Питър Клемънт
Щамът на отмъщението (18)

Глава осемнадесета

Застинах от ужас, дори не можах да сваля очи от екрана. Собственото ми дишане гърмеше като ураган в ушите ми, устата ми пресъхна и езикът ми се залепи за небцето. Не знам колко време съм стоял така, неспособен да повярвам на очите си. Когато се извърнах, едва не изкрещях при вида на тъмния силует на входа на стаята. После чух познат глас:

— Това ли е открил Маки? — попита Уилямс.

— Мръсник, щях да умра от страх!

— Ей! Човече, винаги ли така се нахвърляш върху хората? Защо, между другото, стоиш на тъмно? Светни някоя лампа и няма да е толкова страшно. Какво, по дяволите, е това?

Уилямс се приближи към компютъра. Лицето му се окъпа в синя светлина и заприлича на древна африканска маска от абаносово дърво.

— О, Господи! — възкликна той. — Къде е Маки?

— Не знам. Значи все пак ти се е обадил?

Уилямс бързо отмести поглед от компютъра:

— Каза, че си прав, че инфекциите с легионела са причинени нарочно. Но това… Какво значи „Петдесетима са заразени“? Вярно ли е съобщението, или някой се опитва да ни сплаши?

— Ти ми кажи. Появи се, като пристигнах.

Набързо му разказах случилото се. Уилямс още не знаеше, че Джанет е заразена с легионела, и новината очевидно го разтревожи. Не изказах опасенията си за Кам, но с всяка минута отсъствието му ставаше все по-подозрително.

Уилямс погледна бактериалните колонии в петрито, после — микроскопа.

— Защо го няма Маки?

— Познай!

Резкият ми отговор го стресна. Уилямс вдигна глава от микроскопа; очевидно изненадан:

— Да не намекваш… Боже Господи, сериозно ли го подозираш?

— Да кажем само, че от тази сутрин насам поведението му е доста странно.

По лицето на Уилямс се изписа още по-голямо учудване. Започна да крачи напред-назад:

— Мамка му! Да ти кажа право, Гарнет, съмнявам се Маки да е убиецът. Защо ще ни вика, защо ще те тормози за Джанет, защо да разкрива смъртоносния си кръстоносен поход, особено при такова добро прикритие?

— Представа нямам, но ако е целял да ме уплаши до смърт за живота на Джанет, трябва да призная, че успя.

— Ако Маки не се появи скоро, подозренията ти няма да изглеждат толкова безпочвени. Само че нямаш никакво доказателство… — каза Уилямс и погледна часовника си. — По дяволите! Остават по-малко от петдесет минути до смяната на дежурствата в единадесет, което означава, че имаме страшно малко време да решим дали да оставим хората да се приберат по къщите си. Независимо кой стои зад тази история, трябва да задържим всички за изследвания. Ако действаме достатъчно бързо, ще успеем да поставим поне половината болнични служители под карантина. Ще ни е нужно голямо майсторство, за да задържим сегашната смяна, без да изплашим работниците от следващата.

Докато говореше като картечница, той извади мобифона си и набра някакъв дълъг номер, явно се обаждаше извън щата.

— Колкото до пациентите и близките им…

— Чакай малко — прекъснах го аз. — Как ти дойде наум да задържиш хората в болницата, след като убиецът е още на свобода? Той вече заплашва да зарази още хора. Така ще затвориш вълка в кошарата.

Уилямс застина със слушалка в ръка:

— Господи! Не се замислих за това. Налага се да ги защитим по някакъв начин. Без карантина обаче няма да минем…

После заговори по телефона. Веднага разбрах, че се обажда на Дорис Левиц в Атланта.

Загледах паничката с бактериалните колонии. Трябваше да се уверим колкото се може по-бързо дали са наистина от неунищожимия щам. С просто оцветяване по Грам щяхме да разберем дали са стафилококи. Изследванията за резистентност обаче щяха да отнемат два дена, а без това доказателство никой нямаше да ни повярва, че си имаме работа с напълно неподатлив към антибиотици микроорганизъм. Не можехме ли да проверим дали в средата наистина се съдържат метицилин и ванкомицин? Количественото установяване на лекарства е рутинна процедура в едно спешно отделение. За един час щяхме да разберем дали наистина тези бактерии растат в присъствието и на двата антибиотика. Никой нямаше да може да ни обори.

Като гледах малките сиви кръгчета върху тъмния агар^[1], си представих същите колонии в дихателните пътища на Джанет, готови да последват легионелата в тъканта на белите й дробове. Можеше все още да не я е заразил, да се запътва в момента към стаята й.

— По дяволите!

Втурнах се незабавно към телефона и позвъних в интензивното:

— Доктор Маки идвал ли е на посещение при Джанет?

— Не, доктор Гарнет. От сутринта не е идвал. Да няма не…

— Бихте ли ми дали бодигарда? Свържете ме по телефона в стаята й.

Сигурно щяха да ме помислят за откачен. Когато бодигардът се обади, му наредих да не пуска никого при Джанет, дори доктор Маки.

Уилямс все още говореше с Левиц по мобифона си:

— … ще ни е нужна помощта на националната гвардия и на полицията, както и на здравните власти в града. Ще се наложи да издействаш специални мерки от ЦЕК. Това означава да мобилизират екипите за гражданска защита в града.

При мисълта за последствията от затваряне на цялата болница ми се зави свят. Всеки трябваше да бъде изолиран от всички. Университетската болница щеше да се превърне в затвор. Хиляди хора — сестри, санитари, лаборанти, секретарки, лекари и пациенти — да се опаковат с ръкавици, маски и предпазни плащове.

— Посланието на убиеца е пред мен, Дорис. „Много други ще ги последват.“ Той е между нас, разхожда се незабелязано, избира жертвите си, наказва мъчителите и всеки, който дръзне да се изправи на пътя му, затова не ми казвай, че преигравам…

Все същите въпроси звучаха в ушите ми. Нямаше логика Кам да е убиецът и да ни разкрива толкова скоро плана си. Все пак това бяха постъпки на луд човек. Защо ще ни вика, а после ще изчезне?

— Освен това, Дорис, дори не знаем след колко време ще се разболеят първите жертви! — крещеше Уилямс. — Какво предлагаш да правим с хората, които вече са заразени с проклетия бацил! По дяволите, жената на Гарнет може да е една от тях. Докато започнем изследвания на всички, както предлагаш, ще имаме цял куп трупове за аутопсия. Предупреждавам те, ако не поставим веднага всички под карантина, никога няма да успеем да ограничим разпространението на заразата…

Той замълча и ме погледна. Не беше казал нищо, за което не се бях сетил досега, но думите му ме накараха да изпитам още по-голям ужас за Джанет. Явно страхът се четеше на лицето ми.

— Обади ми се веднага щом получиш разрешение за карантината — излая Уилямс и затвори. — Съжалявам, Ърл, не исках да прозвучи толкова грубо. Трябваше да ги сплаша. Искаха да изчакаме изследванията четиридесет и осем часа.

— Помогни ми да я защитя — замолих с треперещ глас. — В ЦЕК сигурно познават всички учени в света, които работят с резистентни стафилококи. Обадете им се… на всеки, който е публикувал статии на тази тема. Може някой да е открил лекарство и да не го е обявил още. Не можем да се борим само с примитивни средства — мазила и сапуни.

Гласът ми звучеше плачевно като на онези пациенти или близки, които отказват да повярват, че нищо повече не може да се направи.

Уилямс поклати глава и вдигна ръце:

— Съжалявам, Ърл. Не знам как да ти отговоря. Постоянно правим такива справки. Ще накарам Дорис пак да провери, но до петък, когато получихме сигнала от „Сейнт Пол“, нямаше нищо обнадеждаващо. През последните години не е разработван нито един нов антибиотик. Една група в Денвър се опитва да намери ваксина, антитела срещу стафилококовия токсин…

— Ваксина! Слушай, въпросът е на живот и смърт…

— Ърл! Едва са започнали опитите с мишки. Дори да са я разработили вече за хора, това е ваксина! Ще са необходими две седмици, за да подейства. Всеки заразен сега…

Уилямс се обърна, за да не видя сълзите му. Очевидно и на него му беше трудно да съобщи горчивата истина.

— Доктор Гарнет? — чух познат глас от вратата.

Беше Реджиналд Фос заедно със служителя от охраната, когото бях извикал. Лицето на директора имаше загрижен вид:

— Доктор Маки няма ли го? Обади ми се и каза, че е открил доказателствата, които търсехте. Изплаши ме до смърт!

Директорът бе облечен в каубойски дрехи. Фос забеляза изумените ни погледи.

— Бях на благотворително събрание — обясни бързо той и посочи значката, закачена на джоба му, с надпис „Организация на каубоите в Бъфало — ЕЗДАЧИ В ПОМОЩ НА ЗДРАВЕТО“. — А вие сте… — Подаде ръка на Уилямс.

Уилямс се представи, показа на Фос посланието на компютъра и започна да обяснява какво възнамерява да прави.

Аз се отдалечих с бодигарда. Не знаеше как да проследи компютъра, от който се изпращаха съобщенията, но успя да намери ключа за лампите, който с Уилямс не бяхме забелязали. Неохотно се съгласи да провери всички други лаборатории за включени компютри едва след като получи многократни уверения, че „няма да прихване“ нещо, докато оглежда.

Лицето на Фос стана по-бяло от сняг:

— Карантина? Полиция? Кмета! Какво, по дяволите, имате предвид с „карантина“?

— Имам предвид, господин Фос, че тези заплахи, които току-що прочетохте, вече са факт. Болницата ви е заплашена от най-голямата здравна катастрофа след откриването на пеницилина.

Харолд Милър влезе в стаята.

— Това може да е блъф — крещеше Фос, ръкомахайки към компютъра.

— Като изследваме съдържанието на това петри…

Уилямс забеляза младия лаборант и млъкна. Хвана Фос за рамото, пошепна му нещо, кимна към Милър и заведе директора до микроскопа.

Бързо се приближих до лаборанта. Беше облечен в спортен костюм, малко по-скромен от този на Уилямс, и късата му коса бе мокра, сякаш току-що си е взел душ.

— Доктор Маки ми е оставил съобщение на телефонния секретар преди около час — каза тихо той. — Твърди, че е открил нещо за инфекцията с легионела. Какво става тук?

Реших да не му казвам засега. Новината, че майка му е била убита, щеше само да му навреди, а от видяното тази сутрин личеше, че Кам му е като втори баща.

— Имаме проблем. Някой заплашва да зарази определени хора от персонала.

— Заплаха ли? Каква заплаха?

— Всъщност добре, че дойдохте. Свикайте колкото можете повече лаборанти. По-късно ще ви обясня; започваме голяма операция, която ще включва нови масови изследвания на персонала. Между другото, какво стана с огледа на мазето? Щяхте да ми се обадите.

Говорех, колкото може по-бързо, за да не му дам възможност за въпроси. Милър се намръщи:

— Успях да събера екипа най-рано за утре сутрин — отвърна той и погледна Фос и Уилямс; намръщи се и излезе, за да изпълни нарежданията ми.

— … едно просто петри и някакво си микроскопско стъкло — настояваше почервенелият директор; след като Милър излезе, вече не се стараеше да шепне. — Откъде сте сигурни, че не е някакъв откачен, който се опитва да всее паника?

— Слушайте добре, Реджиналд — прекъсна го Уилямс. — Нека ви кажа какво значи петдесетима заразени с неунищожим микроб да се разхождат из болницата. Стафилококите се предават при допир. Живее по кожата на ръцете, под ноктите, в ануса и в носа.

Докато говореше, вдигна показалец, показа нокътя си, посочи към задните си части, после към носа си.

Фос зина.

Уилямс обаче още не беше свършил с урока си. Насочи пръста си към лицето на директора. Фос потрепери, затвори уста и се отдръпна. Уилямс изчака няколко секунди, после попита тихо:

— Наистина ли искате да се приберете вкъщи и да целунете жена си и децата си за лека нощ?

Прокара пръста си по устните на директора.

Фос изкрещя, наведе се и започна да отстъпва:

— Ч-ч-чакайте малко! — заекна той, като започна да плюе и да бърше устата си с ръка. — Вие двамата не можете така да ме насилвате! Настоявам да говоря с доктор Маки.

— Ърл — каза Уилямс, — нямам вече нерви да споря с немедицински кадри.

Последните му думи прозвучаха като обида. Фос подскочи като ужилен:

— Как смеете да говорите…

— Хей, я по-спокойно — намесих се аз.

— Разкажи му какво подозираш за Маки — продължи спокойно Уилямс.

Фос се обърна към мен:

— Какво иска да каже?

Поколебах се, преди да отговоря. Все още не ми беше ясно какво точно става. Може би директорът щеше да ми даде някакъв отговор.

— Господин Фос, защо доктор Маки толкова се съпротивляваше срещу разследването на случаите с Призрака?

Той почервеня още повече:

— Н-нали ви казах, нямам представа…

— Мисля, че ме излъгахте. Бъдете честен.

— О, Господи. Кам не би направил такова нещо…

— Защо се съпротивляваше?

— Вижте, дайте да не обсъждаме…

— Отговорете!

Фос преглътна:

— Какво толкова важно има?

— Да не би да се е страхувал, че ще се натъкна на някакви доказателства, които да не може да отрече? Нещо, което да свърже инфекциите с него.

— Не! Нищо такова. Само стари непотвърдени слухове…

— От какво го беше страх?

Фос преглътна още няколко пъти, после като че се предаде:

— Добре, ще ви кажа. Преди две години заради смъртта на баща му и известното му отношение към служителите, които проявяват жестокост към пациентите… имаше слухове, че може би той стои зад случаите с Призрака.

Слухове отпреди две години. Може би затова Кам не искаше да раздухвам историята с Призрака. Съмнявах се обаче, че тези слухове са били достатъчни, за да го накарат да се издаде, ако той е убиецът.

Вдигнах телефона и въпреки протестите на Фос набрах номера на полицията. Нека специалистите решат.

 

 

— Какво правите тук, доктор Гарнет? Добре ли е Джанет? — попитаха няколко сестри, които тъкмо идваха на работа.

Отново с ръкавици, маска и предпазна престилка, стоях на рецепцията в очакване на детектива, когото бях извикал. Часът беше 22,30 и хората от нощната смяна вече идваха на работа. Въпреки облеклото ми (Уилямс бе наредил всички в болницата да се обличат така) някои от сестрите, които работеха с Джанет, ме познаха.

— Няма промяна — отговорих аз, — благодаря за загрижеността. Ще й предам поздравите ви.

Бях минал през интензивното. Джанет спеше, но аз трескаво разрових резултатите от изследванията й и не дадох мира на сестрите, докато не се уверих, че все още няма следи от стафилококова инфекция. Това не ме успокои особено, защото много добре знаех, че е рано да се каже със сигурност. Съзнавах, че единственият начин да я предпазя е да открия как убиецът заразява жертвите си. Ако съдя по Филис Сандърс, не ми оставаше много време. Поне бодигардът ме увери, че никой не е влизал при болната.

Колежките й от гинекологията не скриха удивлението си от костюма ми и се забързаха към отделението си. Добре, че не ми задаваха повече въпроси. И без това скоро щяха да научат какво става.

Детективът, когото чаках, бе единственият ми познат полицай в Бъфало. Едва накарах диспечерката в управлението да ме свърже с него. След няколко минути, за най-голяма нейна изненада, детектив Джордж Райли от отдел „Убийства“ се съгласи да разговаря с мен:

— Здрасти, докторе. Не вярвам да ми се обаждаш за добро.

Миналата година му помогнах в разследването на убийството на предишния ни изпълнителен директор. Изпитвах смесени чувства към полицая. Добре си вършеше работата на детектив, но страдаше от типичните бюрократични страхове за службата си. Все гледаше да не се злепостави пред шефовете си, но от друга страна, единствено той от колегите си ми обръщаше внимание. След като му обясних проблема, той явно ми повярва и се съгласи веднага да се видим.

Докато чаках, потокът от идващи на работа все повече се усилваше. Изглеждаха спокойни, явно още не знаеха за карантината.

Още преди да излезем от лабораторията, Дорис Левиц се обади, за да съобщи, че мерките, предложени от Уилямс, са одобрени. Фос най-сетне прие неизбежното. Докато се качвах по стълбите, по системата за оповестяване наредиха всички служители от изтичащата смяна да останат по местата си, а главните лекари и сестри да се съберат на заседание в полунощ за по-нататъшни инструкции.

„Всички служители да останат по местата си до второ нареждане. Очакваме сериозен външен проблем“ — гласеше съобщението.

Слуховете сигурно вече бяха плъзнали, но никой не знаеше какво да очаква — голяма катастрофа, бомбен атентат. Със сигурност служителите още не подозираха, че жертвите са самите те и че скоро ще станат затворници. Когато им бъде наредено да си сложат предпазно облекло, подозренията щяха да се увеличат, но голямата паника щеше да избухне едва след полунощ, когато научат за Призрака.

Пазачът, когото бях изпратил да провери лабораториите, ми пошепна, че вече е разположил хората си на изходите със заповед да не пускат никого навън. Каза също, че не е открил включени компютри, но машината на Маки била още топла.

Приближих се до входната врата и оставих свежия нощен въздух да охлади челото ми. Предпазното облекло ме спарваше, но това, което наистина ме изгаряше, бе мисълта за Кам. Защо му беше да се издава, че той е убиецът?

Вдишах дълбоко, като се опитах да глътна малко свеж въздух през маската си. Допълнителната порция кислород не избистри мозъка ми.

Един санитар докара на охраната количка с маски и гумени ръкавици.

Всички официални лица, извикани от Уилямс, и онези, които не попадаха под карантина, трябваше да влизат и излизат от болницата облечени по същия начин, както лекарите при заразноболни пациенти. При самото влизане да си слагат предпазните дрехи, а при излизане да ги изхвърлят в специални кошчета.

Райли още го нямаше никакъв. Облегнах се нервно на вратата и загледах как охраната проверява личните документи на служителите и записва външните лица в книгата за посетители. Спомних си как Кам е погледнал същата книга и внезапно се е върнал в болницата. Какво ли му беше направило впечатление? Страниците, които аз прегледах, не ми се сториха много интересни. Защо три часа по-късно ни беше извикал, за да ни разиграе зловещото си представление?

Всеки посетител трябваше да се запише. Господи, възможно ли беше да е толкова просто? Скочих, измъкнах книгата от ръцете на изумената сестра, която в момента записваше името си, и отворих на страниците от събота и неделя.

Там беше всичко, което е видял Кам.

Майкъл прилежно бе записал всички стаи, които е посетил през почивните дни: „Архиви“, „Лични досиета“, „Администрация“, „Секретен отдел“, „Здравни картони на персонала“, „Лабораторен архив“, „Библиотека за микрофилми“. Можех да повторя пътя му.

Дали Кам не беше направил същото? Дали бе проследил „стъпките“ на Майкъл, за да открие доказателствата, които могат да го разобличат? Майкъл може да не е разбрал кой е Призрака, но Кам сигурно си е помислил, че има вероятност да го разкрият.

После ми дойде наум най-невероятната възможност. Ако Майкъл се е убедил в съществуването на Призрака, сигурно беше намерил доказателство за метода на действие на убиеца. Ако и аз го разбера, щях да съм в състояние да спася живота на Джанет и другите заразени, може би дори този на Майкъл, ако не беше твърде късно.

Как да действам най-бързо? Може би Майкъл бе оставил документите, които е гледал, навън, или пък служителките от отделите щяха да си спомнят какво е поискал. Едва сдържах нетърпението си да проверя.

— Докторе, докторе. Доктор Гарнет!

Наложи се детектив Райли да ме извика няколко пъти, за да ми привлече вниманието.

 

 

— Чакай, докторе. Започни отначало, и по-бавно.

Отново бяхме в лабораторията, седнали пред микроскопа. Толкова бързах да му разкажа всичко, че Райли не можеше да следи мисълта ми.

Беше едър мъж и изглеждаше неудобно натъпкан в предпазната престилка. По челото му проблясваха капчици пот. Дрехите му вече бяха мокри от мъглата. Седеше с бележник и химикалка в ръка, неудобно свил колене на ниското столче.

Опитах се да му разкажа събитията по-бавно и по-ясно. На другия край на стаята Фос се обаждаше лично на членовете на ръководството с настояване да дойдат незабавно за среднощното спешно заседание.

Успях да разкажа на Райли всичко от постъпването на Филис Сандърс, през историята за Призрака и случката в мазето, до заболяването на Делорам, Майкъл и Джанет и събитията от тази нощ, включително откритието ми от книгата за посетители.

— Тези документи ще спасят живота на много хора — заключих накрая. — Нямаме време.

Райли веднага се обади на охраната и нареди незабавно да запечатат всички стаи, които е посещавал Майкъл.

Спестих му съмненията за Маки, Росит и Хърст, но тъй като Кам все още не се появяваше, нямаше как да не го заподозрем. Когато Райли гласно изказа това подозрение, Фос отново запротестира.

През останалото време на разказа ми Райли си водеше записки и ме прекъсваше, когато не разбираше нещо от терминологията. Когато най-сетне стигнах до компютърното послание, той възкликна:

— Господи, докторе, това е доста повече от заплаха срещу жена ти!

— Знам, но ако щеш вярвай, едва убедих директора да се обадим в полицията. Затова използвах за повод заплахата срещу Джанет. Сега нещата май потръгнаха.

В това време Уилямс се появи на вратата и ми даде знак да го последвам. Той също носеше предпазно облекло и идваше от друга лаборатория, където Милър и други лаборанти изследваха съдържанието на петрито:

— Микроскопското изследване на колониите потвърждава, че са стафилококи, установихме наличие както на метицилин, така и на ванкомицин в средата. Ако мога така да се изразя, микробите направо плуват в антибиотици и въпреки това процъфтяват.

Нищо неочаквано за мен. Него обаче доста го изненадах с новината за книгата за нощните посетители.

— Страхотно — възкликна той.

— Ще са ни необходими обаче повече хора за проверката. На Попович му бяха нужни два дена, за да прегледа материалите. Какво ще кажеш за лекарите от инфекциозното?

— Вече са извикани заради карантината, но можем да ги натоварим и с проверката на архивите. Познават случаите на легионела, така че ще открият всичко, което е намерил и Попович. Ще ми е нужна обаче помощта ти за заседанието.

— Чакай малко! Това разследване ще спаси живота на хората…

— Слушай! Има опасност от големи вълнения. Много повече животи ще бъдат поставени на карта, ако карантината не проработи. Трябва ми някой с престиж, за да успокои духовете.

— Ама аз не работя в тази болница.

— И какво от това? Ти си единственият уважаван лекар в Бъфало, когото познавам. — Погледна Райли. — Кой е пък този? Ченгето ли?

— Да. От „Убийства“ е. Сигурно ще иска да говори и с теб.

Представих Уилямс на детектива и както очаквах, Райли го попита дали смята заплахите срещу Джанет и персонала на болницата за сериозни. Уилямс му обясни цялата сложност на операцията.

Докато те си говореха, подслушах част от разговора на Фос с кмета и началника на полицията. Настояваше всички свободни полицаи да бъдат изпратени около болницата. Щяха да пристигнат без светлини и сирени и да заемат позиции в тъмното, колкото се може по-незабелязано. После проведе подобен разговор с губернатора, за да осигури помощта на Националната гвардия.

Уилямс и Райли също млъкнаха и се заслушаха в думите на Фос:

— Разрешихме на всички от вечерната смяна да проведат по един телефонен разговор, за да предупредят, че няма да се прибират тази вечер, но още не сме им съобщили причината. Казваме им само, че се готвим за спешни действия. Страхуваме се от безредици след обявяване на карантината. Сутринта ще стане още по-лошо. Още нямаме идея какво да правим с дневната смяна, а просто не ми се мисли за последиците, когато всичко стигне до ушите на медиите.

Накрая Фос уреди хиляда гвардейци, които трябваше да пристигнат на сутринта.

Не стана дума как ще реагират силите на реда, ако някой се опита да напусне болницата. Райли обаче постави въпроса ребром:

— Какво да правим, ако някой нещастник тръгне да бяга — да го застреляме ли?

 

 

— Извинявай, Джанет, но нещата се промениха. Полицията е тук.

Тя се ококори и се надигна от възглавницата, закри очи от ярката светлина:

— Какво?

Разказах й за заплахите срещу нея и персонала на болницата. Тя остана неподвижна, без да покаже никаква емоция. Когато й съобщих за слуховете по адрес на Кам, тя заяви:

— Никога не съм чувала такова нещо.

Очите й се наляха със сълзи, после бързо се овладя.

Когато свърших, тя запази пълно мълчание. Само разширените й от страх и гняв зеници издаваха вътрешните й чувства. Тишината се проточи толкова дълго, че Райли започна да сумти и да потропва нервно с крака. Накрая Джанет промълви:

— Кам не е способен на такова нещо.

— Защо сте толкова сигурна, госпожо? — попита детективът.

Тя го изгледа, сякаш го смята за абсолютен идиот, че й задава такъв въпрос. После отвърна с глас, остър като бръснач:

— Защото го познавам много добре. Той не е ненормален, не е убиец, никога няма и през ум да му мине такова чудовищно нещо. — Обърна се към мен: — Ърл, кълна се, нямам представа защо е изчезнал, но ако ми имаш вяра, повярвай ми и сега. Кам не може да направи такова нещо! Полицията само ще си загуби времето, ако се заеме с него. Точно на това разчита истинският Призрак, особено след като възнамерява да продължи с убийствата.

 

 

Докато Райли разпитваше Джанет, аз се присъединих към Уилямс, който тъкмо тръгваше за събранието.

— Идваш ли? — попита той, но въпросът му звучеше повече като заповед.

— Имам да свърша една работа, но идвам след няколко минути.

— Добре. Между другото, полицията вече води разследване. Между шест и девет Маки е накарал охраната да го пусне в някои от архивите, които е посещавал и Попович. Освен това, изглежда, толкова е бързал, че навсякъде е оставял документите, които е преглеждал, по масите. Набързо инструктирах лекарите, които ще провеждат търсенето. Хайде, не се бави — завърши той и забърза към залата.

— „Не се бави“; дрън-дрън — промърморих, когато той изчезна зад ъгъла на коридора. — Най-добре е за Джанет, ако веднага се намъкна в архивите.

Намерих Милър в една учебна зала, където инструктираше останалите лаборанти. Беше ми доста трудно да съобщя на Джанет за Кам, но нея я познавах. Как ще реагира Милър на новината, нямах представа.

Прекъснах го, помолих го да ми отдели малко време и го заведох в другия край на залата, където нямаше опасност да ни подслушат.

— При по-добри обстоятелства щях да предпочета да поговорим в някой кабинет, но нямаме време. Това, което ще ви кажа, може да плъзне като слух веднага щом Уилямс и Фос започнат заседанието, а не искам да го научите от другиго. Пригответе се за лоши новини.

Въпреки опита си да подготвя няколко встъпителни изречения, думите ми звучаха чужди и далечни. Приличаха на откъси от разказ на ужасите:

— Кам Маки е изчезнал… подозирам, че той стои зад заплахата над болницата… по някакъв начин е заразил жертвите с легионела… може би той е заразил майка ви с двата микроба…

Харолд Милър ме изслуша безмълвно, също като Джанет. Мълчанието му беше неестествено, сякаш мобилизираше всичките си сетива, за да осмисли убийството на майка си. Не се разгневи, не заплака, дори не показа учудване. Като че всичко, което му разказвах, потъваше в някаква черна дупка на съзнанието му.

Поставих ръка на рамото му, за да го утеша, но мускулите му бяха напрегнати като корабни въжета. Изпитах нужда да добавя нещо, което да смекчи малко присъдата ми:

— Джанет не вярва той да има нещо общо. Убедена е, че всичко това е дело на друг човек.

Не знам защо му го казах. Може би като разбереше, че още някой вярва на Кам, нямаше да се чувства толкова самотен и предаден.

— Смятате ли, че той е убил майка ми? — попита накрая той.

— Честно казано, не знам какво да мисля. Някои неща от тази нощ не се връзват, но въпреки това подозренията ми към Кам остават. Джанет обаче твърдо вярва, че е невинен.

Той ме погледна с ужасна тъга в очите:

— Благодаря, че ми казахте, доктор Гарнет. Не мога да ви опиша колко много означава жестът ви за мен. Не са много хората, които биха го направили.

Поговорихме още няколко минути. Той едва сдържаше гласа си да не затрепери. Постепенно успя да скрие тъгата си зад деловия разговор за следващите ни стъпки.

После се извини и се върна при подчинените си. Гледах как се отдалечава и почувствах невероятната сила, която излъчваше. Приличаше на вулкан, готов да изригне.

Отново изпитах страх. Толкова бях загрижен за тъгата му, когато разбере как е убита майка му, че не се бях замислил какво може да направи в пристъп на ярост. Надявах се да не намери Кам преди нас.