Питър Клемънт
Щамът на отмъщението (3)

Глава трета

Трудно ми беше да преглеждам пациентите. Замислих се дали да не прехвърля смяната на Майкъл, докато се съсредоточа над работата, но мисълта да бездействам ми беше още по-неприятна.

Когато се върнах в отделението, извиках Сюзан и й разказах какво съм научил току-що. Изражението й издаваше, че и тя изпитва същото безпокойство като мен.

— О, не! — изръмжа тя. — Коя е тази сестра?

В объркването си бях пропуснал да прочета името.

— Съжалявам, но сега записките й бият на очи върху картона. Росит бе достатъчно любезен да ги огради.

— Стига бе!

— Нали го знаеш. Умира да изтъква грешките на другите. Страхувам се, че изгаря от нетърпение да избърше пода с мен заради този случай. Лошото е, че в усърдието си да ме омаскари ще навреди на всички в отделението, които са имали работа със Сандърс.

— Главните лекари са особено примамлив дивеч, нали? — попита рязко тя, очевидно раздразнена от перспективата Росит да нанесе удар на нейното отделение. — За бога, този човек е голяма напаст. Заради него всички в болницата предпочитат да прикриват грешките си, вместо да се учат от тях.

Аз се изсмях:

— Така мислят и някои лекари за идеята ми да преразглеждаме случаите на повторни посещения на пациенти.

Гласът ми сигурно звучеше много плачевно.

Сюзан се ококори изненадано:

— Ърл Гарнет! Как можеш да се принизяваш до тази гнида? При това преразглеждане ти си обективен, всеки го знае, дори онези, които не обичат да признават грешките си. Ти помагаш на лекарите да подобряват уменията си, Ърл. Това изобщо не интересува Росит. Той е злобен и прост. Това е всеизвестен факт!

Сюзан рядко се обръщаше към мен на малко име — само извън отделението. На работното място, дори след толкова години съвместна работа, държеше на йерархията. Вредата, която Росит можеше да причини на отделението, очевидно я тревожеше.

— Благодаря за подкрепата, Сюзан — казах аз, като се опитах да придам по-спокоен тон на гласа си.

Тя се намръщи:

— Сигурен ли си, че искаш да останеш до края на смяната? Днес не сме много натоварени, можеш да се заемеш с по-леките случаи.

— Сандърс също беше лек случай.

Сюзан ме изгледа загрижено, после кимна:

— Да. Разбирам те.

В спешното отделение леките случаи са тези, които водят до грешки — понякога се оказват някакви редки смъртоносни заболявания. За повечето лекари колкото по-тежко е болен пациентът, толкова по-просто е лечението. Пациентите в клинична смърт — тези със спряло сърце — се лекуват най-лесно.

— В това състояние май е най-добре да ида в реанимацията.

Оставих я да ме гледа озадачено и се отправих към приемната, за да намеря най-тежко болния пациент.

През следващите двадесет минути един астматик с тежък пристъп ме задържа далеч от мислите за Сандърс и Росит, но когато се върнах към по-леките случаи, те отново изплуваха в съзнанието ми. Всеки път, когато слушах оплакванията на някой пациент, който се опитва да представи болката си за по-сериозна, чувствах, че мамя доверието му. Представях си погледа на Сандърс. Изражението в очите й: „И вие ли ще ме разочаровате?“

После се обади синът й.

Тъкмо шиех цепнатата устна на едно петгодишно момиченце, което паднало по стълбите, понеже се пързаляло с боси крака. Телефонистката подаде глава в малката операционна:

— Доктор Гарнет. Търси ви господин Харолд Милър от Университетска болница. На трета линия.

— Веднага идвам.

Свърших шева и отидох на телефона:

— Господин Милър, аз съм доктор Ърл Гарнет. Сигурно се обаждате заради майка си.

Опитах се да преглътна, но устата ми бе пресъхнала.

— Доктор Гарнет! Бях в библиотеката. Секретарката на лабораторията ме намери преди пет минути. Една от вашите сестри се обадила да каже, че сте приели мама с пневмония и септичен шок.

Говореше бързо и насечено. Гласът му беше напрегнат, но не можех да определя дали е ядосан или не.

— Страхувам се, че състоянието й е много тежко, господин Милър. Добре, че ви намерихме — казах с колкото се можеше по-загрижен тон.

Мразя тези разговори по телефона. Като не виждам лицето на събеседника си, не мога да преценя как посреща думите ми. Нямах намерение да го лъжа, но имаше опасност да кажа нещо, което да ми навлече неприятности с адвоката му.

— Доктор Гарнет, какво се е случило? Говорих с мама около десет вечерта. Каза, че сте я прегледали вчера следобед и сте я уверили, че няма нищо страшно, само грип.

— Виждали сте я снощи? Беше ли добре?

Предполагах, че е започнала да се влошава веднага след като си е тръгнала от болницата. Но ако към десет е била все още добре, значи възпалението се е развило за по-малко от дванадесет часа.

— Не, не съм я виждал — отвърна той. — Обадих й се от болницата. Бях дежурен. Звучеше малко настинала.

Бързината на развитие на болестта беше необичайна за здрава жена на петдесет години. Внезапно ми се прииска да разбера повече, дори да рискувам да си навлека гнева на събеседника си.

— Господин Милър, извинете, че така ви разпитвам по телефона, но болестта на майка ви ме озадачава. Не е типична и вие вероятно ще ми помогнете да открия отговора. Бихте ли дошли в интензивното отделение?

— Разбира се, но какво имате предвид под „нетипична“.

— Предварителната инфекция е протекла необичайно бързо.

— Какво показва микроскопското изследване? Хайде, доктор Гарнет, какво криете?

По дяволите! Исках да му го кажа, когато се срещнем, но сега вече не можех да затворя телефона. Гласът му звучеше все по-тревожно.

— Оцветяването по Грам показа стафилококи.

— Стафилококи! Стафилококова пневмония?

Той замълча за известно време, като вероятно пресмяташе шансовете на майка си. Като главен лаборант, сигурно знаеше достатъчно, за да разбере сериозността на положението.

— Вижте, господин Милър, хайде да се видим и…

— Мислите ли, че се е заразила в болницата? Нали знаете, че от пет дена е в отпуск? — Говореше все по-възбудено, но изглеждаше решен да продължи разговора по телефона. — Не ме дръжте в неведение.

— Да, и аз се опасявам, че може да се е заразила с МРСА, затова й предписах ванкомицин. — Реших да задоволя интереса му. Така щеше да се подготви за най-лошото. — Въпреки че е била в отпуск, може да е носила микроорганизмите в горните си дихателни пътища. Наскоро имали ли сте проблеми със стафилококови инфекции в болницата?

— Напоследък не, но сме имали случаи на МРСА. Знам, защото съм в комисията по епидемиологичен контрол заедно с жена ви, Джанет.

Потреперих при привидно безобидното споменаване на името на Джанет. Надявах се никога да не разбере как съм намразил майка му за подобна реплика предния ден.

— Майка ви каза, че била напълно здрава, преди да дойде на първата си визита. Така ли беше?

— Да. Не знам да е имала други проблеми освен тютюнопушенето.

— Да не би да е имала настинка през тези пет дена и да не й е обърнала внимание? Да е пренебрегвала симптомите? Да не е споделила?

В слушалката се чу слаб смях:

— Доктор Гарнет, майка ми никога не пренебрегва такива неща.

Гласът му стана малко по-спокоен. Вероятно професионалният разговор по телефона му помагаше да преодолее началния шок.

Затова продължих с въпросите. Честно казано, изгарях от любопитство да науча какво точно е станало със Сандърс, след като се е прибрала вкъщи. Фактът, че синът й е разговарял с нея толкова часове, след като я бях отпратил, облекчаваше до известна степен чувството ми за вина.

— Снощи майка ви оплаква ли се от виене на свят?

— Не. Каза, че се чувствала малко замаяна. Но предположих, че е от грипа. Защо питате?

Трябваше да внимавам с отговора, за да не се издам напълно.

— Предварителната инфекция може да се окаже нещо не много често срещано, но доста сериозно.

— Какво имате предвид?

По дяволите! Отново го бях разтревожил. Опитах се отново да го успокоя:

— Господин Милър, моля ви. Това е само предположение. Елате и ще поговорим, след като видите майка си.

— Каква рядка и опасна инфекция имахте предвид? — попита той гневно.

„Сега го загази, Гарнет“ — помислих си аз.

— Господин Милър, повтарям, няма доказателства. От инфекциозното смятат, че са глупости и…

— Отговорете ми! — заповяда той.

— Прилича на болестта на легионерите — признах най-накрая.

— О, Господи!

 

 

Върнах се в кабинета си, четвъртита дупка в задната част на коридора, далеч от шума на спешното отделение. Секретарката ми, Карол Ламонт, се беше обадила, че е болна, така че, за моя радост, останах сам.

Седнах на бюрото си, без да светвам лампите, и се замислих къде още греша. През малкото прозорче на кабинета се процеждаше оскъдна светлина.

Бях отпратил Сандърс при първото й посещение. Опитите ми да успокоя сина й се провалиха напълно. Вместо това го наплаших още повече с приказките си за легионелата^[1]. Защо не си държах проклетата уста затворена?

Защото изпитвах все по-голяма нужда да науча нещо повече за странната болест.

Може би Росит бе прав. Чувството ми за вина ме караше да преигравам.

По-добре да предупредя в интензивното за посещението на Милър. Посегнах към телефона. Стюарт Делорам, главният им лекар, трябваше лично да се занимае с Милър. Той единствен можеше да го успокои. От личен опит знаех колко добър подход има към пациентите. Може би въпреки бъркотията, която бях създал, Милър щеше да се довери на екипа на интензивното отделение.

— Доктор Делорам е на събрание — обяви секретарката му.

— Мамка му!

— Моля!

— Извинете. Тъкмо си спомних, че и аз трябва да присъствам. Ще го видя там.

Изскочих от кабинета и се насочих към огромното фоайе. Събранието, което бях забравил покрай грижите си със Сандърс, беше пълна пародия. Ръководствата на „Сейнт Пол“ и Университетската болница бяха решили, че ще спестят пари, ако напълно слеят администрацията на двете заведения. На това заседание щяха да присъстват главните лекари и от двете болници, за да изберат по един общ завеждащ за всяко отделение. Това беше политическият еквивалент на внезапна смърт. В продължение на седмици директорите и главните лекари на всички нива се опитваха със зъби и нокти да запазят службите си. Щеше да има спечелили и загубили и няма какво да крия, че в борбата често се раздаваха удари под пояса.

Всичко бе доста неясно. Загубилите щяха да си останат завеждащи отделения в собствените си болници. Във всеки случай, ако загубех срещу колегата си от Университетската болница, все така щях да оглавявам спешното отделение на „Сейнт Пол“, но нямаше да участвам в заседанията на управителния съвет. Така нямаше да имам възможност да защитавам спешното от нечестните игри на други отделения и да се опълчвам срещу неоправдани съкращения на средства.

Преминах през двойните врати на залата и се потопих в шумна тълпа от около стотина души. Те се разхождаха, разговаряха разпалено и разнасяха хартиени чинии със сандвичи и чаши с разноцветни течности — скромна почерпка. Нашите лекари си бяха по престилки; гостите — с костюми. Очевидно официалната част вече бе приключила.

Незабавно започнах да гледам за Делорам. Някои познати ме подразниха за закъснението и се пошегуваха, че съм си загубил службата, но и самите те не изглеждаха много весели. Поздравих и някои колеги на Джанет, които бях срещал в Университетската болница, но не спрях да говоря с тях. Делорам разговаряше загрижено с Шон Карингтън, главния хирург. Докато Делорам бе среден на ръст, с тъмна коса и безупречно облекло, Шон беше висок и червената му коса и мустаци стърчаха на всички страни.

— Здравей Ърл! Какво ще кажеш да уредим този малък спор още тук, като гладиаторите. Въоръжаваме се с по една клечка за зъби, заставаме по двойки един срещу друг… „О, Цезаре, обречените на смърт те приветстват.“

Въпреки грижите си не можах да не се засмея. Карингтън винаги разведряваше настроението.

— Извинявай, Шон, но трябва спешно да говоря със Стюарт.

Леко хванах Делорам за ръкава и го дръпнах към близкия изход.

— Разбира се — каза Шон. — Тъкмо да си взема още сандвичи.

— Какво има? — попита Делорам веднага щом останахме насаме.

Набързо му обясних за Сандърс и злополучния ми разговор със сина й.

— По-добре побързай — заключих. — Скоро ще е тук.

— Ще се оправя с него — каза кратко Делорам, като ми подаде чинията си с нахапана наденичка и чаша с някакъв зелен сок. — Не се тревожи.

Останах с остатъците от обяда му в ръце и се замислих дали да не хапна нещо. Свитият ми стомах обаче отказа и аз хвърлих всичко в близкото кошче.

Присъединих се към Шон, който трескаво трупаше курабийки в чинията си. Останалите започваха полека-лека да се изнизват. За мое облекчение Росит го нямаше.

Посочих чинията на Шон:

— Ще ти ги удържат от заплатата.

— Каква заплата? — избоботи той с пълна уста.

— Без майтап, какво стана на събранието?

Шон преглътна тежко:

— Още нищо определено. Но Хърст даде да се разбере, че ще отстъпи някои отделения, за да задържи ръководството на анестезиологията и „Вътрешни болести“ за „Сейнт Пол“.

— Страхотно!

Това не ме изненада. Пол Хърст, бивш хирург, беше директор по медицинските въпроси и в същото време изпълняваше задълженията на финансов директор. Правеше каквото си иска с болницата. Главните лекари на отделенията, които искаше да задържи, бяха мекотели, които лесно му се оставяха да ги управлява. За сметка на това, двамата с Шон му се противопоставяхме винаги когато злоупотребяваше с правата си. Досега нямаше как да се отърве от нас.

— Очевидно е намерил начина да ни отреже крилцата.

— О, защо мислиш така? — попита Шон, като кимна към другия край на залата.

Там стоеше Хърст, висок, среброкос и както винаги, блед като платно. Смееше се гръмко с Арнолд Пинтър, безгръбначния шеф на „Вътрешни болести“. Арнолд винаги се озърта и прилича на полска мишка, която се оглежда да не я дебне сокол. Но не и днес. Сега се усмихваше широко и изглеждаше по-щастлив от всеки друг път.

Двамата изведнъж усетиха, че ги наблюдаваме, и сякаш за да потвърдят подозренията ми, веднага спряха да се смеят, обърнаха ни гръб и се отдалечиха с приведени глави.

— Сигурно се опасяват, че можем да четем по устните — предположи Шон.

Продължихме да се шегуваме на същата тема, но усещах, че Шон е разтревожен. Обичаше професията си на хирург, а ръководенето на отделението му беше страст.

След няколко минути радиоуредбата изгърмя:

— Доктор Гарнет! Обадете се незабавно в интензивното! Доктор Гарнет! Обадете се в интензивното!

Разговорите в залата за момент затихнаха, после продължиха с нова сила. Втурнах се към близкия телефон. В бързината изпуснах слушалката, докато набирах познатите цифри. Делорам вдигна:

— Ърл?

Очевидно ме очакваше. В слушалката се чуваха викове.

— Какво, по…

— Бесен е, Ърл, не мога да го озаптя. Още по-зле, сестрите му показаха картона, от професионално уважение. Бележката, която Росит подчерта, направо го изкара от нерви. Иска да премести майка си в Университетската болница. И дума не може да става за местене, състоянието й е много нестабилно. Но не мога да изляза на глава с него.

Само това ми оставаше. В този момент забелязах познато лице в залата.

— Стюарт, тук има един човек, който ще вразуми Милър. Кам още не си е тръгнал. Кажи на Милър, че сега ще дойде.

Затворих, без да чакам отговор.

Започнах да си проправям път през оредяващата тълпа към слабия рус мъж, когото бях забелязал. Беше на тридесет и няколко години и носеше тъмносиньо сако, тъмни панталони и светлосиня риза с разкопчана яка. Повече приличаше на кинозвезда, отколкото на главен лекар на инфекциозното отделеше на Университетската болница, какъвто беше. В каквато и компания да попаднеше, винаги стърчеше поне с една глава над другите и все се налагаше да се навежда, за да чуе какво му говорят. Лекари и стажанти постоянно го търсеха за съвет. И за разлика от Росит беше джентълмен до мозъка на костите си.

Бяхме се срещали няколко пъти и дори имах удоволствието да седя до него на няколко приема в болницата на Джанет. Вицовете му бяха пословични. Но най-ценното му качество в момента бе фактът, че е пряк началник на Милър.

Без много да се церемоня, разбутах тълпата около него:

— Извинявай, Кам.

Събеседниците му ме изгледаха раздразнено. Самият Кам се усмихна и каза:

— Здравей, Ърл. Защо не виждам красивата ти съпруга? Можем да я направим директор и на двете болници и така да решим…

— Извинявай, Кам. В интензивното имаме проблем с една от вашите сестри. Силна инфекция, нужна ни е помощта ти.

Лицето му веднага придоби сериозно изражение:

— Разбира се. Извинете ме, господа; време е да се върнем към реалността.

Събеседниците му закимаха с уважение и двамата се оттеглихме към вратата. Наложи ми се да подтичвам, за да вървя в крак с него. Започнах да му обяснявам случая:

— Казва се Филис Сандърс. Познаваш сина й, Харолд Милър.

— Харолд? Разбира се, че го познавам. Наскоро го избрахме за главен лаборант. Много съвестно момче. Майка му работи в гинекологията, нали?

— Точно така. На петдесет е, пуши, но не е изложена на други рискове за здравето. Вчера дойде в спешното и аз я изпратих вкъщи с, както изглеждаше, лек грип. В отпуск е и живее наблизо, затова дойде тук, а не при вас. За нещастие, тази сутрин се върна, този път с линейка и септичен шок от пневмония.

Излязохме в коридора и се заизкачвахме по стълбите. Кам взимаше по две стъпала за едно. Не показа никаква реакция на думите ми.

— При микроскопското изследване открихме стафилококи — продължих аз, — но кратката първична инфекция ме смути. Много необичайно. Шефът на инфекциозното каза, че съм луд, но…

Наложи се да замълча за известно време, за да си поема дъх. Кам продължи да тича нагоре. Изпревари ме с половин етаж, когато довърших:

— Мисля, че е легионела.

Той спря на средата на стълбите.

— Моля?

— Знам, че звучи глупаво, Кам, но като видиш изследванията и прегледаш началните й симптоми…

Очаквах да го развеселя, да ми отвърне скептично, макар и не толкова грубо като Росит. Вместо това той ме погледна с широко отворени очи, сякаш вижда призрак.

— Кам, добре ли си? — попитах, разтревожен от потресаващото му изражение.

— Не е глупаво, Ърл — промълви най-накрая той. — Ако си прав, а искрено се надявам да не си, тя е третата ни напълно здрава сестра, заразена с легионела през последните шест месеца.