Питър Клемънт
Щамът на отмъщението (2)

Глава втора

През следващите петнадесет минути напразно се опитвах да се съсредоточа върху проблемите на някакъв старец, когото, изглежда, го болеше всичко. Накрая предложих на разтревожения студент, който се занимаваше с пациента, да се обърне за съвет към Майкъл.

— Доктор Гарнет — извика телефонистката на отделението от другия край на стаята. — Търсят ви от лабораторията. За Сандърс.

Грабнах най-близкия телефон и натиснах 3:

— Гарнет на телефона.

— Доктор Гарнет — започна лаборантът, очевидно възбуден, — стафилококи са. Многобройни струпвания от грам-положителни коки в храчките.

— Сигурен ли сте? Да не са просто редици от пневмококи, събрани по на гъсто?

Въпреки че и двата микроорганизма са грам-положителни коки, т.е. се оцветяват в синьо по Грам и изглеждат кръгли под микроскопа, пневмококите се свързват последователно по двойки или във верижки, а стафилококите се събират на групички, подобни на гроздове. Очаквах инфекцията на болната да е пневмококова.

— Като по учебник са — отвърна той, — цяло лозе. Ще запазя препаратите за обучение на студентите. Сега посяваме останалите проби.

Беше възбуден като дете с нова играчка. Стафилококовата пневмония се среща много рядко, а бактеремията^[1], причинена от стафилококи, е още по-необичайна. В ентусиазма си явно не си даваше сметка, че диагнозата му означава вероятност за смъртен изход едно на три.

— Как предполагате, че се е заразила? В болницата или навън? — попита той загрижено.

Отговорът на този въпрос бе много важен, защото, ако инфекцията беше възникнала в болницата, микробите щяха да са резистентни към антибиотиците, които бяхме дали на пациентката. Особено един щам — МРСА (метицилин-резистентен стафилококус ауреус) — е чувствителен само към ванкомицин.

— Медицинска сестра е в Университетската болница — отвърнах. — Смятам, че трябва да приемем, че бактериите са резистентни на антибиотици, докато не излязат резултатите от клетъчните култури.

— Благодаря за интересния случай, докторе! — каза лаборантът, преди да затвори.

Обадих се в интензивното и уведомих дежурната сестра за резултатите от микроскопското изследване. Тя ми съобщи, че от инфекциозното още не са дошли да видят пациентката, затова предписах ванкомицин — за всеки случай.

— Да спрем ли еритромицина? — попита тя не без основание.

Ако пневмонията беше предизвикана от стафилококи, еритромицинът нямаше да допринесе с нищо за лечението; щеше само да увеличи опасността от странични ефекти. Поколебах се.

— Доктор Гарнет? — повтори сестрата след неколкоминутно мълчание.

Нещо не беше наред. Все още не знаех какво, но през дългите години в спешното съм се научил да не пренебрегвам неудобното чувство, че нещо съм пропуснал.

— Не — отвърнах бавно, — продължавайте с еритромицина, докато не я видят от инфекциозното. И без това сигурно ще променят всичко, което съм предписал. Между другото, някой свързал ли се е с близките й?

— На домашния й телефон никой не отговаря. В картона пише, че е вдовица. Сандърс е моминското й име. Най-близкият й роднина е синът й, Харолд Милър, живее на същия адрес. Той ли я докара?

— Не, според картона от „Бърза помощ“, един съсед я намерил сутринта и се обадил на 911.

Поколебах се, преди да дам следващото предложение, но трябваше да го направя:

— Синът й е главен лаборант в Университетската болница. Потърсете го там. Кажете му да ми се обади в спешното.

Затворих телефона и се огледах, за да се убедя, че Майкъл и стажантите се оправят и без моя помощ. Отидох при шкафа, където държахме справочната литература. Докато повечето стажанти търсят всякакви справки в компютрите, аз все още предпочитам печатните издания. Като главен лекар се грижа в отделението да има и двата вида литература.

Въпреки че микроскопското изследване показваше стафилококи, прекалено много симптоми не бяха типични за такава инфекция. Взех средния том на медицинския справочник на „Сайънтифик американ“ — дебела книга, към която всеки месец излизат допълнения — и отворих на раздела за белодробни инфекции.

Диференциалната диагноза на отделните видове пневмонии ме поуспокои. Симптомите на Сандърс изведнъж се подредиха. Наистина, гъстите кървави храчки бяха по-типични за пневмококова инфекция, но можеха да се дължат и на разрушаване на белодробната тъкан от стафилококови токсини. Кръвта можеше да е резултат от оток на белия дроб — състояние, при което шокът и възпалението причиняват разрушаване на мембраните на миниатюрните мехурчета, през които при нормални условия кислородът постъпва в кръвта. Като резултат, алвеолите се изпълват с кръв и серум.

В статията пишеше, че стафилококите се срещат в носната кухина на повече от петдесет процента от болничния персонал (добре известна статистика) и че това е най-често срещаната болнична инфекция при пациенти в напреднала възраст или със смущения в имунната система. В допълнението обаче беше публикувана друга статистика. Напоследък случаите на устойчиви към антибиотик щамове — МРСА и ВРЕ — в американските болници бяха достигнали до четиридесет процента.

От тези данни направо ми настръхна косата. Веднага почувствах необходимост да си измия ръцете.

Следващата глава обаче, макар и успокоителна относно личната ми безопасност, затвърди подозренията ми, че има нещо странно в начина на заразяване на Сандърс. Здрави възрастни хора развиват стафилококова пневмония само след боледуване от грип или друга инфекция, която да увреди белите дробове. Нормалната картина включваше поне петдневно боледуване от грип, преди да се развие опасното за живота възпаление, което наблюдавах при Сандърс.

Еднодневната предварителна инфекция, с която сестрата се беше явила предния ден, нямаше как да предизвика такива усложнения.

Както се взирах в дребния шрифт, внезапно си дадох сметка, че жълтите капчици от храчките на Сандърс все още стоят по очилата ми.

— Мамка му! — възкликнах.

Същата студентка, която бе вдигнала глава при грубата реплика на Майкъл, ме погледна неодобрително.

— Извинете — промърморих и изхвърчах от стаята.

Изтичах в миялнята, нахлузих ръкавици, потопих очилата в дълбокия умивалник и изпразних върху тях половин бутилка концентриран дезинфектант. Очите ми се насълзиха от изпаренията. Като се върнах в общото помещение, миришех на наскоро почистена тоалетна.

— Пфу! — възкликна с отвращение Майкъл, който разглеждаше книгата, оставена отворена на бюрото. Разделът за пневмониите беше привлякъл вниманието му. — Що за афтършейв?

— Много смешно!

Посегнах да прибера справочника.

— Чакай — спря ме той и посочи един абзац, който още не бях прочел.

В него се описваше точно предварителната инфекция, която търсех:

Пневмонията се предшества от еднодневна миалгия, неразположение и леко главоболие, следващи инкубационен период между 2 и 10 дена. Може да се получат също така гастроинтестинални разстройства, особено диария, и ортостатично замайване. Отначало кашлицата е незначителна.

Погледнах заглавието на параграфа: болестта на легионерите^[2].

 

 

Дребният Гари Росит, завеждащ лекар на инфекциозното отделение, беше най-големият мръсник в болницата. Никога не пропускаше възможността да използва богатите си познания по заразни болести, за да унижи някой колега. Може би така си отмъщаваше на всички, задето са по-високи от него. Аз обаче предполагам, че просто му доставяше удоволствие да се държи гадно. Търпяхме го единствено заради професионалните му знания, благодарение на които помагаше на не един отчаян пациент.

— Виж какво, Ърл, това, че си отпратил жената вчера, не означава, че сега трябва да я тъпчеш с антибиотици. Така няма да намалиш вината си.

Почувствах, че почервенявам от яд. Стояхме пред изолатора на интензивното, силно осветено остъклено помещение в задната част на отделението. Росит тъкмо си беше свалил предпазното боне и останалото защитно облекло след прегледа на Сандърс и къдравата му черна коса стърчеше безразборно във всички посоки. Идеше ми да го хвана за нея и да го вдигна над земята.

— Поръчах изследване за легионела — съобщих му през зъби.

За да се определи този труден за откриване организъм, бяха нужни специални условия на култивиране и сложни методи за оцветяване. Изследването щеше да отнеме три дена. Дори след това никой от тестовете нямаше да даде стопроцентова сигурност.

— Как ти хрумна да поискаш такива изследвания? — попита той с враждебна нотка в гласа. — Няма данни стафилококовата пневмония да се предшества от болестта на легионерите.

— Покажи ми данни за стафилококова пневмония и бактеремия след двадесет и четири часова предварителна инфекция.

Запазихме мълчание за няколко секунди, като се измервахме с поглед. Дежурната стажантка от интензивното започна нервно да се суети наоколо.

Росит вдигна рамене:

— Нищо чудно, че бюджетът все не ни стига — промърмори той и се настани на голямото бюро в стаята, за да попълни картона за прегледа.

Зад него стояха десетина монитора; от време на време някой от тях пропищяваше, за да привлече вниманието на сестрите. В едни случаи просто изключваха алармата. В други — се втурваха към заградените със завеси легла в отделението, за да обслужат някой пациент. Понякога иззад завесите долиташе вик или стенание, но интензивното по принцип е спокойно място. Върху някой от мониторите се документираха и данните за агонията на Филис Сандърс.

Стажантката плахо се приближи и попита:

— Доктор Гарнет, какво да правим, ако доктор Росит отхвърли еритромицина?

Еритромицинът е антибиотикът за лечение на легионела.

— Няма да приемем мнението му — отвърнах не много тихо. — Той е само консултант.

Дребният мъж се размърда нервно, подписа краткото си заключение, надигна се и се върна при мен. Поклати глава и се опита да се усмихне, но сега той беше почервенял.

— В това състояние, Гарнет, смятам, че нищо няма да й помогне. Ще продължим дискусията пред комисията за лекарски грешки, когато ще имаме резултатите от аутопсията и няма да се налага да слушаме глупостите, които си измислил, за да замажеш вината си. А между другото, вчера си пропуснал нещо много важно, което щеше да оправдае задържането й в болницата.

Росит се завъртя бързо на пети и се запъти към изхода. Натисна копчето, което отваряше плъзгащата се врата; след това се обърна отново към мен. С проскубаните си мустаци, набито тяло и къси крака винаги ми е приличал на герой от видеоигра. Сега обаче в триумфалния поглед, с който ме удостои, преди да излезе, нямаше нищо забавно.

Стажантката объркано замачка слушалката си.

— Извинете ме, доктор Гарнет, трябва да огледам пациентите — каза нервно тя и се шмугна зад една завеса.

Издишах силно, стомахът ми се сви. С мъка пристъпих към бюрото, където Росит бе оставил картона. Като проклинах злобния дребосък, бързо прегледах бележките си от предния ден. Не успях да открия нищо, което да съм изпуснал, както твърдеше той. Почти бях решил, че обвинението му е само евтина инсинуация, когато погледът ми падна върху няколко подчертани изречения от бележките на сестрата:

14,00 ч. Пациентката е изписана от доктор Гарнет. Твърди, че й се вие свят, когато стои права, но не и когато седи. Пациентката е изкарана през главния вход на количка и качена на такси.

Ортостатично замайване — сестрата е трябвало да му обърне внимание и да измери кръвното на пациентката в право положение. Тогава вероятно щяхме да забележим, че състоянието й не е стабилно. Поне щяхме да я включим на системи, за да възстановим налягането, и да й направим още някои изследвания. Щеше да е в болницата, когато състоянието й се влоши и ранното приемане на антибиотици може би щеше да увеличи шансовете й са оздравяване.

Самата Сандърс сигурно знаеше, че виенето на свят е важен симптом. Дали беше настояла отново да й се премери кръвното и така само да е засилила неприязънта на сестрата? Дали бяха отминали оплакванията й с пренебрежение само и само да се отърват от нея?

Поведението на всички служители в спешното отделение зависи от поведението на главния лекар. Знаех, че подчинените ми гледат от мен. Дори всички в отделението да смятаха Сандърс за досадница, от мен зависеше дали ще се отнесем към нея като към симулантка.

Росит бе прав. Бях пропуснал да забележа пониженото налягане на пациентката. Нещо по-лошо, заради мен никой не й беше обърнал внимание.

Буквално избягах от интензивното.