяваха тъмния коридор донякъде. Нямах представа в коя част на мазето се намирам — при предишните си слизания не бях забелязал никакви стълби.

Продължих да се ослушвам за стъпките на полицаите:

— Някой чува ли ме? — изкрещях нагоре. — Полиция!

Нямах късмет.

Може би натрапникът се беше шмугнал на някой от горните етажи или бе успял да надбяга Уилямс и да вземе асансьора. После щеше да му е достатъчно да се слее с петстотинте служители в предпазно облекло.

Почти бях решил да се връщам, когато из тъмния коридор се разнесе далечен стон.

— Уилямс! Добре ли си?

Никакъв звук.

Огледах се за нещо, с което да подпра вратата. Накрая оставих едната си обувка, стиснах отново другата в ръка и така въоръжен, се запромъквах по посока на звука.

Опитах се да не мисля какво може да е направил Призрака на Уилямс, нито за възможността да ме причаква до тялото му, като използва стоновете на ранения за примамка.

Придържах се към средата на коридора, докато през отворената врата проникваше достатъчно светлина, за да виждам. Но още зад първия ъгъл стана тъмно като в рог.

— Уилямс!

Пак нищо. Дадох си сметка, че може да е твърде далече, ако изобщо стенанието бе дошло от него.

Продължих напред, опипвайки с дясната ръка стената, а в лявата стисках обувка.

След няколко метра буквално се спънах в него.

— По дяволите!

Приземих се тежко на колене. Отчаяно започнах да го опипвам, открих краката, ръцете и бързо намерих сънната му артерия. Имаше пулс. Повдигнах му главата и се заслушах. Дишаше. Когато обаче хванах темето му, дори през ръкавиците усетих кръв, много кръв.

Опипах раната. Беше достатъчно дълбока, за да пъхна пръст в нея, около пет сантиметра дълга. Сигурно се бе завъртял с лице към нападателя точно преди да го ударят. Внимателно прокарах показалец по ръба на разрязването и се опитах да разбера дали костта е цяла. Не напипах счупвания на черепа, което не означаваше, че не е пукнат.

Най-важно беше да няма кръвоизлив. Кръвта изтичаше обилно, но това е нормално за рана на главата. Допрях престилката до сцепеното и натиснах силно. Надявах се черепът да не хлътне.

Нямаше какво друго да направя, освен да спра кръвотечението. Нямаше начин да го извлека сам оттук и в същото време да пазя главата и врата му в неподвижно положение. Въпреки усилията ми кръвта продължаваше да тече.

— Помощ! — изкрещях с надеждата някой да ме чуе през отворената врата на стълбището. — Помогнете ми. Тук има ранен!

Рано или късно виковете ми трябваше да привлекат някого.

Никой обаче не идваше. После, от далечината, в зловещия мрак се разнесе звук, който накара сърцето ми да спре.

Смях, тихо, весело кикотене, изкривено от ехото, смразяващо като леден вятър. После внезапно спря, прекъснато от далечния шум на асансьор.

 

 

Райли ме увери, че подчинените му са ни открили за по-малко от пет минути, но на мен престоят в тъмнината ми се стори часове. Уилямс дори беше започнал да се свестява, преди да ни намерят. Закарахме го веднага в спешното, за да го поверим в опитните ръце на Дивия Бил Типет. Раната, макар кървяща, не беше сериозна, нуждаеше се само от няколко шева. Бърза томография на мозъка показа, че няма счупване или вътрешен кръвоизлив.

— Мислиш ли, че ще ми остане белег? — попита Уилямс, докато наблюдаваше шевовете в едно огледало.

Типет припряно подтичваше наоколо като нервна домакиня — присъствието ми винаги го притесняваше — започна да се оправдава, че пропуснал вечерното заседание, защото решил, че е по-добре да остане с хората си.

— За да ги успокоявам и други такива — нареждаше непрекъснато той.

Малко се укроти, като му казах, че не съм забелязал липсата му. Направи ми впечатление обаче, че носи две хирургически маски. Явно истинската причина за отсъствието му бе опасението, че ще попадне в контакт със заразоносители.

Не му направих забележка. Всички бяха достатъчно паникьосани. Точно затова не казах на никого, дори на Райли, за смеха в мазето. Нямаше нужда да ги плаша допълнително.

Как обаче да забравя този смразяващ кикот? Звучеше толкова непринудено, сякаш виковете ми за помощ бяха наистина забавни. Този Призрак можеше да твърди, че наказва мъчителите, но надали имаше нещо по-садистично от смеха му.

 

 

Казах на Райли само за звука от асансьора.

Въпреки това той накара хората си да претърсят подземието и изоставената лудница. Както и очаквах, нищо не откриха.

— Сигурни ли сте, че няма къде другаде да се скрие? — настоя детективът; стояхме пред спешното и чакахме Уилямс. — Канализацията, глухи ходници, отходни ями?

Един от хората му сбърчи нос под маската:

— Не видяхме никакви тръби или отходни ями, но претърсихме всичко, в което може да се побере човек. Освен това, защо ще му е да се вре там?

Полицаят показа престилката си и подръпна маската:

— С тези костюми, най-доброто скривалище е сред нас.

— Не и ако вече го познаваме — възрази Райли.

— Точно това е въпросът — намесих се аз. — Не може да е Кам. Нали ти казах, че взе асансьора. Това означава, че се е качил горе, за да се слее с тълпата. А както сам каза, Кам не може да мине незабелязан. Щеше да се наложи да се крие някъде другаде.

Райли се обърна:

— Като преследваш убиец, докторе (което между другото за малко да струва живота на приятеля ти Уилямс), кога най-сетне ще се научиш да обмисляш всички възможности? — Челюстта му извършваше характерни дъвкателни движения под маската. — Помисли си, Гарнет! Маки може да е изпратил асансьора празен на горния етаж, а после да се е върнал на пръсти в скривалището си. Сега, ако обичаш, би ли оставил преследването на маниака на мен? Ти се съсредоточи върху откритията на Попович. Имам си достатъчно грижи и без да те спасявам постоянно! — Обърна се отново към хората си: — И се питам, господа, дали наистина сте претърсили достатъчно прилежно мазето.

В 6,30, все още с чувство за вина от упреците на Райли, отново седях редом с Уилямс и Фос в заседателната зала пред същата компания от главни лекари и сестри. Този път и Бил Типет присъстваше, разбира се, с две маски на лицето. Липсваха само членовете на управителния съвет, вероятно се бяха прибрали да се наспят.

Уилямс, с увита в бинтове глава, поздрави присъстващите:

— Добра работа свършихте. Засега карантината върви добре.

Настроението им обаче скоро се развали при обсъждането на мерките по преместване на болните.

— Съмнявам се да има някаква промяна до края на деня — продължи Уилямс. — След затварянето другите болници са по-натоварени от обикновено и няма да могат скоро да поемат и нашите пациенти.

На края на заседанието някой отново забеляза:

— Къде, по дяволите, е Кам Маки? Не трябва ли и той да е тук?

— Може би се крие в мъглата при военните — изсъска някой.

Колегите му се изсмяха с половин уста.

 

 

Въпреки че Фос бе изключил външните телефони, нямаше как да прекъсне и електронната поща. До осем часа в централите на всички средства за масова информация в Бъфало се беше получило едно и също писмо, съдържащо заплахи срещу Университетската болница. Веднага последваха репортажи за обкръжаването на лечебното заведение от сили на полицията и Националната гвардия. Шестте местни радиостанции предаваха откъси от съобщението:

Заразих персонала с бактерия, наречена стафилококус, напълно нечувствителна на всички известни антибиотици. Този организъм може да се предава при допир и веднъж проникнал в тялото, води до сигурна смърт. Първите петдесет заразени ще развият болестта до двадесет и четири часа. Защитете близките си. Евакуирайте пациентите.

За един миг всичките ни планове да спасим болницата рухнаха.

След десет минути сградата се оказа обсадена освен от полицейски кордон и от цяла армия репортерски коли, журналисти и телевизионни камери. Зад тях започна да се събира още по-многолюдна тълпа — стотици, някои още по халати и пеньоари, с деца, всяка минута прииждаха все повече и повече. Слабата утринна светлина бе достатъчна, за да ги видя, като привидения, изникващи от мъглата.

Това, което не можех да видя или чуя от наблюдателницата си — прозореца на третия етаж, — научавах по радиото и телевизията:

— … събират все повече хора, всички викат нечии имена, вероятно на свои близки, пациенти или болнични служители…

— … опитваме се да получим потвърждение дали наистина в Университетската болница има масова зараза…

— … въпреки че все още нямаме данни за смъртни случаи, научихме, че най-вероятно недоволен служител е заразил водоизточниците…

Хората около мен се събираха на малки групички, гледаха или слушаха различните предавания. Всичките ни усилия да ги успокоим се проваляха пред очите ми.

— Не е вярно — започнах да протестирам. — Не са разбрали нищо!

Колкото повече ги умолявах да запазят спокойствие, толкова повече се увеличаваха страховете им.

По телевизията показваха в близък план прозорците на болницата, на които пациенти държаха надписи: „Изкарайте ни оттук!“, „Спасете ни!“, „Помощ!“ Тези призиви озвериха тълпата. Ревът отвън, усилен от радио и телевизионните микрофони, постепенно премина в едногласно скандиране: „Пуснете ги! Пуснете ги!“ Редиците от протестиращи отначало се залюляха несигурно напред-назад, после се хвърлиха напред, върху полицейските кордони. Репортерите се оказаха между чука и наковалнята и не знаеха в коя посока да насочат микрофоните си.

— Пуснете ги! Пуснете ги! — зазвучаха все по-силно призивите.

Силите на реда започнаха да отстъпват. Дочух и призивите на офицерите:

— Дръжте се, момчета! Дръжте се!

Полицаите от вътрешния кръг се хванаха за ръце и застанаха непоклатимо, докато войниците от Националната гвардия продължаваха да отстъпват. Полицейските фуражки се смениха с каски. Размахаха се палки.

— Пуснете ги! Пуснете ги!

Всички около мен стояха неподвижни, хипнотизирани от кошмарната сцена.

— Някой да направи нещо! — промълви една жена до мен.

Тълпата и силите на реда почти се сляха.

— Господи! Спрете ги! — възкликна един лекар.

От коридора долетя вик:

— Мъжът ми! Синът ми!

Оповестителната уредба изгърмя:

— Моля за внимание! Заради близките ви, които са навън, успокойте се, отдръпнете се от прозорците и махнете тези надписи! Говори доктор Дъглас Уилямс от ЦЕК. След малко ще се включа в ефир по всички станции…

Като по чудо възбуденото бърборене на коментаторите по всички транзистори и телевизори отстъпи пред гласа му. Сега Уилямс говореше от стотици микрофони. Отвън долетя пращене на високоговорители и скоро гласът му загърмя над тълпата като словото господне:

— Спрете! Веднага. Близките и приятелите ви в Университетската болница са в безопасност. Погледнете! Махнаха се от прозорците, защото не искат да нахлуете в болницата и да се изложите на опасност.

Докато говореше, телевизионните камери показаха в близък план празните прозорци. След малко се появиха нови надписи: „Спрете!“, „Не идвайте!“, „Добре сме!“

Скандирането отвън затихна. Повечето хора гледаха нагоре; тълпата спря. Войниците и полицаите престанаха да отстъпват.

Гласът на Уилямс продължи магическата си реч:

— Все още никой не е заразен. Засега само изследваме всички…

Отново задишах спокойно — избягнахме още една катастрофа.

Следващата обаче вече чукаше на вратата.

— Доктор Гарнет — прошепна една сестра, — елате.

Отдалечих се от прозореца. Очите й бяха тревожни:

— Десетина души в района за изолация проявяват признаци на легионела.

 

 

Написах бележка за Райли: „Постави още хора пред специалния отдел за изолация! Започна се“ — и му я пратих по сестрата.

Крилото, което Фос бе отворил, се състоеше от два отдела с по двадесет стаи, всяка с по четири легла. Неколцина новодошли се отправяха към изолационните помещения.

— Дневната смяна — обясни сестрата. — Не са успели да ги предупредят да не идват.

Дори през маската усетих миризмата на прекалено много немити хора. Фос трябваше да осигури тоалетни принадлежности и чисти дрехи колкото се може по-скоро.

Двама лекари от инфекциозното, които не бяха заети с архивите, вече потвърждаваха диагнозата. Когато се приближих към стаите, в които лежаха заразените, нямаше нужда да ми казват, че симптомите включват и диария.

— Извинявайте за безпокойството, доктор Гарнет — каза по-младият от двамата лекари, — но вие сте били свидетел на инфекция и с двата микроорганизма, а и всичко е толкова объркано, че се нуждаем от мнението ви, за да сме сигурни в диагнозата.

Диагнозата им бе правилна. Въпреки че дванадесетимата заразени показваха само леки симптоми като при грип, страдаха и от намалено налягане при изправяне, а и кръвната им картина бе променена (ниско количество натриеви йони и албумин и леко увеличен брой на левкоцитите) — характерни белези за инфекция с легионела.

Никой от тях не вярваше, че нещо толкова сериозно може да започне с такива безобидни симптоми. Все повтаряха:

— Освен че ми се вие свят, като стана, и разстройството, не се чувствам никак зле, докторе. Ще се оправя ли?

— Сигурен съм, че ще се оправите — лъжех постоянно.

Някои ме гледаха изпитателно в очите и вероятно познаваха измамата. Ужасът ми от това, което щеше да се случи с тях само за двадесет и четири часа, бе толкова силен, че нямаше как да не го усетят.

След като прегледах всички, се оттеглих в коридора с двамата лекари. Знаех, че няма да им кажа нищо ново за лекуването на легионела или стафилококус. Искаха само да знаят какви са особеностите точно на този вид комбинирана инфекция.

— При пушачите, разбира се, ще протече по-тежко, но дори при младите ще има усложнения. Възрастта, изглежда, няма значение.

По-старият (вероятно на моя възраст) вдигна скептично вежди:

— Странно.

По-младият му колега се изчерви. Явно бяха спорили и им служех за арбитър.

— Вижте, казвам ви просто какво съм наблюдавал — продължих аз. — Аз също нямам представа как са били заразени.

По-младият подсвирна:

— Както и да ги заразява този мръсник, изглежда, че им дава конска доза…

— Има ли нещо друго? — сряза го по-възрастният.

— Ще се наложи да изчакаме, за да видим дали еритромицинът, който им даваме от снощи, има някакъв потискащ ефект. Все пак очаквам, че антибиотикът, който сега им вкарвате венозно, ще подейства добре при непушачите, поне що се отнася до инфекцията с легионела. Големият проблем обаче са стафилококите. Първият симптом е появяването на кръв в храчките. От този момент смъртта е неизбежна.

 

 

Докато попълвах картоните, промивките на носната кухина започнаха. Познаваше се по сподавеното кашляне, долитащо от стаите, които току-що бях посетил.

Тъкмо излизах от изолационния район, когато от другата страна на коридора долетя познат глас:

— Доктор Гарнет. Почакайте, моля!

Браун дотича и ме хвана за престилката. В очите й се четеше ужас:

— Моля ви, доктор Гарнет, аз не трябваше да съм тук. Не успяха да ме предупредят навреме, за да отида в друга болница. А като дойдох, ме задържаха. Накарайте ги да ме пуснат!

Опитах се да се отскубна:

— Госпожице Браун, недейте така. Това е за ваше добро…

— За мое добро ли! Призрака вече се опита да ме убие. Трябва да се махна оттук. Той пак ще ме зарази, сигурна съм!

— Госпожице Браун! Овладейте се и разсъдете. Той не може да ви зарази с легионела. Имате вече имунитет. Убиецът обаче разполага с неунищожим стафилококов щам. Най-сигурното за вас място е тук, спомнете си, че миналия път се заразихте, докато сте били в отпуск. Не се знае дали не ви е заразил извън болницата. Тук ще сте под постоянна охрана.

— Не, моля ви — настоя тя; ръцете й ме стискаха като менгеме. — Съжалявам за случката с жена ви. Моля ви, това беше нещастен случай. Не исках да става така. Никога не съм го мислила!

Тези думи толкова ме разгневиха, че едва не й изкрещях колко ме отвращава:

— Пак ви казвам, успокойте се!

Жестокостта, която прозвуча в гласа ми, изненада дори мен. Милър и подчинените му се появиха на входа на коридора.

Не знам какво чу от разговора ми с Браун, но като минаваше покрай нас, отбеляза:

— Здравейте, доктор Гарнет. Доста работа, а? — Маската му не можеше да скрие тъмните сенки от недоспиване под очите, но иначе изглеждаше съвсем бодър. — С нещо да ви помогна?

— Сигурен съм, че сестра Браун ще се радва, ако лично й вземете проби.

Освободих се от хватката й и я оставих в ръцете на Милър.

Той я подхвана леко за лакътя и каза:

— С най-голямо удоволствие. Елате, седнете на тази пейка.

Докато изхвърлях предпазното си облекло и обличах чисто, Милър вече взимаше проби от лявата й ръка. Тя вдигна дясната към устата си и започна нервно да си гризе ноктите. Той поклати глава и издърпа ръката й. През цялото време й говореше спокойно, накрая раменете на Браун се поотпуснаха.

 

 

Изтичах в интензивното, за да видя Джанет. Състоянието й още бе стабилно и в храчките й продължаваше да няма кръв, но този път сестрите бяха малко по-резервирани в отговорите си. Днес щеше да се разбере дали Джанет е заразена и със стафилококи. Инстинктивно се дистанцираха и от двама ни, за да могат по-късно да ни съобщят лошите новини. Джанет беше будна.

— От носа нагоре изглеждаш по-зле от мен — отбеляза тя с хриплив глас и веднага започна да кашля.

Разказах й накратко за събитията през нощта. Най-много я уплашиха нападенията срещу мен и Уилямс. Фос бе възстановил телефонните линии, така че се обадихме на Ейми вкъщи. Тя изгаряше от нетърпение да ни чуе, беше гледала всички репортажи по телевизията, но ние я успокоихме, че всичко е наред. Послушахме и гукането на Брендън — кратка почивка от кошмара, който преживявахме. След като затворихме телефона, и двамата избухнахме в сълзи.

— Провери как е Майкъл — предложи Джанет, след като се поуспокоихме.

Набрах „Сейнт Пол“.

— Интензивно отделение.

— Доктор Гарнет се обажда, интересува ме състоянието на доктор Попович.

— Един момент, моля.

Господи! Джанет също усети тревогата ми.

— Казаха да изчакам — пошепнах й аз.

Телефонът изпращя:

— Ърл, Стюарт Делорам се обажда.

— Стюарт! Какво правиш там?

— Почти съм се оправил, но имам лоша новина. Тази нощ Майкъл започна да храчи кръв. Направихме оцветяване по Грам естествено, но не открихме стафилококи. Гнойта може да е страничен ефект от легионелата, но така или иначе, не е добре.

Сърцето ми се сви. Едва успях да продумам:

— Дона знае ли?

Очите на Джанет се разшириха от ужас.

— Жив е — прошепнах, за да я успокоя.

— Да, разбира се. Приема го мъжки.

Нямаше нужда от повече думи. Стюарт подготвяше близките на Майкъл за най-лошото.

— Стюарт, радвам се, че се оправяш.

Затворих, преди да успее да попита за положението при нас.

Този път никой от двама ни с Джанет не заплака. Просто се прегърнахме.

 

 

Уилямс бе успял да предотврати бунта, но оставаше безсилен пред паниката. Въпреки усилията си да убеди всички да запазят спокойствие — средствата за масово осведомяване, близките на пациентите и преди всичко, властите, — все още не намираше подкрепа на плана си за смяна на персонала на болницата с хора от други лечебни заведения.

Малко след десет часа го заварих да гледа през същия прозорец и да клати глава:

— Кметът и губернаторът се поддадоха на натиска. Наредиха да евакуираме пациентите.

Никога в живота си не бях виждал толкова линейки събрани накуп, както на паркинга отдолу. Шофьорите се подаваха през прозорците и разговаряха — всичките носеха маски, престилки и ръкавици. Малко по-надолу чакаха няколко десетки военни камиони. Шофьорите им бяха в същото облекло, някои даже дремеха в кабините. Репортерите и зяпачите се бяха оттеглили. Полускрити в мъглата, те наблюдаваха в очакване на следващия ни ход.

— Ще започнем преместването в десет и половина — съобщи Уилямс.

 

 

Като се разбра за евакуацията, пациентите само се разтревожиха допълнително. В бързината не всички закопчаваха добре предпазните престилки, не завързваха достатъчно здраво маските си и не си слагаха ръкавиците както трябва. Ако някой от евакуираните вече бе влязъл в контакт със супермикроба, тази немарливост щеше да доведе до разпространението му извън болницата.

Тези, които можеха да ходят, обикаляха нервно из фоайето, някои си носеха системите. Прикованите на легло бяха настанени на колички и санитарите само чакаха знак, за да ги изкарат навън. Цялата бъркотия приличаше на предстартова треска на някакво странно състезание.

Уилямс ми беше казал, че болниците из целия град, дори военните здравни пунктове, приготвят изолационни помещения за евакуираните. Свободните служители от другите лечебни заведения бяха мобилизирани. Персоналът на Университетската болница трябваше да остане под карантина до излизане на резултатите.

В десет и половина преместването започна етаж по етаж. Въпреки нарежданията всичко да става при строг ред, пациентите, които можеха да ходят, се втурнаха към изхода, задръстиха асансьори, коридори и стълбища, сякаш всяка секунда, прекарана в болницата, можеше да се окаже фатална. Онези с количките зависеха изцяло от волята на санитарите. Сякаш плъхове напускаха потъващ кораб.

Помолиха ме да помогна на другите лекари при преместването на по-тежко болните — кардиологични случаи, пациенти в шок, на изкуствено дишане… Някои нямаше да понесат евакуацията. Всички лекари останаха непреклонни за тези случаи. Интензивното щеше да продължи да функционира при засилена охрана и на никого нямаше да се разрешава да влиза при останалите пациенти без писмено разрешение от двама лекари. Спешните случаи също щяха да се поемат от двама лекари.

Персоналът в интензивното нямаше да бъде заменен с външни хора — другите болници бяха претоварени от пациентите ни и нямаха възможност да отделят специалисти и за нас.

Джанет настоя да остане:

— Интензивното е най-безопасното място за мен.

Съгласих се с нея, но за всеки случай оставих бодигарда.

 

 

Гледах последните етапи на евакуацията от наблюдателницата си на третия етаж. Към линейките и военните машини се точеше непрекъснат поток от болни. В небето забръмча хеликоптер. Мъглата беше изтъняла достатъчно, за да му позволи да кацне и да вземе по-тежко болните.

Загубихме. Убиецът беше спечелил.

Пациентите, не лекарите и сестрите, са животът на болницата. Благодарение на тях съществуваме. Сега изтичаха през входа като кръв от ранената сграда. В съзнанието ми отново отекна тихият, ехиден кикот на Призрака и пред очите ми се появи Филис Сандърс, разядена отвътре, клетка по клетка. Сега той източваше кръвта на Университетската болница, пациент по пациент.

Единственият човек, който знаех, че има причина да мрази толкова това място, бе Кам Маки.