Питър Клемънт
Щамът на отмъщението (26)

Глава двадесет и шеста

Ключът за вратата и мобифонът ми бяха в джоба му. Милър немощно замахна, но липсата на кислород и загубата на кръв го обезсилваха. Две и половина минути след обаждането ми Дивия Бил Типет и екипът за реанимация вече работеха върху него. Тъй като Милър бе силно заразен, трите чифта ръкавици, двете маски, предпазните очила, боне и престилка на Типет бяха съвсем уместни.

Интубираха го, включиха го на системи и тампонираха раните му. Набързо отстраниха по-големите стъкла и повечето от хранителната среда и се втурнаха към операционната. Райли го арестува по пътя и му прочете правата, подтичвайки край носилката.

В операционната щяха да зашият трахеята, да свържат по-важните разкъсани артерии и вени, а по-незначителните кръвоносни съдове да прищипят, за да спрат кръвотечението. От самото начало обаче бе известно, че работят с обречен човек.

Защо да си дават труда да го спасяват? Уилямс най-добре обясни причините:

— Да запазим този мръсник жив, в случай че поискаме да научим нещо ново за деянията му!

Веднага след него вкараха Браун за ампутация на ръката непосредствено под рамото.

 

 

Незабавно изтичах в интензивното и събудих Джанет. Бързо й казах, че убиецът е Харолд Милър и че ще й обяснявам всичко по-късно, и веднага я накарах да започне промивки на носната кухина с бактерицидни сапуни. Все още полузаспала, тя изпищя при вида на раненото ми лице и ми нареди незабавно да отида в спешното, за да се погрижа за собствените си проблеми, а нея да оставя на „истинските лекари“, за да обсъди с тях въпроса за промивките. След няколко секунди обаче явно осъзна какво съм й казал:

— Харолд Милър ли е Призрака? Убил е собствената си майка? Заразил е всички тези хора? Само преди час беше тук, взе ми проби… О, Господи!

След като се съгласих да се подложа на промивки заедно с нея (не знаех дали не е заразил и мен), тя склони. Докато заедно кашляхме и плюехме, а след това се мажехме с огромни количества мупироцин, аз се подготвях да й съобщя за смъртта на Кам.

Тя прие новината спокойно, но вероятно до края на дните си щеше да се самообвинява, че е станала причина за смъртта на приятеля си. Предполагам, че още при изчезването му се бе подготвила психически за смъртта му. След това сама започна да ме успокоява, че не аз съм причината за убийството на Кам и Росит. Никога вече не говорихме на тази тема.

Въпреки че Уилямс и Райли се опитаха също да ме успокоят, до последния си час ще се питам дали ако бях действал по друг начин, Кам и Росит нямаше да са още живи.

 

 

— Венозно еритромицин и обилни промивки на носната кухина — нареди веднага Уилямс за всички, които са били изследвани наскоро от Милър или са ползвали негова маска.

Вместо обаче да тичам из болницата и да му помагам, аз самият станах негов пациент, закачен за система с еритромицин. Настаниха ме в интензивното, редом с Джанет. Събудих се към пет. Тъй като можех да ходя, като бутам пред себе си количката със системата, се измъкнах от отделението, за да си взема кафе от машината в коридора. После намерих телефон в един празен кабинет и се обадих в интензивното на „Сейнт Пол“.

— Забележително, доктор Гарнет — каза сестрата. — Оказа се, че кръвта в храчките не е от стафилококова инфекция. Жизнените процеси на доктор Попович се възстановяват. Температурата му спада и което е по-важно, съдържанието на кислород в кръвта се покачва. Може дори следобед да се опитаме да го откачим от респираторния апарат.

Слязох на партера, в обширното празно фоайе. Охраната ме остави да подишам чист въздух на входа. Все още носех предпазно облекло и не ме пускаха да излизам, докато не ми направят няколко бактериологични изследвания. Беше четвъртък и се надявах да се освободя от маската за почивните дни.

Демоничните статуи на входа се взираха в отстъпващата тъмнина. Прииска ми се да им изкрещя: „Опасността отмина!“, но знаех, че никога няма да помръднат от вечния си пост. Заедно посрещнахме първите слънчеви лъчи.

По-късно сутринта открихме, че резултатите от първите изследвания са били подправени. Всички жертви, които сега умираха от стафилококова инфекция, бяха записани като отрицателни преди два дена, което бе невъзможно. Налагаше се да повторим изследванията с всички в болницата. Профилактичният еритромицин бе забавил развитието на легионелата. Появиха се само пет нови случая.

След промивките никой от заразените със стафилококи при последната обиколка на Милър не разви инфекцията, включително ние с Джанет.

Смъртните случаи обаче не бяха приключили. През следващите няколко дена още три от първите жертви умряха от стафилококова пневмония. Последната равносметка показваше тринадесет починали, ако не се смята Филис Сандърс.

Правилото на Уилямс за освобождаване от карантина бе:

— Три отрицателни резултата и си свободен.

До неделя вечерта деветдесет процента от изолираните служители бяха освободени.

— Накрая ще измием цялостно всички помещения — заяви Дорис Левиц една сутрин.

— Но дали ще вдъхнем доверие на пациентите? — усъмни се Уилямс. По челото му се появиха множество бръчки.

Погледнах каменните демони на входа и се почудих дали не бяха съгледвачи, очакващи напразно завръщането на пациентите.

 

 

Джанет излезе от интензивното също в неделя, инфекцията й беше излекувана. Аз пък изобщо не развих симптомите, а и изтръпването на лявата половина от лицето ми изчезна. Слухът ми също щеше да се възстанови след някой и друг ден.

В болницата не оставаха фактически никакви пациенти. Джанет избра една стая в гинекологията, за да се срещне с някои колеги и приятели. Аз също се домъкнах със системата си.

— Кой знае — заяви скромно Джанет, — може след девет месеца пак да дойда като пациентка.

Постоянно звъняхме на Ейми и Брендън, успокоявахме бавачката, че съвсем скоро се прибираме, и слушахме гукането на бебето. Горяхме от нетърпение да го видим, но искахме и най-малката опасност от легионела да отмине.

— Между другото — отбеляза Ейми, — откакто ви няма, Мъфи спи при Брендън; пази го като собствено кученце.

Долепи слушалката до ухото на кучката и тя залая весело, като чу гласовете ни.

Продължавах да се обаждам в „Сейнт Пол“ през няколко часа. Майкъл се подобряваше, но не очаквах обаждането в неделя вечерта:

— Ърл, Стюарт Делорам се обажда. Тук има един човек, който иска да говори с теб. Изчакай малко.

Чух хриптене, после — гласа на Майкъл:

— Хей, това било по-трудно, отколкото да откажеш цигарите.

Очите ми се изпълниха с радостни сълзи:

— Майкъл, страхотен си! Направо страхотен.

Той се изсмя дрезгаво:

— Трябва да затварям. Тук явно смятат, че съм говорил прекалено много. По-добре да не ги ядосвам. Чао, Ърл.

Нямаше нужда да обяснявам на Джанет. Очите й заблестяха. Започнахме да се прегръщаме, да плачем и да се смеем едновременно, полудели от радост.

Спахме в едно легло. Въпреки тесния матрак и системите успяхме да вземем мерки по осигуряване на компания на Брендън.

 

 

— Иска да те види — каза Уилямс.

— Да ме види ли! Защо?

— Нищо не ще да ни каже — обясни Райли. — Кой го знае какво си е наумил? Искаш ли съвет, докторе? Не му обръщай внимание. И без това ти дойде много.

Беше понеделник сутринта и тримата пиехме кафе в пустото барче. То, заедно с интензивното и гинекологията, бе един от малкото райони на болницата, обявени за чисти от стафилококи. Благодарение на това тримата не носехме предпазно облекло и си прекарвахме чудесно въпреки неприятните неща, които обсъждахме.

— Съгласен съм с Райли — намеси се Уилямс. — Вече всичко ни е ясно. Няма нужда да разговаряме с него. И без това до двадесет и четири часа ще умре.

Сигурно, но аз цял живот щях да се терзая какво е искал да ми каже в последните си мигове.

— Защо двамата не ми разкажете какво сте разбрали и тогава да реша дали да се видя с Милър. Да започнем с нощта, когато изчезна Кам.

Райли започна:

— Предполагаме, че Милър е подслушал Кам Маки, когато е звънял на теб или на Дъглас. Може би Маки дори е споделил с Милър за откритията си в картоните, без да подозира, че говори с убиеца. Милър се уплашил, много добре си е давал сметка, че началникът му е достатъчно умен, за да разкрие всичко. Когато обаче Маки разкрил доказателствата за заразата на трите сестри, провалът на целия замисъл е станал въпрос на часове. Предполагаме, че в лабораторията само е зашеметил лекаря, а после го е завлякъл в мазето, където го е удушил. Криминолозите ще си кажат думата.

— Свързахме всичко във времето — намеси се Уилямс. — Милър завлякъл изпадналия в безсъзнание Кам Маки в скривалището си, убил го, после се върнал в лабораторията, за да заложи петритата с бактериите. Щом наредил сцената, вероятно е използвал кабинета на Маки, за да набере телефона в лабораторията. Изчакал да се обадиш и започнал да изпраща съобщенията по компютъра. Обзалагам се, че е предпочел ти да пристигнеш пръв, за да те тероризира с намеците за Джанет. Така е било по-вероятно да си направиш погрешни изводи за Маки.

Спомних си, че Милър изглеждаше наскоро къпан същата нощ:

— А какво е положението с изоставената лудница? Ходил ли е изобщо там?

— Вероятно — продължи Уилямс, — до нощта, в която случайно си се натъкнал на него. Предполагаме, че втория път, когато си го видял с количката, се е готвил да се мести. Като се има предвид колко малко инвентар имаше, не му е отнело много време.

Допълних чашите от сребърния кафеник, после попитах:

— Някой досетил ли се е как е използвал процеса на изследване, за да заразява жертвите?

Райли се усмихна:

— Обсъдих това с Мадж в здравния отдел.

Отпи няколко глътки кафе; очевидно беше доволен от откритията си:

— Пробите се вземат едновременно от всички служители в даден отдел, но точната дата е известна само на ограничен брой хора в болницата. След като се обяви срокът, сестрите трябва да се явят до две седмици в лабораториите или в здравната служба в зависимост от заетостта им. Мадж смята, че Харолд Милър е пускал лъжливи съобщения до отделенията, където са работели жертвите му. Така изследването започвало, когато му е било удобно — малко преди жертвите му да излязат в отпуск. Тъй като хората от здравната служба се грижат единствено всяка сестра от рисковите отделения да бъде изследвана определен брой пъти годишно, на никого не му е направила впечатление една извънредна проба.

— Не е било задължително жертвите да се явят — възразих аз.

— И е имал извинение да ги търси за повторно изследване с твърдението, че пробите не са били добри. Така ги е заразявал със стафилококи.

— Сроковете на изследванията са събудили подозренията на доктор Попович — намеси се Уилямс. — Говорихме за кратко по телефона. Другите подозрителни съвпадения са извънредните стерилни процедури с трите жертви. Тогава е започнал да се досеща, но едва при собствената му реанимация, когато всички наоколо са се движели с маски и са му взели проби от носа, си е обяснил всичко. Каза, че щял да ти напише по-дълга бележка, но стажантите му изгаряли от нетърпение да го напълнят с катетри.

— Удивително — възкликнах, като си спомних колко близо до смъртта бе Майкъл тогава.

— Изумен съм — продължи Уилямс — как е успял Милър да прикрие следите на Призрака, преди да започне с инсектицидите. Съмнявам се някой да си спомни, че се е навъртал наоколо, когато е бил отровен, дори жертвите от психиатрията. Във физиологията и рехабилитацията обаче следите му личат. Доста дълго време се е навъртал там с твърдението, че го боли кръстът. Дори се досещам как е използвал инсектицида. Терапевтите оставят джапанките си, докато се занимават с пациента в лечебната вана. Милър вероятно е изливал пестицида направо върху джапанките. Така нападенията на Призрака са станали по-очевидни и по-опасни, но… за щастие, всичко свърши.

Имах един последен въпрос:

— Райли, Милър щеше ли да те убеди, че Росит е убиецът, ако намерите труповете ни?

— Помисли си за собствената си схватка с Милър. Ако беше успял да те уцели с лопатата, сигурно щеше да подреди така сцената, че да излезе, че си удушил Росит, докато си се опитвал да се отскубнеш, но че раната ти е била прекалено тежка и си изпаднал в кома, после микроорганизмите са те довършили. Като ви намерим, нямаше да е трудно да си помислим, че Росит е Призрака и те е заварил да ровиш в леговището му.

— Дори да те намерят, преди да умреш — добави Уилямс, — нямаше да си в състояние да говориш.

Мълчаливо отпихме от кафето си. Дали Милър наистина е възнамерявал това, не знаех, но със сигурност сценарият щеше да се разиграва в кошмарите ми.

Накрая заговорихме за по-приятни неща, като връщането у дома. Чувствахме се добре заедно. Дори Райли бе започнал да говори на ти с Уилямс. Като имах предвид колко бяха резервирани един към друг в началото, изказах наблюдението си на глас.

Уилямс се усмихна:

— Оказа се, че имаме общи интереси във футбола.

— Общи интереси ли! — възкликна Райли. — Докторе, това е знаменита личност. Познах го едва като си свали маската. Това е Паяка Уилямс, един от най-известните играчи в историята на Мичиган. Какви удари правеше само! С баща ми пътувахме по двеста километра, за да го гледаме.

— Благодаря, „синко“ — каза негърът.

И тримата избухнахме в смях — Райли беше десет години по-млад от нас с Уилямс. После ги оставих да обсъждат стари мачове и минали победи.

Имах по-неотложна работа.

 

 

Реших да се срещна с Харолд Милър заради собствения си душевен мир.

Призрака лежеше в ярко осветен изолатор, също като Филис Сандърс в „Сейнт Пол“. Една сестра сменяше превръзките му, наквасени с кафява гной; друга — марлята над дясното му око. Стажантите ми бяха съобщили, че било прободено от парче стъкло при борбата и се наложило да бъде отстранено по хирургичен път.

Кожата, която не беше покрита с превръзки, бе зачервена и подпухнала, като при слънчево изгаряне. Когато обаче влязох в стаята, ме лъхна мирис на разлагаща се плът — ясен признак за напредването на инфекцията. Кашляше и по брадичката му течеше кървав секрет.

— Главата ми. Главата ми — изстена болният.

По ръцете и краката му се виждаха още подпухнали рани, някои от които бяха покрити също с марля, наквасена с жълта гной.

Спомних си за органите на майка му след аутопсията. Стафилококите бяха проникнали в кръвта му и се разпространяваха из цялото тяло. Белите му дробове щяха да бъдат проядени от гнойни язви; главоболието му вероятно се дължеше на възпаления в мозъка; инфекцията щеше да разяде дори костите му.

Приближих се до леглото; окото му гледаше със същия отнесен поглед, както в подземието.

— Харолд, доктор Гарнет дойде — каза му едната от сестрите.

Той не реагира. Аз се наведох над леглото:

— Господин Милър, казаха ми, че сте искали да ме видите.

Не бях сигурен, че ме чува.

— Говори ли? — попитах една от сестрите.

— Понякога, когато поиска.

Като че да потвърди думите й, той неочаквано заговори, без да се обръща:

— Искам да поговорим на четири очи.

Двете сестри бързо привършиха работата си и излязоха.

Той бавно се извърна към мен:

— Очевидно не ми остава много. Трудно ми е да говоря. В гърлото ми започва да се развива абсцес.

Гласът му бе леко заглушен, сякаш говореше с горещ картоф в устата — ясен признак за оток в гърлото.

— Какво искате, господин Милър? — нямах намерение да си губя времето с него.

— Чух от Уилямс и Райли как се самообвинявате. Тя искаше да се върне в спешното още същата вечер, доктор Гарнет, но аз я разубедих.

— Моля?

— Майка ми. Обади ми се и каза, че ще се върне в „Сейнт Пол“, за да ви каже лично, че й се вие свят. Смяташе, че ще й обърнете внимание. Аз обаче я разубедих. Ако не го бях направил, щеше да се върне при вас само след няколко часа и да ви съобщи лично, че й се вие свят, когато стои права.

Чувствах отвращение и в същото време — любопитство, но просто вдигнах рамене и продължих да го гледам.

— А Маки — продължи с мъка Милър — така или иначе щеше да умре. Бях замислил да го нароча за изкупителна жертва, независимо дали го заподозрете, или не. Трябваше да изчезне, сякаш се е скрил някъде и продължава да убива. Наложи се само… да се отърва по-рано… от него, за да не ме разкрие… и нямах време да го скрия по-добре.

— А Росит?

— Желанието му постоянно да се заяжда го доведе на неподходящо място в неподходящо време. Разбира се, ако не бях оставил вратата отключена, докато търсех лопата… Кой би си помислил за плъховете?

Не можех вече да слушам: беше прекалено жестоко.

— Слушайте, не виждам какво…

— Нали аз ги убих, не вие!

— Защо ми разказвате всичко това?

Бях толкова смутен от признанията му, че не се сетих какво друго да попитам.

Той обаче не отговори. Просто извърна глава и се загледа в празното.

— Защо? — настоях аз.

Никакъв отговор.

Милър остана напълно неподвижен, по челото му беше избила пот.

Въпреки че може би това се дължеше на треската, подозирам, че отново се бе върнал в мазето на родната си къща, с него.

 

 

Хвърлих предпазното си облекло и преди да изляза от интензивното, спрях и отправих последен поглед към стъкления ковчег. Милър бавно се извърна; окото му сякаш искаше да ме изпепели.

Дали беше луд? Вероятно. Дали искаше да ме освободи от чувството ми за вина? Така изглеждаше. Но защо? Нямах представа и никога нямаше да разбера. А може би това бе целта му, цял живот да си спомням за него и да се питам какво е имал предвид.

Автоматичната врата зад гърба ми се отвори и затвори.

— Знаех си, че ще дойдеш да го видиш — каза Райли. — Научи ли нещо важно?

Важно ли? За полицията — не. За мен — не можех още да определя. С времето щях да разбера дали последният му жест към мен е бил благороден, или е имал по-тъмни цели. Съмнявах се обаче, че така ще ме освободи от чувството за вина към Кам и Росит.

— Не — отговорих.

Продължих да гледам Милър; той се извърна и отново впери поглед в безкрая.

— Прилича на стъклен ковчег — промърморих.

— Моля?

— Това каза, когато видя майка си в изолатора на „Сейнт Пол“ — че му напомняло за приказката за Снежанка, която му четяла, като бил малък.

Райли замълча за момент. После заговори много внимателно:

— Докторе, това, на което е бил подложен като дете, е ужасно и за мен тези така наречени родители са най-големите нищожества на земята. Но каквато и да е причината, сега той е възрастен човек… и убиец. Това означава, че трябва да се подчинява на законите за възрастните, иначе други невинни, като Маки, ще плащат вместо него.

Моите закони като лекар бяха различни от тези на Райли. Не причинявай болка; облекчавай страданията; не отказвай помощ никому. Това са основните правила, на които се подчинявам.

— Знаеш ли на какво ми прилича? — попита Райли.

Обърнах се към него: по лицето му се изписа задоволство:

— На стая за екзекуции.