Питър Клемънт
Щамът на отмъщението (14)

Глава четиринадесета

Хората, които чакаха отвън, си намериха места, някои от закъснелите обърнаха кафеварката, за да изцедят и последните капки в чашките си. Разговорите постепенно утихнаха. Още няколко стажанти набързо влязоха и си намериха места до стената. Росит започна:

— Преди да открия извънредното заседание на комисията за разследване на лекарски грешки, искам да поздравя изтъкнатите ни гости от ЦЕК, доктор Дорис Левиц и доктор Дъглас Уилямс.

Уилямс кимна; Дорис Левиц се усмихна ледено на присъстващите, като се правеше, че не забелязва колегата си.

Повечето хора, които допреди малко бяха наблюдавали спора ни с Кам, сега следяха внимателно заседанието. Някои размениха объркани погледи и вдигнаха рамене, преди да се обърнат към Росит. Кам обаче остана прав, без да сваля поглед от бележката на Майкъл.

— Искам също така да поздравя нашия колега от Университетската болница, доктор Маки — продължи Росит. — Нещастният случай, който ще разгледаме днес, засяга и двете лечебни заведения.

Споменаването на името му изкара Кам от вцепенението.

— Точно така — отговори той и се огледа разсеяно.

Запъти се вдървено към една масичка, върху която се бяха накачулили неколцина студенти. Те му направиха място.

Обичайната практика в такива случаи е някой лекар-стажант да представи случая. Росит даде думата на младежа, който се беше занимавал с Филис Сандърс при първото й посещение. Той стана и зачете бележките от предварителния преглед и изследванията, които бе назначил. После показа първата рентгенова снимка на гърдите на болната, отговори на няколко въпроса за отрицателните данни и седна.

Росит погледна Хърст, обърна се към стажанта и попита:

— Кажете ми, докторе, защо предписахте всички тези изследвания, щом жената не е изглеждала сериозно болна?

Стажантът се изчерви:

— Ами тя настояваше да я прегледаме по-внимателно, твърдеше, че е по-сериозно болна, отколкото изглежда.

— Очевидно е имала право! — изсъска Росит и махна към контейнерите с вътрешности.

Стажантът се притесни още повече при тази злостна забележка. От залата се чуха подхилквания и въздишки. Аз настръхнах.

— Кажете — продължи Росит, — как се държеше пациентката при първата си визита?

Стажантът зина от изненада:

— Моля?

— Много добре ме разбрахте. Всички знаем колко дразнещи са претенциите на някой пациент в едно натоварено спешно отделение. Искам да знам как се отнесоха към нея сестрите и лекарите.

— Не мога да отговоря, доктор Росит.

Гласът на стажанта бе напрегнат. Той погледна тревожно към мен. Слуховете за нападките на Росит срещу лекари включваха и няколко случая със стажанти. В залата настана гробна тишина.

Дребосъкът се наведе напред:

— За МОМСО ли я сметнахте, докторе?

— Възразявам, Росит! — избухнах аз и скочих на крака.

„МОМСО“ е презрително жаргонно съкращение, използвано от по-грубите членове на персонала, понякога дори от лекари, за означаване на прекалено претенциозни пациенти. Идва от думите: „Махай се От Моето Спешно Отделение“. Този термин ми беше крайно противен, но за жалост стажантите рано или късно го научаваха и дори го смятаха за много остроумен.

Росит се отпусна в креслото си с пресилено изражение на учудване. Хърст събра пръсти пред устата си, по устните му заигра усмивчица. Останалите присъстващи просто изглеждаха изненадани.

— Искате ли нещо да добавите по този въпрос, доктор Гарнет? — попита Росит; онези, които обичаха такива представления, започнаха да се подсмихват.

Съжалих за глупавото си избухване и се опитах да си възвърна някакво достойнство:

— Извинете за прекъсването, доктор Росит, но терминът „МОМСО“ е недостоен и се опитвам да науча всеки, с когото работя в спешното отделение, да го избягва, както самата дума, така и поведението, което произтича от нея. — Успявах да контролирам гласа си, но вътрешно кипях от гняв. — Освен това бих искал да отбележа, че нападките срещу стажантите няма да допринесат с нищо за по-доброто им обучение!

„Нападай ме колкото искаш, мръснико. По дяволите, отговорността е моя. Само остави учениците ми на мира!“

Зад гърба си чух възгласи на одобрение. Росит вдигна рамене и продължи.

Младата сестра, която седеше до Сюзан, стана и се представи като госпожица Джонстън. Започна смутено да разказва съдбовния момент, когато Филис Сандърс станала от леглото, оплакала се, че й се вие свят, и била извозена от отделението. Росит внимателно я слушаше, а Джонстън постоянно го гледаше с очевидно страхопочитание. Когато той понечи отново да зададе въпрос, Сюзан се наведе напред и шумно се изкашля. Той замълча, хвърли й тревожен поглед, след което внимателно обясни, че просто искал сестра Джонстън да изясни някои подробности. Явно дори и той знаеше едно от основните правила в медицината: никога не се заяждай със сестрите.

Обърна се към протежето на Сюзан и зададе един въпрос, който и аз сам си бях задавал:

— Филис Сандърс е била сестра с опит. Не възрази ли тя, че ортостатичното замайване е важен симптом и трябва да се провери?

Сестра Джонстън се изчерви:

— Да.

— И какво направихте тогава? — попита той, но с неутрален тон.

Младата жена преглътна, погледна ме и отвърна:

— Казах й, че доктор Гарнет е един от най-способните лекари в болницата и да се довери на решението му. — Гласът й потрепери. — Също я уверих, че щом той е казал, значи няма никаква опасност; да си отиде вкъщи и да не се притеснява.

При тези думи от очите й потекоха сълзи. Тя извади кърпичката си и започна да бърше очи.

— Съжалявам — изхленчи сестрата.

Седна и Сюзан постави майчински ръка върху раменете й. В стаята се възцари ледена тишина.

Росит запази мълчание за няколко секунди, които ми се сториха цяла вечност. През това време Хърст оглеждаше лицата на присъстващите; устата му оставаше напълно скрита зад ръцете му.

— Да разгледаме сега второто посещение — заяви мрачно Росит.

Описанието на реанимацията премина като лош сън. Като се позова на картона, Росит цитира забележката, че Майкъл е извършил интубацията.

— Имаше ли някакво по-особено нарушение на дихателните пътища, което да ви затрудни в извършването на процедурата, доктор Гарнет?

Поклатих глава:

— Не.

Направих се, че не обръщам внимание на намека му, че съм пропуснал ключова процедура при реанимацията без видима причина. Знаех, че ще направи всичко възможно да ме злепостави, но нямаше как да го избягна. Нещата само щяха да станат по-лоши, ако се хвана на въдицата му и се опитам да се защитя.

Росит лично запозна залата с пребиваването на Сандърс в интензивното до момента на смъртта й. Беше измервал параметрите на жизнените й процеси на всеки един-два часа и представи предсмъртната агония с цял куп числа.

— При постъпването й смъртта бе неизбежна — заключи той и тук бях съгласен с него.

След това Росит даде думата на Лен Гарднър, който отвори кутиите си и се зае да обяснява какво е открил при аутопсията. Започна с белите дробове на Сандърс, като показа признаците на разрушаване на тъканта, характерни единствено за комбинирана инфекция от легионела и стафилококус. Това вече ми бе познато.

Загледах останалите образци — черен дроб, бъбреци, черва, мозък — във всички личаха абсцеси.

— … разкъсвания на кръвоносните съдове, причинени от септични частици — обясни Лен, като превключи на диапозитив, илюстриращ смъртта на клетъчно ниво.

Подобният на гора от дръвчета на розови и сини петна микроскопски изглед на здрав бял дроб се появи на екрана в другия край на стаята. После Лен превключи на следващия диапозитив, за да покаже самите микроби убийци — тънки червени пръчици за легионелата и масивни сини „гроздове“ за стафилококите. Следващият диапозитив бе най-красноречив — показваше как стафилококите проникват през увредената покривна тъкан на дихателните пътища в лежащите под нея слоеве. При по-близък план се виждаше, че наранените области вече гъмжат от пръчиците на легионелата.

— Това е двустепенен процес — обясни Лен. — Легионелата отваря вратата; стафилококусът свършва останалото.

Следващите диапозитиви показаха отново и отново как двата микроорганизма са посетили и останалите тъкани в тялото на Сандърс. Приличаха на снимки на любовна двойка от пътешествия до различни места на света.

След като Лен свърши, залата избухна в ръкопляскания.

— Страхотен е — възкликна Уилямс; големите му длани допринасяха доста за гръмкостта на аплодисментите.

Замислих се как Призрака е раздробил жертвата си отвътре, клетка по клетка, орган по орган. Погледнах Росит и Хърст. Изглеждаха спокойни и незаинтересувани, от време на време си шепнеха и се усмихваха. Ако някой от двамата бе замесен в убийството, надали щяха да стоят толкова хладнокръвно пред останките на жертвата си. Кам, от друга страна, изглеждаше като хипнотизиран от вътрешностите, изложени върху масата.

Докато Росит даваше думата на доктор Левиц, за да ни запознае с резултатите от бактериологичните изследвания, аз продължих да наблюдавам внимателно Кам. Поведението му беше напълно объркващо. Когато Джанет ми каза, че се е присмял на идеята й за Призрака, предположих, че се сблъскваме със същия научен скептицизъм като при Майкъл. Реакцията му от тази сутрин обаче говореше друго. Освен това не знаех как да продължа търсенето си в архивите, ако Кам продължава да заплашва, че ще се оплаче официално от действията ми. Дори да не стигне чак до съдебно обвинение, а само спомене за това на директора си, сигурно щяха да ми забранят всякакъв достъп до болницата, камо ли до поверителните документи.

Левиц започна с уводни думи за гена VanA, процеса на конюгация и инхибиращите щамове, но аз скоро загубих интерес към думите й.

Може би Джанет щеше да свърши работата вместо мен — да провери личните досиета на хората от списъка за оплаквания от пациенти. Нямаше ли обаче Кам да спре и нея?

„Ако си мислиш, че ще позволя на теб и Джанет да подкопавате доброто име на Университетската болница и да вредите на мен и отделението ми с приказки за призраци…“

Ако се съгласи да провери досиетата, трябваше да го направи в отсъствието на Кам.

Погледнах го отново — той хвърли последен поглед на бележката на Майкъл, после я смачка и я хвърли в близкото кошче.

„Не можеш просто да загърбиш проблема, Кам“ — помислих си аз, като се зачудих защо толкова се опасява от „приказките за призраци“.

Левиц продължи да разправя за обмена на генетичен материал между микробите в червата на човека.

Опитах се да не си вадя прибързани заключения от поведението на Кам, както бях направил с Росит и Хърст. За разлика от тези двамата за него със сигурност нямаше логика да е свързан с Призрака. Джанет страшно го уважаваше и аз често се осланях повече на нейното мнение отколкото на моето. Заради нея реших да не си вадя грешни изводи за неин колега и приятел, да не подклаждам подозренията си към него, докато аз или Джанет не открием какво го тревожи.

В този момент Левиц съобщи сензационната новина:

— … доказаха съществуването на супермикроба — ванкомицин — и метицилин-резистентен стафилокок…

Из залата се разнесоха възклицания на учудване и тревога:

— Господи!

— Защо не ни казаха?

— В безопасност ли сме?

Росит и Хърст веднага се присъединиха към Левиц в уверенията, че резултатите от изследванията са отрицателни.

— Защо ни излъгахте? — изкрещя някой.

— За да избегнем паниката — избоботи Уилямс и се присъедини към оправданията на останалите трима. С негова помощ глъчката постепенно утихна и Росит отново успя да вземе думата:

— Доктор Левиц, бих искал като представител на ЦЕК да се произнесете дали смъртта в този случай е била предотвратима.

Без да се двоуми и да погледне към мен, тя заяви:

— Единственият начин да се спре тази инфекция е с превантивни мерки. Стафилококите никога нямаше да проникнат в белите дробове на тази жена, ако при първото й посещението легионелата бе правилно диагностицирана и лекувана. ЦЕК смята, че този случай трябва да послужи за урок на лекарите от цялата страна. В тази връзка, освен ако изследванията на микроорганизма не покажат повишена агресивност, статията, която подготвяме за „Морталити морбидити бюлетин“, ще наблегне на възможността за избягване на смъртта, ако лекарят бе взел подходящи мерки още при първата визита на пациентката.

Почувствах се така, сякаш Левиц ми преряза гърлото. Никаква подготовка не бе в състояние да облекчи шока от такава присъда пред колегите ми. Още по-лошо — явно името ми щеше да стане нарицателно за възникването на микроба на десетилетието в Съединените щати.

Останах като вцепенен, чувствах, че лицето ми пламти, и всички погледи се впиха в мен. Усетих широката длан на Уилямс върху ръката ми и го чух да обяснява нещо на околните, но не му обърнах внимание. Докато говореше, продължих да гледам в земята, за да не срещна погледа на някого, с когото работя или чието мнение ценя. Изпитах гняв към Уилямс за това, че удължава мъките ми с безполезните си приказки. Защо просто не млъкне, та всички да си тръгнат и да мога да избягам от това проклето място?

Той обаче не млъкна и въпреки че се опитвах да не му обръщам внимание, долових част от изказването му:

— Смятам, че изпускаме нещо много важно. Ако направим сметка — тази пациентка, докторите Делорам и Попович от „Сейнт Пол“ и още две сестри от Университетската болница, — виждаме, че има необичайно много случаи на легионела, които не могат да бъдат обяснени. Петима иначе напълно здрави болнични служители. Доктор Росит, вие и колегите ви трябва да разглеждате тази група като цяло.

При споменаването на случаите в Университетската болница Кам се намръщи.

Росит, изглежда, бе сварен неподготвен:

— О, разбира се, ако вие…

— Добре! — прекъсна го Уилямс. — Ето какво мисля. Първите три случая явно са свързани с Университетската болница. Доктор Попович вероятно също се е заразил там, докато е бил на проверка. Може би там има източник, който е бил пропуснат.

Кам скочи:

— Чакайте малко, аз лично ръководих две пълни проверки на всеки водоизточник в болницата. Не можете просто така да станете и да обвинявате…

— Успокойте се, доктор Маки, сигурен съм, че на проверените от вас места няма легионела. Тревожат ме източниците, които не сте изследвали.

— Какво искате да кажете?

— Докладваха ми, че някои от служителите ви имат навика да ходят в изоставеното мазе на лудницата. Дали за да пушат, дали по работа, не ми е известно. Искам да кажа само, че там със сигурност има източници на застояла вода. Ако хората ви редовно посещават това място — ето ви източника на заразата.

От изумлението, което се изписа по лицето на Кам, личеше, че тази идея никога не му е хрумвала.

— Проклет да съм — промърмори той.

— Вие какво смятате, доктор Росит? — попита Уилямс.

— Аз ли? Мисля, че това е много уместно предположение и мястото трябва да бъде изследвано внимателно, и то веднага.

По физиономията му личеше, че приема на драго сърце всяко затруднение на Кам.

Дори Хърст се намеси:

— Напълно съм съгласен с доктор Уилямс и доктор Росит.

— Доктор Левиц, вие как смятате? — осведоми се Уилямс. — Все пак вие сте натоварена със случая.

Позоваването на авторитета й бе хитър ход. Тя грейна в усмивка:

— Разбира се, че трябва да се направи. Това ще се превърне в приоритет на работата ни.

— Много хитър ход — прошепнах с половин уста на Уилямс.

Росит разпусна заседанието, Дорис започна да драска нещо в тефтерчето си, а Кам ми хвърли яден поглед, преди да напусне залата. Нямах никаква представа защо остава все така враждебно настроен. Реакцията му към предложението на Уилямс бе в пълен контраст с тази на Росит и Хърст — те очевидно не се бояха от намеса в обиталището на Призрака.

След заседанието отказах да говоря с когото и да било, дори с Уилямс, и се оттеглих на спокойствие в кабинета си. Не заключих вратата, но нямаше да приема радушно никакви посетители. Заех се с извънредно важната работа да изкривявам кламери в кукички.

Знаех, че няма да ме уволнят от поста главен лекар днес. Левиц дори не спомена името ми в крайния си доклад; нито аз, нито пациентката щяха да бъдат назовани в статията. Тези неща не стават така. Хърст обаче вече имаше това, което му трябваше. Въпреки строгата секретност на заседанията на комисията той щеше да пусне слухове из болницата и така да създаде у колегите ми мнението, че аз съм главният виновник за смъртта на Сандърс. Времето и неизбежните клюки около статията в „Морталити морбидити бюлетин“ щяха да свършат останалата работа. Когато дойде време за годишния ми доклад пред управителния съвет, Хърст просто щеше да намекне за „онзи неприятен случай в спешното отделение“ и всички щяха да разберат какво има предвид. После щеше да добави, че „Сейнт Пол“ не може да си позволи скандал, в който е замесен завеждащият на спешното отделение, ако иска да постигне превес над Университетската болница при сливането.

Потреперих, като си спомних колко кариери на колеги са били разбити по същия подъл начин.

Скъсаният крачол ми напомни, че още не съм се изкъпал и преоблякъл. Погледнах си часовника и останах изненадан, че е толкова рано — едва 8,25. Заседанието бе продължило малко повече от час, а ми се беше сторило като цял ден унижения.

В края на краищата нямах ни най-малка идея как да се противопоставя на Хърст. Нито пък ми стана ясно дали действията му с Росит са част от някакъв по-голям план за прикриване на деянията на Призрака. Налагаше се да призная, че спокойното им държане пред останките на Сандърс и искрената подкрепа на идеята за проверка на изоставената лудница говореха против това предположение. Всъщност поведението им беше толкова противоположно на всичките ми очаквания, че през ума ми мина мисълта, че двамата може просто да замислят поредните си политически интриги. Росит искаше поста на главен лекар, Хърст — да се отърве от мен, и двамата се бяха съюзили, за да постигнат заедно целите си. Достатъчно просто, за да бъде прието дори от Джанет с присъщия й скептицизъм. Все още обаче не можех да изключа по-мрачната възможност.

Колкото до поведението на Кам, отново се отказах да правя каквито и да било изводи, преди да говоря с Джанет. Тя щеше да ме предпази от кошмарни заключения. Като си помислих за нея, се сетих, че още не знае за Майкъл. Независимо как ще й поднеса новината, тя щеше да остане ужасена и да започне да се самообвинява, че се е заела с търсенето на Призрака, без да предвиди възможността от провал. Сегашното състояние на Майкъл потвърждаваше, че този маниак, въпреки извратения си начин да наказва жестоките сестри, не се спира и пред убийство на невинни хора, които заплашват сигурността му.

Телефонирах в централата на Университетската болница и докато чаках Джанет, започнах да обмислям дали да й кажа веднага какво съм правил в архивите, или да отложа. Щеше да побеснее, че съм отишъл сам, особено след като научи какво се е случило с Майкъл. Налагаше се обаче да я предупредя за реакцията на Кам. Имаше опасност да реши, че тя ме е подтикнала да се ровя в документите и да се нахвърли и върху нея.

Реших само да премълча за непознатия, когото бях последвал в тъмния коридор. За тази самонадеяна постъпка тя щеше да ме убие със собствените си ръце.

В слушалката се чу изщракване.

— Един момент, доктор Гарнет — каза телефонистката. — Ще ви свържа с приемната на гинекологията.

След още чакане и ново изщракване чух женски глас:

— Акушеро-гинекологично отделение.

— Добър ден, доктор Гарнет се обажда. Джанет може ли да се обади?

— О, съжалявам, доктор Гарнет, в спешното е. Ще ви прехвърля на…

— Не, няма нужда. Кажете й просто да ми се обади, щом се освободи.

Нямах намерение да й съобщавам новините по време на операция.

— Не, доктор Гарнет, не ме разбрахте. В спешното е като пациент. Постъпи тази сутрин, защото се събуди с кашлица и малко температура. Бяхме изненадани, защото не изглеждаше много зле, когато предаваше дежурството…

Не чух останалото. Дори забравих да затворя телефона, когато се втурнах през вратата.