Питър Клемънт
Щамът на отмъщението (7)

Глава седма

Пациентът явно щеше да се оправи, поне така казваше непознатият глас:

— … нищо му няма, само малко сътресение…

Сигурно беше някоя бременна, защото чух Джанет да възкликва:

— О, слава богу! За миг си помислих, че е мъртъв, като го видях да лежи в тъмното.

Не, не беше пациентка на Джанет. Мъжете не могат да раждат. Но не можех да отворя очи, за да видя за кого говорят. Кого е намерила да лежи в тъмното?

Изведнъж всичко ми се изясни.

Силуетът, стъпките… някой ме беше ударил. Отворих очи и седнах.

— Какво става! — попитах, без да обръщам внимание на главоболието, в опит да фокусирам двете лица пред себе си.

— О, Ърл, слава богу! — възкликна размазаният образ отляво; говореше с гласа на Джанет.

— Не, доктор Гарнет, лягайте — заповяда мъжки глас и силуетът отдясно пристъпи по-близо; опита се да ме бутне назад. — Нищо ви няма, но ударът е бил силен. Прекарахте повече от пет минути в безсъзнание, доколкото мога да преценя. Налага се да ви направим компютърна томография^[1].

— Джанет! Какво стана? Нападна ли те? — попитах тревожно размазаната фигура отляво. — Кой беше?

Зрението ми постепенно се изясни, за да видя как усмивката й бавно изчезва и преминава в изражение на учудване.

— Моля?

— Някой ме нападна в тъмното и ме удари — обясних аз, озадачен от реакцията й. — Сигурно беше същият, който ме преследваше. Направи ли ти нещо?

— О, Господи — възкликна внезапно тя и погледна разтревожено младия мъж до себе си, облечен, както сега можех да различа, с бяла престилка.

— Уха — измънка той, като ми обърна гръб. — Наистина е объркан. Май най-добре да извикам лекаря.

Завъртя се и излезе от заградената със завеси стаичка, в която лежах. От шума наоколо — пиукане на монитори, викове на сестри и лекари, скърцане на болнични колички — разбрах, че се намирам в спешно отделение.

— Не съм объркан — запротестирах аз. — За какво говори?

Тя ми се усмихна насила и ме потупа по рамото, като че очакваше да заплача.

— Успокой се, Ърл.

Хванах я за ръцете.

— Добре съм, Джанет — казах възбудено и седнах в леглото. Главата ми намекна, че не е съгласна, но не обърнах внимание на болката.

— Чакай малко — възрази тя и ме натисна отново към възглавницата. Вратът ми беше обездвижен с гипсова яка, така че се стоварих в завивките като дървена кукла.

— Ох — изпухтях; от промяната на положението главата отново ме заболя.

— Не трябва да се движиш, Ърл.

— Какво стана? — попитах отново.

Когато лампите изгаснали, Джанет излязла от архива и пипнешком се запътила към асансьора. Всъщност стаята била в другия край на мазето; бях тръгнал в грешна посока още от самото начало. Джанет тръгнала по коридора слепешката, както и аз, но по-бавно и с по-безопасна скорост. Чула шум от сблъсък пред себе си; уплашила се, но въпреки това продължила към асансьора, още по-бавно. Изпаднала в ужас, когато се спънала в тялото ми. Разбрала, че съм аз едва когато събрала смелост да натисне копчето на асансьора. Когато вратата се отворила, лампата му осветила лицето ми. Проверила дали съм жив, после извикала помощ и всички, включително и тя, решили, че сам съм се блъснал в тъмното.

Когато завърши разказа си, вече не бях толкова сигурен дали да й казвам какво всъщност се бе случило. Щях да я уплаша допълнително, а тя и без това беше твърде разтревожена.

— Защо са изгаснали лампите? — попитах аз.

— Хората от поддръжката казаха, че шалтерът бил паднал отвърна тя, очевидно озадачена от въпроса ми. — Когато изтичах да търся помощ, един от тях отиде да провери таблото. Светна лампите без проблеми.

— Таблото в изоставения коридор към старата лудница ли се намира?

— Така мисля. Тръгна натам, но честно казано, бях прекалено разтревожена за теб, за да му обърна внимание. Защо питаш?

— И лампите си останаха включени, така ли? Не изгаснаха ли пак?

Ако шалтерът беше разхлабен, щеше да падне и втори път, иначе бе по-вероятно да е спуснат нарочно.

— Не, останаха си да светят — отвърна тя, малко разтревожено. Погледна нервно назад. — Къде е тоя лекар?

Трябваше да й кажа. За нейно добро.

— Джанет, неслучайно ти задавам тези въпроси. Не съм объркан от сътресението. Искам да те питам още нещо. Има ли други коридори от старата лудница към асансьора?

— Ърл, какво ти става?

— Джанет, нищо ми няма — настоях аз; хванах я за ръката и й разказах какво се беше случило.

След като свърших, тя запази мълчание за няколко минути.

Очите й се наляха със сълзи. Стисна устни:

— Сигурен ли си, че не е нещастен случай? Може би си се спънал и от силата, с която си полетял напред, ти се е сторило, че някой те е блъснал.

Ръката, която ме бе стиснала за врата, не беше въображение.

— И сигурен ли си, че си чул стъпки, когато лампите изгаснаха, а не някой плъх? Чувала съм, че в старата лудница има доста едри…

— Ако е било плъх, със сигурност ходеше на два крака.

Не ме интересуваше колко е разтревожена от нападението върху мен. Не можех да я оставя да търси други обяснения на случката. Отсега нататък нямаше място за самозалъгване.

— Усетих дъха му, Джанет.

Тя седна на края на леглото; загледа се в завесите, после разсеяно отметна един златист кичур от лицето си.

Можех само да предполагам за какво си мисли. Най-големият й недостатък беше убедеността в собствената й непогрешимост; дългите часове на усилена работа, поемането на тежки случаи, с които никой друг не искаше да се занимава — всичко това й създаваше лъжлива самоувереност. Толкова бе сигурна, че някой е убил сестрите, но в същото време упорито отказваше да приеме, че злодеят може да посегне на нея или на някой от близките й.

Изглеждаше по-бледа от обикновено и под ярката флуоресцентна светлина изящните черти на челото, брадичката и шията й ми напомняха за порцеланова статуетка. Колко уязвима изглеждаше.

— Добре, ето какво ще направим — започна тя с решителен тон. — Майкъл е прав за едно нещо. Докато не докажем, че зад случаите на легионела стои убиец, не можеш да си позволиш да разказваш небивалици за призраци. Дори да разкажем за случката в мазето, никой няма да ни повярва. Ще кажат, че стъпките, които си чул, са на някой скитник, потърсил подслон в изоставените части на мазето, а онзи, който те е ударил, е действал инстинктивно, за да се защити, когато си изникнал изневиделица от тъмното, след което се е уплашил и е избягал. Кой знае, може би точно това е станало… Господи, каква съм глупачка! — възкликна ядосано. — Вероятно съм забъркала и двама ни в нещо, с което би трябвало да се занимава полицията. И нямам ни най-малка представа как ще намерим доказателствата, които ни трябват.

Докато думите се лееха, по бузите й започнаха да се стичат сълзи. Рядко съм виждал Джанет да плаче. Изправих се тромаво в леглото и я прегърнах. В началото тя застина — мразеше да я виждат в такова състояние, — после ме обгърна с ръце. Чух я да хлипа и собствените ми сълзи закапаха по изящните й рамене. Останахме прегърнати, докато не спря да плаче. Дори не забеляза, когато стажантът и щатният лекар влязоха в помещението. Махнах им да си вървят.

— Предполагам, че няма нужда да ти казвам колко съм изплашена, особено след това, което ти се случи тази нощ. Господи, колко бях заблудена!

— Няма нищо. Ние бяхме най-малко заблудени от всички. Никой друг дори не се и сети за Призрака.

— Да, само че ти ме предупреди за опасността, ако стигнем твърде далеч в разследването. — Тя бръкна в джоба на престилката си, за да извади кърпичка. — Но ако този, който те нападна, е Призрака и като съм ровела из картоните, съм го предизвикала, значи в тези документи има нещо, което ще ни помогне да го разкрием.

— По-спокойно, Шерлок Холмс. Стигат ми цицини за тази вечер.

Тя се усмихна, разроши косата ми и пак ме прегърна. Близостта й ми беше приятна, но като лекар от спешно отделение знаех, че облекчението, което изпитваме, е временно — резултат от шока. Докато я прегръщах, вече си мислех: „Този човек причинява и по-лоши неща от цицини — неща като легионела.“

— Джанет, освен мен кой друг знаеше, че преглеждаш старите картони на жертвите на Призрака?

Тя се отдръпна; очите й се изпълниха с тревога:

— Никой. Писнало ми е от скептични намеци.

— Значи само Кам, Майкъл и аз знаем подозренията ти за Призрака?

Тя кимна.

— Забелязала ли си някой друг да се навърта около теб днес, някой да те следи?

— Не.

— Откъде тогава е разбрал, че си там? Може би грешим, като смятаме, че е слязъл долу заради теб. Може да се е намирал в мазето по друга причина и аз съм го изненадал.

— Чакай малко. Да не би да си променяш мнението и да твърдиш, че нападението няма нищо общо с легионелата? Че обясненията, които се опитах да намеря, може да са верни?

— В никакъв случай. Който и да е изгасил лампите, вървеше към мен и по някакъв начин е заобиколил, за да ме причака при асансьора. И тази хватка от джудо, с която ме запрати във вратата, в никой случай не беше действие на изненадан в тъмното човек. Нападателят явно не искаше да продължавам да си вра носа наоколо. Искам само да кажа, че присъствието му долу може да не е свързано с теб и картоните на жертвите на Призрака.

— Добре, освен че така се чувствам по-малко виновна за цицината ти, с какво друго ни помага това предположение? Нямаш доказателства, че тайнственият силует е свързан със случаите на легионела.

Не й отговорих веднага. Бях решил, че нападението е свързано със сестрите, особено със смъртта на Сандърс, но не можех да изключа и възможността злосторникът да няма нищо общо със заразата.

— Съвпадението е прекалено голямо, но си права. Има възможност тазвечерното нападение да не е свързано с легионелата и Призрака.

Замълчахме, вперили погледи в белите чаршафи. Приличаха ми на празни листа, които чакат върху им да бъде записана някоя истина.

Задачата бе сложна. Ако Джанет не беше застрашила ничия сигурност, за нея нямаше непосредствена опасност, но пък можеше да е тръгнала по грешна следа. В такъв случай нямаше да открием причината за смъртта на двете сестри, нито да спрем следващите убийства с легионела.

Другата възможност беше още по-тревожна — да живеем под постоянната заплаха от убиеца.

След неколкоминутно мълчание Джанет вдигна глава:

— Имам нужда от помощта ти, Ърл. Ти единствен ми вярваш. Със сигурност доникъде няма да стигна, ако работя с Майкъл. Налага се официално да се включиш в проверката. Така ще работим заедно и ти може би ще видиш нещо, което съм пропуснала.

— Не се тревожи — успокоих я аз, по-уверено, отколкото се чувствах. — Ако Майкъл не ме послуша, обади се на Дона. Тя ще го научи как да се държи.

 

 

Тръгнахме си от спешното на Университетската болница към полунощ. Томографията не показа други поражения освен подутината на челото ми. На път за вкъщи Джанет се съгласи да не слиза вече сама в мазето. Отново обмислихме дали да не съобщим за нападението в полицията и отново решихме да не го правим. Дори да ми повярват, щяха да разследват само това престъпление. Суматохата, която щяха да създадат в болницата, щеше само да затрудни достъпа ми до документите.

Събудих се от привидението на мрачния силует в коридора. Въпреки всички други обяснения, които бяхме измислили, все ми се струваше, че непознатият се е намирал в мазето само заради Джанет и картоните на жертвите на Призрака. Какво ли щеше да й стори, ако не се бях изпречил на пътя му? Мислите за ужасните последствия прогониха съня ми. Станах, слязох на долния етаж и закрачих напред-назад, за да се отърся от страховете си. Никой, нито Майкъл, нито Кам, нито някой друг, не бе в състояние да ми попречи да защитя жена си.

След като навъртях няколко километра по килима и се спънах безброй пъти в Мъфи, в три часа още не бях измислил какво да правя. Тогава си спомних, че аутопсията на Филис Сандърс е предвидена за седем.

 

 

След дванадесет часа в моргата плътта на мъртвеца придобива восъчноблед оттенък. Кръвта се оттича към кожата зад главата, раменете и слабините и там се съсирва, като образува на тези места големи пурпурни петна — които показват как е лежал трупът след смъртта. Патолозите наричат това явление „посмъртно посиняване“ и то показва дали тялото е било местено.

Филис Сандърс очевидно бе прекарала необезпокоявана нощта по гръб. Лежеше гола върху секционната маса под ярката светлина на хирургическия прожектор в очакване на последната медицинска грижа и последната диагноза за причината на смъртта й. Но в този случай истинската причина, причинителят на причината — тъмен силует в мрака, — нямаше да бъде разкрита.

Очите й бяха затворени, бузите — отпуснати и хлътнали, устата зееше като черна дупка. Сивата й коса се разпиляваше по масата и висеше през лъскавите стоманени ръбове също както я бях видял в спешното. Зачудих се как ще запазят тези кичури за погребението, ако решат да включат и мозъка в аутопсията. Стандартната процедура е да се разреже кожата на темето между двете слепоочия и да се обели с косата напред, над лицето, за да се оголи черепът.

Облечен със зелена престилка, предпазна маска и ръкавици, вече десет минути обикалях нервно из хладното помещение и се чудех защо още се бавят. Върху стоманените рафтове наоколо се мъдреха стативи с епруветки и колби, предназначени за проби от различните телесни течности на мъртвата. Буркани, пълни с разноцветни разтвори, чакаха парчета от тъкани. Върху близкия умивалник бяха наредени контейнери с формалдехид, които щяха да поберат главните органи на Сандърс. Вентилаторите над главата ми бръмчаха с все сила, но дори през маската, познатите изпарения на консервиращата течност щипеха очите и носа ми. От време на време ме лъхваше миризмата на ранно разложение.

Скалпели, сонди, пинцети, щипци, клещи и циркуляр за рязане на кости лежаха, грижливо подредени, върху една количка до секционната маса. Тъй като имахме случай на инфекциозно заболяване, върху една табла беше нареден набор тампони и комплекти за микробиологични проби. Пълното снаряжение на патолога.

Най-сетне от съблекалнята от другата страна на секционната зала се чуха гласове. Когато започнах да различавам думите, си дадох сметка, че се води разгорещен спор.

— Не ме интересува какви секрети сте изследвали! Тук сте на моя територия, случаят е мой и аз не само позволявам, ами и насърчавам всеки заинтересован лекар или стажант да присъства на аутопсията на пациента си…

Вратата се отвори и Лен Гарднър, в пълно предпазно облекло, влезе в стаята. Беше среден на ръст човек на около петдесет години. Би трябвало да е главен лекар на отделението си, но беше прекалено честен и прям, за да търси политическа подкрепа от когото и да било в „Сейнт Пол“.

— Здравей, Ърл.

Кимна назад, към събеседника си, който още не се беше появил, и очите му се свиха в усмивка, която не се виждаше заради маската му. После внезапно се втренчи в челото ми:

— Ама че цицина. Какво ти се е случило?

— Блъснах се в една врата в тъмното.

След него нахълта Гари Росит, също в пълно предпазно облекло; видимите части на врата и лицето му бяха тъмночервени. Главата му приличаше на репичка, увита с маска и боне.

— Гарнет, който се занимава със случая, е подложен на разследване, настоявам да го отстраниш…

Дребосъкът ме забеляза и млъкна; лицето му стана още по-червено.

Усетих собственото ми лице да почервенява:

— Да не се опитваш да ме отстраниш от аутопсията, а, Росит?

Бях бесен. Добре, че маската скриваше лицето ми поне частично, та да не види колко ме е ядосал.

Той ми хвърли жлъчен поглед; зениците му се разшириха.

— И двамата сте добре дошли — прекъсна ни Лен, давайки да се разбере, че няма да позволи отделението му да се превърне в бойно поле.

Пресегна се и включи магнетофона, който щеше да запише заключенията му, докато извършва аутопсията. Росит погледна микрофона, очите му се разшириха още повече, но не продума. Каквото и да искаше да каже против мен, предпочиташе да го направи зад гърба ми и да не се записва.

Очевидно доволен от държанието ни, Лен пристъпи към масата, взе един скалпел и сведе поглед към обекта си.

— Пациентът е петдесет и седем годишна жена без външни наранявания, освен следите от игли на местата на свързване на системите — дясна и лява предмишница, между латералната и средната третина на дясната ключица и артериален катетър на лявата китка. Последният е оставен за проверка.

Тези предварителни наблюдения имаха за цел да се установи дали системите са били свързани правилно във вените. Ако антибиотиците не бъдат вкарани в кръвоносния съд, те просто се събират в околните тъкани, без да достигнат мястото на инфекцията.

— По същия начин ендотрахеалната тръба е срязана и долната й част е оставена на място…

Лен хвана гръкляна между палеца и средния си пръст в областта на пръстено-щитовидната връзка — малък участък в горната част на трахеята, покрит с тънка мембрана — и прокара скалпела надолу, за да направи вертикален срез. Кожата и тъканта се разтвориха встрани и пред погледите ни се показа оранжевата тръбичка, вкарана безупречно от Майкъл преди два дена. Спомних си собственото си колебание дали да я интубирам, което доведе до намесата му.

— … разрезът през пръстено-щитовидната мембрана показва, че ендотрахеалната тръба е вкарана правилно…

И така нататък: увода към това, което всички очаквахме с нетърпение — белите й дробове.

Със замах Лен разряза тялото от горната част на дясната гърда, през гръдната кост, до таза. Плътта по пътя на скалпела изпъкна, като оформи безкръвна ивица от бледо месо с цвета на сурова риба. Лен повтори процедурата над лявата гърда, за да оформи разрез с формата на буква „Y“, който щеше да му позволи да разтвори двете половини на гръдния кош и коремната празнина. Острието разряза кожата и част от подкожния слой мазнина. Лен остави скалпела и взе голям инструмент за обелване на кожа — приличен на ножици, но с изкривени тъпи краища вместо остриета — и мълчаливо разшири разреза. Няколко секунди му бяха достатъчни, за да открие белите сухожилия и кости на гръдния кош. Наведе се над корема и оголи сивкавия перитонеум — мрежеста ципа, която обгръща червата и останалите органи на коремната празнина. През цялото време обясняваше какво прави, с лекота изговаряше сложните понятия, заучени през годините.

— Сложете си втори чифт ръкавици, ако не сте го направили още. Сега ще срежа гръдната стена.

Белите дробове щяха да са пълни с гной. Допълнителните ръкавици бяха за защита срещу евентуално спукване, докато бъркаме в тази силно заразна течност. Двамата с Росит посегнахме едновременно към кутията; след това и двамата дръпнахме ръце, подканяйки другия да вземе първи. Забелязах отражението ни в стъклената врата. Приличахме на участници в дуел, застанали с гръб един към друг, готови да се отдалечат на двадесет крачки и да стрелят. Лен измърмори нещо под маската си — нещо за аналното отверстие.

Патологът взе циркуляра за кости — ръчен инструмент с петсантиметров назъбен диск — и го включи. Наведе се отново над пациентката си и докосна по веднъж всяко ребро с въртящото се острие, като направи само частичен разрез, за да не нарани лежащата отдолу тъкан. При всеки допир с ребро инструментът издаваше пронизително бръмчене като от зъболекарска машинка.

После взе ножиците за кости — клещи от неръждаема стомана, за които всеки градинар и готвач биха му завидели — и преряза ребрата. Свободните им краища щръкнаха, за да освободят пътя към белите дробове.

— Мили Боже! — възкликна Лен, като отстъпи назад, задавен дори през маската от вонята, която изпълни стаята.

Преглътнах силно, едва се сдържах да не повърна; и погледнах десния лоб. Повърхността му, почерняла от дългогодишното пушене, бе надупчена от абсцеси — някои спукани и изпускащи гной. Целият орган плуваше в жълта слуз, подобна на тази, която бях изсмукал от устата на жената преди два дена. Левият бял дроб не се различаваше по вида си; изключение правеше само горната му половина.

— Само през тази част е поемала кислород, преди да умре — каза Лен, като посочи полуразложения участък.

Гласът му вече не беше безстрастен като преди. Говореше бавно, очевидно потресен от гледката.

Размерите на инфекцията и степента на разграждане на тъканта бяха наистина обезпокоителни. Лен взе скалпела и започна да отделя трахеята, белия дроб, сърцето и хранопровода, за да ги извади заедно. Като произнасяше името на всеки главен кръвоносен съд, който прерязваше, той измъкна лигавите органи от гръдния кош и ги постави на малка масичка с улей за изтичане на кръвта. Докато отделяше десния дял на белия дроб, аз преглътнах още няколко пъти и успях да попитам:

— Виждал ли си досега толкова силна инфекция?

— Не. Освен… е, поне не наскоро, не и при пациенти със здрава имунна система; дори тогава не в такива размери…

Гласът му се загуби и челото му се проряза от дълбока ивица.

— Но като стажант в началото на седемдесетте съм виждал подобни неща, когато метицилин-резистентните стафилококи се появиха за пръв път и преди ванкомицинът да влезе в употреба. Онези пневмонии също се развиваха много бързо. Само че тази жена е приемала ванкомицин, нали?

— Заедно с други лекарства — признах тихо, като хвърлих плах поглед към Росит. Надявах се безобидното споменаване на медикамента да не го накара отново да започне лекцията си за неправилното използване на антибиотици.

— Някакви данни за резистентност, Гари? — попита Лен, без да вдига поглед от разрезите, които правеше.

Росит ми хвърли бърз поглед, после, също толкова припряно, върна очите си към масата.

— Микроорганизмите от храчките й са коагулаза-позитивни, което доказва, че са стафилококус ауреус, а предварителното гел-дифузионно изследване показва резистентност към метицилин.

Неохотата, с която произнасяше сухите научни термини, говореше за нежеланието му да признае, че лечението с ванкомицин е било правилно избрано.

Почувствах известно удовлетворение. Щеше да му се наложи да задържи обвиненията си спрямо предписаните антибиотици, поне докато излязат резултатите от изследванията.

Веднага побърза да добави:

— Но това изследване не е толкова точно както метода на минималната инхибираща концентрация, при който културите се инкубират двадесет и четири часа в различни разреждания на антибиотика.

Изстреля тези думи на един дъх, после спря, за да си поеме въздух.

— За пълна оценка на терапията, предприета от доктор Гарнет, ще се наложи да изчакаме до утре — заключи язвително той.

— Да, да, Росит — не пропуснах да го предизвикам аз, — и Бог да ми е на помощ, ако методът на минималната инхибираща концентрация не покаже, че ванкомицинът е бил подходящ! Спри се, Гари! Най-накрая ще се наложи да признаеш, че съм действал правилно.

— А еритромицина, рифампина — има ли антибиотик, който да не си предписал?

Лен не обърна внимание на словесната ни престрелка:

— … прерязвам през вратата на органа, главния бронх, белодробната артерия и разклонения на белодробната вена и така завършвам отделянето на десния бял дроб…

Вдигна лигавия орган, постави го върху няколко листа попивателна хартия, после го вдигна и го постави върху една везна. След като записа теглото му, разряза трите му дяла и заоглежда вътрешността им. Работеше внимателно, за да не разпръска микробите във въздуха.

Внезапно замлъкна на средата на изречението. Остана неподвижен, хипнотизиран от гледката.

Неочакваната му реакция веднага накара мен и Росит да млъкнем и двамата протегнахме шии, за да видим какво е привлякло вниманието му.

— Свети Боже! — възкликна Лен.

От другата ми страна Росит измърмори някаква ругатня. Не можех да повярвам на това, което виждах.

Вътрешността на белия дроб бе напълно разядена. Всичките му съставни части — артерии, вени и въздухоносни пътища — бяха превърнати в черно-кафява пихтия. Не бяха останали никакви кръвоносни съдове, които да закарат антибиотика до мястото на възпалението. Но дори лекарството да беше достигнало до разложената тъкан, алвеолите — микроскопичните мехурчета, през които въздухът преминава в кръвта — вече не съществуваха. Малки парченца незасегната тъкан все още се виждаха по периферията, но и те бяха червени — знак за силно възпаление, — покрити с кървави мехурчета. В средата на дробовете зееха черни празнини, обозначаващи местата на първите абсцеси. Всички остатъци от здрава тъкан бяха обвити в жълти лиги.

Останах втрещен от гледката и дори не си дадох сметка, че Лен отново говори:

— … останалата тъкан изглежда силно възпалена и изпуска кървав секрет. Забелязват се ранни стадии на кавитация. По-голямата част от централната паренхимна тъкан и кръвоносните съдове са превърнати в полутечна некротична маса…

Гласът му потрепери, докато произнасяше сухите медицински термини, които, макар и точни, не бяха в състояние да опишат целия ужас на участта, сполетяла Филис Сандърс.

— Разложението навежда на мисълта за две едновременни инфекции, едната — причинила тежка пневмония; другата, по-компактна, с признаци на фагоцитарна деструкция на тъканта, наподобява в по-голяма степен стафилококова инфекция… Боже Господи! Какво, по дяволите, става тук? — възкликна накрая той и застана безмълвен, неспособен да продължи хладнокръвното медицинско описание.

Последва неколкосекундно мълчание.

Изведнъж си дадох сметка какво съм чул току-що — две инфекции.

— Може ли да е легионела, последвана от стафилококус?

Въпросът ми го извади от вцепенението. Погледнах Росит. Той продължаваше да гледа безучастно разрязания дроб. Две инфекции. Опитай се да отречеш възможността за легионела, Росит.

— Има друга инфекция освен стафилококовата — отвърна Лен. — Ще се наложи да изчакаме микроскопското изследване, за да определим със сигурност каква.

Замълча и сведе поглед към зловещия експонат, който още държеше.

— Но едно е сигурно, стафилококите не могат да причинят такива поражения на здрав бял дроб, дори на пушач, без предварителна инфекция.

— Като легионела ли?

— Слушай, Гарнет — намеси се Росит, — стига с тези налудничави сценки…

— Смятам, че легионелата е много добро предположение, Гари — прекъсна го Лен; остави белия дроб в една пластмасова кутия, после заобиколи масата и се извиси над изненадания Росит. — Доктор Гарнет е проявил невероятна проницателност, като още от самото начало се е досетил, че имаме работа с два микроорганизма. Колкото до „налудничавите сценки“, този случай и бездруго е достатъчно странен!

Брадичката на Росит затрепери под маската — дали се опитваше да преглътне, или да намери достатъчно жлъчни думи, така и не разбрах. Челото и вратът му се обагриха в още по-тъмночервено. Направи няколко опита да заговори, после се завъртя на пети и напусна стаята.

Лен го изгледа с ръце на хълбоците:

— Както вече споменах, Росит, тук си на моя територия и ще спазваш моите правила!

— Как ми се искаше да съм на твое място — казах бодро и го потупах по рамото. — Страхотен беше.

— О, Ърл. Извинявай за избухването.

— Благодаря ти, че застана на моя страна. Страхувах се, че случаят няма да се разгледа обективно, след като Росит се е заел толкова сериозно с мен, задето… ами…

Замълчах и се вгледах в трупа на Филис Сандърс. При вида на изкорменото й тяло си дадох сметка, че тази малка победа срещу Росит не променя действията ми, за които щях да отговарям пред комисията за лекарски грешки.

— … я отпратих в къщи — завърших мисълта си, като се опитах да не звуча много виновно.

Обезобразеното й тяло ми напомняше за погледа й в спешното отделение: „Вижте какво ми причинихте!“

Лен отново пристъпи към секционната маса. Оставаше му още много работа.

— Не се тревожи — успокои ме той, докато режеше левия бял дроб. — Този дребен негодник няма да използва мен, отделението ми или комисията, за да омаскари теб или някой друг, ако имам възможност да го предотвратя. Затова му дадох да разбере, че той също е отговорен за този случай. Ако наистина се окаже, че има две инфекции, ще му се наложи да обяснява не само защо не го е забелязал, а и защо се е опитал да опровергае единствения лекар, който го е предположил. А ако изследванията докажат наличие на легионела, всички ще те гледат като гений — заяви възбудено той, докато поставяше внимателно белия дроб на везната.

Гений, чийто пациент е починал, много вероятно жертва на убийство.

Всичките ми доказателства бяха догадките на Джанет и зловещият силует в мрака. В медицината такива доказателства се наричат „анекдотични“. Интересни, понякога измислени, те обикновено нямат особена стойност.

По-добре да продължавам по плана. Да отида в Университетската болница час по-скоро и да открия истински доказателства. Внезапно ме осени нова мисъл:

— Тази инфекция достатъчно ли е странна, за да предупредим Университетската болница за нея?

— Вероятната комбинация на микроорганизмите е странна — отвърна той след кратко мълчание. — Виждал съм легионелата сама да убива за двадесет и четири часа, а стафилококовата пневмония може да доведе до фатален край за четиридесет и осем часа, но двете заедно? Никога не съм чувал за такъв случай.

— Не трябва ли да предупредим Университетската болница за откритието си? — настоях аз, с надеждата опасността от двата смъртоносни микроорганизма да накара ръководството им да позволи на Майкъл да включи и други хора в екипа си.

Лен погледна десния дроб в пластмасовия контейнер.

— Засега не. Поне не без пълните резултати от изследванията. Ако имаме работа с МРСА или с легионела, или и с двете, държавната здравна комисия моментално ще започне проверка и на двете болници. Но да ги алармираме само заради външния вид на белия й дроб…

Вдигна рамене, после допълни:

— Въпреки че да си призная, такива поражения…

Поклати глава и отново се зае да реже различни образци, които бяха необходими за разплитането на загадката.

По дяволите! Дали да не довлека Майкъл в моргата, да го накарам да разгледа разфасованите органи, та да се изплаши и така да го заставя да ме изслуша? Един смразяващ въпрос се прокрадна в съзнанието ми. Дали това не беше крайната цел на нападателя в мазето? Дали, ако не се бях изпречил на пътя му, дробовете на Джанет нямаше да изглеждат по същия начин като тези разядени образци?

Прииска ми се да се махна от секционната. Да избягам далеч от останките на Филис Сандърс и да се обадя на Джанет. Може би дори не трябваше да стъпва в Университетската болница, докато не разберем какво става и кой се разхожда из подземията. После си спомних, че и трите сестри са заболели, докато са били в отпуск, и се обърках още повече.

Опитах се да се успокоя, за да задам последния си въпрос към Лен. Не беше свързан с Джанет, но бе особено важен.

— Как успя Росит да предизвика толкова спешна аутопсия и толкова скорошно заседание на комисията за лекарски грешки?

Той вдигна поглед; челото му се сбърчи:

— За бога, имай ни доверие, Ърл! Росит знае, че няма да му играем по свирката, затова отиде при друг, когото няма как да не послушаме.

— Какво искаш да кажеш?

— Виж, занимавам се най-малко с политика, но дори и аз се сещам кой е.

— Лен, говори по-ясно.

— Има един човек в болницата, който търси всеки удобен случай да те натопи, и Росит знае, че не можем да му откажем.

— Кой?

— Старият ти приятел Пол Хърст, временният ни изпълнителен директор. Хърст нареди да подготвим Сандърс за заседанието в понеделник.