Питър Клемънт
Щамът на отмъщението (16)

Глава шестнадесета

Нужни ми бяха неоспорими доказателства, за да убедя Джанет. Реших, че ще е най-добре да действам по първоначалния си план — да прегледам поверителните документи в Университетската болница и да открия какво е направило впечатление на Майкъл. Дори да не беше разкрил името на убиеца, можех да намеря нещо, което да насочи мен или Джанет към самоличността на Призрака. Само че сега се налагаше да действам без знанието на Кам.

Реших да се обърна към най-висшата инстанция. В болницата на Джанет това означаваше да сляза на третия етаж и да говоря с Реджиналд Фос, изпълнителния директор. Кабинетът му се намираше в тапицираните с плюш коридори на административния отдел.

Опитах се да измисля достоверно обяснение. Докато вървях по меките килими и наблюдавах как се вее скъсаният ми крачол, вече имах готов план, включващ малко изнудване, лек подкуп и много шум.

На стената в кабинета на Реджиналд Фос висяха дипломи за магистърска степен по бизнес администрация и управление на здравеопазването, но не и по медицина. Беше типичен представител на поколението икономисти, които през последните десет години управляват болниците в Съединените щати. Тези хора добре се оправяха с финансовите проблеми, но не спомагаха особено за подобряване на здравното обслужване. Запазването на някоя болница от фалит не означава, че болните са в по-изгодно положение, особено в такива случаи на безсмислени икономии, като съкращаването на престоя на новородените бебета на един ден. Джанет се бори със зъби и нокти срещу тази налудничава идея и Фос (за негова чест) се вслуша в здравия разум, преди скандалът да стигне до съда.

Беше симпатичен мъж, с оплешивяващо теме, закрито от кичур бяла коса. Коремът му висеше над колана и очилата, закрепени на върха на носа му, придаваха вид на добродушен старец. Той веднага ме прие и изрази искрената си загриженост за Джанет.

Изпълнителен директор на болница, който не е завършил медицина, често се съветва с лекарите по здравни въпроси и нерядко се чувства неловко в присъствието на някое светило на медицината. Умните директори успяват да спечелят благоразположението на такива специалисти и се възползват от съветите им, докато сами взимат финансовите решения. Други мениджъри без медицинско образование се опитват да се противопоставят на лекарите и да ограничават политическото им влияние. Такива хора гледат да се обградят с подлизурковци. С годините бях научил от Джанет, че Фос спада към последната група директори.

Трудно бе човек да не се впечатли от кабинета му. Стаята беше просторна, с мек розов килим и прозорци, стигащи почти до тавана, въпреки че през тях се виждаха предимно други части на болницата и ламаринените покриви на околните сгради. Тъмното му махагоново бюро имаше площта на почти целия ми скромен кабинет в „Сейнт Пол“.

Снимките, закачени до дипломите на Фос, показваха директора в компанията на различни хора, никой от които не ми бе познат. На повечето фотографии той държеше чекове с много нули, вероятно дарения — единственият начин за финансиране на програми за преустройства, нови строежи или закупуване на модерни апарати.

Поблагодарих му за загрижеността, след което за двадесетина минути му разказах всичко, което знаех за Призрака: случките отпреди две години, заразените с легионела сестри, бележката на Майкъл и внезапното заболяване на Джанет. Тъй като наблизо нямаше други лекари, които да му кажат, че съм луд, безумната ми история явно му направи дълбоко впечатление. Докато разказвах, той се навеждаше все по-близо към мен, а когато му съобщих, че очаквам още жертви, по челото му избиха капки пот. После заявих, че след като нямам доказателства, за да се обърна към полицията, ще се наложи да запозная с проблема щатската здравна комисия и да поискам да изпратят друг ревизор на мястото на Майкъл. Обясних, че дори да не повярват, че има убиец, ще са задължени да назначат проверка.

Когато свърших, Фос изглеждаше доста уплашен.

— Не можем ли да продължим проверката неофициално, както работеше доктор Попович? Ако наистина някой върши тези ужасни неща, както твърдите, не можем да чакаме външни хора да разрешат проблема. Така бихме могли да стигнем до това, което е направило впечатление на доктор Попович.

Гласът му звучеше почти умолително и аз предположих, че е загрижен колкото за предотвратяването на следващи инфекции, толкова и за репутацията на болницата. Продължих да подготвям примамката:

— Разбира се, и аз така предпочитам, защото ще е по-бързо. Само че доктор Маки категорично отрече всякаква възможност някой нарочно да заразява персонала. Не ми остава друг избор.

— Какво е направил?

Разказах му за реакцията на Кам, без да споделям подозренията си.

— Боже Господи!

Фос свали очилата си и разтърка очи. Изглеждаше много разтревожен и дори не се сети да попита кой ме е пуснал в архива. Време беше за подкупа:

— Мога ли да предложа нещо? След като в близките дни доста често ще се навъртам наоколо заради Джанет, защо не ми позволите да прегледам документите, с които се е занимавал доктор Попович? Ще бъда крайно дискретен и ще докладвам само на вас. Ще се наложи да действаме без съгласието на доктор Маки, но сам виждате, че няма друга възможност.

Изражението му на ужас се смени с неутрална маска. Като директор без медицинско образование, той явно не смееше да се противопоставя на авторитети като Кам без подкрепата на друг лекар.

— Ами, доктор Гарнет, благодаря за предложението, но като се има предвид колко тревоги имате…

— Знам как да осигурим подкрепата на още един главен лекар — прекъснах го аз. Замълчах за няколко секунди, след което добавих: — Готов съм на всичко, за да спра убиеца. Убеден съм, че животът на Джанет все още е в опасност. Ако не открием какво е преглеждал доктор Попович, никога няма да успеем да убедим полицията да ни помогне.

Накрая, след като го подготвих достатъчно, му предложих това, което знаех, че нито той, нито главният лекар, когото имах предвид, ще откажат.

— Ето предложението ми. Кажете на завеждащия спешното ви отделение, Уилям Типет, че ще подкрепя кандидатурата му за главен лекар на обединеното спешно отделение, ако ми гарантира временни привилегии за специалната проверка. Може да се позове на някаква неясна причина, като сравняване на смъртността в двете болници. Неофициално ще твърди, че го прави от уважение, за да ми намери занимание, докато следя състоянието на Джанет. Така ще имам извинение да се навъртам наоколо, без да възбудя много подозрения, и ще ви дам повод да отхвърлите протестите от страна на доктор Маки. Няма да успеем да го заблудим, но няма да може да се противопостави.

Фос изглеждаше заинтригуван. Сигурен бях, че Дивия Бил ще се хване с две ръце за възможността да оглави обединеното спешно отделение. Фос също щеше да предпочете негов човек да стои начело на такова ключово звено в болницата. Засега никой от двамата не подозираше, че Хърст и без това иска да се отърве от мен.

— Ще говоря с Типет — отвърна накрая Фос. — Къде да ви намеря?

Дадох му телефона си. Преди да си тръгна, попитах:

— Между другото, сещате ли се защо доктор Маки не желае да приеме идеята за Призрака?

— Не, нямам представа — отвърна той, без да се замисля.

Отговорът прозвуча съвсем искрено, очите му не се отделиха от моите, гласът не трепна. Но през последния половин час този изпечен политик не бе казал и дума, без да я обмисли поне няколко секунди. Ако винаги претегляше толкова внимателно истината — и ако, разбира се, приемем, че досегашните му думи бяха истина, — значеше ли това, че набързо изстреляният отговор е лъжа? Във всеки случай не му повярвах.

Слязох на първия подземен етаж и се запътих към кабинета на Кам, разположен близо до лабораториите. Доколкото можех да преценя, намирах се точно над мястото в мазето, където прекарах предната нощ. За разлика от долния подземен етаж обаче този бе обновен, с широки и добре осветени коридори. До срещата в единадесет оставаха пет минути.

Входът за отделението на Кам бе обозначен с голям надпис: „ЦЕНТЪР ЗА БИОЛОГИЧНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ“. Отстрани някой беше поставил по-скромното: „Лаборатория“, написано на ръка върху парче картон. Помпозният надпис явно не успяваше да ориентира пациентите към правилното място за даване на урина или кръв.

Стаите, покрай които минавах, бяха с големината на гаражи за по три коли и представляваха лабиринти от научни апарати с червени лампички и безкрайни редици от монитори. Всяка лаборатория бе обозначена с различен надпис: „Хематология“, „Биохимия“, „Вирусология“, „Цитология“ и „Бактериология“. В тях ежедневно се извършваха хиляди отделни клинични измервания — нива на натриеви и калиеви йони, захари, белтъци, червени и бели кръвни телца и десетки други съставки на човешкото тяло, — които да помогнат за завършване на диагнозите на повече от осемстотинте пациенти от горните етажи. През отворените врати заедно с шума от вентилационните системи се чуваше тракане на лабораторни съдове, бръмчене на апарати и звън на часовници. Неподвижният въздух бе изпълнен със задушливи изпарения на неизвестни реактиви и познатия аромат на кафе. От време на време долавях характерната воня на проби от урина, събрани в пластмасови чашки.

Направи ми също впечатление, че тук почти никой не носи хирургическа маска за разлика от останалите райони на болницата. Вероятно под влияние на Кам. Той демонстративно отказваше да носи маска, когато не беше при пациент.

— Ако не даваме личен пример с разумни действия, рискуваме да създадем безсмислена паника — бе заявил той достатъчно високо, за да го чуят в цялото интензивно отделение.

Тук долу единствените, които носеха маски, бяха работещите със силно заразни микроорганизми в бактериологичната лаборатория.

През следващата отворена врата забелязах Харолд Милър, който взимаше проби от носа на десетина души в униформи на службата за почистване. Други тридесет чакаха реда си в коридора. Ръководството на Университетската болница сериозно се бе заело с изследването на всеки служител.

Цялото отделение свидетелстваше за професионализма и ръководните способности на Кам. Невъзможно бе да се свърже човекът, организирал всичко това, с чудовището, за което го смятах. Все пак, като гледах всички технически възможности, поставени под негов контрол, нямаше как да не си помисля, че тук най-лесно могат да бъдат създадени и използвани смъртоносни микроби.

Спрях пред затворената врата на кабинета му и започнах да обмислям поведението си на предстоящата среща. Каквото и да ми говори за случилото се на сутрешното заседание, трябваше да се опитам да разбера дали ме лъже. Ако ми се удаде сгоден случай, щях да го разпитам защо беше толкова ядосан от проникването ми в архива. Трябваше обаче да внимавам: и без това щеше да се разгневи достатъчно, щом научи, че съм говорил с Фос зад гърба му. Можех да го вбеся допълнително, ако разбере, че го подозирам. Преди всичко, не трябваше да го предизвиквам към следващи атаки срещу Джанет.

Кам ме очакваше.

Кабинетът му бе просторен и в същото време уютен, почти като този на Фос. Беше облицован с тъмно дърво, покрай стените бяха наредени секции за книги, а подът — покрит с дебел син килим. В единия край на стаята бе уредено място за почивка с диван и кресла в подходящи тонове, също както при директора. Другата половина на помещението се заемаше от голямо бюро, но зад него с вкус бе поставено декоративно дръвче в саксия. От дълга редица тесни прозорци непосредствено под тавана проникваше дневна светлина — почти единственият признак, че се намираме под земята. Сякаш цялото обзавеждане имаше за цел да подчертае, че посетителят се намира в обителта на светило на науката.

— Заповядай — покани ме Кам и махна небрежно към дивана.

Отвори вграден в стената шкаф, където се помещаваше малък хладилник и полица с чаши:

— Кола или кафе?

— Не, благодаря — отвърнах по-хладно, отколкото имах намерение.

Той тъкмо посягаше към чашите. Спря, обърна се — лицето му бе напълно сериозно — и затвори вратичката:

— Добре — каза със също толкова студен тон, давайки да се разбере, че вече сме свършили с любезностите.

Той дойде и седна на облегалката на едно от креслата до доста по-ниския диван, на който се бях настанил. Дали нарочно бе подредил така мебелите — за да вдъхва респект на събеседниците си? Някъде бях чел, че Линдън Джонсън^[1] използвал същия похват.

— Миналата нощ наистина премина всяка граница, Ърл — започна Кам. — Аз те защитавам пред Милър, а ти се промъкваш зад гърба ми. Защо не ме попита? Нали…

— Джанет идва при теб, не помниш ли? Не си поискал да я чуеш.

Той се намръщи:

— Виж какво, знам, че си разстроен от случилото се с Майкъл и от тази негова безумна бележка…

— Безумна ли!

Скочих на крака. Кам зина от изненада.

— Искаш ли да ти кажа кое е безумно? Безумно е да отминаваш с лека ръка предупреждението на Джанет за връзката на тези инфекции с деянията на Призрака. Още по-зле, продължаваш да ни считаш за врагове само защото се опитваме да разрешим проблема.

Кам се изчерви:

— Чакай малко!

Той също се изправи и отново се извиси с една глава над мен.

— Не, ти ме чуй! Тук става въпрос за живота на хората. За живота на Майкъл и на Джанет. Като говоря за пациенти, говоря като лекар. Щом стане дума за приятели, ставам лош, а когато на карта е поставен животът на Джанет, мога да се превърна в най-ужасния ти кошмар!

Крещях в лицето му и не можех да се спра. Страхът, безсънието и подозрението, че той е заразил Джанет, ме накараха да загубя контрол над нервите си. По дяволите, след толкова тревоги и преследване на призраци дори не исках да контролирам гнева си.

Той отстъпи и сърдитото му изражение бързо се смени с изумление.

Продължих да го нападам:

— Възбуди, ако искаш, дело за незаконно проникване. Не ми пука! Не ме интересува нито твоята, нито моята репутация, нито пък тази на болниците. Ясно ли ти е? Искам само да запазя Джанет и да разоблича убиеца, няма значение към кого ще се обърна за помощ и с кого ще се скарам!

Той пребледня. Бях го притиснал до стената, накичена с декоративни чинии, грамоти и дипломи. Вътрешният ми глас ме предупреждаваше да внимавам, но вече не бях способен да се вслушам в разума.

— Кажи ми, Кам, какво става тук? Не ти хареса, че съм разглеждал картоните на първите жертви на Призрака. В тях има нещо, нали? Дори знам какви отрови е използвал. Той съществува, Кам. Истински е, като теб и мен!

„Така ще застрашиш живота на Джанет!“ — предупреждаваше вътрешният ми глас и този път успя да ме накара да замълча. Опитах се да се овладея. Не бях планирал такова избухване; за момент си помислих, че ще изгубя контрол над гнева си, както Кам на сутрешното заседание. Поне успях да привлека вниманието му. Реших да му отправя нови предизвикателства, за да видя реакцията му. След това щях да мисля как да защитя Джанет.

— Нека те предупредя нещо, Кам, както ти ме предупреди тази сутрин. Обясни ми още сега защо прикриваш Призрака, какво се страхуваш, че ще открием. Иначе ще ме принудиш да възбудя разследване срещу теб.

Той подскочи, сякаш му ударих шамар. Пребледня още повече, ако може да съществува по-бял цвят. Явно бях успял да го уплаша.

— Е, какво ще правим? — продължих аз. — Ще продължаваш ли да криеш това, което знаеш за Призрака и за инфекциите, или ще ми разкажеш всичко?

Обърнах се, отидох при дървената вратичка, грабнах една кока-кола от хладилника и я отворих, без да го удостоя с поглед. Отпих и студената течност охлади стомаха ми, който от своя страна ми напомни, че не съм закусвал. Погледнах си часовника — 11,10.

Когато се обърнах отново към Кам, той изглеждаше покрусен. Очите му, обикновено толкова живи, изглеждаха избелели като стари дънки. Отдалечи се от стената и ме погледна тревожно:

— Грешно си ме разбрал, Ърл.

Заобиколи от другата страна на дивана, като че се страхуваше да не го нападна.

— Признавам, че бях малко груб преди заседанието. Моля те да ме извиниш.

Гласът му звучеше почти умолително. Протегна ръка към дивана, като тенисист, който се кани да отбие сервис. Реших, че моментът е подходящ за нови въпроси:

— Защо беше толкова ядосан, че съм преглеждал тези картони? Сигурно си ги виждал. Знаел си, че тези хора са били отровени нарочно.

— Не исках слуховете за Призрака да се раздухват отново. Не си ли даваш сметка за паниката, която ще предизвикат? Достатъчно е само да се разчуе, че някой заразява нарочно хората с легионела. След уплахата покрай супермикроба такава история ще доведе до катастрофа.

— Защо се ядоса, когато Уилямс предложи да се провери в изоставеното мазе?

Сините му очи проблеснаха:

— Побеснях при мисълта, че си разказал небивалиците за Призрака на Уилямс. Отново те моля да ме извиниш. Прочел си бележката на Майкъл и те разбирам. Само че това не е правилният начин на действие.

Гласът му звучеше напрегнато и той запристъпя от крак на крак от другата страна на дивана. Дали криеше нещо, не можех да определя.

— Още ли не си убеден, че инфекциите са причинени от Призрака? — попитах аз.

Той поклати глава:

— Не, изобщо не приемам това предположение. Виж какво, Ърл, няма какво да се разправяме повече. И двамата целим едно и също нещо. Би ли приел извинението ми и да се сдобрим?

— С удоволствие. Само че ти продължаваш да криеш нещо.

Той въздъхна, заобиколи дивана и се настани на ниското място, което в началото запази за мен:

— Поне седни, Ърл. Трябва да поговорим за Джанет. Ако не приемаш извинението ми, ще ме оставиш ли поне да я лекувам? Мога да ти предложа прекрасни лекари, които да се грижат за нея, но все пак предпочитам да е под моите…

— Преди да говорим за Джанет, отговори ми на един въпрос. — Нямаше лесно да измести темата от Призрака. — Смяташ ли, че хората, чиито картони гледах снощи, са били отровени нарочно, или не?

Останах прав и продължавах да го гледам отвисоко. Той се намръщи отново и отвърна:

— Да, предполагам, че някой им е сипал нещо, но това няма нищо общо с…

— Мислиш ли, че са били избрани, защото са се отнасяли жестоко към пациентите?

Той преглътна тежко:

— Наистина, не виждам какво общо…

— Отговори ми, по дяволите!

Той ме погледна и се замисли:

— Да — отвърна накрая. — Всички те имаха съмнителна репутация при работата с пациенти. Нямаше нищо доказано, но хората постоянно се оплакваха от тях, както ти е казала и Джанет.

— Значи някой е решил да наказва мъчителите?

— Да — призна той след кратко мълчание.

В кабинета настъпи пълна тишина. Имах чувството, че съм направил още една стъпка по двегодишната следа. Дали най-сетне бях успял да го убедя в съществуването на Призрака, или по неизвестни причини бе решил да не ми противоречи?

Продължих да го притискам с думи:

— Как можеш да приемаш, че Призрака съществува, а да не виждаш, че Сандърс и другите две сестри са от същия тип хора като жертвите отпреди две години?

При споменаването на сестрите той се намръщи. Въздъхна отчаяно:

— Знам, че Джанет ти е казала за Браун, както за проблемите със Сандърс и сестрата от хирургията.

Браун ли? Джанет не ми бе казвала нищо. Виж ти! Значи Браун е оцелялата жертва на Призрака — онази от интензивното.

— Няма логика — продължи Кам. — Няма как само те да се заразят с легионела.

Той удари юмрук в дланта си. Забележката му за Браун ме изненада, нямах време да я обмисля. Продължих да го нападам:

— Не можеш да го отричаш само защото на теб не ти е ясно как е станало. Сигурно има начин!

— По дяволите, Гарнет, с теб не може да се разговаря — възкликна той, стана отдавана и започна да крачи напред-назад. — Внушил си си го и все това повтаряш!

— Какво тогава е открил Майкъл?

Той продължи да крачи и размаха ръце:

— Не знам какво си е мислил, че е открил. По дяволите, той е луд. Познавам природата на бактериите по-добре от двама ви. Като казвам, че не може, значи науката още не е открила такъв начин на заразяване.

Вече ми кипна:

— Сигурно щеше да мислиш по-малко научно, ако някой от близките ти лежеше в интензивното.

Този път очите му пламнаха като сини огньове:

— Няма какво да ми говориш за близки в интензивното! Познавам тази болка много по-добре от теб и не ти желая да изпитваш и частица от нея.

Опря се на дивана, но този път стискаше възглавниците, сякаш имаше намерение да ги разкъса. Пръстите му се впиваха жестоко в плата.

Силно чукане на вратата наруши тишината в стаята. Преди Кам да се обади, Милър подаде глава.

— Доктор Маки, извинявайте, че ви прекъсвам, но трябва да поговорим за малко.

Преди да каже последните думи, вече бе затворил вратата зад гърба си. Дали беше подслушал спора ни?

Приближи се до нас, маската висеше свободно на врата му, а очите му имаха същото измъчено изражение, както при предишната ни среща:

— Извинете, доктор Гарнет, няма да отнеме много време. — После се обърна към Кам: — Лаборантите от бактериологията ми казаха, че ще организирате изследване на изоставеното мазе. За мен ще е чест, ако ми поверите ръководството на екипа.

Кам се намръщи:

— Не трябваше ли да си в отпуска, Харолд? Знам, че искаш да помогнеш, но по-добре ме послушай и иди…

— Моля ви, доктор Маки. По-добре е да остана на работа, вместо да стоя вкъщи и да мисля за нея.

Обърнах се и направих няколко крачки към вградения шкаф, все едно търся къде да изхвърля кутията от колата. Беше ми неудобно да слушам разговора им.

Докато Милър убеждаваше Кам да го остави на работа, аз се опитах да съсредоточа вниманието си върху снимките на стената. На всичките се виждаха възрастен мъж и момче, които практикуваха различни спортове сред природата — ски, колоездене, кану. Докато мъжът приличаше на по-стара версия на Кам, на различните фотографии момчето постепенно преминаваше от дете в младеж. Нямаше по-нови снимки.

— Сигурен ли си, Харолд? — попита Кам.

— Повярвайте, искам да разбера как се е заразила. Между другото, кой предложи да се изследва изоставената лудница?

— Ами доктор Гарнет има нещо общо с това предложение — отвърна Кам, без да се замисля. — Аз самият не се бях сетил. Може би ще даде и съвет какво да търсите там.

Гласът му звучеше саркастично. Обърнах се към него — гледаше ме доста раздразнено. В очите му вече не се четеше гняв. Изглеждаше дори малко тъжен.

— Всъщност може би ще поиска и той да участва в търсенето — добави той.

Дъхът ми почти секна:

— Моля? — едва успях да промълвя.

Не вярвах на ушите си. Взрях се в лицето на Кам, но не открих нито следа от насмешка. В погледа му се четеше някаква траурна замечтаност.

Милър, от друга страна, изглеждаше удивен:

— Доктор Маки. Въпреки цялото ми уважение, ще се наложи да възразя. Работата е мръсна — събиране на проби от ръждясали тръби, понякога се налага да пълзим, за да достигнем скрити места…

— Разбира се, доктор Гарнет сам ще реши.

Какво целеше Кам? Да ми покаже, че няма какво да крие, или беше сигурен, че маскировката му е толкова добра, че дори и аз не съм в състояние да го разкрия? Ако обаче бе толкова убеден, че е неразкриваем, защо толкова се дразнеше, че ровя из документите? Никога нямаше да възбуди подозренията ми, ако не ми беше вдигнал скандал.

— Какво ще кажеш, Ърл? Така по-добре ли ще ти стане?

Не знаех как да реагирам.

— Ами добре — успях само да промърморя.

Кам потупа младежа по рамото:

— Добре, Харолд, сигурен съм, че ще извършиш най-задълбоченото възможно изследване. Все пак смятам, че се претоварваш излишно. Може би е добре, че заедно с доктор Гарнет ще търсите организма, убил майка ти.

Милър все още изглеждаше удивен, че така съм му се натресъл. Сякаш беше онемял и гледаше ту Кам, ту мен.

— Харолд?

Милър се стресна:

— Да! Сигурно сте прав. Може да е по-добре така.

— Кога смяташ да започнеш?

Милър изведнъж придоби делови вид:

— Ще се наложи да се свържем със службата по поддръжка. Трябват ни водопроводчици, схемите на канализацията, фенери… не знам още какво. Освен това лаборантите ни са заети с изследванията на персонала. Ще се наложи да накараме някои от хората да работят допълнително.

Кам кимна одобрително:

— До довечера ще се приготвиш ли?

— Не знам, остава ми още един час от планираните изследвания и едва след това ще започна да събирам екипа. Но предполагам, че тази нощ ще успеем да започнем.

Кам се обърна към мен:

— Ти ще бъдеш ли на разположение, Ърл?

— Разбира се.

Не можех да повярвам, че ще се върна доброволно, и то през нощта, на онова злокобно място. Харолд явно никак не беше възхитен, че ще се наложи да ме дундурка, но си записа телефона ми и обеща да се обади веднага щом определи часа на започването. Поблагодари на Кам и си тръгна.

Кам погледа затворената врата за няколко секунди. После се обърна към мен:

— Какво мислиш за Харолд?

— Не знам. Скръбта се понася от всеки различно. Изглежда настървен за работа, за да не мисли за майка си.

— „Настървен“ — това е точната дума. Бедното момче изглежда решено на всяка цена да разкрие откъде се е заразила майка му. Направил е повече проби от всички останали лаборанти взети заедно. Дори пожела да оглави екипа, който изследваше дома му, но аз настоях лично да се заема. Дано само не му правя лоша услуга, като го оставям да се претоварва така.

— Кам… Благодаря ти все пак, че си се застъпил за мен пред него. Като идвах да видя Джанет, ме срещна в коридора. Изглежда, вече не ме обвинява за смъртта на майка си, и то благодарение на теб.

От това на Кам му стана приятно:

— Е, и за него беше по-добре да превъзмогне омразата си.

— Благодаря и задето ме включи в екипа…

— Правя го заради Джанет. Единственото хубаво от разговора ти с Уилямс е това, че забелязахме какво сме изпуснали в изследванията. Идеята му за преглеждане на изоставеното мазе бе блестяща. След сутрешното заседание веднага отидох при директора и взех разрешение. Оттам идвах, когато ви видях с Джанет в интензивното. Сега убеден ли си, че не се противопоставям на търсенето, а само на безумните ти измислици?

Сега аз зинах от учудване. Мислех си, че се е съгласил на търсенето само защото му беше наложено, а всъщност бе горещ привърженик на идеята.

Кам въздъхна:

— Имай ми доверие, Ърл. Нека аз продължа да лекувам Джанет. Тя се нуждае от добри грижи и съм убеден, че мога да й ги осигуря. Ако все пак решиш да я преместиш в друга болница, направи го бързо, преди състоянието й да се влоши. Освен това те съветвам да започнеш профилактично лечение на бебето с еритромицин. Децата са застрашена група и въпреки че засега няма доказано пренасяне на болестта от човек на човек, се налага да ги предпазим от този риск. За двама ви с бавачката не би трябвало да има опасност, но като имаме предвид странното заразяване на Делорам, Попович и сега Джанет, най-добре и вие да вземете същите мерки.

Трудно ми беше да осъзная цялата информация, която ми даваше. Звучеше любезно, загрижено, но в погледа му се четеше и друго. Останах хипнотизиран от сините му очи:

— Кам, почакай малко…

— Трябва да приемеш едно нещо. Стига си гонил призраци. Не мога да те оставя да се ровиш навсякъде и да възбуждаш слухове. Ако ми обещаеш, няма да казвам на никого за влизането ти без позволение тази нощ. След мъмренето пред комисията за лекарски грешки това е последното, което ти трябва. Какво ще кажеш?

Не можах да кажа нищо.

Кам погледна часовника си:

— Сега ще те помоля да ме извиниш. Преди петнадесет минути трябваше да съм на лекция. Разполагай се спокойно тук и помисли за предложението ми. Кажи ми какво си решил за Джанет колкото е възможно по-скоро.

С тези думи той напусна стаята.