Питър Клемънт
Щамът на отмъщението (20)

Глава двадесета

Петнадесет минути по-късно Уилямс ми се обади по телефона:

— Открили са нещо в архивите.

Когато влязох в познатата стая, заварих шестима души, седнали заедно с Уилямс на три маси, отрупани със здравни картони. Висок мъж с прошарена коса говореше, докато някои от останалите му колеги сърбаха кафе, като при всяко отпиване повдигаха долната част на маските си. По средата на масата се мъдреше голям термос. Свежият аромат бе изключително съблазнителен, но никой не си направи труда да ми предложи да си сипя.

Райли стоеше настрана и ако стегнатостта на маската му можеше да се смята за индикатор на настроението му, явно беше доста недоволен. Щом ме забеляза, се приближи и пошепна:

— Тия приятели се мислят за голяма работа, но между нас казано, не виждам особена полза от работата им. Отнасят се прекалено… лекарски. Търсят медицински несъответствия, а не убийство.

Поставих пръст пред устните си, за да замълчи, и се опитах да дочуя за какво става въпрос.

— … доктор Маки е оставил неколкостотин картона на различни купчини — обясняваше възрастният лекар.

— Неколкостотин! — възкликна Уилямс.

— Предположихме, че не е бил в състояние да прегледа толкова много сам, затова попитахме чиновничките от архива.

На масата забелязах телефон с лепенка: „Полицейско управление Бъфало“. Да го имаше и онази нощ, когато бях тук сам.

— … Казаха, че доктор Маки дошъл около шест часа вчера, малко преди да си тръгнат. Носил със себе си протоколите от епидемиологичната комисия и им дал три списъка с картони, които искал да види. Установихме, че в първия списък са картоните на хората, изследвани, след като са влизали в контакт с Филис Сандърс до десет дена преди да излезе в отпуск. После ги разпределил по групи според това на кой ден преди отпуска се е грижила за съответните пациенти. Вторият списък съдържа картони на болни, обслужвани от Браун до десет дена преди заболяването й от легионела. Разпределил ги е по същия начин както и картоните на пациенти, влизали в контакт със сестрата от хирургията, преди да развие пневмония. Спомнете си, че двете сестри са излезли в отпуск няколко дена преди да се разболеят.

— Нещо интересно? — попита Уилямс.

Възрастният лекар вдигна един картон, отвори го и го показа на Уилямс:

— Търсихме общото в бележките на сестрите. Надявах се да открия някаква обща процедура, която и трите са извършили, преди да се разболеят. За жалост всички медицински процедури, записани в тези картони, са рутинни — смяна на превръзки, следене на жизнените сигнали, даване на лекарства. Кам вероятно се е натъкнал на нещо друго.

Уилямс прелисти няколко страници, после му върна картона:

— Значи трябва да търсим друго.

Останалите зашушукаха; една жена попита:

— Вярно ли е, че доктор Маки е заподозрян…

Райли изглеждаше изключително недоволен от току-що чутото:

— Виждаш ли, докторе! Нищо не са открили. Трябват ми доста повече доказателства, и то веднага, иначе Призрака скоро ще успее да зарази още хора. — Гласът му звучеше малко отчаяно. — Защо не провериш другите архиви, в които е ходил доктор Попович?

Знаех вече откъде да започна.

 

 

— Господин Фос, какво прекъсна слуховете, че доктор Маки е Призрака?

Седяхме в кабинета му. Минах да му се обадя, че работя в съседната стая — поверителните протоколи. Сметнах за добре да знае, че съм там, а не, като чуе тропане, да реши, че Призрака се е върнал. Преди да изляза, реших да попитам за Кам.

— Два случая — отвърна директорът, — въпреки че единият отново разбуни духовете. Слуховете за него започнаха да заглъхват, когато едно от нападенията стана, докато четеше лекции в друг град. Когато обаче последва друг случай, пак в негово отсъствие, се появиха намеци, че и двете нападения са в много удобно за него време. Скоро обаче клюките заглъхнаха и историята с Призрака отшумя.

— Имало ли е подозрения срещу някой друг?

— Не.

В този момент телефонът му иззвъня. Скоро директорът потъна в разговор за изолирането на дневната смяна в помещения извън болницата:

— … осемдесетте главни сестри да извикат по двадесет от подчинените си по все още работещите телефони на административния отдел. Да им кажат, че има заплаха, но положението е под контрол, после да им съобщят къде да се явят. Всеки момент очаквам главните лекари, за да обсъдим следващите действия…

Не исках отново да се срещам с тези хора, затова побързах да се оттегля.

 

 

Вратата на архива за поверителни протоколи сега бе преградена с жълта лента, което означаваше, че за да вляза, трябва да бъда придружен от служител на охраната и полицай. Щом се намерих вътре, веднага взех записките от комисията за епидемиологичен контрол. Намерих ги, както очаквах, на мястото им, тъй като на Кам надали му беше нужно да чете собствените си изказвания.

Преди не бях обърнал внимание на последователността на различните методи, използвани от Призрака, но бързо проверих какви атаки са били извършени по време на отсъствията на Кам. И в двата случая симптомите бяха като на отравяне с инсектициди. Действията на Призрака можеха да се разделят на две фази. Халюцинациите и внезапните пристъпи на повръщане се случваха разбъркано в първите четири месеца. После дейността на Призрака приключваше с петте случая на инсектицидно отравяне, включително и двата в отсъствието на Кам.

Облегнах се на стола и се замислих: пет случая на инсектицидно отравяне — три, когато Кам е бил в града, и два в негово отсъствие — после никаква следа от Призрака в продължение на две години. Последователността им ме заинтригува.

Първо се запитах дали Кам е пристъпил към инсектицида, след като е усъвършенствал предишните два метода, а после си е намерил съучастник за последните два случая, за да разсее слуховете. Повторното алиби обаче е станало подозрително и Кам сигурно го е разбрал. Защо тогава двете последни нападения на Призрака бяха протекли в такава последователност?

Дойдоха ми наум какви ли не объркани обяснения, но нито едно не ми се струваше правдоподобно. Нямаше логика при такова съвършено прикритие Призрака да споделя тайната си с някой друг и да рискува да го издадат.

Станах и започнах да се разхождам из стаята. Инсектицидите бяха много по-опасни от очистителните и халюциногените, можеха да доведат до смърт. Повръщането и неясните видения изглеждаха подходящо наказание за жестокостта на недобросъвестните служители. Все пак, макар и неоправдани, действията им не заплашваха живота на пациентите.

Почувствах се неловко, че мисля за „подходящи наказания“, при положение че имам работа с маниакален убиец. Все пак използването на пестициди бе значителна промяна в поведението. След много неуспешни опити заключих, че причината вероятно се крие в лудостта на маниака.

Не ми идваше наум нищо друго. Преди да си тръгна, прегледах последните протоколи на комисията, от заседанията, на които са обсъждани случаите на легионела с Браун и сестрата от хирургията. Не открих нищо интересно и само преписах номерата на здравните картони на двете жертви.

Повиках отново полицая и служителя от охраната, за да ме заведат в друга запечатана с жълта лента стая — отдела за лични досиета на персонала. Всъщност той се състоеше от девет кабинета, осем от които бяха разположени по дължината на един коридор. Деветата стая, намираща се в дъното, бе най-голяма и съдържаше документите, които ме интересуваха. Накарах двамата си придружители да изчакат, докато проверя дали в помещенията не се крие някой; надникнах дори в големия гардероб на входа. Когато влязох в главното помещение, установих, че Кам е пропуснал и този отдел: върху масата нямаше извадени папки. От книгата на рецепцията обаче знаех, че Майкъл е бил тук, затова отпратих двамата си пазители, които изглеждаха развеселени от предпазливостта ми, и се заех за работа.

Започнах с картоните на първите жертви на Призрака. Шест вече се бяха пенсионирали, но досиетата им се пазеха, както и тези на мъртвите. От тях само срещу три сестри имаше официално подадени жалби, никоя от които не бе довела до дисциплинарни мерки.

Оплакванията бяха от дреболии, както вече очаквах — болезнени смени на превръзките, една пациентка твърдеше, че се чувствала унижена, когато се налагало да моли за обезболяващи, на друга й се присмивали, че подмокря леглото, като в същото време не й предоставяли подлога. И трите сестри бяха отрекли обвиненията. Очевидно Джанет бе права, че жестокостта към пациентите се доказва трудно.

Липсата на жалби в другите петнадесет досиета ме наведе на мисълта, че Призрака се е насочил към жертвите си по неофициални оплаквания, споделени пред него. Въпреки това записах имената и адресите на трите пациентки, повдигнали официални обвинения. Беше ми интересно да разбера с кого са обсъждали поведението на сестрите.

Когато обаче погледнах датите, отново се изненадах. Трите жалби бяха подадени малко преди да започнат атаките на Призрака, а първите му жертви се оказаха същите три сестри, посочени в оплакванията. Нещо повече — нападенията бяха станали седмици след разглеждането на жалбите в комисията.

Не се сещах за някакви обяснения, но чувствах, че съм намерил доказателствата за раждането на Призрака.

В протоколите бяха вписани имената на членовете на комисията, но никое не ми беше познато. Това не ме обезкуражи, защото знаех, че Призрака не е сред тях. Колкото и секретни да бяха тези заседания, информация винаги изтичаше.

— Какво откри? — попита познат глас зад гърба ми.

Подскочих като ужилен и изкрещях от уплаха. Беше Уилямс.

— Дявол да те вземе! — изревах.

В очите му проблеснаха весели пламъчета. Очевидно страхът ми му беше забавен.

— Ще спреш ли най-после да ме стряскаш? Как влезе?

— Вратата беше отворена — отвърна непринудено той. — Фос ми каза, че си тук.

— Как отворена? Бях я заключил.

Веселостта в очите му изчезна:

— Съжалявам, ама беше отворена. Може да не си я заключил добре.

— Глупости, разбира се, че я заключих добре!

Прекосих стаята и се запътих към въпросната врата. Почти я бях достигнал, когато Фос, с широко отворени очи, влетя в стаята, последван от половин дузина други хора в предпазно облекло. Един от тях стискаше нощна лампа с дълга дръжка.

— Какво стана? — попита задъхано Фос. — Чухме ужасен писък.

— Аз бях — отвърнах кратко и хвърлих кръвнишки поглед на Уилямс.

Едрият мъжага веднага се извини и обясни как ме е стреснал, после отново се извини, най-вече на мен. Докато успокояваше Фос и главните лекари, аз се приближих до вратата и се уверих, че съм завъртял ключа правилно. После заявих, без да се обръщам:

— Някой е отключил, докато съм се ровил в документите. Може натрапникът да си е тръгнал, а може още да се крие тук.

— По дяволите!

— Хайде бе!

— Не може да бъде!

Седмината инстинктивно се събраха един до друг като стадо овце.

— Хайде да огледаме — каза сериозно Уилямс.

Приближи се до първата врата и бавно я отвори. След това светна лампата; Фос и групичката лекари го последваха плахо.

Едва не избухнах в смях, след като повториха същата процедура пред всяка стая. Започнах да се чувствам малко глупаво, че съм се уплашил от някаква си отключена врата. Погледът ми падна на гардероба. Почувствах се неловко, че пак искам да го отворя, особено след насмешливите погледи на пазача и полицая преди четиридесет минути. Изчаках Уилямс и групичката лекари да отидат в другия край на коридора, за да не ме види никой как надничам вътре. Сигурно и без това щях да стана обект на присмех, когато свършат претърсването на стаите.

Огледах се, за да се уверя, че коридорът е празен, после хванах дръжката. Вратата на гардероба се отвори с такава сила, че сигурно натрапникът е чакал с вдигнат крак, готов да я изрита. Дървото ме тресна в дясното слепоочие и ме отхвърли към пейката до отсрещната стена на коридора. Видях само зелена болнична престилка, която обви главата ми като чувал. Моментално две силни ръце ме стиснаха и заглушиха виковете ми. Непознатият ме вдигна на крака, после рязко ми нанесе удар в слънчевия сплит. И малкото въздух в белите ми дробове излезе. Не можех да си поема дъх, камо ли да извикам; започнах да се задушавам от стомашния си секрет. Нападателят ме хвана за врата и ме блъсна напред. Това вече ми се беше случвало — главата ми се фрасна в нещо твърдо.

Само че този път не загубих съзнание. Вероятно престилката върху главата ми уби удара. Въпреки това се свлякох на земята, неспособен да се движа. Когато успях да смъкна престилката от главата си, вратата на отдела вече се затваряше. Почти се бях изправил на крака, когато Уилямс дотича, веждите му бяха вдигнати въпросително. Ударът на вратата в главата ми и този в гърдите ми не бяха много шумни, но явно бяха достатъчни, за да привлекат вниманието му.

— Тичай — изкрещях, все още превит на две, и посочих вратата.

Мускулестият мъжага изхвърча от стаята като куршум. Въпреки меките килими стъпките му отекнаха в коридора.

— Извикайте охраната — наредих на Фос, който най-сетне се появи от една от стаите в дъното на коридора; „лидерите“ му се гушеха плахо на няколко метра зад него. — И детектив Райли. Веднага! Кажете им, че убиецът току-що е избягал от администрацията.

Едва дишах. Поне бях спрял да повръщам.

Добрах се до вратата и се затичах след Уилямс. Той тъкмо изчезваше зад вратата, разделяща административния отдел от останалата част на болницата. Който и да беше преследваният, вече не се виждаше. Побягнах, но дишането ми се разстрои още повече. Като излязох от администрацията, от Уилямс нямаше и следа. Изскочих в следващия коридор с надеждата линолеумът да не заглушава шума от стъпки и така да разбера накъде бягат. Нищо не се чуваше. Отворих вратата към най-близкото стълбище и долових тропот от крака на някой от долните етажи. Последва затръшване на врата и звукът се загуби.

Спуснах се надолу.

Отворих вратата на партера и се заслушах — нищо.

На приземния етаж беше същото. Убиецът сигурно бе избягал към мазето. Не знаех колко бързо ще пристигнат подкрепленията на Фос, но със сигурност нямаше да знаят накъде е поел Уилямс, след като излезе от администрацията.

Приготвих се да вляза отново в зловещото мазе, но не очаквах, това, което заварих долу — пълна тъмнина, шалтерът отново беше спуснат.