Питър Клемънт
Щамът на отмъщението (11)

Глава единадесета

В болница с образователна дейност и осемстотин легла като „Сейнт Пол“ работят повече от три хиляди души. Внезапна опасност, надвиснала над такава голяма общност, може да подтикне членовете й към неподозирани действия. Започват да се отнасят с необичайно внимание към съвсем обикновени процедури; промяната се усеща още от пръв поглед. Хората вървят по-бързо, количките с инструменти пристигат по-скоро от обикновено, разговорите стават по-кратки и се ограничават до нарежданията, свързани с работата. Всички срокове се съкращават. Нещо още по-странно — заседанията протичат експедитивно и по същество.

Скоро след започване на срещата с Уилямс бяхме прекъснати от една лаборантка, отговорна за изследването на персонала в спешното. Докладва, че най-малко десетина души имали симптоми на настинка — хрема, болки в гърлото, кашлица, — но за момента никой не бил тежко болен. Въпреки това Уилямс нареди да бъдат поставени под карантина и ме помоли да натоваря няколко от лекарите си да ги наблюдават. И двамата се съгласихме, че вероятно имат само грип, но за всеки случай се налагаше да изследваме под микроскоп секретите от носа и гърлото им, за да сме сигурни, че нямат стафилококова инфекция. Дори при отрицателен резултат, при липса на грам-положителни коки, събрани на групички, тези хора продължаваха да представляват проблем. Грипът поразява дихателните пътища в достатъчна степен, че да позволи на стафилококите да проникнат в белодробната тъкан, също както легионелата при Филис Сандърс. Всеки, заболял от грип, който носи и неунищожимия микроб в неактивно състояние, беше заплашен от смъртоносната инфекция. Всички тези служители трябваше да изчакат четиридесет и осем часа за резултатите от изследванията на хранителна среда.

Настоях да бъда освободен от заседанието, за да предам лично нарежданията на Уилямс на засегнатите. Опитах се да ги успокоя, че просто взимаме предпазни мерки, но се опасявах от най-лошото, докато те храбро се оставиха да ги отведат в един от районите на болницата, затворени преди време заради финансовите съкращения на Хърст. Като допълнителна мярка за сигурност посъветвах лекарите, натоварени с наблюдението на болните, да се уверят, че никой не е заразен с легионела.

Когато тръгнах отново към администрацията, в отделението вече се разгаряше дискусия как да бъдат лекувани евентуалните носители на тази инфекция. Нормалните мерки включваха често миене на ръцете с бактерицидни сапуни и мазане на вътрешната повърхност на носа с огромни количества мупироцин, мазило, използвано обикновено при рани и драскотини.

— Ако са прихванали новия щам, това няма да има никакъв ефект — предупреди загрижено Уилямс; не е за вярване, но няма други общоприети начини за обеззаразяване. — Ако някой от служителите ви се окаже носител на неунищожимия микроб, можем да използваме някои експериментални техники, въпреки че и те не гарантират успех. Например вкарваме тръбичка в устата, нагоре, зад небцето, в задната част на носната кухина, после впръскваме концентриран солеви разтвор или бактерициден сапун отзад напред през носа, като се надяваме по този начин да отмием бактериите.

От самата мисъл започна да ми се повдига.

След това Уилямс обяви, че се налага да изследваме всички пациенти, които са посещавали спешното отделение от понеделник досега, включително приятелите и близките, които са ги придружавали. От статистиките ми беше известно, че за четири дена през спешното минават почти осемстотин болни, повечето от които се придружават от поне един здрав.

— Давате ли си сметка колко време и работна ръка ще са ни нужни, за да изследваме хиляда и шестстотин души? — попитах аз, като в същото време не свалях очи от Хърст. Не вярвах да ни даде и половината от необходимите средства.

Посъветваха ме да уредя четиридесет кабинета за прегледи и да натоваря с работата останалата част от персонала на спешното отделение — лекари, стажанти, сестри, санитари, лаборанти, секретарки, — които още не проявяват симптоми на грип. Налагаше се да продължават да носят предпазното облекло, в случай че между тях има носител.

— Разбира се, разходите по изследването на персонала и пациентите на спешното отделение ще бъдат приспаднати от собствения ви бюджет — обяви Хърст, без да ме поглежда в очите; обърна се към Росит и му пошепна нещо.

Росит му отвърна достатъчно високо, за да дочуя част от думите му:

— … ако беше открил проклетата легионела навреме… щеше да избегне тази бъркотия…

Почувствах, че лицето ми почервенява, но се опитах да сдържа гнева си.

Самото спешно отделение щеше да остане затворено до излизане на резултатите от изследването на всички помещения и ако те се окажеха отрицателни, щеше да бъде измито с дезинфекциращи средства за всеки случай.

Заседанието беше разпуснато и всеки се втурна да изпълнява задачите си. Персоналът, който не бе дежурен, също трябваше да бъде свикан, за да помага при изследванията на вече взетите проби. От други болници в града бяха поискани допълнителни микроскопи и апарати за култивиране на бактерии. Тъй като плотовете в бактериологичната лаборатория не стигаха за всички лаборанти, в коридорите бяха поставени маси, на които да се извършва подготовката на стотиците микроскопски препарати. Бяха свикани и доброволци да водят отчета за събраните данни и да въвеждат резултатите в компютри.

Като гледах колко много мои колеги са мобилизирани в борбата с този микроорганизъм, мисълта, че никой от тях не подозира съществуването на убиеца, все повече ме глождеше. Желанието ми да съобщя опасенията си на Уилямс растеше с всеки изминал час.

Пред останалите продължавахме да пробутваме все същата нескопосана лъжа:

— Правим оценка на ефективността на методите ни за изолация на зарази, когато се налага да сме сигурни, че никой от пациентите или посетителите не е заплашен. Просто използваме случая с метицилин-резистентния стафилокок.

Може би, технически погледнато, това не бе чак такава лъжа, но със сигурност не беше и истината; чувствах се омърсен всеки път, когато произнасях тези думи.

Най-накрая Уилямс се зае да ограничи разпространението на информация:

— Никакви бюлетини по медиите. Всеки пациент да бъде извикан по телефона, гледайте да не давате много обяснения, наблегнете на това, че изследването е по поръчка на Здравното министерство.

Мобилизирахме всички секретарки и телефонистки да извикват пациентите и до девет и половина бяхме достатъчно подготвени да приемем първите посетители.

Цялата организация изглеждаше впечатляваща, но всъщност в ерата на магическите лекарства разполагахме със средства, не по-добри от тези на предците ни срещу чумата — сапуни, мазила, изолация.

 

 

Очите й сълзяха, лицето й се свиваше от болка, опитваше се да избяга от мен.

— Мамо — пищеше момиченцето.

Тъкмо измъкнах тампона от носа й и тя започна да плаче.

— Какво й правите? — изкрещя майката; закри с ръце гърдите и личицето на рожбата си и ме изгледа кръвнишки.

Момиченцето се казваше Синтия, беше на шест години и имаше лошия късмет да посети спешното отделение за болки в гърлото в деня на постъпване на Филис Сандърс. Седеше в скута на не по-малко уплашената си майка в едно от помещенията за взимане на проби. Цялата процедура — ръце, нокти, нос — отнемаше поне десет минути. Молбите и обещанията нямаха край. След час работа едва бях успял да обслужа шестима души.

— Съжалявам — казах на майката; после се обърнах към момиченцето и се опитах да се пошегувам: — Синтия, ти си смело момиче. Знам, че е неприятно, затова ще ти дам малко почивка преди другата ноздричка.

Докато говорех, вкарах тампона в епруветка с хранителна среда.

— Не, не искам — запищя Синтия и зарови лице в рамото на майка си.

Майката я прегърна и започна да я люлее:

— Това не е ли достатъчно, докторе? Нали взехте проби от мен, освен това казахте, че вероятността била малка. Защо пак да й причинявате болка?

— Съжалявам, но трябва да взема още една проба — казах на жената; после се обърнах към Синтия и добавих: — Още няколко секунди и съм готов. Знаеш ли, като ми взимаха проби тази сутрин, пищях два пъти по-силно от теб.

Тя ме погледна подозрително.

— И имам приятели в сладкарницата, които дават сладолед на всеки, който се държи по-храбро от мен.

Забуленото ми с маска лице не вдъхваше особено спокойствие на хората, но Синтия сигурно видя нещо в очите ми, защото след минута всичко бе свършило.

— Името ми е Гарнет — казах на майка й. — Кажете в сладкарницата да запишат сладоледа на сметката ми.

— Може ли да им кажа, че съм по-смела от теб? — попита гордо Синтия.

— О, разбира се.

— Кога ще излязат резултатите, докторе? — попита майката.

— Култивирането отнема два дни. Както казах, не вярвам да има нещо обезпокоително.

— А какво ще стане, ако има?

— О, обикновено използваме бактерициден сапун за ръцете и мазило за носа — отвърнах с най-спокойния си глас.

— Благодаря, докторе — каза майката на Синтия с облекчение и се запъти към изхода, придружена от дъщеричката си, която вече припкаше радостно.

Поставих надписи на епруветките и извиках следващия от опашката. Възрастна чернокожа жена с бастун бавно се дотътри до масата.

— Здравейте, аз съм доктор Гарнет, налага се да ви взема няколко проби. Няма нищо обезпокоително. Сега, бихте ли облегнали главата си назад…

Докато спокойно обяснявах какво правя, си мислех: „Господ да ни е на помощ, ако някой се разболее и тези хора разберат как сме ги заблуждавали.“

 

 

Започвахме вече да се сблъскваме и с друг проблем.

Групата, поставена под карантина, отначало проявяваше разбиране от загриженост за здравето си, но Росит предложи промивките на носовете им да започнат веднага, без да се чакат резултатите от изследването — точно обратното на нарежданията на Уилямс. Изведнъж оправданията, че просто проверяваме ефективността на мерките срещу МРСА, се оказаха недостатъчни. Отначало болните започнаха да мърморят сърдито, после да протестират енергично срещу нарушаването на личните им права.

— Росит е пълен идиот! — изръмжа Уилямс, когато му съобщих за проблема.

„Или саботьор“ — помислих си аз.

Двамата слязохме при евентуалните заразоносители и се опитахме да ги успокоим, като ги уверихме, че няма да позволим на Росит да им промива носовете — твърде късно. В болницата вече прииждаха тълпи от адвокати, извикани и от двете страни — лекарския профсъюз и градския здравен отдел. Усамотиха се някъде в сградата, за да се хванат едни други за гушите.

— Никой освен мен да не смее да се среща с журналисти — изрева Уилямс на спешното заседание на специалния съвет. Росит отсъстваше.

Скоро след това обаче пристигна някакъв много агресивен репортер, вероятно извикан от недоволни от карантината. Скоро всички медии обсъждаха законността на действията на здравния отдел.

По радиото беше още по-лошо.

— Гражданските свободи срещу щатското здравно управление. Големия брат се прави на Чичо доктор. Хората в бели престилки си позволяват твърде много, докато ни поучават „какво е добро за здравето ни“… — коментираше един журналист.

Една сестра носеше портативен транзистор и сега всички го слушаха. Уилямс се случи по същото време в стаята — даваше интервю на един вестникар, за да внесе малко баланс в дебата.

— Спрете тези глупости — изкрещя той и се оттегли, като клатеше глава; досега не го бях виждал толкова загрижен.

До началото на следобеда възмущението, подклаждано от репортерите, успя да отблъсне пациентите и все по-малко от тях идваха доброволно да се прегледат. Въпреки че операцията бе заплашена от провал, Уилямс продължаваше да настоява да не се разкрива истината.

— Опасявам се, че паниката ще доведе до евакуиране на болницата, а някои пациенти няма да издържат местенето.

— Няма логика да се евакуират — възразиха някои от членовете на съвета.

— От паниката всичко може да се очаква. Нали видяхте как ни нападнаха журналистите. Представете си как ще раздухат новината за неунищожимия микроб, който убива за четиридесет и осем часа и се пренася в неактивно състояние в носа и по ръцете на болничния персонал. Първата мисъл на пациентите ще бъде да напуснат колкото се може по-скоро, близките им също ще настояват. Наистина ли вярвате, че ще спрете тази история с медицински аргументи и уверения?

Въпреки цялото неудобство от необходимостта да лъжа, тази мрачна перспектива ме уплаши още повече.

Някои пациенти все още се отзоваваха на призивите ни, достатъчно да ни създават работа. На съседната маса работеше един млад стажант. Внезапно той се обърна към някои от колегите си, които чакаха поредните си пациенти, и заяви на висок глас:

— Не вярвам и една дума на това, което ни казват.

Направих се, че не го чувам, и продължих да взимам проби от ноктите на едно момиче.

— Всъщност — продължи той — четох една статия, която може би обяснява какво търсят.

Това изведнъж привлече вниманието ми. Колегите му го изгледаха с интерес, а и някои пациенти очевидно наостриха слух. Един репортер, който взимаше интервюта, също вдигна очи.

— Стафилокок е, но нов щам на МРСА.

Тъкмо щях да хвърля епруветките и да скоча, за да му запуша устата, когато той обяви:

— Силно заразна бактерия, наскоро открита в Онтарио, която заразява тридесет процента от носителите си. Обзалагам се, че някой канадски гост я е пренесъл.

Въздъхнах с облекчение и отново се заех с ноктите на пациентката. Тъй нареченият щам от Онтарио бе известен от години и създаваше проблеми от другата страна на границата, но за щастие, още не се беше появил в Бъфало. И най-важното — бе чувствителен на ванкомицин.

След секунди репортерът вече завираше микрофона си в лицето на стажанта, който с голяма важност обясняваше за щама от Онтарио.

— А, да — подкрепиха го няколко други стажанти, които или бяха чели, или слушали лекции за същата бактерия.

Някои сестри се присъединиха към разговора, за да изразят безпокойството си и да кажат, че имат приятелки, засегнати от карантината на Уилямс. Стажантите ги увериха, че макар и много агресивен, този микроорганизъм все още се поддава на лечение с ванкомицин.

Скоро слухът за „щама от Онтарио“ плъзна из цялата „Сейнт Пол“ и се затвърди официално като „тайната“ причина за изследването на пациентите и карантината на част от персонала. До два и половина новината се разпространи по средствата за масово осведомяване, като накара пациентите да се отзоват на повиците ни. Репортерите постоянно наблягаха, че заразата е лечима, и паниката, от която се опасяваше Уилямс, бе избягната. До три часа съпротивата беше отслабнала, но адвокатите, както ми съобщиха, продължаваха да се боричкат в някой кабинет на горните етажи на болницата.

— Сам нямаше да измисля по-добра лъжа — изкоментира с усмивка Уилямс, когато най-сетне останахме насаме.

Стояхме в коридора пред приемната. Притокът на пациенти се беше увеличил, но всичко в кабинетите за взимане на проби вървеше гладко и двамата бяхме малко по-свободни. Поисках да се срещнем насаме, за да му съобщя за връзката между Сандърс и останалите случаи на легионела.

Но не било писано да стане точно в този момент.

— Доктор Уилямс — прекъсна ни Хърст; приближи към нас и без да ми обръща внимание, го хвана за ръкава. — Колегите ви от ЦЕК току-що пристигнаха от Атланта. Чакат ви в кабинета ми.

Уилямс се извини и бързо закрачи към асансьора. Хърст го изчака да се отдалечи достатъчно, че да не го чуе, и изсъска:

— Единственото ми утешение в тази бъркотия, която предизвикахте, е, че най-сетне успях да се отърва от вас.

После бързо тръгна, да догони Уилямс.

 

 

— И тук е същото, само дето майките с бебета са много по-обезпокоени — каза Джанет по телефона, след като й описах положението.

Обадих й се по време на почивката за вечеря. Като член на Комисията за епидемиологичен контрол към Университетската болница тя също беше запозната с неунищожимия микроб и също като мен бе прекарала деня във взимане на проби. Беше уморена и звучеше напрегнато и тревожно.

— Какво става с останалите членове на персонала? — попитах аз.

— Същото като в „Сейнт Пол“; някои жени със симптоми на грип са отделени за четиридесет и осем часа от останалите. Но има нещо хубаво. През последните месеци след двата случая на легионела Кам започна изследвания за всички възможни болнични инфекции, включително за МРСА. Целият персонал в акушеро-гинекологичното отделение бе проверен преди пет седмици и резултатите на всички, включително и на Сандърс, бяха отрицателни. Това означава, че е имало опасност да зарази някого само през трите седмици, преди да излезе в отпуск.

— Това стеснява и времето, през което е била заразена. Ако проследим действията й през този период, може да получим представа как е прихванала легионелата или стафилококите.

— Да, да можехме само да убедим тези типове от ЦЕК, че е убита.

— Опита ли да говориш с някого от тях за случаите на легионела?

Тя въздъхна:

— Още не. Засега само свръхмикробът им е в главите. Надявам се да имаме по-добра възможност, когато първичното изследване свърши и започнат да чакат резултатите. Но ми се струва, че Майкъл вече е достатъчно загрижен за връзката между трите сестри. Участвахме заедно на заседанието на епидемиологичната ни комисия. Когато Кам изплю камъчето за стафилококите на Сандърс, Майкъл ми се извини, че е отхвърлил предположенията ми. Изглеждаше доста разтревожен и попита къде са картоните на предишните жертви на Призрака. Бях прекалено заета с успокояване на майки и бъркане в малки нослета, за да проверя как се оправя.

Обхвана ме неочаквана тревога:

— Да не е слязъл сам в мазето?

— Не обвинявай мен; не ще да ме чуе. Зададох му същия въпрос. Той ми се изсмя в очите: „Никой призрак няма да посмее да се мотае наоколо при цялата тази навалица. Тия от ЦЕК са цяла армия.“ Предполагам, че е прав.

Може да е прав, а може да не е. „Армията“ нямаше да търси Призрака, дори не подозираха за съществуването му, а това щеше да е много опасно за Майкъл, особено ако на убиеца не му се понрави да се ровят в предишните му престъпления.

Джанет прекъсна мислите ми:

— Сега трябва да се връщам на работа. Между другото, секретарката ми съобщи, че в кабинета ми ме чакал букет цветя. Не съм ходила там и затова не можах да прочета посланието. От теб ли са?

— Не — отвърнах през смях. — Майкъл ги изпраща, за да ти се извини.

— О, жалко. Бях готова да ти се отдам на паркинга; щяхме да се любим в колата ти. Разбира се, с ръкавици, маски и предпазни плащове, но без нищо отдолу.

 

 

В 21,00 свършихме взимането на проби. Щяхме да продължим издирването на неявилите се в събота. Десетината души с грип най-сетне се вслушаха в здравия разум, макар засега никой да не подозираше, че ги изследваме за напълно нелечим микроорганизъм. Още не ни беше много ясно какво да правим с останалата част от персонала, докато излязат резултатите.

— Ако носят микроба под ноктите си или някъде дълбоко в носа и се върнат вкъщи, ще изложат децата си на опасност — беше обяснил Уилямс на сутрешното заседание.

Веднага се сетих за Брендън. Бях ли го изложил вече на риск?

— Предлагам друга част на болницата да се подготви за тези, които решат доброволно да се подложат на карантина.

Може би преигравах, но веднага се обадих на Ейми и я накарах да направи хубава едночасова баня на Брендън, да изтърка пречките на леглото му и да изпере с вряла вода всяка дреха, завивка и играчка, която може да попадне в ръцете му. След като цял ден размишлявах, реших за всеки случай да се обадя на Джанет и да й съобщя, че ще спя в болницата. Като останах обаче в пустата стая, насаме с леглото и покрития с прах матрак, почти промених мнението си. Гнилата миризма на запустяла сграда се разнасяше из цялото изолационно помещение, което едва сега започваше да се отоплява. Не бяха много хората, възползвали се от гостоприемството на Хърст, но от време на време по коридора долиташе звук от кашляне или пускане на вода в тоалетната. Навън отново назряваше буря. Вятърът клатеше стъклата на прозорците и свиреше през пукнатините на дървените рамки. Това ни най-малко не допринасяше за подобряване на настроението ми, но вместо да избягам в домашния уют, аз останах, опитвайки се да подредя мислите в главата си.

Изглеждаше ми напълно логично естественият процес на конюгация да създаде свръхмикроба в карантиите на Сандърс. Спомних си една статия за едновременното протичане на две редки събития. Вероятността нов щам да възникне не в друг, а точно в Сандърс, бе едно на четири милиарда — колкото е населението на Земята. А вероятността този организъм да възникне в същия момент, в който жертвата му е заразена с легионела, е нищожна. За да се случат тези две почти невъзможни събития, бе необходим някакъв „подбудител“; очевидно — убиецът. Но как да убедя Уилямс?

Който и да беше убиецът, той сигурно имаше достъп до генетична лаборатория с възможности за генетични манипулации на бактериалната ДНК. Не знаех някой в „Сейнт Пол“ да разполага с такава възможност; дори Росит, още по-малко Хърст, нямаше възможност даже да помирише такава тайнствена апаратура, камо ли умения да я използва. Реших да попитам Джанет дали познава някой с подобна квалификация в Университетската болница. Освен това нямах представа дали в „Сейнт Пол“ изобщо се извършва такава дейност и къде.

По стъклото на прозореца потекоха дъждовни капки. В яркото отражение на лампите приличаха на обли драскотини.

Сетих се за предположението на Майкъл, че Призрака се е оттеглил, докато експертите от ЦЕК са в болницата; много се съмнявах в правотата му. Никой не подозираше за съществуването му и операцията, която провеждахме, с нищо не го заплашваше. Докато се суетяхме наоколо, той чакаше следващата жертва да попадне в паяжината му, притаен на сигурно място.

Стреснах се от остър звук. Дали беше стържене по вратата, или шум от бурята? Или нещо… някой, когото не ми се щеше да срещам?

Бях си свалил предпазното облекло; сега го навлякох набързо и станах да проверя кой е:

— Да?

Никакъв отговор.

Веднага се сетих за мрачния силует и звука от човешко дишане.

— Кой е? — извиках отново, като се опитвах да си спомня дали съм заключил.

Бързо се огледах за някакво оръжие, но в стаята нямаше нищо, дори телефон. С чувството, че съм пълен глупак и в същото време с увеличаващ се страх грабнах едната си обувка за предната част и се запромъквах към вратата. Притаих дъх и единственото, което чувах, бе биенето на сърцето ми. Протегнах ръка към бравата. Застинах. Дръжката бавно се наклони надолу и вратата се открехна.

— По дяволите! — промърморих, отстъпих назад с високо вдигната обувка и прилепих гръб до стената.

В тъмния коридор стоеше висок строен силует с хирургическа маска, ръкавици и предпазен плащ.

Джанет се изсмя тихо и каза:

— Така ли посрещаш дамата, дошла да те дари с малко нежност?

Влезе, свали палтото си, а аз — обувката.

— Изплаши ме до смърт — прошепнах, докато я прегръщах.

Веднага си дадох сметка, че е облечена точно както бе обещала; голото й тяло под болничния халат ме накара да затая дъх. Впихме жадно устни. Прокарах нежно длани по гърба й и почувствах топлината й. Тя ме хвана за ръцете и ги насочи към корема и гърдите си, вече възбудени от целувките ми. Продължихме да подклаждаме страстта си с ръце, целувки и думи. Тя легна на кревата и ме издърпа върху себе си. Докато бурята навън ревеше и виеше, ние се сплетохме един в друг, увеличавайки още повече възбудата си, докато накрая, слети във върховен екстаз, се отпуснахме на леглото.

— Не вярвам тук да има обслужване по стаите — бе първият коментар на Джанет, когато отново бяхме способни да говорим.

— Дори водата от чешмата не става за пиене. Кафява е от бог знае какво.

— Ами тогава — заключи тя, като бързо започва да се облича — среднощната ти муза ще се върне в Университетската болница, където може да си вземе един душ.

Бурята продължаваше и вятърът забиваше дъждовните капки с такава сила в прозореца, сякаш бяха камъчета.

— Впрочем имам поне една добра новина — съобщи тя, докато продължаваше да се облича. — Харолд Милър присъства на сутрешното заседание в инфекциозното. Кам му съобщил за микроба, причинил смъртта на майка му. Каза ни, че единственият начин да се унищожи, е да се отмие от заразените повърхности в помещенията и от хората. Като наблягаше на нелечимостта на инфекцията, не преставаше да гледа Харолд. Очевидно искаше да му внуши да не се измъчва с мисълта, че майка му е могла да бъде спасена.

Значи поне Кам беше на моя страна. Подкрепата му можеше да се окаже важна, ако Милър ме изправи пред съда.

— И къде е добрата новина? — попитах, като веднага съжалих за грубия си тон.

— Хей, я не ми се карай — упрекна ме нежно тя, докато навличаше престилката си.

— Извинявай, Джанет.

Тя седна на леглото и ме погали по главата:

— Добрата новина дойде след събранието. Милър ми каза да ти предам, че съжалява за острата си реакция. Все още е разстроен от смъртта на майка си, но ми се струва, че вече преосмисля първоначалния си гняв към теб. Всъщност насочва го към микроба. Настоя да ни помогне в организирането на всички изследвания; работи като луд цял ден ту при взимането на проби, ту в лабораторията. Предполагам, че така си отмъщава на организма, убил майка му. Виждаш ли, нали ти казах, че нещата ще потръгнат.

Останах едновременно облекчен и изненадан от думите й.

— Ако бях поставил правилна диагноза още първия ден, ако бях започнал веднага с еритромицина…

Тя ме спря, като нежно постави пръст на устните ми:

— Стига си се самонаказвал. Изчакай резултатите за инкубационния период и първичната инфекция и тогава мисли дали си могъл да направиш нещо.

После стана и си тръгна.

 

 

В събота до обяд успяхме да съберем проби от останалите пациенти. Петдесетина още не се бяха отзовали, но щяхме да ги посетим по домовете.

До вечерта предварителните резултати не показаха наличие на ванкомицин-резистентни микроорганизми нито у персонала, нито при пациентите, но имаше вероятност някои от болничните работници да имат МРСА. Извикахме тези, които си бяха по къщите, и ги подложихме на третиране с бактерицидни сапуни и мупироцин.

До неделя следобед всички проби от петък показаха отрицателен резултат за стафилококи, резистентни както към ванкомицин, така и към метицилин. Нямаше и признаци за ванкомицин-инхибиращия щам, открит в Япония. Единствените положителни резултати потвърждаваха случаите на МРСА, открити при предварителните изследвания. Спешното отделение бе измито и почистено и щеше да отвори още същата вечер.

В крайна сметка, доколкото това засягаше хората от Атланта, резултатите бяха невероятно добри. Свръхмикробът, който очакваха с толкова страх, никакъв го нямаше; беше поразил една-единствена жертва, след което бе изчезнал без следа, поне без следа, която може да бъде открита при пълната проверка на помещенията и хората, които са били в контакт със Сандърс. В 16,00 всички присъстващи на заключителното заседание изглеждаха облекчени.

— Този път ни се размина — не преставаше сивокосият председател, докато потупваше окуражително колегите си по гърбовете.

Росит и Хърст отначало го наблюдаваха нервно, после явно си дадоха сметка, че ще излязат чисти от цялата операция и се присъединиха към поздравленията. За мен дори да сваля предпазното си облекло, в което се варях трети ден, бе достатъчен повод за празнуване. Особено ме дразнеше маската, залепнала от влагата на дъха ми, постоянно изпускаща пара, която запотяваше очилата ми.

Хърст се отнасяше към мен студено както винаги. Не го бях виждал, откакто ме заплаши с отстраняване, но тази вечер нямаше и следа от злобното му поведение. Колкото повече си мислех за предишната ни среща, толкова повече се озадачавах. Хърст рядко заплашваше мен или някой друг открито. Предпочиташе да се разправя с противниците си зад кулисите, така че лесно да отрича после думите си. Очаквах да поиска отстраняването ми от поста завеждащ лекар без предупреждения. Дали гневните му думи бяха просто израз на ярост заради отрицателния обществен отзвук за събитията в „Сейнт Пол“, или нарочно се опитваше да ме сплаши? По каменното му изражение сега не се четеше никакъв отговор.

Уилямс не се виждаше наоколо.

— Вероятно се е заел отново с патките си — предположи една млада жена от ЦЕК.

Шегата по негов адрес накара няколко от колегите му да се разсмеят, но се съмнявам, че му се подиграваха зад гърба. Признанието от страна на Росит, дори с подлизурските му хвалби, ме караше да мисля, че Уилямс върши доста повече работа от неясното изследване на ботулизма при патиците.

Председателят на събранието призова за тишина и докато някой докладваше за започналата вече работа в Атланта по изолиране на VanA-гена от ДНК на микробите от белия дроб на Сандърс, аз отново се замислих за легионелата.

Бях се отбил в лабораторията непосредствено преди заседанието. Продължителният процес на култивиране при специални условия и оцветяване със сложни флуоресцентни багрила най-сетне бе показал положителен резултат, но той оставаше незабелязан сред еуфорията.

Да можех само да накарам тези хора да включат случаите на легионела в проверката. Когато дискусията се прехвърли върху условията, при които свръхмикробът се активизира и напада здравите тъкани на носителя, аз раздадох резултатите от изследванията на присъстващите и предложих:

— Забележете факта, че Филис Сандърс е развила пневмония от легионела, преди да се инфектира с нелечимия микроорганизъм. И това е третият неясен случай на легионела в Университетската болница за последните шест месеца. Предполагам, ви е известно, че лекарят, който се грижеше за Сандърс в интензивното, също е болен с вероятна диагноза — легионела, въпреки че резултатите още не са известни. Защо не разгледате и тези случаи?

Росит и Хърст ми хвърлиха сърдити погледи. Дали заради прекъсването, или защото съм засегнал тема, която предпочитаха да не се обсъжда?

Достолепният председател на събранието ме изгледа намръщено:

— Проблемите, които повдигате, разбира се, са сериозни, но ние не сме тук, за да си губим времето с някаква си легионела. Изтъкнатите ви и много компетентни местни специалисти могат и ще проведат борбата с тази обичайна инфекция.

Наблегна на думата „обичайна“, за да ми даде да разбера, че боговете в медицината не се занимават с дреболии. Такива елементарни неща са по силите и на простосмъртните.

Млад мъж с червени тиранти, на които бе закачена значка на Градския здравен отдел на Бъфало, изглежда, се досети, че това е в неговите компетенции, и се намеси:

— Ще разгледаме тези случаи, доктор Гарнет. Уверявам ви, че сме изпратили хора и в Университетската болница. Вече предложихме на доктор Кам Маки веднага да провери целия персонал за стафилококус. Можем да направим и повторно изследване за легионела, макар доктор Маки да ни увери, че вече е сторено. Сандърс може да се е заразила навсякъде. Какъвто и да е случаят, длъжен съм да кажа, че сме крайно доволни от мерките, предприети от доктор Росит по отношение на главния лекар на интензивното ви отделение.

Росит грейна. И двамата с Хърст изглеждаха поласкани от вниманието, с което бе удостоена Университетската болница.

— Разбира се, ще определим заразността на този микроорганизъм — продължи председателят, като се върна отново на сериозните неща.

Престанах да слушам строго научния разговор за процента на носителите, които се очаква да развият болестта (максимум тридесет за останалите щамове) и отново се замислих за Призрака. Потреперих. Трябваше да го разобличим… трябваше.

След заседанието изгарях от нетърпение да се върна вкъщи при Джанет и Брендън, но имах още някои неща за вършене. Успях да измъкна номера на Дъглас Уилямс от една служителка на ЦЕК под предлог, че искам да му поблагодаря за помощта. После се оттеглих в библиотеката, седнах на компютъра и влязох в интернетската програма „Медлайн“, която прави преглед на всички основни медицински списания. Въведох ключови думи: „инфекциозни болести“, „симптоми“, „вектори“ и „Дъглас Уилямс“. Програмата избълва списък от повече от три страници с кратки обзори на статии. Прегледах заглавията и избрах няколкото, които ме интересуваха. Накарах библиотекарката да ги издири и прекарах следващия един час в четене. Научих много за работата на Уилямс. Започнах да се надявам, че опитът му ще се окаже по-полезен от целия Епидемиологичен център.

Накрая се отбих през интензивното, но Стюарт спеше. Сестрите ме увериха, че състоянието му е стабилно, и обещаха да му предадат много поздрави от мен.

 

 

Телефонът ме събуди около полунощ. Намирах се в собственото си легло у дома, но отначало си помислих, че лежа в онази зловеща стая в болницата, където прекарах две нощи. Непохватно вдигнах слушалката, отсреща една сестра от „Сейнт Пол“ смутено се представи. Опитах се да отпъдя съня и да се съсредоточа върху думите й.

— … има висока температура, остра респираторна недостатъчност и е в шок, точно като Сандърс, но не ни позволява да го интубираме, докато не дойдете.

Веднага си помислих за Делорам.

— Стюарт ли е изпаднал в шок? Нали беше стабилен, когато…

— Не, доктор Гарнет, обаждам се от спешното! — възкликна тя. Гласът й изведнъж потрепери, сякаш едва се сдържа да не заплаче. — Доктор Попович е болен. Преди пет минути го докараха. В септичен шок е, едва диша. Но отказва да го интубираме, преди да ви види. Моля ви, побързайте. От хипоксията си е загубил ума. Твърди, че някой го е заразил нарочно.

 

 

Подкарах с пълна скорост през дъжда. Майкъл — в септичен шок точно като Сандърс. Как са успели да го заразят? И той ли щеше да умре като Сандърс? Кой бе следващият?

Чистачките ми едва смогваха да избърсват предното стъкло, но движението бе слабо и всеки път, като си помислех, че Майкъл може да изпадне в клинична смърт, натисках все по-силно газта. Като преминавах през дълбоките локви, колата започваше да танцува по пътя. Едва удържах кормилото, но отказвах да забавя.

— По дяволите с твоя инат, Майкъл! — крещях, докато водата обливаше колата.

Всъщност обвинявах себе си. Защо не се опитах да убедя всички в подозренията на Джанет? Може би щяхме да уплашим Призрака. Защо, по дяволите, послушах Майкъл, когато ми говореше за кариерата ми и за Росит?

Колата едва не се завъртя, когато излетях с пълна скорост през рампата.

„Не умирай, Майкъл! Заклевам те, не умирай!“

Нахълтах в реанимацията; спрях за миг да си поема дъх. Главата му се клатеше, очите му се обърнаха към мен с изцъклен поглед; едната му ръка, отпусната отстрани на количката, се вдигна немощно, после отново се отпусна. Въпреки гората от системи, които вкарваха течност във вените му, тялото изглеждаше направено от тесто. Около него мълчаливо стояха сестри и стажанти с табли с тръбички, ларингоскопи и други инструменти за възстановяване на дихателната дейност.

Погледът му играеше по тези уреди, които скоро щяха да бъдат заврени в дихателните му пътища и лицевите му мускули играеха сякаш от ужас, но всъщност това бяха първите признаци на блокиране на белите дробове. Гърчовете бързо се разпространиха по цялото му тяло, крайниците му потръпнаха, после се отпусна като безжизнена кукла.

Стажантите и сестрите се хвърлиха отгоре му. Заеха се да разтварят стиснатите му челюсти. Пулсът отслабна на тридесет, кислородното съдържание в кръвта започна главоломно да спада. Мониторите, за които бе свързан, запищяха един след друг.

— Не можем да му отворим устата — изкрещя уплашено един стажант от анестезиологията.

Друг го избута и се опита да вкара тръба на сляпо в носа на Майкъл. В бързината не прецени силата и предизвика кръвоизлив. Той не продължи дълго. Умиращите нямат достатъчно високо налягане, за да кървят. По мониторите пробягваха само единични сигнали от случайно сърдечно съкращение.

Сестрите крещяха ненужни нареждания:

— За бога, вкарайте най-после тази тръба!

— Налягането спада, вкарайте му въздух!

— Няма ли да инжектирате атропин срещу брадикардия?

Болният се нуждаеше само от изкуствено дишане. Привърших с нахлузването на ръкавиците си, пристъпих към количката и разбутах стажантите.

— Дайте ми мека тръбичка — наредих на най-близката сестра.

Тя ми подаде петнадесетсантиметрово маркуче с дебелина на малкия ми пръст. Намазах го с гел и го вкарах лесно в здравата ноздра. Усетих как се огъва между носната кухина и глътката и преминава покрай езика, който бе блокирал дихателните пътища. От тръбичката излезе слаба струйка въздух. Диафрагмата и дихателните мускули рефлексивно започваха да се движат веднага след отварянето на пътя към белите дробове, но усилието им не беше достатъчно. Помогнах им с помощта на дихателния мях; един стажант му сложи кислородна маска, за да избегнем връщането на въздуха. Пулсът и кръвното налягане веднага се покачиха, челюстите му се разтвориха. След минути го интубирахме по нормалния начин, включихме го към респиратор, готов за преместване в интензивното.

Сестрата, която ме беше извикала по телефона, ме изведе в коридора. Очите й бяха зачервени и гласът й още трепереше.

— Ще се оправи ли? — попита тя.

— Надявам се.

Тя заплака и ми обърна гръб:

— Съжалявам, но не бях участвала в реанимация на колега. И Майкъл е толкова добър. Не мога да го гледам така…

Гласът й отново потрепери и тя извади кърпичка, за да избърше очите си.

— Едва шепнеше — продължи сестрата през сълзи, — но искаше на всяка цена да говори с вас. Опасяваше се, че няма да ви дочака, затова помоли за химикалка и лист.

Тя бръкна в джоба си и ми подаде намачкана хартийка.

Благодарих й и разгънах набързо надрасканото послание:

Призрака съществува. Провери картоните! Намери общото!