Питър Клемънт
Щамът на отмъщението (19)

Глава деветнадесета

Веднъж един пациент ми разкри грубата страна на отношенията между лекар и болен:

— Докторе, тук става въпрос за риск. Аз съм този, който го поема. Не вие. Можете да ми съчувствате, но в крайна сметка, аз съм този, когото го боли, може дори да умра. Вие ще си тръгнете оттук жив и здрав. Откъде знаете как се чувствам?

Погледнах часовника си и се забързах към горния етаж. Беше 00,20. Вече всички в заседателната зала на Фос сигурно знаеха какво е да се съмняваш, че ще излезеш жив от болницата.

Сградата приличаше на кошер с разярени пчели. Навсякъде по коридорите се чуваха забързани стъпки, затръшване на врати, припрени разговори, звън на телефони. Пред входа на заседателната зала двама полицаи отчаяно се бореха с предпазните облекла. Закъснели за събранието още прииждаха, като гости на някакъв среднощен маскен бал.

Крясъците от залата се чуваха отдалеч. Две смени старши сестри и лекари и целият управителен съвет наброяваха сигурно повече от сто и двадесет човека. Шумът обаче сякаш идваше от десет пъти повече хора, всичките ядосани.

Закъснелите като мен като че се колебаеха дали да влязат. Смело отворих вратата и се изправих пред пълен хаос. Уилямс и Фос, обсадени на катедрата, отчаяно призоваваха за тишина. Около тях, забулено с маски и престилки, множеството надаваше разярени викове:

— Няма да стане!

— Махам се!

— Това е свободна държава, по дяволите!

По банките в залата седяха още няколко десетки души, които не се включваха в общата глъчка. На отсрещния край забелязах Райли заедно с трима среброкоси мъже, също с маски. И четиримата наблюдаваха с невярващи очи сцената. Единият побутна Райли и започна да му шепне нещо.

Хората от разгневената тълпа един по един започнаха да се извръщат към вратата, без да спират да крещят. Сто и двадесет души не са много, но когато повечето от тях се запътиха към мен, ми се стори, че ще ме смачкат. Очите на Уилямс и Фос се разшириха от ужас.

— Стойте! — закрещя директорът.

Първите ядосани служители, решени да не се подчинят на нарежданията и да напуснат сградата, почти бяха стигнали вратата. Веднага се сетих за въпроса на Райли: „Какво да правим — да ги застреляме ли?“

Надявах се полицаите да не са заели още позиции. Грабнах един стол, покачих се върху него, смъкнах маската си и изкрещях най-безумното нещо, което ми дойде наум:

— Стойте! Заразен съм!

Ядосаните служители замръзнаха и постепенно в залата се възцари пълна тишина.

Възползвах се от объркването им:

— Някои от вас ме познават. Аз съм доктор Ърл Гарнет, съпругът на доктор Джанет Грейстън, която лежи в интензивното с легионела. Заразена е от изверга, за когото току-що са ви съобщили.

Хората от най-предните редици отстъпиха назад.

— Минете покрай него! — извика някой. — Какво като е заразен? Нали сме с маски!

— Помислете за близките си — изкрещях аз. — Те нямат предпазно облекло.

Тълпата отново тръгна напред.

— Някои от вас може вече да са носители. Изчакайте само четиридесет и осем часа, за да се уверите, че сте здрави, заради вас самите и заради близките ви. За бога, помислете разумно, като професионалисти.

— Защо да седим и да чакаме някакъв маниак да ни зарази? — попита един мъж от предните редици.

— Да!

— Защо?

— Хайде да си ходим!

— Знам кои от вас ще се опита да убие, кои може вече да са заразени! — изкрещях аз.

Това ги накара да спрат.

— Какво!

— Шегува се!

— Откъде ще знае?

Все още изглеждаха враждебно настроени, но останаха на едно място.

— Знам и как да го спрем — добавих; току-що ми беше хрумнала една идея. — Хайде, заемете местата си и ще ви кажа какво смятам да предприемем.

Качих се на подиума; Фос ме изгледа скептично.

— Дано да си измислил нещо умно! — промърмори Уилямс.

Започнах да говоря, без да чакам хората да седнат:

— По причини, които нямам време да споделям, смятам, че убиецът има особен план на действие. Всичките му жертви са хора, които бих нарекъл мъчители, колеги, на които им доставя удоволствие да се отнасят жестоко към пациентите. — Бързо направих описание на нарушенията, които имах предвид. — Ако веднага ги изолираме в някакво специално, силно охранявано помещение, мисля, че не само ще отделим евентуалните носители на болестта, а и ще предотвратим по-нататъшни заразявания. Това е само първоначална мярка, но ще ни осигури безопасност поне за тази нощ и ще спечелим време, за да се организираме по-добре.

Отначало никой не проговори.

После всички започнаха да мърморят скептично:

— … полудял…

— … глупости…

— … кой ще тръгне да убива заради забавяне на обезболяващите…

Една жена от предния ред попита насмешливо:

— Ако предположим, че сте прав, можете ли да назовете поименно тези „мъчители“?

— Не, но те сами си знаят и обзалагам се, всички, които работят с тях, ги познават.

— Защо мислите, че ще се издадат доброволно и ще се съгласят да бъдат изолирани? — се провикна един мъж от задните редове.

— Заради собственото си здраве. Така най-лесно ще се предпазят от убиеца. Разбира се, ако някои от тях не са съгласни, сигурен съм, че колегите им ще ги убедят. Кой ще иска да стои в компанията на потенциална жертва?

— Може да избягат — възрази друг.

— Ако вече са заразени, без наша помощ ще умрат. ЦЕК може да приложи някои нови методи на лечение, ако сега съществуващите не подействат.

Знаех, че това, което казвам, е безсрамна лъжа, но се съмнявах, че мъчителите на пациенти ще се издадат само за да бъдат лекувани с мазила и сапуни.

— Да ни съдействат е единствената им надежда за оцеляване — заявих, без да ми мигне окото; вече не изпитвах никакви скрупули.

Въпросите продължиха да ме заливат от всички страни, Уилямс също се включи към отговорите. Идеята ми ядоса някои, стори се смешна на други, но никой не напусна стаята. Колкото повече обсъждахме плана, толкова повече ги убеждавах в правотата си. Продължих да отговарям, без да се замислям. Страхувах се, че ако усетят и най-малко колебание, отново ще загубя доверието им.

 

 

Дали от липсата на сън, или от убедителността на аргументите ми, но малко след два часа дори адвокатите (броят им в Университетската болница ми се струваше необичайно голям) се съгласиха с плана.

— Добре — каза един от тях, — докато придвижим исковете срещу нарушаването на гражданските права, четиридесет и осемте часа ще минат и ще имаме резултати от изследванията.

Започнахме да обсъждаме непосредствените мерки, които се налагаше да предприемем. Всички служители, които се намираха в момента в болницата, трябваше да бъдат изследвани и поставени под карантина в собствените им отделения. Те от своя страна щяха да вземат проби от пациентите си. Изследванията щяха да се провеждат не само в болницата, а и с помощта на всички бактериологични лаборатории в града; така щяхме да сме в състояние да работим едновременно. Рисковата група, мъчителите, щеше да бъде изолирана в отделни помещения; Фос щеше да отвори едно крило на сградата, затворено по финансови съображения. Там щяха да изчакат, докато резултатите им се окажат отрицателни или някои от тях заболеят. Междувременно щяха да бъдат лекувани профилактично с еритромицин и да им се приложат процедурите, които Уилямс бе предложил в „Сейнт Пол“: бактерицидни сапуни, мупироцин и промивки на носната кухина. За да се намали рискът за разпространение на заразата, самите членове на тази група щяха да се грижат за заболелите си колеги.

Ирония на съдбата — мъчители да се грижат за мъчителите.

Докато говорехме, към групичката на Райли се присъединяваха все повече среброкоси мъже. Престилките скриваха пагоните им, но при пристигането на всеки новодошъл останалите ставаха на крака и аз си представях все по-големия брой златни нашивки на униформите. Последният от тази компания излезе на подиума, представи се като заместник-началник на полицията и ни увери, че болницата вече е заобиколена от достатъчно служители на реда, за да предотвратят всеки опит за бягство.

Все още не ставаше ясно как смятат да задържат бегълците.

После обясни, че всеки главен лекар или сестра ще бъдат придружени от по двама полицаи до отделенията им. Щели да се мобилизират допълнителни сили, ако тъй наречените мъчители откажат да отидат в предназначеното за тях крило на сградата.

Решихме, че засега е рано да местим болните. Всички спешни случаи щяха да бъдат препращани към други болници, а Фос щеше да обясни пред средствата за масово осведомяване, че взимаме само предпазни мерки, че за пациентите няма опасност и че персоналът ще продължи да се грижи за тях.

Планът за действие след това бе по-сложен.

— … дневната смяна да остане извън болницата и да се изолира на друго място…

— … защо не изолираме мъчителите и от тази група…

— … да се изследват всички близки на служителите…

— … всички служители от дневната смяна да се предупредят да не идват…

Работата, която трябваше да се свърши извън болницата, бе доста по-голяма.

— Ами ако убиецът остане в болницата по време на карантината? — попита една млада сестра; въпросът й накара всички да замълчат.

— Полицията подозира ли някого и знае ли как убиецът заразява жертвите си? — обади се друг.

— Полицията води разследване — отвърна студено Фос.

— Между нас се разхожда маниак, Фос. Имаме право да знаем какво прави полицията, за да го разобличи — изкрещя някой.

— Точно така!

— Какво прави полицията?

— Как можете да твърдите, че сме в безопасност, след като той е сред нас?

Гневните викове заплашваха отново да доведат до бунт. Един от полицейските шефове кимна на Райли, той излезе отпред и взе да размахва ръце, сякаш регулира движението на кръстовище:

— Успокойте се! Аз съм детектив Райли и водя разследването. Имаме две задачи. Първата е във ваши ръце — да ограничите заразата. Моята задача е да заловя изверга, както много сполучливо го нарече доктор Гарнет. Смятам, че засега неговият план е най-добър за сигурността на персонала. Като бъдете изолирани по групи, веднага ще забележите всеки подозрителен външен човек. Колкото по-скоро се организирате, толкова по-бързо ще ограничите възможностите за заразяване. Мобилизирали сме цялата полиция и дори хора от ФБР, които ще проверят всички подозрителни лица и групировки. Колкото до разследването на местно ниво, още тази нощ ще започнем да разпитваме целия персонал, отделение по отделение.

Сигурно сме били много способни в обуздаването на тълпата, защото възгласите на ярост отново се смениха с разумни предложения:

— … ако изолираме персонала от дневната смяна извън болницата, ще отнемем на убиеца възможността да ги зарази…

— … да отделим веднага пациентите…

— … ако заменим персонала с хора от други болници, ще спечелим доверието на пациентите…

— Къде е доктор Маки? Защо го няма? — провикна се някой. Беше един от главните лекари.

Фос отговори, без да се замисля. Лъжата беше готова:

— Засега не можем да открием доктор Маки, за да го информираме за случилото се.

После разпусна събранието и всички започнаха да се изнизват през вратата. Сред общата глъчка дочух някой да казва:

— Това не ви ли напомня за историята с Призрака преди две години?

 

 

— Не ви питам как Призрака заразява хората — каза Райли, — искам да знам как вие двамата бихте го направили.

Беше помолил мен и Уилямс да останем след заседанието. Уилямс седеше върху голямата маса на катедрата и пиеше кафе, детективът крачеше нервно между нас.

— Майната му! — изръмжа Уилямс. — Как той ги заразява или как ние бихме ги заразили, каква разлика има? Нали ви казвам, че не знам.

Погледна часовника си, давайки да се разбере, че има по-спешни неща за вършене. Аз също нямах време за разпитите на Райли. И без това заседанието бе забавило твърде много опитите ми да открия какво е чел Майкъл:

— Виж какво, Райли, аз ти казах, че животът на много хора може би зависи от това, дали ще разберем как заразява жертвите си. Сега обаче нямаме време. Ако с доктор Уилямс се сетим нещо ново, ще ти се обадим…

— Не, чуйте ме, по дяволите! Залавянето на този изверг ще спаси живота на хората. Маки го няма никакъв, дори в мазето. Ако Призрака е достатъчно глупав, та да се мотае наоколо, единственият начин да го хванем е вие двамата да ми помогнете да разбера как действа. Трябва да знам как мисли, какво му е необходимо, как се подготвя за поредния си удар. Може би така ще предугадим следващия му ход и ще го заловим на местопрестъплението.

— Защо тогава ми пречиш да прегледам документите…

Той ме прекъсна с нервен жест:

— Поддържам постоянно връзка с лекарите, които правят проверката. Все повтарят, че работата върви бавно. На приятеля ти са му трябвали два дена, за да намери онова, което му е направило впечатление. На мен обаче информацията ми е нужна веднага!

— И какво? — намеси се Уилямс. — Приказките няма да ни помогнат да се сетим, а всяка минута забавяне поставя под въпрос успеха на карантината.

— Нека ви разкажа как работят полицаите — изсъска Райли през зъби. — Като не знаем как престъпникът върши злодеянията си, понякога отиваме на сцената на престъплението и се поставяме на негово място.

Уилямс изсумтя:

— Затова ли ви е такава разкриваемостта?

— Хайде, Дъглас! — успокоих го аз. — Всички сме уморени и уплашени. Да не се караме.

— Съжалявам, но трябва да се залавям за работа — промърмори той и стана от масата. — И се страхувам, че трябва да дойдеш и ти. Свърши добра работа, като успокои страстите тази нощ, но това е само началото. Никой от служителите няма да приеме лесно карантината. Ще се наложи да тичаме из цялата болница и да успокояваме недоволните. Ако не успеем, рискуваме в болницата да избухне бунт.

— Не! — започнах да недоволствам аз. — Трябва да прегледам архива…

— За бога, Ърл, дай да се заемем първо с най-важните неща! — Обърна се към Райли: — Колкото до вас, детективе, вие би трябвало да се тревожите не по-малко от мен от вероятността неколкостотин души да се нахвърлят срещу полицаите ви. И двамата знаем какво може да причини някой новобранец, който не се е научил да си държи пистолета в кобура, или някой цивилен, който е решил на всяка цена да се измъкне.

— Това е още по-основателна причина да искам мнението ви, докторе — настоя Райли. — Хората ще се държат много по-спокойно, ако повярват, че сме по следите на… как го наричаха?… Маниака. Много добре видяхте реакцията им.

Уилямс скръсти ръце, все още стискаше празната пластмасова чашка. Погледна Райли, в очите му се четеше всичко друго освен спокойствие.

— Както казах — продължи Райли, — ако решим същата задача, която е стояла пред убиеца, ще разберем и как действа.

Уилямс изръмжа.

Райли пристъпи към него и започна да обяснява още по-подробно:

— Понякога се налага да правим същото, което е правил престъпникът. Да вървим по стъпките му, да докосваме предметите, които е пипал. Може да е оставил някоя улика — косъм, отчупен нокът, отпечатък от обувка. Не се знае — като влезем под кожата му, може да открием как е извършил престъплението. Напрегнете си малко мозъците. Както виждате, не само вие имате работа тази нощ.

Уилямс въздъхна отчаяно:

— Тази игричка няма да ни помогне да се сетим нещо ново…

Райли се завъртя към мен:

— Ти откъде би взел микробите?

— Какво?

— Откъде щеше да си набавиш свръхбактериите, които той използва?

— Няма откъде. Нужни са поне малко знания по генно инженерство.

Не бях в състояние да мисля; сякаш истерията, за която предупреждаваше Уилямс, обхващаше и мен. Оптимизмът ми, че можем да държим нещата под контрол, изведнъж се изпари.

— Има ли в болницата някой, който притежава такива знания?

Обърнах се към Уилямс:

— Има ли?

— Не знам за такъв — отвърна той; въпреки че очите му още горяха от нетърпение, за мое учудване, той явно прие предизвикателството на Райли.

Детективът въздъхна отчаяно:

— Опитайте се да измислите как бихте го направили с подръчни средства, с материалите, които се използват в болницата. Този човек от сума време се занимава с бактериите и дори е извършил две убийства, без никой да заподозре. Значи, методът му е много прост. Най-съвършените престъпления са такива. Колкото по-сложен е планът, толкова повече слабости има.

Уилямс отново се опря в масата:

— Добре, ще поиграя играта ви, явно само така ще се отървем от вас. Ако бях убиец и исках да създам неунищожим микроб, сигурно щях да използвам естествения процес — конюгацията. Процесът е много слабо ефективен — да отглеждаш бактериите в епруветка с изпражнения…

Той смачка чашката и я хвърли в един кашон с боклук от другата страна на катедрата. После ми намигна съучастнически и се пошегува:

— Щеше да се наложи да прегледам много задници.

— По дяволите, Уилямс — избухна Райли, — ако продължавате да ми отказвате съдействие, ще ви арестувам за възпрепятстване…

— Губите си времето!

— Предупреждавам ви, възпрепятстване на разследването…

Остроумната забележка на Уилямс ме накара да се сетя нещо. Престанах да слушам пререканията им и се замислих.

— О, Господи! — възкликнах.

Уилямс и Райли веднага прекратиха спора.

— Какво има? — запита детективът.

— Прав си, Дъглас. Кам е имал възможност да използва конюгацията. — (Както и Росит.) — Просто посява МРСА и ВРЕ на едно петри и ги оставя да растат. Рано или късно те ще обменят необходимия ген. После само отделя новия щам върху среда с двата антибиотика.

— Точно така, Гарнет, това е — възкликна Уилямс, като стовари ръка върху масата. — Сдобил се е с началните щамове при рутинни изследвания за МРСА и ВРЕ.

— Какво означава това? — попита Райли.

Уилямс се направи, че не го чува, и продължи да ми говори:

— Представи си, че изследваш някой с МРСА. Какво ще ти попречи да си отделиш едно петри с щама за собствено ползване? Можеш да направиш същото с ВРЕ. Ето ти ги предшествениците на супермикроба.

— Няма ли някой да ми обясни! — възнегодува отново Райли.

Започнах трескаво да обмислям следващите стъпки на убиеца. Продължих оттам, където беше спрял Уилямс:

— После посяваш двата микроорганизма на едно място. Оставяш ги да растат заедно. Добавяш ванкомицин. Ако някоя колония от стафилококи оцелее, значи МРСА е приел VanA или VanB-гена от резистентните ентерококи и неунищожимият микроб е готов. Ще отнеме много време, но рано или късно, може да се случи. Оставало му е само да размножи новополучения щам.

— Господи! — поде Уилямс. — Можел е да го направи с две-три петрита, останали незабелязани сред стотиците, които се обработват дневно. И дори да се е налагало да се крие, е могъл да отглежда бактериите в обикновен домашен инкубатор за пилета. Този замисъл е по възможностите на всеки училищен кабинет по биология.

— Може да разнася петритата с количка — отбелязах аз, като си спомних за неочакваната среща в мазето.

— Ами легионелата? — попита Райли.

Беше се отказал да иска обяснения на научните термини. Сигурно най-сетне бе доволен, че ни е накарал да се замислим, и не искаше да ни прекъсва.

— Същата работа — отвърна Уилямс; цялата му враждебност срещу детектива бе изчезнала, заменена от възбудата на откритието. — Обикновени изследвания. Известно е, че тези микроорганизми живеят в застояли води, намираме ги дори в болници, за които се твърди, че са чисти.

Спомних си, че Майкъл ми каза същото, преди да започне проверката преди една седмица. Имах чувството, че оттогава са минали години.

— Не му е било особено трудно да намери заразен водоизточник и да изолира легионелата върху специална хранителна среда. Стига да не загрява водата над седемдесет и седем градуса, при колкото умира легионелата. Достатъчно е да поддържа умерена температура.

— Още един въпрос — каза Райли. — Защо да си дава толкова зор да създава неунищожим микроорганизъм? Защо просто не убива хората с легионелата?

Добър въпрос, но аз веднага се сетих за отговора. Призрака си имаше собствен начин на мислене:

— Защото легионелата се лекува. Свръхмикробът носи неминуема смърт. Целта му не е просто да убие жертвите си, а да умрат в паника. Едно е да мислиш, че може да се излекуваш, друго е да знаеш, че ще умреш след броени дни, и то от бавно задушаване. Ако целта му е да хвърли в паника цялата болница, причините за избора му са очевидни. Легионелата е страшна, но неунищожимият стафилокок е истински кошмар.

Уилямс кимна в съгласие:

— Удивен съм, че стигнахме толкова далеч! — призна той. Дори се извини на Райли: — Голямо майсторство е да накараш хората да се сетят за това, което си мислят, че не знаят.

Дори и Райли обаче не можеше да ни помогне да се сетим как Призрака заразява жертвите си.

 

 

Докато тримата се качвахме на горния етаж, попитах детектива как преценява шансовете да открият Кам.

— Ако е жив — големи.

— Какво?

Никой не спря ход, но Уилямс забави крачка, за да се изравни с Райли и мен.

— Обяснете ни — каза кратко той.

— Веднага щом ни се обадихте — отговори Райли, — изпратихме патрулна кола у дома му. Нямаше го, разбира се, но паспортът и банковата му книжка бяха там. Живее сам и изглежда, е в приятелски отношения с много от съседите. Никой не го е виждал тази нощ. Както казах, няма го и в болницата. Ако той е убиецът, не се е скрил много далеч, вероятно чака сгоден случай за поредния си удар. Но това все пак е само една от теориите. Вече взех заповед за разпит, но за да убедим прокурора да издаде разрешение за обиск на къщата, служебните му документи и колата му, ще са ни нужни доказателства.

— Защо тогава казваш, че може да е мъртъв?

— Доктор Гарнет, трябва да се поучиш от жена си. Тя преценява всички възможности, не една или две. На края на разговора ни се усъмни дали някой не се опитва да хвърли вината върху него.

— Какво?

— Помисли. Ако Маки е невинен, може да е открил не само доказателства за съществуването на убиеца, а и самоличността му. Внезапното му изчезване може би цели да му се запуши устата.

— Господи!

Това предположение разби на пух и прах всичките ми теории за Кам. Досега не ми беше хрумвало, че някой може да се опитва да го натопи. Погледнах Уилямс. По челото му се появиха дълбоки бръчки. Явно и той не бе мислил за тази възможност.

Влязохме в главното фоайе. Тропането на обувките ни по мраморните плочи стресна двамата бодигардове. Пред входната врата се виждаше един полицай на пост.

— Жена ти — продължи Райли — е убедена, че Маки наистина не е вярвал в теорията за умишлено заразяване и както Попович преди него, неочаквано се е натъкнал на някакво доказателство. Доктор Грейстън сподели интересно предположение за причината да се противопоставя на приказките за Призрака; освен, разбира се, страха от възраждането на старите слухове. Дали преди две години не е прекратил разследването на случаите, за да не се раздухват същите тези слухове? И дали сега не се е почувствал виновен за това? Може човекът да няма нищо общо с Призрака и просто да се е раздразнил, че ровиш из старите документи.

— С Джанет явно доста сте си побъбрили.

Той не обърна внимание на забележката ми и продължи:

— Единственото, в което не постигнахме съгласие с жена ти, е връзката на убийствата с обединяването на болниците.

Изненадата ми явно пролича по очите ми.

— О, да, тя сподели с мен подозренията ти. Само дето се отнася доста скептично към тях. Аз обаче съм склонен да приема идеята ти: половин милиард е сериозен мотив. Не се тревожи, ще се заемем с този Росит и, разбира се, с Хърст; помня го от разследването на убийството на бившия ви изпълнителен директор. Колкото до онези финансови гении от изпълнителния ви съвет, бих казал, че в борбата за кокала понякога стават доста груби.

— Само че няма да тръгнат да разрушават новите си придобивки — казах, без да се замислям.

Тази идея току-що ми беше дошла. Райли и Уилямс ме изгледаха объркано.

— Хърст и дружките му нямат изгода да разстройват работата в Университетската болница, по-лесно ще я управляват непокътната.

— Може би — възрази Уилямс, — поне ако искат да запазят петстотинте милиона само за себе си.

Сега двамата с Райли го погледнахме озадачено.

— При някои сливания на болници — започна да обяснява той — едната от двете бива закрита и се създава една мегаболница. Ако Университетската фалира, „Сейнт Пол“ остава най-голямото лечебно заведение в града. Колко далече биха стигнали ръководството, Хърст и Росит, за да постигнат тази цел?

Докато обсъждахме тези възможности, минахме по коридора на третия етаж. Уилямс продължи напред, но ние с Райли спряхме, за да погледнем през прозореца. Успях да различа човешки силуети и проблясващи значки. От време на време някой полицай минаваше под лампите, които осветяваха облачетата пара, излизащи от устата им. Далеч зад дърветата се виждаха примигващите сини и червени светлини на полицейски коли.

Дали Призрака бе някъде там, зад полицейския кордон, в мъглата, доволен от суматохата, която е причинил в болницата? Дали беше Кам, усетил, че е дошло времето да бъде разкрит, или Росит, изпълняващ поръчката на Хърст, както предположи Уилямс? А може би е някой друг, както смяташе Джанет, някой невидим, осигурил си прикритие, като хвърли вината върху Кам… с моя помощ.

 

 

С Уилямс нямахме определен метод за успокояване на хората. Просто тичахме от етаж на етаж и изтъквахме същите аргументи, както на среднощното събрание и в „Сейнт Пол“ предната седмица. Молехме, убеждавахме, заплашвахме, а когато и това не помагаше, викахме полицаите. Опитахме се да научим някои от главните лекари какво да говорят с надеждата да ни отменят малко, но те самите бяха прекалено разтревожени, за да постигнат успех.

— За бога, овладейте се. Ако не успокоим хората, някой ще избяга и ще пренесе заразата навън. Поне ни помогнете да накараме всички да дадат проби за изследване — умолявах аз, докато ме гледаха безучастно.

Като им се постави конкретната задача, тези „лидери“ малко се осъзнаха, но пак не бяха в състояние да обуздаят подчинените си. Ето какви главни лекари си беше отгледал Фос.

Навсякъде, където отивахме с Уилямс, срещахме паника, недоверие, гняв — също като в заседателната зала, но увеличени десетократно. Избухваха дори леки спречквания — някои сестри се опитваха да избягат и се налагаше санитарите да ги задържат със сила. Крясъците скоро разбуждаха пациентите, които за нула време научаваха достатъчно, за да изпаднат и те в паника. Фос бе проявил далновидността да прекъсне телефонните линии, което не след дълго доведе до протести от хора, които не бяха успели да се свържат със семействата, адвокатите си или с медиите.

Харолд Милър бе неуморим. Минаваше навсякъде, за да мобилизира армията си от лаборанти, после показваше на останалите от персонала как да си взимат проби едни от други и от пациентите. Цяла нощ продължи с посевките, като постоянно обясняваше какво прави и предлагаше дребни услуги. Помагаше на много хора да си сложат маските и им раздаваше чисти. Имах чувството, че върши повече работа от всички останали, взети заедно.

Най-неприятно бе изолирането на мъчителите на пациенти. По-страхливите сами търсеха закрила. Други се съпротивляваха.

— Така ще е по-добре за теб, Рейчъл! — викаше една пълничка сестра на ужасената си и много по-хилава колежка, докато я отвеждаха.

— Кучко проклета, ще ми платиш за това! — пищеше Рейчъл.

Останалите сестри и пациентите, събудени от глъчката, я изпратиха с освиркване. Мерките бяха доста груби и сигурно сред виновните попадаха и невинни. Потреперих при мисълта колко адвокати ще си намерят занимание заради сегашните ни действия.

По едно време ме извикаха да прегледам три сестри със симптоми на настинка, но не открих характерните за легионелата промени в кръвното налягане и обмяната на веществата. Поискаха да им предпиша антибиотици.

— От медицинска гледна точка не се налага — отвърнах аз, — но ако смятате, че сте потенциални жертви…

Когато енергично отрекоха да са „такива“, ги успокоих още веднъж, че няма нужда от лекарства. След срещата обаче глътнах поредната си капсула еритромицин.

Междувременно изтичах и до интензивното, за да се уверя, че Джанет все още не отделя кървави храчки. Бодигардът потвърди, че никой не се е опитвал да влиза при нея.

В четири часа болницата бръмчеше като кошер. Повечето хора се бяха съгласили да съдействат, с убеждението, че така ще е най-добре за тях и семействата им. Почти от всички бяха взети проби. Около седемдесет човека се намираха под специална охрана. Известен брой служители се опитаха да избягат, дори някои успяха, но полицията ги върна обратно. Не можеше да бъде по-добре, но при пристигането на сутрешната смяна след три часа, всичко щеше да започне отначало.

Погледнах отново през прозореца. Мъглата се сгъстяваше, но силуетите на полицаите все още се различаваха. Между дърветата обаче, където бях забелязал светлините от патрулните коли, цареше пълен мрак. Все пак се усещаше, че нещо става навън. През стъклата долавях постоянното бръмчене на дизелови двигатели — Националната гвардия заемаше позиции.