Питър Клемънт
Щамът на отмъщението (15)

Глава петнадесета

Спешното отделение на Университетската болница бе наскоро ремонтирано. Мебелите и работните повърхности имаха приятни за окото извивки, беше боядисано в успокоителна комбинация от розово, бледозелено и сиво, навсякъде — саксии с цветя. Обстановката без съмнение се отразяваше добре на работещите тук, но не допринесе с нищо за облекчаване на страха ми, особено при положение, че всички носеха хирургически маски.

Задъхан от тичането от паркинга насам, аз се обърнах към служителката на рецепцията:

— Жена ми, доктор Джанет Грейстън, е тук. Бихте ли ми казали на кое легло е?

— Разбира се, доктор Гарнет, вече е в интензивното, но ако искате да говорите с лекаря, който я прие…

— Не, благодаря — прекъснах я аз и се втурнах към асансьора.

Както в собствената ми болница, и тук интензивното отделение се намираше на четвъртия етаж. Когато обаче излязох в главния коридор към асансьорите, забелязах голяма тълпа от чакащи пред големите месингови врати. Реших да мина по стълбите.

Все си повтарях, че Джанет е добре, че дори да е заразена с легионела, болестта е в ранен стадий, че ще започнем лечението рано, както в случая със Стюарт. Но какво щеше да стане, ако бе развила и втората инфекция — стафилококовата?

„Само не и това. Не и това!“ — повтарях си наум, докато тичах нагоре.

Зад гърба си чух шумно отваряне на врата, покрай която току-що бях минал.

— Доктор Гарнет! — извика някой и след мен отекнаха стъпки.

Наведох се през парапета — човекът бе облечен в предпазни дрехи. Вдигна поглед и веднага го познах по късо подстриганата руса коса, дори под маската. Не ми стигаше целият страх за Джанет, ами сега и нова среща с Харолд Милър.

— Вижте, господин Милър, наистина нямам време за разговори. Жена ми току-що…

— Знам, доктор Гарнет — прекъсна ме той, като пробяга останалата част от стълбите до мен. — Лично й взех проби от гърлото. Работя по програмата за пълно изследване на персонала, така че се случих наблизо…

— Видели сте я? Как е?

— Точно това исках да ви кажа, да не се тревожите. Изглежда както вероятно майка ми при първото си посещение, нали знаете, не много болна.

Това ме ядоса. Да не си мисли, че пак ще се оставя да ме упреква за майка си. Обърнах се и продължих нагоре с надеждата, че няма да ме последва.

Той обаче продължи да върви след мен и да говори, като че нарочно, да ме изнерви допълнително:

— Исках да ви кажа, доктор Гарнет, че не смятам, че животът на майка ми можеше да бъде спасен, дори да бяхте диагностицирали правилно болестта от самото начало, като имаме предвид втората инфекция.

Не разбрах добре дали продължава да ме обвинява, или ми прощава и дали изобщо съм чул какво казва — умът ми бе зает изцяло от мисълта за Джанет.

— Господин Милър, моля ви, не сега — замолих го колкото можех по-учтиво, без да се обръщам или да забавям крачка; вече преминавахме площадката на втория етаж.

— Просто се опитвам да се извиня, доктор Гарнет, че ви отправих такива упреци! — извика той от няколко стъпала под мен.

В гласа му имаше нещо отчаяно, което ме накара да се обърна. Когато го погледнах в очите, видях такава болка, че веднага съжалих за първоначалната си грубост.

— Господин Милър, моля да ме извините, че не мога да ви обърна внимание, но в момента имам лични проблеми и…

— Точно затова исках да ви го кажа сега, доктор Гарнет, за да не се тревожите. И без това си имате достатъчно ядове — опасността от разпространяване на заразата, а сега и заболяването на доктор Грейстън. Искам да кажа само едно — давам си сметка, че бяхте изправени пред неунищожим микроорганизъм, непознат досега на науката. Дори вече ми е ясно защо сте пропуснали първичната инфекция — легионелата.

Думите му звучаха като предварително заучени, като че си беше нахвърлил на листче някои изрази, за да ги запомни наизуст и да ги използва в разговора с мен. Колкото и неловко обаче да изглеждаше, явно бе твърдо решен да ме успокои, дори да не желая да го слушам — човеколюбив жест, който доста ме изненада.

Въпреки желанието си час по-скоро да видя Джанет, спрях, за да го изслушам. Все пак, въпреки че не бях видял некролог, сигурно бе погребал майка си едва през почивните дни. Самата Джанет щеше да ми вдигне скандал, ако научеше, че не съм му обърнал достатъчно внимание точно когато се опитва да се помири с мен. Бе познала, че гневът му ще се уталожи. Най-малко бях очаквал да ми се извинява. Не го заслужавах.

Той явно си отдъхна, че няма повече да му се налага да ме гони. Думите му зазвучаха малко по-непринудено:

— Доктор Маки ми обясни, че изпращането на майка ми вкъщи е било грешка на преценката, а не пренебрежение от ваша страна, и че не трябва да повдигам обвинение срещу вас. Всичко, което научих за вас оттогава, ме кара да мисля, че сте първокласен лекар. Това исках да ви кажа. Знам, че искате да видите доктор Грейстън, и няма да ви задържам повече. Нея също я уважавам много. Ако се наложи да й се правят още лабораторни изследвания, за мен ще бъде чест да ми позволите лично да ги проведа. Когато стане дума за взимане на проби, аз съм известен с това, че го правя безболезнено за пациентите. Това е една от причините да ме назначат за главен лаборант. Доктор Маки следи като истински цербер да не причиняваме болка на пациентите.

Без да каже нищо повече, той се обърна и заслиза по стълбите; после изчезна през вратата на партера.

Би трябвало да си отдъхна, но се почувствах още по-виновен отпреди. През цялото време, докато говореше, настоятелният му тон ми напомняше за гласа на майка му. Не можех да разбера какво общо имат — еднакъв тембър, еднаква ритмика или общи изразни средства, — но ме дразнеше. После си дадох сметка какво е. Някаква определена нотка в гласа, която не би ми направила впечатление, ако не бях разговарял преди това с майка му. Сега обаче сякаш чувах ехото от оплакванията й, недоволството, което звучеше във всичко, което казваше, изразът на разочарование от целия й живот. Сякаш непрестанно повтаря все същия въпрос: „И вие ли ще ме разочаровате?“

Отвратен от себе си, продължих да се качвам към третия етаж. Въпреки щедрия и труден жест на сина й и грешката от моя страна, която й бе струвала живота, аз все още не успявах да се отърся от неприязънта си към гласа на Филис Сандърс.

Докато тичах към интензивното, се замислих и върху застъпничеството на Кам в моя полза. Може би след като ме защити пред Милър, се е почувствал предаден, като е разбрал, че съм влизал без разрешение в архива му, и затова се е ядосал. Тревогата ми за Джанет обаче бързо заглуши всички мисли за странното му поведение.

Изолаторите в интензивното бяха същите като стъклените ковчези в „Сейнт Пол“ — високи, разположени в дъното на коридора и осветени ярко на фона на останалата част от отделението. Изглеждаха тесни и задушаващи и като се приближавах към единствения, зает от пациент, стомахът ми започна да се свива. През прозореца се виждаха само гърбовете на половин дузина стажанти, които блокираха видимостта ми към Джанет. Когато се приближих обаче, много добре чух гласа й:

— Моля ви, спрете, стига! — хлипаше тя; после молбите й преминаха в сподавен плач, последван от кашляне и мъчително дишане — свистене на въздуха през запушена дихателна тръба.

Звукът ме накара да потреперя — нещо бе блокирало дихателните й пътища. Един от стажантите изкрещя:

— За бога! Дайте атропин.

— Какво става? — попитах още от вратата, докато грабвах престилка и хирургическа маска от една количка.

Никой от стажантите не ми отговори. Вместо това продължиха да си дават нареждания един на друг и да стоят безучастно около леглото, докато Джанет продължаваше да кашля и да се опитва да си поеме въздух.

— Обърнете я настрани!

— Изсмучете течността!

— Това е ларингален спазъм. Дайте атропин!

— Кажете ми какво става тук! — изкрещях аз и влязох в стаята, докато все още си надявах гумените ръкавици.

Една сестра се обърна и се опита да ми прегради пътя:

— Господине, не може да влизате.

Отместих ръцете й:

— Как пък не! Аз съм доктор Гарнет, съпругът й.

— Не сте лекар в това заведение! — изкрещя тя.

Без да й обръщам внимание, се промъкнах между стажантите, за да видя Джанет, легнала настрани, с тъмночервено лице; всички мускули на гърдите и врата й се напрягаха в опит да си поеме въздух. На завивките пред нея съскаше тънък пластмасов катетър, от който капеше слюнка и стомашен сок. От другата страна на леглото бяха разхвърляни неизползвани епруветки, тампони и микроскопски стъкла. Уплахата ми прерасна в ужас. Тези идиоти се опитваха да изсмучат проба за бактериологично изследване от трахеята й. Мускулите на гърлото и гласните струни бяха отговорили на дразнителя със свиване и бяха блокирали дихателните пътища. Можеше дори да е всмукала стомашен секрет в белите дробове.

Като се опитах да се отърся от собствената си паника, протегнах ръка към врата й. Мускулите и сухожилията бяха опънати като въжета. Успях да напипам пулса на сънната й артерия, но ударите идваха на интервал от две секунди.

Изсъсках през зъби на сестрата, която се беше опитала да ми препречи пътя:

— Два милиграма атропин, веднага!

Тя не помръдна.

— Мърдай, идиотко! — изкрещях, извън нерви от страх.

Тя трепна, после се обърна към една полица с различни шишенца.

Джанет ме гледаше с изцъклени очи. Не знам дали виждаше, но стисна престилката ми; цялото й тяло се тресеше в опит да си поеме въздух. Притиснах ръцете й до гърдите си. Бяха студени и потни.

— Джанет, аз съм Ърл. Сега ще ти отпуша трахеята. Още секунда и пак ще можеш да дишаш.

Сестрата тресна две малки кафяви ампули върху една табличка и ме погледна свирепо.

Да върви по дяволите. Обърнах се за помощ към стажантите:

— Дайте една десетмилилитрова спринцовка с физиологичен разтвор — наредих на един младеж от дясната ми страна. После се обърнах към колежката му, застанала до него: — Пригответе инструментите за интубация, в случай че не успея. — Извъртях се към мъжа отляво: — Пригответе десет милиграма мидазолам и сто милиграма сукцинилхолин. Може да се наложи да я упоим и да парализираме мускулите.

Тримата се втурнаха да изпълняват нарежданията. След бъркотията, която бяха причинили, очевидно нямаше голямо значение кой съм, стига само да спася пациентката и кожите им.

От гърлото на Джанет продължаваха да се разнасят зловещи съскащи звуци — от преминаване на въздуха през свита гласова цепка. Вероятно ни оставаха още тридесетина секунди, преди да изпадне в безсъзнание. Щеше да последва спиране на сърцето.

— Хванете я здраво, дръжте главата неподвижно — наредих на останалите трима стажанти, — но не смейте да й причинявате болка, чувате ли!

— Да, господине — промълвиха и тримата в един глас.

Натиснаха Джанет и хванаха здраво главата й; очите й се ококориха в още по-голям ужас.

— Тук съм, Джанет; това ще те облекчи — уверих я аз, като напразно се опитвах да си придам спокоен тон.

Самият аз не бях сигурен, че това, което смятах да предприема, ще й помогне. При ежедневната борба за отваряне на дихателните пътища или за възстановяване на биенето на спряло сърце страхът от провал е неизбежен, но сега ужасът, че може да загубя Джанет, сковаваше ума и ръцете ми.

Атропинът щеше да предизвика отпускане на мускулите на гърлото, като блокира нервите, които ги карат да се свият. Вкарването на лекарството през системата обаче щеше да отнеме много време. Един стажант ми подаде спринцовката, която бях поискал; дългата два и половина сантиметра игла проблесна на светлината на лампите. Изпръсках няколко милилитра от физиологичния разтвор и всмуках атропина от кафявите ампули. После грабнах тампон със спирт и за ужас на стажантите го прокарах по шията на Джанет. Имах намерение да инжектирам лекарството направо във врата й. Досега не бях действал така при спазми на гърлото, но бях извършвал инжекции в трахеята преди интубация на пациенти с травми на главата и бях вкарвал атропин в ендотрахеалната тръба при спиране на сърцето. Не се сещах за по-бърз начин.

— Джанет, ако ме чуваш, затвори очи! — заповядах с треперещ глас, докато напипвах мястото на пръстено-щитовидната мембрана — тънкия „прозорец“, през който най-лесно щях да достигна трахеята — допрях иглата до кожата. Джанет продължи да гледа и усили опитите си да си поеме въздух. — Дръжте я — изкрещях.

Стажантите я стиснаха по-здраво и аз забих иглата. В спринцовката навлязоха малки мехурчета — знак, че съм проникнал в трахеята. Наклоних спринцовката към ларинкса и натиснах буталото с все сила.

Минаха още десет секунди. Движенията на Джанет ставаха все по-слаби и очите й, все още отворени, трептяха.

Грабнах черната гумена кислородна маска от масичката с инструменти и я поставих на лицето й. Натиснах дихателния мях, свързан с маската, за да вкарам въздух в белите дробове, но почувствах напрежение — гърлото й оставаше свито.

Минаха още десет секунди. Очите на Джанет сега почти се затвориха, кожата посиняваше, крайниците започнаха да се мятат.

— Готови за упойка и парализиране — наредих, но гласът ми звучеше далечно и отчаяно.

Ако получи припадък, щеше да стисне зъби и тялото й да изпадне в толкова силни гърчове, че имаше опасност да й счупим костите, ако се опитаме да я задържим неподвижно. Щяхме да сме в състояние да я интубираме едва след като лекарствата и липсата на кислород я обездвижат. Това можеше да продължи повече от минута — предостатъчно, за да причини спиране на сърцето.

Натиснах още веднъж дихателния мях. Въздухът отново отказа да влезе в гърлото. После усетих отпускане и мехът се сви под натиска на пръстите ми; гърдите на Джанет се повдигнаха. Натисках отново и отново, всеки път кислородът влизаше все по-лесно и по-лесно в белите й дробове. Продължих все така с вентилацията; кожата й започна да възвръща розовия си цвят. Скоро Джанет се размърда, застена и бързо махна маската от устата си, след като вече бе способна да диша сама. Закашля се. Преслушах я — чуваше се хриптене, но въздухът навлизаше еднакво във всички части на белите дробове. Щях да поискам рентгенова снимка, но бях почти сигурен, че не е всмукала стомашен секрет.

Когато най-сетне спря да се дави и си възвърна способността да говори, тя ме погледна изумено и изхриптя:

— Как посмя да ми забиеш игла в гърлото!

Очите ми се напълниха със сълзи и аз се изсмях високо, за да не заплача:

— А пък ти ми изкара акъла от страх.

Прегърнах я. Стажантите започнаха нервно да шумолят с инструментите; сестрата ни изгледа неодобрително. Не им обърнах внимание. Скоро щях да им потърся сметка, но засега исках само да чувствам Джанет до себе си. Въпреки това продължавах да мисля и като лекар. Дишането й бе затруднено, вероятно от развиващата се пневмония. Докато я държах в прегръдките си, инстинктивно проверих системата, за да се уверя, че не сме я разместили. Върху банката имаше надпис „Еритромицин“. Започнах да нагласям потока на течността с една ръка, когато изведнъж забелязах Кам на вратата.

Носеше предпазно облекло, но в очите му се четеше ярост точно както по-рано тази сутрин. За миг си помислих, че моето присъствие го е ядосало, но той премести гневния си поглед към стажантите:

— Какво, по дяволите, сте се опитали да направите на доктор Грейстън! — изкрещя той.

Шестимата сведоха очи към земята, но един повече от останалите се стараеше да избегне погледа му и да се скрие зад колегите си. Кам явно забеляза неудобството му, защото незабавно се нахвърли върху него:

— Вие! Кажете какво стана, или ще отстраня всички ви от лекарска практика, за да съм сигурен, че никога вече няма да стъпите в болница.

Младежът застина, останалите се отдръпнаха, като го оставиха сам пред погледа на Кам. Лицето му се зачерви.

— Е? — настоя Кам, като заплашително се изправи над него.

— Помислих, че можем да вземем аспират с тънък катетър — започна да обяснява с плачлив глас стажантът. — Правил съм го с пациенти по време на практиката по анестезиология…

— Тези пациенти са били вече упоени и интубирани! — изрева Кам. — Какво, по дяволите, ви накара да смятате, че същото е възможно при пациент в пълно съзнание?

— Никой нямаше опит с мидазолама, за да я упоим, и си помислих, че като не е интубирана, няма да задействаме рефлекса й за кашляне…

— Боже Господи, пази ни от такива „мислители“! А вие, останалите, защо не се опитахте да спрете този „гений“? За малко да убиете доктор Грейстън! Как смеете да стоите и да не облекчите болката на пациент преди инвазивна процедура! Колко пъти съм ви казвал да не причинявате болка на пациентите! Искате ли да ви пъхна по една тръба в гърлото, за да разберете как се е чувствала доктор Грейстън? Ще се погрижа всички да се явите на допълнителни опреснителни курсове и изпити.

Сега лицата на всички стажанти станаха тъмночервени. Някои изгледаха гневно колегата си, който бе вкарал катетъра.

— Няма да се доближавате до мой пациент без изрично разрешение — продължи вече по-тихо Кам, но все така строго — и ви забранявам да пишете дори рецепти, без да са утвърдени от щатен лекар. До четиридесет и осем часа да представите доклад за действията си на извънреден семинар за спазми на дихателните пътища пред всичките си колеги от образователната програма. Махайте се сега от очите ми!

Те се измъкнаха от стаята, без да се поглеждат. Някои бяха толкова уплашени, че забравиха дори да си свалят престилките и маските. Сестрата се опита да се измъкне след тях, но Кам още не беше свършил с нея.

— Останете — заповяда той рязко. — И вие ми дължите обяснения. Какво си мислите, като оставяте тези некадърници да правят глупости? Очевидно нямат нужния опит. Кой е поръчал да се взима аспират от трахеята на болната?

Сестрата спря и се обърна. Едва сега успях да я разгледам добре. Беше с тъмна коса, прошарена на места, висока, суха и макар че повечето й черти бяха скрити под маската, видът й веднага ме отблъсна. Значката на ревера й показваше, че се казва госпожица Браун.

— Това е в съответствие с вашите нареждания, доктор Маки.

Кам избухна:

— Да се взима секрет от трахеята на неупоени пациенти не е в съот…

— Взимането на проби от дихателните пътища е ваша практика, особено след неотдавнашните инфекции на персонала. В картона й бе записано, че пробата, взета в спешното отделение, не е достатъчна за изследване.

Кам почервеня като рак:

— Легионелата, госпожице Браун, както сама много добре знаете, не предизвиква отделяне на много секрет. — Гласът му затрепери със същия едва контролиран гняв, както тази сутрин пред мен. — Препоръките ми за взимане на добри проби важат само при лекарско предписание.

— Аз съм само сестра, доктор Маки. Откъде да разбера кои правила при какви условия важат…

Джанет вдигна глава:

— Това е лъжа, Кам. Казах й, че Харолд Милър вече ми е взел проба в спешното и че е нормално да няма голямо количество секрет. Не пожела да ме чуе.

Дори отслабнал, гласът на Джанет режеше като бръснач.

— Ама доктор Грейстън — възпротиви се сестрата, — не можете да давате нареждания, когато сте пациент…

— Аз обаче мога, госпожице Браун — изрева Кам, — и тъй като толкова стриктно се придържате към правилата, сега ще ви измисля едно. Докато разгледаме поведението ви на дисциплинарната комисия, ви забранявам да се занимавате с доктор Грейстън. Веднага ще го уредя с главната сестра. Ще се постарая никога вече да не припарвате в интензивното!

След тези думи Кам напусна помещението, като буквално разкъса предпазното си облекло на излизане, и се запъти към стаята на старшата сестра.

Браун метна убийствен поглед на Джанет и го последва. Хвърли престилката, маската и ръкавиците си на пода до кофата, предназначена за тази цел.

— Боже Господи — успях само да възкликна.

Бях виждал некадърници — стажантите едва не причиниха най-лошото, това за жалост се среща от време на време в болници, в които се провежда и учебен процес, — но поведението на сестра Браун бе ужасяващо. Тя заслужаваше всичко, с което я заплаши Кам, ако не и уволнение. Стажантите вероятно щяха да си извадят поуки от този случай. След това, което им бе замислил Кам, надали вече щяха да допуснат същите грешки при вкарване на катетър в трахеята. Съмнявах се обаче, че каквито и дисциплинарни мерки да бъдат взети срещу Браун, тя ще стане по-добра към пациентите.

Сега, след като за втори път виждах Кам да избухва по такъв начин, макар и оправдано, започнах все повече да се замислям над поведението му. Той бе главен лекар и знаеше много добре, че голям скандал в такова натоварено отделение като интензивното ще разстрои работата и ще повлияе лошо на персонала. Всеки се ядосва — на мен също ми идеше да се разкрещя на стажантите и на сестрата, — но неговата реакция ме накара да се усъмня в способността му да владее нервите си. Първото ми желание бе да махна Джанет колкото се може по-далеч от тези скандали.

— Джанет, нека да те преместя в „Сейнт Пол“, за да съм сигурен, че никой като Браун или тези стажанти няма да те тормози повече.

— И да ме оставиш в лапите на Гари Росит? Не, благодаря.

Веднага си го представих седнал до Хърст.

— В никакъв случай — съгласих се бързо аз. — Но който и да е Призрака, тук не си в безопасност. Мога да те закарам другаде…

— Стига, Ърл! — Тя се измъкна от прегръдките ми и ме погледна сериозно. — Стюарт Делорам не беше в безопасност в „Сейнт Пол“ и както вече казах, бягството не е решение.

Пое си дъх, за да продължи да говори, после си промени решението и сгуши глава до гърдите ми:

— Колкото до стажантите и сестрите, сигурна съм, че Кам ще вземе мерки да няма повече такива случки. Освен това сега се тревожа за болестта си. Въпреки че Стюарт Делорам се оправя, не знам как ще се развие при мен и искам да остана под грижите на Кам.

Продължих да я галя и я притиснах до себе си, доволен, че не може да види сълзите в очите ми.

В общото помещение Кам оживено спореше с Браун и някаква друга сестра, вероятно старшата. Каквото и да заслужаваше Браун, яростното му ръкомахане продължаваше да ме притеснява. Очевидно все още бе извън себе си от гняв. Не ми беше особено трудно да си спомня и вида на изкривеното му лице на сутрешното заседание. И преди малко, въпреки че яростта му не бе насочена към мен, а към стажантите, се бях почувствал неловко.

Може би от шока, че се налага да реанимирам собствената си съпруга, може би от ужаса да видя най-добрия си приятел на смъртно легло само преди дванадесет часа, може би от неспособността да докажа съществуването на убиеца, но инстинктът ми да предпазя тези, които най-много обичам, надделя над останалите чувства.

Всяко желание да разсъждавам и преценявам трезво изчезна. Подозрения, които досега се опитвах да потискам, изплуваха в съзнанието ми — Росит и Хърст, които разговарят спокойно пред останките на Филис Сандърс; мощните интереси, стоящи зад сливането на болниците; тъмен силует, надвесен над Джанет.

— Имаш ли идея кой може да те е заразил? — попитах през зъби, опитвайки се да говоря с твърд глас.

— Не — отвърна тя. — През цялото време все това се чудя. За да ме зарази някой с легионела, трябва да ме е накарал да вдишам някакъв аерозол, но никой около мен не е вършил нищо подобно. Когато пък работя заедно с други членове на персонала върху пациент, нося предпазно облекло и маска. Толкова странно ми се струва, че през последните дни съм се срещала лице в лице с Призрака!

Джанет започна да плаче. Бях готов да убия този, който се е опитал да й причини зло.

— Кам често ли изпада в такава ярост? Никога не съм го виждал така да изпуска нервите си.

Това, което преди ми се струваше немислимо, сега изобщо не изглеждаше толкова невероятно.

Джанет въздъхна:

— Не го съди прекалено жестоко. Той е маниак на тема отношение към пациентите. Каквито би трябвало да сме всички. За него обаче нещата са по-специални.

— Какво имаш предвид под „по-специални“?

— Има нещо много лично, Ърл. Веднъж сподели с мен. Нещо, за което не иска да говори. Няма връзка с Призрака, уверявам те.

Тя вече не плачеше, но гласът й още трепереше. Явно не подозираше какъв ефект имат думите й върху мен. Полазиха ме тръпки — спомних си забележката на Харолд Милър в края на разговора ни, когато горях от нетърпение да видя Джанет и не му обърнах голямо внимание. „Доктор Маки следи като истински цербер да не причиняваме болка на пациентите.“ Обмислих много добре следващите си думи:

— Джанет, знам, че ще отхвърлиш подозренията ми и че имаш пълно доверие на Кам, но поведението му на заседанието тази сутрин бе много странно.

Замълчах, като очаквах да възрази, но тя запази спокойствие. Внимателно продължих:

— Беше бесен, задето съм ходил в архива и съм се ровил в картоните на старите жертви на Призрака…

— Какво си правил! — възкликна тя и отново ме отблъсна; веднага започна да кашля.

— Да, прегледах картоните. Налагаше се — започнах припряно да се оправдавам аз. — След като Майкъл постъпи…

— Майкъл ли? Къде е постъпил Майкъл?

По дяволите! Бях забравил, че все още не знае за Майкъл. Нямах намерение да й съобщавам новината толкова рязко. Хванах я за ръката:

— Джанет, приехме Майкъл снощи, със септичен шок от нещо, за което съм сигурен, че е легионела. Засега няма следи от стафилококус, но до тази сутрин беше в безсъзнание и на респиратор.

— О, не! — възкликна тя.

През следващите няколко секунди като че не бе в състояние да продума нищо друго.

— Как се е заразил? — попита накрая тя. — Тук ли? Винаги, когато имаме работа с бактерии, носим предпазно облекло и маски. Кам и Милър стриктно следят за това. И двамата са непреклонни за тези неща, особено сега. О, защо ми трябваше да го забърквам в това!

Отново я прегърнах.

— Дона как е? — попита тя.

— Разстроена е, но се държи.

Останахме прегърнати, мълчанието се нарушаваше само от кашлицата й. Исках да я успокоя, но не се сещах как. Продължих да си мисля за Кам и все повече се убеждавах, че не е безопасно да я оставям тук. Само че без твърди доказателства нямаше как да я уговоря.

— Джанет, чуй ме, трябва да поговорим за Кам. Мога да се закълна, че се опитва да прикрие Призрака.

Този път заговорих бързо, за да не й дам възможност да ме прекъсне:

— Не само че се опита да отвлече вниманието ми от жертвите отпреди две години, ами когато Уилямс предложи да се прегледа старото мазе на лудницата, като че изобщо не беше съгласен. Кажи ми, да не се страхува, че ще открият нещо?

Джанет вдигна глава от гърдите ми и нежно обхвана лицето ми с длани:

— Чуваш ли се какво говориш? Знам, че си разстроен от заболяването ми — свали очилата ми и ме целуна по челото, — а като се наложи да ме спасяваш от онези некадърници, сигурно си се уплашил до смърт.

Отново ме целуна, този път по врата, близо до ухото:

— Чуй се само какво говориш! Хайде, остави Кам на мира.

Преди да успея да отговоря, някой се изкашля зад гърба ми:

— Ърл, остави я да си почине — каза Кам.

Както седях на леглото с лице към Джанет, не го бях забелязал да влиза. Беше си сложил чисти предпазни дрехи, което означаваше, че докато сме разговаряли, се е обличал до самата врата на стаичката. Гласът му бе спокоен, но самото му присъствие ме изпълни с тревога. Каква ли част от разговора ни беше чул?

— Извинявай, Кам, но трябва да поговоря с нея и при това положение…

— Няма нищо, Ърл, Кам е прав — прекъсна ме Джанет. — Иди да поспиш. Целуни Брендън от мен.

Това бе заповед. Тя ме отблъсна и се отпусна на леглото. Изглеждаше страшно отпаднала.

— Онази отвратителна сестра няма повече да те тормози, Джанет — каза спокойно Кам. — Уредих само най-добрите от интензивното да се грижат за теб. Всички медицински решения ще взимам аз, ако… ако все още искаш да те лекувам.

— Разбира се, Кам — отвърна тя изненадано, като ми хвърли тревожен поглед. — Кой друг да ме лекува?

Кам ме погледна; стомахът ми се сви. Не казах нищо, скован от объркване и паника. Той, изглежда, се успокои, че няма възражения, пристъпи към леглото и хвана ръката на Джанет.

— Значи се разбрахме.

Какво щеше да стане, ако се скарам с него, ако се опитам да го притисна тук и сега дори без доказателства? Как щеше да реагира?

— Сега нареждам на тази хубава жена да поспи — заяви той с топла усмивка, — което е важна стъпка от лечението.

Отново говореше със самоуверения си приятен глас, който познавах от приемите. Докато Джанет му отвръщаше с усмивка, показвайки колко е възхитена от блестящия лекар, в главата ми зазвъняха предупредителни камбанки. Трябваше да бъда много внимателен; ако се опитах да го притисна, щях да застраша сигурността й. Може би и без това бях казал прекалено много и той бе подслушал голяма част от разговора ни.

Кам се изправи, потупа успокоително Джанет по рамото и се обърна към мен. Въпреки любезното изражение, очите му бяха студени като лед:

— Е, Ърл, хайде да се видим в кабинета ми, след като обиколя пациентите. Какво ще кажеш за единадесет? Искам да поговорим за случилото се на сутрешното заседание.