Питър Клемънт
Щамът на отмъщението (12)

Глава дванадесета

Часът бе един през нощта. Не знаех какво да правя. Исках час по-скоро да разбера кои картони е преглеждал Майкъл. Джанет спомена, че в петък е взел болничните изследвания на първите жертви на Призрака — същите, за които бях слязъл в мазето, когато ме нападнаха. Това обаче беше преди два дена. Дали междувременно не бе открил нещо друго? И през почивните дни ли беше работил?

— Доктор Гарнет.

Една от сестрите ме докосна по ръката. Стоях пред реанимацията и все още държах бележката на Майкъл в ръка, потънал в безнадеждни мисли.

— Доктор Гарнет, съпругата на доктор Попович е тук. Дойде заедно с него с линейката, очевидно е много разстроена. Бихте ли поговорили с нея?

В този момент един санитар изкара Майкъл от реанимацията към асансьора, на път към интензивното отделение. Болният бе напълно неподвижен; тръбичката, излизаща от устата му, изкривяваше устните и бузите му в зловеща мъртвешка усмивка.

— О, Майкъл, бедни ми приятелю — въздъхнах тихо, докато го гледах как изчезва в края на тъмния коридор.

Опитах се да намисля някакви успокоителни думи за Дона и се запътих към чакалнята. Дори в този час тук имаше повече от двадесетина души, които чакаха или някой лекар, или резултати от изследвания.

Когато отворих вратата, Дона вдигна поглед и възкликна:

— Не!

— Жив е, Дона — побързах да я успокоя. — На системи е, диша с респиратор и го натъпкахме с еритромицин, ако мога така да се изразя.

Приближих се до нея и поставих ръка на рамото й, без да спирам да говоря, за да не й дам време за тревожни въпроси. Не бях уверен, че нормалните успокоения за пред близките на болните ще са достатъчни в този случай.

— Сега го карат в интензивното и след няколко минути ще можеш да го видиш. Под упойка е, за да не се измъчва с дихателната тръба. Като се пооправи…

Докато говорех, тя не сваляше насълзените си очи от мен. Контрастът между пребледнялото й от притеснение лице и черните къдрици, подстригани на височината на раменете, я правеха да прилича на призрак.

— Какво му е, Ърл? — прекъсна ме тя. — Кажи ми искрено, особено ако има опасност за бебето.

С други думи — стига общи приказки. Поех си въздух и се наведох до ухото й.

— Предполагаме, че е легионела — казах загрижено. — За здрави възрастни като теб не би трябвало да има опасност. Няма доказан случай на предаване на болестта от човек на човек, така че ти и бебето не сте застрашени.

Тя се изправи в креслото, преглътна и попита с треперещ глас:

— Онази сестра от Университетската болница, чиято смърт разследваше, не почина ли от същото?

— Тя имаше две инфекции, Дона, едната — стафилококова, много опасна. При Майкъл не е същото. Когато го интубирахме, в дихателните му пътища нямаше слуз. За всеки случай ще изследваме проби от слюнката му, но съм сигурен, че резултатът ще е отрицателен, не както при сестрата.

Малко по-късно, за да не я плаша допълнително отсега, щях да й предложа и тя да си направи изследвания за стафилококус.

— Но тази сутрин изглеждаше, като че има обикновена настинка — възрази тя, като поклати глава и ме погледна, сякаш бях длъжен да знам как се е заразил толкова сериозно.

Отговорът, който можех да й дам — че някой го е заразил нарочно, — нямаше с нищо да облекчи тревогата й.

— Дона, оплаквал ли се е от нещо в събота?

— Не, от нищо. Прекара целия ден в Университетската болница. Вечерта изглеждаше съвсем здрав, макар че ми се стори малко потиснат от това, с което се занимава.

— Защо? Сподели ли нещо с теб?

— Не. Просто цяла вечер мълча. Обикновено играем карти или гледаме видео, но този път той настоя да излезем на разходка. Не каза и три думи, докато бяхме навън. Само се разхождахме и когато го попитах какво има, просто ми отговори, че проверката не вървяла според очакванията му и че се налагало да се върне в Университетската болница в неделя.

— Колко болен беше сутринта?

— Не много. Леко кашляше и се оплакваше от слабо разстройство, но не изглеждаше нищо сериозно. Единственото необичайно бе тревогата, с която се отнесе към симптомите си. Никога не е обръщал особено внимание на здравето си, дори когато очевидно е твърде болен, за да работи. Така че, когато каза, че ще глътне някой антибиотик, останах много изненадана.

— Вземал е антибиотици?

Дона посегна към чантичката си:

— Да, ето ги. Когато се върна следобеда, си легна и каза, че ако до сутринта не се почувства по-добре, ще дойде в спешното като пациент. Това страшно ме разтревожи, защото все още не изглеждаше толкова зле. Дори се пошегувах, че е остарял без време и че като съм го взимала, съм имала по-големи очаквания.

Тя зарови в чантичката за хапчетата и започна да плаче:

— Може би, ако му бях обърнала внимание по-рано, нямаше да се влоши толкова. Оставих го да спи и чак като си легнах към единадесет, забелязах колко висока температура има и колко трудно диша. Едва успях да го събудя и веднага извиках линейка.

Дона започна да хлипа, подаде ми опаковка червено-черни капсули, после отново зарови в чантичката си, за да намери носна кърпичка.

Познах хапчетата и без да чета етикета — еритромицин.

Докато успокоявах Дона, мозъкът ми започна усилено да работи. В неделя сутринта Майкъл явно вече е подозирал, че е заразен с легионела, но не е бил съвсем сигурен. Иначе още тогава щеше да дойде в спешното, вместо само да гълта хапчета. Какво ново доказателство за съществуването на Призрака бе видял? Дали пък не се беше сетил чак сега за нещо, видяно по-рано? Може да му е хрумнало едва когато е пътувал с линейката към болницата. Ако отпреди е бил сигурен за Призрака, нямаше ли да каже на някого? А може би собственото му внезапно заболяване от легионела го беше убедило окончателно в съществуването на убиеца — сега без никакво съмнение знаеше, че е станал жертва на Призрака.

„Защо ти трябваше да се инатиш толкоз, Майкъл?“ — казах си наум. Заради нежеланието да повярва, че някой може да заразява нарочно здрави хора с легионела, не беше видял истината навреме. Надявах се това да не му струва живота.

Заведох Дона в интензивното, до вратата на изолатора, в който лежеше Майкъл. Помогнах й да си облече предпазното облекло, въведох я вътре и застанах мълчаливо зад гърба й, докато тя гледаше втренчено съпруга си. Гърдите му се надигаха и отпускаха в ритъм със съскането на респиратора, от тялото му стърчеше цяла гора от тръбички и катетри и всеки жизнен сигнал се изписваше по мониторите над главата му. Сълзите й отново рукнаха, тя плахо прокара защитената си с гумена ръкавица длан по косата му, но остана изправена.

— Остави ни сами, Ърл — помоли тихо тя.

Преди да напусна интензивното, хвърлих поглед назад — Дона не помръдваше. Стоеше неподвижно в ярко осветената стаичка; бременността вече й личеше под зелената престилка. Вдясно, в подобно остъклено помещение, в неспокоен сън се мяташе Стюарт Делорам. Колко ли още стъклени ковчега щяхме да напълним, преди да заловим изверга?

 

 

Подкарах колата към Университетската болница с единствената цел да открия с какво се е занимавал Майкъл. Не ме интересуваше дали ще се наложи да се бия с хората от охраната, или да вляза с взлом през някой прозорец. Добрите обноски ни струваха твърде скъпо. Колкото до страха от Призрака — Господ да му е на помощ, ако го срещна. Бях бесен.

Бурята не беше намаляла, но това не ми пречеше да карам с пълна газ. Колата отново започна да танцува по наводнените улици и да свири с гуми на завоите. От време на време изпод колелата пръскаха фонтани вода върху стълбищата на старите сиви каменни къщи, надвиснали над тротоарите.

За щастие в главата ми бе останал малко здрав разум. На половината на пътя ми дойде по-добра идея от влизането с взлом. Хванал с една ръка кормилото, бръкнах в джоба на палтото си и извадих листчето с телефонния номер, който записах по-рано същата вечер. Не бях подозирал, че ще ми се наложи да го използвам толкова скоро. Светнах лампата в колата, за да видя по-добре цифрите, и бързо набрах номера на мобифона. След десетина иззвънявания съненият глас на Уилямс най-сетне прозвуча в слушалката:

— Дано да имате уважителна причина да ме будите!

— Доктор Уилямс, Гарнет се обажда. Имаме сериозен проблем, нужна ми е помощта ви.

— Точно сега ли?! — възкликна той; представих си изражението му.

— Да, точно сега. Нямам време да ви обяснявам защо, но имам причини да смятам, че инфекцията, от която почина Филис Сандърс, е предизвикана умишлено. Много е вероятно през последните шест месеца други две сестри от болницата да са били заразени със същата болест. Едната е починала. Преди три дена, както ви е известно, лекарят от интензивното, който лекуваше Сандърс, се зарази по необясним начин с легионела, а преди час реанимирах най-добрия си приятел, лекар в спешното ми отделение. В септичен шок е и вероятно със същата диагноза. Единственото място, където може да се е заразил, е Университетската болница. В последната седмица водеше проверка там за останалите три инфекции!

Тревогата и гневът ми направо се изливаха в слушалката. Замълчах за миг, за да си поема дъх; карах все така приведен към замъгленото предно стъкло.

— Да не сте пиян?

— За бога! — изкрещях, като едва не изпуснах кормилото. — Не съм откачен, трябва да сте го разбрали още от първия ден в „Сейнт Пол“.

Когато човек наблюдава отношението на персонала към някой лекар, много бързо си вади заключение за репутацията му.

— Друг освен Росит и Хърст да е казал нещо лошо за мен?

Надявах се да не е разговарял с някой от малкото ми други врагове. Бях готов на всякакъв спор само и само да получа помощта му. Поредната гръмотевица заглуши звука от дъждовните капки върху покрива на колата.

Уилямс се изсмя:

— Всъщност опитите на тези двама негодници да ви злепоставят ми вдъхнаха още по-голямо доверие във вас.

Почувствах искрица надежда.

— Но какво, по дяволите, ви кара да вярвате в такъв безумен сценарий?

— Трите сестри са имали навика да измъчват пациентите. Подозирам, че някой в Университетската болница е решил да сложи край на своеволията им.

— Какво?

Отново си представих изненаданото му изражение.

— В тази болница е имало и други случаи на наказване на мъчителите. Вижте, не очаквам да ми повярвате без доказателства. През последните два дни Майкъл Попович се е натъкнал на нещо, което го е убедило, че е по следите на сериен убиец. Не можа да ми каже какво точно е открил, защото изпадна в кома. Трябва да прегледам документите, с които се е занимавал.

— А аз как да…

— Като се обадите на охраната и им кажете, че се занимавате с проверката от ЦЕК и внезапно ви е потрябвала допълнителна информация. Наредете им да ме пуснат и да ми предоставят всичко, от което имам нужда.

— Няма да помогне.

— Няма да помогне, ако чакаме до утре. Когато цялото ръководство е на работа, ще ме накарат да мина по каналния ред, но сега, щом нощните пазачи са сами, има шанс да успеем.

— Ама аз дори не съм член на комисията за епидемиологичен…

— Нали сам казахте, че в такива ситуации човек може да се оправи само ако блъфира. „Голяма, безсрамна лъжа!“ Това кратко изказване само част от собственото ви блъфиране ли беше, или наистина така смятате?

Затаих дъх и хванал кормилото с една ръка, прелетях през няколко малки езерца насред пътя, докато чаках отговора.

— Не знам, Гарнет, това е много безотговорна постъпка…

— Слушайте! Прегледах някои от статиите ви. Специалността ви са необичайните зарази и откриването на носителите им — плъхове, мишки, кърлежи. В случая имаме работа с необяснима серия от инфекции, при които „преносителят“ е сериен убиец. Щом можете да откриете четириног вредител, сигурно сте напълно способен да разобличите и двукрак. Подходете като при търсене на преносителите на други странни заболявания.

Уилямс запази пълно мълчание почти половин минута. После отново се засмя:

— Впечатлихте ме, доктор Гарнет. Наистина. Изчакайте няколко минути да се свържа с охраната в Университетската болница. Да видим какво мога да направя. Дано безумната ви идея проработи и наистина откриете нещо интересно. Къде да се срещнем утре сутринта?

Уредихме си среща.

След няколко минути вече бях на паркинга на Университетската болница. Останах за малко в колата, за да дам на Уилямс време да омае охраната по телефона. Започнах да съставям план с какво да започна най-напред. „Провери картоните!“, бе написал Майкъл. За да започна, трябваше първо да разбера кои картони е имал предвид. После, при добър късмет, щях да открия данните, които доказват съществуването на Призрака. Докато съставях плана за действие, внезапно си дадох сметка, че каквото и да показват картоните, те няма да издадат самоличността на убиеца. Иначе Майкъл със сигурност щеше да надраска името му на хартийката.

Погледнах си часовника и реших, че вече е време да вървя. Пет минути бяха предостатъчни на Уилямс, за да успее или да се провали с лъжата си. Хвърлих поглед към зловещата сграда и сериозно се замислих дали да не си взема щангата от багажника и да я скрия под шлифера. Колкото и да бях ядосан, при мисълта да сляза сам в подземните катакомби все още ме полазваха тръпки. Спомних си обаче детектора за метални предмети на входа на болницата и се примирих, че ще се наложи да се отбранявам с голи ръце. Притичах в дъжда и се вмъкнах през главния вход под строгия поглед на демоничните статуи.

Уилямс бе изпълнил обещанието си.

— Да, доктор Гарнет, очакваме ви. Сигурно работата е много спешна, щом ЦЕК ви изпраща в този късен час — каза пазачът с повече нашивки на униформата си.

Другият остана зад гишето. За моя изненада и двамата носеха предпазни маски.

— Кой ви накара да носите маски? — попитах аз, след като им показах личната си карта и се записах в книгата за нощните посетители.

— Никой. Просто сме малко притеснени от цялата тази проверка и след смъртта на двете сестри. Доктор Маки твърди, че няма опасност, но разреши на всеки да си сложи маска. Доста пациенти също си поискаха.

Очевидно се престараваха, но както беше предупредил Уилямс, когато става дума за смъртоносни микроби, хората са непредвидими.

— Откъде искате да започнете? — попита по-старшият пазач.

— От администрацията. Бих искал да прегледам протоколите на комисията по епидемиологичен контрол от последните две години. Сигурно са в архива за поверителни документи.

Болниците пазят тези протоколи с оправданието, че така гарантират качеството на обслужването, но никое външно лице няма право да ги вижда, дори при съдебни проверки. Смята се, че тази секретност е гаранция лекарите искрено да признават и да се учат от грешките си. Въпреки това, ако част от тази информация стане публично достояние, тя може да се използва и в съдебни дела. Затова болничното ръководство ревностно пази такива документи.

Пазачът обаче кимна, без да възрази. Партньорът му написа къде отивам срещу името ми и двамата с по-старшия се запътихме към отдела, където предната седмица се бях срещнал с Майкъл и Джанет. Този път влязохме в постланата с килими част на етажа, където служителите от администрацията очевидно се грижеха за удобствата си, независимо дали вършеха някаква друга работа или не. Водачът ми ме поведе по облицования със скъпо дърво коридор, извади ключове и отвори тежка двойна врата, водеща в широка стая с рафтове, по които нямаше нищо друго освен черни папки — купища папки. На всяка полица стоеше надпис с името на комисията, чиито протоколи се пазеха в нея. На всяка папка бе изписана годината. В ерата на компютърните хакери повечето болници предпочитат да пазят само по един брой от всеки поверителен документ. А причината изобщо да се съхраняват тези протоколи е, че се използват от време на време от борда на директорите за проверка на качеството на обслужване. Като щатски ревизор Майкъл също имаше достъп до тях. Уилямс сигурно бе използвал цялото си ораторско умение, за да ми издейства разрешение да ги видя.

Бързо открих двете папки, които ми трябваха, и докато пазачът се оглеждаше любопитно, намерих протоколите от заседанията във връзка с инцидентите преди две години. Прегледах ги набързо, но не видях нищо важно, което вече да не знам от Джанет. Записах си данните, които ми трябваха — номерата на картоните на жертвите.

След като върнах папките на местата им, забелязах друг рафт, с протоколите от комисията за лекарски грешки в Университетската болница. Потръпнах. Само след пет часа трябваше да се подложа на същото разследване заради Филис Сандърс.

След като пазачът заключи, го накарах да ме пусне в архива на здравната служба за персонала. Бях си записал номерата на осемнадесет картона и ако някои от тях все още се използваха, щях да ги намеря там. Открих два и ги взех. Останалите шестнадесет сигурно бяха в подземието, където Джанет и вероятно Майкъл ги бяха преглеждали.

Докато слизахме с асансьора, ставах все по-напрегнат. Едва контролирах дишането си и когато с трясък се приземихме в мазето, усетих, че гърбът ми е плувнал в пот.

Пазачът излезе и задържа вратата. Преглътнах мъчително и с неохота излязох. Не можех да сваля очи от стоманената рамка на вратата, където си бях фраснал главата. Като се намерих в коридора, не се въздържах и погледнах надясно, където в далечината зееше черният проход към изоставената лудница. Тази нощ обаче не забелязах никакво движение.

— Насам, докторе — подкани ме придружителят ми и тръгна в противоположната посока.

Забързах след него, като с мъка се сдържах да не погледна зад гърба си. Пътят ни бе точно копие на онзи, по който бях минал преди четири нощи, само дето на края на този коридор стигнахме до врата с надпис „Архиви“. Пазачът я отключи, светна лампата и ме въведе в друга зала с етажерки, претъпкани с папки, но много по-голяма от предишните две, които бях посетил. Вътре бе горещо, вонеше на застояло и имаше предостатъчно тъмни ъгли, където да се скрие някой. С неловкото чувство на ревнив съпруг, който проверява под леглото на жена си, обходих помещението и в двете посоки, за да се уверя, че няма никой. Пазачът си тръгна, а аз заключих и останах сам в тишината, заслушан в отдалечаващите се стъпки. Огледах се и си дадох сметка (както Джанет ми бе казала), че няма телефон. Мобифонът ми, както обикновено, стоеше в колата. По навик никога не го нося в болница, за да не предизвика смущения в някой монитор. Слабото бръмчене на асансьора в далечината ме увери, че съм съвсем сам.

Прогоних чувството, че някой ме дебне зад вратата, и започнах да търся останалите картони. След като ги намерих, ги разпръснах върху една голяма маса и ги разгърнах на изследванията отпреди две години. С лекота открих това, което ми трябваше.

Имаше три вида случаи.

Десетина от жертвите се оплакваха от внезапни пристъпи на повръщане без други симптоми, които да обяснят причината. Всички инциденти бяха станали, след като жертвите яли в закусвалнята на болницата, но в същото време никой друг, ял от храната, не се беше оплакал от подобно неразположение. Потърпевшите бяха сестри, санитари, лаборанти от различни отделения.

Имаше пет случая на остър синдром — световъртеж, потене, сълзене на очите, забавено биене на сърцето, напъни за уриниране, гадене, болки в корема и свиване на зениците. Жертвите работеха във физиотерапията и рехабилитацията.

Третата група включваше само три сестри от психиатричното отделение, които получили внезапни халюцинации. Трите случая бяха отдалечени във времето на месеци един от друг и никоя от жертвите не беше боледувала психически, нито страдаха от пристрастяване към лекарства.

Облегнах се в креслото, протегнах ръце и крака и за пореден път почувствах нужда от сън. Умът ми обаче продължаваше да работи. Тук бях на своя територия — обща токсикология. Симптомите можеха да се дължат на най-различни вещества, но за опитен лекар от спешно отделение причината беше ясна.

Десетте случая на внезапно повръщане очевидно бяха резултат от прием на ипезак — почти безвкусен сироп, който се използваше в миналото за прочистване на стомаха при отравяния. Сигурно е бил сипан в соса или супата на жертвите. Въпреки че напоследък се използва твърде рядко, все още се намира в повечето болници. Всъщност някои от пострадалите бяха изразили подозрения, че в храната им е сложено нещо, но според лекуващите лекари е ставало дума за леко хранително отравяне, вирусен гастрит или симулантство.

Трите случая в психиатрията можеха да се обяснят с поглъщане на лек бързодействащ халюциноген. Веднага ми дойде наум псилоцибинът — алкалоид от групата на мескалина, който се получава от един вид кактус. Въпреки че в днешни дни тези вещества рядко се използват от наркоманите, могат да се намерят на някои специални места, като например в студентските комплекси. И двете съединения се продават под формата на хапчета или в прахообразен вид и поради горчивия си вкус не могат да бъдат усетени, ако се сипят в силно кафе. Освен това не са включени в изследванията при отравяне. Като се има предвид постоянно топлата кана с кафе, която се държи в повечето болнични заведения, не е било особено трудно някое от двете наркотични вещества да се пусне незабелязано в чашата на жертвата. С особен интерес бих разпитал тези сестри дали си спомнят някой да им е поднасял кафе непосредствено преди халюцинациите. В картоните бяха записани подозренията и на трите, че са им сипали нещо. Един от преглеждащите лекари бе надраскал „Халюциноген (?)“, но не беше назначил изследвания. Другите лекари отдаваха халюцинациите на стреса от работата.

Острият синдром на работещите в рехабилитацията и физиотерапията бе най-неоспоримият случай. Симптомите са типични за отравяне с органичен фосфат или инсектициди. При малки дози не всички признаци се проявяват, но тук имаше достатъчно за поставяне на диагноза: обилно отделяне на слюнка, сълзене, зачестено уриниране, диария, гастрит, езофагит, брадикардия (забавен ритъм на сърцето), дихателни нарушения и миоза (свиване на зениците). Лекуващите лекари бяха включили тази възможност в диференциалната диагноза (списъка от всички възможни диагнози при определени симптоми) и определяха случаите като случайно излагане на неизвестен източник на пестициди. При проверка на работните места обаче не е открита нито следа от органични фосфати. Реших да поговоря с всяка от жертвите.

При повечето пациенти с пестицидно натравяне, които съм лекувал, отровата прониква в организма през кожата. Спомням си една жена например, която просто напръскала пода в банята и влязла боса. Може би работещите в рехабилитацията и физиотерапията са изложени на подобно вещество.

Отначало ми се стори странно, че лекарите не са проявили особено доверие към пострадалите, които твърдели, че са отровени нарочно, но един бърз поглед върху предишните записи в картоните им ми показа причината. Повечето жертви бяха редовни посетители на здравната служба с неясни и несъществени оплаквания — отпадналост, виене на свят, неопределени болки. Накратко, избраниците на Призрака, изглежда, бяха симуланти. Спомних си собствените ми подозрения към Филис Сандърс. Какво бе казал синът й за нея? „Никога нищо не омаловажава.“

Погледнах си часовника — 3,00. Обикновено оставах бодър до 4,00. След това единственото, което можеше да ме задържи буден, е сериозен случай в спешното отделение. Тази нощ обаче бях зареден с енергия. Вече не гонех неясни сенки, а усещах, че съм близо до развръзката. Тези картони и тайните отпреди две години бяха ключът към действията на Призрака. Досега бе успял да запази в тайна методите си, както и начина на заразяване на все повече хора. Това беше запазената му марка, ключът на неуловимостта му. Ако никой не усети, че го нападат, няма нападател; ако никой не знае, че е извършено убийство, няма убиец. Като разгадах схемата му на действие отпреди две години, бях успял да открехна леко завесата на неговата анонимност. С други думи, направих една крачка към разкриването на престъпника.

Следите, по които вървях, бяха стари. Толкова неясни, колкото и данните в тези картони — показваха само какво се е случило в миналото. Със сигурност не те бяха убедили Майкъл, че същият злосторник е намерил начин да поразява когото си поиска със смъртоносни микроорганизми (един вид от които не бе известен досега на науката). Явно беше открил нещо друго, някаква връзка между предишните случаи и сегашните инфекции. Тази връзка сигурно се криеше в други картони. Ако исках да накарам Уилямс да ми повярва, трябваше да ги намеря.

Станах от креслото, изръмжах: коленете ми напомниха, че и на тях им е нужен сън. Започнах да се разхождам напред-назад. Стъпките ми закънтяха в тишината на подземието.

Реших да говоря с всички предишни жертви, стига да са още на работа. Двамата, чиито картони намерих на горния етаж, все още бяха на служба в болницата, но с останалите шестнадесет случаят не беше такъв. Върнах се на масата и направих списък с имената, адресите и телефонните номера на всичките осемнадесет. Не исках да се схващам отново в креслото, затова останах прав. Тръбите, преминаващи по тавана, изтропваха от време на време. Единственият друг звук бе скърцането на писалката ми.

По едно време, като се пресягах към поредния картон, неволно бутнах масата. Скърцането на металните крака по линолеума прозвуча като изсвирване на тромпет, накара ме да подскоча и да изпусна картона на земята.

„Господи — помислих си, проклинайки собствената си плашливост, — нека свърша и да се махам по-скоро.“

Докато скрибуцах с писалката, се замислих къде да накарам пазача да ме заведе после. Джанет каза, че жестокостта, която проявявали жертвите, е трудна за доказване и пациентите рядко се оплаквали. Ами ако това не беше съвсем вярно? Може някой пациент да се е оплакал, да е записано някъде. Поне трябваше да проверя дали гневът към мъчителите може да е мотив за отмъщение. Имаше и друга възможност. На кого се бяха оплаквали пациентите? Дали някой, който е чул за тези жестокости, не си беше наумил да раздаде лично правосъдие извън рамките на закона?

Ако някой се беше оплаквал от жертвите на Призрака, копия от жалбите щяха да се съдържат в личните им досиета. Ето следващото място, където щях да отида — архива с личните досиета. Наведох се и започнах още по-бързо да пиша, ентусиазиран, че най-после съм постигнал някакъв напредък.

Ако слухът ми не се беше изострил толкова в гробната тишина на подземието или ако не бях толкова възбуден, никога нямаше да доловя познатото далечно бръмчене. Звукът се предаде повече по стените и тръбите, отколкото по въздуха. Беше толкова далечен, че отначало не му обърнах особено внимание. Чак след като спря и вратите изтракаха, си дадох сметка, че е асансьорът.

Стомахът ми се сви от страх. Може би пазачът правеше обиколка или идваше да ме провери. Застинах. Може би някой слизаше за стар картон на пациент, току-що докаран в спешното.

Към стаята обаче не се приближиха стъпки.

Тихо се примъкнах до вратата и се заслушах. Нищо.

„Добре — помислих, като едва контролирах дишането си, — асансьорът е слязъл празен. Някой го е взел до по-горен етаж, но по погрешка е натиснал и копчето за мазето.“

Може би. Прииска ми се да грабна списъка и да побягна. Върнах се на пръсти до масата, записах последното име, адрес и телефон, наврях листа в джоба си и се запътих към вратата.

Отвън не се чуваше никакъв звук. Завъртях ключа, колкото можех по-безшумно, но бравата се отвори с рязко изщракване. Застинах, готов да заключа отново, ако чуя шум от стъпки. Нищо. Открехнах вратата и надзърнах в коридора. За щастие бях в края му и дори малкият процеп ми бе достатъчен да се уверя, че няма никой.

Излязох и тръгнах към първото разклонение. Задържах дъха си и плахо погледнах зад ъгъла. Празно. Завих наляво и продължих също толкова внимателно покрай още две разклонения. Но наистина се разтреперих, когато стигнах дългия коридор с асансьора. Въпреки че се намирах точно в обратния край на входа към подземието на старата лудница, все ми се струваше, че зловещият силует е там и ме дебне. Сърцето ми заби по-лудо от всякога, дишането ми се учести. Долепих гръб към стената и започнах да се моля лампите да не изгаснат отново. Не знам колко секунди съм стоял така, скован от ужас, когато дочух нещо съвсем слабо — толкова слабо, че не бях сигурен, че е истински звук.

Скърцане — постоянно еднообразно скърцане. Идваше от коридора, в който тъкмо се канех да вляза. Отдалечаваше се; почти заглъхна. Разкъсван между страха и любопитството, аз се реших да погледна.

На стотина метра от мен, в края на дългия коридор, успях да различа гърба на облечен в зелена престилка човек, който буташе нещо. Дори от това разстояние успях да видя двете бели ленти зад главата на непознатия — връзки на хирургическа маска. Скърцането идваше от количка за инструменти.

Издишах с облекчение, отново се почувствах глупаво, че съм се подплашил от най-обикновен шум. Вероятно някой санитар идваше да вземе нещо от склада. Излязох в коридора и се запътих към асансьора.

Тогава силуетът рязко зави надясно и влезе в прохода към старата лудница.