Питър Клемънт
Щамът на отмъщението (24)

Глава двадесет и четвърта

Когато дойдох в съзнание, главата ми лежеше отпусната върху гърдите и при всеки опит да я повдигна, вратът и гърбът ми се раздираха от болка. Висях напред, завързан най-вероятно с изолирбанд през гърдите и ръцете за един стол. Явно доста дълго съм бил в безсъзнание, защото крайниците ми бяха съвсем изтръпнали.

Опитах се да преценя колко тежко съм ранен. Извъртях очи наляво — на челото ми излизаше огромна цицина. Това не беше болка за умиране — хематомите винаги изглеждат по-опасни, отколкото са. Повече ме тревожеше липсата на чувствителност в тази половина на лицето ми, което можеше да означава временно или постоянно поражение на нерв. Направих още няколко болезнени опита да вдигна глава и да се огледам. Гърбът и тилът отново ме заболяха, което ме наведе на мисълта, че вратът ми също може да е пострадал сериозно. След като изкрещях няколко пъти от болка, си дадох сметка, че чувам само с дясното ухо.

Голямата врата на стаята бе затворена. Нападателят ме беше завързал недалеч от масата, върху която приготвяше странното си смъртоносно ястие. Когато завъртях глава, усетих, че маската ми е доста по-стегната отпреди. Нападателят сигурно я беше завързал наново, но защо ли му беше да го прави? Сигурно не от загриженост за здравето ми. Маската се забиваше в бузите ми, точно под очите, така че едва след няколко минути си дадох сметка, че и очилата ми ги няма. Огледах се — лежаха смачкани до краката ми.

Почувствах и друга липса — миризмата почти не се усещаше. Никоя маска, колкото и да е стегната, не беше в състояние да спре вонята на мърша. Опитах се да извърна глава назад и забелязах, че металната врата към гроба на Кам е затворена и запечатана с тиксо. На стената до нея бе облегната лопата със следи от прясна пръст. Потреперих — лицето на Кам явно отново беше погребано. Някои от кашоните, които бяха натрупани в центъра на стаята, ги нямаше. Може би убиецът ги беше струпал вътре, за да замаскира по-добре гроба, въпреки че надали щеше да спре плъховете.

През цялото време бях грешил за Кам. Какъвто бащата, такъв и синът — Стивън Маки бе понасял стоически мъките на болестта си. Беше успял да предпази Кам от горчилката на живота и да го направи блестящ лекар. Сега Кам лежеше под земята, нарязан на парчета. Дали не го бях превърнал аз в изкупителната жертва на Призрака?

Започнах да си давам сметка, че нападателят ми не е Росит. Нямаше начин да не позная дребосъка. Ето защо претърсваше всяка стая — не е знаел къде се намира скривалището. Нямах представа какво правеше тук, но предположих, че е дошъл в болницата, за да си спечели малко известност. „Местен специалист по инфекциозни болести се притичва на помощ“ — добро заглавие за първа страница. Може би беше достигнал до същия извод като мен и Уилямс за необходимата апаратура на убиеца. По дяволите! Ако не бях настоявал толкова за претърсване на старата лудница, хората на Райли може би щяха да се натъкнат и на това място.

Все пак след изчезването на Кам бяха претърсили цялата болница. Може би тогава не е миришело: плъховете още не са се били добрали до лакомството си. Дори полицаите да са посетили малката стаичка, не са забелязали прясната пръст под кашоните. А може изобщо да не са видели металната врата. Наоколо имаше достатъчно кашони, за да я закрият напълно. Както и масата. Полицаите вероятно са надникнали и при вида на натрупаните до тавана кашони са продължили към другите стаи.

И най-слабото движение на главата ми причиняваше невероятна болка; все по-трудно си поемах въздух през маската. Дали нападателят я беше стегнал, за да ми попречи да дишам, или да викам?

— Помощ! Помощ!

Маската малко заглуши призивите ми, но явно не това бе предназначението й. Надали имаше някакво значение дали викам, или не — и без това нямаше кой да ме чуе. Дори някой да слезе в мазето, щеше да отиде към архивите, които се намираха в другия край на подземието.

Само някой, който търси специално мен, можеше да се навърта наоколо, Росит сигурно бе казал вече на полицията за скривалището. Със сигурност го бяха хванали след предупреждението ми. Къде още се бавеха? Сигурно съм стоял повече от десет минути — предостатъчно, за да стигне до портала.

— Тук съм — изкрещях отново; спасителите ми може би бяха влезли в грешно разклонение.

Надеждата ми скоро угасна в потискащата тишина. Какво е станало с Росит? Възможно ли е да не е съобщил на полицията за скривалището?

Какво ли щеше да прави убиецът с мен, като се върне? Напрегнах се да се освободя от тиксото, но колкото повече се мятах, толкова повече се оплитах в него. Задъхах се и маската започна да ме задушава. Опитах се да наведа глава и да я потъркам в рамото си, за да разхлабя връзките, но само си причиних допълнителна болка. Изкрещях още веднъж и застанах неподвижно. Погледнах към масата и към страховете ми се прибави нова тревога. Дали не ме е заразил вече, докато съм бил в безсъзнание?

Отчаяно огледах масата за някакви промени. Една от шестте маски липсваше. Останалите все още се сушаха. Но от какво се сушат? И къде е липсващата маска? Цялото ми тяло се обля в пот, когато се досетих за отговора. Убиецът не бе стегнал моята маска. Беше я сменил с липсващата от масата — намокрената с нещо!

Огледах бързо останалите неща на масата. Очите ми спряха върху спринцовките и бурканите. Откритието ме срази. Господи! Водата! Ето как заразяваше жертвите си с легионела! Намокряше маските със заразената вода, после ги изсушаваше. Когато жертвата си сложи маската, дъхът й отново я навлажнява. Влажният въздух, пълен с бактерии, навлиза в белите дробове при всяко вдишване.

Ето защо моята бе толкова силно стегната — за да улесни процеса.

Колко ли време бях дишал легионела? Голямата концентрация на болестотворните микроби бе в състояние да зарази и съвсем здрав възрастен. Трябваше час по-скоро да махна тази гадост от лицето си!

Наведох глава и въпреки жестоките болки се опитах отново да подгъна долния край на маската в рамото си. Никакъв ефект. Огледах се за нещо, което бих могъл да използвам, ако успея да се дотътря със стола до него. Погледът ми падна върху лопатата. Ако успея да се довлека до нея, можех по някакъв начин да разрежа връзките на маската в острието й.

При всяко вдишване в носа ми навлизаше горещ и влажен въздух. От страх дишането ми се учестяваше. Въпреки това се съсредоточих върху предстоящата ми задача. Уверих се, че мога да движа ръцете и краката си нагоре и надолу по стола и се приготвих за действие. Ако се добера до лопатата, може би дори щях да успея да прережа тиксото.

Стори ми се най-добре да съборя стола на една страна. Ако падна назад, щях да остана безпомощен като костенурка по гръб; напред щях да си ударя лицето и вероятно отново да загубя съзнание. Започнах да се люлея наляво-надясно. Отначало столът не помръдна, но скоро се заклати. Продължих да увеличавам наклона, като се стремях да падна наляво, за да съм по-близо до лопатата. Не успях обаче да преценя добре: столът застана за няколко секунди на двата си десни крака и въпреки усилията ми да го върна обратно, се стовари в неправилната посока. Сблъсъкът с пода се оказа ужасно болезнен за рамото ми; изревах от болка. Полежах няколко минути със затворени очи, сигурен, че съм го счупил, но не почувствах гаденето, характерно за травмите. Когато болката намаля, най-сетне отворих очи.

Примигнах. Веднъж, два пъти. Не повярвах на очите си. Не исках да вярвам. Трупът лежеше зад купчина кашони, не скрит, а просто извън полезрението ми, докато съм седял на стола. Гари Росит ме гледаше с безжизнени очи.

Нямаше съмнение, че е мъртъв — никакъв дъх, никакво движение, никакъв звук. Маската му беше смъкната; кожата — посиняла от съсирената кръв. Очите му, стъклени и неподвижни, изглеждаха по-силно изцъклени от обикновеното. Косата му бе омазана с кръв. Ако раната беше резултат от удар с лопата, щеше да е в безсъзнание, но надали мъртъв. Не виждах врата му, но по лицето му можеше да се съди, че е удушен.

Убиецът сигурно го е причакал.

Никога не се бяхме разбирали, но все пак не заслужаваше такава участ. Каквото и да мислех за него като човек, той бе спасил не един човешки живот, макар и да се месеше в мръсни интриги. В свят, където хората се делят на такива, които закрилят живота, и на такива, които го застрашават, като лекар Гари Росит все пак принадлежеше към добрите.

Трябваше да спра чудовището, преди да отнеме живота на още хора.

Лежах с гръб на около пет метра от лопатата — най-дългите пет метра, които съм преминавал. С помощта на рамото и крака си успях да се извъртя в желаната посока; после запълзях мъчително към спасителното сечиво. Навсякъде ме болеше. Плувнах в пот от напрежение и при всяко вдишване в белите ми дробове влизаха нови порции заразен въздух.

Отначало ми се струваше, че стоя на едно място, но постепенно разстоянието намаля наполовина. При всяко изтракване на тръбите ми се струваше, че той се връща. Ако по някакво чудо успеех да се освободя, преди да дойде, трябваше да реша как да действам по-нататък. Докато пълзях, започнах да си съставям план. Скъсих дистанцията на метър; няколко сантиметра; докато най-сетне опрях глава в лопатата. Нямаше как да не си помисля, че е изцапана с пръстта около разложеното тяло на Кам, но долепих буза до острието и преместих глава надолу, с надежда някоя от връзките на маската да се среже. Никакъв ефект. Внезапно лопатата се измести и дръжката издрънча на пода.

— По дяволите!

Извъртях се с гръб към лопатата. Успях да наглася завързаните си китки от двете страни на острието. Притиснах дръжката към стената и започнах да движа тиксото по метала. Кожата ми се разрани, но китките ми малко се отпуснаха. Най-сетне тиксото се сряза. Лактите ми все още бяха завързани за стола, но успях да извия ръцете си нагоре. Наведох глава назад и доближих пръсти до долните връзки на маската. Скъсах ги. Маската остана да виси на горните връзки. Още няколко движения и омразното парче плат падна на пода.

Загълтах въздух, като че бях прекарал няколко минути под вода; зави ми се свят. Отново затаих дъх и бясно започнах да късам тиксото, все още омотано около гърдите и лактите ми. След няколко минути бях напълно свободен.

Мобифона ми, разбира се, го нямаше. Дори еритромицинът, който гълтах редовно, бе конфискуван. Нямах представа колко е часът, защото часовникът ми беше строшен, вероятно когато съм вдигнал ръка, за да се предпазя. Непохватно се приближих до вратата. Както и очаквах — заключено. Нямаше да се измъкна толкова лесно — тази врата беше метална, не изгнила и дървена като тези на другите стаи. Налагаше се да пристъпя към плана, който бях измислил, докато пълзях по пода.

След пет минути седях отново на стола, както се надявах, близо до първоначалното си място. Бях си сложил чиста маска от кутията върху масата, а останките от заразената скрих в джоба си. Върнах лопатата на предишното й място. Отначало си мислех да го фрасна по главата с нея, но после си дадох сметка, че може само да открехне вратата, за да се увери, че не съм се освободил. Трябваше първо да го примамя да влезе, а после да го нападна. Както седях на стола обаче, лопатата ми беше много далече, за да я използвам. Огледах се за друго оръжие, чието преместване да не събуди подозренията на убиеца. Избрах подходящия инструмент и го поставих на удобно място до себе си. После омотах тиксото около гърдите и краката си, поставих ръце зад гърба си и зачаках.