Питър Клемънт
Щамът на отмъщението (25)

Глава двадесет и пета

Казват, че на прага на смъртта умът на човек се избистря. Седнал на стола, в мълчаливата компания на Росит и гроба на Кам, започнах да се чувствам като осъден на смърт в очакване на палача. От време на време тръбите над главата ми изтракваха; крайниците ми започнаха отново да се вдървяват. Малко по-малко събитията от последните дни взеха да се наместват в главата ми.

Всъщност не аз съм преследвал Призрака, а той ме е водил през цялото време за носа. Подозренията към Кам са били част от плана на убиеца. Дори събитията отпреди две години са били замислени внимателно точно с тази цел — за да хвърлят цялата вина върху Маки.

Сега всичко ми стана ясно.

Първоначалните атаки срещу мъчителите на пациенти са имали за цел да възбудят слухове. Хората са си казвали: „Не е правилно, но те си го заслужават“, веднага са започнали да се питат кой може да е извършителят. Вероятно Призрака е изчакал слуховете да се разраснат, след което е започнал по-опасните атаки — отравянията с инсектициди, — за да покаже, че е способен и на по-сериозни стъпки, отколкото се е смятало отначало. След това е предприел най-хитрия ход — прекалено удобното двойно алиби. Така Кам си останал в кръга на заподозрените, без никой да го обвинява пряко. После Призрака спрял и слуховете затихнали за две години, докато убиецът се подготви за смъртоносната игра за наказване на мъчителите.

Злодеят е предвиждал, когато започнат инфекциите, някой да познае методите на Призрака, както и да възроди старите слухове, които да превърнат Кам в изкупителна жертва. Въпреки настояванията на Джанет след откритието, че някой отново наказва мъчителите, и аз се подлъгах по фалшивата следа към Кам.

Дори си бях измислил и други заподозрени: Хърст, Росит — цяла мрежа от лъжливи следи, които да отклонят полицията от истинския убиец.

Ако се бях вслушал в инстинктите на Джанет, двама от „заподозрените“ може би още щяха да са живи.

Вече знаех кой ще влезе. Той винаги беше на разположение, услужлив, загрижен, винаги ми подаваше правилната информация, която да ме насочи към Кам. Вече започвах да се досещам и за мотива му — защо наказва мъчителите и се опитва да разруши точно тази болница, — когато чух завъртане на ключ. Отпуснах глава и се опитах да се престоря, че все още съм в безсъзнание. Налагаше се обаче да извърша движението много внимателно, за да не разкъсам тиксото, а убиецът отвори твърде бързо вратата.

— Виж ти — каза Харолд Милър. — Най-сетне се събуди, а? — Звучеше като домакин, поздравяващ госта си, който се е успал.

Носеше тавичка с инструменти.

— Време беше, доктор Гарнет. Все пак не ви ударих чак толкова силно.

Не му отвърнах, дори се направих, че не го виждам. Нека се приближи.

— Сигурно ще ви е интересно да научите как смятам да довърша „работата“ си.

Мръсник. Щеше да зарази още хора. Трябваше да предупредя всички, около които се е навъртал напоследък:

— Като ги убиваш, ставаш по-лош и от тях — предизвиках го аз.

Той обаче не се хвана на въдицата:

— О, не ме интересува кого заразявам, за да унищожа тази институция. Убивам мъчители само за да изглежда дело на Маки. Присъствието ви тук обаче ме накара да побързам. Всичко вече е готово, дори успях да поработя върху главната пациентка в интензивното. Колко ми беше благодарна само.

Джанет! Господи! Отново я беше заразил.

— Какво си й направил? — изкрещях.

Възможностите бяха много — заразяване на кожата, нова порция микроби в белите дробове, вкарване на неунищожимата бактерия направо в системата й. Зави ми се свят, сърцето ми затуптя силно, дишането ми се усили. Едва се сдържах да не скоча прибързано.

— Вече сигурно сте се досетили как го правя.

— Върви по дяволите, Милър! Какво й направи?

Той се опря на масата и се наведе към мен:

— Ама че обноски. Разочарован съм, Гарнет. Бях решил да споделя най-големите тънкости в работата си, не да се карам с теб.

— Кажи какво си направил на Джанет — почти проплаках аз.

— Предложих да й направим някои допълнителни изследвания, за всеки случай. Тя се съгласи; взех й нормални проби от носа.

— Какво си направил — изревах аз.

— Просто й взех проби.

Проби! На трите сестри им бяха направени изследвания, преди да заболеят.

— Налагаше се — допълни той. — Нали сам ми каза, че не вярва Маки да е убиецът. След смъртта ти тя няма да се откаже, докато не разбере истината — прекалено опасен противник е.

Отчаяно се опитах да се овладея. Бях вбесен от тази игра на котка и мишка. Как да го накарам да ми каже какво й е направил? Изведнъж ме осени една идея. Преди малко бях усетил, че иска да се похвали. Може би щях да успея да го предизвикам:

— Така си и мислех, Харолд. Не искаш да ми кажеш какво си й направил, защото не можеш да се добереш до нея. Без писмено нареждане от двама лекари бодигардът няма да те пусне. Мене можеш да убиеш, но за Джанет блъфираш.

Вместо да започне да ме убеждава, че го е направил, той се отдръпна от масата и очите му засвяткаха гневно.

Веднага разбрах грешката си, толкова бях загрижен за Джанет, че неволно бях нарушил едно от основните правила при работата с психично болни — да не ги предизвиквам.

— Слушай какво, нещастнико — изрева Милър, — ей сега ще ти пръсна черепа с лопатата!

Гневът му толкова ме изненада, че едва се сдържах да не вдигна ръце, за да се защитя. Той се завъртя и грабна лопатата. Вдигна я във въздуха и се втренчи в мен. Приготвих се да отскоча, но си дадох сметка, че дори и да се добера до вратата, той ще ме настигне, преди още да съм я отворил.

Той спря на метър и нещо пред мен. Нямаше как да види, че ръцете ми са отвързани, но бе на достатъчно разстояние, за да ме довърши с един удар. В очите му се четеше колебание, сякаш решаваше дали да ме убие веднага, или да ме остави жив още известно време. Реших да се възползвам от несигурността му:

— Знам как те е карал да се чувстваш баща ти, Харолд.

Той не свали лопатата, но налудничавият блясък в очите му намаля. В спешното съм свикнал да чета чувствата на хората в погледа им. Продължих, колкото можех по-спокойно:

— Гледах картоните на родителите ти. Той те биеше, нали?

Никакъв отговор. Лопатата остана неподвижно.

— Майка ти не се опитваше да го спре, нали? Никой от болницата не се е интересувал. От социалната служба също са те забравили. Някой в Университетската болница е знаел, че си прекалено уплашен, за да кажеш истината и те карат насила да лъжеш, че всичко е наред.

Зениците му отново започнаха да се разширяват, но погледът му блуждаеше някъде в пространството.

— Майка ти те е заплашила, че ще каже на баща ти. Че той ще ви бие и двамата, ако разбере.

Той като че си припомняше отдавна минали дни; после погледът му отново спря върху мен. Кимна мълчаливо. Стискаше с все сила лопатата. Имах чувството, че обезвреждам бомба. При най-малката грешка можех да възбудя отново гнева му.

— Ръководството на болницата е трябвало да продължи разследването, но не са го направили, нали, Харолд? Тогава баща ти все още е работел тук. Затова ли социалният служител не се е занимавал повече с родителите ти?

Този път той проговори:

— Винаги ме биеше, каквото и да направя, а тя се криеше горе.

Гласът му прозвуча съвсем непознато за мен: без напевните нотки, наследени от майка му. В болния му мозък нещо се променяше, но дали към по-добро, не можех да кажа. Ясно ми беше само, че съм жив единствено благодарение на това, което му говоря. Той продължаваше да стиска лопатата.

— Какво ти правеше?

Този въпрос като че мина покрай ушите му. Милър не отговори. Често съм наблюдавал подобна реакция в спешното. От опита си знаех, че в такива моменти е по-добре да оставя хората да се преборят сами с чувствата си. Въпреки лопатата, надвиснала над главата ми, започвах да взимам инициативата в свои ръце. Неведнъж съм успокоявал истерични пациенти, като ги карам сами да разказват болката си. Само че този път нямах право на неправилни въпроси.

— Какво ти правеше? — попитах отново след няколко минути.

Очите му отново запламтяха и лопатата започна да описва малки кръгове във въздуха.

— Наричаше го „наказание“ — отвърна той. — Завеждаше ме в мазето. Рядко ми оставяше белези. Не само биеше така, че да не личи, ами един удар беше по-страшен от хиляда заплахи. Понякога се радвах, че най-сетне ме е ударил; очакването бе по-ужасно от болката. — Той се изсмя зловещо. — Надявам се, разбираш какво имам предвид. — Замахна с лопатата към лицето ми. После се наведе към ухото ми и пошепна: — Умея да го правя, Гарнет.

Сега беше моментът да го хвана. Не знаех обаче как да обеззаразя Джанет.

Милър се отдръпна и единственият ми шанс да го нападна се провали.

Отстъпи назад и продължи:

— Живеех в постоянен страх, ден и нощ.

Ръцете му ту стискаха лопатата, ту се отпускаха.

— Понякога ме вдигаше от леглото и ме водеше долу, държеше ме с часове, докато се наливаше. Беше специалист в униженията…

Гласът му заглъхна и очите му отново се впериха в нищото. В погледа му се четеше изумление, като че не можеше да повярва, че си спомня тези неща след толкова години.

Затаих дъх; нямах представа какво смята да прави. Челото му пребледня и заблестя от пот.

— Виках майка си на помощ, но тя се криеше в стаята си. — Гласът му пак се промени: тънък и плачлив като на дете. — Сигурно си мислеше, че като се занимава с мен, няма да я бие. После той заспиваше, а аз се измъквах сам, но през цялото време се страхувах, че ще се събуди и пак ще ме хване. На сутринта тя ме поглеждаше и казваше: „Виждаш ли, не е чак толкова лошо — после започваше да нарежда — Не трябва да казваме на никого. Не трябва да казваме.“

Започна да крачи напред-назад. Гласът му отново стана суров:

— Като станах на петнадесет, вече бях доста як. Знаеш ли как прекратих мъченията?

Преди да успея да отговоря, той се завъртя и замахна с лопатата с все сила към главата ми.

Едва успях да се дръпна назад: желязото профуча на милиметри от лицето ми.

— Господи! — изревах. Сърцето ми затуптя лудо. Приготвих се за нов удар.

Той обаче просто ме загледа безучастно. Не можах да преценя дали наистина искаше да ме довърши, или нарочно пропусна — като част от „хилядата заплахи“, които искаше да изпитам преди смъртоносния удар.

— Един удар, Гарнет, и край — обясни спокойно той. — Взех бейзболната бухалка, която ми беше подарил за рождения ден, и нанесох най-силния удар в живота си. Той го запрати в основата на стълбите, за да изглежда като нещастен случай. „Винаги е добре да има медицинска сестра в семейството“ — както сама обичаше да казва. Но въпреки че се преструвах на любещ син, въпреки че се грижех за нея, страхът и омразата останаха. Тя си въобрази, че аз съм длъжен да изкупвам грешките му…

Сега Милър говореше бързо, сякаш искаше да се отърве колкото се може по-скоро от бремето си.

— Като пораснах, стана още по-досадна. Сякаш бях длъжен да й робувам, задето не ме е издала на ченгетата.

Продължаваше да крачи из стаята и аз все нямах сгоден случай да се хвърля отгоре му.

— Накара ме насила да кандидатствам медицина, като очакваше да стана новият доктор Милър, който да заличи унижението й в болницата. Но ме скъсаха.

Престанах да го слушам и загледах оръжието, което си бях подготвил. Знаех обаче, че докато държи лопатата, няма да мога да го използвам.

— Завърших полувисше за лаборант. Тя ме застави да постъпя в Университетската болница. Дори тук оставах неин роб.

Думите му се изливаха като река. Започваше да крачи все по-бързо. В очите му заблестяха заплашителни пламъчета.

— Омразата ми към него не отслабна. Постоянно ми се явяваше — случките в мазето. Толкова го мразех, че ми се искаше да е жив и да го убивам отново и отново, и отново!

Спря да се разхожда и застана право пред мен. Държеше лопатата с две ръце, преметната на рамото му.

Можеше да ме удари всеки момент.

По гнева в очите му съдех, че само инжекция с халоперидол би го успокоила.

Отново се приготвих да отскоча, но той ме изненада:

— Най-хубавото, доктор Гарнет, е, че проработи.

Бях убеден, че ще замахне с лопатата, но той продължаваше да говори. Пак тази игра — „хилядата заплахи“, — която беше преживял. После сам се бе научил да я играе и обичаше да го прави. Садист — какъвто бащата, такъв и синът — беше се превърнал в този, когото мразеше.

— Щеше да е прекалено съмнително, ако майка ми стане първата жертва на неунищожимия щам. Опитах се да заразя другите две сестри, но успях само да им вкарам легионела. Досети ли се, че процесът е двустепенен? Наредих нещата така, че да се разболеят извън болницата, за да не им обърнат голямо внимание. Като ми съобщи, че майка ми има стафилококус, едва сдържах вълнението си. Какво съвпадение, че тя го прихвана първа.

Той спря, за да си поеме дъх. Всеки момент щеше да издаде метода си.

— Веднага разбрах колко си умен, дори опасен. Защо й трябваше на оная тъпа кучка да идва точно в твоята болница? Едва не се задавих, като ми съобщи, че вероятно има и легионела. Дори се усъмних, че ще налапаш въдицата с Призрака. Затова донесох специална маска в „Сейнт Пол“, предназначена за теб. За мое щастие обаче, ти се изложи при първото й посещение. Това ми даде голямо психологическо предимство. Дадох маската на Делорам, за да размътя водите. Ще се изненадаш колко съм станал чевръст с маските, като ги подавам на някого, все едно че ги вадя от общата купчина.

Да подадеш маска на колегата си, преди да си поставиш своята, е обичаен жест сред лекарите. Сигурно така бе заразил Майкъл и Джанет.

— През следващите дни чрез подходящи намеци успях да събудя подозренията ти към Маки. Междувременно се подготвих да започна масовото заразяване и да унищожа болницата.

„Кажи как ги заразяваш със стафилококи, по дяволите! Как им вкарваш стафилококите?“

Той отново се загледа в нищото. Не смеех да помръдна, дори да мигна, за да не отвлека вниманието му от темата.

— Така кошмарите ми секнаха — продължи той с глас на разумен човек. — Може да се върнат, но тогава пак ще започна. Като главен лаборант, който е работил със свръхмикроба, ще ме вземат, където си поискам. Където и да ида, аз ще се занимавам с изследванията на персонала. Кой знае? Може би заразяването на някой и друг мъчител на пациенти ще е достатъчно, за да прогони неговия дух.

Не мислех за нищо друго, освен как да се измъкна от стаята. Ако не успея, бях обречен. Не ми беше дошло наум обаче, че Милър може да отиде другаде и да продължи със злодеянията си, без да го заподозрат. Нима беше възможно? Полицията вероятно щеше да открие труповете. Беше ли възможно да не заподозрат Милър? Не виждах как. Все някой трябваше да се досети. Убедеността на Милър обаче ме навеждаше на мисълта, че е предвидил и това.

— Знаеш ли какво е интересното при тампоните, Гарнет? С тях мога да посея стафилококите в лигавицата на носа на жертвите, вместо да им вземам проби за изследване. Никой не усеща разликата.

Отначало не успях да осмисля думите му. Цялото ми внимание беше насочено към това, как ще го нападна. После си дадох сметка какво съм чул.

— Нося си специални тампони, заразени вече с микроба. Никой не забелязва, че някои от пръчиците са отделени настрана върху тавичката. Мога да вкарам стафилококус на когото си поискам и микробите да останат в неактивно състояние, докато заразя жертвата с легионела.

Беше заразил Браун пред очите ми.

Време бе да действам.

Скочих от стола с крясък и се завъртях наляво. Милър ме изгледа изумено, после замахна с лопатата. Отскочих към един прозорец, който бях отделил от останалите. Лопатата изсвистя зад гърба ми. Грабнах прозореца, вдигнах го над главата си и се извъртях към Милър.

Той бе готов. Замахна, но аз парирах удара с рамката на прозореца. Стъклото се счупи, парченца от него се посипаха наоколо. Лопатата се стовари върху циментовия под. Милър понечи отново да я вдигне.

Прозорецът обаче вече беше във въздуха. Нахлузих рамката през главата му и я натиснах с все сили напред.

Милър изрева от болка: счупените стъкла се забиха във врата му. Лопатата издрънча на пода и той се опита да хване рамката. Забих я още по-дълбоко в плътта му. Някои парчета стъкло се отчупиха и останаха в месото му. Други се задържаха върху рамката и разрязаха маската и кожата отдолу. От лицето му шурна кръв. Той размаха отчаяно ръце в опит да се освободи от острия нашийник; ръкавиците му се разкъсаха. Ревеше като ранен звяр. Протегна мощните си ръце към мен и аз блъснах отново рамката. Усетих срязването на нещо голямо.

Милър се олюля назад. Вдигна ръце към гърлото си, виковете му преминаха в неясно боботене — явно бях прерязал трахеята. Той се стовари върху работната маса, после се свлече на пода, повличайки всичко, което се намираше отгоре й. Инкубаторът се изсипа върху лицето му. Милър се давеше и продължаваше да издава сподавени хрипове от разрязаната си трахея. Навсякъде пръскаше кръв. Отчаяно се опитваше да махне стъклата от врата си. Накрая успя да отмести инкубатора от лицето си.

Харолд Милър вероятно щеше да преживее разрязването на трахеята си. Дори обилното кръвотечение не беше смъртоносно. Нямаше как да се спаси обаче от тъмнокафявата каша, която се стичаше по кожата му. Хранителната среда от петритата смесваше смъртоносните си микроби с кръвта от раните му.