Питър Клемънт
Щамът на отмъщението (4)

Глава четвърта

Беше мой ред да се учудвам.

— Но това… това е невъзможно — заекнах, след като се отърсих от първоначалния шок. — Няма логика. Джанет не ми е споменавала да имате легионела в болницата. Освен това всички щяхме да научим…

— Това е най-странното, Ърл — прекъсна ме той, като продължи нагоре по стълбите. — Нямаме легионела. Проверихме навсякъде, но не открихме източника на заразата. Никоя от двете сестри не е участвала в лечение на пациент с легионела, никой друг от служителите не е носител на заболяването, не открихме нито една бактерия във водоизточниците на болницата. Повярвай ми, проверихме щателно всичко, особено след втория случай. Наложи се да заключим, че инфекцията не е болнична.

Кам спря на третия етаж и ми отвори вратата. Очевидно знаеше къде се намира спешното ни отделение.

— Има нещо странно във времето на настъпване на болестта. И двете сестри заболяха наскоро след като излязоха в отпуск.

— Какво? — възкликнах удивен. — Да не се шегуваш?

— За жалост, не. Първата заболя на петия ден след излизане в отпуск, втората — след една седмица.

— Заедно ли са прекарали отпуска?

— Де такъв късмет? Пуснаха се шегаджийски слухове, че се къпели в една и съща вана, но всъщност двете изобщо не се познават. Едната работеше в интензивното; другата — в хирургията. Нямат нищо общо; излязоха в почивка по съвсем различно време. Вторият случай толкова ни разтревожи, че проверихме дома й и дори вилата, където е карала отпуска си. Нищо не открихме. Затова се надявам да грешиш. Това ще навлече ядове на много хора в болницата, включително и на мен.

Кам натисна копчето на плъзгащата се врата.

— Оздравяха ли? — попитах аз.

— Едната почина. Сестрата от интензивното не само че оздравя, ами и се върна на работа.

В интензивното беше тихо. Делорам седеше на бюрото в общото помещение със скръстени ръце. До него стоеше младеж в зелена престилка, вероятно Харолд Милър. Русата му коса беше подстригана късо и силните рамене и мускулестото му телосложение личаха дори под широката дреха. Вдигна поглед. До него беше и дребосъкът Гари Росит.

Стомахът ми се сви. Росит изглеждаше бесен, че вижда Кам на своя територия.

— Харолд — започна Кам, пристъпи към него и постави ръка на рамото му. — Случайно бях тук и чух за майка ти. Реших да мина и да ти предложа помощ.

— Благодаря — промълви Милър.

Росит понечи да възрази.

Кам се обърна към него:

— Винаги съм твърдял, че доктор Росит е един от най-способните специалисти по заразни болести в Бъфало. Бих му поверил живота си и този на близките си. — Огледа се, за да си намери място да седне. — Какво мислиш за случая, Гари?

Самолюбието на Росит бе също толкова голямо, колкото злобата му. Хвалебствията на Кам пресякоха желанието му за възражения:

— Амиии…

— Я да погледнем картона — предложи Кам, издърпа друг стол и покани Росит да седне до него.

Делорам се усмихна и ми смигна зад гърба на дребосъка.

Милър остана неподвижен, загубил ума и дума при вида на тези Крачун и Малчо на заразните болести, които, наведени над картона на майка му, започнаха да си шепнат съучастнически.

Не знаех дали да кажа някакви успокоителни думи на младия човек, или да го оставя в нелепото му мълчание. Не бях сигурен дори дали беше прочел името на значката ми и дали знаеше кой съм. Докато се чудех какво да правя, той вдигна очи и впери поглед в майка си, затворена в стъкления изолатор. Помещението беше по-ярко осветено от останалата част на отделението. Младежът погледна жената, с катетри, забити във всяка възможна вена, оплетена в електрически кабели, и каза с тих и много студен глас:

— Прилича ми на стъклен ковчег, доктор Гарнет, като от приказката за Снежанка. Доктор Росит каза, че вие сте я докарали дотук. Не искам повече да ви виждам. Просто ме оставете на мира.

 

 

— Не можеш да го направиш, Майкъл!

— Не мога ли? С три медицински сестри с легионела за шест месеца!

Бяхме сами в кабинета ми. Майкъл се беше справил с цялата работа в спешното, докато аз се разправях с Милър. Обсъждахме разкритията на Кам.

— Правих проверка на болницата им преди месец — продължи той. — В доклада на Комисията за епидемиологичен контрол не се споменаваше нищо за легионела. Ако негодниците си мислят, че ще се покрият…

Оставих го да се възмущава. Тирадата му нямаше да навреди на никого. Все още се опитвах да се съвзема от случката в интензивното. Гневът на Милър не ме изненада, нито опитите на Росит да го подклажда допълнително, но и двете бяха неприятни. Росит сигурно беше чул, че ме викат в интензивното — като акула, която подушва капка кръв от километри, — и бе побързал да провери дали не е свързано със Сандърс.

— Защо да не направя проверка? — попита Майкъл, като напълно ме откъсна от мислите ми.

— Защото ще се приеме като злоупотреба с правомощията ти на главен болничен инспектор в щата Ню Йорк.

Болничните инспектори са нещо като данъчните. Проверяват болниците, за да се уверят, че отговарят на всички клинични и академични стандарти, осигуряващи безопасното лечение на болните. Тази задача се поверява само на най-изтъкнати лекари и Майкъл Попович нееднократно е избиран на тази длъжност. По правило инспекторите нямаха право да проверяват собствените си болници, за да се избягнат пристрастни оценки.

— Глупости! — възрази Майкъл. — Нали работих по случая със Сандърс. Подозираме болнична инфекция. Сестра е в Университетската болница. Това не е ли достатъчна причина да предизвикам проверка? Ще се обадя на Кам още тази вечер. Ако е толкова прям с мен, колкото е бил с теб, ще му предложа да прегледам изследванията на предишните две болни. Ще му кажа, че на този етап няма да предприемаме по-строги мерки. Повярвай, покрай боричканията заради сливането ще се хване с две ръце за възможността да уредим нещата между нас. Последното нещо, което й трябва на Университетската болница сега, е официална проверка поради опасност от легионела.

— Не знам, Майкъл…

— Става дума за повторно посещение на болен пациент, Ърл, и ако изследванията за легионела се окажат положителни, Университетската болница ще има официално посещение от екипа ни. Кой знае дали са толкова чисти, колкото си мислят? В една болница, която съм проверявал, твърдяха, че никога не са имали легионела, а бяха пропуснали четиринадесет процента от заразените. Открихме микроорганизма в две трети от водоизточниците им — питейна вода, бани, басейн…

— Кам ме увери, че е проверил всичко.

— Хайде, Ърл. Той е много добър специалист, но е под същия натиск за икономии и прикриване на грешките, както и ние. Освен това този микроорганизъм се открива във вода още по-трудно, отколкото в храчки, и изследванията са скъпи. Мога да заключа, Ърл, че там става нещо наистина нередно, което е опасно както за пациентите, така и за персонала.

Знаех, че ми говори всичко това само за да види реакцията ми и от нея да си направи извод за последиците, които биха имали действията му. Но вместо да го разубеждавам, у мен все повече се увеличаваше желанието да направи проверката си и да разкрие какво точно се е случило на Сандърс. Замислих се за Джанет.

— Да, може би си прав — отвърнах аз.

 

 

Върнах се вкъщи около 18,00. Навън валеше. Искаше ми се Джанет да се е прибрала. Исках да се порадвам на сина си, Брендън. Исках да забравя проблемите.

На задната врата ме посрещна нашият четиридесеткилограмов пудел Мъфи. Докато скачаше и махаше с опашка около мен, успях да се добера до кухнята. В къщата цареше тишина. На кухненската маса имаше бележка от Ейми Холис, бавачката, която живееше при нас. Пишеше, че си ляга рано, че Брендън е нахранен, изкъпан и приспан и че Джанет се е обадила да предупреди, че е на събрание до 22,00.

Единствената, която се възползва от самотата ми, бе Мъфи. Сложих й каишката и я изведох. Тя обожава разходките, но мрази дъжда, тъй че съвсем скоро отново бяхме вкъщи.

След като й изсуших лапите и й дадох бисквитка, се качих в детската стая. Въпреки че навън все още не се беше стъмнило съвсем, светнах нощната лампа и се наведох над креватчето. Брендън лежеше по гръб, свил малките си юмручета до главата. Никога нямаше да ми омръзне да го гледам, дори когато спи.

Не можах да устоя — протегнах ръце и го вдигнах. Беше толкова малък и лек, че го задържах с една ръка. Отидох до прозореца и се настаних на люлеещия се стол. Брендън се размърда, размаха ръчички и налапа палец. Смукна три пъти и пак заспа. Останах на стола заслушан в дъжда, докато вечерният сумрак не премина в нощ.

После върнах Брендън в легълцето, изядох една супа и легнах да чакам Джанет.

 

 

Започнахме да се любим насън. Несъзнателно се бяхме приближили, възбудили и когато се събудих, и двамата бяхме на прага на оргазма.

— За бога, как стана пък това? — прошепна Джанет, след като свършихме.

Лежах по гръб, като още се опитвах да си поема дъх. Не ни беше за пръв път след раждането на Брендън, но никога не го бяхме правили с такава страст.

— Трябва да се любим по-често — заключих аз. — Виж какви неща се получават.

Джанет се изсмя:

— Храненето в три през нощта и бавачката го правят доста трудно.

— Не съм те усетил да се прибираш.

— Ти си съвършеният съпруг за гинеколожка, Ърл. Можеш да заспиш навсякъде.

— Да не сме събудили някого?

Заслушах се за шумове от детската стая. Всичко беше тихо.

— Дали не му направихме братче? — попита Джанет и сгуши глава до гърдите ми.

— Джанет!

— Хей, този път ми дойде съвсем изневиделица. Мога да израждам бебета, но не и да променя природните закони, особено този за правене на деца. — Вдигна глава, подпря се на лакът и ме погледна усмихнато. — Не си ли готов за още едно бебе? Какво толкова?

— Не е ли по-добре да изчакаме малко?

— Да изчакаме ли? Може за теб да съм висока сексапилна блондинка, но всъщност съм на четиридесет и една. Налага се да побързаш, ако искаш всички онези малки Гарнетчета, за които сме си говорили.

Усмихнах се:

— Нямам възражения, госпожо. Само ме уведомете кога и къде да изпълня задълженията си.

Тя се усмихна и отново се отпусна до мен.

— Петдесетгодишните могат ли да го правят повече от два пъти на седмица?

— Четиридесет и осем, умнице.

— И половина — поправи ме тя и се притисна до тялото ми.

— Мислиш ли, че Ейми ще ни чуе?

— Ърл, тя знае, че го правим.

— Обичам те, Джанет — измърморих аз, като се опитах да прогоня мислите за болницата.

— Май вече си готов — прошепна Джанет и отново се изтърколи върху ми.

Брендън заплака.

Три часът.

— О, не — изръмжах.

Нахраних бебето.

Двадесет минути по-късно седях в тъмната всекидневна с Брендън на ръце и слушах как изсмуква остатъците от млякото си. На светлината от улицата сините му очички блестяха. Размаха ръчички и краченца, измъкна гумения биберон от устата си и шумно се оригна. Отпуснах се на дивана, решен да не позволявам на проблемите да развалят удоволствието ми от спектакъла. Малките пръстчета вече имаха сила да стискат пластмасовата бутилка.

— Аз го родих, ти ще го храниш — беше заявила Джанет.

Всъщност се боеше да не я извикат спешно през нощта в болницата.

— Освен това — бе допълнила — мъжете на твоята възраст не стават ли и без това доста често през нощта?

Почти на шест месеца, Брендън спеше през по-голямата част от деня, но от време на време решаваше да ни тормози както в първите дни след раждането. Нямах нищо против да се занимавам с него, дори след прекъсване като днешното.

Телефонът иззвъня и аз веднага вдигнах слушалката. Ако беше за мен, нямаше нужда да разсънвам Джанет. Затова заговорих тихо:

— Доктор Гарнет на телефона.

— А, доктор Гарнет, от приемната на Университетската болница се обаждаме. Извинете за безпокойството, но търсим доктор Грейстън.

— Един момент.

Джанет вече беше вдигнала телефона в спалнята:

— Готово, Ърл.

Затворих и загледах как Брендън изсмуква последните капки от яденето си. Вдигнах го, за да се оригне. Джанет се появи, вече в зелен халат, очевидно я викаха за раждане. Дори в развлечената дреха тя изглеждаше страхотно. Завърза косата си с ластик и взе Брендън от ръцете ми.

— Имам още двадесет минути. Ще ми направиш ли кафе?

Брендън се оригна и изплю малко мляко върху рамото й.

— Няма нищо, ангелче — успокои го тя. — Още преди съмване премяната ми ще е много по-мръсна от сега.

На път към кухнята се наложи да прескоча голяма черна купчина в хола, която тихо изръмжа. След раждането на Брендън Мъфи изпадна в немилост и беше заточена от спалнята в хола. Препъването ми в нея при нощното хранене стана нещо като ритуал.

След пет минути Брендън вече спеше, сгушен на дивана между мен и Джанет. Беше 3,40. Мъфи се настани в краката ни, но не дръзваше да погледне бебето.

— Това е най-голямата четка за миене, която съм виждала — каза Джанет и протегна ръка, за да почеше кучето между клепналите уши.

— Ще се върнеш ли за закуска?

— Не, оставам в болницата. Днес съм много заета.

Почувствах се разочарован, но не казах нищо. Джанет ме погледна в очите:

— Кам ми каза какво е станало с Филис Сандърс. Тази вечер имаше спешно заседание на Комисията за епидемиологичен контрол. Голяма суматоха настана. Дори приятелят ти, Майкъл Попович, дойде към края на заседанието. Обади се по мобифона на Кам на средата на събранието — за да го пита за Сандърс — и се самопокани. Проблемът е, че не знаем какво да правим.

Погледнах я изумен:

— Защо реагира толкова бързо?

— Налага се. Дали Сандърс има стафилококова пневмония с неустановена първична инфекция, или легионела, вероятността да се е заразила в болницата трябва да се провери щателно. Освен това Кам, както и всички останали, е разтревожен от начина, по който е започнала болестта — и трите сестри са я прихванали по време на отпуск. Два случая могат да се приемат за нещастно съвпадение, но няма как да си затворим очите пред третия.

— Каза ли ти за Росит?

— Спомена нещо, на четири очи. Каза да не се тревожа. Но бих искала да чуя от теб какво точно е станало.

 

 

За не повече от пет минути й разказах всичко. Докато говорех, Джанет люлееше Брендън и чешеше Мъфи зад ухото. Дори признанието за неприязънта ми към Сандърс не промени изражението й. Просто ме слушаше как изливам болката си.

Когато свърших, тя продължи да гледа през прозореца. Чаках я да каже нещо, но тя запази мълчание.

— Джанет? — подканих я най-после, когато започнах да се чувствам неловко.

— И трите бяха кучки — каза тя разсеяно.

— Джанет! — възкликнах; не можах да повярвам на ушите си.

Тя се обърна; този път гласът й прозвуча по-възбудено:

— Прав си, Ърл. Ужасно е да се говори така, ужасно е дори да си го помислиш и затова никой не вижда общото между трите сестри.

— Хайде, Джанет, не можеш да твърдиш…

— Ърл, Филис Сандърс винаги е отблъсквала хората. Лекарите и сестрите в Университетската болница я мразят от години, без значение дали си съгласен или не.

— Джанет! — запротестирах отново.

— В това отношение е досущ като другите сестри. Знам, защото пациентките са ми се оплаквали и от трите.

Не знаех какво да кажа. Нямах идея накъде бие.

— Нали знаеш този тип сестри, които карат пациентите да се чувстват виновни, задето се нуждаят от грижите им; които се отнасят с пренебрежение към молбите им, особено към по-емоционалните. Не говоря за случайни изблици на лошо настроение; всички ги имаме. Имам предвид постоянна жестокост, скрита в съвсем незабележими на пръв поглед действия — да се забавиш с подлогата, да задържиш обезболяващи лекарства, да оставиш някого в тоалетната прекалено дълго време, да обвиняваш хората, които изпитват страх или болка, че „се държат като бебета“.

Примигнах. Трябваше сериозно да поговоря с някои от собствените си подчинени за такова поведение, и не само със сестри.

— Сандърс не е трябвало да се позовава на това, че работи с мен — продължи Джанет. — Бях й забранила да се навърта около пациентките ми. Онези, които идват за втори път, не искат да се грижи за тях.

— Какво искаш да кажеш? — попитах; започвах да се чувствам все по-неловко.

— Искам да кажа, че тези жени настройваха хората срещу себе си.

— Господи! — успях само да възкликна; беше невероятно. — Да не смяташ, че някой ги е заразил нарочно?

Тя въздъхна и почеса Мъфи. Брендън измляска и Джанет му се усмихна.

— Знам, че звучи невероятно. Но може би тези мисли не са лишени от логика.

Джанет винаги търсеше смисъла в нещата.

Вдигна поглед от бебето:

— Чувал ли си слуховете за Призрака в Университетската болница?

— Какво? — Реших, че не съм разбрал добре. — Без майтап.

Тя се изчерви:

— Не се смей. Говоря сериозно.

— Джанет, какви ги приказваш?

Все още мислех, че се шегува.

Тя отново въздъхна и се загледа през прозореца:

— Преди две години имаше няколко случая, които привлякоха вниманието на Епидемиологичната комисия. Дреболии, но персоналът беше разтревожен. Някои хора внезапно получаваха пристъпи на повръщане и смятаха, че нещо им е било пуснато в кафето. Друг път един санитар получи брадикардия, виене на свят, астма и диария. Беше сигурен, че е отровен, но не можеше да го докаже. Имаше и други такива случаи, всичките — кратки и неопределени и, слава богу, без фатални последици.

— Наистина ли са били отровени?

— Трябваше само да проверим дали не е някаква болнична инфекция, но доколкото знам, не се намери никакво обяснение.

— И така е тръгнала историята за Призрака — предположих аз.

— Точно така. Хората започнаха да се шегуват, че ако не се държиш добре, Призрака ще те хване.

— Чакай малко. Да не искаш да кажеш, че жертвите са били като трите сестри?

— Да кажем просто, че хората не ги обичаха много.

— Подозираха ли някого?

— Боя се, че не.

— Продължават ли случаите?

Джанет оправи пелените на Брендън:

— Като се има предвид какво става през последните шест месеца, този въпрос е много актуален.

Телефонът иззвъня. Джанет вдигна слушалката.

— Тръгвам — каза, без да чака отговор от другата страна на линията. Връчи ми Брендън и излезе.